Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Безпокойство (4)

4

Атос излезе по тъмно, за да се върне на обяд. До Ново село имаше десет километра, пътят беше познат, отъпкан, целият в островчета без трева заради разсипан тревобой. Смяташе се, че е безопасно да се ходи по него. Отляво и отдясно лежаха топли бездънни блата, от ръждивата вода стърчаха изгнили черни стъбла, като овални бляскави куполи се издигаха лепкавите шапки на гигантски блатни гъби, понякога край пътя се виждаха празни, смачкани гнезда на водни паяци. Но от пътя не се виждаше какво става в блатото: от плътно преплетените корони на дърветата се спускаха и като нетърпеливи корени влизаха в блатото милиони дебели зелени колони, въжета и нишки и създаваха непроницаема завеса… От време на време в жълто-зеления сумрак се откъсваше нещо, падаше шумно, разнасяше се мазен плясък, блатото въздишаше, бълбукаше, мляскаше и отново настъпваше тишина. Очевидно, човек не можеше да мине през това бездънно тресавище, но пък мъртъвците ходеха навсякъде. За един мъж обаче те не бяха опасни. За всеки случай Атос си отчупи тояга. Ширеха се разни слухове за горските опасности и някои може би бяха верни. Беше се отдалечил на петстотин крачки от селото, когато Нава го настигна. Той спря.

— Защо тръгна без мен? — започна задъхано момичето. — Казах ти, че ще вървя с теб, няма да остана сама в селото, няма какво да правя сама там, там никой не ме обича, а ти си ми мъж, длъжен си да ме вземеш, а туй, че нямаме деца, още нищо не значи. Все едно — мъж си ми, а аз съм твоя жена, а деца тепърва ще се народят, просто, честно да ти кажа, още не искам деца, не ми е ясно за какво са ни. Нека старейшината си приказва или онзи дъртак, в нашето село беше съвсем иначе: който иска деца, има деца, който не иска — няма…

— Върни се вкъщи — каза Атос. — Откъде ти хрумна, че си тръгвам? За обед съм си в къщи…

— Ами, добре, и аз ще тръгна с теб, а за обед ще се върнем заедно, обедът от вчера ми е готов, тъй съм го скрила, че дори старецът няма да го намери…

Атос се обърна и продължи. Безсмислено бе да спори. Развесели се дори. Прииска му се да се счепка с някого, да размаха тояга, да излее на някого мъката и злобата, трупани толкова години. Срещу крадците. Или срещу мъртъвците. Нека си върви момичето. И това ми било жена! Деца не иска. Замахна, шибна с пръчката прогизнал дънер край пътя и едва не се строполи: дънерът се разпадна и тоягата мина през него като през сянка. Няколко пъргави сиви животинки изскочиха и с плясък се гмурнаха в тъмната вода.

Нава подскачаше наблизо — ту тичаше напред, ту изоставаше, понякога го улавяше за ръка и увисваше на нея. Говореше за обеда, който така умело скрила от стареца, но че можели да го изядат дивите мравки, ако не била направила така, че мравките цял живот да не могат да стигнат до него. Говореше и за това, че я разбудила някаква муха и че като заспивала снощи, Атос вече хъркал… Атос слушаше и не слушаше, привичният дотеглив брътвеж изпълваше главата му, той вървеше и тъпо разсъждаваше защо не може да мисли за нищо. Може да е под въздействието на безкрайното присаждане, с което така злоупотребяваха селските жители, а можеше да е от този сънлив, дори не първобитен, а просто растителен начин на живот, който водеше от онези отколешни времена, когато вертолетът с пълна скорост налетя на невидима преграда, преобърна се и като камък рухна в блатото… А може би, когато нещо го изхвърли от кабината, си е ударил главата и така не се е оправил… Внезапно се сети, че всичко това са умозаключения и може да твърди само едно: вдругиден, вдругиден… Погледна Нава. Момичето висеше на лявата му ръка, гледаше го отдолу и разгорещено разказваше:

— Тогава те всички се скупчиха и стана страшно горещо, ти знаеш какви са те, а оная нощ изобщо нямаше луна. Тогаз мама тихичко ме избута, изпълзях на четири крака под техните нозе и повече никога не я видях…

— Нава — рече Атос, — вече двеста пъти разказваш тази история.

— Е, и какво? — отвърна Нава изненадано. — Какъв си странен, Мълчаливецо. Че какво друго да ти разказвам? Нищо друго не помня и не знам. Че няма да ти разправям как миналата седмица двамата с теб копахме изба. Ами, че ти и сам го видя. Е, ако бях копала изба с някой друг, с Куция например, или с Бърборан… — Тя изведнъж се оживи. — Знаеш ли, Мълчаливецо, че даже е интересно. Разкажи ми как двамата с теб копахме изба. Още никой не ми го е разказвал…

Атос отново се разсея. Бавно олюлявайки се, отстрани плаваха жълто-зелени буренаци, във водата някой сумтеше и въздишаше, с тънко жужене прелетя рояк белезникави бръмбари, от които правеха спиртни настойки. Пътеката под краката им ставаше ту мека от високата трева, ту твърда от чакъла и трошляка. Жълти, сиви, зелени петна — нямаше за какво да се улови погледът и какво да запомниш. След това пътеката рязко сви вляво, Атос направи няколко крачки и спря. Нава млъкна по средата на думата.

На пътя с глава в блатото лежеше мъртвец — ръцете и краката му бяха разкрачени и неестествено извити, а той бе съвсем неподвижен. Беше се проснал на изпомачканата пожълтяла от горещините трева и отдалеч се виждаше, че е жестоко пребит. Беше станал на пача. Атос предпазливо го заобиколи. Разтревожи се. Побоят бе станал току-що: превитите пожълтели тревички се изправяха пред очите му. Атос бдително огледа пътя. Имаше доста следи, но те не му говореха нищо, а съвсем близо пътят правеше нов завой и той не знаеше какво го очаква зад него. Нава гледаше мъртвеца.

— Не са нашите — каза тя тихо. — Нашите не умеят тъй. Пестника все плаши, но и той не може, само дрънка… Мълчаливецо, да се връщаме, а? Ами, ако са изродите? Дай по-добре да се върнем.

Атос се ядоса. Пак ли? Пак ли да отлага? Сто пъти е минавал по тази пътека и не бе срещал нищо, което да си е заслужавало да запомни. А ето че, когато трябва да тръгва утре, тази единствена безопасна пътека става опасна… За Града можеше да се мине само през Ново село. Ако изобщо можеше да се отиде до Града, ако Градът изобщо съществуваше, пътят за него минаваше през Ново село… Върна се при мъртвеца. Представи си как Куция, Пестника и Опашатия неизтощимо бърборят, фукат се и заплашват, мотаят се около този мъртвец, а след това, без да спират да се хвалят и заплашват, поемат обратно към селото. Наведе се и хвана мъртвеца за краката. Те бяха още топли, но вече не обгаряха. Атос рязко избута тежкото тяло в блатото. Тресавището млясна, забълбука и го погълна. Мъртвецът изчезна, по тъмната вода побягнаха кръгове и угаснаха.

— Нава — рече Атос, — върви в селото.

— Как ще вървя в селото — разсъдливо отвърна тя, — щом ти няма да ходиш? Ако и ти беше тръгнал за селото…

— Престани да дрънкаш! — сряза я Атос. — Веднага хуквай за селото и ме чакай там. И с никого не приказвай.

— А ти?

— Аз съм мъж — рече Атос. — На мен никой нищо няма да ми направи.

— Ще ти направят и още как! — възрази Нава. — Казах ти, че може да са изродите? На тях им е все едно — мъж, жена, мъртвец. Теб самия ще те превърнат в изрод. Как да тръгна сама, нали може да са там отзад…

— Никакви изроди няма по света — не много уверено възрази Атос. — Само лъжи…

Погледна назад. И там имаше завой, а какво имаше зад завоя, не се знаеше.

Нава мърмореше много бързо и шепнешком, от което му ставаше особено неприятно. Той хвана тоягата по-удобно.

— Добре. Върви с мен. Само стой близо и ако ти заповядам нещо, веднага го изпълняваш. Мълчи, затвори уста и мълчи чак до Ново село.

Тя, разбира се, не можеше да мълчи. Наистина вървеше наблизо, не притичваше напред и назад, но през цялото време мърмореше под нос. Минаха опасния завой, след това минаха още един опасен завой и Атос се беше поуспокоил, когато от високата трева точно от блатото насреща мълчаливо се показаха хора.

„Ха сега де — уморено помисли Атос. — Никак не ми върви. През цялото време не ми върви.“ Погледна към Нава. Главата й трепереше, лицето й се промени.

— Не ме давай, Мълчаливецо — измърмори тя, — не искам с тях. Искаме с теб, не ме давай.

Той погледна към хората. Бяха седмина мъже, брадясали до очите, и всички с грамадни чепати тояги. Не бяха тукашни, бяха облечени различно, със съвсем други растения. Бяха крадци.

— Е, какво тъй се спряхте? — попита главатарят с дълбок тътнещ глас. — Елате, нищо лошо няма да ви сторим… Ако бяхте мъртъв4ци, иначе щяхме да говорим, даже нямаше да говорим — грабваме чепатите и това ще бъде целият разговор… Накъде сте поели? Към Ново село ли? Ти, татенце, върви си по пътя, но дъщеричката ще ни оставиш. И не я оплаквай, по-добре ще й е с нас…

— Не — намеси се Нава, — не искам с тях. Те са крадци…

Крадците се засмяха добродушно.

— А защо не ни пуснете? — попита Атос.

— Не — отвърна главатарят, — двамата не може. Наоколо се навъртат мъртъвци, момичето ти ще изчезне, ще я превърнат в чудесна приятелка, а ние нямаме полза от това, пък и на теб, татенце, за какво ти е, сам помисли, ако си човек, а не мъртвец, но на мъртвец май не приличаш, макар че като човек си някак особен…

— Момиче е още — каза Атос. — Защо да я позорите?

Главатарят се изненада:

— Защо ще я позорим? Няма да векува момиче, ще дойде време — жена ще стане, не някаква си приятелка, а жена.

— Лъже! — писна Нава. — Ти, Мълчаливецо, не му хващай вяра, направи нещо по-бързо, че инак ще ме отмъкнат, както отведоха дъщерята на Куция и оттогаз никой не я видя, не искам с тях, по-добре да стана приятелка. Виж какви са диви и гърчави, сигурно и за ядене нямат…

Атос се огледа безпомощно, а след това му хрумна мисъл, която му се стори много подходяща.

— Чуйте, хора — рече умоляващо, — вземете ни и двамата.

Крадците бавно се приближиха. Главатарят огледа Атос от главата до петите.

— Не — отговори той. — За какво си ни притрябвал такъв? Вие, селяните, за нищо не ставате, липсва ви храброст и не ми е ясно за какво живеете. Вас човек може да дойде и с голи ръце да ви хване. Не ни трябваш, татенце, хайде, ти върви в Ново село, а дъщеричката ни остави.

Атос въздъхна дълбоко, стисна тоягата с две ръце и рече тихо:

— Бягай, Нава! Бягай и не се оглеждай, аз ще ги задържа!

Глупаво е, помисли си. Страшно глупаво! Спомни си мъртвеца, потопил глава в тъмната вода. Постара се да прогони това видение и вдигна тоягата над главата си.

— Брей, брей! — закрещя главатарят. Седмината, като се бутаха и зъбеха, вкупом се хвърлиха напред. Няколко секунди Атос още чуваше стъпките на Нава, после вече не му беше до тях. Страх го беше, срамуваше се, но скоро страхът попремина, защото неочаквано разбра, че само главатарят е истински боец. Отбивайки ударите му, Атос видя как останалите заканително, но безцелно размахват тояги, неволно се удрят един друг и се олюляват от собствените си юнашки махове. Изведнъж един от тях падна в блатото и отчаяно закрещя: „Потъвам!“. Други двама се заеха да го измъкват, но главатарят напираше, докато Атос не го цапардоса случайно по капачката на коляното. Онзи хвърли тоягата, започна да вие и клекна. Атос отскочи. Двама крадци измъкваха потъващия от блатото. Здравата беше закъсал, лицето му бе цялото посиняло. Главатарят клечеше и обвинително гледаше Атос.

— Тъпак си ти — рече главатарят обидено. — Дървеняк селски! И откъде се взе такъв… Не си разбираш ползата, дърво недодялано…

Атос повече не чака. Обърна се и хукна презглава подир Нава. Крадците викаха след него подигравателно. Главатарят ревеше: „Дръжте го! Дръжте го!“. Не го подгониха и на Атос това не му хареса. Изпитваше известно разочарование, досада и се опитваше да проумее как тези тромави, непохватни и простосърдечни хорица могат да предизвикват ужас в селата и дори да унищожават мъртъвците. Скоро забеляза Нава: тя тичаше на двадесетина крачки напред, скри се зад завоя, после отново изскочи, замръзна за миг и се втурна встрани, направо през блатото, като скачаше от пън на пън, само пръски летяха. Сърцето на Атос замря.

— Стой! — кресна той задъхано. — Полудя ли! Стой!

Нава мигом спря, хвана се за огъваща се лиана и се обърна към него. Той видя как от завоя отсреща изскочиха трима крадци и също спряха, гледайки ту него, ту Нава.

— Мълчаливецо! — пискливо закрещя тя. — Удари ги и ела тук! Има пътечка, отдавна я знам. Удряй, удряй, налагай ги с тоягата! Бий, бий, бий!

— Дръж се там, не пискай, а се дръж, че иначе ще затънеш, после трябва… — рече грижовно един от крадците.

Отзад също се чу тежък тропот и викове: „Хо-хо!“. Тримата отпред чакаха. Атос хвана тоягата, вдигна я напреки пред гърдите си, засили се и налетя върху тях, повали тримата и падна. Удари се болезнено, но веднага скочи. Пред очите му плуваха разноцветни кръгове. Някой отново закрещя изплашено: „Потъвам!“. Друг навря брадата си в него и Атос го цапардоса. Сопата се счупи. Той я хвърли и скочи в блатото.

Коренището потъна под краката му. Той едва не падна, но веднага скочи на друго и започна да скача от пън на пън, разлюлявайки вонящата черна мръсотия. Отсреща Нава ликуващо врещеше и свиреше. Откъм гърба му се чуваха сърдити гласове: „Абе вие какво, ръцете ли са ви вързани!“, „Ами ти бе?“, „Изпуснахме момичето, язък…“, „Откачи човекът, бие се!“, „Стига сте дрънкали врели-некипели, трябва да ги догоним, а не да дрънкаме“, „Гледайте — бягат, а вие си дрънкате!“, „Ами ти бе!“, „Крака ми повреди, не виждате ли?“, „А Седмоокия къде е, момчета? Седмоокия се дави!“, „Седмоокия се дави, а те врели-некипели си дрънкат!“. Атос спря до Нава и се хвана за лианата. Дишаше тежко и гледаше как странните хора са се скупчили на пътя, ръкомахат и измъкват за краката и главата своя Седмоок. Чуваше се бърборене и пръхтене, двама крадци проверяваха тресавището с пръчки и вече крачеха към Атос, нагазили до колене в черната тиня. „И пак за всичко са лъготили — помисли си Атос. — Блатото може да се прегази, а казваха, че само по пътеката можело.“ Нава го дръпна за ръката.

— Да тръгваме, Мълчаливецо — каза тя. — Защо стоиш? По-бързо, да тръгваме… Или искаш още да се биеш? Тогаз почакай да ти намеря тояга, набий тия двамата, другите сигурно ще се уплашат… Макар че, ако не се уплашат, мисля, че ще те надвият, защото ти си сам, а те… един, двама, трима… четирима.

— Върви напред — каза Атос. — Показвай пътя.

Нава побягна към гората, към гъсталаците.

— Изобщо не знам накъде да вървим и как — говореше тя. — Тук сме идвали с Куция, когато теб още те нямаше. Или не, тук беше, само че ходеше безпаметен, нищо не проумяваше, не можеше да продумаш, зяпаше всички като риба, после те дадоха на мен, аз те отгледах, ама ти сигурно нищо не помниш.

Атос подскачаше след нея и се стараеше да диша равномерно. От време на време се оглеждаше, крадците бяха далеч.

— А с Куция сме били тъдява — продължаваше момичето, — когато отмъкнаха дъщерята му от Пестника. Тогаз той все със себе си ме влачеше, като че искаше да ме замени, а може би му се дощя да ме вземе за дъщеря, та ходеше с мен по гората; беше много кахърен за момичето…

Лианите прилепваха за ръцете им, шибаха лицата им, мъртвите клъбца се въргаляха в нозете им. Отгоре се сипеха боклуци и понякога се слягаха тежки безформени маси, пропадаха в плетеницата от зеленина и се разлюляваха току над главите им. Ту отдясно, ту отляво през завесата от лиани прозираха лепливи лилави гроздове. Атос ги гледаше предпазливо.

— Куция казваше, че тази пътека отвежда в някакво село… — Нава говореше леко, сякаш изобщо не тичаше, а се въртеше в постелята си: личеше си, че не е тукашна, тукашните не умееха да бягат. — Не към нашето село и не към Ново село, към друго някакво. Куция ми рече името, ама съм го забравила, отдавна беше, теб още те нямаше… Или не, беше, само че нищо не проумяваше, още не те бяха дали на мен… А ти, като бягаш, дишай през устата, не дишай през носа, и е добре да говориш, че иначе скоро ще се задъхаш, дълго още ще бягаме, още не сме минали покрай осите, там трябва бързо да тичаме, макар че осите може вече да са се махнали… Осите били от онова село, а в него, разправяше Куция, отдавна нямало хора, станало Обсебване, тъй че никакви хора не били останали… Не, Мълчаливецо, за това вече излъгах, туй за друго село го казваше…

Атос задиша през устата и започна по-леко да тича. Вече бяха в най-гъстата част на гората. Само веднъж беше влизал толкова навътре — когато яхна мъртвеца, че да го заведе при стопаните си. Мъртвецът припна в галоп, горещ като кипящ чайник, докато накрая Атос загуби съзнание от болка и падна от гърба му. После дълго се мъчи от мехурите по дланите и по гърдите…

Стъмваше се. Небето не се виждаше, ставаше все по-задушно. Все по-рядко се виждаше открита вода, появиха се огромни колонии от червен и бял мъх. Мъхът беше мек, прохладен и пружинираше, приятно беше да стъпваш по него.

— Хайде да отдъхнем — задъхан предложи Атос.

— Не, какво говориш — отвърна Нава. — Тук не бива да почиваме. По-далеч от този мъх, този мъх е опасен. Куция казва, че изобщо не било мъх, а животно, като паяк. Заспиваш връз него и вече не се събуждаш, такъв е този мъх, нека крадците спят на него, ама те сигурно знаят, че не бива, иначе щеше да е добре…

Тя погледна Атос и забави крачка, той се добра до най-близкото дърво, облегна се на него и затвори очи. Много му се искаше да седне, но се страхуваше. Сърцето му биеше лудо, краката му трепереха, а дробовете му се пръскаха и болезнено изпълваха гърдите, целият свят беше хлъзгав и солен от пот.

— Ами ако ни догонят? — чу като през памук гласа на Нава. — Какво ще правим, ако ни стигнат? Че тебе вече хич те няма, ти сигурно не можеш вече да се биеш, а?

Искаше да каже, че може, но замълча. Не се страхуваше вече от крадците. От нищо вече не се страхуваше. Страхуваше се само да мръдне и да легне в мъха. Все пак това бе гората, помнеше го добре.

— Ти даже и тояга нямаш вече — мърмореше момичето. — Да ти потърся ли тояга? Да ти потърся ли, а?

— Не — измърмори той. — Няма нужда.

Отвори очи. Крадците бяха наблизо, чуваше се как пръхтят и тропат из храсталаците. В тропота им не се долавяше войнственост. И на тях им беше трудно.

— Да продължим — рече Атос.

Пресякоха нова ивица опасен бял мъх и пак започна прогизнало мочурище с неподвижна черна вода, по която се поклащаха исполински бледи цветя с неприятен дъх. От всеки цвят надничаше мъхесто многокрако животно и ги сподиряше с очите си, разположени на стъблото.

— Ти, Мълчаливецо, ускори крачка — съветваше го Нава, — че иначе ще ти се лепне нещо, после няма отърване, не си мисли, че като си ваксиниран веднъж, вече си в безопасност. То после ще умре, ама на теб няма да ти е по-леко…

Внезапно блатото свърши и местността стана стръмна. Появи се висока трева с остри режещи връхчета. Атос се огледа и видя крадците. Кой знае защо, те бяха спрели. Кой знае защо, бяха нагазили до колене в блатото, опрени на тоягите, и го гледаха. „Грохнали са — помисли Атос. — И те са каталясали.“ Единият от крадците вдигна ръка, махна им да дойдат и викна:

— Хайде, слизайте!

Атос се обърна и продължи след Нава. След тресавището вече беше лесно да се върви по земята въпреки стръмнината. Крадците крещяха — на два, после на три гласа. Атос се огледа за сетен път, онези все така стърчаха насред блатото, в тинята и не излизаха на сухото. Като видяха, че той се обърна, отчаяно замахаха с ръце и един през друг закрещяха. До Атос достигна:

— Назад! Няма да ви пипнем! Ще се изгубите, тъпаци!

„Не е толкова лесно — помисли си Атос със злорадство. — Това не е Земята, тук не вярват.“ Нава се беше скрила между дърветата и той побърза подир нея.

— Върнете се! Ще ви пу-ус-не-ем! — ревеше главатарят.

„Не са грохнали съвсем, щом вдигат такава врява“ — рече си Атос.

 

 

Селото бе много странно. Когато излязоха от гората, пред тях се разстла обширна поляна, която сякаш бе изгорена и отъпкана, без нито един храст, без тревичка дори. Голям глинен пущинак, отделен от небето от припокриващите се корони на могъщи дървета. Поляната бе триъгълна, селото също бе триъгълно.

— Не ми харесва това село — каза Нава, — тук сигурно няма да измолим храна. Гледай, няма ниви, тукашните ловят и ядат всякакви животни, повдига ми се, като си помисля…

— Трябва някъде да нощуваме — каза Атос. — Пък и за пътя да попитаме.

Бяха вървели през гората цял ден, дори Нава се бе уморила и все по-често увисваше на ръката му. Още отдалеч ги порази фактът, че на улицата не се вижда нито един човек, но когато се приближиха до първата къща, някой ги повика. Атос не можа да го види веднага. До къщата на сивата земя седеше почти гол човек. Вече се смрачаваше и чертите на лицето му трудно се различаваха.

— Вие накъде? — попита тихо той.

— Искаме да пренощуваме — отвърна Атос. — А сутринта ще тръгнем за Ново село.

— Значи сами дойдохте — констатира човекът вяло. — Добре сте направили. Заповядайте, че работа има колкото щеш, а хора останаха съвсем малко. — Той едва изговаряше думите, сякаш заспиваше. — А да се работи трябва, трябва, трябва…

— Няма ли да ни нахраниш? — попита Атос.

— На нас сега ни трябва… — човекът произнесе няколко думи, каквито Атос никога не бе чувал. — Добре е, че и момчето идва, подхожда за… — И той отново повтори странните непонятни думи.

Нава дръпна Атос за ръкава, но той с досада освободи ръката си.

— Не те разбирам — каза той на човека. — Кажи ми, имаш ли храна?

— Виж, ако бяха трима… — каза човекът.

Нава задърпа с всички сили Атос и те отстъпиха встрани.

— Този болен ли е, или какво? — попита Атос. — Ти разбра ли какво каза?

— Той няма лице — шепнешком каза Нава. — Защо разговаряш с него? Как можеш да говориш с него, като няма лице?

— Защо да няма лице? — удиви се Атос и се огледа. Човекът не се виждаше никакъв: или си бе тръгнал, или се бе разтворил в мрака.

— Ами така — каза Нава. — Очи има, уста има, а лице няма… — Тя изведнъж се притисна в него. — Той е като мъртвец — обясни тя. — Само че не е мъртвец, той мирише, но целият е като мъртвец… Да отидем в някоя друга къща, само че храна тук няма да намерим, не се и надявай.

Тя го помъкна към следващата къща, но тя беше празна. В нея всичко беше необичайно — нямаше кревати и не миришеше на храна. Нава подуши въздуха.

— Тук никога не е имало храна — каза тя с отвращение. — В какво тъпо село ме доведе, Мълчаливецо? Какво ще правим тук? Такова село през живота си не съм виждала. Тук не се чуват деца и на улицата няма никого…

На сумрачната улица наистина нямаше никого, цареше мъртвешка тишина. Дори гората немееше, нищо не бухаше и бълбукаше, както обикновено вечерно време.

— Съвсем нищо ли не разбра от това, което говореше? — попита Атос. — Странно приказваше, сега си спомням, че някога съм чувал подобна реч… Но кога, не помня…

— Аз също не помня — каза Нава и замълча. — Сигурно и аз съм чувала подобни слова, може би на сън, а може би в моето село, не в това, в което живеем, а в другото, в което се родих, само че това трябва да е било много отдавна, защото тогава бях съвсем малка и всичко съм забравила, и сега сякаш си спомням, но изобщо не мога да си спомня…

В следващата къща видяха човек, който спеше направо на пода. Атос се наведе, разтърси го за рамото, но онзи не се събуди. Кожата му бе суха и гореща, а мускули почти нямаше.

— Спи — обърна се Атос към Нава.

— Как ще спи, като гледа — отвърна тя.

Атос отново се наведе над лежащия. Стори му се, че той наистина гледа. Но само му се стори.

— Ами, спи си — каза Атос. — Да си вървим.

Противно на навика си, Нава замълча. Стигнаха до средата на селото, като надничаха във всяка къща и навсякъде попадаха на спящи. Всички бяха мъже. Нямаше жени и деца. Нава съвсем млъкна. На Атос също му стана противно. Спящите не се събуждаха, но почти всеки път, когато Атос ги поглеждаше, преди да излезе навън, му се струваше, че го изпровождат с къс внимателен поглед. Стъмни се.

Атос чувстваше, че е уморен до крайност, до пълно безразличие. Сега му се искаше само едно: да легне нейде под покрив (за да не падне върху него някаква гадост), дори направо на твърд под, но по-добре все пак в празна къща, а не при някой от тези подозрителни спящи. Нава съвсем увисна на ръката му.

— Не се страхувай — каза Атос. — Няма от какво.

— Какво каза? — попита тя сънено.

— Казвам да не се боиш. Тук всички са полумъртви, с една ръка ще ги разхвърлям.

— От никого не се страхувам — каза тя сърдито. — Уморена съм и искам да спя, щом не ми даваш да ям. А ти само ходиш от къща на къща, от къща на къща, писна ми, защото във всяка къща е едно и също. Всички хора лежат, а ние с теб бродим.

Тогава Атос се огледа и влезе в първата къща. Вътре бе съвсем тъмно. Той се ослуша, опитваше се да разбере има ли някой, но чуваше само сумтенето на Нава, която бе притиснала чело в бузата му. Опипом намери стената, провери с пипане сух ли е подът, легна и положи главата на момичето на корема си, защото то вече спеше. „Утре… ще станем по-рано… обратно през гората по пътечката… крадците, разбира се, са си тръгнали… а ако не са си отишли… как ли е работата в Ново село… нима пак вдругиден? Не, утре… утре…“

Той се събуди от светлина и помисли, че е изгряла луната. В къщата беше тъмно, лилава светлина падаше през прозореца и през вратата. Стана му интересно как така светлината от луната може да пада през прозореца и през вратата отсреща, после се досети, че е на Пандора, а истинска луна тук не би могло да има. Но веднага забрави за това, защото в лъча светлина, падащ през прозореца, се появи човешки силует. Човекът стоеше в къщата, с гръб към него, и гледаше през прозореца. Личеше си, че стои с ръце на гърба, навел глава, както Карл обичаше да стои пред прозореца по време на дъжд и мъгла. И тогава Атос разбра, че това наистина е Карл, който някога се бе отдалечил от Базата в гората и не се бе завърнал. Задъха се от вълнение и викна: „Карл!“. Карл бавно се обърна, лилавата светлина от прозореца освети лицето му и Атос видя, че не е Карл, а някакъв непознат местен човек, който безшумно се приближи към него и се наведе, без да сваля ръце от гърба си. Лицето му се виждаше ясно — изтощено, голобрадо лице, — изобщо не приличаше на лицето на Карл. Непознатият не каза нито дума, изправи се и тръгна към вратата, все така прегърбен, но докато прекрачваше прага, Атос разбра, че това все пак е Карл, скочи и изтича след него.

Навън се спря и огледа улицата. Беше много светло, защото ниско над селото висеше светещото в лилаво небе. По диагонал, на другата страна на улицата, се издигаше плоска, странна на вид постройка, край която се тълпяха хора. Човекът, приличащ на Карл, вървеше към нея, приближи я и се смеси с тълпата. Атос също искаше да се приближи до постройката, но краката му бяха като отсечени и не можеше да ходи. Учуди се как изобщо стои на тези крака, страх го беше, че ще падне, искаше да се хване за нещо, но нямаше за какво — около него беше пусто.

Разнесе се вик, силен вик от болка, и ушите на Атос писнаха. Той веднага разбра, че викът идва от това плоско здание, може би защото нямаше откъде другаде да се вика. И почти веднага почувства остро убождане в гърба. Обърна се и видя Нава, която бавно падаше ничком, с отметната назад глава. Подхвана я и я вдигна, без да разбира какво се случва. Чувстваше огромно желание да узнае какво става с нея. Главата й бе отметната и откритото й гърло бе пред очите му. Там, където у всички земни жители имаше ямичка между ключиците, при Нава имаше две и всички местни жители имаха по две. Беше извънредно важно да разбере защо имат по две. Той забеляза, че викът не стихва, и разбра, че трябва да иде там, където викаха. Какво им даваха двете ямички? В какво е тяхната целесъобразност? Викът не спираше. Може би в това бе разковничето, защо никой не беше помислил за това, трябваше отдавна да се помисли и тогава всичко щеше да бъде иначе.

Викът спря. Атос видя, че стои пред самото здание, сред хората, пред квадратна черна врата, и се опита да разбере какво прави тук, с Нава на ръце, но не успя, защото през черната квадратна врата излязоха Карл и Валентин. Мрачни и ядосани, те спряха и започнаха да разговарят. Той виждаше как мърдат устните им и се досещаше, че спорят, че са недоволни, но не долавяше думите им, само веднъж разпозна полупознатата му дума „хиазма“. И тогава си спомни, че когато Карл изчезна, намериха Валентин месец след аварията и го погребаха. Изпита непоносим ужас и отстъпи назад, но се блъсна в някого. Дори когато видя, че това не са Карл и Валентин, ужасът му не намаля и продължи да отстъпва. Изведнъж някой до него каза: „Къде и ти с тях? Върви направо, ето я вратата, не я ли виждаш?“. Тогава той се обърна, метна Нава на рамо и тръгна по пустата осветена улица като насън, на омекналите си, подгъващи се нозе, само дето не чу зад себе си тропот от преследване.

Удари се в едно дърво и се опомни. Нава извика и той я остави на земята. Под краката му имаше трева.

Оттук се виждаше цялото село. Над него като лилав светещ конус се спускаше мъгла и къщите изглеждаха размити, размити му се струваха и фигурките на хората.

— Аз нищо не помня — проговори Нава. — Защо сме тук? Нали легнахме да спим. Или всичко това е сън?

Атос я вдигна и тръгна нататък, нататък, нататък, докато наоколо не стана съвсем тъмно. Повървя още малко, пусна Нава на земята и седна до нея. Наоколо шумеше висока топла трева. Нямаше никаква влага, никога не беше попадал в гората на такова сухо и благодатно място. Болеше го глава, непрекъснато му се спеше, не му се искаше да мисли за нищо, изпитваше само огромно облекчение заради това, че се е канел да направи нещо ужасно, но не го е направил.

— Мълчаливецо — каза сънено Нава, — знаеш ли, аз все пак си спомних къде съм чувала подобна реч. Ти говореше така, когато беше в безсъзнание. Слушай, да не би ти да си родом от това село? Може би просто си забравил? Ти тогава беше много болен, Мълчаливецо, беше без памет…

— Спи — каза Атос. Не му се мислеше. За нищо не му се мислеше. „Хиазма“ — спомни си той.