Ридли Пиърсън
Първата жертва (16)

Шестнадесета глава

Двайсет и четири часа след като съобщи за изчезването на Мелиса, Стиви реши да поеме нещата в свои ръце. Реши да се върне в апартамента на Мелиса и да потърси по-внимателно.

В събота вечерта площад Пайъниър гъмжеше от колежанчета, туристи, просяци и полиция. Човек можеше да купи всичко, от бира до персийски килим. Стиви подмина с 325-ката си още няколко пресечки и я остави на паркинга. По време на кратката разходка до площада, тя си позволи да се зачуди защо ли Мелиса е избрала това шумно, пренаселено, пълно с туристи място да живее. Бяха толкова различни една от друга и в същото време толкова близки. За Стиви всяка крачка по улицата означаваше опасност от среща със зрителите й — непознати, които искат автографи и които настояват за срещи. Мразеше тази част от работата си.

Надявайки се да не я разпознаят, тя се бе облякла с дънки и тениска, не носеше никакъв грим. Вървеше с наведена глава, пробивайки си път през тълпата към апартамента на Мелиса.

Изкачи се по стъпалата пред входа, натисна бутона и влезе. Бавно мина стълбите, отключи вратата и влезе в апартамента. Вратата щракна след нея. Единственият шум, който се чуваше, бе басовият ритъм от близкия рок клуб. Хвана се да храни рибките.

„Има ли някого?“ — викна тя безнадеждно. Отново я обзе това неприятно чувство на изоставеност на апартамента. Спалнята явно си беше както я завари тази сутрин, цялата в разхвърляни дрехи. Самотната четка за зъби в чашата все още я притесняваше повече от всичко. Стори й се странно как може една такава дреболия да разкрива толкова много. Нещо се свиваше в нея и й причиняваше болка, болка от недоспиване, от копнеж да започне всичко отначало, да получи втори шанс.

Но нямаше към кого да се обърне. Имаше само пищене в ушите и празнота в гърдите й. Тя отново претърси малкия апартамент, разтреперана от притеснение, като накрая дори започна да отваря чекмеджетата и да наднича зад мебелите. Това последно усилие бе възнаградено. Зад дивана тя намери включено в контакта захранващото устройство и цялата екипировка от студията. Това беше SVHS камерата, която Мелиса използваше да снима от микробуса. Там бяха и двата акумулатора, които тя носеше на кръста си. Стиви извади захранването и камерата от контакта и прегледа цялото оборудване, като намери три видеокасети. На първите две пишеше „Клайн“, а на третата „автомивка“. Само като видя почерка на Мелиса, Стиви се разтресе от страх. Точно в този момент би заменила десетина горещи новинарски истории за възможността да си върне Мелиса невредима.

Тя погледна към секцията и зърна там една порцеланова кукла с олющени бузи, вперила поглед право в нея.

Чувствата я надвиха и Стиви се предаде.

* * *

Следобедното слънце хвърляше зайчета по стените и заслепяваше човека, загледан в картината над камината. Въздухът в стаята бе наситен с аромата на тютюн, а отвън слънцето се опитваше да надвие прахоляка и изгорелите газове от колите — все същата плява, никога блясъка на Швейцария. Китайците изглеждаха погълнати от прахоляка.

Добре развитото момиченце с къдрици, хванати с копринена червена панделка, решително стискаше порцелановата си кукла. Тя беше сама в разточително подредения хол и чакаше наставления. Стефани не искаше това другото момиче да живее тук. Тя искаше Су-Су и татко да са си само нейни. Татко излезе от стаята преди броени минути, придружаван от заместниците и съветника от посолството. След него остана само сладката миризма на тютюн, напомняща за него. Татко винаги бе придружаван от някого.

Тя чу как се отваря входната врата. Су-Су я викна по име от коридора, но Стефани не се обади. Нека ме потърсят, помисли си тя.

„Мис Стефани?“ — чу се нов възглас, когато вратата на стаята се отвори. Су-Су бе горе-долу на половината ръст на татко. Тя влезе с къси тихи стъпчици и по-скоро нацупи устни, отколкото да се усмихне. Тя говореше меко, но с твърд китайски акцент. Знаеше и френски, можеше да чете ноти. Стефани не разбираше какво е да си имаш мама, макар че Су-Су беше почти като истинска майка. Татко също я харесваше. Той понякога я потупваше, бързо и лекичко, което я караше да цупи устни и да се изчервява. Су-Су имаше собствен син. А за това момиче казваха, че й е племенничка и че няма къде да живее. На Стефани това никак не й хареса. Не беше много щедра за нещата, които имаше.

Голямата бяла врата бавно се отвори. До Су-Су, вкопчено в копринената й рокля, стоеше малко момиченце с яркорозови бузи и гарвановочерна коса, подстригана на венче до раменете й и с бретон, стигащ до острите дъги на веждите й. Очите й бяха широко отворени от почуда, защото тя първо огледа прекрасната стая, а миг по-късно и самата Стефани, с нейните копринени панделки, рокличка и кукла. В този миг всичко се промени.

„Мис Стефани, разрешете ми да ви представя племенничката на Су-Су, Ми Чоу. Вашият баща каза, че ще я наричаме Мелиса.“ После Су-Су се обърна към момиченцето на китайски и Стефани разбра всяка думичка. Су-Су бе добра учителка. Тя каза: „Това е Стефани, по-голямата ти сестра“.

Лицето на момиченцето се озари и изпълни стаята със светлина.

„Добре дошла, малка сестричке“ каза Стефани на прекрасен мандарински. Двете момичета едновременно се засмяха.

* * *

Стиви бързо събра касетите и нетърпелива да ги види, излезе от апартамента навън, към хаоса на площад Пайъниър. Нямаше друг избор, освен да се смеси с тълпата и само след секунди се чу: „Хей, Тина! Виж кой е това!“. Отзад се чуха стъпки и груба мъжка ръка я хвана за лакътя. „Канал четири, нали? Гледаме ви всяка вечер!“

Тя се спря на ъгъла и нетърпеливо се загледа над главите на хората, чакайки светофара да светне зелено.

— Канал четири, нали? — повтори оплешивяващият човек.

— Точно така — отвърна тя и по-силно стисна касетите. Имаше и още някой. Някой, който я наблюдаваше. Усещаше го.

Светофарът светна зелено.

Стиви бързо си проправи път да пресече улицата, бързаше право напред. Обзета от параноя, тя се огледа. Струваше й се, че всички хора само нея гледат. Все повече се паникьосваше. Сети се за касетите. Сигурно щяха да й подскажат нещо.

Паркингът беше на две пресечки път, а скоро щяха да затворят. Тя ускори крачка.

Когато й оставаше само половин пресечка, пак чу стъпки след себе си. Дали бе същият фен? Или някой друг? Не искаше да разбира отговора.

Това беше платен паркинг и бариерата бе паднала в десет часа вечерта, преди половин час. Входът бе заключен с верига, а изходът се пазеше от няколко автоматични шипа.

Стиви почти тичешком влезе в слабо осветения гараж, силно стиснала касетите под мишница. Пресъхнала уста с горчив вкус, разтуптяно сърце — искаше вече да си е вкъщи, пазена от портиер, две ключалки и алармена система. Искаше да е където и да било, но само не и в безлюдния градски гараж.

Стъпките я последваха и в гаража, после изведнъж стихнаха, дали не си въобразяваше?

Тя се осмели един-единствен път да погледне назад и дъхът й секна. Видя силует на мъж, който бързо се движеше към нея.

Дали е обир? — почуди се тя.

— Чакайте! — силно отекна мъжкият глас в бетонените стени.

Тя стигна колата си, но малко се затутка с дистанционното, докато я отключи. Бръкна в чантата си за спрея за самозащита.

Рязко отвори шофьорската врата, хвърли касетките на навигаторското място и, насочвайки навън спрея, скочи на предната седалка.

— Госпожо Макнийл! — Сега, като беше по-близо, мъжът изглеждаше някак познат. — Аз съм Джон ла Моя.

Тя погледна изпотеното му лице.

* * *

— Наблюдавах апартамента — обясни той. — Изчезването е на първо място сред задачите ни.

— Изплашихте ме до смърт.

— Не исках да викам името ви в тълпата. — Очите му веднага забелязаха трите касетки в пластмасови кутийки на седалката до нея. — Не видях да ги носите, когато влизахте в апартамента.

— Аз имам ключ. Хранех рибките й.

— Значи рибките гледат видео, така ли?

Касетките на Мелиса бяха нейни и само нейни. Щеше да ги изгледа първа и тогава, ако прецени, че е нужно, щеше да им ги даде. Имаше чувството, че касетите изгарят дупки в седалката. Тя тресна вратата, врътна ключа и свали малко прозореца.

— Вижте, това е абсолютно незаконно, разследването на нелегалните имигранти стана много оплетено — меко каза той.

— Капитанът на кораба — припомни му тя, — научихме го и без вас.

— Ще е много по-безопасно за всички, ако ми дадете тези касетки. Нейни са, нали? На Мелиса? Не искате да се забърквате с тези хора, нали?

— Искате касетките, но ще се натъкнете на първата поправка. Това са новинарски записи.

— Смятах, че ще се натъкна на сътрудничество. Не искаме ли и двамата едно и също нещо — и той добави, — да я намерим?

— Добър опит.

— Трябва ми каквото и да е на тези касетки — примоли се той. — Мелиса има нужда аз да ги видя.

— Ще говорим за това — каза тя. Вдигна прозореца.

Ла Моя се наведе, продължавайки да й говори, но думите му се процеждаха през прозореца като нечленоразделно мънкане.

Когато излезе от гаража, Стиви се протегна, взе касетките и ги хвърли на пода зад себе си. Нямаше по-сигурно място за тези касетки. Никъде не беше сигурно за тях.