Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В Лондон живееше един сценограф, който за кратко време бе спечелил популярност като декоратор сред богаташите от двете страни на Атлантика. Ноъл подозираше, че Уили Елис получава ангажиментите си повече заради скандалното си поведение и дарбата си да разказва увлекателно, отколкото заради заложбите си на дизайнер по интериора.

Четири пъти бе работил с Уили и всеки път се заклеваше, че няма да го прави повече, без да си вярва. Истината беше, че Ноъл страшно го харесваше. Ексцентричният англичанин притежаваше не само сръчност и елегантност. В задълбочени разговори той разкриваше проницателен ум и разбиране на тънкостите на театъра, а за историята на сценографията знаеше повече от всеки друг. Беше очарователен, когато не се държеше скандално.

Двамата поддържаха връзка от години и винаги, когато идваше в Лондон, Ноъл намираше време да се види с Уили. Този път мислеше, че няма да може, но изведнъж всичко се бе променило. Сега имаше нужда от него. Взе номера му от телефонни услуги в Лондон и го набра.

— Ноъл, приятелю, ти си се побъркал! Само кресливите птици и уличните чистачи са на крак по това време.

— Имам неприятности, Уили. Трябва ми помощ.

Елис знаеше селото, от което Холкрофт му се обажда, и обеща, че ще бъде там по най-бързия начин, по негова преценка след около час. Пристигна след половин час, сипейки ругатни по адрес на всички идиоти по пътя. Ноъл се качи в колата. Уили го посрещна в типичния си стил — безцеремонно и критично.

— Изглеждаш отчайващо зле и миришеш като мишница на барманка. Отвори прозореца и ми кажи какво по дяволите е станало.

Холкрофт му обясни всичко с две думи, без да споменава имена и премълча някои факти.

— Трябва да отида в Париж, но има хора, които искат да ме спрат. Не мога да ти кажа нищо повече, освен това, че не съм извършил нищо нередно или незаконно.

— Първото винаги е относително, нали така? А и второто може да се тълкува различно и да се повери на един добър адвокат. Да приема ли, че става дума за авантюра с красиво момиче, предизвикала яростта на съпруга й?

— Добре е.

— Така и аз съм чист. Какво ти пречи да отидеш на летището и да хванеш следващия самолет за Париж?

— Дрехите, куфарчето и паспорта ми са в хотел в Лондон. Ако отида да си ги взема, тези, които искат да ме спрат, ще ме намерят.

— А ако съдя по вида ти, те не се шегуват, нали така?

— Да. Това е, Уили.

— Проблемът ще се разреши лесно — заяви Елис. — Ще ти взема нещата и ще прекратя резервацията ти. Ще им кажа, че ти си някакъв празноскитащ чужденец, когото съм срещнал запилян из мизерната част на Сохо. Човек може да се сприятелява с когото си иска, нищо не могат да ми кажат.

— Могат да направят проблем на рецепцията.

— Не виждам защо. Парите ми не са фалшиви, а ти ще ми дадеш бележка, за да сравнят подписа ти с подписа, който те имат. Тук не се държим като хора на ръба на параноята, за разлика от братовчедите ни отвъд океана.

— Дано си прав. Страхувам се, че тези, които ме търсят, вече са се свързали със служителите на рецепцията. Може да искат да разберат къде се намирам, преди да ти дадат багажа ми.

— Ами тогава ще им кажа — усмихна се Уили. — Ще им дам адреса, на който ще се установиш и телефон, на който могат да те намерят.

— Какво?

— Остави това на мен. Между другото в жабката има одеколон. Сложи си малко, за бога!

 

Елис поръча да почистят до обяд напоените с уиски дрехи. Излезе от апартамента си на Челси стрийт и тръгна към хотел „Белгрейв армс“.

Холкрофт се изкъпа, обръсна се и се обади в агенцията за коли под наем. Реши, че ако отиде да вземе колата в Алдершот, ще попадне на агентите от MI5 и те отново ще тръгнат по петите му.

От агенцията явно не изпаднаха във възторг, но Ноъл ги постави пред свършен факт. Ако искаха да си получат автомобила обратно, трябваше сами да си го докарат. Той им се извини, като обясни, че е възникнало нещо спешно. Помоли ги да изпратят сметката в офиса му в Ню Йорк.

Трябваше да се измъкне от Англия незабелязано. От военното разузнаване със сигурност щяха да държат летищата и корабчетата през Ламанша под наблюдение. Ако в последния момент успееше да намери билет за препълнен самолет до Париж, може би щеше да им се изплъзне. С малко повече късмет би могъл да кацне на летище „Орли“, преди агентите от MI5 да разберат, че е напуснал Англия. До Париж полетите бяха начесто, митническите проверки бяха формални. Другият вариант бе да купи два билета — за Амстердам и Париж, и малко преди излитането на самолета на KLM^[1] да излезе от техния сектор в чакалнята и бързо да се присъедини към чакащите за полета до Париж, където Уили ще донесе багажа му.

За какво си мислеше? Как да се измъкне, да подведе и измами! Той бе престъпник, неизвършил престъпление, човек, който не можеше да каже истината, защото това щеше да провали много сложен план.

Отново започна да се поти, болката в стомаха му пак се появи. Почувства се замаян и слаб. И както бе с хавлията на Уили, легна на неговото канапе и затвори очи. Замисли се за баща си, представи си лицето му и съвсем ясно чу неговия зов. Докато заспиваше, той все още звучеше умолително в ушите му. Събуди се от усещането, че някой се е надвесил над него и го гледа. Изплашено се обърна по гръб и въздъхна облекчено, когато видя Уили, застанал до канапето.

— Веднага си личи, че си поотдъхнал. Изглеждаш по-добре и Господ ми е свидетел — миришеш по-добре.

— Взе ли ми нещата?

— Да, прав беше. Много им се искаше да разберат къде си. Когато платих сметката, управителят излезе и се държа като следовател от Скотланд ярд. Донякъде задоволих любопитството му, но не му стана съвсем ясно. Оставих му телефонния номер на временното ти местообитание.

— Временното ми местообитание?

— Да. Страхувам се, че то не говори за блестяща репутация, освен ако не си решил да промениш плановете си. Номерът е на болница в Найтсбридж, която няма одобрението на Националната здравна организация и е специализирано заведение за венерически болести. Имам един познат лекар там.

— Ти си направо чудесен — каза Ноъл и се изправи. — Къде ми е багажът.

— В гостната. Помислих си, че ще искаш да се преоблечеш.

— Благодаря — Холкрофт се отправи към вратата.

— Да познаваш някой си Буоновентура? — попита Елис.

Ноъл спря. От летището в Лисабон бе изпратил на Сам телеграма с три думи: Белгрейвиа Армс Лондон.

— Да. Обаждал ли се е?

— Звънял е като луд. От телефонната централа на хотела ми казаха само, че те е търсил от Кюрасао.

— Знам номера — отвърна Ноъл. — Трябва да се свържа с него. Ще се обадя с кредитната си карта.

След пет минути чу дрезгавия глас на Сам в телефонната слушалка и още в първите пет секунди разбра, че не е редно да кара строителния инженер да продължава да лъже.

— Не мога повече да баламосвам Майлс, Ноули. Каза ми, че ще изготви съдебна заповед за връщането ти в Ню Йорк и ще я представи на собствениците тук, които той мисли за американци. Знае, че не могат да те принудят да се върнеш, но поне ще са уведомени, че полицията те търси. А така ще я закършим, понеже те няма във ведомостта.

— Каза ли ти защо ме търси?

— Според него разполагаш с информация, която им е нужна.

Ноъл си помисли, че ще е добре Буоновентура да може да се свърже с него, ако стигне до Париж, но не искаше да го обременява с адрес.

— Слушай, Сам. След няколко часа заминавам за Париж. Редакцията на „Американ експрес“ се намира на Шанз Елизе, близо до авеню Жорж V. Ако нещо изскочи — телеграфирай ми там.

— Какво да кажа на Майлс, ако пак позвъни? Не искам аз да опера пешкира.

— Кажи му, че си се свързал с мен и си ми предал, че той се опитва да ме открие. А аз съм обещал да му се обадя при първа възможност. Нищо повече не знаеш.

Ноъл замълча малко и добави:

— Кажи му също, че ми се е наложило да замина за Европа. Ако много напира, кажи му и за редакцията на „Американ експрес“. Ще ти се обаждам за съобщения.

— Има още нещо — каза Сам притеснено. — И майка ти звъня. Почувствах се идиотски, че я лъжа. Не е редно да лъжеш майка си, Ноули.

Холкрофт се усмихна. Макар че бе хитрувал цял живот, Сам си оставаше истински италианец в това отношение.

— Кога се обади?

— Онази вечер. Говори като истинска дама. Казах й, че очаквам да се чуя с теб на следващия ден и започнах да ти звъня.

— Ще й се обадя от Париж — каза Ноъл. — Има ли друго?

— Това не ти ли стига?

— И още как. Ще ти позвъня след няколко дни, а дотогава знаеш как да се свържеш с мен.

— Да, но ако тя пак се обади, ще й кажа и на нея.

— Не се престаравай. Благодаря ти, Сам. Много съм ти задължен.

Той затвори и чу, че Уили Елис си бе пуснал радиото в кухнята. Едно от достойнствата на Уили беше поведението му на истински джентълмен. Ноъл остана няколко минути до телефона, опитвайки се да премисли положението. Обаждането на майка му не го изненада. Не бе говорил с нея от онази неделна сутрин в Бедфърд Хилс преди около две седмици.

Усилените опити на Майлс да го открие го безпокояха. Холкрофт не го възприемаше като човек със своя физиономия и глас. Но Майлс очевидно бе стигнал до някакви заключения, а според тях Ноъл имаше връзка с три убийства — едното извършено по време на полет 591 на „Бритиш еъурейз“ от Лондон до Ню Йорк. Майлс нямаше да зареже случая току-така, а ако не се откаже, можеше да му създаде проблем, с който той не знаеше дали ще може да се справи. Детективът можеше да поиска съдействието на Интерпол, а това щеше да привлече вниманието им върху американски гражданин, измъкнал се от разследване на убийство.

Женева нямаше да хареса подобен развой на събитията и щеше да преустанови изпълнението на плана. Майлс трябваше да бъде спрян. Но как?

В непознатата гора бяха заложени много капани и инстинктът за самосъхранение му подсказваше да се върне. Женева се нуждаеше от несравнимо по-опитен и хитър човек. Но той вече не можеше да се откаже. Оцелелите от Волфсшанце нямаше да го допуснат. Дълбоко в себе си усещаше, че и самият той не го иска. В съзнанието му отново изплува лицето на баща му. Трябваше да го открие и да разкрие пред света страданието на един човек, смел и проницателен, убеден, че злото ще бъде поправено. А също и достатъчно способен, за да реализира убеждението си.

Ноъл тръгна към кухнята. Елис миеше чаши.

— Ще си прибера нещата след една-две седмици, Уили. Хайде да тръгваме към летището.

Елис се обърна и го погледна загрижено.

— Мога да ти спестя малко време — каза той и се пресегна да вземе една порцеланова чаша от рафта. — Ще ти трябват франкове, докато обмениш. Тези тук ги отделям за любовните си похождения веднъж на два месеца. Вземи ги.

— Благодаря.

Холкрофт взе чашата и погледна ръцете на Уили. Той бе запретнал ръкави. С тези силни и мускулести ръце би могъл да счупи гръбнака на някого, помисли Ноъл и се изненада, че му е дошло наум такова нещо…

 

Напрежението започна още на лондонското летище „Хийтроу“ и нарасна при пристигането му на летище „Орли“ в Париж.

В Лондон той си купи билет за полет на KLM до Амстердам; допускаше, че агентите от MI5 са направили проверка и са приели обяснението му за правдоподобно. Че бе станало точно така, Ноъл разбра от реакцията на един мъж в шлифер, който озадачено го гледаше как тича към сектора на „Ер Франс“ в чакалнята. Там Уили му даде билет за препълнен самолет до Париж.

На летище „Орли“ проверките в паспортната служба не бяха щателни, но имаше голяма опашка. Докато чакаше, Ноъл имаше възможност да огледа хората, които сновяха насам-натам из митническата зона и отвъд порталните врати, водещи към вътрешността на летището. Точно зад тях стояха двама мъже.

Нещо в тях биеше на очи — може би това бяха мрачните им сериозни лица, съвсем не на място сред оживлението на посрещачите. Те си говореха тихо и зорко следяха излизащите от митницата пътници. Единият държеше някакъв малък гланциран лист. Дали не бе снимка? Да. И то неговата.

Това не бяха хората от Волфсшанце. Те го познаваха по физиономия, освен това се движеха незабелязано. Агентите от MI5 се бяха свързали с хората си в Париж. Точно те го чакаха.

— Мосьо. — Митническият служител подпечата разсеяно паспорта на Ноъл. Той взе багажа си и тръгна към изхода, обладан от страха на попаднал в клопка човек.

Щом разтвори вратите, двамата мъже се обърнаха настрани, за да не срещнат погледа му. Те не възнамеряваха да се приближават към него, а да го преследват.

Като осъзна това, в ума му смътно започна да се оформя някаква стратегия. Мъчително, защото всичко това му бе невероятно чуждо и неприсъщо, защото не бе напълно сигурен какво точно трябва да прави. Знаеше само, че трябва да стигне от точка А до точка Б, после отново да се върне в точка А, изскубвайки се от преследвачите си някъде около точка Б.

Горе над безредно сновящата тълпа имаше надпис:

Вътрешните полети бяха на неравномерни интервали. Градовете бяха подредени в три колони: Руан, Льо Авр, Кайен… Орлеан, Льо Ман, Тур… Дижон, Лион, Марсилия.

Ноъл мина покрай двамата агенти като човек, вглъбен в проблемите си, и забърза към гишето на „Вътрешни линии“. Пред него имаше четирима души.

Редът му дойде бързо. Той попита за полети на юг, към Средиземно море, към Марсилия. Поиска да му посочат няколко полета, за да си избере подходящ час.

Служителката му каза, че има и полет със спирки в пет града, от „Орли“ в посока към Средиземно море — Льо Ман, Нант, Бордо, Тулуза и Марсилия.

Льо Ман. Дотам се стигаше за четиридесет минути. Значи ако шофира, това ще му отнеме малко повече от три часа. Вече бе четири без двадесет.

— Този ме устройва — ще съм в Марсилия точно навреме.

— Извинете, мосьо, но дотам има директни полети.

— Ще ме чакат на летището и няма защо да бързам.

— Както желаете, мосьо. Ще проверя какви места има. Самолетът излита след дванадесет минути.

Пет минути по-късно Холкрофт, разтворил „Херълд трибюн“, седеше в чакалнята. Погледна над страницата на вестника. Единият от мрачните англичани разговаряше със служителката, която току-що му бе продала билета.

След още петнадесет минути самолетът бе във въздуха. Ноъл на два пъти мина по пътеката към тоалетната и огледа пътниците. Нито един от двамата му преследвачи не се бе качил; никой не проявяваше и най-слаб интерес към него.

В Льо Ман изчака пътниците да слязат. Преброи ги — седем. Започнаха да се качват хора с билети за освободените места.

Той грабна куфарчето си от поставката за багаж, тръгна бързо към изхода и слезе по металните стълби. Веднага щом влезе в летището, застана до прозореца.

Никой не слезе от самолета. Значи никой не го преследваше.

Часовникът му показваше пет без седемнадесет. Чудеше се дали по това време все още може да намери Хелдън фон Тиболт. И този път имаше най-важните данни — име и месторабота. Отиде до най-близкия телефон, благодарен на Уили за чашата с банкноти и монети, която му бе дал.

На своя не особено богат френски той каза на телефонистката:

— Sil vous plait, le numero de Gallimard a Paris.^[2]

Там беше. Мадмоазел Тенисън няма телефон на бюрото си, но ако той почака малко, ще я повикат. Телефонистката от „Галимар“ говореше по-добър английски от повечето тексасци.

Странната комбинация от португалски и немски в акцента на Хелдън фон Тиболт се долавяше много по-слабо, отколкото при сестра й. Гласът й имаше онова наподобяващо ехо звучене, с което Гретхен му бе направила силно впечатление, но издаваше по-голяма стабилност и съсредоточеност. Мадмоазел Тенисън знаеше какво иска да каже и го казваше.

— Защо трябва да се срещна с вас? Ние не се познаваме, господин Холкрофт?

— Спешно е. Моля ви, повярвайте.

— В живота ми е имало твърде много спешни случаи. Омръзнали са ми.

— Това е различно от всичко останало.

— Как ме намерихте?

— Едни хора… не ги познавате, те са от Англия, ми казаха къде работите. Разбрах също, че не живеете на записания в издателството адрес, затова трябваше да ви потърся тук.

— Значи те толкова се интересуват от мен, че са проучвали къде живея?

— Да. И това ще ви обясня.

— Защо се интересуват от мен?

— Ще ви кажа, когато се видим. Трябва да ви го кажа.

— Кажете го сега.

— Не мога по телефона.

Последва пауза. Когато тя отново заговори, думите й, внимателно подбрани, издаваха страх.

— Защо всъщност искате да се видим? Какво толкова важно имате да ми кажете?

— То засяга семейството ви. Вашето семейство и моето. Срещнах се със сестра ви, опитах се да намеря и брат ви…

— Повече от година не съм ги виждала — прекъсна го Хелдън. — Не мога да ви помогна.

— Това, за което трябва да говорим, е свързано със събития отпреди повече от тридесет години.

— Не!

— И с пари. Голяма сума пари.

— Нямам проблем с парите. Потребностите ми…

Ноъл я прекъсна настойчиво:

— Не става дума само за вас, а и за хиляди хора. По целия свят.

Тя отново замълча. После каза тихо:

— Това свързано ли е по някакъв начин със събития… с хора, които все още не са приключили войната?

— Да.

Дали я бе накарал да разбере?

— Добре, ще се срещнем — каза Хелдън.

— Дали не можем така да направим, че… ние да… — Не знаеше как да й го каже, без да я изплаши. — Да се срещнем, без тези, които ни преследват, да разберат.

— Да, може.

— Как?

— Имам опит в подобни неща. Трябва да правите това, което ще ви кажа. Къде се намирате?

— На летището в Льо Ман. Ще наема кола и ще дойда в Париж. Ще ми отнеме около два-три часа.

— Оставете колата в гараж и вземете такси до катедралата „Сакре кьор“ на Монмартр. Влезте в нея. В дъното е гробницата на Луи IX. Запалете свещ, сложете я в някоя поставка, после я извадете и я преместете в друга. При вас ще дойде човек, с когото заедно ще излезете и ще отидете в едно кафене на площада. Там ще получите инструкции.

— Не е нужно да сме чак толкова предпазливи. Не може ли да се видим в някой бар или ресторант?

— Не го правя заради вас, а заради себе си. Ако не сте този, за когото се представяте, и не дойдете сам, срещата няма да се състои. Още тази вечер ще напусна Париж и никога повече няма да ме видите.