Матю Райли
Плашилото и Армията на крадците (9)

Финална фаза
Плашилото срещу Армията на крадците

„След като на бойното поле разцъфнат маргаритки, лесно е да си представим, че не е имало никаква битка.“

Гретел Килийн

Въздушно пространство над о-в Дракон

4 април, 14:00

Три часа след крайния срок

Грамадният „Антонов“ летеше с феноменална скорост.

Скофийлд видя силуета на остров Дракон на далечния северен хоризонт — назъбените планини на юг, северното плато с високата кула с диск в горната част и двата колосални комина.

Включи радиостанцията.

— Американски свързочен пост, чувате ли? Говори капитан Шейн Скофийлд, Морска пехота, по тревога. Някой следи ли тази честота?

Незабавно му отговори някой — бръщолевеше гневно на руски. Изведнъж сигналът прекъсна и след кратък шум се чу английска реч.

— Капитан Скофийлд, изчакайте за кодирана връзка. — Последваха няколко прещраквания. — Капитан Скофийлд, тук въздушен подслушвателен пост Браво-Чарли-Шест-Девет на Съединените щати, въздушна база „Ериксон“ на Алеутските острови. Наредено ни е да слухтим в случай, че се обадите. Моля, кажете служебния си номер и парола за потвърждение.

Скофийлд го направи, после каза:

— А сега ме свържете със ситуационната зала на Белия дом.

— Веднага, сър.

 

 

Кризисният екип на президента още се намираше в ситуационната зала на Белия дом. Сега с тях обаче имаше още двама души от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната — Дейв Феърфакс и Мариан Ретер. Представителят на ЦРУ не се виждаше никакъв — преди да започнат изложението си, Дейв и Мариан бяха помолили той да напусне помещението.

Щом пристигна вестта, че Плашилото е на линия, съветникът по националната сигурност и бивш генерал от Морската пехота Доналд Харис натисна копчето на спикърфона.

— Плашило, тук Дон Харис. Президентът и кризисният му екип са тук при мен. Къде си и какво стана с атмосферното устройство?

— Предотвратих активирането на устройството, сър, но трябва да знам — след прекъсването на сателитната връзка руснаците изстреляха ли ракета по Дракон?

— Да, изстреляха. Преди три минути.

— Колко остава до поразяването на целта?

— Деветнайсет минути.

— По дяволите! Можете ли кажете на руснаците да активират кода за самоунищожение?

— Не. Сателитните данни показват, че контролните системи на ракетата са изключени, за да се предотврати външна намеса дори от собствената й база. След случилото се с миналата ракета, която изстреляха срещу Дракон, руснаците са се погрижили тази да не се отклони от целта. Вече нищо не може да я спре.

От другата страна на линията последва мълчание.

— Плашило? — попита Харис. — Къде си?

— В самолет на шейсет километра южно от Дракон.

— Какво си намислил, по дяволите? Махай се оттам. След деветнайсет минути островът ще се превърне в атомна гъба.

— Хората ми са там, сър — отвърна Скофийлд.

Президентът се наведе напред.

— Капитан Скофийлд, аз съм президентът…

— Извинете, сър, но случайно човек на име Дейв Феърфакс да се е свързал с Белия дом?

Президентът се обърна и изгледа Феърфакс.

— Ами да, свърза се. В момента е тук с госпожица Ретер от Военното разузнаване. Тъкмо ни запознават с някакъв план на ЦРУ, който се казва „Поразяване на дракона“, и агент на име Калдерон.

— Цяла сутрин се оправям именно с господин Калдерон. Здрасти, Дейв.

— Здрасти, Плашило — каза Феърфакс в спикърфона; усещаше погледите на всички върху себе си. — Как я караш?

— Умрях за известно време, но сега съм добре. Благодаря за всичко, приятел. Онази информация, дето ми прати, промени всичко. Надявам се да не съм те забъркал в големи неприятности.

— Малки са — отвърна Дейв.

— Е, добре. Кажи на шефа на Разузнавателното управление и на президента, че един морски пехотинец е на мнение, че заслужаваш повишение. И още нещо, господин президент. Може и да спрях задействането на атмосферното устройство, но Калдерон се измъкна. Кучият син имаше план за бягство, но рано или късно ще се наложи да се появи в Лангли. Може да не се върна от това, но искам да си получи заслуженото. Ще се погрижите ли?

— Ще го намерим — отвърна президентът. — Имате думата ми, капитане.

— Благодаря, сър. Трябва да свършвам. Кацам на Дракон.

* * *

Самолетът се понесе над остров Дракон.

Скофийлд погледна таймера на стария си електронен часовник. Беше го настроил веднага щом научи, че на руската ракета са й нужни деветнайсет минути, за да стигне целта си. Сега броячът показваше:

14:41… 14:40… 14:39…

Скофийлд бързо пресметна наум. Една минута за кацане, може би десет да намери евентуални оцелели от екипа — Зак, Ема, Майка, Баба и Шампион — четири за връщане при самолета и достигане на МБР, минимално безопасно разстояние от взрива.

Числата изобщо не изглеждаха добре. Нямаше достатъчно време, нито оръжия, за да се справи с Армията на крадците. Разполагаше единствено с Бърти на гърба си (без муниции) и два пистолета, които бе намерил в кабината.

„Или оцеляваме заедно, или умираме заедно“ — спомни си той собствените си думи, когато се готвеха да напуснат лагера.

— Майната му.

Огледа базата, докато спускаше самолета. Хора тичаха във всички посоки.

Армията на крадците бе изгубила не само водача си, но и цялото си командване. Сега разбойниците не знаеха какво става и какво да правят.

Скофийлд включи радиостанцията на Бърти.

— Майко, Баба! Зак, Ема! Ренар! Някой чува ли ме…?

— Аз те чувам, приятел, макар да не съм сигурен, че съм шибаната ти майка — отвърна нечий глас.

— Аз също те чувам — изсъска друг. — Търсиш мама, а? Мисля, че я изчуках веднъж, страшно й хареса.

Нямаше отговор от Майка, Баба или някой от…

— Капитане, аз съм — чу се глас.

Зак.

— Жив съм и тя е с мен. — Зак знаеше, че го подслушват, и внимаваше да не споменава името на Ема.

— Трябва да разкараме всички от острова. Имате девет минути да стигнете до мястото, където Баба разля дизелово гориво. — Така само неговите хора щяха да разберат къде е мястото на срещата.

— Разбрано. Ще се видим там.

След секунди се обади женски глас с френски акцент.

— Плашило, аз съм… — Болезнена кашлица. — … Ренар. Нима… — кашлица — успя?

— Къде си, Ренар?

— Където ме остави. Но имам… — Бам! Изстрелът едва не го оглуши. — Имам малък проблем.

— Остани на място. Идвам.

Бам!

— Побързай.

— Да, стой си там, Ренар, ние също идваме! — насмешливо се обади друг глас.

14:01… 14:00… 13:59…

Докато завиваше над Дракон, Скофийлд се опита да се свърже с Майка и Баба, но получи само още мръсни отговори от вбесените противници.

Майка и Баба мълчаха.

„По дяволите…“

Насочи самолета за кацане, прелетя покрай огромните комини, зави ниско над дисковидната кула (един от пилоните й беше рухнал) и колесниците докоснаха настилката. Самолетът стигна до края на пистата и спря на петдесет метра от скалите на западния бряг.

Поне двайсетина души от Армията на крадците се бяха събрали при хангарите, когато самолетът прелетя с рев над главите им и кацна.

Те незабавно скочиха в джипове и се понесоха след него, за да видят дали шефът им е на борда.

Скофийлд скочи от самолета…

13:10… 13:09… 13:08…

… и го видя.

Труповете лежаха до мотоциклета с коша, същия, чийто водач и стрелец бяха свалени от Бърти.

Скофийлд изтича до мотора, качи се и даде газ. Двигателят изрева.

Скофийлд рязко зави, хвърляйки пясък и чакъл изпод гумите.

12:30… 12:29… 12:28…

Не можеше да повярва на собствените си действия.

Връщаше се на Дракон — на обречения Дракон с неговата обезглавена Армия на крадците и само с дванайсет минути, през които да спаси приятелите си.

* * *

Скофийлд полетя нагоре по склона между пистата и изоставеното китоловно селище — същия склон, по който беше летял преди час, но надолу.

11:00… 10:59… 10:58…

Погледна назад към пистата и видя четири натоварени с хора джипа да спират при самолета. Мъжете се втурнаха в машината.

И след секунди излязоха объркани и озадачени. Един откри огън след отдалечаващия се Скофийлд. Два джипа се втурнаха да го преследват.

Скофийлд стигна разклонението на пътя и зави наляво към китоловното селище тъкмо когато таймерът премина десетте минути.

10:00… 09:59… 09:58…

 

 

След минута стигна до блокадата, където го бе пленил Тифон.

Там имаше джип на Армията на крадците, който препречваше пътя, но хората в него бяха мъртви — застреляни от Бърти след избухването на димната граната на Шампион.

Скофийлд го заобиколи и наби спирачки пред покритото със скреж селище.

Скочи от мотора с вдигнат пистолет.

— Ренар!

Движение отляво…

… рунтава бяла мечка се втурна между две бараки и изчезна от поглед.

Бам! Бам!

Изстрели.

От селището, в посоката, в която бе изчезнала мечката.

Скофийлд се втурна натам.

Проехтяха още три изстрела. Той изскочи на завоя и видя Вероник Шампион, притисната в един ъгъл и насочила последния си останал пистолет, малък джобен „Рюгер“, към свирепия звяр!

Мечката рухна, надупчена на решето — и едва тогава Скофийлд видя още три мъртви мечки наблизо, и разбра с какво се е занимавала Шампион, докато го е нямало — защитавала се е от постоянно прииждащите зверове с малокалибрения си пистолет.

Поредната мечка се хвърли към Шампион. Тя стреля отново, но след втория изстрел свърши патроните и погледна с ужас вбесения звяр, който се носеше към нея.

Скофийлд стреля с двата си пистолета и мечката рухна с главата напред в снега, улучена право в тила. Плъзна се до краката на Шампион, с изплезен език и изтичащ от огромната изходна рана мозък.

Шампион вдигна очи, видя Скофийлд и въздъхна от облекчение.

Той забърза към нея, взе я на ръце и я понесе към мотоциклета.

Докато я носеше, Шампион се озова лице в лице с Бърти, който надничаше над рамото на Скофийлд.

— Здравейте — любезно поздрави малкият робот с електронния си глас.

— Allo — отвърна тя.

— Май дойдохме точно навреме — каза Скофийлд, докато я наместваше в коша.

— Още не мога да повярвам, че изобщо дойде.

Скофийлд си погледна часовника.

08:01… 08:00… 07:59…

— След осем минути островът ще бъде заличен от лицето на земята от руска атомна бомба. А моята философия е проста — когато става въпрос за хората ми, не изоставям никого. — Даде газ. — Дръж се.

Понесоха се нагоре по склона.

 

 

След шейсет секунди стигнаха разклонението на върха на хълма. Оттам се виждаха всички основни места на Дракон — пистата, кулата, северният залив.

07:01… 07:00… 06:59…

Скофийлд наби спирачки.

— О, не!

Ликуващи бойци от Армията на крадците бяха наобиколили самолета и го бутаха към скалите в края на пистата!

Самолетът излезе от настилката, спусна се по късия склон, който отделяше пистата от скалите, прекатури се през ръба и изчезна.

Тълпата нададе тържествуващ рев.

Скофийлд преглътна, втренчен невярващо в сцената. Беше очаквал всичко, само не и това. Но пък Армията на крадците нямаше представа за ядрения удар, който щеше да последва само след шест минути.

— Какво? — попита Шампион. — Какво?

— Самолетът беше средството ни за измъкване — отвърна Скофийлд. — Сега наистина си оставаме тук.

* * *

Потресеният Скофийлд се взираше към мястото, където преди секунди бе изчезнал самолетът.

— Трябва да има друг изход — каза Шампион. — Друг самолет или хеликоптер, или може би някакъв бункер, в който да се скрием…

Куршуми изсвистяха над главите им от двата джипа, които идваха откъм пистата.

Стрелбата изтръгна Скофийлд от унеса му и той рязко се обърна към Шампион. В очите му имаше нещо.

— Бункер, да… противоатомен бункер.

— Иванов каза, че имало специална лаборатория, разположена дълбоко под основната кула…

— Не. Не лабораторията. Няма да стигнем до нея навреме. Видях друг бункер. Но къде беше…?

Покрай тях изсвистяха още куршуми.

Шампион се сниши.

— Мисли, докато бягаме!

— Правилно. — Скофийлд даде газ и подкара мотора с подновена енергия, по-надалеч от джиповете.

След секунди се обърна към Шампион.

— Сетих се къде е!

06:01… 06:00… 05:59…

 

 

Моторът поднесе и спря пред терминала на лифта.

Скофийлд измъкна Шампион от коша и я понесе към гаража. Зак бързо отвори вратата. Както им бе казано, Зак и Ема бяха дошли на мястото, където Баба бе излял дизеловото гориво.

— Какво става?

05:10… 05:09… 05:08…

— Веднага след прекъсването на сателитната връзка руснаците са изстреляли ядрена ракета. Ще порази острова след пет минути.

Зак пребледня.

— Пет минути? Какво можем да направим за пет ми…

— Да стигнем до бункера. — Скофийлд се втурна през гаража и влезе в самия терминал. Забърза към кабината на лифта и погледна въжето, спускащо се към Киселинния остров.

Спомняше си, че беше видял дебела оловна врата в залата на Киселинния остров. Намираше се на най-долното ниво и имаше знак за ядрена опасност с предупреждение на кирилица. Тогава беше решил, че е склад за радиоактивни материали, но бе сбъркал — това беше бункер.

Разбира се, остров Дракон би трябвало да има няколко противоатомни бункера. Все пак бе представлявал основна цел през Студената война. И построяването на бункер под Киселинния остров изглеждаше съвсем логично — мястото беше частично защитено от отвесните скали на залива, а водното пространство до Дракон щеше да играе ролята на допълнителен буфер срещу ударната вълна от ядрената експлозия.

— Кабината е прекалено бавна. Няма да стигнем навреме — каза Ема.

— Права си, няма. — Скофийлд още гледаше въжето. То се спускаше стръмно надолу към станцията на Киселинния остров на триста метра от тях. — Всички на покрива на кабината. Ще минем по бързия начин.

 

 

04:20… 04:19… 04:18…

Всички се покатериха на покрива на очуканата от куршуми кабина.

Въжето се спускаше надолу, невъзможно дълго и зашеметяващо стръмно.

— Добре — каза Скофийлд, когато всички бяха на покрива на кабината. — Зак, Ема, използвайте коланите си. Преметнете ги ето така.

Прехвърли колана на Зак през въжето и кръстоса двата му края.

— По време на изкачването разчупихме по-голямата част от леда, така че въжето би трябвало да е сравнително чисто. За да забавите спускането, разперете ръце настрани. Така коланът ще се стегне около въжето и ще увеличи триенето. Ясно? Добре. Тръгвай.

Зак беше пръв. Оттласна се от кабината, изпищя от ужас и се понесе по въжето. За миг се превърна в мъничка точка в далечината.

Ема бе следваща. Пристъпи нерешително към ръба на покрива.

— Времето ни наистина изтича, Ема — подкани я Скофийлд. — Тръгвай веднага.

— Разбрано — каза тя, пое дълбоко дъх и се пусна по безумно дългото въже.

Оставаха само Скофийлд и Шампион. Скофийлд прехвърли колана си през въжето…

03:31… 03:30… 03:29…

… и притисна Шампион към себе си в здрава прегръдка.

Лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Ръцете й го бяха обхванали здраво през врата, а неговите бяха протегнати нагоре и държаха преметнатия през въжето колан.

— Дръж се — каза й той.

За един кратък миг Вероник Шампион погледна покритите му с белези очи.

И за най-голяма негова изненада най-неочаквано го целуна бързо, но страстно по устните.

— Никога не съм срещала мъж като теб! — Дръпна се от него. — А сега лети, Плашило! Лети!

Точно тогава петима от Армията на крадците се втурнаха през вратата на терминала и откриха огън с автоматите си.

Куршумите им обаче не улучиха нищо, защото точно тогава Скофийлд — с прегърналата го Шампион и с Бърти на гърба — скочи от покрива на кабината.

 

 

Скофийлд и Шампион летяха по дългото въже, свързващо терминала на върха на скалите на остров Дракон със станцията на Киселинния остров, намираща се на морското равнище.

Изглеждаха съвсем дребни на фона на величествените скали и огромната подкова на залива — но точно в момента гледката изобщо не ги интересуваше.

Спускаха се бързо, много бързо. Невероятният им полет продължи цели двайсет секунди.

Скофийлд държеше здраво колана и когато видя зейналия отвор на станцията да се приближава, разпери рязко ръце и коланът се стегна около въжето.

Скоростта им незабавно намаля, но за миг той си помисли, че е набил спирачката твърде късно, задърпа с цялата си сила колана и той захапа въжето още по-здраво. Влетяха в станцията и…

… внезапно спряха.

Зак и Ема ги чакаха на платформата и помогнаха на Шампион да слезе.

Скофийлд също се пусна и си погледна часовника:

03:01… 03:00… 02:59…

— Три минути — каза той. — Тичайте. Тичайте с всичка сила.

 

 

Изскочиха от станцията и се втурнаха към огромната сграда с резервоари и цистерни.

02:00… 01:59… 01:58…

Зак и Ема тичаха отпред, следвани от Скофийлд и Шампион, която бе преметнала ръка през раменете му.

01:30… 01:29… 01:28…

На зигзаг по някакви висящи пътеки…

01:00… 00:59…

— Една минута! — извика Скофийлд.

Надолу по стълби. Шампион ги забавяше.

00:40… 00:39…

Скофийлд се приземи на долното ниво и видя вратата — свръхдебелата метална врата със знака за ядрена опасност.

— Натам!

00:30… 00:29…

Втурнаха се през залата.

00:18… 00:17…

Зак и Ема минаха през бронираната врата.

00:16… 00:15…

Скофийлд, Бърти и Шампион ги последваха.

00:14… 00:13…

Зак и Ема бутнаха тежката врата и тя се затвори с резониращ звън.

00:10… 00:09…

Всички се завтекоха надолу по бетонното стълбище.

00:05… 00:04…

През още две дебели врати.

00:03… 00:02…

През последната врата, която Скофийлд затръшна и всички се хвърлиха на пода, притиснали гръб в яката бетонна стена.

00:01… 00:00.

Миг пълна тишина.

И тогава дойде.

Ударът.

* * *

Руската междуконтинентална балистична ракета разсичаше небето като гръм — носеше се към остров Дракон с повече от 1100 километра в час.

Оцелелите членове на Армията на крадците имаха около пет секунди да се възхитят на зрелищната й огнена диря — достатъчно време, за да осъзнаят с ужас какво е това и че смъртта им е неминуема.

Ракетата се взриви.

Ослепителната светлина бе последвана от невероятно силна ударна вълна, която погълна остров Дракон.

Двата комина на базата, така исполински и грамадни, бяха блъснати от ударната вълна и за миг се превърнаха в прах. Кулата се наклони и рухна, след което също бе заличена напълно от ядрения огън. Крайбрежните скали се разтресоха от колосалната експлозия и огромни канари се посипаха в океана. Терминалът на лифта се килна от ръба и полетя надолу към залива.

Всичко бе изпепелено, всяка постройка и човек на острова бяха изпарени.

В небето се издигна огромна атомна гъба.

Остров Дракон престана да съществува.

Както и Армията на крадците.

* * *

Дълбоко в земните недра, в противоатомния бункер на Киселинния остров, Скофийлд и другарите му вдигнаха глави.

Бетонните стени се разтърсиха, но издържаха. Светлините примигнаха, но генераторите продължиха да работят.

Когато всичко свърши, всички се спогледаха.

— А сега какво? — попита Зак.

Скофийлд видя на стената стара свързочна конзола и отиде до нея. Беше свързана с генератор и като че ли работеше.

— Обаждаме се у дома. После се настаняваме удобно и чакаме някой да дойде да ни прибере.

 

 

Наложи се да чакат няколко дни.

След като се обади за втори път на подслушвателния пост на военновъздушната база „Ериксон“, Скофийлд отново бе свързан със ситуационната зала на Белия дом.

За прибирането им бе изпратена щурмова подводница „Морски вълк“ с противоатомна защита. Казаха, че щяла да пристигне след три дни. Дотогава можеха само да чакат.

По време на чакането пиеха оскъдните запаси вода и деляха пакетите готова храна, които носеше Бърти.

Скофийлд си мислеше за Майка и Баба, особено за Майка. Двамата с Баба бяха успели да спрат изстрелването на ракетата от влака, но на каква цена? Бяха ли ранени? Убити? Не бяха отговорили на повикванията му. Какво ли бе станало с Майка? Ако изобщо бе останала жива преди руския ядрен удар, не виждаше как би могла да оцелее по време на взрива. Надяваше се да си е отишла от този свят по начина, по който бе живяла — с шибан гръм, трясък и порой от куршуми.

— Сбогом, Майко — тихо каза той. — Ти бе мой верен, наистина верен приятел. Иска ми се да бях с теб накрая. Ще ми липсваш.

 

 

Когато най-сетне пристигна, „Морски вълк“ остана под повърхността на ледените води на залива.

Островът представляваше овъглена пустош, черен апокалиптичен ад.

Макар да бе частично защитена от взрива, сградата на Киселинния остров също беше пострадала ужасно — прозорците бяха пръснати, а покривът беше отнесен от ударната вълна. Многобройните цистерни и резервоари бяха под открито небе.

Спасителният екип беше с тежки защитни костюми. Носеха и костюми за оцелелите.

Отне известно време, но в крайна сметка всички бяха прехвърлени на подводницата, където щяха да бъдат сложени под карантина и проверени за остатъчна радиация.

Скофийлд влезе в подводницата последен — носеше Бърти в ръка. Пред него вървяха Зак и Ема, а пред тях двама души от екипажа носеха Шампион на носилка. По време на чакането в бункера Скофийлд беше почиствал и превързвал раната й, но сега тя най-сетне щеше да получи истинска медицинска помощ.

Вместо в карантинната камера Шампион беше отнесена в специално екипираната лечебница на „Морски вълк“ — херметически изолиран отсек, проектиран за лечение на членове на екипажа, засегнати от изтичане на радиация от реактора на подводницата. Там за нея щеше да се погрижи корабният лекар, който също беше облечен в защитен костюм.

Докато предаваха Шампион на лекаря, Скофийлд чу приглушен вик откъм затвореното помещение. Прозвуча му като „Хей! Плашило!“.

Надникна вътре — и видя Майка да вика и да му маха от едно легло.

— Ах, ти, секси герой такъв! — Майка се ухили широко. — Успя, мамка му! Браво на тебе!

В съседното легло лежеше Баба, в дълбока кома, включен към куп тръби и системи. Мониторът на сърдечната му дейност пулсираше слабо. Беше жив, но на косъм.

Въпреки изтощението, на лицето на Скофийлд грейна усмивка. Ченето на стоящият до него Зак пък увисна.

— Опитах да се свържа с теб по радиото, но ти не отговори — каза Скофийлд. — Какво стана на влака? Как успя да се спасиш от взрива?

Майка се ухили.

— Направих онова, което би направил и ти — забих шибания влак на пълна скорост в пристанището за подводници! Престрелката беше брутална и френското ми приятелче беше простреляно доста зле, но успя да ги задържи достатъчно дълго, за да излетим от релсите. Както и да е, точно когато влакът падаше във водата, грабнах Баба и скочих от локомотива. Той потъна, а ние цопнахме точно до носа на онзи кораб, където видях една малка руска подводница. И двамата бяхме ранени, той по-зле от мен, така че просто го помъкнах натам и се качихме в подводницата, за да проверя раните му на сухо.

Скофийлд погледна неподвижния Баба в съседното легло. Имаше шест рани, една точно в средата на гърдите. Гръдните рани обикновено са фатални, освен ако нямаш някакъв вид хемостатичен или съсирващ кръвта агент като гел „Целокс“ или гъба „Куик Клот“ — а Скофийлд знаеше, че Майка и Баба не разполагаха с такива.

— Как си успяла да го закърпиш и да спреш кървенето, по дяволите?

Майка отново се ухили и посочи с брадичка Зак.

— Всъщност всичко стана благодарение на него. Може и да не ти се вярва, шефе, но понякога наистина обръщам внимание на разни технически дрънканици. Един ден в лагера, преди да започне цялата тази дандания, Зак ми разправяше за новите пакети готова храна. Каза, че хапчетата за филтриране на вода били на хитозанова основа и че хитозанът бил основен компонент в гела „Целокс“. Освен това в пакетите има и желе, онова с вкус на лайно, а желето си е просто желатин. Реших, че ако смеся филтриращите хапчета с вода и желе, може да получа някаква лепкава гадост от типа на „Целокс“. Така че извадих пакета и направих точно това. Получи се хубаво гъсто желе, което нанесох на най-лошата рана. Получи се добро съсирване, не идеално, но достатъчно, за да запуши дупката. В подводницата пък имаше аптечка за първа помощ с бинтове. Не знаех колко ще издържи, но го запазих жив достатъчно дълго, докато ни приберат.

Скофийлд поклати невярващо глава.

— Направила си съсирващ гел от хранителния си пакет? Това…

— Знам! — възкликна Майка. — Аз съм един шибан Макгайвър!

— И още как. Чакай малко. А как изобщо успя да се измъкнеш? Опитах се да се свържа с теб по радиото.

— Чух те, но микрофонът ми си замина по време на престрелката на влака, а онзи на Баба също беше изчезнал, сигурно докато скачахме във водата. Цопнахме доста здраво. Както и да е, можех да те чувам, но не и да отговарям. Ти каза да се разкарам моментално от острова и реших, че ще последва сериозна пукотевица. Така че потопих подводницата максимално. Машинката си работи чудесно, но радиостанцията й е пълен боклук. Едва успях да привлека вниманието на нашата подводница, като непрекъснато давах сигнали с активния сонар.

Скофийлд кимна към Баба.

— Той как е?

— Състоянието му още е критично. Нарочно го вкараха в кома. Докторът не знае дали ще издрапа.

— Трябва да ида в карантинната камера, за да ме изтъркат — каза Скофийлд. — По-късно ще поговорим пак.

Вече бяха сложили Вероник Шампион на леглото отдясно на Майка.

— Ще мина да видя и теб — каза й Скофийлд.

Шампион кимна.

— Благодаря… още веднъж.

Майка ги видя как се гледат, ухили се многозначително на Скофийлд и вдигна вежди.

— Не бързай много обаче, Плашило. Имам да проведа едни момински разговори с френската мацка.

 

 

Балтимор

24 септември, 16:50 (пет месеца по-късно)

Шейн Скофийлд седеше в кабинета в мазето на малката къща в предградията на Балтимор.

Странно, но беше в пълна парадна униформа — бяла фуражка, стегната синя куртка с медали, колан със златна тока и светлосини панталони с червен кант. Облеклото му изглеждаше твърде официално за малкия кабинет, но когато приключеше тук, трябваше да отиде в Белия дам.

Срещу него, зад бюрото си, седеше Брук Улако, обикновено изглеждащата, обикновено говорещата, вземаща по шейсет долара на час психоложка от предградията.

Денят клонеше към края си и Скофийлд бе прекарал следобеда в повтаряне на изживяванията си на остров Дракон, в това число изтезанията от ръцете на Мариъс Калдерон.

До този ден не му беше позволено да разговаря с Улако за мисията на Дракон — тъй като тя засягаше ЦРУ, началниците го уведомиха, че нейното ниво на достъп до засекретена информация не е достатъчно високо. Скофийлд беше настоял да го променят по съответния начин, за да може да й разкаже всичко. Това бе отнело няколко месеца и още повече проверки, но Улако се беше справила и сега към достъпа й до строго секретна информация бе добавена и ПСД, програма за специален достъп. За Скофийлд определено си заслужаваше да чака през цялото това време, за да може да сподели всичко.

Когато той приключи разказа си, Улако бавно кимна и попита:

— И как се справи?

— Моля?

— Как успя да запазиш главата си да не се пръсне? Онзи Калдерон те е измъчвал и физически, и психически. Тормозил те е с баща ти и със смъртта на Гант, а после, поне според теб, е убил най-близкия ти приятел, Майка, пред очите ти с плъхове в проклета кутия. Как се справи с това?

Скофийлд се облегна в стола си.

Знаеше много добре как се бе справил.

— Направих онова, на което ме научи — отвърна.

— На което съм те научила ли? — Улако беше изненадана, а това бе рядкост за нея. Спокойното й самоуверено изражение на човек, видял едва ли не всичко на този свят, рядко се променяше. Сега обаче се беше променило. — На какво съм те научила?

— Да разпределям съзнанието си — отвърна той. — В място на паметта. Или в моя случай, в… хм… подводница на паметта.

Улаго го изгледа внимателно.

— Често съм се питала за това, Шейн. Избра подводница като място за спомените, защото е напълно херметична структура, но с възможност за очистване — с възможност да изхвърляш спомени. Изхвърли ли спомените си за Либи Гант?

Зададе въпроса с безизразното изражение на изпечен картоиграч. И макар да очакваше с трепет отговора, добави:

— Между другото, този въпрос няма правилни и неправилни отговори.

Скофийлд се замисли сериозно и се умълча за цяла минута.

Улако чакаше, без да сваля поглед от него.

Накрая той заговори.

— Не. Не ги изхвърлих. Никога няма да изхвърля спомените си за Либи. Тя беше невероятна жена, обичах я, и да премахна всички чудесни спомени за нея би било равносилно на това да премахна нещо, което ме прави завършен, онова, което съм, самия себе си. По време на изтезанията и особено когато си помислих, че с Майка е свършено, просто натиках тези спомени в затънтено ъгълче на подводницата, затръшнах стоманената врата и я залостих херметически. След това Калдерон не можеше да докосне Гант. Нищо казано или направено от него не можеше да достигне тези спомени, всички тези чудесни спомени. И така бях добре.

— Бил си добре? Та ти си умрял.

— Само за малко.

Улако пусна иронична полуусмивка.

— Да не искаш да ми кажеш, че техниката, на която те научих в мизерното си мазе в Балтимор, е запазила разсъдъка ти, докато си бил изтезаван от един от най-големите експерти в света по пречупване на човешката психика?

Скофийлд кимна.

— Именно.

Улако се извърна за момент, но въпреки усилията си не успя да скрие, че е малко горда. Това продължи само секунда, но Скофийлд го забеляза. След миг тя възвърна обичайното си самообладание и попита:

— И след това си спасил Северното полукълбо от унищожение?

— Да.

— Значи бих могла да кажа, че спасявайки теб, аз съм спасила света? — дръзко попита тя.

Скофийлд отвърна на усмивката й.

— Мисля, че би могла.

И двамата се разсмяха за първи път от началото на срещите им.

Улако стана.

— Времето ти изтече, капитане. Имаш среща с президента.

Скофийлд също стана и кимна сериозно.

— Благодаря, докторе. Благодаря за цялата ти помощ. О, има още едно нещо.

 

 

Овалният кабинет на Белия дом

24 септември, 20:00

Шейн Скофийлд стоеше мирно в Овалния кабинет в парадната си униформа, докато президентът на Съединените щати закачаше медала му.

До него стоеше Майка, също в униформа и също в стойка мирно. Следваха четирима цивилни — Дейв Феърфакс, Мариан Ретер, Зак Уайнбърг и Ема Доусън — и един робот. Бърти беше застанал щастливо до Зак, долната половина на тялото му бе напълно възстановена и екзоскелетът му блестеше.

В присъствието на командващия Морската пехота, директора на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната и генералния директор на АИОП всички те бяха получили различни медали за „доблест и героизъм с риск за живота, отвъд повелята на дълга“.

Отстрани стоеше Брук Улако, облечена набързо в най-добрата си неделна рокля. Изглеждаше потресена, че е тук. Когато застана пред нея, президентът не държеше медал.

— Доктор Улако — тихо каза той. — Капитан Скофийлд не пестеше суперлативите си към вас и уменията ви като психотерапевт. Да си президент е доста напрегната работа и от доста време търся човек, с когото да разговарям за това, един вид терапевт. Човек, който да е твърд, но и честен, а в същото време и дискретен. Разбрах, че вече имате достъп до секретна информация; това означава, че ще са необходими само още няколко проверки. Съгласна ли сте?

За първи път, откакто я познаваше, Скофийлд видя как очите на невъзмутимата д-р Улако се разширяват от изумление.

 

 

След като церемонията по връчването на медалите приключи, президентът помоли всички, освен Скофийлд да напуснат Овалния кабинет.

— Един човек иска да поговори с вас, капитане — каза той и включи интеркома. — Мери, доведи посланика, ако обичаш.

Отвори се една странична врата и в Овалния кабинет влязоха трима души — двама познати и един, когото Скофийлд никога не бе виждал.

Непознатият беше висок, властен на вид човек със заресана назад прошарена коса, дълъг клюнест нос и високомерен поглед; беше облечен в очевидно скъп костюм.

Другите двама, също облечени в цивилни дрехи, бяха Вероник Шампион и Баба. Шампион изглеждаше стройна и изящна с дамски костюм и обувки на високи токчета. Имаше безупречен грим и лъскавата й черна коса, специално подстригана за случая, се спускаше до раменете. Баба също беше подрязал малко брадата си, но като че ли се чувстваше ужасно неудобно в костюм. Едната му ръка висеше на превръзка на гърдите.

— Капитан Скофийлд — каза президентът, — позволете да ви представя френския посланик в Съединените щати мосю Филип дьо Креспини.

Обърна се към Скофийлд и представи посланика на него, което беше намек, че тук той е по-важен от посланика. Несъмнено дипломатът не пропусна да забележи това.

— Мосю. — Французинът се поклони, докато стискаше ръката му. — Сигурен съм, че познавате майор Шампион и старши сержант Южено.

Скофийлд кимна на Шампион и Баба.

— Познавам ги. Радвам се да ги видя отново и че изглеждат така добре.

— Посланикът има да ви предаде нещо от своя президент, капитане — каза домакинът им.

Дьо Креспини се изпъна още повече и каза официално и малко сковано:

— Капитан Скофийлд. Република Франция ви предава чрез мен искрената си благодарност. Майор Шампион и старши сержант Южено съобщиха на президента на Франция, че вашите действия са спасили страната ми наред с други държави. Мое задължение е да ви предам, че президентът отмени наградата за главата ви. Република Франция ви няма зъб, капитан Скофийлд.

Ченето на Скофийлд увисна.

Шампион му се усмихна. Баба се ухили.

А президентът на Съединените щати изглеждаше много, много доволен.

* * *

Последва малко угощение със сладкиши и кафе в стаята „Рузвелт“, което бе обичайна практика след среща с президента.

Зак и Ема запознаваха държавния глава с множеството способности на Бърти, а Шампион бъбреше с Брук Улако.

Ралф, съпругът на Майка, също бе тук с най-хубавия си костюм и наистина ужасна вратовръзка, но Майка го хвана здраво под ръка и не го пусна нито за миг, докато си приказваше дружески с Баба и Скофийлд.

— Е, Плашило — каза тя, — намериха ли онзи задник от ЦРУ, Калдерон, Господаря на анархията?

Скофийлд поклати глава.

— Не, но подозирам, че един ден ще бъда извикан на някаква много важна среща, на която някой много важен задник от ЦРУ ще ми съобщи, че Мариъс Калдерон е бил открит мъртъв.

— Само дето няма да е мъртъв… — отбеляза Майка.

— Да, няма да е мъртъв. Калдерон е един от най-добрите и най-ярките умове на ЦРУ. Формулирал е плана за остров Дракон преди почти трийсет години и той проработи съвършено — всичко мина според предвижданията му, с изключение на една променлива — нас. Ако не бяхме ние, цял Китай и по-голямата част от Северното полукълбо в момента щеше да е пепел. Не бих се изненадал, ако Мариъс Калдерон вече е в Щатите и работи в Лангли — с ново лице и ново име, но може би в същия кабинет.

След няколко минути президентът дискретно потупа Скофийлд по рамото.

— Капитане, само две думи, ако обичате.

И го поведе към изхода.

Слязоха в ситуационната зала, където ги очакваха хора от разузнавателните служби, сред тях и директорите на Военното разузнаване и ЦРУ.

— Капитане — каза президентът, — искам да чуете това направо от първоизточника. Директоре.

Директорът на Централното разузнавателно управление пристъпи напред с подобаващо мрачна физиономия. Измери с поглед Скофийлд от глава до пети, сякаш преценяваше човека, съсипал отдавна готвения план на ЦРУ.

— Господин президент. Капитан Скофийлд. Най-сетне открихме Мариъс Калдерон. Мъртъв е. Преди две седмици норвежки траулер открил подводницата му да дрейфува в Северния ледовит океан. Системата за подаване на кислород се повредила, докато Калдерон бил под водата. Задушил се е.

Скофийлд погледна шефа на ЦРУ право в очите.

— Благодаря, господин директор. Изобщо не очаквах да чуя това.

 

 

Скофийлд се върна на соарето.

На вратата го чакаха Майка и Брук Улако.

— Хей, Плашило. Тъкмо си приказвахме със сексапилната френска мацка. — Майка кимна към Шампион. — Представяш ли си? Знаеш ли какво означава „ренар“ на английски?

— Не.

— Ренар — бавно рече Майка — е „лисица“ на френски.

— Така ли? — слиса се Скофийлд.

— Именно. Мисля, че в това може би има нещо — рече Майка. — Има и още. Попита ме дали би се съгласил да излезете да пийнете заедно след угощението тука.

Скофийлд хвърли поглед към Шампион — и видя, че го гледа, но бързо се извръща.

Обърна се към Улако.

— Някакви предложения?

Брук Улако сви рамене.

— Винаги ще е нужна необикновена жена, за да запали искрицата в теб. А тази жена определено е необикновена. Така че действай. Едно питие би ти се отразило добре. Майко?

— Одобрявам — меко рече Майка и целуна Скофийлд по бузата. — Мисля, че и старата Лисица също би одобрила.

Скофийлд впери поглед във Вероник Шампион — Ренар, Лисицата — и се замисли. След което отиде при нея.

 

 

Късно вечерта Скофийлд и Шампион седяха в едно денонощно кафе на няколко пресечки от Белия дом. Разговаряха, усмихваха се, от време на време се смееха.

Говориха до късно през нощта.

Минаваше два, когато Скофийлд се върна във временната си квартира в комплекса на Морската пехота в Арлингтън.

На леглото му имаше нещо.

На възглавницата.

Очукани огледални очила с вписано А в кръг по стъклото.

Неговите очила, отнети му от Мариъс Калдерон.

Само очилата. Никаква бележка. Нищо.

Скофийлд се огледа неспокойно. После взе очилата и впери поглед в тях.