Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Безпокойство (6)

6

Когато Атос се събуди, Нава още спеше. Лежеше по корем във вдлъбнатината между две коренища, с лице в свивката на лявата ръка, а дясната — отметната встрани. Атос видя в мръсния й полуотворен юмрук тънък метален предмет. Отначало не разбра какво е и внезапно си припомни странния полусън от тази нощ, своя страх и облекчението си, че не се случи нищо ужасно. После си спомни що за предмет е това и дори в паметта му изплува наименованието му. Това беше скалпел. Той изчака известно време, проверявайки съответствието между формата на предмета и звученето на думата, разбирайки подсъзнателно, че няма какво да проверява, че всичко е вярно, но абсолютно невъзможно, защото скалпелът, с формата и названието си, чудовищно не съответстваше на този свят. Събуди Нава.

— Какво сухо място, никога не съм си представяла, че има такива места, и каква трева расте тук, а, Мълчаливецо? — Тя млъкна и поднесе към очите си юмрука със скалпела. Погледа го, после писна, хвърли го и скочи на крака. Скалпелът се вряза в тревата и се заби в земята. Те го гледаха и им стана страшно. — Какво е това, Мълчаливецо? — попита шепнешком Нава. — Какъв страшен предмет… Или е растение? Тук всичко е толкова сухо, може да е растение?

— Защо да е страшен? — попита Атос.

— Как да не е страшен — отвърна момичето. — Само го вземи в ръка… Опитай, опитай, вземи го и ще разбереш защо е страшен. Самата аз не зная защо е страшен…

Атос взе скалпела. Той беше още топъл, но острият му връх студенееше и ако плъзнеше предпазливо пръст по него, можеше да намери мястото, където вече не е топъл и става студен.

— Откъде го взе? — попита Атос.

— Отникъде — каза Нава. — Той сигурно сам се е пъхнал в ръката ми, докато съм спала. Виждаш ли колко е студен. Сигурно е пожелал да се стопли и се е вмъкнал в шепата ми. Аз никога не съм виждала такива… такива… дори не зная как се нарича. Може би има и крачета, но ги е скрил? Колко е твърд. А може би ние с теб още спим? — Тя изведнъж млъкна и погледна Атос. — Тази нощ бяхме ли в селото? Бяхме, нали… И там срещнахме човек без лице, който ме взе за момче… И търсихме къде да поспим… Да, а после се събудих, тебе те нямаше и започнах да те търся с ръка… Ето кога се е вмъкнал в шепата ми! — каза тя. — Ама че чудна работа, Мълчаливецо. Аз тогава изобщо не се страхувах от него, дори напротив… Беше ми нужен за нещо…

— Това е било сън — решително каза Атос. Побиха го тръпки. — Забрави, било е сън. По-добре потърси нещо за ядене… А аз ще заровя този предмет.

— За нещо ми беше нужен — повтори Нава. — Нещо трябваше да направя… — Тя поклати глава. — Не обичам такива сънища. Нищо не помня. Закопай го по-дълбоко, за да не изпълзи и отново да влезе в селото и да изплаши някого… Зарови го, а аз ще отида да потърся. — Тя подуши въздуха. — Наблизо има плодове. Чудна работа откъде в толкова сухо място има плодове.

Леко и безшумно тя затича по тревата. А той остана да седи, стиснал скалпела. Не го зарови. Омота острието със стиска трева и го скри в пазвата си. Сега си спомни всичко. Но така и не можа да разбере кое бе сън и кое действителност.

Нава се върна бързо и изсипа от пазвата си цяла купчина ягоди и няколко големи гъби.

— Там има пътека, Мълчаливецо — рече тя. — Хайде да не се връщаме в селото, а да тръгнем по нея. Все ще стигнем някъде. Ще попитаме за пътя към Ново село и всичко ще е наред. А в онова село да не се връщаме. Веднага не ми хареса. Добре, че си тръгнахме оттам. Изобщо не трябваше да влизаме в него, дори крадците викаха да не ходим, че лошо ще ни сполети, ама ти никога никого не слушаш, и ето че заради теб едва не ни сполетя беда… Защо не ядеш? Гъбите засищат, ягодите са вкусни, а сега се сещам, че мама ми казваше, че най-вкусните гъби растат там, където е сухо, но тогава аз не разбирах какво е това сухо. Мама разправяше, че преди на много места е било сухо, затова тя разбираше, а аз не.

Атос опита една гъба и я изяде. Гъбите наистина бяха добри. Ягодите също бяха добри и той се почувства ободрен. И на него не му се искаше да се връща в селото. Опита се да си представи местността така, както Куция му я описа, и нарисува с клечка на земята. Спомни си, че той му говореше за пътя към Града, който трябваше да минава по тези места. Куция със съжаление казваше, че пътят бил много хубав, най-прекият път до Града, само дето не можеш да стигнеш до него през блатото, пък и не се знае дали още съществува… Възможно бе пътеката, посочена от Нава, да е именно този път. Рискът си струваше. Но първо трябваше все пак да се върнат.

— Налага се все пак да се върнем — каза той, след като хапнаха.

— Къде, в онова село ли? — Нава се разстрои. — Защо говориш така, Мълчаливецо? Какво не видяхме в това село? Ето затова не те обичам аз тебе — не можем да се разберем по човешки… Току-що решихме да не се връщаме, а ти пак искаш да се връщаме.

— Налага се — повтори той. — И на мен не ми се ще, но се налага. Може би там ще ни обяснят как по-бързо да стигнем до Града… Не се сърди, Нава, и на мен не ми се иска да се връщаме…

— Щом не ти се иска, защо да се връщаме?

Той не искаше и не можеше да й обясни защо. Стана и без да се оглежда, тръгна към селото. Момичето го настигна и закрачи до него. Известно време дори мълча, но не издържа.

— С тези хора аз няма да разговарям. Ти сам си приказвай с тях. Не обичам да имам работа с човек, който дори няма лице. От такъв добро не чакай. Не може да различи момиче от момче… Още от сутринта ме боли глава. И зная защо…

Очевидно Атос беше поел доста вляво и селото се показа неочаквано между дърветата вдясно от тях. Всичко бе някак променено и той не можа веднага да разбере защо. После разбра: селото потъваше. Триъгълната поляна бе залята от черна вода, която пред очите им прииждаше и наводняваше къщите. Поляната и селото потъваха към дъното на езерото. Атос стоеше безпомощно и гледаше как прозорците изчезват под водата, как се слягат и рухват подгизналите стени, как покривите пропадат. И никой не изтичваше от къщите, никой не се опитваше да стигне до брега, никой не се показа на повърхността на водата. Най-удивителната характеристика на топографията на Пандора бе необикновено бързото преместване на фронта на езерата и блатата… На всички фронтове… Борбата… Скалпелът… Но Валентин бе мъртъв най-малко от две седмици… Плавно накланяйки се, във водата безшумно потъна и покривът на плоската постройка. Над черната вода се разнесе сякаш лека въздишка, спокойната повърхност се накъдри. Всичко свърши. Пред Атос се простираше обикновено триъгълно езеро.

— Край — каза той.

— Да — отвърна Нава. Гласът й бе толкова спокоен, че мъжът я погледна неволно. Тя наистина бе абсолютно спокойна. Дори му се стори, че е доволна. — Това се нарича Обсебване — обясни тя. — Сега тук винаги ще има езеро, а тези, които останаха в къщите, ще живеят в това езеро. Ето защо нямаха лица, но аз не се досетих веднага. Който не иска да живее в езерото, си отива. Аз, например, бих заминала, но така или иначе някога на всички ще им се наложи да живеят в езерото. Може би е хубаво. Никой не е разказвал за това. Да вървим към пътеката.

* * *

Отначало пътеката се виеше по удобни сухи места, но след известно време стръмно се спусна по склона на хълма и се превърна в мочурлива ивица черна кал. Гората свърши, отляво и отдясно пак се занизаха блата, стана влажно и задушно. Тук Нава се чувстваше много по-добре. Не спираше да дърдори и Атос постепенно се успокои. Главата му отново зашумя привично, той се движеше като в полусън, във властта на случайни несвързани мисли, дори не толкова мисли, колкото представи. В селото отдавна всички са станали. Куция куцука по главната улица и говори на всеки срещнат, че Мълчаливеца е заминал и е взел Нава със себе си, сигурно в Града отива, а никакъв Град не съществува. Може да не е в Града, може да е заминал за Тръстиките, в Тръстиките добре примамват рибата — пъхнат пръсти във водата, размърдат ги и ето ти я рибата. Ама, като си помислиш, за какво му е риба, не яде Мълчаливеца риба, глупакът му с глупак, но може пък да е решил на Нава да налови риба, Нава яде риба и той ще я храни с риба, но защо тогава непрекъснато пита за Града? Не, не е заминал за Тръстиките и трябва да се очаква, че няма да се върне скоро… А по главната улица насреща му крачи Пестника и съобщава на всеки срещнат, че Мълчаливеца е ходил и ги уговарял, да вървим, казвал, Пестнико, в Града, вдругиден да тръгнем, цяла година ме кани вдругиден да тръгнем за Града, а когато аз приготвих цяла камара храна, тъй че дъртата почна да ме псува, тогава той тръгна и без мен, и без храна… Така един тръгвал, тръгвал без храна, ама като го цапардосали по челото, вече не тръгва, и с храна не тръгва и без храна не тръгва, така са го цапардосали… А Опашатия стои до закусващия в къщата му дядка и му говори: пак ядеш, пак чуждо ядеш, ти да не си помислиш, че съм стиснат, само дето се чудя как в такова кльощаво старче се събират толкова гърнета храна, ти яж, но ми кажи: може би не си само един ти в селото, може би сте двама, трима или двама, опасно е да те гледа човек как ядеш, наядеш се, а после говориш какво не трябва…

Нава вървеше редом, хванала с две ръце ръката му и разказваше:

— После живя в нашето село мъж, когото наричаха Обида-Мъченик. Ти не го помниш, защото тогава беше в безсъзнание. Та този Обида-Мъченик непрекъснато на всеки се обиждаше и питаше защо? Защо през деня е светло, а през нощта тъмно? Защо мъртъвците крадат жени, а не пипат мъжете? Мъртъвците му откраднаха две жени една след друга. Първата още преди мен, а втората, когато вече се бях родила, та той все ходеше и питаше защо са откраднали жена му, а не него. Нарочно по цели дни и нощи бродеше из гората, за да откраднат и него и така да намери жените си, но така и не го отвлякоха, защото на мъртъвците мъже не им трябват, на тях жени им трябват, такива са им табиетите и заради някакъв си Обида-Мъченик няма да си ги променят я… Питаше още защо трябва да се работи на нивата, след като в гората има колкото щеш храна, поливай с квас и яж, старейшината му казва: като не искаш, не работи, никой не те принуждава, а онзи все пита защо, та защо… Или се залепи към Пестника. Защо, пита го, Горно село обрасна с гъби, а нашето — не? Пестника отначало спокойно му обяснява: в Горно село се случи Обсебването, а при нас още не. А онзи пита: защо у нас Обсебването толкова дълго не идва? Измъчи той Пестника, че онзи закрещя така, че го чу цялото село, и изтича да се оплаче на старейшината. Старейшината също се разсърди, събра селото и погнаха Обида-Мъченик, за да го накажат, но така и не го хванаха. Той и на стареца досаждаше непрекъснато, дядката дори престана да ходи да яде при него, после не издържа и му рече: остави ме на мира, заради тебе залъкът ми присяда, откъде да зная защо? Градът знае защо. И край. Отиде Обида-Мъченик в Града и повече не се върна…

Отдясно и отляво лениво плаваха жълто-зелени петна, глухо пукаха презрели гъби-упойници и мятаха във всички посоки рижи фонтани от спори, с вой налетя заблудена горска оса, постара се да се блъсне в очите им и се наложи да пробягат стотина крачки, за да се отърват. Шумно и делово майсторяха обиталищата си разноцветни подводни паяци, дървета-скачачи приклякваха и се свиваха, готови за скок, но усещайки хората, замираха и се преструваха на обикновени и нямаше върху какво да се спре погледът му и какво да запомни. Нямаше и върху какво да се размишлява, защото да мисли за Карл и Валентин, за отминалата нощ и потъналото село, означаваше да бълнува.

— Добър човек беше Обида-Мъченика, двамата с Куция те намериха край Тръстиките. Тръгнали за Мравуняците, ама вятърът ги отвял в Тръстиките, намерили те там и те довлекли, по-точно довлякъл те Обида-Мъченик, а Куция се тътрел отзад и събирал всичко, което изпадало от теб… Много неща насъбрал, а после разказваше, че се уплашил и всичко изхвърлил. Такива неща при нас никога не са расли и не биха могли да растат. После Обида-Мъченик ти съблякъл дрехите, много странно облекло си имал, никой не могъл да разбере къде расте такова нещо, та разрязал дрехите и ги разсадил, като си мислел, че ще поникнат. Но нищо не поникнало, не покълнало дори, и той пак взе да обикаля селото и да пита, защо, ако всяка друга дреха бъде посадена, пониква, а твоята дори не покълнала. Тебе много те питаше, но ти тогава беше в безсъзнание, само мърмореше нещо и се пазеше с ръце… Така нищо не можа да разбере от теб и те остави на мира. После още мнозина ходиха до Тръстиките: и Пестника, и Опашатия, дори старейшината, надявайки се да намерят още един такъв. Но не намериха. Тогава ме дадоха на теб. Грижи се за него, казаха, ако го отгледаш, ще ти стане мъж, нищо, че е чужд и ти си чужда. Как попаднах в това село ли? Мъртъвците отвлякоха мама и мен. А нощта беше безлунна…

Местността отново стана стръмна, но влагата не намаляваше, макар гората да ставаше по-чиста. Вече не се виждаха коренища, гнили съчки, купчини гниещи лиани. Зеленината се изгуби, всичко наоколо стана жълто. Дърветата растяха по-стройни и блатото изглеждаше необикновено — чисто, без мъх и кални купчини. Тревата край пътя стана по-мека и сочна, с еднакви тревички, сякаш избирани една по една.

Нава спря на средата на думата, подуши въздуха и, озъртайки се, каза делово:

— Къде може да се скрием?

— Идва ли някой? — попита Атос.

— Мнозина, но не зная кои са. Не са мъртъвци, но по-добре да се скрием все пак… Може, разбира се, да не се крием и без това са вече близо, пък и няма къде да се крием. Хайде да застанем край пътя и ще видим… — Тя още веднъж помириса въздуха. — Някаква гадна миризма се усеща, не е опасна, но по-добре беше да я няма… Нима нищо не усещаш, Мълчаливецо? Смърди като от прокиснал квасец — под носа ти е гърнето, а в него прокиш… Ето ги! Е, дребни са, няма страшно, ще ги прогониш веднага… Ху-ху-ху!

— Млъкни — заповяда Атос, взирайки се.

Първоначално му се стори, че насреща пълзят бели костенурки. После разбра, че никога не е виждал подобни животни. Приличаха на огромни непрозрачни амеби или на много млади дървесни плужеци, само дето плужеците нямат лъжекрачета и са по-едри. Бяха многобройни, доста бързо пълзяха едно след друго, ловко протягаха напред лъжекрачетата си и се преливаха над тях. Скоро дойдоха съвсем близо, Атос също почувства острата непозната миризма и отстъпи от пътя, като дръпна и Нава. Плужеците амеби един подир друг пълзяха край тях, без да им обръщат внимание. Бяха само дванайсет и Нава ритна последния с пета. Плужекът чевръсто сви задника си и тръгна по-бързо. Тя изпадна във възторг и се хвърли да го догони и да го ритне още веднъж, но Атос я задържа.

— Колко са смешни — каза момичето. — И пълзят, сякаш хора ходят по пътеката… Интересно накъде отиват? Сигурно, Мълчаливецо, отиват в селото, вероятно са оттам, а сега се връщат, но не знаят, че в селото отдавна се е извършило Обсебването… Ще се повъртят около водата и ще се върнат обратно. Къде ще се дянат, горките? Може би ще потърсят друго село? Ей! — закрещя тя. — Не отивайте! Няма го вече вашето село, само езеро има там!

— Млъкни — каза Атос. — Да вървим. Те не разбират твоя език, напразно крещиш.

Продължиха. След плужеците пътеката бе малко хлъзгава. Атос се усети, че мислено брои известните му диви обитатели на гората. Тахорги, псевдоцефали, подобрахии, орнитозаврите на Цимер, орнитозаврите на Максуел, трахеодонти… и това са само най-големите, по-тежки от пет центнера^[1]… ръкояди, косматки, живохвати, кръвосмучки, блатни скачачи… Почти всяко посещение на гората означаваше среща с някакво ново животно — не само за пришълеца, но и за местния жител. Същото се отнасяше и за растенията. И това не учудваше никого. От гората донасяха нови растения, нови растения съвсем неочаквано израстваха в полето — понякога от семената на старите. Това беше природата на планетата и никой не търсеше обяснения. Възможно бе новите животни също да се раждат от старите, отдавна известните. А може би те бяха стадий в метаморфозата — личинки, какавиди, яйца… Тези плужеци-амеби, например, сигурно са нечий зародиш…

— Скоро ще стигнем до езеро — каза Нава. — Да побързаме, аз съм гладна и жадна. Няма ли да примамиш риба за мен?

Ускориха ход. Показаха се тръстики. Пътеката внезапно се раздвои, едната очевидно водеше към езерото, а другата завиваше остро встрани. Тръгнаха по дясната. Нава каза, че тя води нагоре. Пътеката се стесняваше все повече и повече, премина в коловоз и накрая изчезна в тръстиките. Момичето спря.

— Знаеш ли, Мълчаливецо — каза тя, — хайде да не ходим при това езеро, а? Нещо в него не ми харесва. Там нещо не е наред. Според мен дори не е езеро, освен вода там има още много неща.

— Има ли вода? — попита Атос. — Жаден съм.

— Има вода — неохотно призна Нава. — Но е топла. Лоша е. Мръсна е. Ти почакай тук, ужасно шумно стъпваш и нищо не чувам, стой и ме почакай, а аз ще те повикам, ще ти свирна като скачач. Знаеш ли как свири скачач? Ето така ще ти свирна. Ти стой или по-добре седни…

Тя хлътна в тръстиките и изчезна… И тогава Атос забеляза странната тишина, която цареше тук. Не се чуваше нито жужене на насекоми, нито бълбукане и въздишки от блатото, нито викове на горски животни. Влажният и горещ въздух беше неподвижен. Атос седна на тревата, отскубна няколко тревички, разтри ги между пръстите си и неочаквано видя, че земята тук като че става за ядене. Отскубна стиска трева с малко пръст и започна да яде. Почвата утоляваше глада и жаждата. На вкус беше прохладна и соленичка. После от тръстиките безшумно се появи Нава. Тя клекна до него и също започна да се храни, бързо и усърдно. Очите й бяха кръгли.

— Добре, че хапнахме — рече тя накрая. — Искаш ли да видиш що за езеро е това? И аз искам да го погледна още веднъж, но сама ме е страх. Това е същото езеро, за което Куция непрекъснато разказва, само че аз мислех, че си измисля или му се е привидяло, а се оказва, че е истина, макар че може и на мен да ми се е привидяло…

— Да идем да видим — каза Атос.

Езерото се оказа на двеста крачки. Атос и Нава нагазиха до кръста във водата и разтвориха тръстиките. Над повърхността лежеше двуметров слой бяла мъгла. Водата беше топла, дори гореща, но чиста и прозрачна. Мъглата бавно се полюшваше в правилен ритъм и след минута на Атос му се стори, че чува някаква мелодия. В мъглата имаше някой. Хора. Много хора! Всички бяха голи и лежаха неподвижно на повърхността. Атос потръпна.

— Да се махаме оттук — рече той и задърпа Нава за ръката. Добраха се до брега и стигнаха до пътеката.

— Това не са никакви удавници — каза Нава. — Куция нищо не е разбрал. Просто са се къпали тук, изригнал е горещ извор и те са се сварили. Много е страшно, Мълчаливецо — каза тя след кратко мълчание. — Дори не ми се иска да говоря за това. А пък колко са много — цяло село.

Стигнаха до мястото, където пътеката се разделяше, и се спряха.

— Нагоре ли ще вървим? — попита Нава.

— Да — каза Атос.

Завиха надясно и започнаха да се изкачват по склона.

— И всички бяха жени — рече момичето. — Забеляза ли?

— Да — отвърна мъжът.

— Това е най-страшното. Изобщо не мога да го разбера. А може би… — Тя погледна Атос. — А може би мъртъвците са ги събрали там. Ловят ги по селата, хвърлят ги в езерото и ги сваряват… Защо напуснахме селото? Да бяхме останали там, нищо нямаше да видим, щяхме да живеем спокойно, ама не, на теб ти притрябва в Града да вървиш… И защо ти трябва да ходиш в Града?

— Не зная — каза Атос.

Лежаха сред храстите в самия край на гората и оглеждаха върха на хълма през листата. Хълмът бе полегат и гол, а на върха му като шапка бе кацнал облак лилава мъгла. Над него беше открито небе, духаше поривист вятър и гонеше сивите облаци, ръмеше. Лилавата мъгла бе неподвижна, сякаш цареше безветрие. Беше доста хладно, дори студено, те потръпваха и тракаха със зъби, но вече не можеха да се измъкнат: на двайсет крачки от тях, прави като статуи, стояха трима мъртъвци и гледаха с празни очи и широко зейнали усти върха на хълма. Бяха дошли само преди пет минути. Нава ги подуши и понечи да побегне, но Атос й запуши устата и я натисна към земята. Тя се успокои малко и сега само силно трепереше, но вече не от страх, а от студ и отново гледаше не към мъртъвците, а към хълма.

А там ставаше нещо странно. От гората с плътно басово жужене на вълни излитаха огромни ята мухи, устремяваха се към върха и се скриваха в мъглата. Безброй мухи, гигантски рояци оси и пчели, облаци разноцветни папатаци уверено се носеха под дъжда към хълма. Склоновете му оживяха от колони мравки и паяци, от храстите изпълзяваха стотици плужеци-амеби. Беше шумно като по време на буря. Всички се стремяха към върха, вливаха се в лилавия облак и веднага настъпваше тишина. Минаваше известно време, отново се вдигаше шум и врява, всички пак изплуваха от мъглата и се устремяваха към гората. Само плужеците оставаха на върха, но вместо тях по склоновете се търкаляха най-разнообразни животни: косматки, непохватни ръкояди куцаха на тъничките си крачета и още някакви неизвестни, никога невиждани, многоцветни, голи, блестящи, многооки… И отново настъпваше тишина, а после всичко се повтаряше. Веднъж от мъглата излезе млад тахорг, няколко пъти изскачаха мъртъвци и веднага се втурваха в гората, оставяйки след себе си белезникави облачета разтапяща се пара. Неподвижният лилав облак гълташе и изплюваше, гълташе и изплюваше непрекъснато и редовно като машина.

Куция казваше, че Градът е на хълма. Може би това беше град. Но в какво беше неговият смисъл? Каква беше целта на тази странна дейност? Нещо в този смисъл можеше да се очаква. Но къде са стопаните? Атос погледна мъртъвците. Те стояха в предишните си пози, с отворени усти. „Да не би да бъркам? — помисли си той. — Може би това са стопаните. Тук съвсем отвикнах да мисля. Ако понякога се появяват мисли, се оказва, че съм напълно неспособен да ги свържа. Защо от мъглата не е излязъл още нито един плужек? Не, не е това. Трябва подред. Търся източник на разумна дейност. Просто ми трябва някой, който да ми помогне да се завърна у дома. Който да ми помогне да преодолея две хиляди километра гора. Или поне да ми каже в каква посока да вървя. Мъртъвците трябва да имат стопани, аз тях търся, търся източник на разумна дейност. — Ободри се малко. Взе да свързва мислите си. — Да започнем от самото начало. Мъртъвците трябва да имат създатели, защото те не са хора, нито животни. Следователно са произведени. А защо не са хора? Разтри челото си. Вече съм решавал тази загадка. Отдавна, в селото. Вече два пъти я решавам, защото първия път забравих отговора, а сега забравям доказателството…“ Той разтърси глава и Нава тихичко му изшътка. Той утихна и известно време лежа неподвижно, заровил лице в мократа трева. „Защо не са животни? И това го разгадах някога… Висока температура? Не, глупости.“ Изведнъж с ужас откри, че е забравил дори как изглеждат мъртъвците. Помнеше само нажежените им тела и острата болка от допира в дланите си. Обърна глава и погледна съществата. „Да. Не бива да мисля. Време е да хапнем; ти това вече си ми го разказвала, Нава; вдругиден тръгваме — това е всичко, на което съм способен. Но аз вече тръгнах! Аз съм тук, пред Града! Ще вляза в Града. Каквото и да е това. Мозъкът ми е обрасъл с гора. Не разбирам нищо… Спомних си. Поех към Града, за да ми обяснят всичко: за Обсебването, за мъртъвците, за Великото Разрохкване на Земята, за езерата с удавниците… Оказва се, че всичко това е лъжа, глупости. Надявах се, че в Града ще ми обяснят как да се добера до своите. Не е възможно те да не знаят за нашата База, Куция непрекъснато дрънка за Дяволските скали и за летящи дървета… Но нима лилавото облаче може нещо да обясни? Ще бъде страшно, ако то се окаже стопанинът. Но този извод се налага от само себе си, Мълчаливецо. Виолетовата мъгла тук е пълновластен господар, нима не помниш? И изобщо не е мъгла… Ето го разковничето, ето защо хората са прогонени като животни в шубраците, в блатата, удавени в езерата: те са били прекалено слаби, не са разбирали нищо, пък и да са разбирали — как са могли да попречат… Когато още бях земен жител и не бях прокуден, някой някак си доказваше много убедително, че контактът между хуманоиден и нехуманоиден разум е невъзможен. Да, невъзможен е. И никой вече няма да ме упъти как да стигна до своите… Моят контакт със земните жители също е невъзможен и мога да докажа това. Мога да видя Слънцето, ако през нощта се покатеря на дърво през подходящия сезон. Но на подходящо дърво. Нормално земно дърво. Което не скача. И не се оттласква. И не се стреми да ти избоде очите. Но няма дърво, от което бих могъл да видя Базата… Базата… Ба-за-та… Забравих какво е това Базата.“

Гората отново забуча, зажужа, затрещя, запръхтя и към виолетовия купол отново се втурнаха пълчища мухи и мравки. Един рояк прелетя над главите им и ги засипаха мъртви и омаломощени, смачкани от себеподобните си насекоми. Атос усети неприятно парене в ръката и я погледна. Опреният му в рохкавата пръст лакът бе оплетен от нежни нишки мицел. Той равнодушно ги разтри с длан. Отстрани се чу познато ръмжене. Той обърна глава. Иззад седем дървета тъпо го гледаше огромен тахорг. Един от мъртъвците оживя, обърна се и направи няколко крачки към животното. Отново се чу ръмжене, запращяха дървета и тахоргът се отдалечи. „Дори тахоргите се страхуват от мъртъвците — помисли си Атос. — Кой ли не се бои от тях? Мухи реват… Глупава работа. Мухи да реват. Осите реват…“

— Мама! — прошепна внезапно Нава. — Мама идва.

Тя стоеше на четири крака и гледаше през рамо. На лицето й бяха изписани огромно изумление и недоверие. Атос погледна. От гората излязоха три жени и без да обръщат внимание на мъртъвците, тръгнаха към подножието на хълма.

— Мама! — писна Нава със странен глас, прескочи Атос и хукна към тях.