Хари Харисън
Планетата на прокълнатите (14)

XIV

Животът нямаше смисъл. Брайън бе завладян от отчаяние, единственото, което изпитваше бе чувството за непреодолима загуба. Ако умът му разполагаше с пълна власт над тялото, в този момент той щеше да умре, защото бе изгубил всякаква воля за живот. Но сърцето му продължаваше да бие, а дробовете му поемаха ритмично въздуха, примесен със сладникав дим. Тялото му живееше, само благодарение на автоматично регулираните процеси.

— Какво ще правиш сега? — попита Телт с помръкнал глас. В отговор Брайън само поклати глава. Какво можеше да направи? Какво въобще можеше да се направи?

— Последвайте ме — подкани ги някой с типичен гърлен дисиански глас през отворения заден прозорец. Докато се обърнат, човекът произнесъл думите, бе изчезнал в тълпата. Посъвзел се от удара, Брайън зърна един от местните да заобикаля тълпата по края, като същевременно поглеждаше към тях. Беше Улв.

— Завий — в тази посока! — Той побутна Телт и му посочи с ръка. — Карай бавно, не искам да привличаме внимание. — Брайън бе почувствал искрицата на слаба надежда, но не смееше да мисли за нея. Сградата бе разрушена, а хората вътре мъртви. Трябваше да приеме този факт.

— Какво става? — попита Телт. — Кой ни заговори през прозореца?

— Един от местните — този, когото следваме. Той ми спаси живота в пустинята, мисля че е на наша страна. Макар и да е дисианец по рождение, струва ми се, че осъзнава някои неща, които са неразбираеми за магтерите. Знае например, какво ще се случи с тази планета. — Брайън не спираше да говори, стараеше се да занимава мислите си с друго, за да не остави простор за надеждата. Знаеше, че всяка надежда е безсмислена.

Улв продължаваше да крачи по улицата, без да поглежда назад. Следваха го на максимална дистанция, но внимаваха не го изпускат от очи. Навлязоха в района на чуждопланетните складове и улицата съвсем опустя. Улв хлътна в една от сградите, над която висеше надписът: „ТЪРГОВСКО ОБЕДИНЕНИЕ ЛЕКИ МЕТАЛИ“. Телт намали скоростта.

— Не спирай тук — нареди Брайън. — Продължавай до ъгъла, там ще спрем.

Брайън изскочи от пустинохода с лекота, каквато не чувстваше в себе си. Улицата, докъдето му стигаше погледа, бе съвсем безлюдна. Той сви зад ъгъла и огледа посоката, откъдето бяха дошли. Горещо, тихо и пусто.

От мрака на прохода, в който бе изчезнал Улв, се показа и помаха нечия ръка. Брайън даде сигнал на Телт да потегли и скочи в движение в пустинохода.

— Карай към онази врата — бързо, преди някой да ни е видял!

Пустиноходът се спусна надолу в тесния тунел и вратата зад тях хлопна.

— Улв? Какво става? Къде си? — извика Брайън в здрача. Някакво тъмно очертание се издигна зад него.

— Тук съм.

— Научи ли… — Брайън не намери сили да завърши изречението.

— Зная за нападението. Магтерите наредиха всички ние да се присъединим и да помогнем в пренасянето на експлозива. Аз също отидох. Не можех да ги спра, нито имаше време да предупредя хората в сградата.

— Значи всички са мъртви?

— Да — кимна Улв. — С изключение на един. Разбрах, че мога да спася само един от обитателите на сградата, не знаех кой точно. Ето защо измъкнах жената, която беше с теб в пустинята — тя е тук. Беше ранена, макар и не тежко, когато се добрах до нея.

Брайън въздъхна с гузно облекчение. Нямаше право на това, особено след като всички останали бяха загинали. Но в този миг беше щастлив.

— Искам да я видя — каза той на Улв. Изведнъж се изплаши, че може да е станала грешка. Ами ако Улв е спасил друга жена?

Улв го поведе през пустата товарна рампа. Брайън го следваше отблизо, борейки се с желанието да настоява да побързат. Когато забеляза, че Улв се насочва към една от стаите на отсрещния край, той изгуби контрол и се затича.

Наистина беше Лиа, лежеше в безсъзнание на една кушетка. Лицето й бе покрито с пот, тя изпъшка и се раздвижи, без да дойде на себе си.

— Дадох й совер, а после я увих в платно, за да не разбере никой — каза Улв.

Телт бе спрял на прага.

— Совер е билка, която получават от едно местно растение — обясни той. — Имаме известен опит с нея. В малки дози упоява чудесно, но при предозиране изходът е фатален. В колата имам антидот — веднага ще го донеса. — Той излезе.

Брайън приседна до Лиа и изтри от лицето й потта и мърсотията. Тъмните сенки под очите й изглеждаха съвсем черни, кожата й бе придобила призрачна прозрачност. Но беше жива — това бе най-важното.

Посъвзел се от напрежението, Брайън отново можеше да разсъждава нормално. Чакаше ги доста работа. Лиа трябваше час по-скоро да бъде настанена в болница. Не, не и в този момент. Нужна му бе помощта й. Все още можеха да открият търсеното решение. Всяка отмерена секунда скъсяваше отреденият живот на планетата.

— След минутка ще е на крака — каза Телт и стовари на пода тежката метална аптечка. После вдигна глава и проследи с мрачен поглед излизащия от стаята Улв. — Жалко, че Хис не е знаел за този ренегат. Можехме да го използваме за шпионин, да черпим от него информация, всъщност сега вече е твърде късно за това. — Той извади от аптечката инжекционния пистолет и набра някакъв код на циферблата. — Навий й ръкава и ще я върна сред живите. — Той опря разширеното като фуния, стерилизирано дуло в кожата на предмишницата и натисна спусъка. Инжекционният пистолет забръмча едва чуто и обозначи с тихо изщракване края на лечебния цикъл.

— Бързо ли действа? — попита Брайън.

— Няколко минути. Остави я на спокойствие, след малко ще бъде на себе си.

В този момент нахълта Улв.

— Убиец! — изсъска той, измъкна тръбичката и я вдигна към устата си.

— Ходил е до колата и е видял трупа! — извика Телт и посегна към пистолета.

Брайън скочи между двамата и вдигна ръце.

— Спрете! Не ви ли омръзнаха убийствата? — кресна той на дисиански. — Само да си посмял да натиснеш спусъка, — закани се Брайън на Телт — ще ти натикам пистолета в гърлото. Аз ще се оправям. — Той се обърна към Улв и забеляза, че не беше допрял тръбичката до устните си. Това беше добър признак — дисианецът все още се двоумеше.

— Значи си видял трупа в колата, Улв. И знаеш, че принадлежи на магтер. Аз го убих, собственоръчно, защото предпочитам да загине един магтер, или десет, или дори сто, отколкото да бъде унищожена цялата планета. Убих го в честен бой, а сега искам да изследвам трупа. Има нещо много странно и различно при магтерите — и ти го знаеш. Ако успея да разбера какво е, може би ще ги накараме да спрат войната и да не бомбардират Ньорд.

Макар все още разгневен, Улв неохотно прибра тръбичката.

— Ще ми се да ви няма — заяви той. — И никога да не бяхте идвали тук. Всичко беше наред, докато не се появихте. Магтерите бяха най-силни и убиваха, но и ни помагаха. А ето че сега искат да воюват с вашите оръжия, а вие възнамерявате да унищожите планетата, на която живея. На това отгоре молите за помощта ми!

— Не на нас — на себе си да помогнеш! — поправи го уморено Брайън. — Връщане назад няма и не може да има. Може би Дис наистина щеше да е далеч по-добре, ако си бе останала изолирана. А може би не. Каквото било — било, време е да забравиш миналото. За добро, или за лошо, планетата ви отново е част от галактиката. Само дето сте го загазили и аз съм тук, за да ви помогна.

Секундите, през които Улв се бореше с новоизникналите въпроси, се нижеха бавно. Наистина ли едно убийство би могло да спре войната? Можеше ли да помогне на своя народ, като съдействаше на чужденците да воюват и да убиват? Светът, който познаваше, се беше променил и това го объркваше. Огромни усилия му бяха необходими, за да се промени заедно с него.

Внезапно Улв пъхна тръбичката в пояса, обърна се и излезе.

— Това вече е прекалено за нервите ми — оплака се Телт, докато прибираше пистолета в кобура. — Нямаш представа колко щастлив ще бъда, когато цялата тази проклета история свърши. Не ме интересува, дори да взривят планетата. Стига ми толкова. — Той се отправи към пустинохода, като не изпускаше от очи приклекналия до стената дисианец.

Брайън погледна към Лиа, видя че е вперила очи в тавана и се надвеси над нея.

— Те нахлуха… — поде тя с равен, безжизнен глас, който крещеше по-силно от всякакви чувства. — …нахлуха през вратата на лабораторията и убиха доктор Стайни пред очите ми. Заклаха го, сякаш е някакво животно, съсякоха го на парчета. Един от тях се приближи към мен и повече нищо не помня. — Тя бавно изви глава и погледна Брайън. — Какво е станало? Защо съм тук?

— Останалите са… мъртви — рече й той. — Всички. След нападението дисианците са взривили сградата. Ти си единствената оцеляла. И то благодарение на Улв — той те е спасил. Човекът, когото срещнахме в пустинята. Той те е измъкнал и те е скрил в града.

— Кога тръгваме? — попита тя със същия безчувствен глас, обърнала лице към стената. — Кога ще се махнем от тази планета?

— Днес е последният ден. Крайният срок е полунощ. Крафт ще ни вземе веднага, щом го уведомим, че сме готови. Но все още ни чака работа. Намерих тялото. Искам да го прегледаш. Трябва да разберем защо магтерите…

— Не остава нищо друго, освен да си тръгнем. — Произнесе монотонно тя. — Направих всичко, на което е способен човек. Моля те, повикай кораба, искам да си вървя.

Брайън прехапа устни в безсилно отчаяние. Нищо не можеше да преодолее тази завеса от апатия. Твърде много сътресения и ужаси и то за твърде кратко време. Той повдигна брадичката й с мъка и я извърта към лицето си. Лиа не се съпротивляваше, но в очите й блестяха сълзи, които се стичаха надолу по бузите.

— Отведи ме у дома, Брайън, моля те, отведи ме у дома.

Брайън отметна мокрия кичур от челото й и едва намери сили да се усмихне. Времето течеше все по-бързо, миговете отлитаха един след друг, а той не знаеше какво да предприеме. Трябваше да изследват тялото, но Брайън не можеше да я накара. Потърси с поглед аптечката, но откри, че Телт я е върнал в колата. Надяваше се да открие нещо подходящо в нея — например успокояващо.

Когато Брайън надникна в пустинохода, Телт бе поставил някаква перфокарта на поставката и я разглеждаше под лупа. Той подскочи уплашено, скри перфокартата, но въздъхна облекчено, щом видя, че появилият се е Брайън.

— Помислих, че е надникнал онзи туземец — прошепна той. — Ти може да му вярваш, но аз не. Не смея дори да използвам радиото. Потеглям веднага. Трябва да кажа на Хис!

— Какво да му кажеш? — попита рязко Брайън. — Каква е тази тайнственост?

Телт му подаде лупата и перфокартата.

— Погледни, това е перфокарта от радиационния дозиметър. Червените вертикални линии отговарят на петминутни интервали, а насечената черна хоризонтална линия показва нивото на радиоактивност. Пиковете и спадовете, които наблюдаваш, са от периода на атаката. Те изобразяват различната степен на радиоактивност в камъните и почвата.

— А какъв е този изразен пик по средата?

— Той съвпада с времето, когато пребивавахме в къщата на ужасите! След като се промъкнахме през отвора в подножието на кулата — Телт едва сдържаше вълнението в гласа си.

— Да не искаш да кажеш, че…

— Не зная. Не съм сигурен. Трябва първо да го сравня с някои предишни записи в базата. Може да е от каменната стена на кулата — някои местни скални образци имат необичайно висок естествен радиоактивен фон. Не е изключено дозиметърът да се е повлиял от приборите с фосфоресциращи екрани. Но възможно е също така, да е една от онези тактически атомни бомби, които вече изстрелваха по нас. Търговците на оръжие ги продават с купища.

— Или да са кобалтовите бомби?

— Или да са те — кимна Телт, докато прибираше набързо приборите. — Слабо екранирана, или стара бомба с пукнатини в обшивката би оставила подобна следа. Достатъчно е дори съвсем незабележимо радиоактивно излъчване.

— Защо не повикаш Хис по радиото и да му съобщиш?

— Не искам да ни засекат подслушвателните постове на дядо Крафт. Това е наш проблем — ако не греша в предположенията си. За по-голяма сигурност първо трябва да проверя старите записи. Имам предчувствието, че този път нападението ще е успешно. Хайде да стоварим трупа — той помогна на Брайън да измъкнат тежкия, неудобен вързоп, сетне скочи на седалката на водача.

— Почакай малко — извика Брайън. — Да имаш в аптечката нещо подходящо за Лиа? Направо е смазана от преживяното. Едва ли ще изпадне в истерия, по-скоро се е затворила в себе си. Не иска да ме чуе, само лежи и повторя, че трябвало да я отведа у дома.

— Ще ти дам едно лекарство — кимна Телт и вдигна капака на аптечката. — Знам какво й е — нашите лекари му викат следубийствен синдром. Често съм го наблюдавал при момчетата. Не е лесно, когато си израсъл с идеята за ненасилие и изведнъж се налага да убиваш. Някои от нашите направо се побъркаха, имаше истерии и какво ли не още. Тогава лекарите забъркаха тази смес. Не знам как действа, предполагам че вътре има транквилизатори и корови стимулатори. Но направо изтрива най-пресните спомени. Някъде за периода от десет — дванадесет часа. Не можеш да се тревожиш от нещо, което не помниш,. — Той извади един малък запечатан пакет. — Инструкциите са написани върху опаковката. Успех.

— Успех — повтори Брайън и стисна мазолестата длан на техника. — Ако следите наистина са от бомба — обади се. — Той огледа улицата, за да провери дали е пуста, след това натисна бутона на вратата. Пустиноходът изскочи под яркото слънце и се изгуби от погледа му, а шумът от двигателя бързо утихна в далечината. Брайън затвори вратата и се върна при Лиа. Улв продължаваше да клечи до стената.

В пакета имаше спринцовка за еднократна употреба. Лиа не издаде звук, когато Брайън махна капачката и заби иглата в рамото й. Само въздъхна и отново затвори очи.

След като се увери, че спи спокойно, Брайън довлече увитото в платно тяло на магтера. Покрай стената имаше пейка и той го намести, не без известни усилия, върху нея. Разви платното и чифт безжизнени очи се вторачиха в неговите.

Брайън разряза с помощта на ножа усуканите, подгизнали от кръв дрехи. Под наметалото, около кръста на трупа, бе привързан познатият дисиански пояс с най-различни предмети. Този факт можеше да има двояко значение. Човек, или човекоподобно, съществото трябваше да живее на Дис. Брайън хвърли пояса настрани, заедно с другите дрехи. Трупът лежеше пред него — гол, покрит с рани и кръв.

На външен вид по нищо не се отличаваше от човешки труп.

С всяка нова стъпка теорията на Брайън изглеждаше все по-нелепа. Ако магтерите не бяха пришълци, как тогава да обясни пълната липса на чувства? Може би вследствие на мутация? Струваше му се невъзможно. Трябваше да има нещо различно в трупа на човека пред него. Бъдещето на целия свят се крепеше на тази нищожна надежда. Защото ако следата, отвела Телт при бомбите, се окажеше фалшива, тогава и последната надежда щеше да угасне.

Лиа продължаваше да е в безсъзнание. Нямаше никаква представа колко дълго може да продължи това състояние. Рано или късно ще трябва да направи опит за да я събуди. Опасяваше се да не прибързва, но същевременно трябваше да се бори със завладялото го нетърпение. Накрая реши да изчака един час, докато подейства лекарството. Това означаваше точно по обяд — дванадесет часа преди края.

Първото, което трябваше да стори, бе да влезе във връзка с професор Крафт. Трябваше да се увери, че разполагат с път за отстъпление, ако мисията им се провали — дори ако това означаваше, че се е предал. Крафт бе наредил да монтират ретранслаторна станция, за улесняване връзката с наземния персонал. Ако тази станция се е намирала в сградата на Фондацията, значи връзката е прекъсната. Най-добре да провери преди да е станало твърде късно. Брайън включи радиото и изпрати позивния сигнал. Отговорът дойде почти незабавно.

— Говори свързочната на флота. Моля останете на тази вълна. Главнокомандващ Крафт очакваше да го потърсите — ще ви свържа незабавно.

Гласът на Крафт се намеси и прекъсна радиста.

— Кой подава сигнала — сътрудник на Фондацията? — попита с треперещ от вълнение глас старецът.

— Говори Бранд. При мен е Лиа Морийз…

— И никой друг? Няма ли други оцелели след взрива в сградата?

— Няма, всички бяха избити… до последния човек. След разрушаването на сградата и унищожаването на апаратурата не разполагаме с никакви средства, за да повикаме нашия кораб от орбита. Ще ни помогнете ли да се измъкнем от тук, когато му дойде времето?

— Дайте ми вашите координати. Още сега ще изпратя кораб…

— Не го искам сега — прекъсна го Брайън. — Ще го изпратите, когато ви повикам. Ако въобще има някакъв начин да се спре войната, аз ще го открия. Ето защо оставам — до последната минута, ако е необходимо.

Крафт не отговори. Чуваше се само пукането на високоговорителя и едва доловимо дишане.

— Значи такова е вашето решение — произнесе накрая той. — Добре, ще държа кораба в готовност. Няма ли поне да ни позволите да вземем госпожица Морийз?

— Не. Нужна ми е тук. Не сме приключили с работата, надяваме се да открием…

— Какъв е този отговор, който толкова упорито търсите, и вярвате, че ще спре войната? — в гласа на Крафт се долавяше отчаяние и безнадеждност. Брайън не можеше да го вини.

— Все още не зная. Но краят и без това е известен. Дочуване — с тези думи той прекъсна връзката.

Лиа продължаваше да спи безметежно. Когато се върна при нея, реши да не я буди поне още час. С какво да запълни това време? Щяха да й бъдат необходими инструменти при изследването на трупа, а наоколо нямаше нищо подходящо. Дали няма да намери каквото му е нужно сред руините на сградата? Тъкмо ще може да поогледа сред останките. Може би имаше и други оцелели. Длъжен бе да провери. Да можеше само да поговори с някой от хората, които работеха там…

Улв все още клечеше до стената във външната стая. Посрещна влезлия Бранд с навъсен поглед, но не каза нищо.

— Ще ми помогнеш ли и този път? — попита го Брайън. — Искам да останеш на пост при момичето, докато ме няма. До обед ще се върна. — Улв не отговори. — Не съм се отказал да намеря пътя за спасяването на Дис.

— Върви — аз ще пазя момичето! — В гнева си Улв почти изплю тези думи. — Не зная какво да правя. Може и да си прав. Върви. Тук тя ще е в безопасност.

Брайън се измъкна безшумно на безлюдната улица и като сменяше ускорен ход и прибежки, се отправи към мястото, където доскоро се издигаше сградата на Фондацията за културно подпомагане. Реши да използва друг маршрут, не този по който бяха дошли и заобиколи през покрайнините на града. Там някъде възнамеряваше да свие и да приближи сградата от посока, противоположна на тази, от която бе дошъл. Не беше изключено магтерите да я държат под наблюдение, а Брайън нямаше никакво намерение да им разкрива местонахождението на Лиа и откраднатото тяло.

Сви зад един ъгъл и веднага забеляза изоставения насред пътя пустиноход. Стори му се странно познат. Приличаше на колата, в която бяха пътували с Телт, но не можеше да определи със сигурност. Огледа се, но покритата с прах улица беше съвсем пуста, а белезникавият пясък проблясваше под яркото слънце. Брайън се прилепи до стената и предпазливо приближи пустинохода. Когато спря зад него, вече бе съвсем сигурен, че е същият, който бяха използвали при нападението предната нощ. Какво търсеше тук?

Непоносима жега и тишина изпълваха улицата. Празни зееха прозорците и вратите на сградите, никакво движение не се виждаше в сенките зад тях. Брайън постави крак на армираната гума, протегна се и сграбчи ръкохватката над отворения прозорец. Изправи се и втренчи поглед в усмихнатото лице на Телт.

Усмихнато в смъртта. Устните бяха разкривени в зловеща гримаса, очите му бяха изцъклени, а чертите на лицето, сгърчени от смъртоносната отрова. Тъничка, снабдена с пера стрела стърчеше от потъмнялата рана на врата му.