Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (27)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

В следващите минути се възцари хаос, който напълно обърка Ноъл. Ужасените писъци всяха паника в заведението. Окървавеният мъж се свлече от масата върху пода.

— Руди! Руди!

— Хер Кеслер, елате с мен!

— Бързо! — извика Ерих.

— Моля!

— Последвайте ме, приятелю. Не трябва да ви заварят тук.

— Точно това е човекът!

— Замълчете, Ноъл. Моля ви, просто тръгнете с мен.

— Къде?…

— Куфарчето ви! Документите!

Холкрофт грабна листата и ги напъха в куфарчето. Той последва сляпо двамата си водачи, без да знае къде отива. Остави се да го преведат през събралите се около масата хора. Най-важното сега беше да се махне от убития.

Кеслер се промъкваше през тълпата и го дърпаше подире си. Пред тях вървеше управителят и разбутваше хората, за да проправи път до заключената врата вляво от стълбите. Той извади ключа от джоба си, отвори и бутна другите двама вътре. Затвори вратата и се обърна към Кеслер:

— Не знам какво да ви кажа, господа! Ужасна пиянска история.

— Така е, Руди. И ние ти благодарим — отвърна Кеслер.

— Natürlich.^[1] Човек с вашето положение не трябва да бъде замесен.

— Много сте мил. Оттук можем ли да излезем навън?

— Да, през личния ми вход. Ето го.

Озоваха се на една уличка.

— Оттук — посочи Кеслер. — Колата ми е отпред.

Завиха вляво и излязоха на „Курфюрстендам“. Зад тях при входа на локала се бе струпала развълнувана тълпа. Ноъл видя как един полицай се затича в тази посока.

— Бързо — каза Кеслер.

Колата беше мерцедес стар модел. Щом се качиха, Кеслер припряно потегли и те се понесоха на запад.

— Мъжът… с коженото яке… точно той ме преследваше — каза едва чуто Холкрофт.

— Така си и помислих — отвърна Кеслер. — Значи все пак ви е открил.

— Боже мой — извика Ноъл. — Какво направих?

— Вие не сте убили този човек, ако това имате предвид.

Холкрофт се втренчи в Кеслер.

— Моля?

— Не сте го убили вие.

— Но пистолетът гръмна и го простреля.

— Сигурно, но не го е убил куршумът.

— А кое тогава?

— Значи не сте видели гърлото му. То беше прерязано.

— Така беше убит Болдуин в Ню Йорк!

— Волфсшанце в Берлин — изрече Кеслер. — Смъртта му е била пресметната до последната секунда. Някой го е довел до сепарето ни, на няколко стъпки от нашата маса и е използвал оживлението в заведението, за да извърши екзекуцията.

— Господи! Който и да го е убил… — Ноъл не можа да довърши изречението си, сякаш внезапно обзелият го страх го стисна за гърлото.

— Който и да го е убил — продължи мисълта му Кеслер, — вече знае, че аз съм третият участник в плана. Нямам друг избор, освен да отговоря на въпроса ви с „да“.

— Съжалявам — каза Холкрофт. — Искаше ми се сам да направите избора си.

— Зная и ви благодаря за това. Ще поставя само едно условие.

— Какво е то?

— Участието на брат ми Ханс, който е в Мюнхен.

Ноъл си припомни, че според Манфреди в това отношение нямаше ограничение. Единственото изискване бе всяко от трите семейства да има само един глас.

— Ако той желае, нищо няма да му попречи.

— Да, той ще иска. Ние сме много близки, ще го харесате — той е чудесен доктор.

— Бих казал, че и двамата сте такива.

— Но той лекува, а аз само обяснявам… освен това не знам накъде отиваме. Бих ви поканил у дома, но не мога в момента.

— Достатъчно беди ви навлякох. Но вие трябва да се върнете възможно най-бързо.

— Защо?

— Ако имаме късмет и никой не съобщи името ви на полицаите, това не би имало значение. Но ако някой от сервитьорите или посетителите си спомни, че ви е видял, можете да кажете, че сте излизали от заведението, когато е станала суматохата.

Кеслер поклати глава.

— Аз съм толкова далеч от тези неща… Въобще не би ми хрумнало да постъпя така.

— Преди три седмици и аз не бих се сетил. Оставете ме на някоя таксиметрова стоянка. Ще отида до хотела, за да взема багажа си.

— Глупости. Аз ще ви закарам.

— Повече не бива да ни виждат заедно. Това може да ни навлече неприятности.

— Ще трябва да се вслушам в съветите ви. А кога ще се видим?

— Ще ви се обадя от Париж. След един-два дни ще се срещна с Фон Тиболт. После тримата ще заминем за Женева. Имаме на разположение малко време.

— Заради детектива от Ню Йорк ли?

— Не само. Ще ви обясня, когато се срещнем отново. Виждам едно такси на ъгъла.

— Сега какво ще правите? По това време едва ли има полети…

— Ще чакам на летището, ако трябва. Не ми се стои сам в хотелската стая. — Колата спря и Холкрофт посегна да отвори вратата.

— Благодаря, Ерих. Съжалявам.

— Няма защо, приятелю. Обадете ми се.

 

Русият мъж седеше неподвижно зад бюрото в библиотеката на Кеслер. Очите му святкаха яростно, гласът му беше напрегнат.

— Повтори всичко отново. Дума по дума. Нищо не пропускай.

— Какъв е смисълът? — попита Кеслер от другия край на стаята. — Десет пъти ти го разказах. Припомних си го много добре.

— Още десет пъти ще го повториш! — изкрещя Йохан фон Тиболт. — Тридесет пъти, четиридесет пъти! Кой е той? От кого е изпратен?

— Не знаем — отвърна ученият. — Няма как да го разберем.

— Напротив, има! Не проумяваш ли, че отговорът се крие в това, което онзи е казал на Холкрофт? Сигурен съм. Чувал съм същите думи и преди. Там е ключът!

— За Бога, човекът беше в ръцете ти — каза Кеслер с твърд глас. — Щом ти не си могъл да научиш нещо от самия него, защо мислиш, че ще разберем повече от това, което Холкрофт ми каза? Трябвало е да го пречупиш.

— Нищо не му влияеше. Беше се упоил.

— И затова му преряза гърлото с жица и го хвърли на американеца. Постъпката ти е като на истински маниак!

— Не е вярно — възрази Тенисън. — Просто действах последователно. Холкрофт трябва да бъде убеден, че Волфсшанце са навсякъде, насъскват, заплашват, пазят… Да се върнем отново на разговора им. Според Холкрофт мъжът не се е страхувал да умре. Как го казал той? „Аз съм подготвен. Ние всички сме готови. Ние ще те спрем. Ще спрем Женева. Ако ме убиеш, друг ще дойде на мястото ми. Убий и него, ще дойде трети.“ Думи на фанатик, а според американеца не е бил такъв. Аз също видях, че не е. Не беше агент на „Одесса“, нито революционер от „Рахе“. Той е част от нещо друго, както казва Холкрофт.

— В задънена улица сме.

— Не съвсем. Един мой човек в Париж се занимава с идентифицирането на труповете, намерени в Монтрьо.

— От Сюрте ли е?

— Да. Той е най-добрият. — Тенисън въздъхна. — Изглежда невероятно. След тридесет години се правят първите ходове за осъществяване на плана. Само две седмици след това обаче кой знае откъде се появяват някакви хора, които, изглежда, също като нас са чакали през тези три десетилетия. Само че те се крият. Защо? Ето това е необяснимо. Защо не излязат на открито?

— Мъжът го е казал на Холкрофт: „Ние можем да вземем тези пари.“ А те не могат да ги получат, ако издадат източниците на сметката.

— Твърде елементарен отговор при такава голяма сума. Ако ги интересуваха само парите, те спокойно можеха да дойдат при нас или при банковите чиновници в случая и да преговарят от позицията на силата. Това са почти осемстотин хиляди милиона, а те щяха да поискат две трети от тях, с което, без да го знаят, щяха да подпишат смъртната си присъда. Не, Ерих, не са само парите. Трябва да потърсим нещо друго.

— Защо не помислим за истинската заплаха? — извика Кеслер. — Който и да е човекът с коженото яке или онези двамата в Монтрьо, те не са най-голямата ни грижа в момента! Отвори очите си за действителния проблем, Йохан! Британското разузнаване знае, че ти си Тинаму! Не подценявай този факт. Те знаят, че ти си Тинаму.

— Едно уточнение: те ме подозират, не са сигурни. И както ти е казал Холкрофт, скоро ще започнат да мислят, че са сгрешили, ако вече не го мислят. Всъщност положението ми гарантира голяма сигурност.

— Ти си луд! — извика Кеслер. — Ще изложиш на опасност всичко.

— Напротив — отвърна Тенисън спокойно. — Ще постигна точно обратното. Мислиш ли, че можем да имаме по-силен съюзник от MI5? Вярно е, че имаме хора в Британското разузнаване, но никой от тях не заема толкова висок пост като Пейтън-Джоунс.

— Какво за Бога искаш да кажеш? — По лицето на учения се стичаше пот, вените на врата му бяха изпъкнали.

— Седни, Ерих.

— Не!

— Седни!

Кеслер се подчини.

— Няма да търпя това, Йохан.

— Няма нужда да търпиш каквото и да било, просто ме изслушай — Тенисън се наведе напред. — Нека си сменим ролите за малко. Аз ще бъда професорът.

— Не се опитвай да ме разубедиш. С онези, които се крият от нас и се опитват да ни попречат, можем да се справим. Но не и с това. Ако те хванат, всичко отива по дяволите.

— Приятно ми е да го чуя, но не бива да мислиш така. Ако с мен се случи нещо, остават списъците с нашите хора по целия свят. Един от тях е вписан като мой заместник, така че Четвъртият райх на всяка цена ще има лидер. Но на мен нищо няма да ми се случи. Тинаму е моето прикритие. Неговото залавяне не само ще снеме подозрението от мен, но и ще увеличи престижа ми.

— Ти съвсем си се побъркал! Нали ти си Тинаму!

Тенисън се облегна назад и се усмихна.

— Защо не се вгледаме по-внимателно в нашия убиец. Преди десет години ти призна, че той е най-гениалното ми творение. Доколкото си спомням, каза още, че някога той може да се окаже и най-силното ни оръжие.

— Теоретично да. Но това беше само научна хипотеза — това също го доказах.

— Вярно е. Доста често се оттегляш в твоята непристъпна академична кула. Разбира се, нормално е човек да си има някое място, където се чувства сигурен. Но знаеш ли, ти се оказа прав. В крайна сметка тези пари не могат да ни послужат, преди да се деблокира сметката. Всичко е обвързано със закони, в които трябва да се намерят вратички. Много по-трудно ще ни бъде, отколкото когато купихме Райхстага, определения брой места в Парламента или изборите в Америка. Но за нас все пак няма да е чак така трудно, както за другите. Такова бе мнението ти преди десет години, сега то е по-вярно от всякога. В момента ние можем да предявим всякакви претенции към най-влиятелните мъже във всяко значимо правителство. От Вашингтон до Париж и Кайро, от Атина до Бейрут и Мадрид, от Лондон до Варшава и дори от самата Москва — те всички са плащали на Тинаму, за да избива противниците им. Никой няма да откаже нищо на Тинаму. Ние сме в положението на хора, които държат в ръцете си ядрена бомба.

— Която може да ни убие.

— Да, би могла — съгласи се Тенисън, — но това няма да се случи. Преди години, Ерих, се заклехме, че няма да имаме никакви тайни един от друг. Аз удържах на дадената дума, с изключение на един-единствен случай. Не ти искам прошка, защото се налагаше да взема, както се казва, ключово решение и прецених, че е редно да постъпя така.

— И какво направи? — попита Кеслер.

— Осигурих силното оръжие, за което ти бе споменал преди десет години.

— Как?

— Ти бе напълно категоричен, когато преди малко каза, че аз съм Тинаму.

— Но ти наистина си!

— Не съм.

— Моля?

— Аз съм само половината от Тинаму. По-добрата половина, естествено, но все пак съм само половината. Преди години обучих човек, с когото се редуваме при изпълнението на задачите. Той овладя занаята до съвършенство и е най-добър в света след истинския Тинаму.

Ученият гледаше Фон Тиболт с изумление, примесено със страхопочитание.

— Някой от нашите ли е? Ein Sonnenkind?

— Не, разбира се. Наемен убиец, който не знае нищо, живее в охолство и задоволява всеки свой каприз благодарение на баснословните суми, които получава. Освен това е наясно, че един ден ще трябва да плати за начина, по който живее, и е свикнал с тази мисъл. Въобще той е истински професионалист.

Кеслер разхлаби вратовръзката си.

— Трябва да ти кажа, че непрекъснато ме изненадваш.

— Още не съм свършил — отвърна Тенисън. — Скоро в Лондон ще се състои важна среща на държавни глави. Предоставя ни се чудесна възможност. Тинаму ще бъде заловен.

— Ще бъде какво?

— Съвсем правилно чу — усмихна се Тенисън. — Тинаму ще бъде заловен с рядък калибър оръжие, с което са извършени три предишни убийства. Той ще бъде хванат и убит от човека, който цели шест години го търси, но тъй като се страхува за живота си, ще пожелае името му да остане в тайна. Същият този човек ще се обади на разузнавателните служби на страната, в която е имигрирал преди години. Това е самият Джон Тенисън, европейският кореспондент на „Гардиън“.

— Боже мой — прошепна Кеслер. — Но как ще го направиш?

— Дори и ти няма да знаеш много предварително. Но дивидентът ще бъде колкото от плана в Женева. В печата ще се появи съобщението, че Тинаму е водил таен дневник, който е изчезнал — следователно някой го е откраднал. Този някой ще бъда аз. Така че Тинаму ще ни бъде полезен дори и със смъртта си.

Кеслер поклати глава възхитено.

— Наистина притежаваш изключителен ум и това е най-голямата ти дарба.

— Просто една от многото — уточни русият мъж делово. — Много полезно ще ни бъде обещанието за сътрудничество, което скоро ще дадеш на Британското разузнаване. Други разузнавателни служби действат по-фино, но те са най-добрите. — Тенисън плесна с ръка по дръжката на стола. — Да се върнем отново на непознатия. Ще разберем кой е от онова, което е казал на Холкрофт. Чувал съм същите думи и преди, сигурен съм.

— Вече изчерпахме този метод.

— Напротив — тепърва ще го подложим на анализ. — Тенисън се пресегна и взе лист и молив. — Да започнем от самото начало. Ще запишем всяка негова дума, която си запомнил.

Ученият въздъхна.

— От самото начало — примирено изрече той. — Добре. Първо, мъжът казал на Холкрофт, че във Франция той не се поколебал да стреля…

Докато Кеслер разказваше, Тенисън го прекъсваше, караше го да повтаря някои думи или фрази и стриктно записваше всичко. Това продължи четиридесет минути.

— Не мога повече — каза накрая Кеслер. — Нямам какво повече да ти кажа.

— Не, чакай. Орлите — не се предаваше Тенисън. — Повтори точно това, което Холкрофт ти каза за тях.

— Орлите ли?… „Няма да спрете орлите. Не и този път.“ Може би е имал предвид Луфтвафе? Или пък Вермахта?

— Едва ли — Тенисън бе съсредоточил вниманието си върху листовете пред себе си. Изведнъж той сложи пръст върху една дума. — Открих го. „Вашата Волфсшанце“. Вашата… Искал е да каже нашата, а не тяхната.

— Какви ги говориш? — недоумяваше Кеслер. — Волфсшанце сме ние. Хората от Волфсшанце всъщност са Sonnenkinder!

Тенисън не обърна внимание на забележката му.

— Фон Щауфенберг, Олбрих, Фон Фалкенхаузен и Хьопнер. Ромел ги нарекъл „истинските орли на Германия“. Това са хората, подготвили покушението срещу Фюрера. Всички били застреляни, а на Ромел било наредено да се самоубие. За тези орли е говорел той. Тяхната Волфсшанце, а не нашата.

— И какво ще рече това? За Бога, Йохан, изтощен съм до крайност. Не мога повече!

Тенисън бе изписал десетина страници и сега ги прелистваше, подчертаваше някои думи и ограждаше фрази.

— Може би това, което каза, е достатъчно — отвърна той. — Ето тук… в тези редове. Нарича ги „касапи и палячовци“, а после заявява: „Няма да спрете орлите…“ Холкрофт му отговаря, че сметката ще бъде блокирана с години, че има определени условия… „Парите ще бъдат замразени, отново заровени в земята.“ Мъжът повтаря „заровени в земята“ и казва, че точно това е лошото; добавя, че тогава няма да има дори „овъглена земя“. „Овъглена земя. Няма да има дори овъглена земя…“

Русият мъж се изправи напрегнато на стола. Облегна се назад, силната концентрация бе стегнала изсечените му черти в непроницаема маска, студените му очи бяха вперени в изписаните листа.

— Невъзможно… след всички тези години. Операция „Барбароса“. Овъглената земя на Барбароса! О, Боже, това са нахрихтендинстите. Последователите на Нахрихтендинст!

— Какво искаш да кажеш? — попита Кеслер. — „Барбароса“ е кодовото название на първото нахлуване в чужда територия на север. Това е една блестяща победа на Хитлер.

— Само той я нарича така. Прусаците я смятат за истинска катастрофа. Пирова победа, обляна в кръв. Войниците не били подготвени, почти цели дивизии били избити… „Завладяхме територията — казвали генералите. — Наша е пустата, овъглена земя на Барбароса.“ Тогава възникнала Нахрихтендинст^[2].

— Какво е това?

— Разузнавателна организация. Членовете й били внимателно подбрани сред юнкерите и по този начин тя станала корпус на военните аристократи. По-късно някои предположиха, че е основана от Гелен с цел разпалване на враждата между руснаците и Запада, но това не беше така. Нахрихтендинст е била съставена от онези, които ненавиждали Хитлер, презирали Шутцщафел^[3] и го наричали „есесовски боклук“, мразели командирите от Луфтвафе, които според тях били „касапи и палячовци“. Те се издигнали над военните и партийни интереси. За тях значение имала само Германия. Тяхната Германия.

— Изразявай се по-ясно, Йохан! — извика Кеслер.

— Нахрихтендинст все още съществува. Те стоят на пътя ни. Искат да попречат на Женева. Няма да се спрат пред нищо, докато не унищожат още в зародиш Четвъртия райх.