Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Безпокойство (3)

3

Гласът на дежурния произнесе:

— Извънреден сеанс за Д-връзка, Земята вика Леонид Андреевич Горбовски. Говорете, Леонид Андреевич…

Пол се изправи, за да излезе, но Горбовски го спря:

— Къде отивате? Останете! Какви тайни мога да имам със Земята? Още повече по Д-връзката… Горбовски слуша — каза той в микрофона. — С кого говоря? Кой? Кажете по букви. Не, на екрана нищо не мога да видя… На екрана е пълна каша… Каша! Да… Ааа, Павел?! Така да беше казал. Е, как си?

Връзката бе много лоша. Изображението на екрана приличаше на полуразрушена древна фреска, Горбовски непрекъснато се мръщеше и питаше по два пъти, натискайки с пръст слушалката в ухото си. Пол седна в креслото за посетители и започна да прелиства отчетите.

— Какво да ти кажа… Горе-долу си починах… Моля? Ааа, да, не е зле… Засега всичко е наред. Ти защо изведнъж се заинтересува? Виж ти! Пак ли? А не може ли този Прянишников временно да го затворите? И да не излиза… Да го затворите трябва, а не да работите! Чуваш ли? Затворете го! Вече има ли установен контакт? Така. Само това ни липсваше… Да, аз винаги съм се интересувал от този въпрос. Само че не в смисъла, в който ти си мислиш… Казвам, че съм се интересувал, но в друг смисъл! В отрицателен смисъл, разбираш ли? В негативен! В смисъл „дано ни отмине това зло!“. Правилно ме разбираш. Решително съм против. Това откритие трябва да се закрие, докато не е станало късно! Вие не си давате труда да обмислите какво всъщност правите!

Навън валеше дъжд и имаше мъгла. Истинска мъгла. Миришеше на влага и на уханието на гората, неприятна, остра миризма, която в обикновени дни не се качваше на такава височина. Отдалече, от много далечното далече, слабо се чуваше грохотът на гръмотевица. Пол си водеше бележки по полетата на отчетите: „В 15:00 пожарна тревога. В 17:00 биологична тревога.“

— … Да, много ми е добре тук… Трябва да се излезе с противоположна позиция в печата… Ти ми кажи какво искаш от мен. Само че карай направо, без заобикалки, защото лошо те чувам… Няма да кажа подобно нещо. Как бих могъл да ти кажа такова нещо, ако съм на противоположно мнение? Представям си. Наистина е глупаво. Трябва някак си по-въздържано… Откъде измислихте, че това е обществена потребност? Достатъчно е група хлапаци да вдигне шум и вие… Да! Да, аз — не. Решително не… Не! Слушай, Павле. Аз мисля за това вече десет години… Хайде по-добре да помисля още десет години, а? Впрочем кой чудак изпраща тук шифрограми до Херострат? Май много ти е нужно да остана твоя най-любим приятел. Добре, така им предай. Само че имай предвид, че аз все пак ще кажа не… Ами как… Както ти сам току-що каза. Леонид, демек Горбовски… А, на магнетофон… А това, че съм остарял, също ли записваш? Така значи… Еее… Аз… ммм… съм дълбоко убеден, че днес всякакви акции от подобен род могат да имат широкообхватни и дори катастрофални за човечеството последствия. Добре ли го казах? Да. Ти не искаш да те карам да лъжеш, но искаш аз самият да лъжа, така ли? Няма да лъжа, Павле. И по принцип имай предвид, че този въпрос не е в нашите компетенции. Сега той е от компетенциите на Световния съвет… И аз препоръчвам на Световния съвет… Да, добре ми е тук и нямам никакви проблеми… Бъди здрав.

Пол вдигна очи. Горбовски бавно извади от ушите си слушалките, постави ги във ваничка с разтвор и известно време седя, примигвайки и потрепвайки с пръсти по повърхността на масата. Лицето му стана жлъчно.

— Пол — каза той, — отдавна ли сте тук?

— Четвърта година.

— Четвърта година… А преди вас кой беше?

— Максим Хайроуд, а преди него Ралф Йонеско, а кой е бил преди Ралф не зная. По-скоро, не помня. Да разбера ли?

Горбовски сякаш не го слушаше.

— А с какво се занимавахте, преди да дойдете на Пандора? — попита той.

— Две години ловувах, а преди това работех в месо-млечна ферма. На Волга.

Това не приличаше на обикновен разговор. Горбовски задаваше въпросите с такъв тон, все едно се канеше да предложи на Пол работа.

— Пол, ако не е тайна, как стана така, че сменихте Макс тук?

— Работих при него като старши егер. По онова време тук загинаха двама туристи и един биолог и Макс замина. Назначиха мен за началник, по традиция.

— Това лично Макс ли ти го каза?

— Кое по-точно?

Горбовски се обърна и погледна Пол.

— Макс е заминал, защото не са му издържали… нервите, така ли?

— Струва ми се, че да. Той много се измъчваше. Разбира се, с мен не разговаряше за това, но аз зная, че не можеше да спи нощем. Всеки път, когато някой установяваше нередовна връзка, лицето му се променяше. Лично съм го виждал.

— Да-а… — въздъхна Горбовски. После трепна: — Абе какво съм заседнал аз тук? Седнете си на мястото, Пол, аз ще седна там, ако, разбира се, не ме изгоните.

Размениха си местата. Известно време Горбовски седя в креслото за посетители с изправен гръб и очаквателно се взираше в Пол, после внимателно се отпусна назад.

— Преди пет години взех участие в един много увлекателен лов. Моят приятел Кондратиев… Естествено, вие сте чували за него, той почина преди известно време… Та Кондратиев ме покани да ловуваме гигантски октоподи. Не познавам друго същество, което да предизвиква у мен такова отвращение и инстинктивна омраза. Убих един, раних тежко втори, но той се изплъзна. А след два месеца се появи добре известната ви статия на Ласвиц.

Пол повдигна вежди в опит да си спомни.

— Ласвиц, Ласвиц… Не мога да се сетя, Леонид Андреевич.

— А аз помня — каза Горбовски. — Знаете ли, че човечеството има най-малко два големи недостатъка. Първо, то е абсолютно неспособно да съзидава, без да разрушава. И второ, много обича така наречените прости решения. Простите, преки пътища, които смята за най-кратките. Не ви ли се е случвало да разсъждавате върху това?

— Не — каза Пол с усмивка — страхува ми се, че не ми се е налагало.

— А как сте с емоциите, Пол?

— Мисля, че съм добре. Мога да обичам, да мразя, да презирам, да уважавам. Според мен комплектът е пълен. А също мога и да се учудвам. Както в момента, например.

Горбовски също се усмихна вежливо.

— А познато ли ви е разочарованието като емоция? — попита той.

— Разочарованието ли? И още как! Цял живот не правя нищо друго, освен да се разочаровам.

— Аз също — призна Горбовски. — Бях много разочарован, когато се изясни, че да разклатиш инстинктите на човек е много по-трудно, отколкото да разклатиш наследствеността. Бях много разочарован, когато стана ясно, че ние се интересуваме от Странниците много повече, отколкото те от нас…

— По-правилно е да се каже, че Странниците изобщо не се интересуват от нас.

— Именно. Малко се обнадеждих — продължи Горбовски, — когато се забелязаха наченки на алгоритмизацията на човешките емоции. Стори ми се, че това открива широки и доста ясни перспективи. Но, Боже мой! Колко се разочаровах, когато поговорих с първия кибернетичен човек! Знаете ли, Пол, останах с впечатлението, че ние можем извънредно много, но и досега не сме разбрали какво от това, което можем, ни е нужно. Страхувам се, че не сме разбрали какво в действителност искаме. Вие искате ли нещо, Пол?

Пол изведнъж почувства умора. И известно недоверие към Горбовски. Стори му се, че той му се подиграва.

— Не зная — каза той. — Искам, разбира се. Например жадувам да ме обикне жена, която и аз да обичам. Искам ловците да се завръщат от гората благополучно. Искам приятелите ми да не загиват неизвестно къде. За това ли ме питате, Леонид Андреевич?

— Но достатъчно ли го искате?

— Мисля, че достатъчно — каза Пол и взе доклада.

— Странно — каза Горбовски замислено. — Напоследък все по-често забелязвам, че дразня хората. По-рано не ми се случваше. Дали не е време и аз да се захвана с нещо друго?

— А с какво се занимавате сега? — попита Пол, докато си водеше бележки на полето на доклада.

— Ето, вие даже от любезност не казахте, че изобщо не ви дразня. Но все някой трябва да дразни! Всичко стана прекалено определено, всички са прекалено сигурни… Аз май ще тръгвам, Пол. Ще отида да хвърлям камъчета. Струва ми се, че никого не дразня, колкото и да се старая… — Той направи опит да стане, но отново се отпусна, взирайки се в прозореца, по който се стичаха едри капки.

Пол се засмя и захвърли молива.

— Вие наистина понякога опъвате нервите на хората, Леонид Андреевич. Но навън е мокро и неприятно, затова останете тук. Не ми пречите.

— В края на краищата нервите също трябва да се тренират — отбеляза Горбовски замислено. — Човек трябва да тренира способността си да възприема. Иначе става невъзприемчив, а това е скучно.

Те замълчаха и Горбовски като че ли задряма в креслото. Пол продължи да работи. Автоматичният секретар доложи, че егерът Сименон и един новопристигнал турист са дошли за инструктаж. Пол му каза да ги покани.

Малкият смугъл Сименон влезе, придружен от новобранеца — физика Марио Пратолини. И двамата бяха облечени в комбинезони и накичени с разни прибори, карабини и ловни ножове. Както обикновено, Сименон бе мрачен, но Марио сияеше, просто искреше от удоволствие и вълнение. Пол стана да ги посрещне. Горбовски отвори очи и ги загледа. На лицето му се появи гримаса на съмнение и Пол веднага разбра защо: новобранецът очевидно не ставаше.

— Накъде тръгвате? — попита Пол.

— Пробно излизане — отвърна Сименон. — В първа зона, сектор шестнайсети.

— Аз не съм съвсем новобранец, директоре — каза Марио весело и с достойнство. — Ловувал съм на Яйла. Не може ли да минем без проба?

— Не, не става — каза Пол. Стана от бюрото и спря пред Марио. — Без проба не може — повтори той. — Разучихте ли инструкцията?

— Два дни я зубрих, директоре. Ловувал съм ракопаяци и ми казваха…

— Това няма значение — меко го прекъсна Пол. — Хайде по-добре да поговорим за Пандора. Да предположим, че сте загубили егера. Какво решение ще вземете?

— Ще дам серия сигнални изстрели и ще чакам отговор — в скоропоговорка изрече Марио.

— Егерът не отговаря.

— Включвам радиостанцията и ви съобщавам.

— Действайте.

Марио грабна радиостанцията и Сименон едва успя да подхване карабината му. Горбовски предпазливо прибра краката си.

— Не бързайте — посъветва го Пол. — И ще приемем, че карабината ви вече е потънала.

Марио възприе казаното като шега. По движенията му личеше, че не за първи път борави с радиостанция, но тази имаше късовълнов приемопредавател, радиометър и биоанализатор. Марио сумтеше и въртеше копчетата, Пол чакаше, а Сименон държеше при краката си двете карабини и гледаше в ъгъла.

— Странно — каза накрая Марио. — Просто удивително…

— Нищо удивително няма тук — каза Пол. — Всъщност какво искате да направите?

— Ах, да — Марио изведнъж се сети. — Така получавам концентрация на белтък… Аха… Белтъкът е много… Така. Сега. Готово! Да предавам ли?

— Предавайте — студено каза Пол.

— Еее… Ааа… Почакайте, не съм включил микрофона… — Марио пъхна ръце зад яката си, търсейки кабела на микрофона. — Но ако разсъждаваме логически, абсолютно непонятно ми е как може егерът да се загуби.

— Отляво, отляво — мрачно подсказа Сименон.

— Да — съгласи се Пол. — Егерът едва ли ще се загуби, но вие може да се изгубите.

Марио включи микрофона и отново попита:

— Да предавам ли?

— Предавайте — каза Пол.

— Ало, ало, База, База, говори Пратолини, изгубих егера и чакам указания!

— Пол — каза Сименон мрачно. — При пробното излизане това не е задължително. Ще вървим от ориентир до ориентир, ще му покажа тахорг и ще се върнем да си сменим бельото…

— За какво става дума? — попита Марио с известно раздразнение. — Не ме ли чувате? Как ме чувате? Ало!

— Чувам ви добре — каза Пол. — От запад към вашия сектор се движи лилава мъгла, пригответе се. Включете пеленгатора и чакайте на място.

Марио включи пеленгатора и попита:

— А лилавата мъгла опасна ли е?

Пол се обърна към Сименон.

— Ти ли го готви за излизането? — попита той тихо.

Сименон прехапа устни.

— Пол — каза той, — ние излизаме пробно.

— Грешиш — каза Пол с равен глас. — Не излизате пробно. Отивате в терариума и започвате сериозно да се готвите за пробно излизане. Не в кафенето, а в терариума. И няма да си разказвате легенди, а ще се подготвяте за пробното излизане. Утре ще ви приема пак и ще проверя как сте се подготвили. Няма да ви задържам повече.

— Извинявайте! — възкликна Марио. Очите му блестяха. — Аз не съм момченце! Ловувал съм на Яйла и нямам много време! Дойдох на Пандора да ловувам! В Пандорианския терариум можех да ловувам и в Кейптаун…

— Да вървим, да вървим — каза Сименон и го хвана за ръката.

— Не, Жак, как така да вървим? Това е странен и необясним формализъм!

Пол студено се взря в очите му. На Марио му стана неловко и се вгледа в Горбовски.

— На Яйла не съм виждал нищо подобно!

— Да вървим — повтори Сименон и го повлече след себе си.

— Но аз искам обяснение! — викаше Марио, обръщайки се към Горбовски. — Не понасям да се държат с мен като с някакъв сополанко! Що за глупости са това? Как така бих могъл да загубя егера?

— Не се сърдете, Марио — каза Горбовски и се изтегна по-удобно. — Не бива да се сърдите така, за да не ви се разсърдят истински на вас. Вие сте абсолютно, абсолютно неправ. Абсолютно. Така е.

Марио го гледа няколко секунди, разширявайки и свивайки ноздри. После направи неопределен жест с ръка и каза:

— Това е съвсем друга работа. В края на краищата ред трябва да има. Но можехте веднага да ми кажете, че просто не съм прав.

— Абе, хайде да вървим! — отчаяно викна Сименон.

— Жак — каза Пол след тях — В осемнайсет нула-нула ела при мен.

Габровски неочаквано скочи и викна:

— Почакайте, Жак! Имам въпрос! Може ли? Какво ще направите, ако в гората срещнете неизвестно животно?

— Ще го застрелям и ще извикам биолозите — злобно отвърна Сименон и излезе.

— Какъв горделивец — каза Горбовски и отново се отпусна в креслото.

— Видяхте ли? — попита Пол. — Ще им дам аз едно пробно излизане, ще запомнят първия закон на човечеството… — Той се върна на бюрото, намери доклада и написа в полето: „22:00 — радиационна тревога и земетресение. 24:00 — обща евакуация.“ После се наведе към микрофона на секретаря и продиктува: „В 18:00 съвещание на целия свободен от дежурство персонал при мен.“ Габровски каза:

— Много сте страшен, Пол.

— Толкова по-зле за мен.

— Да — съгласи се Габровски. — Толкова по-зле за вас. Вие сте още много млад началник. С течение на времето това ще отмине.

Пол искаше да отвърне, че в края на краищата той би предпочел изобщо да не е началник и че на благоустроените планети началници никому не са нужни, когато изведнъж под тавана избухна червена светлина и се разнесе оглушителен звън. Двамата трепнаха и се обърнаха към екрана за аварийна връзка. Пол включи на прием и каза:

— Директорът слуша.

Чу се хриплив, задъхан глас:

— Говори Сартаков! Говори Сартаков! Как ме чувате?

— Чувам те добре — нетърпеливо отвърна Пол. — Какво става?

— Пол! Ние паднахме! Сектор седемдесет и три, повтарям, сектор седемдесет и три. Чуваш ли ме?

— Да, сектор седемдесет и три. Продължавай…

— Пеленгаторите работят, хората са невредими, хеликоптерът е повреден. Чакаме помощ. Чуваш ли ме?

— Чувам те отлично, остани на връзка… — Пол постави ръце на пулта. — Дежурния, говори директорът. Искам един дирижабъл и един всъдеход. С дирижабъла да е групата на Шестопръстия, на всъдехода — групата на Кутнов. След десет минути докладвайте за готовността им. Да вземат пълен авариен комплект. Повторете!

Дежурният повтори.

— Изпълнявайте… Внимание, База! Заместник-директорът Робинзон веднага да се яви при директора в пълно походно снаряжение…

— Пол! — отново прозвуча хрипливият глас. — Ако можеш, ела лично, струва ми се, че е много важно… Висим на едно дърво и виждам много странни неща… Такова нещо никога не сме виждали! Не мога да обясня, но това е нещо особено… Внимателно, Рита Сергеевна! Пол, ако можеш ела, няма да съжаляваш!

— Ще дойда, останете на линия — каза Пол. — Непрекъснато да сте на линия. Оръжието в ред ли е?

— При нас всичко е наред, с изключение на хеликоптера… Целият е в някакъв кисел… Лопатата му е счупена…

Пол отвори стенния шкаф. Горбовски стоеше пред картата и следваше с пръст контурите на сектор седемдесет и трети.

— Тук вече е имало авария — каза той.

Пол се приближи, закопчавайки комбинезона си.

— Къде? — Ръцете му замряха. — Я виж ти… — рече той и започна да се закопчава още по-бързо. Горбовски го погледна с вдигнати вежди.

— Какво? — попита той.

— В този сектор преди три години загина Атос. За последен път той се обозначи именно там.

Хрипливият глас каза:

— Рита Сергеевна, съветвам ви да не пипате нищо тук. Хайде да си седим мирно и да чакаме. Удобно ли сте седнала? Аха, много добре… Не, аз самият нищо не разбирам, тъй че хайде да седим и да чакаме, нали? Искате ли да ядете? Ами и на мен ми се повдига… Глътнете това хапче…

Горбовски нежно хвана копчето на нагръдния прожектор на Пол и каза:

— Може ли да дойда с вас, Пол?

На директора му стана неприятно. Изобщо не очакваше подобно нещо от Горбовски. Откъдето и да го погледнеш, това на нищо не приличаше.

— Какво ви става, Леонид Андреевич? — попита той, мръщейки се. — Защо?

— Чувствам, че трябва да съм там — каза Горбовски. — Непременно. Може ли?

Очите на Горбовски се промениха. Изглеждаха изплашени и жалки. Пол не можеше да понесе това.

— Знаете ли какво, Леонид Андреевич — рече той, отдръпвайки се, — не е ли по-добре да взема Турнен? Как мислите?

Горбовски повдигна още повече вежди и изведнъж почервеня. Пол почувства, че също се изчервява. Получи се отвратителна сцена.

— Пол — каза Горбовски, — миличък, опомнете се, какво ви става? Аз съм стар, зает човек. Това, за което си мислите, ми е съвсем безразлично… Аз искам да дойда от съвсем други съображения…

Пол окончателно се смути, после побесня, а сетне му дойде на ум, че всичко това сега няма никакво значение и трябва да мисли за съвсем друго.

— Оборудвайте се — сухо каза той. — И елате при хангара. Извинете.

— Благодаря ви — каза Габровски и излезе. На вратата се сблъска със заместник-директора Робинзон и загубиха няколко секунди, отстъпвайки си път един на друг с озадачени усмивки.

— Джек — каза Пол, — оставаш да ме заместваш. Кутнов е аварирал. Отивам там. Туристите не трябва да научават. Ясно ли е? Никой. Там е и Рита Сергеевна. Обяви готовност първа степен.