Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Безпокойство (9)

9

— Днес най-сетне отлитаме — каза Турнен.

— Поздравления — рече Леонид Андреевич. — А аз ще остана още малко.

Той хвърли камъче и то потъна в облака. Облачето беше съвсем близо, току под краката му. Гората не се виждаше. Леонид Андреевич легна по гръб, провеси босите си крака в пропастта и подложи длани под главата си. Турнен клечеше близо до него и го наблюдаваше внимателно, без да се усмихва.

— Вие наистина сте боязлив човек, Горбовски — каза той.

— Да, много — съгласи се Леонид Андреевич. — Но знаете ли, Тойво, струва си да се огледате наоколо и ще видите десетки и стотици извънредно смели, безумно храбри хора… Дори ми доскучава и ми се иска разнообразие. Не е ли така?

— Вярно е — съгласи се Турнен, свеждайки поглед. — Но аз се страхувам само за един човек.

— За себе си — каза Горбовски.

— В крайна сметка да. А вие?

— В крайна сметка и аз така.

— Ние с вас сме скучни хора — каза Турнен.

— Ужасно — каза Леонид Андреевич. — Знаете ли, че чувствам как с всеки изминал ден ставам все по-скучен и по-скучен. Преди около мен винаги се тълпяха хора, смееха се, защото бях забавен. А сега сте само вие… и не се смеете. Разбирате ли, превърнах се в тежък човек. Уважаван, да. Авторитетен, също да. Но вече не съм приятен. А не съм свикнал с това и ме боли.

— Ще свикнете — рече Турнен. — Ако преди това не умрете от страх, ще свикнете. По принцип сте се заели с най-неблагодарната работа, която може да си представи човек. Вие разсъждавате за смисъла на живота на всички хора, а те не обичат това. Хората предпочитат да приемат живота такъв, какъвто е. Животът няма смисъл. Постъпките нямат смисъл. Ако постъпката ви е донесла удоволствие, добре, ако ли не — значи е била безсмислена. Напразно се хабите, Горбовски.

Леонид Андреевич вдигна краката си от пропастта и легна настрани.

— Виж ти, какви обобщения — каза той. — Защо съдите за всички по себе си?

— Защо за всички? Вас това не ви засяга.

— Това не засяга мнозина.

— А, не. Едва ли мнозина. Вие имате някакъв изострен интерес към последствията, Горбовски. Болшинството хора не го притежават и го считат за маловажно. Те дори могат да предвидят последствията, но това не прониква в кръвта им и те действат, изхождайки не от последствията, а от някакви съвсем други съображения.

— Това е вече друга работа — каза Леонид Андреевич. — Тук съм съгласен с вас. Не съм съгласен само с това, че тези други съображения са винаги собственото удоволствие.

— Удоволствието е широко понятие.

— А — прекъсна го Леонид Андреевич, — тогава съм напълно съгласен с вас.

— Най-сетне — каза Турнен язвително. — Тъкмо си мислех какво да правя, ако не се съгласите. Вече се канех да ви попитам направо: защо всъщност седите тук, Горбовски?

— Но нали не ме питате?

— По принцип не, защото и без това зная.

Леонид Андреевич го изгледа с възхищение.

— Наистина ли? — попита той. — А аз си мислех, че успешно съм се законспирирал.

— А защо сте се законспирирали?

— Иначе ще ми се смеят, Тойво. И то не с онзи смях, който съм свикнал да чувам около себе си.

— Ще свикнете — каза Турнен. — Като спасите човечеството два-три пъти, ще свикнете. Чудак сте все пак. На човечеството изобщо не му трябва да бъде спасявано.

Леонид Андреевич обу чехлите си, помисли и каза:

— Имате известно право. На мен ми е необходимо човечеството да бъде в безопасност. Сигурно аз съм най-големият егоист на света. Не мислите ли, Тойво?

— Без съмнение — каза Турнен. — Защото вие искате на цялото човечество да му е добре само за да може на вас да ви е добре.

— Но, Тойво! — кресна Леонид Андреевич и дори леко се удари с юмрук в гърдите. — Нима не виждате, че всички станаха като деца? Нима не ви се иска да издигнете ограда около пропастта, край която играят? Ето тук, например — той посочи с пръст надолу. — Неотдавна, когато седях на края, вие се хванахте за сърцето, беше ви страх, а аз виждам как двайсет милиарда седят с провиснали в пропастта крака, бутат се, шегуват се, хвърлят камъчета и всеки се опитва да хвърли по-голям, а в пропастта има мъгла и не е ясно кого ще събудят там, в мъглата. Все едно им е, просто им е приятно, че напрягат мускулус глутеус^[1], а аз ги обичам и не мога…

— Всъщност от какво ви е страх? — попита раздразнено Турнен. — Човечеството не е способно да си постави задачи, които не може да разреши.

Леонид Андреевич го погледна с любопитство.

— Наистина ли мислите така? — попита той. — Жалко. Ето оттам — той посочи с пръст надолу — може да изскочи брат по разум и да каже: „Хора, помогнете ни да унищожим гората.“ И ние какво ще му отговорим?

— Ще му отвърнем: „С удоволствие.“ И ще я унищожим. Като стой, та гледай.

— Не — възрази Леонид Андреевич. — Защото едва ще се захванем за работа и ще се окаже, че гората също ни е роднина по разум, но първи братовчед. Брат ни е хуманоид, а първият братовчед не е хуманоид. Е?

— Човек може да си представи всичко — каза Турнен.

— Точно така — каза Горбовски. — Затова аз седя тук. Вие ме питате от какво се боя. Не се страхувам от задачите, които си поставя човечеството, а от задачите, които може да ни постави някой друг. Само се казва, че човек е всемогъщ, защото, видите ли, притежавал разум. Човекът е най-нежното, най-трепетното същество, толкова е лесно да го обидиш, да го разочароваш, да го убиеш морално. Той има не само разум. Той има и така наречената душа. И това, което е добро и лесно за разума, може да се окаже съдбоносно за душата. А аз не желая цялото човечество, с изключение на някои глупаци, да се черви и да го мъчат угризения на съвестта или да страда от своята непълноценност и от съзнание за своята безпомощност, когато пред него бъдат поставени задачи, които то не си е поставяло. Всичкото това аз го преживях във фантазиите си и не го пожелавам никому. И ето сега седя и чакам.

— Много трогателно — каза Турнен. — И абсолютно безсмислено.

— Защото се опитах да ви въздействам емоционално — тъжно каза Леонид Андреевич. — Ще се опитам да ви убедя с логика. Разбирате ли, Тойво, възможността за неразрешими задачи може да се предскаже априори. Както е известно, науката е безразлична към морала. Но само дотогава, докато неин обект не стане разумът. Достатъчно е да си спомним проблемите на евгениката и на разумните машини… Зная, че ще кажете, че това е наш вътрешен проблем. Тогава да вземем същата тази разумна гора. Тя може да бъде обект на спокойно внимателно изучаване, докато е само гора. Но ако воюва с други разумни същества, въпросът от научен се превръща в морален за нас. Ние сме длъжни да решим на чия страна да бъдем, а не сме в състояние да го направим, защото науката не решава морални проблеми, а моралът сам по себе си е лишен от логика, той ни е зададен преди нас и не отговаря на въпроса „Защо така, а не иначе“. Ясно ли се изразявам?

— Слушайте, Горбовски — каза Турнен. — Какво толкова сте се захванали с разумната гора? Вие наистина ли смятате, че тази гора е надарена с разум?

Леонид Андреевич се приближи до края и погледна в пропастта.

— Не — каза той. — Едва ли… Но в нея има нещо нездраво от гледна точка на нашия морал. Тя не ми харесва. Нищо в нея не ми харесва. Не ми харесва как мирише, как изглежда, колко е хлъзгава, колко е непостоянна. Колко е лъжлива и как се преструва… Не, гадна е тази гора, Тойво. Тя ще проговори. Аз зная, че ще проговори.

— Да вървим да ви изследвам — предложи Тойво. — За сбогом.

— Не — каза Леонид Андреевич. — Хайде по-добре да вечеряме. И ще отворим бутилка вино.

— Няма да ни дадат — каза Тойво със съмнение.

— Ще помоля Пол — каза Леонид Андреевич. — Струва ми се, че имам известно влияние над него.

Той се наведе, събра в шепа останалите камъчета и ги хвърли долу. Надалече. В мъглата. В гората, която щеше да проговори.

Тойво, с ръце на гърба, вече нетърпеливо изкачваше стълбата.