Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Безпокойство (5)

5

Дирижабълът рисковано се гмурна ниско под блъсканите от вятъра облаци над гората — на половин километър от мястото, където бяха забелязани сигналните ракети на Сартаков — и хвърли всъдехода.

Леонид Андреевич усети лек тласък, когато парашутите се разтвориха, и след няколко секунди втори, по-силен тласък, почти удар, когато всъдеходът, чупейки дърветата, рухна в гората. Алик Кутнов откачи парашутите, включи за проба двигателите и доложи: „Готов“. Пол изкомандва: „Засечи пеленгатора и напред!“.

Леонид Андреевич ги гледаше с известна завист. И двамата работеха, и двамата бяха заети, и се виждаше, че това, което правят, им харесва — и рискованият скок от малка височина, и кладенецът в горската зеленина, направен от падащия танк, и ревът на двигателите и изобщо цялото положение, когато не чакаш вече нищо, когато всичко вече се е случило и мислите не се разпръскват като весела компания на пикник, а са строго подчинени на ясна и определена цел. Вероятно така са се чувствали древните пълководци, когато уж загубилият се противник внезапно изниква, намеренията му стават ясни и те вече са могли да се опрат в действията си на добре познатите устави и заповеди. Леонид Андреевич подозираше също, че те тайно се радват на произшествието, защото то им дава възможност да демонстрират своите умения, готовност и опитност. Радват се, че засега всички са живи и никой от нищо не е заплашен. Лично Леонид Андреевич, ако се абстрахираше от мимолетното чувство на завист, чакаше срещата с неизвестното и се страхуваше от нея.

Всъдеходът бавно и предпазливо се придвижваше към целта. При неговото приближаване растителността мигновено губеше влагата си и дънерите на дърветата, клоните, листата, лианите, цветята и гъбите се разпадаха на прах, който се смесваше с блатната почва и веднага замръзваше, разстилайки се под гъсениците като звънка ледена броня. „Виждам ви“ — съобщи гласът на Сартаков от високоговорителя и Алик веднага спря. Облакът прах бавно се слегна.

Леонид Андреевич бързо откопча предпазните колани, гледайки обзорния екран. Не знаеше какво ще види. Нещо подобно на кисел, от който ти се повдига. Нещо необикновено, което не може да бъде описано. А наоколо гората мърдаше, трептеше и се гърчеше, менеше окраската си, преливаше и избухваше, лъжеше зрението, настъпваше и отстъпваше, подиграваше се, плашеше и издевателстваше. Тя цялата бе необикновена, не подлежеше на описание и от нея му се повдигаше. Но най-необикновеното, най-невъзможното, най-невъобразимото в тази гора бяха хората и затова Леонид Андреевич видя тях преди всичко друго. Те вървяха към всъдехода, тънки и ловки, уверени и изящни, вървяха леко, без колебание, мигновено и точно избираха мястото, където да стъпят, и се правеха, че не забелязват гората, че в нея са като у дома си, че тя им принадлежи. Дори не си даваха вид, а точно така мислеха. А гората висеше над тях, смееше се беззвучно и ги сочеше с безброй присмехулни пръсти, като ловко се преструваше на позната, покорна и лесна за своите. Засега.

Рита Сергеевна и Сартаков се покатериха на гъсеницата и всички излязоха да ги посрещнат.

— Защо така предпазливо? — попита Пол Сартаков.

— Предпазливо ли? — учуди се Сартаков. — Я погледни! Виждаш ли?

— Какво?

— Това — каза Сартаков. — Вгледай се по-внимателно…

— Здравейте, Леонид Андреевич — поздрави Рита Сергеевна. — Вие съобщихте ли на Тойво, че всичко е наред?

— Тойво нищо не знае — отговори Леонид Андреевич. — Не се тревожете, Рита. Как се чувствате? Какво се случи?

— Ама ти не гледаш, където трябва — нетърпеливо говореше Сартаков. — Абе, вие май всички сте ослепели…

— А! — извика Алик и показа с пръст. — Виждам! Леле-мале!

— Да-а-а — тихо и напрегнато произнесе Пол.

Тогава и Леонид Андреевич видя. То се появи като изображение на фотографска хартия, като фигурка на загадъчна детска рисунка: „Къде е скрито зайчето?“. Веднъж щом го видиш, вече е невъзможно да го изгубиш от поглед. То беше съвсем наблизо, започваше на няколко метра от гъсениците на всъдехода.

Огромен жив стълб се издигаше към короните на дърветата, сноп от тънки прозрачни нишки, лепкави, блестящи, извиващи се и натегнати, пронизваше плътната пелена от листа и се издигаше нагоре към облаците. Той се зараждаше в клоаката, в мазната клокочеща клоака, запълнена с протоплазма, жива, активна, вряща, примитивна плът, която грижливо се организираше и веднага се разлагаше, като изливаше продуктите на разлагането по полегатите си брегове, плюеше лепкава пяна… И веднага на фона на шума на гората се чу гласът на клоаката, сякаш се включиха невидими звукови филтри: клокоченето, плясъците, въздишките, бълбукането, протяжните блатни стонове. Заля ги тежка вълна от миазми: на сурово сочно месо, слуз, прясна жлъч, суроватка, лепило и едва тогава Леонид Андреевич забеляза, че Рита и Сартаков са с кислородни маски, а Алик и Пол, мръщейки се болезнено, си слагат противогазите. Той лично предпочете да не го прави, с надеждата, че поне миризмите ще му разкажат това, което отказваха да разкрият очите и ушите…

— Какъв ужас… — каза Алик с отвращение. — Какво е това, Вадим?

— Откъде да зная? — каза Сартаков. — Може би някакво растение…

— Животно е — каза Рита Сергеевна. — Животно, а не растение… То се храни с растения.

Около клоаката, загрижено склонени над нея, трептяха дървета, чиито клони бяха обърнати на една страна и растяха към врящата маса, а по тях се виеха и падаха в клоаката дебели мъхести лиани. Клоаката ги приемаше, протоплазмата ги оглозгваше и ги превръщаше в себе си така, както можеше да разтвори и направи своя плът всичко, което я обкръжаваше…

— Не — каза Сартаков. — То не се движи. То дори не расте. Отначало ми се стори, че се разлива и се прокрадва към нашето дърво, но това беше просто от страх. Или пък дървото ни се приближаваше към нея…

— Не зная — каза Рита. — Карах хеликоптера и нищо не забелязах. Най-вероятно сме се врязали в този… стълб, витлата се заплетоха в нишките, добре че летяхме ниско и с малка скорост, страхувахме се от буря и търсехме място за кацане…

— Да бяха само растенията! — каза Сартаков. — Видяхме как там падат и животни. Сякаш нещо ги привлича и те с писъци пълзят по клоните, хвърлят се долу и се разтварят веднага, без остатък.

— Не, това е чиста случайност — каза Рита. — Отначало не ни вървеше, после ни провървя. Хеликоптерът буквално кацна в короната и не се обърна, дори вратата не се заклини, тъй че според мен корпусът му е цял, загубихме само витлата.

— Нито миг покой — каза Сартаков. — То непрекъснато клокочи, като сега, но това не е най-интересното. Да почакаме няколко минути и ще видите най-интересното…

И след няколко минути Сартаков каза: „Ето го!“.

Клоаката раждаше. На нейните полегати брегове с нетърпеливи, спазматични тласъци едно след друго се появяваха топки белезникаво потръпващо тесто, които безпомощно и сляпо се търкаляха по земята, после замираха, сплескваха се, протягаха лъжекрака и изведнъж започваха да се движат някак смислено, дори суетно, бутайки се, но вече в едно направление, разделяйки се и сблъсквайки се едно в друго, по един радиус спрямо клоаката, в храстите, далеч, в една течаща белезникава колона, като исполински торбести, подобни на плужеци мравки.

— То ги изхвърля на всеки час и половина — съобщи Сартаков. — По десет, двайсет, трийсет парчета… Удивително редовно, на всеки осемдесет и седем минути…

— Не, не е задължително — каза Рита. — Понякога тръгват в тази посока, а понякога натам, покрай нашето дърво. Но най-често пълзят, както сега… Пол, хайде да проследим накъде отиват, едва ли е надалеч, те са прекалено безпомощни…

— Може да са семена — предположи Сартаков, — а може да са кученца, откъде да зная, може и да са малки тахорги. Нали още никой никога не е виждал малки тахорги. Добре би било да ги проследим и да видим какво става после с тях. Какво мислиш, Пол?

„Да, би било добре. Защо не? Щом сме тук, защо не? Може да вървим заедно и да внимаваме. Всичко е възможно, засега всичко е възможно, може би това е просто излишен израстък на маската, загадъчен и безсмислен, а може би именно тук маската се е открехнала, но лицето под нея е толкова непознато, че и то ти се струва маска и колко хубаво би било, ако се окажат семе или малки тахорги.“

— Защо не? — каза Пол решително. — Хайде! Поне ще узная в какво ще ровят нашите биолози. Да съобщим на Шестопръстия да ни следва с дирижабъла…

Влязоха в кабината, Пол се свърза с дирижабъла, а Алик започна да обръща всъдехода. „Добре — каза Шестопръстия, — ще бъде изпълнено. А какво е това долу? Гейзер някакъв ли е? Непрекъснато се натъквам на нещо меко и нищо не виждам, много е неприятно и стъклата на кабината се зацапаха с нещо лепкаво…“ Алик правеше завой на една гъсеница и кърмата поваляше дървета.

— Олеле! — изведнъж възкликна Рита. — Хеликоптерът!

Алик спря и всички се втренчиха в хеликоптера. Машината бавно падаше, удряйки разперените клони, плъзгаше се по тях, преобръщаше се, докосваше ги със счупените си винтове и увличаше след себе си облак листа. Рухна в клоаката. Всички станаха едновременно. На Леонид Андреевич му се стори, че протоплазмата се огъна под вертолета, сякаш смекчи удара, меко и беззвучно го пропусна в себе си и се затвори над него.

— Да — каза недоволно Сартаков. — Глупава работа, целият ни седмичен труд…

Клоаката стана паст, смучеща, опитваща, наслаждаваща се. Тя премяташе хеликоптера, както човек премята в устата си голям бонбон. Вертолетът се въртеше в пенещата се маса, изчезваше и отново се появяваше, безпомощно махайки с остатъците от винтовете си и с всяко появяване от него оставаше по-малко и по-малко. Органичната му обшивка изтъняваше, ставаше прозрачна като тънка хартия и през нея вече смътно се очертаваха двигателите и рамите на приборите. После обшивката се олющи, машината изчезна и повече не се появи. Леонид Андреевич погледна Рита. Тя бе бледа и със стиснати ръце. Сартаков се изкашля и каза:

— Честно казано, не предполагах… Длъжен съм да ти кажа, директоре, че се държах доста невнимателно, но изобщо не предполагах…

— Напред — сухо заповяда Пол на Алик.

 

 

„Палетата“ бяха четирийсет и три. Те бавно, но неуморно се движеха в колона по едно, сякаш течаха по земята, преливаха над дънерите на изгнилите дървета, през овразите, по локвите застояла вода, през високата трева, през бодливите храсталаци. И оставаха бели и чисти, нито прашинка не полепваше по тях, нито едно бодилче не ги нарани и черната блатна кал не ги зацапа. Те течаха с тъпа, лишена от мисъл увереност, сякаш по отдавна познат път.

Алик бе изключил всички прибори за външно въздействие и много внимателно караше паралелно на колоната, като се стараеше да не се приближава прекалено към нея, но и да не я изпуска от поглед. Скоростта беше нищожна, по-ниска от тази на пешеходец, и това продължи дълго. На всеки половин час Пол изстрелваше сигнална ракета и скучният глас на Шестопръстия съобщаваше от високоговорителя: „Ракетата виждам, вас не“. Понякога добавяше: „Вятърът ме отнася. А вас?“. Това беше негова лична традиционна шега.

От време на време Сартаков (с разрешението на Пол) излизаше от кабината, скачаше на земята и вървеше до някое от „палетата“. Те не му обръщаха никакво внимание: очевидно, даже не подозираха за съществуването му. После (пак с разрешението на Пол) успоредно на „палетата“ вървяха Рита Сергеевна и Леонид Андреевич. От „палетата“ се носеше неприятна миризма, бялата им обвивка беше сякаш прозрачна и под нея на вълни се движеха някакви сенки. Алик също помоли да върви с тях, но Пол не го пусна. Той самият също не отиде.

Като се върна от поредната си разходка, Сартаков предложи да хванат едно „пале“.

— Няма нищо по-лесно от това — каза той. — Ще изпразним контейнер за вода, ще покрием едно и ще го дръпнем встрани. Все някога ще се наложи да уловим някое.

— Не позволявам — каза Пол. — Първо, то ще умре. И второ, нищо няма да разреша, докато не си изясним всичко.

— Какво значи всичко? — агресивно попита Сартаков.

— Всичко — каза Пол.

— Какво е това, защо, за какво? И като допълнение, какъв е смисълът на живота? — каза Сартаков агресивно.

— Според мен това е просто някакво живо същество — каза Алик, който никак не обичаше споровете.

— Много е сложно за живо същество — каза Рита. — Имам предвид, че е прекалено сложно за такива големи размери. Трудно мога да си представя що за живо същество е това.

— На вас ви е трудно — каза Алик добродушно. — Или на мен, например. А, да речем, вашият Тойво може без никакво усилие да си го представи, за него това е по-лесно, отколкото аз запалвам двигателя. Щрак — и си го представя.

— Знаете ли какво е това? — каза Сартаков, който се бе успокоил. — Това е капан.

— Чий капан?

— Нечий капан — отвърна Сартаков.

— Лови хеликоптери — каза Пол.

— Ами може — рече Сартаков. — Сидоров изчезна преди три години, преди него Карл, а сега и моят вертолет.

— Нима Карл загина тук? — попита Алик.

— Не е важно — каза Сартаков. — Капаните може да са много.

— Пол — намеси се Рита Сергеевна, — може ли да поговоря с Тойво?

— Може — разреши Пол, — сега ще го извикам…

Рита поговори с Тойво. Сартаков още веднъж излезе и повървя редом с „палетата“. Шестопръстия пак съобщи, че вятърът го отнася, и още веднъж попита дали отнася и тях. После видяха, че строят на „палетата“ се наруши. Колоната се раздели. Леонид Андреевич преброи, че трийсет и две „палета“ продължиха направо, а единайсет, след като се построиха пак в колона, завиха наляво пред всъдехода. Алик се приближи още няколко метра и спря.

— Вляво има езеро — съобщи той.

Вляво между дърветата се ширна езеро — равна, гладка неподвижна тъмна вода, — съвсем близо до всъдехода. Леонид Андреевич видя ниското мъгливо небе и смътните очертания на дирижабъла. Единайсет „палета“ уверено вървяха към водата. Леонид Андреевич наблюдаваше как те преливат през едно криво коренище на самия бряг и едно след друго тежко пльосват в езерото. По тъмната вода тръгнаха мазни кръгове.

— Потъват! — каза учудено Сартаков.

— Давят се — рече Алик. — Е, Пол, след тях ли? Или направо?

Пол разглеждаше картата.

— Както винаги — каза той, — това езеро го няма на картата. Ако картите ни навършат повече от две години, вече не са верни. — Той сгъна картата и дръпна към себе си окуляра на перископа. — Ще тръгнем направо… Но почакайте малко.

Той бавно въртеше перископа, после спря и започна да се взира. В кабината изведнъж стана тихо. Всички го гледаха. Леонид Андреевич видя как лявата му ръка напипа спусъка на кинокамерата и го натисна няколко пъти. После Пол се обърна и мигайки погледна към него.

— Странно — каза той. — Може би вие ще погледнете? На онзи бряг…

Леонид Андреевич взе перископа. Не очакваше да види нищо. И нищо не видя. Езерна повърхност, далечен, обрасъл с трева бряг, горичка на фона на сивото небе.

— А вие какво видяхте там? — попита той, взирайки се.

— Там имаше бяла точка — каза Пол. — Стори ми се, че във водата видях човек… Глупаво е, разбира се.

Тъмна вода, малка горичка, сиво небе.

— Ще смятаме, че е била русалка — каза Леонид Андреевич и се отдалечи от окуляра.