Хари Харисън
Планетата на прокълнатите (10)

X

— Това е самоубийство — изръмжа недоволно по-високият от двамата пазачи.

— Мое, а не ваше, така че не се тревожете — отряза го Брайън. — От вас се иска да изпълнявате безпрекословно заповедите ми. Я сега да ги чуя отново.

Пазачът завъртя очи в неизказано възмущение и заговори с равен глас:

— Да останем в пустинохода, без да изгасваме двигателя, докато вие се намирате в каменния дворец. Не бива да допускаме никой както вътре, така и в близост до колата, но по възможност без да стреляме. Да не влизаме вътре, каквото и да се случи и да ви чакаме тук. Освен ако не ни повикате по радиото — тогава атакуваме двореца и стреляме по всичко, което се движи. Но това само в краен случай.

— Дано да не стигаме до този краен случай — изръмжа вторият пазач и потупа синкавото дуло на своя автомат.

— Аз определям кога случаят е краен — каза намръщено Брайън. — Само да съм чул да стреляте без мое разрешение и ще ви прекърша вратовете. Това да ви е ясно. Тук сте за да ми пазите гърба и да ми помогнете да се измъкна, ако се наложи. Тази операция е изцяло моя — освен ако не ви повикам. Разбрано?

Той изчака тримата да кимнат в отговор, сетне провери заряда на оръжието си. Глупаво беше да влиза вътре невъоръжен, но нямаше избор. Един-единствен пистолет нямаше да го спаси. По-добре беше да го остави. Миниатюрният предавател в колана му бе достатъчно силен, за да изпрати сигнал дори през дебелите каменни стени. Брайън свали якето, отвори люка и пристъпи под палещите лъчи на следобедното дисианско слънце.

Ако се изключи шумът на двигателя зад него, в пустинята цареше тишина. Докъдето му стигаше погледа се виждаше само пясък — нищо друго освен пясък. Крепостта бе съвсем наблизо, самотна, масивна твърдина, изрязана в черните скали. Брайън я приближи предпазливо, като оглеждаше стените за подозрително раздвижване. Нищо не помръдваше. Постройката се извисяваше мрачно над него, потънала в тишина. Брайън почувства, че е изпотен, не само от горещината.

Заобиколи я, с надежда да открие вратата, но поне на приземното ниво нямаше никакво отвърстие. Малко по-нависоко забеляза тясна ниша, до която би могъл да се покатери, но се съмняваше това да е единственият вход към вътрешността. Трябваше да заобиколи крепостта от всички страни, за да се убеди, че действително е така. Брайън огледа напуканата издатина, която служеше за площадка пред нишата, после сви ръце пред устата и извика:

— Качвам се. Радиото ви не работи. Нося ви съобщението, което чакахте от Ньорд. — Последното не отговаряше съвсем на истината, без да влиза в противоречие с нея. Отговор не последва — чуваше се само шумът на стелещия се по скалистата стена пясък, вдиган от вятъра, и приглушеното бръмчене на колата отзад.

Стената се оказа доста ронлива, наложи се да преценява внимателно всяка стъпка. На всичко отгоре трябваше да се бори с желанието да вдигне глава нагоре за да се предпази от някой запратен по него камък. За щастие никой не го посрещна. Когато най-сетне изкачи стената, Брайън дишаше тежко, а тялото му лъщеше от пот. Все още никой не се показваше. Беше приклекнал на тясната, неравна площадка, която обикаляше в кръг. Противно на очакванията му нямаше вътрешен двор, а над стената се издигаше заоблен и покрит с прах покрив. На равни разстояния бяха разположени тъмни отвори, през които можеше да проникне вътре. Брайън се обърна и погледна назад, към пустинохода. Изглеждаше като малка точица сред пустинята, далеч под него.

Приведе се и се пъхна през най-близкия отвор. И тук нямаше никой. Помещението, в което се озова, беше като стая на ужасите в луна парк. Изглеждаше по-високо, отколкото широко, с несиметрична форма и очевидно не бе предназначено за обитаване. В единия край се виждаше тясна стълба. В другия имаше дупка, зад която прозираше мракът отдолу. През отворите, пробити в масивната стена, проникваха слънчеви лъчи. Всичко вътре бе издялано от същата ронлива, кафеникава скала. Брайън се насочи към стълбите. Пресече няколко прихлупени коридора, попадна в един-два слепи тунела и накрая зърна светлина. В нито една от стаите, покрай които бе преминал, не забеляза каквито и да било сечива, хранителни припаси, или познатите предмети от дисианската екипировка. И никакви хора. Светлината отпред се усилваше и не след дълго Брайън излезе в просторната централна зала.

Това бе сърцето на злокобната крепост. Всички досегашни коридори, стаи и тунели съществуваха само за да придадат форма на тази гигантска зала. Беше с кръгла форма, а стените се събираха над главата му. Приличаше на конус, само че от върха прозираше нажеженото дисианско небе.

А в средата на залата стояха неколцина мъже, вперили погледи в Брайън.

С крайчеца на очите си, както и с периферните възприятия на съзнанието си той съумя да разгледа и останалата част от залата — тежки варели, шкафове, машини, радиоприемникът, някакви бали и вързопи с неясно предназначение. Нямаше време за да ги огледа по-внимателно. Вниманието му бе съсредоточено върху групата мъже — облечени в безформени наметала, покрили главите си с качулки.

Беше открил врага.

Всичко, което до този момент се бе случило на Дис, беше само прелюдия към този момент. Нападението в пустинята, бягството, изгарящата жега на пясъка и слънцето. Всичко това бе само подготовка, тренировка за най-важната среща. Без нея пребиваването му тук щеше да е безсмислено. Сега вече, битката можеше да започне.

Някак неусетно в него се пробуди инстинктът на борец, раменете му се приведоха, ръцете му се свиха, готови да ударят и той запристъпва предпазливо, нащрек да отвърне на всякакви атаки.

Но атаки нямаше. Усещането за опасността бе съвсем нематериално. Брайън едва сега си даде сметка за това, спря се и се огледа изненадан. Странно, наистина, но нито един от мъжете не беше помръднал, нито пък бе издал някакъв звук. Като стана дума за това, откъде всъщност бе сигурен, че са мъже? Така се бяха увили в наметалата си, че се виждаха само очите им.

Ала дълбоко в себе си, Брайън осъзнаваше, че не греши в предположенията си. Въпреки безформените наметала и мълчанието, той знаеше кой стои пред него. Очите им изглеждаха празни и неподвижни, но тази празнота бе като на хищната птица, зърнала своята плячка. Тези очи можеха да гледат живота, смъртта, или разкъсаната плът със същата незаинтересованост и равнодушие. Брайън осъзна всичко това в миг, без да е била произнесена нито дума. Не изминал и няколко крачки, той вече си даваше сметка срещу какво се е изправил. Нямаше никакво съмнение и не би могло да има за човек, владеещ емпатията.

Групата смълчани мъже излъчваше равномерна, вледеняваща вълна на безчувственост. За един емпат не бе никак трудно да долавя чувствата на околните. Той преценяваше реакциите им като разкриваше техния емоционален заряд — внезапният интерес, омразата, любовта, желанието, приливите и отливите на чувствата, които придружаваха всяка мисъл, или действие. Емпатът неизменно следеше тази вълна, без да прави опит да изясни причините за появата й. Той е като човек, който плъзва поглед по многобройни разтворени пред него книги. Забелязва отделните букви, думите, изреченията и мислите, скрити зад тях без да фокусира съзнанието си, за да ги разбере.

Как тогава ще се почувства същият този човек, ако пред него има само празни страници? Книгите отново са разтворени, но думите ги няма. Той прелиства страниците, разтваря книгите напосоки, търси някакъв смисъл. Но не открива нищо. Само празни, бели листа.

По същия начин и магтерите бяха лишени от каквито и да било чувства. Долавяха се само далечни отгласи от микровълните, съпровождащи движението на нервните импулси на най-първично ниво — автоматичният контрол между нервите и мускулите, благодарение на който се поддържаха жизнените функции. И нищо повече. Брайън отчаяно опипваше за каквато и да било следа от чувства, но опитите му бяха напразни. Тези хора или бяха лишени от емоции, или ги прикриваха толкова умело, че вълните им не достигаха до него. Трудно му беше да определи кое от двете е истинската причина.

Изминало бе съвсем малко време, откакто Брайън стигна до тези изводи. А мъжете отсреща продължаваха да стоят неподвижно, без да откъсват очи от него. Не бяха нетърпеливи, нито пък изпитваха някакво любопитство. Знаеха, че е дошъл и очакваха какво ще предприеме. Безсмислено беше да го питат за намеренията му. Оставаха на него да реши как да постъпи.

— Дойдох, за да разговарям с Лиг-магтер. Кой от вас е той? — Брайън се подразни от начина, по който прозвуча гласът му в огромната зала.

Един от мъжете помръдна едва забележимо, за да привлече вниманието към себе си. Останалите стояха все така неподвижно. Чакаха.

— Нося послание до вас — този път Брайън заговори бавно, не само за да изпълни пустата зала с гласа си, но и за да пооправи обърканите си мисли. Трябваше да действа крайно предпазливо. Но какво да предприеме? — Аз съм от Фондацията в града, сигурно вече го знаете. Нося ви съобщение от народа на Ньорд.

Настъпи тягостна тишина. Брайън бе твърдо решен разговорът да не продължава като монолог. Имаше нужда от някакви сведения, за да знае как да постъпи, да си състави представа за обстановката. Смълчаната група отсреща го потискаше. Времето течеше бавно, най-сетне Лиг-магтер произнесе:

— Ньордците ще се предадат.

Едва ли можеше да има нещо по-необичайно и странно от това изречение. За първи път Брайън си даваше сметка, че значителна част от речта се основава на подлежащите емоции. Ако човекът отсреща бе вложил поне малко чувства, радост от победата, или дори слаб ентусиазъм, думите му вероятно щяха да означават: „Победа! Врагът е готов да се предаде!“ Но не това бе значението им.

Ако пък тонът бе приповдигнат в края на изречението, то щеше да се превърне във въпрос. „Ще се предадат ли?“ Но и това не бе скритият смисъл. Всъщност, изречението не носеше нищо повече от онова просто значение, което се криеше в съставящите го думи. Интелектуалният му смисъл можеше да се възприеме само в контекста на цялостната ситуация и то от човек, запознат с предисторията на събитията. И в никакъв случай от начина, по който звучаха думите. Човекът, който ги бе произнесъл, очакваше да получи единствено и само тази информация от Ньорд. На Брайън гледаха като на обикновен приносител, на нещо което неминуемо щеше да се случи. Самият той нямаше никакво значение за тях.

Последният факт беше жизненоважен. Щом не се интересуваха от Брайън, следователно животът му нямаше никаква стойност за тях. Дошъл бе като враг и враг си оставаше. А врагът трябва да се убива. Брайън внимателно проследи тази мисъл до край, осъзнавайки важността й за него. Беше построено съвсем логично, а логиката и само логиката можеше да му помогне в този момент. Със същия успех можеше да разговаря с роботи, или извънземни, ако се съдеше по емоционалната реакция, която получаваше.

— Не можете да спечелите тази война — само ще ускорите гибелта си.

Брайън вложи колкото се може повече убедителност в тези думи, като същевременно си даваше сметка за безсмислието на опита. Никаква реакция не последва отсреща. — Ньордците знаят, че разполагате с кобалтови бомби и са научили за вашата ракетна установка. Твърдо са решени да не рискуват. Съкратили са крайния срок с още един ден. Остава само ден и половина до мига, когато отгоре ще започнат да се сипят бомбите и всички вие ще загинете. Осъзнавате ли какво означава…

— Това ли е съобщението? — попита Лиг-магтер.

— Да — каза Брайън.

Две неща спасиха живота му в този момент. Първо, беше предположил какво ще се случи, когато съобщи посланието, макар да не беше съвсем сигурен. Но дори и подозрението се оказа в негова полза. А второто бе, че притежаваше рефлекси на Победител в Двайсетобоя и с тяхна помощ се измъкна само на косъм от смъртта.

От замръзнала неподвижност, Лиг-магтер се бе катапултирал в стремителна атака. Докато летеше напред, той извади изпод наметалото къс, извит нож. Ножът разцепи въздуха точно на мястото, където допреди секунда се намираше Брайън.

Нямаше време да стегне мускули и да скочи, успя само да се отпусне и да падне на една страна. Още преди да тупне на пода, умът му вече бе започнал да изчислява предстоящите бойни ходове. Лиг-магтер прелетя покрай него, спря и мигновено замахна с ножа назад. Брайън го подкоси с крак и противникът се строполи до него.

След секунда и двамата бяха на крака, лице в лице. Брайън зае единствената възможна позиция на невъоръжен срещу нападател с нож — присви юмруци, готов да отбие острието с опакото им, а предмишниците разположи така, че прикриваха жизненоважните точки на тялото му. Дисианецът се спусна в ниска атака, в последния момент прехвърли ножа от едната ръка в другата и замахна към гърдите на Брайън.

За втори път Брайън успя да се измъкне на косъм от удара. Лиг-магтер се биеше с неизчерпаема ожесточеност. Всяко действие бе изпълнено със смъртоносна сила и решимост. Ако Брайън продължаваше само да се защитава, изходът беше предрешен. Човекът с ножа щеше да победи.

При следващото нападение Брайън смени тактиката. Вмъкна се под ръката на противника и сграбчи китката, стиснала ножа. Пръстите му се свиха, здрави като стоманено менгеме и обгърнаха плътно китката и изпъкналите сухожилия.

Това бе единственото, което можеше да направи — да задържи ръката с ножа. Помагаше му не само преимуществото в сила, но и фактът, че бе израсъл на планета с по-силна гравитация. Съсредоточил бе всички усилия в свитите си пръсти, давайки си ясна сметка, че от тази хватка сега зависи животът му. Нищо друго нямаше значение — нито колената, които го блъскаха свирепо в гърдите, нито извитите нокти, които търсеха очите му. Опита се да извърна глава, но ноктите се впиха в кожата му и я разкъсаха, а от раната на ръката му бликаше кръв. Но всичко това бяха дреболии, които можеше да понесе. Животът му зависеше единствено и само от хватката на дясната му ръка.

Най-сетне Брайън успя да сграбчи и другата ръка на Лиг-магтер. За миг противникът замръзна. Двамата бяха достигнали равновесие в силите, опрели колене, дишащи шумно в лицата си. Качулката се бе свлякла назад, по време на схватката и чифт празни, хладни очи, се бяха вторачили в Брайън. Никаква следа от чувства не проникваше зад суровото, набръчкано лице на дисианеца. Бузата му бе разцепена от извит, белезникав белег, който достигаше ъгъла на устата, а лицето му изглеждаше разкривено в зловеща гримаса. Но само привидно, всъщност то бе безизразно, въпреки болката, която очевидно изпитваше Лиг-магтер.

Сега вече Брайън бе по-близо до победата — стига някой от останалите да не се намеси. Помагаха му по-тежкото тяло и преимуществото в сила. Дисианецът трябваше да пусне ножа, ако не искаше ръката му да бъде изкълчена. Но той не го направи. Брайън осъзна ужасен, че дисианецът не възнамеряваше да изпуска ножа — каквото и да се случи.

Разнесе се смразяващо изпращяване, тялото на дисианеца се разтърси, а ръката с ножа увисна безжизнено. И този път лицето на противника остана безизразно. Парализираните пръсти продължаваха да стискат дръжката на ножа. Лиг-магтер посегна с другата ръка, опитвайки се да изтръгне острието, за да го използва отново, макар и останал с една здрава ръка. Брайън замахна с крак и ритна ножа с всичка сила. Металното острие издрънча на пода и се изтърколи към другия край на залата.

Лиг-магтер сви здравата си ръка в юмрук и удари Брайън в слабините. Продължаваше да се бие, сякаш нищо не се беше променило. Брайън отстъпи бавно назад.

— Стига — извика той. — Сега вече не можеш да ме победиш. Невъзможно е.

Обърна се и огледа останалите присъстващи в залата, с надежда да го подкрепят. В отговор получи мълчание.

Нямаше никакво съмнение какво ще последва и какво трябваше да направи. Лиг-магтер не държеше на своя живот, също както не държеше на оцеляването на планетата. Готов бе да се бие, независимо от ударите, които понасяше. За миг Брайън получи кошмарно видение — представи си как прекършва и другата ръка на своя противник, сетне постъпва по същия начин с краката, но парализираното тяло продължава да се надига и да го преследва. Влачи се след него, въргаля се и оголва зъби — единственото останало му оръжие.

Този бой можеше да свърши само по един начин. Брайън направи лъжливо движение и Лиг-магтер се хвърли край него. Брайън замахна и се прицели точно под ребрата, в мястото, където се намираше един от големите нервни възли.

Това бе смъртоносният удар от карате. Брайън никога не бе го използвал срещу друг човек. Неведнъж по време на тренировки беше чупил масивни дървени плоскости, превръщайки ги в трески с резки, отсечени удари. Вложил цялата си сила и тежест във върховете на пръстите си той полетя напред и заби ръка дълбоко в тялото на своя противник.

Не убиваше по волята на случая, нито пък в изблик на гняв. Убиваше, защото само така можеше да сложи край на този двубой.

Дисианецът се свлече, като рухнала твърдина от плът.

Целият в кръв, Брайън дишаше тежко над трупа на Лиг-магтер и оглеждаше неговите другари.

Усещане за смърт витаеше из залата.