Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (18)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

В края на паркинга пред ханчето под висок дъб бе спряла тъмна лимузина. Вътре седяха двама мъже — единият с униформа на Британския кралски флот, а другият — в тъмносив костюм и черно палто, разкопчани така, че разкриваха кожен кобур.

Зад волана седеше морският офицер. Грубоватото му лице бе напрегнато. От време на време веждите му конвулсивно помръдваха като от нервен тик.

Мъжът на седалката до него бе около тридесет и седем годишен. Без да е слаб, бе много добре сложен — от пръв поглед личеше, че стегнатата му фигура е следствие от самодисциплина и тренировки. Широките му рамене, мускулестият врат, яките гърди, които изпъваха ризата му, въобще цялото му тяло излъчваше сила. Чертите на лицето му бяха като изваяни и същевременно образуваха хармонично цяло. То правеше поразително впечатление, но беше студено, сякаш бе изсечено от гранит. Погледът в сините му, почти правоъгълни очи бе пронизващ и безизразен. Те приличаха на очите на силен хищник, който действа светкавично и непредсказуемо. Красивата му руса коса отразяваше светлините на паркинга; тя бе като бледожълт лед около студеното лице. Мъжът се казваше Йохан фон Тиболт, познат през последните години като Джон Тенисън.

— Не се ли увери вече? — попита морският офицер. Гласът му звучеше тревожно. — Няма никой.

— Но преди имаше — отговори русият. — Въпреки всички предпазни мерки, които взеха на Монмартр, не е толкова чудно, че са им се изплъзнали. Хелдън и нейните приятели са доста опитни.

— Тези, от които бягат, са идиоти — каза Бомънт. — „Рахе“ гъмжи от марксистки изроди.

— Като му дойде времето, „Рахе“ ще изиграят ролята си в нашия план. Но те не ме интересуват. Искам да знам кой се опита да го убие! — Тенисън се извърна към него и очите му гневно проблеснаха в полумрака. Той удари с ръка по таблото. — Кой се опита да убие сина на Клаузен?

— Кълна ти се, казах ти всичко, до което се добрахме и което знаем. Не беше наша грешка.

— Това едва не се случи — ето къде е грешката — изсъска Тенисън.

— Манфреди, сигурно е бил Манфреди — продължи да се оправдава Бомънт. — Това е единственото обяснение, Йохан…

— Името ми е Джон. Запомни го.

— Извинявай. Това наистина е единственото обяснение. Не знаем какво е казал Манфреди на Холкрофт в онзи влак в Женева. Възможно е и да го е убеждавал да се оттегли, а след отказа на Холкрофт да е наредил да го очистят. Не забравяй, че те се провалиха на гарата заради мене.

— Няма. Ти не пропускаш да ми го напомниш — прекъсна го Тенисън. — Може и да си прав. Той очакваше да контролира агенцията в Цюрих, което е абсурд. Тогава прехвърлянето на сума от порядъка на седемстотин и осемдесет милиона му се е сторила твърде мъчна задача. Както и обещанието за два милиона може би е изкушение, на което Холкрофт не може да устои.

— Тези два милиона ще си останат само във въображението му. А вината за смъртта му ще се стовари върху нас.

— Манфреди действаше сам, повярвай ми. Сега неговите убийци няма от кого да получат заповеди. Освен случая в хотела в Цюрих, други опити не е имало.

— Холкрофт едва ли ще приеме лесно подобно твърдение… Ето ги — Тенисън се наведе напред. През стъклото видя как Ноъл и Хелдън излязоха от ханчето. — Приятелите на полковника често ли се срещат тук?

— Да — отвърна Бомънт. — Научих го от агент на „Одесса“, който една вечер ги проследил дотук.

Русият мъж се засмя тихо и каза язвително:

— „Одесса“! Нещастници, които се наливат с бира по избите и циврят. Те са смешни и жалки.

— Упорити са.

— Което също ще ни свърши работа — каза Тенисън, наблюдавайки как Ноъл и Хелдън се качват в колата си. — Те бяха и ще бъдат редовите войници, които първи ще паднат под обстрела на врага. Първи ще бъдат забелязани и първи ще бъдат принесени в жертва. Те чудесно отклоняват вниманието в по-сложни ситуации.

Мощният двигател на ситроена изръмжа. Холкрофт изкара колата на заден, мина през портала и пое по пътя.

Бомънт включи стартера.

— Ще спазвам достатъчно голяма дистанция. Няма да ме забележат.

— Няма смисъл — каза Тенисън. — Знам всичко, което ме интересуваше. Карай към летището. Нали си уредил необходимото?

— Да. Ще се качиш на „Мираж“ до Атина, а оттам гърците ще те върнат в Бахрейн. Самолетът е военен, имаш статут на куриер на ООН и имунитет на член на Съвета за сигурност. Документите ти са у пилота на „Мираж“.

— Браво, Тони.

Военноморският офицер се усмихна, поласкан от похвалата, и натисна педала на газта. Лимузината излезе от паркинга и изчезна в черната нощ.

— Какво ще правиш в Бахрейн?

— Ще докажа присъствието си там, като им пусна материал за преговорите за разработване на петролно поле. Един принц в Бахрейн се оказа много сговорчив. Всъщност нямаше и друг избор. Споразумя се с Тинаму, а сега живее в страх, че хората ще разберат за него.

— Ти си невероятен.

— А ти си предан и винаги си бил такъв.

— А след Бахрейн?

Русият мъж се облегна на седалката и затвори очи.

— Обратно в Атина, а оттам в Берлин.

— В Берлин?

— Да. Нещата се развиват по план. Холкрофт ще отиде там. Кеслер го очаква.

Внезапно радиопредавателят под таблото запращя. Последваха четири къси пискливи сигнала. Тенисън отвори очи, а сигналът се повтори.

— По магистралата има телефонни кабини. Закарай ме до някоя. Бързо!

Англичанинът форсира лимузината. За няколко секунди набра сто километра в час. Стигнаха до едно кръстовище.

— Тук някъде трябва да има бензиностанция.

— По-бързо!

— Да, сигурен съм — каза Бомънт. Наистина имаше, встрани от пътя, но прозорците й не светеха. — По дяволите, затворена е!

— Ти какво очакваше? — попита Тенисън.

— Вътре имаше телефон…

— Сигурен ли си?

— Да…

— Спри колата.

Бомънт се подчини. Русият мъж слезе и застана пред вратата на бензиностанцията. Извади пистолет и с дръжката му счупи стъклото. Вътре имаше куче, което се спусна към него. Задраска с нокти по вратата, разлая се и заръмжа, оголило зъби. То беше старо, с трудна за определяне порода и бе оставено по-скоро да сплашва, отколкото да напада крадците. Тенисън бръкна в джоба си, извади перфориран цилиндър и го сложи на спусъка. Насочи пистолета и стреля през счупеното стъкло в главата на кучето. То падна назад. Тенисън дочупи стъклото около секретната брава над кръглата дръжка на вратата.

Отвори и влезе, огледа се, прескочи мъртвото животно и отиде до телефона. На телефонистката съобщи парижки номер, чрез който се свърза с някакъв мъж, а той, от своя страна, прехвърли връзката на номер в Англия.

Двадесет секунди по-късно до ушите му стигна странният, подобен на ехо глас.

— Съжалявам, че те безпокоя, Йохан, но става дума за нещо важно.

— Какво има?

— Изчезна една снимка и това много ме разтревожи.

— Каква снимка?

— На Тони.

— Кой я взе?

— Американецът.

— Което означава, че го е разпознал. Граф се оказа прав — не може да се разчита на твоя предан съпруг. Ентусиазмът му го прави неблагоразумен. Къде ли го е видял Холкрофт?

— В самолета може би. Или го е разпознал по описанието на портиера. Няма значение. Убий го.

— Естествено. — Русият мъж се замисли за миг и попита: — У теб ли са спестовните книжки?

— Да.

— Внеси в тях десет хиляди лири. Да бъде посочено, че прехвърлянето им се прави в Прага.

— КГБ? Много добре, Йохан.

— Позорът на измяната отново ще тегне над англичаните. Дипломатите, доскоро в дружески отношения, ще се обвиняват взаимно в липса на почтеност.

— Много добре.

— Следващата седмица ще бъда в Берлин. Обади ми се там.

— Толкова скоро ли заминаваш?

— Да. Кеслер чака. Neuaufbau oder Tod!

— Oder der Tod, братко.

Тенисън затвори и погледна мъртвото животно — едва го различаваше на слабата светлина. Към мъжа в колата той бе също толкова безчувствен, колкото към безжизнената купчина на пода. Пазеше чувствата си за по-важни неща, а не за животни и неудачници, колкото и да са предани.

Бомънт беше глупак, това личеше още от досието му, препратено преди години от Шотландия в Бразилия. Той притежаваше и присъщите за глупака усърдие и задоволство от привидния успех. Всъщност той бе успял да стане високопоставен морски офицер. В Кралския флот на Нейно Величество синът на един Reichsoberführer се бе издигнал достатъчно високо, за да му поверяват изключително важни задачи, въпреки че те надхвърляха неговите потенциални възможности. Предвидено бе след време Бомънт да стане важна личност в Адмиралтейството и експерт, до когото Външното министерство да се допитва при необходимост. Бомънт бе извънредно удобен и те се надяваха да им бъде от полза в бъдеще. Той беше истински Sonnenkind и великодушно му бе позволено да живее.

Той обаче проигра тази привилегия. След изчезването на снимката му с него бе свършено, защото тя щеше да привлече вниманието върху тях. Това бе опасно сега, когато бяха направили много, но и още много им оставаше. Ако Холкрофт даде снимката в Швейцария на когото трябва и каже, че е видял Бомънт в Ню Йорк или Рио, това щеше да стигне до военните. Защо този военноморски капитан проявява интерес към документа в Женева? — този въпрос в никакъв случай не биваше да възниква.

Синът на райхсоберфюрера трябваше да бъде отстранен. Жалко все пак. Щеше да им липсва — в някои случаи бе много полезен.

Гретхен най-добре съзнаваше това. Тя го беше учила и бе насочвала интелекта му. Беше невероятно горда от резултата, но сега настояваше за смъртта му. Така да бъде. Щяха да намерят друг, с когото да го заменят.

Те бяха навсякъде, помисли си Йохан фон Тиболт и се отправи към вратата. Децата на слънцето нямаха нищо общо с прокълнатите деца, които бяха свършени хора, пръснати по света без права и бъдеще.

Die Sonnenkinder. Те бяха навсякъде. Във всички страни, правителства, армии и флотове, производства и профсъюзи, начело на полицията и отделите на разузнаването. Те чакаха търпеливо. Порасналите деца на Новия ред. Хиляди от тях, стигнали с кораб, самолет или подводница до всяко кътче на цивилизования свят. Успехът им във всички области показваше, че те вече се проявяват над средното ниво. Те бяха ярко потвърждение на концепцията за расовото превъзходство. Родословието им беше безупречно, а надареността им — очевидна. Над всички тях във всяко едно отношение стоеше само един човек — Тинаму.

Фон Тиболт излезе от бензиностанцията. Бомънт бе спрял на петнадесетина метра и бе изключил фаровете. Командирът си знаеше урока — школовката личеше във всяко нещо, което правеше. Единствената му слабост беше прекаленият ентусиазъм за сметка на благоразумието. Това щеше да му коства живота.

Тенисън бавно приближи лимузината. Мислите му се насочиха към миналото на Антъни Бомънт. Синът на райхсоберфюрера бе изпратен в едно шотландско семейство, но Тенисън никога не се бе интересувал от живота му преди това. Познаваше качествата му — издръжливост, упоритост, целенасоченост, но не знаеше как го бяха изтеглили от Германия. Струваше му се излишно. Такива като него бяха хиляди и документите им бяха унищожени.

Хиляди. Те бяха подбрани генетически — родословното им дърво бе проучено няколко поколения назад за физически недостатъци и психически отклонения. Само най-достойните от тях бяха изпращани в други страни, където ги обучаваха и подготвяха. Но ги посвещаваха в идеите едва когато пораснат. И то не всички — онези, които не оправдаха очакванията за заложените в тях възможности, които проявяваха слабост или по някакъв начин се компрометираха, бяха изскубвани като бурени, преди да разберат каквото и да било.

Другите бяха истинските наследници на Третия райх. Те заемаха отговорни длъжности по целия свят и разполагаха с власт. Чакаха… чакаха сигнал от Швейцария, че вече разполагат с милиони долари за постигането на целите си.

Милиони, събрани ловко, с вещина и хитрост. Държавите щяха една след друга да признаят превъзходството им. Sonnenkinder щяха да оглавят и благодарение на огромните суми да разпространяват и утвърждават влиянието си в света. С десет милиона тук, четиридесет и сто милиона там, където имаше нужда от тях.

Щяха да купят изборите в свободните страни, подставени лица постепенно щяха да изместят действителните кандидати в електоратите. Подобни експерименти вече бяха преминали успешно. В Чили това бе струвало по-малко от двадесет и седем милиона, а в Панама — само шест. Американският сенат и местата в Камарата на представителите щяха да им принадлежат. След сигнала от Швейцария разпределянето на милионите щеше да стане научно, съобразено с последните демографски проучвания. Порасналите деца на Райха щяха да покорят Запада.

После идваше ред на Източния блок — Съветския съюз и сателитите му, съсипани от разточителството и злоупотребите на управниците им. С авоарите в Швейцария можеха да накарат хората да повярват, че има и по-добър път. Изведнъж щяха да разполагат с огромни суми, а строгият режим щеше да рухне заедно с разклатеното чувство за вярност.

Така щеше да се роди Четвъртият райх — той нямаше да се простира в границите на една или две страни, а по целия свят. Децата на слънцето щяха да станат законни господари на земното кълбо. Die Sonnenkinder.

Някои можеха да кажат, че това е немислимо и звучи нелепо, но то вече беше в ход. Навсякъде.

За съжаление имаше и неизбежни грешки, мислеше си Тенисън, приближавайки лимузината. Грешки, които трябва да бъдат своевременно поправени. Бомънт бе една такава грешка. Тенисън сложи пистолета в кобура си, готов да го извади отново всеки момент.

Мина отстрани и застана до вратата на шофьора. Прозорчето бе спуснато, капитанът се обърна и го погледна притеснен.

— Какво има? Нещо нередно ли?

— Нищо непоправимо. Но ще карам аз, ти ще ми показваш пътя.

— Накъде?

— Казаха ми, че наблизо, на не повече от осем или десет километра има езеро. Не се чуваше много добре — връзката бе лоша.

— Единственото езеро в околността е на изток от Сен Гратиен, но е на около дванадесетина километра.

— Това трябва да е. Има ли гори около него?

— Да, местността е гориста.

— То е — каза Тенисън и се качи в колата, а Бомънт се прехвърли на другата седалка. — Аз знам какъв сигнал ще ни дадат с фарове. Ти ми казвай накъде да карам, а аз ще следя светлините.

— Изглежда ми странно.

— Нищо странно няма. Ситуацията е по-заплетена. Могат да ни пресрещнат по пътя, а аз мога да ги разпозная. Нямаме време. По кой път да тръгна?

— Първо обърни обратно. Като стигнем до онзи ужасен път, завий вляво.

— Добре — Тенисън запали двигателя.

— Какво има? — попита го Бомънт. — Каква е тази тревога? За втори път чувам сигнал четири тирета. Преди беше за нашия човек в Антиб.

— Той не беше от нашите, Тони. Той беше марионетка.

— Да, разбира се. Терорист от „Рахе“. Но все пак го използвахме като връзка. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Да, разбирам. Тук ли да завия? Наляво ли?

— Точно така. За Бога, кажи ми. Какво по дяволите става.

След завоя Тенисън увеличи скоростта.

— Всъщност това може би засяга и теб. Не сме сигурни, имаме само предположения.

— Мен ли?

— Да. Холкрофт забеляза ли те? Възможно ли е да те е виждал повече от веднъж и да е разбрал, че го следиш?

— Мен да забележи? Не! Не, абсурд! Кълна ти се!

— А в Женева? Помисли си.

— В никакъв случай.

— В Ню Йорк?

— Никога не съм се приближавал на по-малко от една миля! Невъзможно е.

— А на самолета в Рио де Жанейро?

Бомънт се замисли.

— Не… дръпна една завеса и се озовахме лице в лице, но ми се стори доста пиян. Въобще не ме забеляза. Аз го видях, а той мен — не.

Тогава е станало, помисли си Тенисън. Преданото дете на Райха вярваше в онова, в което бе необходимо да вярва. Нямаше смисъл да обсъждат въпроса повече.

— Станала е грешка, Тони. Загубихме половин час на вятъра. Говорих с жена ти, моята скъпа сестра. Според нея ти си твърде внимателен, за да допуснеш да се случи подобно нещо.

— Така е. Тя винаги се оказва права. Изключително момиче. Не знам какво мислиш, но според мен бракът ни не е само користен.

— Това много ме радва, Тони.

— На следващия завой сме надясно. Пътят отива на север към езерото.

В гората бе студено, а до водата — още повече. Те спряха в края на неасфалтиран път и по тясна пътека тръгнаха към брега на езерото. Тенисън бе взел от жабката на колата фенерче. Бомънт носеше тясна лопата, с която да изкопаят дупка, за да запалят в нея огън и да се стоплят.

— Толкова дълго ли ще останем тук? — попита Бомънт.

— Може да се наложи. Трябва да обсъдим и други неща, за които ще поискам съвета ти. Това е източният бряг на езерото, нали?

— Да. Подходящо място за срещи. По това време на годината е съвсем пусто.

— Кога трябва да се върнеш на кораба си?

— Не си ли спомняш? Ще прекараме уикенда заедно с Гретхен?

— Значи в понеделник?

— Или вторник. Шефът ми е чудо-човек. За ден-два закъснение изобщо не ми иска обяснение. Решава, че съм имал важна работа и толкоз.

— Естествено. Нали е един от нашите.

— Да, но все пак имаме определени графици за патрулиране. Не може да идваш, когато си искаш.

— Е, разбира се. Ето тук копай, Тони. Нека огънят бъде по-настрана от водата. Ще се върна на пътя и ще гледам за сигналите.

— Добре.

— Направи дупката по-дълбока. Пламъците не бива да се виждат много.

Огън. Земя. Вода. Изгорели дрехи, овъглена плът, пръснати зъби. Джон Тенисън се върна по пътечката и изчака няколко минути. После извади пистолета от кобура и измъкна от джоба на палтото си дълъг ловджийски нож. Неприятна работа, но нямаше как. Винаги слагаше ножа и лопатата в багажника, когато тръгваше. Нуждаеше се от тях при авария или други непредвидени обстоятелства.

Една грешка беше открита. Тя трябваше да бъде поправена от Тинаму.