Хари Харисън
Планетата на прокълнатите (12)

XII

Когато се върна в кабинета, Брайън откри на бюрото си две прилежно подредени купчинки с документи. Едва настанил се в креслото, той почувства ледения полъх, който се носеше из стаята. Излизаше от отвора на климатичната инсталация, която бе закрита със солидна метална решетка. Таблото за управление бе изтръгнато. Някои очевидно си бе свършил доста добре работата — или проявяваше странно чувства за хумор. Брайън започна да рита капака, докато най-сетне го огъна в единия край. Изви го навън, огледа внимателно вътрешността, напипа един кабел и го опря в съседния. Отвътре избухна цял куп искри, последван от гъст пушек. Компресорът измяука и угасна.

Фоусел стоеше на вратата, с поредната купчина документи и изненадано изражение на лицето.

— Какво ми носиш тук? — запита го Брайън.

Фоусел най-сетне успя да се съвземе, отнесе документите на бюрото и ги постави при другите.

— Това са докладите за хода на операцията от всички отделни звена — както наредихте. До най-малката подробност — включително дати, часове, заключения, предположения и прочие.

— А другият куп?

— Междупланетна кореспонденция, финансов баланс, доставки. — Докато отговаряше, той подравняваше страниците с ръка. — Доклади на дежурните, болничен дневник… — гласът му замря в мига, когато видя как Брайън помита всички документи към кошчето.

— Иначе казано, архиви — довърши Брайън. — Вече не са ни необходими.

Бюрото беше съвсем чисто, а кошчето — пълно догоре. Празнословия. А нима можеше да очаква нещо повече? Да си признае, надявал се бе, че поне един от агентите е потърсил по-различен ъгъл, под който да погледне на събитията. Но не — всички се бяха заровили в ежедневните си проблеми.

Небето навън бе потъмняло. Часовоят на входа беше предупреден да пропусне очаквания посетител. Докато не се появеше пратеникът на партизаните, Брайън нямаше какво да предприеме. Раздразнението му растеше с всяка минута. Спомни си за Лиа и реши, че ще е по-добре ако й прави компания. В този момент тя единствена вършеше нещо полезно.

Когато отвори вратата на лабораторията, беше завладян от предчувствието за приятната среща. Но остана като попарен. Микроскопът беше покрит, а Лиа си бе отишла. Сигурно вечеря, рече си той, или е в болницата. Болничното отделение бе разположено на долния етаж и Брайън се отправи първо към него.

— Разбира се, че е тук! — посрещна го доктор Стайни. — Къде другаде може да отиде момиче в нейното състояние? Достатъчно дълго се е лишавала от леглото днес. Утре е последният ден и ако искате да не прекъсва работата си, ще трябва да я оставите да си почине. Цял ден тъпча подчинените ви с успокоителни и аспирин. Дисциплината всеки миг ще рухне.

— Целият този свят ще рухне. Как е Лиа?

— Добре, като се има пред вид какво е преживяла. Ако не ми вярвате, проверете сам. Има и други пациенти.

— Толкова ли сте обезпокоен, докторе?

— Разбира се, че съм обезпокоен! Да не мислите, че съм от желязо? Всички ние седим на бомба със закъснител, часовникът й тиктака и това хич не ми харесва! Няма да зарежа работата си, но ще се почувствам далеч по-спокоен, когато най-сетне кацнат за да ни приберат. В този момент, единствената кожа, към която изпитвам силна привързаност е моята собствена. Едва ли ще издам публична тайна, ако ви разкрия, че останалите разсъждават по същия начин. Така че, не разчитайте на кой знае каква помощ.

— Не съм и разчитал — рече Брайън и се обърна.

Стаята на Лиа тънеше в мрак, озарена единствено от бледото сияние на дисианската луна зад прозореца. Брайън се промъкна безшумно и затвори вратата зад себе си. Пристъпи предпазливо и спря до леглото. Лиа спеше дълбоко, дишането й беше равномерно и спокойно. Нямаше по-добро лекарство от укрепителния нощен сън.

Крайно време беше да си тръгне, но вместо това седна в креслото, което беше до леглото. Часовоят знаеше къде да го потърси, значи, можеше да чака и тук.

Наслаждаваше се на откраднатия миг покой, сред един свят, обречен съвсем скоро да загине. Изпитваше благодарност заради този миг. Предметите наоколо бяха придобили приятни меки очертания, под сиянието на бледата луна. Окъпано в светлина, лицето на Лиа изглеждаше невинно и необичайно красиво — пълна противоположност на всичко, което олицетворяваше този грозен свят. Ръката й се подаваше под чаршафа, Брайън я взе в своята, обхванат от ненадейно вдъхновение. Вдигна очи към пустинята навън и остави на покоя да го изпълни докрай, с надеждата поне за малко да забрави, че утре тази планета няма да съществува.

Така мина известно време. Брайън отново погледна към Лиа и откри, че очите й са отворени, макар че не беше помръднала. От колко време се беше събудила? Брайън смутено пусна ръката й.

— Какво става, господарят е наминал да види дали работниците ще имат сили за утрешната жътва? — попита го тя. Забележката бе съвсем в стила на онези, с които го бе обсипвала на кораба, само дето не звучеше толкова враждебно. Напротив, лицето й бе усмихнато. Но въпреки това, стори му се, че в думите й се долавя известна надменност към дивака от далечната галактическа провинция. Тук той може и да е директор, но на древната Земя ще бъде само някой зяпнал от почуда селяк.

— Как се чувстваш? — попита я той, подразнен от себе си, задето не бе измислил нещо не толкова банално.

— Ужасно. До утре може и да съм умряла. Би ли ми подал един плод от купата? Устата ми е като стара подметка. Чудя се, откъде ли са се взели тези пресни плодове. А, да, подарък на работническата класа от братския народ на Ньорд. — Тя взе подадената й ябълка и отхапа. — Мислил ли си някога да посетиш Земята?

Брайън я погледна изненадан. Сякаш бе онова, което одеве си бе помислил — за неговата провинциална изостаналост. Не, изключено беше.

— Никога — каза той. — Допреди няколко месеца нямах никакво намерение дори да напускам Анвхар. Не можех да си представя, че на света има нещо по-важно и по-интересно от Двайсетобоя.

— Спести ми подробностите за твоя Двайсетобой — помоли го тя. — След като изслушах просторните ви излияния по въпроса — твоите и на Айджел, имам чувството, че знам далеч повече, отколкото ме интересува. Разкажи ми нещо друго за Анвхар. Имате ли градове-държави, като на Земята?

— Нищо подобно. Анвхар е слабо заселена планета. Никакви големи градове. Ако има някакво струпване, то е около училищата, оранжериите и така нататък.

— Имате ли си екзобиолози? — запита Лиа с типичната женска склонност да превръща всеки разговор на обща тема, в личен.

— Трябва да има в университетите, не съм запознат. Всъщност, когато казах, че нямаме големи градове, не уточних, че не съществуват и малки. Животът ни не е устроен по този начин. Основната клетка на обществото е семейството и кръгът от приятели. Ала тъй като семейството се разпада отрано — веднага щом пораснат децата — приятелите придобиват първостепенно значение. Причината я търси в гените, но знам едно — всички анвхарци обичат самотата. Може да е последствие от суровата борба за оцеляване.

— Не бих казала — поклати глава Лиа и отхапа отново от ябълката. — Ако продължавате в същия дух, току-виж населението ви съвсем се стопило. Поне известна близост между хората е задължителна.

— Така е, разбира се. Също както и формите на узаконено съвместно съжителство и на управление. На Анвхар обаче почитаме далеч повече съзнанието за лична отговорност и това ни помага да се справим с каквито и да било проблеми. Иначе едва ли щяхме да оцелеем в подобни условия. Хората се срещат или по случайност, или по предварителен план и по такъв начин се осигурява продължението на рода и сближаването между отделните индив…

— Мисля, че не ме разбра — спря го Лиа. — А може би все още съм замаяна от лекарствата. Вярно, че и на теб ти липсва красноречие. Знаеш ли, от самото начало на този разговор ми се струва, че се опитваш да скриеш нещо. В името на Окам^[1], бъди по-конкретен! Хайде да си представим как се събират двама от твоите хипотетични индивиди и какви са възможните последствия.

Брайън въздъхна. Чувстваше се, сякаш бе нагазил в тресавище.

— Добре де — да вземем някой ерген. Като мен, например. Влюбен съм в ски-бягането и затова си вдигнах къща в моя роден край, в подножието на Зъберите. През лятото наглеждам стадо друмтуми, но зимата е, когато живея истински. По цял ден карам ски, или поне го правех, преди да се включа в Двайсетобоите. От време на време гостувам на съседите. Случва се и други хора да ми идват на гости — Анвхар не е кой знае колко голяма планета. Дори нямаме ключалки на вратите си. Да оказваш, или да получаваш гостоприемство е нещо съвсем обичайно. На когото и да било. Мъж… или жена… на групи… или пътуващи поединично…

— Май започнах да схващам. Животът на девойката от ледения къс, който обитавате, трябва да е доста скучен. Щом се налага по цели дни да виси вкъщи.

— Само ако желае. Където и да отиде, ще бъде приета както и всички останали. Може да ти се стори малко старомодно, а на Земята дори да ни се надсмиват, но на Анвхар платоническата връзка между мъжа и жената се приема за нещо естествено.

— Още по-голяма скука. Щом толкова си падате по самотата, откъде идват бебетата?

Брайън почувства, че ушите му се зачервяват. Питаше се, дали не му се надсмиват.

— По същия проклет начин, както и навсякъде другаде! Само че това не е някакъв механичен процес, като чифт зайци, срещнали се под храстите. Жената трябва да покаже, че е заинтересувана от бракосъчетанието.

— И вашите жени само от бракосъчетанието ли се интересуват?

— Да… или от други неща. Каквото изберат. И на Анвхар, подобно на други планети из познатата галактика, където човешката раса е била подложена на адаптационни промени, постоянно се изправяме пред един по-особен проблем. Огромна част от населението е лишено от възможността да създава потомство, нередки са и случаите на спонтанни аборти. Ето защо твърде често се прибягва до изкуствено оплождане. На пръв поглед, решението изглежда нормално, ако не съществува друга възможност. Известно е обаче, че жените предпочитат да раждат деца от мъжете си. Има само един начин да се провери дали това е възможно.

Лиа разтвори широко очи от изненада.

— Да не искаш да кажеш, че жените от вашата планета проверяват дали един мъж може да зачева потомство преди да се омъжат за него?

— Разбира се. Ако не беше така, Анвхар отдавна да е ненаселен. Тъкмо по тази причина изборът е в ръцете на жената. Ако някой мъж й харесва, заявява го открито. Ако ли пък не, мъжът не би си помислил да се предлага втори път. Доста по-различно е отколкото на другите планети, но така е на Анвхар. Методът си върши работата, а в случая това е най-важното.

— На Земята е съвсем различно — каза Лиа, постави огризката в една празна чиния и облиза върховете на пръстите си. — Предполагам, че анвхарците биха определили Земята като постоянно функциониращ бардак. Всичко е напълно противоположно на онова, което ми разказа и животът върви с пълна пара. Планетата е твърде пренаселена, за да намериш някъде покой. Контролът върху раждаемостта бе въведен късно, но и досега има своите яростни противници — представяш ли си? На всяка крачка се сблъскваш с най-различни религиозни течения и налудничави идеи, които отдавна са станали обичаи. Нашият свят се задъхва. Мъже, жени, деца, накъдето погледнеш — все развълнувани тълпи. И всички физически зрели индивиди — до най-последния — участват в Голямата игра на любов. Мъжът е неизменният агресор. Не физически — във всеки случай, не твърде често — докато жените приемат за нещо естествено дори някои доста невъздържани форми на ухажване. Няма купон, на който да не станеш свидетел на неудържими изблици на страст. Жените при нас трябва винаги да са с наточени токчета.

— С какво?

— Така се казва. С други думи, трябва винаги да са нащрек, ако не искат течението да ги отнесе.

— Звучи доста… — Брайън внимателно прецени следващата дума, която се канеше да произнесе и като не успя да открие по-подходяща, продължи неохотно: — … отблъскващо.

— Сигурно е така, от твоя гледна точка. Опасявам се, че ние сме свикнали да гледаме на всичко това като на нещо съвсем естествено. Според социолозите… — тя млъкна и изправи се и погледна Брайън в очите. Очите й се разшириха, устата й оформи едно непроизнесено „о“, сякаш едва сега бе осъзнала нещо важно.

— Каква глупачка съм — заговори тя. — Ти не си ме разпитвал само от любопитство! Имал си пред вид съвсем конкретен човек. И това съм аз!

— Моля те, Лиа, ти не разбираш…

— Разбирам и още как! — тя се засмя. — През цялото време те имах за студенокръвен, за планина от мускули със сърце от лед, а ти всъщност си толкова мил. Само дето играеш по добрите стари анвхарски правила. И чакаш да ти дам знак. Така и щяхме да играем — всеки по своите правила — ако не беше проявил повече разум от мен и не беше почувствал, че сигналите ни се преплитат някъде по пътя. Като си помисля само, че те смятах за някакъв заклет чуждопланетен ерген. — Тя вдигна ръка и прокара пръсти през косата му. Едва сега осъзна, че искаше да го направи от доста време.

— Нямаше как — каза й той, опитвайки се да не обръща внимание на нежно докосващите го пръсти. — Непрестанно мислех за теб, но не можех да допусна, че имам право да ти се натрапвам. Опасявах се, да не те обидя. След това пък реших, че може би те обиждам именно като не предприемам нищо. Ужасно се обърках, нямах представа за нравите на твоята планета.

— Е, сега вече знаеш — отвърна тихо тя. — Мъжете предприемат първата стъпка. Сега, след като разбрах всичко, струва ми се, че вашите обичаи са за предпочитане. Макар все още да не съм съвсем сигурна какво представляват. Между другото, Брайън, стана ли ти ясно, че те харесвам? Зад цялата тази грамада от мускули се крие мъж, какъвто никога досега не бях срещала. Сега не му е времето да говорим за сватба, но ужасно бих желала…

Той я обгърна с ръце и я притегли към себе си. Ръцете й се плъзнаха по раменете му, а устните й потърсиха неговите в мрака.

— Внимавай… — прошепна тя. — Цялата съм в рани…