Робърт Лъдлъм
Планът Холкрофт (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

В агенцията за коли под наем му казаха, че Портсий е на стотина километра от Лондон, пътищата са с добра маркировка и движението обикновено не е натоварено. Часът бе шест и пет. Направи сметка, че може да стигне в Портсий преди девет, ако хапне набързо сандвич и не спира да обядва.

Възнамеряваше да пренощува тук, но промени решението си след телефонния разговор, потвърдил информацията на агентите. Свърза се с Гретхен Бомънт и думите й го накараха да тръгне веднага.

Нейният съпруг, командирът, бе на морски патрул в Средиземно море. Утре по обяд тя заминаваше на кратка зимна почивка в Южна Франция, където щяха да прекарат заедно края на седмицата. Ако господин Холкрофт иска да разговаря с нея по семейни въпроси, това може да стане само тази вечер. Ноъл й каза, че ще гледа да стигне възможно най-бързо. Докато затваряше слушалката, си мислеше, че никога не е чувал по-странен глас. Особеното не идваше от невероятната, но леснообяснима комбинация от немски и португалски в акцента й, а от начина, по който думите й се рееха или спираха внезапно. Той не можеше да прецени дали това се дължеше на колебание или разсеяност. Въпреки че правеше паузи, докато говореше, Гретхен Бомънт бе съвсем категорична, че по време на разговора, независимо от поверителния му характер, в съседната стая ще присъства помощникът на капитана. Холкрофт си представи претенциозна Hausfrau^[1] на средна възраст с прекалено високо мнение за външността си.

След като бе изминал седемдесет километра в южна посока от Лондон, се оказа, че се движи много по-бързо, отколкото бе предполагал. Движението бе съвсем спокойно. Светлините на фаровете му се отразиха в пътен знак с надпис „Портсий — 20 км“.

Бе почти осем и десет. Спокойно можеше да намали скоростта и да опита да събере мислите си. Гретхен Бомънт го бе упътила много точно и той щеше да намери жилището без проблеми.

Когато му обясняваше как да стигне, тя съвсем не бе разсеяната жена отпреди няколко минути. Разликата беше голяма — сякаш през облаци от мъгла неочаквано бяха изплували острите очертания на реалността.

Не знаеше как да тълкува това. За нея той бе непознат натрапник, който й се бе обадил и й бе говорил за някакъв жизненоважен въпрос, с който трябва да я запознае лично.

Но как можеше да й каже нещо повече? Как можеше да обясни на една жена на средна възраст, съпруга на морски офицер от британския флот, че играе решаваща роля за отключването на банков трезор със седемстотин и осемдесет милиона долара?

Започна да се притеснява, а така нямаше да е много убедителен. Не трябваше да изглежда изплашен или гласът му да звучи несигурно и неестествено. Реши, че може да й каже истината за Хайнрих Клаузен. Това бе най-силният му коз и най-убедителният му аргумент. Моля те, Господи, нека тя разбере!

След два завоя вляво се отклони от магистралата и подкара бързо по тих, ограден с дървета път през предградията. Според инструкциите, след малко повече от два километра трябваше да пристигне. Лесно позна къщата, спря отпред и излезе от колата.

Отвори портата, мина по пътеката и стигна до вратата. Вместо звънец имаше пиринчено мандало и Ноъл почука леко с него. Къщата бе съвсем обикновена, с широки прозорци във всекидневната и малки прозорци в спалнята, а тухлената й фасада се издигаше над каменна основа. Бе стабилна и здрава и, разбира се, не биеше на очи. Едва ли бе струвала много. Той бе проектирал подобни къщи на морския бряг за семейства, които не знаят дали могат да си позволят да имат и вила. Чудесно жилище за военен със съответния доход — приветливо, подредено и лесно за поддържане.

Гретхен Бомънт му отвори лично. Щом я видя, всичко, което си бе представял по време на разговора, мигом изчезна. Той стоеше пред нея, сякаш някой му бе отнел въздуха, и я гледаше смаяно. С две думи това бе една от най-красивите жени, които някога бе виждал. Човек трудно можеше да повярва, че е от плът и кръв пред очите му. Тя беше като статуя, въплътила идеала на скулптор, който отново и отново я бе извайвал от глина, преди да започне да работи с длетото. Средна на ръст, с дълга руса коса, която обрамчваше лице със съвършени черти. Идеална, по-скоро продукт на въображението на скулптора, и твърде студена. Студенината й се омекотяваше само от огромните очи — светлосини и питащи. Погледът й не бе нито предразполагащ, нито враждебен.

— Господин Холкрофт? — попита тя със своя замечтан, подобен на ехо глас с немско-португалски акцент.

— Да, аз съм, госпожо Бомънт. Благодаря ви много, че ми позволихте да дойда. Извинявайте за безпокойството.

— Влезте, моля.

Тя се отдръпна назад, за да го пусне вътре. Докато стоеше на вратата, той бе замаян от рядката хубост на лицето й, недокосната от времето, а сега не можеше да откъсне поглед от тялото й, щедро разкрито от полупрозрачната материя на роклята. То също бе изключително, но по различен начин. В него нямаше студенина, а жар. Копринената й рокля с кръгла яка бе плътно прилепнала по него, смело разкопчана. Не носеше сутиен; зърната на налятата й гръд под мекия плат сякаш бяха напрегнати.

Движенията на бедрата й бяха спокойни и плавни, коремът и задникът й се поклащаха в чувствен ритъм. Тя не ходеше, а сякаш танцуваше; необикновеното й тяло заставяше да бъде гледано, завладяно и задоволено.

Лицето й бе студено, а очите — живи и питащи, но далечни. Ноъл се почувства напълно объркан.

— Пътуването ви е било дълго — каза тя и посочи едно канапе в другия край на стаята. — Седнете, моля. Ще пийнете ли нещо?

— С удоволствие.

— Какво бихте желали?

За миг тя остана на мястото си, препречила пътя му към канапето и впила светлосините си очи в неговите. Гърдите й бяха смущаващо близо до него. Изпъкналите им зърна се надигаха при всяко вдишване в еротично задъхания ритъм на тялото й.

— Скоч, ако имате — отвърна той.

— В Англия го наричат уиски, нали? — попита тя и тръгна към барчето до стената.

— Да, уиски — каза той и се отпусна върху меките възглавници на канапето, като се опитваше да гледа Гретхен в лицето. Беше му трудно и знаеше, че тя прави всичко това нарочно. Не се очакваше от съпругата на капитана да се облече предизвикателно и да го съблазнява. Тя го провокираше абсолютно съзнателно. Защо?

Поднесе му уискито. Той се пресегна да вземе чашата и ръцете им се докоснаха, но тя не отдръпна своята, а за миг я притисна към пръстите му. След това направи нещо още по-неочаквано — седна на ниска кожена табуретка на няколко стъпки от него и го погледна.

— Няма ли да пиете с мен? — попита той.

— Аз не пия.

— Може би не ви е приятно, че аз пия?

Тя се изсмя гърлено.

— Нямам никакви морални скрупули. Не би и подхождало на жена на офицер. Просто не мога да пия, нито да пуша. И двете ме удрят веднага в главата.

Погледна я над ръба на чашата. Фиксираше го загадъчно, с немигащи и все така далечни очи и на него му се прииска тя да отмести погледа си.

— По телефона казахте, че в съседната стая ще бъде помощник на съпруга ви. Искате ли да се срещна с него?

— Той не успя да дойде.

— Така ли? Съжалявам.

— Наистина ли?

Това беше много странно. Жената се държеше като куртизанка, която не си дава сметка за положението си или като скъпа проститутка, която преценява джоба на клиента си. Тя се наведе напред и обра някакъв невидим мъх от килимчето пред него. Движението бе глупаво, а резултатът — твърде явен. Деколтето й се разтвори и откри гърдите й. Тя много добре знаеше какво прави и очакваше реакцията му. Но той нямаше да отговори на очакванията й. Баща му го беше призовал и нищо не можеше да го отклони. Дори и една красива проститутка.

Една проститутка, от която най-малко се очакваше, че е такава, бе ключът към Женева.

— Госпожо Бомънт — започна той и непохватно остави чашата си на масичката до канапето, — вие сте много привлекателна жена и аз бих останал тук с часове и бих изпил няколко питиета, но не съм дошъл за това. Исках да се видим, защото имам да ви съобщя нещо много важно. То засяга и двама ни.

— И двама ни? — попита Гретхен, изговаряйки отчетливо местоимението. — Говорете, господин Холкрофт. Никога не сме се срещали и аз не ви познавам. Как така нещо може да засяга и двама ни?

— Преди години бащите ни са се познавали.

При споменаването на думата „баща“ жената застина на мястото си.

— Нямам баща.

— Но сте имали. Аз също съм имал — каза той. — Живели са в Германия преди повече от трийсет години. Фамилното ви име е Фон Тиболт. Вие сте най-голямото дете на Вилхелм фон Тиболт.

Гретхен пое дълбоко въздух и погледна настрани.

— Не желая да слушам повече.

— Знам как се чувствате — отговори Ноъл. — Самият аз реагирах по същия начин. Но грешите. Аз също сбърках.

— Греша ли? — попита тя, рязко извърна глава и с бързо движение прибра назад разпилялата се върху лицето й коса. — Твърде много си позволявате. Може би не сте живели като нас. Нямате право да ми казвате, че греша.

— Само ме оставете да ви разкажа онова, което научих. Когато свърша, сама ще вземете решение. Важното е да знаете. Важна е и подкрепата ви, разбира се.

— Подкрепа за какво? Какво трябва да знам?

Внезапно Ноъл почувства, че се развълнува силно, сякаш думите, които щеше да изрече, бяха най-съдбовните в живота му. За един обикновен човек истината щеше да е достатъчна. Но Гретхен Бомънт бе дълбоко засегната и раните не бяха зараснали. Само истината не беше достатъчна — необходима бе голяма убедителност.

— Преди две седмици пристигнах със самолет в Женева, за да се срещна с банкера Манфреди…

Разказа й всичко освен това, което знаеше за Волфсшанце. Внимателно подбираше думите си. Чуваше как собственият му глас внушава доверие, съзнанието за сериозността на възложения план предизвика бодежи в гърдите му.

Съобщи й всичко в цифри. Седемстотин осемдесет и шест милиона долара щяха да бъдат раздадени на оцелелите от холокоста и техните деца по целия свят. Всеки от тях тримата щеше да получи по два милиона. В продължение на шест месеца, а може би и по-дълго, трябваше да се ангажират изцяло с изпълнението на задачата.

Накрая й каза за плана, изготвен от тримата бащи, които се самоубили, след като в Женева били уточнени всички подробности.

Когато свърши, по челото му се стичаше пот.

— Сега всичко зависи от нас — каза той, — и от един човек в Берлин — синът на Келер. Ние тримата трябва да довършим започнатото от тях.

— Всичко това звучи толкова невероятно — обади се тя. — Все пак не разбирам какво общо има с мен.

Той бе изумен от пълното й спокойствие и хладнокръвие. В продължение на почти половин час тя мълчаливо бе изслушала разкрития, от които се очакваше силно да я разтърсят, а тя не реагира изобщо. Никак.

— Нито дума ли не разбрахте от това, което ви разказах?

— Разбирам, че вие сте много разстроен — отговори Гретхен Бомънт с тихия си, подобен на ехо глас. — Но аз съм се чувствала така през по-голямата част от живота си, господин Холкрофт. Виновникът за това е Вилхелм фон Тиболт. Не искам да имам нищо общо с него.

— Той го е знаел, не проумявате ли? Опитал се е да го поправи.

— С пари?

— С много повече.

Гретхен се наведе напред, бавно протегна ръка и докосна челото му. Изтри капчиците пот с пръстите си. Ноъл не помръдна и не можа да погледне встрани.

— Знаете ли, че съм втората жена на капитан Бомънт? — попита тя.

— Да, чух за това.

— Разводът бе мъчителен период за него. И за мен, разбира се, но той го преживя по-трудно. За него той вече е минало, а за мен никога няма да свърши.

— Какво искате да кажете?

— Аз съм похитителка. Чужденка, която разбива бракове. Той има работата си, морето. А аз живея на сушата сред чужди хора. Нормално е жената на един морски офицер да се чувства самотна, но положението й става много по-тежко, ако другите са настроени срещу нея.

— Сигурно сте го очаквали в някаква степен.

— Естествено.

— Но след като сте знаели… — Ноъл остави въпроса недовършен, защото не виждаше смисъл да говори за това.

— Защо се омъжих за капитан Бомънт? Това ли искахте да ме попитате?

Нищо не искаше да я пита! Не го интересуваха подробности от интимния живот на Гретхен Бомънт. Само Женева имаше значение, планът и всичко, свързано с него. А за това се нуждаеше от съдействието й.

— Предполагам, че причината е емоционална — обикновено тя кара хората да се женят. Исках само да кажа, че сте могли да направите нещо, за да не се чувствате изолирана. Могли сте да се преместите по-далеч от военноморската база, да намерите приятели.

Той говореше несвързано и в гласа му се долавяше отчаян стремеж да сломи непоклатимото й спокойствие.

— Въпросът ми предполага по-интересен отговор. Защо се омъжих за Бомънт? — гласът й леко потрепери. — Прав сте — причината е емоция, и то съвсем първична.

Тя отново докосна челото му. Като се наведе напред, деколтето й се разтвори отново и разголи хубавите й гърди. Ноъл се чувстваше уморен, възбуден и ядосан. Той трябваше да я накара да разбере, че нейните лични проблеми губят смисъл пред плана в Женева! Необходимо бе да й се хареса, но мислеше, че не би могъл да я докосне.

— Разбира се, че е първична. Обичате го.

— Мразя го.

Ръката й бе на сантиметри от лицето му, с периферното си зрение виждаше пръстите й като неясно петно. Погледът й бе прикован в неговия и той не смееше да погледне встрани. Не смееше и да я докосне.

— Тогава защо се оженихте за него? И защо не се разделихте.

— Казах ви. Първично е. Капитан Бомънт има добър доход. Той е един високоуважаван офицер, който служи вярно на правителството си; сух и скучен мъж, който вкъщи продължава да се държи като на кораба. Всичко това допринася за спокойствието и сигурността на това закътано място. Аз се чувствам добре в този пашкул.

Имаше изход от положението. Това бе предвидено в женевския документ.

— С два милиона долара на разположение можете да си осигурите много удобен пашкул, госпожо Бомънт. Ще можете да заживеете на по-сигурно и по-приятно място.

— Може би. Но за да го намеря, ще трябва да напусна пашкула си. Ще трябва да изляза навън…

— Само за малко.

— И какво ще стане? — продължи тя, сякаш той не я бе прекъсвал. — Ще се покажа навън и ще трябва да казвам „да“ и „не“. Не ми се ще дори да мисля за това. Ще ми бъде непоносимо трудно. Знаете ли, господин Холкрофт, през по-голямата част от живота си съм била нещастна, но това не значи, че искам да ме съжаляват.

Думите й го вбесиха! Идеше му да я удари.

— Искам отново да се върнем към въпроса за Женева — каза твърдо той.

Тя седна по-назад на табуретката и кръстоса крака. Роклята се вдигна на коленете й и откри меката плът на бедрото. Позата й бе съблазнителна за разлика от думите.

— Но аз за това говоря — отвърна тя. — Може би малко несвързано, но се опитвам да ви обясня. Напуснах Берлин, когато бях малка. Непрекъснато бягахме, докато с майка ми и брат ми не намерихме убежище в Бразилия, което бързо се превърна в ад за нас. През последните години просто се оставих на инерцията. Следвах инстинкти, възможности, мъже — непрекъснато нещо следвах. Никога не съм решавала нещата сама. Вземах колкото се може по-малко решения.

— Не ви разбирам.

— Ако искате да разговаряте по въпрос, който засяга семейството ни, идете при брат ми Йохан. Той взема решенията. Той ни доведе тук от Южна Америка след смъртта на майка ми. Той е членът на семейство Фон Тиболт, с когото трябва да се свържете.

Ноъл овладя желанието си да й изкрещи. Въздъхна тихо, почувства се уморен и разочарован. Точно с Йохан фон Тиболт не трябваше да се срещне, но не можеше да каже на Гретхен Бомънт причината.

— Къде е той? — въпросът му бе реторичен.

— Не зная. Някъде в Европа, работи за „Гардиън“.

— Къде в Европа?

— Нямам представа. Непрекъснато пътува.

— Казаха ми, че за последен път са го видели в Бахрейн.

— Значи знаете повече от мен.

— Имате и сестра.

— Хелдън. В Париж е. Кой знае къде…

Всички наследници ще бъдат проучени… ще се вземат решения.

За Йохан бяха открити сведения, въз основа на които, справедливо или не, той бе отстранен от Женева. Щеше да създаде твърде много усложнения и да привлече внимание там, където бе нужна строга секретност. А тази странна красива жена на табуретката пред него щеше да бъде отхвърлена от Женева като некомпетентна, независимо от причините за поведението й. Условията бяха категорични.

Париж. Хелдън фон Тиболт.

Ноъл разсеяно посегна към цигарите си, мислите му го бяха пренесли в Париж, където в едно издателство като преводачка работеше непозната за него жена. Така се бе съсредоточил, че не забеляза веднага това, което Гретхен Бомънт направи. Когато видя, очите му се разтвориха широко от изумление.

Жената на капитана се бе изправила и бе разкопчала копчетата на роклята си до кръста. Сега бавно разтваряше копринената материя. С две ръце тя вдигна роклята и я събра над бедрата си. Бе застанала точно пред него. Той усещаше аромата, който се носеше от нея — парфюмът й, нежен и чувствен, бе възбуждащ не по-малко от разголената плът. Тя седна до него, тялото й трепереше. Изведнъж простена, обгърна с ръка тила му и притегли главата му към своята. Разтвори устни и го целуна, дишайки тежко. Сложи ръката си върху панталоните му и мигом предизвика възбудата му. Загубила контрол върху себе си, тя започна неистово да стене. Притискайки се в тялото му, тя отдели устните си от неговите и прошепна:

— Утре тръгвам към Средиземно море. При мъж, когото мразя. Нищо не казвай. Искам тази нощ. Дай ми само тази нощ!

Тя се отдръпна леко, устните й бяха влажни, а очите й сякаш безумни. Бавно се надигна над него и той виждаше само бялата й кожа. Бе спряла да трепери. Плъзна голия си крак върху неговия и се изправи. Придърпа главата му към себе си и взе ръката му. Той стана и я прегърна. Тръгнаха плътно един до друг към вратата на спалнята. Докато влизаха, той я чу да казва с тайнствения си глас:

— Йохан каза, че един ден ще дойде мъж, който ще иска да разговаряме за някакво странно споразумение. Аз трябва да се държа мило с него и да запомня всичко, което ще ми каже.