Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Безпокойство (2)

2

Атос се събуди и веднага си помисли: „Вдругиден тръгваме“. В същото време Нава се размърда в постелята си в другия ъгъл и попита:

— Кога заминаваш?

— Не зная — отвърна той. — Скоро.

Отвори очи и се взря в ниския, покрит с капки таван. По него отново се движеха мравки. Вървяха в две еднакви колони. Отляво надясно се придвижваха натоварените, обратно празните. Преди месец беше обратното. „И след месец ще бъде обратното, ако не им кажат да правят нещо друго. Преди месец пак се събудих и си помислих, че вдругиден потегляме, а, разбира се, не тръгнахме, но ако и сега не тръгнем и то вдругиден, ще замина сам. Впрочем и по-рано си мислех така, но сега на всяка цена ще замина.“

— И кога е това „скоро“? — попита Нава.

— Много скоро — отвърна той.

— Стана така — каза Нава, — че мъртъвците ни водеха през нощта, а в тъмното те виждат лошо, това всеки ще ти го каже, дори Гърбушкото, макар че не е местен, той е от съседното на моето село, но ти не го знаеш. Неговото село обрасна в гъби, а това не се харесва на всеки, баща ми, например, напусна селото и каза, че Обсебването се е случило и хората вече няма какво да правят в селото… Та значи, тогава нямаше луна, те всички се събраха на куп и стана жега — не се дишаше…

Атос я погледна. Тя лежеше по гръб, с длани под главата, бе кръстосала нозе, не мърдаше, само устните й се движеха и от време на време очите й пламваха в здрача. Тя не млъкна и когато влезе дядката, който седна на масата, придърпа гърнето и започна да се храни. Тогава Атос стана и изтри с длан нощната пот от тялото си. Старецът мляскаше и пръскаше слюнки. Атос взе гърнето от него и мълчаливо го протегна към Нава, за да я накара да млъкне. Гостът облиза устни и каза:

— Гадна е. При когото и да отида, храната все е гадна. Пътечката съвсем обрасна, онази, по която ходех тогава, а аз много ходех, и на дресировка, и просто да се изкъпя, по онова време се къпех често, там имаше езеро, а сега има блато и стана опасно да се ходи, но някои все пак го посещават, иначе откъде ще се вземат толкова удавници? И тръстиката. Всеки мога да попитам: откъде в тръстиката се появи пътека? Никой не може да знае, пък и не е редно. Само дето там вече не сеят. А сееха, защото това беше нужно за Обсебването, и всичко откарваха на глинената поляна, сега също карат, но не го оставят там, а го прибират обратно. Аз им казвах, че не бива така, но те не разбират какво означава „не бива“. Старейшината пред всички ме попита: „Защо не бива?“. А аз му викам: „Как можеш на всеослушание да ме питаш защо не бива?“.

Нава стана и подаде гърнето на Атос. Той започна да се храни. Дядката замълча, взира се известно време в него, после отбеляза:

— Калпава ви е храната, не става за ядене.

— Защо да не става? — попита Атос.

Старчето захихика.

— Ех, ти, Мълчаливецо — каза то. — Ти по-добре замълчи, Мълчаливецо. По-добре ми разкажи много ли боли, когато ти режат главата?

— Тебе пък какво те интересува? — викна Нава.

— Крещи — съобщи старецът. — Подвиква. Нито веднъж не е раждала, а подвиква. Ти защо не раждаш? Колко време вече живееш с Мълчаливеца, а не раждаш. Така не трябва да се постъпва. Знаеш ли какво значи „не трябва“? Означава нежелателно, не се одобрява. А щом не се одобрява, значи не бива да се постъпва така. Още не се знае какво трябва, но каквото не трябва, не трябва. Всички трябва да помнят това и най-вече ти, защото живееш в чуждо село и ти дадоха къща. И Мълчаливеца ти дадоха за съпруг. Той може да е с чужда глава, но е със здраво тяло и ти не бива да се отказваш да раждаш. Ето как се получава — „не бива“ е нещо наистина нежелателно. Какво още може да се разбира под „не бива“? Може и трябва да се разбира, че „не бива“ е вредно…

Атос се нахрани, остави празното гърне пред стареца и излезе. Къщата бе силно обрасла през нощта и в гъстия храсталак се виждаше само пътечката, отъпкана от дядката, и мястото на прага, където той бе седял, докато ги е чакал да се събудят. Улицата бе вече разчистена, зелената и дебела колкото крак лиана, излязла вчера от гъсталака над селото и пуснала корени пред къщата на съседа, бе отсечена, залята с мая и сега вече бе втасала. Ухаеше силно и апетитно и съседските дечурлига я бяха наобиколили, късаха от сивата й плът и пъхаха в устите си сочни хапки. Когато Атос ги подминаваше, едно от тях викна с пълна уста: „Мълчаливец-Мъртвец!“ но никой не го подкрепи — бяха заети. Улицата — оранжево-червена заради високата трева, в която тънеха къщите, сумрачна, покрита с бледи зелени петна от слънцето, което пробиваше през горския покрив — бе пуста. От полето долиташе нестроен хор от скучни гласове: „Хей, сей по-весело! Надясно сей, наляво сей!“. От гората се отзоваваше ехо. А може би не беше ехо, а бяха мъртъвци.

Куция, разбира се, си седеше вкъщи и разтриваше крака си.

— Сядай — каза той приветливо на Атос. — Значи заминаваш?

— Да — каза Атос и седна на прага. — Пак ли те боли?

— Кракът ли? Не, просто ми е приятно. Хубаво ми е, като го разтривам. Та кога заминаваш?

— Ако дойдеш с мен, може и вдругиден. Но май се налага да търся друг човек, който познава гората. Както виждам, ти не искаш да дойдеш, нали?

Куция внимателно изпъна крак и каза замислено:

— Като излезеш оттук, завий наляво, стигни до полето, мини покрай двата камъка и веднага ще видиш пътя. Не си личи много, защото има много камъни. Тръгни по него и ще стигнеш до две села, едното е безлюдно, защото гъбите го превзеха, но другото е населено с чудаци, през тяхното село два пъти премина синя трева и оттогава те боледуват. Оттам, като завиеш надясно, ще стигнеш до глинената поляна. Никакви водачи не ти трябват, сам ще я намериш.

— До глинената поляна ще стигнем — съгласи се Атос. — А по-нататък?

— Къде по-нататък?

— В гората. През блатата. Където по-рано имаше езера и минаваше големият път.

— Какъв път? До глинената поляна ли? Нали ти казах да завиеш наляво, стигни до полето, до двата камъка…

Атос го изслуша и каза:

— До глинената поляна пътя го зная. Ще го намерим. Но трябва да продължим нататък. Нали ти казвах. Трябва да стигна до Града. Ти каза, че знаеш пътя.

Куция съчувствено поклати глава.

— Да, Гра-а-да… До Града, Мълчаливецо, няма да стигнеш. До глинената поляна е лесно: покрай двата камъка, през гъбеното село, през селото на чудаците и вдясно се пада глинената поляна. Или до Тръстиките, да речем. Оттук тръгни надясно, през рядката горичка, покрай Хлебното блато и там ще гледаш слънцето — накъдето е то, натам и ти. Може и три денонощия да вървиш. Там ние по-рано събирахме гърнета, докато не насадихме в селото… Да беше казал, че искаш до Тръстиките… Няма за какво да чакаш вдругиден. Утре сутринта ще тръгнем и няма да вземаме храна, защото там е Хлебното блато. Ти, Мълчаливецо, много малко говориш — тъкмо започне човек да те слуша, и си затваряш устата. А до Тръстиките ще стигнем. Утре сутринта тръгваме…

Атос го изслуша и каза:

— Разбираш ли, не ми трябват Тръстиките. Не ми трябват. Не ми трябват. — Куция слушаше и кимаше. — Искам да стигна до Града. Ние с теб вече цял месец за това говорим. Вчера ти казах, че искам да ида в Града. Завчера ти казах, че искам да ида в Града. По-завчера ти казах, че искам да ида в Града. Преди седмица ти казах, че искам да ида в Града. Ти ми рече, че знаеш пътя до Града, и завчера, и преди седмица ми рече, че знаеш пътя до Града. Разкажи ми за пътя до Града. Не до Тръстиките, а до Града. А ще е още по-добре, ако тръгнем за Града заедно. Не до Тръстиките, а до Града да идем заедно.

Атос млъкна. Куция започна да масажира болното си коляно.

— Мълчаливецо, когато са ти отрязали главата, нещо вътре са ти повредили. Като моя крак. Отначало си беше крак като крак, най-обикновен крак. После веднъж, като вървях през нощта през Мравуняците, носейки мравката майка, кракът пропадна в една дупка и сега е крив. Никой не знае защо е крив, но стъпва лошо. Но до Мравуняците ще стигна. Ще те заведа. Само дето не разбирам защо ми каза да приготвя храна за из път. До Мравуняците е съвсем близко. — Той погледна към Атос и отвори уста. — Ама ти не искаш в Мравуняците. Искаш до Тръстиките. Не, не мога до Тръстиките. Няма да стигна, сам виждаш, кракът ми е крив. Слушай, Мълчаливецо, защо не искаш до Мравуняците? Хайде да отидем до Мравуняците, а? Аз оттогава не съм стъпвал там, може и да са изчезнали. Ще потърсим тази дупка, а?

Атос се наведе настрани и придърпа гърнето.

— Хубаво гърне — каза той. — Не си спомням кога за последен път съм виждал толкова хубаво гърне. Ще ме съпроводиш ли до Града? Нали каза, че никой друг не знае пътя за Града. Да отидем в Града, Куци. Как мислиш — ще стигнем ли до Града?

— Ми как иначе? Ще стигнем. До Града ли? Разбира се, ще стигнем. А такива гърнета си виждал и аз зная къде. При чудаците. Те, разбираш ли, не ги отглеждат, а ги правят от глина. Глинената поляна им е близо. Нали ти казвах, оттук завиваш наляво и покрай двата камъка до гъбеното село. А в гъбеното село вече не живее никой. Не си струва да се ходи там. Какво, да не би да не сме виждали гъби? Когато кракът ми беше здрав, никога не съм стъпвал в това гъбено село, знам само, че точно след два оврага живеят чудаците. Да. Значи утре тръгваме. Слушай, Мълчаливецо, хайде да не ходим там. Не обичам онези гъби. Разбираш ли, гъбите в нашата гора са едно. Те дори могат да се ядат. А в онова село са зелени и смърдят лошо. Защо ти е да ходиш там? Току-виж си домъкнал мицел. По-добре да отидем в Града. Само че тогава няма да тръгнем утре. Трябва да се запасим. И да поразпитам за пътя. Или ти знаеш пътя? Ако го знаеш, няма да разпитвам, а и дори не се сещам кого да питам. Може би старейшината? Какво мислиш?

— Ти самият нищо ли не знаеш за пътя към Града? — попита Атос. — За този път ти си чувал доста неща. Веднъж дори почти си стигнал до Града, но си се изплашил от мъртъвците. Изплашил си се, че сам няма да се справиш с тях.

— От мъртъвците не съм се страхувал и сега не се страхувам — възрази Куция. — Ще ти кажа от какво се боя. Как ще вървим ние с тебе? Ти през цялото време ли ще мълчиш? Ама аз така не мога. Не се обиждай, Мълчаливецо, а ми кажи. Ако не искаш да разговаряш високо, шепнешком ми кажи. Или просто кимни. А ако не искаш и да кимаш, дясното ти око е в сянка, затвори го, аз ще видя. Абе ти все пак не си ли малко мъртвец? Щото аз мъртъвците не ги търпя. От тях почвам да треперя и не мога да се овладея.

— Не, Куци, не съм мъртвец — каза Атос. — И аз не мога да ги търпя. А ти не се страхувай, че ще мълча, защото няма да сме само двамата, както вече ти казах. С нас ще тръгнат Пестника, Опашатия и няколко момчета от Ново село.

— С Пестника не тръгвам — решително заяви Куция. — Той ми взе щерката. И не я опази. Откраднаха му я. Тръгнал с нея към Ново село, издебнали го крадците и откраднали дъщеря ми, а той я дал. Не, Мълчаливецо, с крадците шега не бива. Ако тръгнем за Града, те няма да ни оставят на мира. Не е като за Тръстиките! Там можем да отидем без никакво колебание. Утре тръгваме.

— Вдругиден — каза Атос. — Тръгваме ти, аз, Пестника, Опашатия и още три момчета от Ново село. Така ще стигнем до града.

— Щом сме седмина, ще стигнем — уверено каза Куция. — Сам не бих тръгнал, но седмина ще стигнем. Седмина и до Дяволските планини ще стигнем, само дето пътя към тях не го знам. Що пък да не тръгнем за Дяволските планини? Доста са далече, но щом сме седмина, ще стигнем. А ти защо искаш да отидеш до Дяволските планини? Слушай, Мълчаливецо, хайде да отидем до Града. Ще съберем повечко храна и тръгваме.

— Значи се разбрахме — каза Атос и стана. — Вдругиден тръгваме за Града. Утре пак ще те посетя.

— Заповядай, заповядай — каза Куция. — Аз бих наминал при теб, но ме боли кракът. Но ти ела, ще си поговорим. Аз знам, че мнозина не обичат да говорят с теб, но аз не съм от тях… Аз…

Атос излезе на улицата и отново изтри потта си с длани.

Някой се изхили близо до него и се закашля. Атос се обърна. От тревата се надигна старецът, изпука с възлестите си пръсти и каза:

— Значи тръгвате за Града. Интересна работа сте замислили, само дето до Града никой не е стигнал жив, защото не трябва. Макар че главата ти е отрязвана, сам би трябвало да се сещаш…

Атос зави надясно и тръгна по улицата. Старецът, препъвайки се в тревата, известно време се мъкнеше след него и мърмореше:

— Ако не трябва, то значи в някакъв смисъл не трябва, в този или онзи смисъл. Например не трябва без старейшина или без събрание, но пак в какъвто и да е смисъл…

Атос вървеше бързо, доколкото му позволяваше влажната жега, и дядката изостана. На площада Атос видя Слухаря. Той пъшкаше и се поклащаше, докато обикаляше в кръгове и разплискваше с длани кафяв тревобой от огромно гърне, вързано на корема му. Тревата зад него димеше и съхнеше мигновено. Атос се опита да го избегне, но Слухаря така ловко измени траекторията си, че се оказа пред носа му.

— А, Мълчаливецо! — радостно се развика той, докато нетърпеливо сваляше ремъка от врата си и оставяше гърнето на земята. — Накъде си се запътил, Мълчаливецо? Сигурно се връщаш у дома при Нава, млада й работа, а не знаеш ти, Мълчаливецо, че твоята Нава не си е вкъщи, твоята Нава е в полето, със собствените си очи видях как отива на полето, ако искаш, вярвай, ако искаш — недей… Може, разбира се, и да не е тръгнала към полето, млада й работа, но тръгна твоята Нава, Мълчаливецо, по ей тая пресечка, а по тая пресечка освен на полето няма къде да отидеш, а и къде би могла да отиде твоята Нава, освен да търси тебе, Мълчаливецо…

Атос отново се опита да го заобиколи и пак се сблъскаха нос в нос.

— Ама не отивай да я търсиш на полето — продължи Слухаря убедително. — Защо ти е да ходиш след нея, като аз ей сега ще унищожа тревата и ще извикам всички да се съберат тук, защото земемерът каза, че старейшината му е заповядал да ми каже да унищожа тревата на площада, защото скоро ще има събрание, а като има събрание, всички от полето ще дойдат тук и твоята Нава ще дойде, ако е отишла на полето, а къде другаде би могла да отиде по тази пресечка, макар че, ако се замислиш, по тази пресечка можеш да отидеш не само на полето…

Внезапно той замълча и въздъхна трескаво. Подбели очи и ръцете му се вдигнаха с дланите нагоре. Атос се спря. Мътно лилаво облаче се появи пред лицето на Слухаря, устните му се разтрепериха и той заговори бързо и отчетливо с чужд металически глас, с чужда интонация, в чужд чудноват стил и дори като че ли на чужд език, тъй че се разбираха само отделни фрази.

— На фронта в южните земи в битката влизат нови… отдалечава се все повече на юг… победно движение… Голямото разрохкване на почвата в северното направление е спряно за кратко заради редките… Новите способи за заблатяване дават нови обширни места за покой и ново придвижване… Във всички села… големи победи… усилия… нови отряди от приятелки… утре и завинаги спокойствие и сливане…

Старецът дойде до Атос, като мърмореше:

— Чу ли? Спокойствие и сливане! Непрекъснато повтарям: Не трябва! Чу ли, че във всички села? Значи и в нашето също. И нови отряди от приятелки…

Слухаря замълча и клекна. Лилавото облаче изчезна.

— За какво говорих? — попита той. — Какво, предаване ли имаше? Е, как се изпълнява Обсебването? А ти, Мълчаливецо, не отивай на полето. Ти сигурно търсиш твоята Нава…

Атос прекрачи гърнето с тревобоя и побърза да се отдалечи. Къщата на Пестника се намираше в самия край на селото. Една мръсна бабичка, майка му или леля му, каза, пухтейки враждебно, че Пестника не си е вкъщи, Пестника е на полето, тъй че той, Мълчаливеца, напразно стои тук. Атос тръгна към полето.

Там сееха. Задушният, застоял въздух бе изпълнен с миризми. Вонеше на пот, на мая, на гниещ злак. Сутрешната реколта вече бе обрана и натрупана на дебел слой до браздата. Зърното вече се разлагаше. Облаци работни мухи бяха надвиснали над гърнетата с мая, а в самия център на този черен кръговрат с метални отблясъци стоеше старейшината. Наклонил глава и с присвито око, той наблюдаваше капката суроватка върху нокътя на големия си пръст. Този нокът беше специален, плосък, старателно полиран и изтъркан до блясък с нужните съставки. Покрай нозете на старейшината по браздата, на десет крачки един от друг, в индианска нишка пълзяха сеячите. Те вече не пееха, но в гората все така нещо гукаше и охкаше и вече бе ясно, че не е ехо.

Атос тръгна по браздата, вглеждайки се в наведените лица. Намери Пестника, докосна го по рамото и той веднага, без да задава въпроси, излезе от браздата. Брадата му беше изцапана с кал.

— Защо, косми на носа, ме докосваш? — изхриптя той, взрян в нозете на Атос. — Един също като тебе, косми на носа, пипал, пипал, ама като го грабнали за ръцете и краката и го захвърлили връз едно дърво, там си виси и досега, а когато го свалят, сигурно вече няма да пипа, косми на носа…

— Идваш ли? — делово попита Атос.

— Има си хас да не дойда, след като приготвих закваска за седмина, вкъщи да не влезеш, косми на носа, смърди, невъзможно е да се живее, дъртата не иска да го изнесе, а аз самият вече не мога да го гледам. Само че къде отиваме? Куция вчера каза, че в Тръстиките, а аз в Тръстиките няма да отида, косми на носа, та там и хора няма, за момичета да не говорим, там дори да поискаш да хванеш някого за краката и да го метнеш връз дърво, косми на носа, няма кого, а аз без момиче повече не мога да живея, старейшината ще ме прати на оня свят… Ей го де стои, косми на носа, пули си очите, а е сляп като къртица, косми на носа. Един така стоял, че като го фраснали по окото, вече не стои, косми на носа, а в Тръстиките аз няма да дойда, ти както искаш…

— В Града — каза Атос.

— В Града е друго нещо, за Града ще тръгна, още повече, че разправят, че никакъв Град не съществува, косми на носа, а за Града лъже този дърт пън, дето като дойде сутрин, изяде половин гърне и започва, косми на носа, да плещи: това не трябва, онова не бива… Аз го питам, кой си ти, че да ми казваш какво не трябва и какво трябва, косми на носа — не казва, той самият не знае и за някакъв Град дрънка…

— Тръгваме вдругиден — каза Атос.

— Ама защо да чакаме? — възмути се Пестника. — Аз вкъщи не мога да нощувам, закваската смърди, дай по-добре да тръгнем тази вечер, защото един така чакал, чакал, пък като го замлатили, и той престанал да чака, и досега не чака… Дъртата ме ругае, живот няма, косми на носа, слушай, Мълчаливецо, хайде да вземем бабичката с нас, може пък крадци да я откраднат, аз не бих се възпротивил, а?

— Тръгваме вдругиден — търпеливо повтори Атос. — А ти си юнак, дето си приготвил много закваска. На нас…

Той не довърши, защото хората се развикаха:

— Мъртъвци! Мъртъвци! — закрещя старейшината. — Жените назад!

Атос се огледа. В края на полето, между дърветата, видя мъртъвци: двама сини и един жълт малко по-далеч. Главите им, с кръгли дупки вместо очи и с черна цепка вместо уста, бавно се озъртаха, огромните им ръце висяха като отсечени. Земята под стъпалата им вече димеше, бели струйки пара се смесваха със сиво-син дим. Тези мъртъвци бяха гърмени зайци и затова се държаха предпазливо. Дясната страна на жълтия бе разядена от тревобой, а двамината сини бяха покрити с белези от изгорено от квасец. На места кожата им се бе отлепила и висеше на парцали. Докато те стояха и гледаха, жените с писъци побягнаха към селото, а мъжете се скупчиха с гърнета с тревобой в ръце, като мърмореха заплашително и многословно. После старейшината каза: „Защо стоим! Да вървим!“. Всички се подредиха в редица и бавно тръгнаха към мъртъвците. „В очите! — подвикваше старейшината — Старайте се да ги уцелите в очите! В очите!“ Хората ги плашеха: „У-у! Я се махайте оттук! А-ха-ха-ха!“. Но никой нямаше желание да стигне до тях.

Пестникът вървеше редом с Атос, чистеше брадата си от калта, викаше най-силно от всички, а между виковете мърмореше: „Абе напразно отиваме, косми на носа, няма да издържат, ей сегичка ще побегнат… На това мъртъвци ли му викаш? Парцаливковци някакви, как ще издържат… У-у-у!“.

Хората се приближиха на двайсет крачки от съществата и спряха. Пестникът замери жълтия с буца пръст, мъртвецът с необикновена ловкост протегна широката си длан и отби буцата встрани. Всички отново се развикаха и затупаха с крака, някои показваха на съществата гърнетата със заплашителни движения. Беше им жал за тревобоя и не им се отиваше до селото за нов квасец, мъртъвците бяха изпатили и внимателни, та можеше да се размине и така.

И се размина. Парата и димът под стъпалата на съществата се сгъстиха и те отстъпиха. „Край — казаха в редицата. — Сега ще си отидат…“ Съществата неуловимо се промениха, все едно се извърнаха в собствените си кожи. Вече не се виждаха нито очите им, нито устите им — бяха се обърнали с гръб. След секунда вече отстъпваха, промушвайки се между дърветата. Там, където бяха стояли преди малко, бавно се слягаше облаче пара.

Хората оживено коментираха, докато се връщаха към браздата. Изведнъж стана ясно, че е време да вървят на събранието. „На площада, събирайте се на площада… — повтаряше на всеки старейшината. — Събранието ще е на площада, тъй че трябва там да се съберем…“ Атос потърси с поглед Опашатия, но не го видя в тълпата. Пестника ситнеше до него и нареждаше:

— Помниш ли, Мълчаливецо, как скочи връз мъртвеца? Как само му скочи, разбираш ли, косми на носа, как го гепи за главата, прегърна го, все едно беше твоята Нава, косми на носа, па като се разкрещя… Помниш ли, Мълчаливецо, как се развика тогава? Опари се и после целия в мехури ходеше… Защо се нахвърли връз него, Мълчаливецо? Един така скокнал върху мъртвец, отлепили му кожата на корема, ама повече не скача, косми на носа, и на децата си забранил… Казват, Мълчаливецо, че си му скочил, за да те отнесе в Града, ама ти не си момиче, че да те отнесе, а и казват, че никакъв Град не съществува, само онзи дърт пръч измисля разни неща — Града, Обсебването… А това Обсебване кой го е виждал? Слухаря, като се нагълта с пияни мухи, почва да плещи, а дъртакът го слуша, ходи да кльопа чужда храна и разнася небивалици…

— Готви се вдругиден да тръгнем — каза Атос. — Ще излезем от Ново село. Ако видиш Куция, му напомни. Аз му напомнях, пак ще му напомня, но и ти му напомни…

— Така ще му напомня, че и другия му крак ще строша — обеща Пестника.

На събранието присъстваше цялото село, бъбреха, побутваха се и хвърляха по земята семена — отглеждаха си постелки, за да седнат на меко. Из краката им се мотаеха деца, те ги скубеха за перчемите и им дърпаха ушите. Старейшината псуваше и пъдеше колона зле дресирани мравки, които искаха да прекарат личинките на работните мухи напреко на площада, и разпитваше хората по чия заповед тук се движат мравки. Но беше невъзможно това да се изясни. Заподозряха Слухаря и Атос.

Атос откри Опашатия, но не успя да поговори с него, защото събранието започна и както винаги, първи се изказа старецът. Беше невъзможно да се разбере за какво говори, но всички седяха кротко и шъткаха на играещите си дечица. Някои дремеха. Дядката надълго и нашироко разказа за това какво представлява „не трябва“ и в какви смисли се среща то, призоваваше към Обсебване, съобщаваше за успехи по всички фронтове, ругаеше селото, говореше, че навсякъде има нови отряди от приятелки, а в това село няма, и нито спокойствие има, нито сливане, и това става, защото хората са забравили думите „не трябва“ и са си въобразили, че всичко може, а Мълчаливеца, например, иска да отиде в Града, въпреки че никой не го е канил там, но селото не носи отговорност за това, защото той е чужд, но ако внезапно се окаже, че е мъртвец, а такова мнение съществува, то тогава е неизвестно какво ще стане, още повече, че Нава, макар че и тя е пришълка, няма деца от Мълчаливеца, а това не бива да се търпи, но старейшината го търпи… Към края на монолога старейшината задряма, но като чу името си, трепна и се развика заплашително: „Ей, я да не спите!“.

— Ще спите у дома си — каза той. — Домовете са точно затова, за да се спи в тях, а на площада никой не спи, на площада се правят събрания. Ние не сме позволявали да се спи на площада, не позволяваме и няма да позволим. — Той изви очи към дъртака, който кимна важно. — Това е нашето общо „не трябва“. — Той приглади косите си и съобщи: — В Ново село се е появила невеста, а ние имаме ергенин — известният на всички ни Бърборан. Бърборане, я стани и се покажи, впрочем недей — всички те познаваме, затова по-добре си седи… Възниква въпросът: да пуснем ли Бърборан в Ново село, или да приберем невестата от Ново село при нас… Не, не, Бърборане, ти си седи, ние и без тебе ще решим, а ако някой има мнение, да го каже.

Оказа се, че има две мнения. Някои (основно съседи на Бърборан) искаха той да се пресели в Ново село — нека там да си живее. Други, хора спокойни и сериозни, живеещи на другия край на селото, бяха на противоположно мнение, смятаха, че жените са намалели, крадат ги, и затова невестата трябва да дойде тук. Спориха дълго и отначало по същество. После Куция несполучливо се провикна, че е военно време, да забравят това, и всички веднага забравиха за Бърборан. Слухаря се развика, че няма никаква война и не е имало, а има и ще има Велико Разрохкване на Почвата. И изобщо не е Разрохкване, възразиха от тълпата, а Необходимо Заблатяване. Старецът стана и с опулени очи заквича хрипливо, че всичкото това не бива, че няма никаква война и няма никакво Разрохкване и няма никакво Заблатяване, а има, имало е и ще има борба на всички фронтове. Как да няма война, косми на носа, отговаряха му, като езерото до селото на чудаците е пълно с удавници. Събранието се взриви. Много важно — удавници, че където има вода, там има и удавници. Всъщност това не е борба, не е и война и това не са никакви удавници, а е Спокойствие и Сливане за целите на Обсебването. А защо тогава Мълчаливеца отива в Града? Щом отива в Града, значи Градът съществува, а щом Градът съществува, за каква война може да става дума? Ясно е, че става дума за Сливане! Голям праз, че Мълчаливеца отива! Един също отивал, отивал, ама като го фраснали по муцуната, никъде вече не ходи… Мълчаливеца затова отива в Града, защото Град няма, а щом като няма Град, за какво Сливане може да иде реч? Няма никакво Сливане, едно време имаше, но вече отдавна го няма. И Обсебване няма вече! Защото има война! Ама не е война, к6азвам ви, а борба на всички фронтове! Удавниците ли? А ти виждал ли си ги тези удавници? Ей, я дръжте Бърборан!…

Атос, който знаеше, че това ще продължи дълго, се опита да заговори Опашатия, но на него не му беше до разговори. Той врещеше: „Обсебване! А защо има мъртъвци? За тях мълчите, защото не знаете какво да мислите! Ето защо крещите за Обсебване!“. Повикаха за мъртъвците, после за гъбените села, после се умориха и взеха да поутихват, изтриваха си лицата, безсилно се пъдеха един друг с ръце и скоро се разбра, че всички мълчат, а спорят само старецът и Бърборан. Тогава се опомниха. Събориха Бърборан, нахвърлиха му се и му напълниха устата с листа. Старецът говори още известно време, но гласът му спадна и вече не се чуваше. Тогава се изправи един рошав представител на Ново село, притисна ръце към гърдите си, озърна се и на пресекулки започна да моли да не изпращат Бърборан в Ново село, а да вземат невестата при себе си, а за чеиза й Ново село няма да се скъпи… Нямаше вече никаква възможност да започнат нов спор и изказването на представителя реши въпроса.

Хората взеха да се пръскат за обяд. Опашатия хвана Атос за ръката и го завлече под едно дърво.

— Кога тръгваме? — попита той. — Омръзна ми в това село, искам в гората, на село е скучно, ако няма да тръгваш, кажи, аз сам ще потегля, ще подкокоросам Куция и Пестника и с тях ще напусна…

— Тръгваме вдругиден — каза Атос. — Ти приготви ли храна?

— Приготвих и вече я изядох, нямам нерви да я гледам как си стои така и никой освен стареца не я яде, а мен сърцето ме боли да го гледам, аз на този старец един ден ще му извия врата, ако скоро не си тръгна… Как мислиш, Мълчаливецо, кой е този старец и защо яде във всяка къща? И къде живее? Аз съм човек с опит, десет села съм посетил, при чудаците ходих, дори при изтерзаните съм нощувал и от страх едва не умрях, а такъв дядка никъде не съм виждал, той е някаква рядка птица. Аз мисля, че и заради това го търпим, не го бием, но повече нямам никакво търпение да гледам как бърка денонощно из моите гърнета, яде и за после си взема, а още баща ми го псуваше, преди мъртъвците да го утрепят… И къде побира всичката тази храна, като е кожа и кости, вътре в него място няма, ама две гърнета излапва, две си взема за после и никога не връща гърнетата… Слушай, Мълчаливецо, дали пък не е само един старец, да не са двама или трима? Двама спят, а един работи, накльопа се, събужда втория и ляга да спи…

Опашатия изпрати Атос до вкъщи, но отказа да обядва — от вежливост. Поговориха още петнайсет минути за това как на езерото при Тръстиките примамват рибите с мърдане на пръсти и след като обеща да приготви още храна за вдругиден и да гони стареца без пощада, той си тръгна. Атос въздъхна и влезе вътре. От безкрайните разговори и шум в главата му се сгъстяваше тежка мъгла, която вечер обикновено го караше да повръща и да припада.

Нава още не се бе прибрала, но на масата седеше дядката и чакаше някой да му сервира обяд. Той се обърна към Атос и каза:

— Бавно се движиш ти, Мълчаливецо, аз вече в две къщи бях и навсякъде обядват, а у вас е пусто, защото вие и деца нямате, затова бавно вървите и никога ви няма у дома по обедно време.

Атос се приближи плътно до него и известно време размишлява. Старецът говореше:

— Колко ли време ще вървиш до Града, ако човек и за обяд не може да те дочака? Аз вече всичко зная за тебе, зная, че се готвите да тръгнете за Града, и реших да тръгна с вас, отдавна трябваше да ида в Града, но не познавам пътя за там, а трябва да съм в Града, за да изпълня родовия си дълг и да разкажа всичко на всички, на които трябва…

Атос го подхвана под мишниците и рязко го изправи. От удивление старецът замълча. Атос го изнесе от къщата, остави го на пътя и изтри ръцете си в тревата. Дядката се опомни.

— Вие вземете храна и за мен — каза той след Атос. — Защото аз отивам да изпълня дълга си, а вие отивате за удоволствие, въпреки че не е редно.

Атос се върна в къщата, седна на масата и отпусна глава върху стиснатите си юмруци. „Вдругиден тръгвам — мислеше той. — Вдругиден. Вдругиден.“