Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Холкрофт се стресна насън. В първите няколко секунди не знаеше къде се намира, после се опомни. Когато го поведе към спалнята, Гретхен Бомънт изрече нещо много странно. Той се опита да изкопчи от нея какво друго бе казал брат й, но тя не бе в състояние да му отговори. Бе трескава, нуждаеше се от секс отчаяно и не можеше да мисли за нищо друго.

Любиха се като обезумели — тя го нападаше и се извиваше в шемет, под него, над него, до него. Бе ненаситна, искаше той да продължава да я изучава и прониква в тялото й отново и отново. После извика, обхвана кръста му с крака и продължи да впива ноктите си в тялото му дълго след като той вече не можеше да отговори на желанието й. После го връхлетя изтощението и той заспа. Сънят му бе неспокоен.

Не можеше да разбере какво го събуди. Шумът, който чу, не бе силен, но бе остър и пронизителен. Не знаеше какъв е и откъде идва.

Внезапно осъзна, че е сам в леглото. Повдигна глава. Стаята бе тъмна, вратата бе затворена, а под нея се процеждаше слаба светлина.

— Гретхен?

Не последва отговор. В стаята нямаше никой.

Отметна завивките и стана. Едва се държеше на краката си, чувстваше се изцеден, мислите му бяха неясни. Стигна до вратата със залитане и я отвори. Озова се в малката всекидневна, където настолна лампа хвърляше сенки по стените и пода.

Отново чу същия шум! Звукът идваше отвън и отекна из цялата къща. Втурна се към прозореца на всекидневната и се взря в нощта. На светлината на уличната лампа той видя мъж с прожектор в ръка, застанал до багажника на колата му.

Преди да може да разбере какво става, дочу далечен глас и в същия момент прожекторът освети прозореца му и самия него. Той инстинктивно вдигна ръка, за да предпази очите си. Светлината угасна и той видя как мъжът се спусна към кола, паркирана от другата страна на улицата. Ноъл не я бе забелязал досега, защото бе насочил цялото си внимание към непознатия. Погледна другия автомобил — на предната седалка имаше някой. Различаваше само очертанията на главата и раменете, нищо друго.

Мъжът тичешком стигна колата, отвори вратата и седна зад волана. Моторът забуча, колата тръгна рязко, зави обратно и потъна в мрака.

Когато мина под уличната лампа, Ноъл за миг видя кой седи до шофьора. За част от секундата лицето бе само на около двайсетина метра от него, после изчезна.

Това бе Гретхен Бомънт. Тя гледаше право напред и му се стори, че разпалено обясняваше нещо.

В няколко къщи срещу жилището на Бомънт прозорците светнаха. Шумът на двигателя и свистенето на гуми бяха нарушили спокойствието на тази улица в Портсий. По прозорците се появиха хора с тревожни лица и се заоглеждаха навън.

Холкрофт се дръпна назад. Това, че стоеше гол във всекидневната на капитан Бомънт посред нощ в негово отсъствие, би могло да му създаде проблеми.

Къде бе отишла тя? Какво целеше? Какъв бе шумът, който бе чул?

Нямаше време да мисли за тези неща — трябваше бързо да се измъкне от къщата. Спусна се към другия край на стаята и се опита да напипа ключа, за да запали лампата. Очите му полека привикваха с тъмнината. Спомни си, че докато се любеха, Гретхен се бе пресегнала над главата му и бе смъкнала нощната лампа на пода. Той коленичи и я напипа, за щастие крушката бе останала здрава. Запали я, но тъй като бе на пода, тя не освети добре стаята. Сред дългите сенки на предметите Ноъл мерна горните си дрехи върху едно кресло, а чорапите и бельото му бяха до леглото.

Изправи се и бързо се облече. Огледа се за сакото си. Спомни си, че Гретхен го бе изхлузила от ръцете му и го бе пуснала на пода. Видя го и посегна да го вземе. Погледна за миг отражението си в голямото огледало над бюрото. Замръзна на място, приковал поглед в снимката в сребърна рамка, окачена до него. Тя бе на мъж в морска униформа.

Лицето. Беше го виждал и преди. Съвсем скоро. Преди седмица… или може би дни. Бе сигурен, че е виждал това лице, но не знаеше къде. Приближи се до бюрото и се вгледа в снимката.

Точно веждите! Те бяха странни и се открояваха… Като корниз, неподходящо поставен над невзрачен гоблен. Бяха гъсти и прошарени… като от някаква пепитена материя. Сякаш очите се бяха втренчили в него. Спомни си!

Самолетът за Рио де Жанейро. Това не бе всичко. Лицето от самолета за Бразилия породи друг спомен, свързан с насилие, с някаква неясна тичаща фигура — нищо друго не изникна в паметта му.

Ноъл извади снимката от рамката. По гланцираната й повърхност имаше малки изпъкнали следи; погледна я от другата страна. Бе надписана. Повдигна я нагоре така, че да я освети, и затаи дъх. Думите бяха на немски:

Тях също бе виждал преди, както и лицето! Но те не означаваха нищо за него — не разбираше немски. И все пак бе сигурен, че ги е виждал!

Сгъна снимката озадачен и я напъха в джоба на панталона си.

Отвори гардероба, мушна сребърната рамка между сгънатите дрехи на рафта и си взе сакото. Знаеше, че трябва да се измъкне от къщата възможно най-бързо, но мисълта за човека на снимката го бе погълнала изцяло. Той трябваше да се опита да научи нещо за него.

Всекидневната имаше две врати — едната бе отворена и водеше към кухнята, а другата бе затворена. Той я отвори и се озова в кабинета на капитана. Запали лампата — навсякъде бяха окачени снимки на кораби и хора, почетни грамоти и военни отличия. Званията и заслугите на капитана не бяха за пренебрегване. Злополучен развод, последван от неодобрен от общественото мнение брак биха могли да създадат сериозни проблеми на един мъж, но явно в Кралския флот не се бяха повлияли от това. Последната почетна грамота бе само отпреди шест седмици и бе връчена за блестящо провеждане на брегови патрул при Балеарските острови с продължителност една седмица в бурно море.

Хвърли бегъл поглед на листовете по бюрото, но не научи нищо повече. Имаше две спестовни книжки с четирицифрени сметки — и двете не надхвърляха три хиляди; едно писмо от адвоката на бившата му съпруга с претенции за собственост в Шотландия; подредени бордови дневници и разписания.

Холкрофт искаше да остане още малко в стаята и да я огледа по-добре, за да научи нещо за непознатия със странните вежди, но съзнаваше, че не може да си го позволи. Бе преминал границата на разумното и трябваше веднага да се махне оттук.

Когато излезе, погледна към къщите отсреща. Прозорците, които само преди минути светеха и през които надзъртаха любопитни лица, сега бяха тъмни, хората си бяха легнали и в Портсий отново цареше спокойствие. Той премина бързо по пътеката, разтвори портата и пантите й изскърцаха. Влезе в колата и бързо се мушна зад волана. Завъртя ключа.

Нищо. Опита още няколко пъти. Нищо!

Изскочи от колата и отвори предния капак. Не мислеше за шума, който вдига, а за нещо много по-важно. Дори ако акумулаторът се бе изтощил, в което се съмняваше, все щеше да чуе слабо задвижване на стартера. Уличната лампа осветяваше двигателя и той видя това, от което се опасяваше!

Жичките бяха срязани, при това с хирургическа точност в самата основа, така че не можеше да ги съедини, за да запали. Някой трябваше да го тегли.

Този, който го бе направил, знаеше, че американецът ще остане в непознат район, посред нощ, без никакъв транспорт. Дори ако в това отдалечено предградие минаваха таксита, едва ли щеше да види някое по това време — минаваше три часът. Значи някой искаше той да остане тук, за да го хванат. Трябваше да бяга. Колкото можеше по-бързо и по-надалеч… Да стигне до магистралата… да хване стоп на север, да се измъкне оттук.

Острият металически звук от затварянето на капака отекна из улицата. Точно този звук, който бе чул преди малко, го бе подсетил какво може да е станало.

Тръгна по улицата към светофара. Той не работеше. На кръстовището побягна. Опита се да се движи равномерно — до магистралата имаше малко повече от два километра. Беше потен, а болката в стомаха му отново се бе върнала.

Внезапно се появиха светлини, а после чу оглушителния рев на двигател. Право напред в тъмнината блеснаха запалените фарове на автомобил, който се приближаваше към него с бясна скорост.

Във високия до кръста жив плет вдясно Ноъл видя широка дупка — оттам започваше пътеката към някаква къща. Той отскочи към нея и залегна в прахоляка под храстите. Чудеше се дали са го видели. Знаеше, че в никакъв случай не бива да открият връзка между него и Гретхен Бомънт. Тя бе неинтригуваща загадка; една нещастна, страшно еротична… красива жена. Но както и брат й, представляваше заплаха за Женева.

Колата профуча покрай него. Не го бяха видели. Силният рев на двигателя заглъхна и се чу свистене на гуми. Холкрофт предпазливо се подаде от укритието си и погледна вляво към улицата, по която бе дошъл. Колата бе спряла точно пред къщата на Бомънт. Двама мъже изхвърчаха от нея и се затичаха по пътеката. Ноъл чу как портата изскърца. Трябваше да се измъкне оттук — точно сега беше моментът. Някой почука с мандалото на стотина метра зад него. Той започна да се промъква пълзешком покрай живия плет, докато стигна неосветено пространство между уличните лампи. Изправи се и хукна напред. Продължаваше да бяга покрай дърветата по тъмната улица, преминаваше пресечки и се надяваше да разпознае отбивката към магистралата, когато стигне до нея. Заради проклетите цигари започна да се задъхва, гърдите го боляха при всяко вдишване. По лицето му се стичаше пот, а сърцето му биеше страшно силно. Шумът от собствените му стъпки по тротоара го плашеше. Те бяха стъпки на човек, гонен от панически страх в нощта. Този изплашен човек бе той.

Стъпки. Тичащи стъпки. Не бяха само неговите! Тежки стъпки, които все повече приближаваха. Някой го преследваше. Безмълвно тичаше след него, без да се опитва да го спре!… Или пък само така му се бе причуло. Сърцето му удряше като някакъв чук в гърдите и разтърсваше цялото му тяло. Дали не чуваше ехото от собствените си стъпки! Не смееше да се обърне, не можеше да се обърне. Бягаше бързо — ту се показваше на светло, ту се изгубваше в мрака.

Стигна до следващата пресечка и реши да завие вдясно. Знаеше, че е още рано за завоите за магистралата, но поне следваше вярната посока. Трябваше да разбере дали някой го преследва. Влетя в пресечката с още по-голяма скорост.

Имаше и чужди стъпки — ритъмът им бе различен от неговия. Усещаше ги все по-близо и по-близо. Повече не можеше да издържа, не можеше и да бяга по-бързо. Извърна се назад и се опита да погледне през рамо.

Видя някакъв човек. Силуетът му се открои на светлината на уличната лампа на ъгъла. Едрият мъж, който бягаше тихо и все повече скъсяваше разстоянието помежду им, бе вече само на няколко метра.

Ноъл напрегна докрай силите си, въпреки силните болки в краката. Обърна се отново. Страхът го бе завладял напълно.

Ужасът на преследването сякаш се превърна в примка, която се затегна около краката му и той се просна на асфалта. Ожули лицето си, разперените му ръце пареха от болка. Обърна се по гръб и инстинктивно вдигна нагоре крака, за да се защити от нападателя си. Мъжът, който изскочи отнякъде в мрака и се спусна подире му, се бе надвесил над него и го наблюдаваше безмълвно.

Очите на Ноъл бяха замъглени от потта. Виждаше само очертани на нощния фон крака и ръце, които сипеха удари по цялото му тяло. След това го приковаха неподвижно към земята. Върху гърдите му се стовари огромна тежест, а една желязна ръка като щанга притискаше гърлото му. Не чуваше нищо.

Последното, което видя, бе една ръка, вдигната над него, която стискаше нещо. Приличаше на лапа на хищник. После всичко изчезна. Той сякаш пропадна в тъмните глъбини на бездна.

 

Първо усети студ и потрепера. После влагата, която бе навсякъде. Отвори очи и му се привидяха някакви странни фигури от трева и пръст. Около него земята бе неравна и студена, а тревата — мокра. Обърна се по гръб, благодарен, че може да вижда нощното небе, изсветляло от едната страна и по-тъмно от другата.

Главата и ръцете го боляха, лицето му пареше. Той се изправи с усилие и се огледа. Намираше се в поле — обширна равна земя, може би пасище. В далечината едва различи неясните очертания на телена ограда — бодлива тел бе опъната на дебели греди на разстояние десет или двадесет метра. Да, пасище беше.

Усети миризма на евтино уиски или вкиснало вино.

Тя лъхаше от дрехите му, ризата му бе подгизнала и изпаренията от нея го удариха право в носа. Дрехите му… портфейла и парите! Пребърка уплашено джобовете си. От докосването до мокрия плат парещата болка се усили.

Портфейлът, парите и часовникът си бяха на мястото.

Не го бяха ограбили, само го бяха пребили от бой и го бяха завлекли далеч от предградията, където живееше Бомънт. Направо невероятно!

Опипа главата си. Имаше подутина, но кожата не бе наранена. Ударът беше нанесен с увит лост или тръба. Направи няколко несигурни крачки. Можеше да върви — това бе важното. Вече виждаше много по-ясно. Развиделяваше се.

Зад оградата имаше малко възвишение, което приличаше на мост без начало и край. По светлините по него Ноъл разпозна магистралата. Тръгна към оградата; надяваше се, че все някой шофьор ще се съгласи да го вземе. Докато прескачаше оградата, внезапно се сети нещо. Отново провери джобовете си.

Снимката я нямаше.

Един камион, който караше мляко, спря и той се качи. Усмивката на шофьора изчезна, щом усети зловонието, което се разнесе из кабината. Ноъл се опита да скалъпи обяснение и се заоплаква как английски моряци от Портсмът, големи тарикати, погодили номер на наивния американец. Но на шофьора историята въобще не му се стори забавна. Холкрофт слезе в първото село по пътя.

То бе типично английско село, в което товарните камиони, спрели пред автогарата, разваляха впечатлението от Тюдоровата архитектура.

— Там има телефон — упъти го шофьорът, — и тоалетна. Няма да ви се отрази зле, ако се поизмиете.

Ноъл влезе вътре — ранобудните шофьори си приказваха, а миризмата на топло кафе му подейства ободрително. Животът продължаваше, камиони разнасяха продукти, денят беше като всички други. Намери умивалника и направи каквото можа, за да заличи донякъде следите от събитията през нощта. Седна на една маса близо до телефона на стената, отпиваше от кафето си и чакаше един ядосан шофьор да спре разправията с още по-ядосания доставчик от другата страна на линията. Когато онзи приключи, Ноъл стана от масата и отиде до телефона с бележката, на която бе написан номерът на Гретхен Бомънт. Не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да разбере какво се е случило. Трябваше да се опита да я намери. Набра номера.

— Жилището на Бомънт — каза мъжки глас.

— Госпожа Бомънт, моля?

— Мога ли да знам кой я търси?

— Приятел на капитана. Разбрах, че госпожа Бомънт ще замине днес при него. Бих искал да й предам едно съобщение за него.

— Кой се обажда, извинете?

Ноъл остави слушалката. Не знаеше кой бе вдигнал. Знаеше само, че се нуждае от помощ. И то професионална. Може би бе опасно Женева да търси помощ, но се налагаше. Той щеше да бъде предпазлив, много предпазлив и щеше да се учи.

Потърси из джобовете си визитката, която агентът от MI5 му бе оставил в „Белгрейв армс“. На нея бе записано само име — Харолд Пейтън-Джоунс, и телефонният номер. Часовникът показваше седем без десет и Ноъл се чудеше дали някой ще вдигне телефона. Поръча разговор с Лондон.

— Да?

— Холкрофт се обажда.

— А, да. Тъкмо си мислехме дали ще ни позвъните.

Ноъл разпозна гласа. Беше на сивокосия агент, който бе идвал в хотела.

— Какво означава това? — учуди се Ноъл.

— Прекарахме тежка нощ.

— Вие сте очаквали да позвъня! Били сте там и сте видели всичко!

Пейтън-Джоунс не отговори направо.

— Наетата от вас кола е в гараж в Алдершот. До обяд ще бъде поправена. Името е съвсем лесно — Буутс. „Буутс гараж“, Алдершот. Нищо няма да ви струва, няма да ви покажат сметката и няма да получите квитанция.

— Чакайте малко! Какво по дяволите е това? Наредили сте да ме следят? Нямате право!

— Мисля, че постъпихме много добре.

— Вие сте били тези, които пристигнаха с колата в три часа сутринта! Влизали сте в къщата на Бомънт!

— Страхувам се, че не — агентът от MI5 направи кратка пауза. — Щом мислите така, значи не сте успели да ги огледате добре, нали?

— Не. Кои бяха те?

— Де да знаехме… Един от нашите хора е бил там малко преди пет часа.

— Кой ме преследваше? Кой ме удари по главата и ме заряза в това проклето поле?

Агентът отново замълча.

— Нищо не знаем за това. Разбрахме само, че сте избягали, след като са повредили колата ви.

— Беше капан! Използваха ме за примамка!

— Така е. Бих ви посъветвал да сте по-внимателен. Некоректно е да се възползвате от съпругата на капитан от Кралския флот, докато той е на морски патрул, а освен това е и опасно.

— Глупости! Капитанът е в морето толкова, колкото и аз. Преди по-малко от две седмици го видях в самолета за Рио! Той има някаква връзка с Фон Тиболтови.

— Съвършено вярно — отвърна Пейтън-Джоунс. — Женен е за най-голямата сестра. А това, че сте го видели в самолета преди две седмици, звучи просто нелепо. От три месеца е в Средиземно море.

— Не е! Видях го! Чуйте ме. В спалнята имаше снимка. Аз я взех. Негова беше! И още нещо. На гърба пишеше нещо на немски.

— Какво?

— Не знам, не разбирам немски. Но не ви ли се струва странно?

Холкрофт млъкна. Беше стигнал твърде далеч. В яда си бе загубил контрол над себе си! По дяволите!

— Какво странно има тук? — попита агентът. — Немският е родният език на госпожа Бомънт, в семейството са го говорили години наред. Може би това е някакво мило посвещение от или към съпруга й. Нищо странно няма.

— Сигурно е точно така — побърза да се съгласи Ноъл.

Веднага разбра, че сбърка — агентът се бе усъмнил. Усети го по думите му:

— Все пак може би ще е по-добре да ни донесете тази снимка.

— Не мога. Не е у мен.

— Струва ми се, казахте, че сте я взели.

— Сега не е у мен. Аз… просто не е у мен.

— Къде се намирате, Холкрофт? Мисля, че трябва да дойдете при нас да поговорим.

Ноъл натисна вилката и прекъсна връзката, преди да прецени, че трябва да постъпи точно така. Движението бе изпреварило мисълта му, но след като го бе направил, разбра какъв бе мотивът му. Не можеше да действа заедно с MI5, не биваше да влиза във връзка с тях. Точно обратното — трябваше да страни от военното разузнаване. Не можеше да става и дума за никакво сътрудничество. Те го бяха проследили. Обещаха му, че ще го оставят на мира, и не спазиха обещанието си.

Оцелелите от Волфсшанце го бяха предупредили: някои може би ще научат за плана в Женева… ще се опитат да те спрат, да те измамят… да те убият…

От британското разузнаване едва ли искаха да го убият, но се опитваха да го спрат. Успееха ли, все едно че го бяха убили. Хората от Волфсшанце не се спираха пред нищо.

Питър Болдуин, Ернст Манфреди, Джак. Всички те бяха мъртви.

И него щяха да убият, ако се провали. А той не искаше да се проваля. Защо не можеха да разберат това? Дори може би повече от оцелелите от Волфсшанце искаше мечтата на Хайнрих Клаузен да се осъществи.

Сети се за Гретхен Бомънт, която следваше инстинктите си, добрия случай, мъжете. И за брат й, блестящият журналист, който владее няколко езика и е заподозрян опасен убиец. И двамата бяха абсолютно неприемливи за Женева.

Оставаше още една наследница. Хелдън фон Тиболт — Хелдън Тенисън понастоящем, която живее в Париж. Адресът — неизвестен. Но той разполагаше с едно име — „Галимар“.

Париж.

Трябваше да отиде в Париж. Трябваше да се отскубне и от агентите на MI5.