Матю Райли
Плашилото и Армията на крадците (8)

Шеста фаза
Краят на света

„Никога няма да се предадем.“

Уинстън Чърчил

Вашингтон, окръг Колумбия

23:55

12:55 на о-в Дракон

Дейв Феърфакс летеше по улиците на Вашингтон с малка „Тойота Приус“. Мариан Ретер седеше до него.

След като отвориха засекретения план на Мариъс Калдерон да се използва Русия за унищожаването на Китай (носещ подходящото име „Поразяване на дракона“), те бяха издали местоположението си и трябваше да бягат.

Именно затова сега се намираха в колата. Тойотата беше на Зипкар — екологично настроена мрежа за споделяне на коли, в която участваше Дейв; автомобилите бяха паркирани на различни места в града и ако имаш членска карта, можеш да ги ползваш. Дейв предположи — съвсем правилно — че малко след като използва картата да вземе колата, някой някъде ще засече трансакцията и ще отбележи автомобила за незабавно задържане от вашингтонската полиция. Рискът обаче си заслужаваше, защото той не смяташе да се задържа дълго в колата.

— Къде отиваме? — попита Ретер.

Дейв гледаше решително напред.

— Има само едно място, където можем да отидем — мястото, където те не искат да отидеш.

Излязоха на Пенсилвания Авеню и видяха в другия край прочутата сграда, осветена от прожектори, сияеща в нощта.

— Трябва да отидеш на срещата си в Белия дом — каза Дейв.

— ЦРУ със сигурност ще наблюдават — каза Ретер, докато пътуваха по булеварда с бавния вечерен трафик. — Със сигурност са разположили навсякъде свои хора.

— Предполагам, че е така, затова ще ни е нужен малко късмет — отвърна Дейв.

Стигнаха до ъгъла на Пенсилвания и Уест Екзекютив Авеню, откъдето се стигаше до входа на Западното крило.

Погледът на Дейв спря върху портала на входа и постройката на охраната до него.

Ретер огледа по-широк район, мъчеше се да забележи агенти на ЦРУ. Площад „Лафайет“ беше пълен с обичайната тълпа — туристи, ченгета и… четири двойки мъже с костюми, разположени на стратегически места; някои от тях докосваха ушите си и шепнеха в ръкавите си, докато се оглеждаха.

— Виждаш ли ги? — попита Дейв.

— Може просто да са от Тайната служба — отвърна Ретер.

Внезапно един от мъжете посочи колата им и се затича към тях.

— По дяволите! — изруга Ретер. — Видяха ни!

Дейв бързо погледна към входа на Западното крило.

— Ох, мамка му! — Натисна газта до дупка и рязко завъртя волана наляво.

Със свистене на гуми малката тойота рязко излезе от пътя, премина бордюра и се понесе към входа на Западното крило!

Както беше очаквал, униформената охрана на Тайната служба незабавно откри огън по колата — макар да не му се вярваше, че терористи редовно атакуват Белия дом с леки коли. Двамата с Ретер се снишиха. Предното стъкло се пръсна.

Тойотата поднесе, блъсна се в подсиления стълб на портала и рязко спря. Купето се смачка, Дейв и Ретер полетяха напред, въздушните възглавници се издуха с рязко съскане.

Изпускащата пара малка кола моментално беше заобиколена от поне шестима служители на Тайната служба с насочени към нея пистолети.

Хората на ЦРУ в парка, които се бяха втурнали след тях, останаха на почетно разстояние — сега Дейв и Ретер се намираха в юрисдикцията на Тайната служба, а когато ставаше дума за сигурността на Белия дом, службата пазеше ревностно територията си. Не предаваха никого на никоя друга агенция, преди да приключат собственото си разследване.

— Слезте от колата с вдигнати ръце! — яростно извика главният агент.

Дейв и Ретер се подчиниха и в следващия миг бяха съборени по очи на земята. Тойотата беше претърсена, докато ги закопчаваха.

— Няма никакви устройства вътре или под колата — докладва един агент.

— Проверете им документите — нареди главният и вдигна Дейв на крака. — Току-що си навлече огромни неприятности на главата, приятел.

Дейв заговори високо, за да го чуе цялата охрана:

— Сър, името ми е Дейвид Феърфакс от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната. Това е Мариан Ретер, също от разузнаването. Моля, проверете списъка на посетители. Ще откриете, че госпожица Ретер има спешна среща с президента.

 

 

Нужни бяха двайсет минути (време, което Дейв и Мариан прекараха в черен микробус, паркиран пред входа на Западното крило), но накрая ги пуснаха да влязат.

Главният охранител лично отвори микробуса. До него стоеше някакъв помощник на президента с официален костюм.

— Оказва се, че дамата наистина има среща — каза агентът. — А вие, господин Феърфакс, имате награда за особени заслуги. Казаха ми, че ако дамата няма нищо против, можете да я придружите вътре.

— Определено нямам нищо против — обади се Ретер.

— Следващия път просто спрете пред портала и си изчакайте реда — каза агентът.

— Съжалявам — отвърна Дейв. — Не можех да го направя. Това място беше обградено от хора, които искаха да ни попречат да влезем. Ако бяхме спрели, с нас щеше да е свършено. — Усмихна се виновно. — Съжалявам за портала.

И с тези думи Дейв Феърфакс и Мариан Ретер влязоха забързано в Белия дом.

 

 

Газово отделение на остров Дракон

12:55

Подобно на Айрънбарк и Хартиган, тялото на Скофийлд, все още завързано за металната пружина, беше незабавно и безцеремонно изхвърлено от терасата.

Ужасното съчетание от метал и труп падна на дългия индустриален конвейер на долното ниво и започна пътуването си към пещта на петдесет метра по-нататък. Преди да стигне до нея, тялото на Скофийлд щеше да мине под широката рампа, която свързваше железопътната платформа с газовото отделение.

Поради това трупът щеше да бъде скрит за десетина секунди от погледа на главорезите от Армията на крадците, намиращи се горе на терасата.

Неподвижното тяло на Скофийлд влезе под рампата и изчезна.

— Огън! Огън! — яростно скандираше тълпата, изгаряща от желание да види как неприятелският лидер изгаря в пещта.

Погледите им бяха приковани към конвейера от другата страна на рампата в очакване да видят как тялото на Скофийлд се появява отново.

Мариъс Калдерон също гледаше, изпълнен с желание да види Скофийлд унищожен завинаги.

Именно той се намръщи пръв, когато тялото на Скофийлд не се появи в очаквания момент.

Конвейерът продължаваше да се движи, но мястото, където би трябвало да се намира вързаният за пружината труп на Скофийлд, беше празно.

Калдерон примигна объркано. Да не би трупът да се бе закачил за нещо под рампата? Изпрати двама души да проверят — и след секунди чу кратък автоматичен откос. Хората му обаче не се появиха и Калдерон тръгна към металните стъпала, по които се стигаше до долното ниво…

И точно тогава Скофийлд се появи.

Само че не беше закопчан за рамката на леглото…

… и вече не беше мъртъв.

* * *

Шейн Скофийлд изкачи металните стъпала от долното ниво и стъпи на терасата.

Калдерон не можеше да повярва на очите си. През първите няколко мига същото се отнасяше и за всички останали от тълпата.

Скофийлд стоеше напълно неподвижен, като нещо, излязло от филм на ужасите — гол до кръста и бос, плувнал в пот и вода, с ужасни изгаряния, разкървавени драскотини и открити рани. Зъбите му бяха стиснати здраво, кървясалите му, покрити с белези очи се взираха в Калдерон с убийствена ярост.

Не само че се бе върнал от оня свят, но го бе направил въоръжен — държеше картечен пистолет „Щаер“ ТМП в едната си ръка и „Зиг Зауер“ П-226 в другата.

След като бе изкачил стълбите, бе оставил нещо на пода до себе си и сега то стоеше до него като вярно куче.

Малък сребрист робот.

* * *

Ако трябва да бъде описан с един израз, Бърти бе адски решителен малък робот.

След като снарядът го отнесе от терминала на лифта, той прелетя цели сто метра, преди да се бухне в ледените води на залива.

Разбира се, това не му причини нищо и той автоматично наду балоните си, изплава на повърхността и се заклатушка като някаква странна механична патица.

След това се задейства програмата за спътник и Бърти започна да търси приятел, когото да следва.

Колелата му се завъртяха във водата и той бавно, но решително заплава към външния край на залива, където видя място, от което можеше да стигне до остров Дракон — изоставеното китоловно селище.

Отне му почти час да стигне до него, но все пак го направи и малко след пристигането си видя втория си приятел капитан Шейн М. Скофийлд заедно с Вероник Шампион.

Именно Бърти бе наблюдавал влизането на Скофийлд и Шампион в селището.

Малкият робот забърза да настигне Скофийлд, но той се бе втурнал твърде бързо напред, бе надхитрен от Тифон и бе пленен.

На Бърти му оставаше само да гледа с роботски ужас развоя на събитията.

А после изневиделица се чу женски глас:

— Bonjour, мъник.

— Бърти трябва да се върне при втория си приятел, капитан Шейн М. Скофийлд — настойчиво каза роботът.

— Oui, трябва. И когато го намериш, искам да му предадеш някои неща от мен — отвърна Шампион.

 

 

Минаването през блокадата беше екипно начинание — Шампион стреля по двете димни гранати на Скофийлд, които още бяха там, където ги беше захвърлил Тифон, а в последвалата суматоха и дим Бърти се прояви по най-брутален начин.

Воден от инфрачервения си скенер, с чиято помощ виждаше през димната завеса, сякаш тя не съществуваше, Бърти унищожи противниците с картечницата си, разкъса ги на парчета и минута по-късно бръмчеше упорито нагоре по стръмния път на малките си дебели гуми в търсене на втория си приятел.

Ранената и неспособна да му помогне повече Шампион го гледаше как се отдалечава.

 

 

Шампион обаче му беше дала още една заръка — да следва пресните следи от гумите на джипа, с който бяха откарали Скофийлд. Бърти прилежно изпълни инструкцията и стигна до газовото отделение.

Бързо се вмъкна през една странична врата и се озова под рампата точно когато тялото на Скофийлд тупна върху конвейера точно пред него.

Щом разпозна втория си приятел, Бърти забръмча напред и с малките си механични ръце издърпа Скофийлд и тежката пружина от конвейера. Бърз скенер разкри, че Скофийлд няма пулс, така че Бърти активира дефибрилатора си и го използва съгласно програмата за оказване на първа помощ.

Туп. Туп.

Тялото на Скофийлд трепна два пъти…

… след това очите му се отвориха, той изпъшка и хрипливо загълта въздух.

Докато Скофийлд идваше на себе си, Бърти го освободи от белезниците и въжетата с помощта на горелката си.

Благодарение на якия малък робот Скофийлд отново беше жив и свободен. Всъщност единственият начин да се измъкне от Мариъс Калдерон и Армията на крадците беше смъртта.

Грабна пакета за първа помощ на Бърти, намери спринцовката АП-6 и си инжектира стимуланта и болкоуспокояващото. Дишането му се успокои; усети как силите му се завръщат.

Тогава видя трите неща на гърба на Бърти — картечния пистолет „Щаер“ ТМП, „Зиг Зауер“ П-266 и магнитната кука на Шампион.

Изправи се и кимна на Бърти.

— Благодаря, малки приятелю. Хубаво е, че се върна. А сега ела с мен. Време е да направим някоя поразия.

* * *

Изправени срещу Мариъс Калдерон и неговата Армия на крадците в газовото отделение, двама срещу четирийсет, Скофийлд и Бърти откриха заедно огън.

Дулото на картечницата на Бърти забълва огнени езици с дължина цял метър. Едрокалибрените му куршуми се врязаха в тълпата противници и започнаха да ги покосяват. Само при първия откос шестнайсет от тях паднаха, направо съсечени на две, пръскайки фонтани кръв във всички посоки.

Скофийлд беше по-прецизен със стрелбата, но също толкова смъртоносен.

Прицели се най-напред в Калдерон, но Господарят на анархията беше бърз. Когато Скофийлд стреля, Калдерон дръпна Мобуту пред себе си и суданецът бе улучен два пъти в гърдите, а Калдерон се метна през близкия изход и изчезна, следван от Марио.

След това Скофийлд с точни изстрели свали двамата, които държаха Зак.

— Зак, залегни и не ставай! — извика му той.

Зак моментално се просна по корем и прикри главата си с ръце.

След това Скофийлд бързо се прицели в онзи, който държеше Ема — жилав плешив мъж със сребърна верижка, опъната между двете халки на лицето му — но докато стреляше, онзи скочи по стълбата зад себе си и дръпна и Ема. Скофийлд не беше сигурен дали го е улучил, но нямаше време да проверява, защото точно тогава съвсем наблизо блъвна огнен език и трябваше да се метне настрани.

Огънят всъщност беше насочен към Бърти. Малкият робот нанасяше такива щети, че един от противниците беше насочил към него огнехвъргачката си, закрепена на ремъци през раменете му. Пламъкът облиза Бърти и го погълна напълно, но малкият робот просто се дръпна настрани със запалени гуми и отвори трето око на челото на нападателя си.

Но тогава дойде много по-опасна атака — белият офицер, известен като Мако, грабна захвърлен на пода гранатомет и стреля по Бърти.

Снарядът профуча през терасата и улучи малкия робот в долната част.

Бърти се пръсна на парчета.

Вече горящите му колела се разхвърчаха, последвани от стоманени шрапнели. Малкият робот изчезна в облак дим.

Скофийлд видя всичко това и сърцето му се сви, но не можеше да спре да стреля. Сега беше сам в тази битка, а това означаваше, че трябва да я привърши бързо.

И тъй, през следващата минута Шейн Скофийлд, Плашилото, отприщи всичките си страховити умения на воин срещу останалите двайсетина врагове.

 

 

Убиваше като природна стихия.

Лицето му бе безизразно, лишено от всякакви емоции. Той просто вървеше напред и стреляше хладнокръвно и спокойно, без да пропилява нито един куршум — неудържим, неуморим, безмилостен морски пехотинец.

Сваляше всеки, който му се изпречи пред погледа.

Малцината, които бяха успели да вдигнат оръжие, изпопадаха сред фонтани от кръв, повалени от мощния огън на Скофийлд. След като изстреля снаряда, Мако използва един от хората си като жив щит и се прицели в Скофийлд, но Плашилото ги свали и двамата с един откос на картечния пистолет — стреля през гърдите на първия, така че същите куршуми се забиха в сърцето и на Мако.

След това видя Големия Исус да се мъчи да свали тежкия „Корд“ от гърба си и се прицели в него, но едрият чилийски лейтенант беше хитър и се метна през изхода, като стреляше назад — а онези, които се хвърлиха към вратата след него, откриха, че той е заключил и ги е оставил на милостта на Скофийлд.

Гледаха с ужас мрачното лице на мъжа, чието изтезание бяха посрещнали с ликуване само преди минути.

Скофийлд ги застреля на място и накрая на терасата не остана нито един жив член на Армията на крадците.

 

 

След като враговете паднаха мъртви, Скофийлд се втурна към Майка.

Когато стигна до неподвижно висящото от електрокара тяло, за негова най-голяма изненада главата на Майка леко се помръдна, сякаш я беше наклонила на една страна.

— Майко? — неуверено повика той. Възможно бе да е някакъв рефлекс на мъртвото тяло.

— Плашило? — Гласът й звучеше приглушено от дървената кутия. — А стига бе! Цялата тази пукотевица твоя работа ли беше?

Скофийлд бързо спусна вилицата на електрокара, за да свали Майка и Баба на пода, след което простреля белезниците и забързано махна кутиите от главите им.

Кутията на Майка бе вдигната първа.

От нея тупнаха два плъха… обезглавени. Вратовете им завършваха с кърваво раздърпано месо. Главите им бяха отхапани.

Устата на Майка бе в кръв.

— Ох, Майко… — промълви той и я сграбчи в прегръдката си.

— Шибаният Ози Озбърн ряпа да яде — каза тя и също го прегърна. — Всеки може да отхапе главата на прилеп на сцената. Опитай се да отхапеш главите на два шибани подивели плъха, докато се опитват да те изядат! На това му се вика изпълнение.

Зак свали и кутията на Баба и от нея също изпаднаха два обезглавени плъха.

Французинът изплю някакви малки костици.

— Гадост! Имам козина между зъбите!

— Това ли беше планът ти, Майко? — попита Скофийлд. — Да се престориш на мъртва и евентуално да действаш, когато изхвърлят тялото ти?

Майка сви рамене.

— Ами, когато те видях за последно, теб те пържеха и ми каза да се боря след смъртта ти. Добрите момичета трябва да са послушни.

— Всъщност хубав план.

Майка отново сви рамене.

— Докато ни слагаха кутиите на главите, казах на Баба да направи като Ози Озбърн и да се прави на умрял. За щастие Баба има чудесни музикални предпочитания и ме разбра съвсем правилно.

Скофийлд се усмихна.

— Обичам те до смърт, Майко. И ти ми израстваш в очите, Баба.

Баба кимна към оръжията на Скофийлд.

— Познавам тези играчки, мосю. Принадлежат на една чудесна жена. Тя жива ли е?

— Засега да, но нека говорим за това по-нататък. Възкресението още не е приключило. Трябва да попречим на копелетата да изстрелят втората ракета.

Докато се обръщаше, Скофийлд видя коленичилия при останките на Бърти Зак и отиде при него.

Ужасно обезобразеният Бърти лежеше на пода. Цялата му долна половина с колелата и двигателя беше унищожена от взрива на снаряда и представляваше купчина изкривен метал. Горната половина си оставаше непокътната и вътрешният акумулатор явно работеше — картечницата и лещите му продължаваха да се движат и да търсят храбро неприятели, макар че малкият робот вече не бе в състояние да се движи.

— Как е той? — попита Скофийлд.

— Иска да продължи да се бие, но вече не може да ходи.

Скофийлд погледна Бърти.

— Този малък приятел ме върна от оня свят. Остава с мен.

Бързо взе нещо от един труп на вражески боец наблизо, вдигна Бърти — или каквото беше останало от него — и направи нещо, което накара Зак да се усмихне.

— Хей, не е зле… — рече той.

Скофийлд отиде при тялото на Мобуту, прибра си магнитната кука и кимна към вратата.

— Натам.

Всички забързаха към изхода.

Майка и Баба вървяха последни. Наведоха се да вземат калашници от двама мъртви крадци, резервни пълнители и радиостанции.

Докато бързаха след Скофийлд, Майка погледна назад към касапницата, която оставяха — близо четирийсет окървавени трупа, и тихо каза на Баба:

— Един съвет от мен. Никога, ама никога не ядосвай Плашилото.

* * *

Заобиколен от Майка, Баба и Зак, Скофийлд гръмна ключалката на вратата и надникна навън — точно навреме, за да види как Калдерон, съпровождан от Големия Исус и половин дузина други, върви към ракетната батарея.

Малко пред тях беше Тифон — носеше кутията със сферите и тъкмо стъпваше на моста, който водеше към ракетите.

Изведнъж Калдерон се обърна, видя Скофийлд и в отговор на вика му, хората му откриха огън по групата, за да я задържат достатъчно дълго, та Тифон да може да се добере до батареята.

Скофийлд моментално разбра, че е закъснял.

Не можеше да се справи с хората на Калдерон и да спре Тифон.

— По дяволите — каза той. — Няма начин да…

Млъкна, когато видя познатата малка фигура в далечината — като че ли седеше на отсрещния край на моста, в средата на който се намираше Тифон.

Така и не довърши изречението, защото точно в този момент последва експлозия и ракетната батарея бе вдигната във въздуха.

* * *

Цялата ракетна батарея изчезна в огромно огнено кълбо, точно пред Тифон.

Последва поредица експлозии, когато шестте влекача на равната площадка се взривиха един след друг — резервоарите им се пръснаха, ракетите или бяха разбити на парчета, или бяха изхвърлени от хълма от силата на взривовете.

Единственото обяснение, което можеше да намери Скофийлд за ставащото, бе малката фигура, която бе зърнал в края на моста.

Беше Хлапето. Просто си седеше на пътя. Взривът го беше погълнал и сега не се виждаше никакъв.

Скофийлд си спомни, че беше видял Марио преди началото на изтезанията. Беше предал екипа му и бе преминал на страната на Калдерон. Беше заявил, че е застрелял Хлапето в главата.

Скофийлд не можеше да е сигурен, но подозираше, че Марио, който бе по-скоро механик и дребен гангстер, отколкото стрелец, е направил грешката, характерна за много такива като него — застрелял е Хлапето в челото и го е зарязал.

Обратно на популярното схващане, куршум в челото е най-малко вероятният начин да убиеш някого. През хилядолетията еволюция костта на челото, основната защитна бариера пред мозъка, е станала най-дебелата и най-яката част на човешкия череп. Опитните наемни убийци винаги стрелят два пъти в тила, където черепът е много по-тънък — така нареченото убийство в стил екзекуция. Снайперистите се целят в слепоочието или в окото, ако нямат друга възможност. Но при куршум в челото, ако жертвата успее да стигне до болница достатъчно бързо, вероятността за оцеляване всъщност е много голяма.

И Хлапето явно бе оцелял.

Достатъчно, за да завърши мисията си, макар и бавно.

Скофийлд си го представи — целия в кръв, движещ се едва-едва, как поставя гранати върху резервоарите за максимален ефект и накрая сяда изтощен на пътя в очакване на края.

А краят беше наистина зрелищен.

 

 

Мариъс Калдерон спря с увиснало чене, когато видя как ракетната батарея изчезва в пламъци.

Отърси се от шока. Не беше стигнал чак дотук без планове за непредвидени ситуации и все още разполагаше с такива.

— Исусе! — извика той и пъхна едната сфера в ръцете на едрия мъж. — Отивай при влака! Изкарай го навън и изстреляй ракетата в атмосферата! Тифон! Ела с мен!

— Слушам, сър! — Големия Исус забърза обратно към газовото отделение, като сваляше картечницата. Следваха го шестима, които откриха огън с калашниците си по вратата и принудиха Скофийлд и останалите да потърсят убежище вътре.

Групата обаче не направи опит да влезе. Големия Исус и хората му изтичаха пред самата врата, без да спират да стрелят, след което забързаха към ъгъла на сградата.

Отиваха към мястото, където железопътната линия влизаше в газовото отделение.

След като изчезнаха от поглед, Скофийлд отвори предпазливо вратата и видя Калдерон.

Агентът на ЦРУ се качваше в джип с Тифон, Марио и другата сфера. Колата бързо потегли в противоположната посока, по пътя, който заобикаляше основната кула и продължаваше към пистата от другата страна.

— Сега пък накъде е тръгнал? — не разбра Майка.

— Застрахова се — отвърна Скофийлд. — Изпрати онези задници при влака, за да изстрелят едната сфера с ракетата на вагона. Ако те успеят, печели. Но ако се провалят, у него остава още една сфера и ако разполага със самолет…

— Разполага — каза Зак. — В един от хангарите. С Ема се криехме в него, когато ни хванаха. Беше точно като онзи, който прати през водопада. Имаше сума неща в товарния отсек, все покрити.

— Така ли? — Скофийлд за момент се замисли. — Предполагам, че ако не се броят онези двете на влака, той не разполага с други ракети. Единственият му избор в такъв случай е да отнесе сферата директно в облака и да я взриви там. Какво, по…

Докато говореше, Скофийлд надничаше през процепа и следеше джипа на Калдерон.

За негова изненада, колата рязко спря до терминала на лифта, гледащ към островчетата на север. Тифон скочи от джипа, втурна се вътре и след минута се появи на покрива на терминала.

Скофийлд го наблюдаваше напрегнато.

— Не… няма начин…

Тифон, който бе частично скрит от една ниска стена, коленичи за няколко секунди, след което се изправи. Държеше някаква компактна, много модерно изглеждаща черна сателитна антена.

Беше заоблена, с правоъгълна форма, изработена от метална мрежа.

Тифон не си губеше времето. Секунди по-късно се появи отново долу, скочи в джипа на Калдерон и потеглиха.

Очите на Скофийлд се присвиха.

Умът му работеше трескаво, свързваше отделните парчета. Нещата се развиваха прекалено бързо и той се мъчеше да си ги изясни — и изведнъж проумя, видя цялата картина.

— Мисля, че току-що разбрах каква е изходната стратегия на Калдерон — каза той.

— Аз пък си мислех, че вече си го направил — каза Майка. — Няма ли да се измъкне с втория самолет?

— Не, имам предвид изходната стратегия за целия план, таен план на ЦРУ, разработван двайсет години — отвърна Скофийлд. — В тази стратегия не остава нито следа от Армията на крадците и съответно — нито един свидетел.

Стисна зъби, огледа се за превозно средство и забеляза един джип.

— Трябва да му попреча да излети с онзи самолет, в противен случай с целия остров и с всички на него е свършено.

— Какво!? — не повярва Майка.

— Сериозно ли говориш? — попита Баба.

— Повярвайте ми. Няма време за обяснения. Засега искам вие двамата да се погрижите за влака. Направете всичко възможно да им попречите да изстрелят ракета. Ще взема Зак и ще се погрижа за Калдерон и самолета му. Зак…

Обърна се.

Зак го нямаше никакъв.

— Той пък къде се дяна? — измърмори Майка.

Скофийлд се загледа назад към газовото отделение и си помисли за Ема.

— Имам идея, но това е битка на Зак. Иска ми се да можехме да му помогнем, но ако не спрем Калдерон, ще умрат много повече хора. Тръгвайте. Погрижете се за влака. Аз ще се погрижа за самолета.

И с тези думи се разделиха — Майка и Баба се втурнаха в газовото отделение, а Скофийлд скочи в джипа, натисна газта до дупка и полетя към пистата в последен отчаян опит да спре Мариъс Калдерон.

* * *

Зак се промъкваше тихомълком през долното ниво на газовото отделение, през плетеницата огромни тръби. Минаваше покрай съскащи клапани и резервоари с димящи течности. По стените на резервоарите имаше предупредителни надписи на руски. Единственият текст, който разпозна, беше на една огромна цистерна, белязана с ТЕБ и предупреждение с големи червени букви.

Следваше Лошия Уили.

Докато стоеше със Скофийлд, Майка и Баба при изхода, се беше обърнал за момент назад — и беше зърнал Уили с Ема на най-долното ниво.

По време на касапницата след възкресението на Скофийлд Зак се беше проснал по корем и бе покрил главата си с ръце. Не беше видял къде бяха изчезнали Лошия Уили и Ема.

Но сега знаеше.

Когато Скофийлд и Бърти откриха огън, Лошия Уили явно се беше измъкнал със спечелената си с много труд награда по някоя стълба и се беше скрил на най-долното ниво.

Веднага щом ги забеляза, Зак пое след тях, без дори да си направи труда да каже на Скофийлд и останалите къде отива. Така или иначе нямаше да могат да го спрат. Може да спасяваха света, но за Зак това щеше да е без значение, ако Ема бъдеше осквернена от Лошия Уили преди това.

И затова взе пистолет от един труп и забърза към долното ниво, за да започне преследването си.

 

 

Майка и Баба се втурнаха през най-горното ниво към великанския влак, спрян при платформата покрай северната стена на огромното помещение.

Докато тичаше, Майка видя как мегавлакът потегля. Големия Исус и шестимата му другари бяха на него, въоръжени с калашници.

Влакът имаше само пет вагона, но всеки беше с нелепо грамадни размери. В двата му края имаше по един брониран локомотив, зад който следваше двуетажен товарен вагон, способен да побере джипове, камиони и други големи товари; в средата имаше дълъг вагон-платформа, върху който лежаха две огромни междуконтинентални балистични ракети СС-23, всяка върху хидравлична стойка.

— Руснаците са построили много влакови ракетни системи — каза Баба, докато тичаха. — Но влакът трябва да е спрял, за да изстреля ракетата, в противен случай няма да улучи целта.

— Значи трябва да изкарат влака от сградата и да го спрат, за да стрелят? — попита Майка.

— Именно.

— Мисли, Майко — замърмори тя. — Какво би направил Плашилото?

— Какво казваш?

— Нищо — отвърна тя, беше се сетила. — Не би позволил на влака да спре. Ще го остави да се движи. Хайде. Трябва да се качим, да овладеем водещия локомотив и да не спираме влака.

 

 

Скофийлд летеше с откраднатия джип покрай огромния ров около кулата с диска.

С него бе Бърти, но с наистина необичайна конфигурация — онази, която беше накарала Зак да се усмихне.

Беше кацнал на гърба на Скофийлд, закрепен здраво с ремъка на огнепръскачка, взета от тялото на убит неприятел в газовото отделение. Четирите му основни карабинки, които по принцип държаха резервоара на гърба, бяха закрепени за металния екзоскелет на Бърти и сега малкият робот сякаш беше яхнал Скофийлд.

Монтираното на висока стойка око на Бърти надничаше над дясното рамо на Скофийлд, като се движеше наляво-надясно, а картечницата му М249 стърчеше над лявото рамо.

Скофийлд караше с пълна скорост.

Видя джипа на Калдерон да заобикаля кръглия ров и да продължава по пътя към пистата.

Не беше имал време да каже на останалите какво означава краткото спиране на Калдерон при терминала на лифта.

Сателитната антена, която бе взел Тифон, осигуряваше връзката, която пазеше остров Дракон от ракетните удари на руснаците и американците.

Когато бяха дошли на острова през същия този терминал, Скофийлд беше огледал района за антена с надеждата да я извади от строя или да я унищожи; оказа се, че тя се е намирала точно над главата му.

Вземането й от Тифон обаче имаше огромно значение.

Калдерон и първият му помощник се измъкваха от остров Дракон и зарязваха фалшивата терористична армия. Най-вероятно останалите бойци смятаха, че той ще се върне, след като подпали небето.

Скофийлд обаче знаеше, че Калдерон изобщо няма намерение да се връща.

Не. Калдерон щеше да гледа от самолета и веднага щом хората му на влака изстреляха ракетата (или след като той лично подпалеше небето със своята сфера), щеше да изключи сателитната връзка.

Руското ракетно командване, което следеше Дракон със своите спътници, незабавно щеше да засече прекъсването на защитната връзка и вбесено от катастрофата с предишната ракета, незабавно щеше да нанесе ядрен удар по Дракон.

Така Калдерон щеше да унищожи Китай и да избяга с малката си група, а измислената му Армия на крадците щеше да бъде изтрита от руската атака. Светът щеше да бъде променен коренно, като вината щеше да се стовари върху мистериозната терористична организация. Самият Калдерон щеше да се измъкне, без никой да му държи сметка.

Мисията е изпълнена.

Именно затова Скофийлд трябваше да спре самолета на Калдерон. Ако можеше да го задържи на острова, Калдерон нямаше да изключи сателитната връзка, тъй като с подобна постъпка щеше да се обрече на смърт…

Куршуми улучиха джипа.

Скофийлд се обърна и видя, че го преследва камион на Армията на крадците, по който бяха накацали бойци.

— Бърти! Погрижи се за тях!

— Да, капитан Скофийлд.

Докато Скофийлд продължаваше да кара с пълна скорост, като правеше резки завои, Бърти завъртя окото и картечницата си и стреля два пъти.

Първият куршум улучи радиатора на камиона и от него със съскане започна да излиза пара; вторият спука предната лява гума и камионът кривна, поднесе и се преобърна.

Скофийлд се усмихна мрачно. Макар гърмежите до ушите му да бяха оглушителни, бе хубаво да имаш очи — и оръжие — на гърба си.

— Добър робот — каза той.

Видя как джипът на Калдерон завива наляво на разклонението и продължава по стръмния път към пистата. Понечи да го последва, но няколко души изскочиха на пътя и откриха ожесточен огън. Един имаше огнепръскачка, която избълва дълъг огнен език.

Скофийлд изруга. Не можеше да пробие тази блокада.

Без да намалява скоростта, той рязко завъртя волана надясно и продължи по другия път. Пак можеше да стигне пистата, като заобиколи по-високия терен на север.

Това обаче щеше да му отнеме време, а той не бе сигурен дали разполага с достатъчно време.

Трябваше да опита. Прикриван от Бърти, Скофийлд отново натисна газта до дупка.

* * *

Зак ги чу, преди да ги види.

Ема се съпротивляваше.

— Не! Не! Пусни ме!

Последва звънка плесница.

— Млъквай, кучко! — отекна гласът на Лошия Уили през плетеницата тръби, цистерни и резервоари. — Рицарите на бели коне свършиха. Няма кой да те спаси.

Зак излезе зад ъгъла и ги видя — Ема лежеше на земята, а Лошия Уили стоеше над нея.

— Останал е един — високо каза Зак.

Двамата рязко се обърнаха. Лицето на Ема грейна от надежда, примесена с ужас. Изненаданата физиономия на Лошия Уили се превърна в презрителна насмешка.

— А, Заки — ухили се той. — Виж ти, виж ти. Мършавият дребен герой, дошъл да спасява момичето от гадния изнасилвач, а?

Зак вдигна пистолета.

— Не съм въоръжен, Заки — каза Лошия Уили. — Нима ще ме застреляш най-хладнокръвно?

— Да.

— Гледай да не пропуснеш.

Зак стисна зъби и стреля. Два пъти.

И пропусна и двата пъти. Куршумите рикошираха от голямата тръба над главата на Уили.

Зак отново дръпна спусъка. Няколко пъти: щрак-щрак-щрак.

Лошия Уили се ухили още по-мрачно.

— Сега ще ти разкатая фамилията, префърцунен женчо, а после ще разпоря кучката ти.

Уили изблъска Ема в някаква клетка наблизо и пусна резето.

Ема разтресе вратата, но без резултат — беше като в килия и не й оставаше друго, освен да гледа предстоящия двубой между Лошия Уили от Армията на крадците и Зак Уайнбърг от АИОП.

 

 

Уили се хвърли към Зак с оголени зъби и размахал юмруци.

Зак се сниши под първите два удара, скочи и успя да нанесе убийствено кроше в лицето на противника си. Уили замръзна насред крачка.

Зак спря. Нима беше…?

Уили се разсмя.

— Това ли е? Това ли е най-доброто, което можеш? О, не е честно. Изобщо не е честно.

С бързината на гърмяща змия Уили удари Зак в лицето и младежът падна с окървавен нос.

Лошия Уили го сграбчи за яката, вдигна го и му нанесе удар с чело, който отново го свали.

Ема изпищя.

Лошия Уили се изправи над Зак.

— Продължавай в същия дух, скъпа. Продължавай да крещиш. Обичам писъците, като еликсир са ми.

Вдигна Зак и го блъсна в една дебела тръба, като пропусна със сантиметри предпазния клапан, който стърчеше от нея.

Зак беше зашеметен и замаян от болка. Призля му. Всеки момент можеше да изгуби съзнание, а това означаваше край на всичко. Уили щеше да го убие, после да вземе Ема и…

Със замъгленото си зрение Зак видя нещо на клапана до главата си. Буквите постепенно се фокусираха: Т… Е…

Изведнъж физиономията на Уили се озова точно пред него.

— Ти ми откъсна ухото, лайно ситно — изръмжа той. — Сега ще си го върна. Ще ти отрежа и двете уши и ще те накарам да ги изядеш. После ще ти прережа шибаното гърло и ще пия кръвта ти.

Извади дълъг ловджийски нож и го вдигна пред очите на Зак.

Зак изпъшка и се закашля.

— Искаш да ми кажеш нещо ли? — попита Уили.

Зак прошепна нещо.

— Говори! Не те чувам!

— Казах… — започна Зак и с последни сили се пресегна и завъртя рязко лоста на клапана до главата си — клапана, на който пишеше ТЕБ.

Намиращата се под високо налягане зелена течност бликна право в очите на Лошия Уили.

Уили изрева, когато изгарящото вещество плисна в лицето му. Изпусна ножа и посегна към очите си, а кожата на челото, бузите и брадичката му незабавно започна да се топи.

Виковете се превърнаха в крясъци, докато изгарящата експлозивна смес — концентратът, който беше в основата на запалителния газ в небето — разяждаше лицето му.

Уили започна да драска бузите си, но така само свали разтопената кожа. Видяха се месо и кости. После ръцете му се отпуснаха и Зак видя, че очите му също се топят. Бялото се стичаше по стопените бузи и беше полепнало по пръстите му.

Уили надаваше ужасни, нечовешки писъци.

Хвърли се към Зак, сграбчи го с отвратителните си ръце, но Зак го изрита в гърдите и Лошия Уили падна на земята и заскимтя.

Секунди по-късно киселината достигна мозъка му и Лошия Уили притихна.

Зак изтича до клетката, отвори я и Ема се хвърли в обятията му, като хлипаше.

* * *

Докато мегавлакът излизаше от страничния коловоз, Майка и Баба го настигнаха и скочиха на гледащия назад брониран локомотив.

Влакът тежко се движеше напред. Беше истинско съветско чудовище, с двойни размери във всяко отношение — два етажа висок, два пъти по-широк и с двойни железопътни релси.

Не беше проектиран за скорост, а за превозване на тежки товари и на строителни материали от пристанището на североизток (сега превърнато в пристанище за подводници) до централния комплекс на острова. Това означаваше, че е относително бавен мастодонт.

Днес обаче му бе нужно само да излезе от сградата и да спре, за да изстреля едната от ракетите.

— Трябва да стигнем до предния локомотив, за да не позволим да спира! — извика Майка на Баба.

Пътят им обаче беше блокиран от чилийския лейтенант и шестимата му бойци. Двама управляваха локомотива, а Големия Исус и другите четирима бяха заели отбранителни позиции около централния вагон с ракетите. В момента лейтенантът тъкмо поставяше урановата сфера в бойната глава на едната ракета.

Майка прецени ситуацията. Трябваше да минат през ракетния вагон.

— Добре, хубавецо — каза на Баба. — От теб искам да изсипеш тон лайна по онези лапачи на пишки, а през това време аз ще заобиколя и ще превзема локомотива. После можеш да дойдеш да ми правиш компания.

— Да ме прощаваш, но как смяташ да минеш покрай тях?

— Няма да минавам покрай тях — отвърна Майка. — А под тях. Почерпи ги сега с малко олово, миличък.

— С удоволствие.

Баба вдигна калашника и започна да стреля по Големия Исус и хората му, а Майка скочи от бавнодвижещия се влак и затича приклекнала под него.

Големия Исус отвърна на огъня… със собствената картечница на Баба. Мощните й куршуми затракаха оглушително в бронята на локомотива и принудиха французина да потърси прикритие.

— Merde! — изръмжа Баба. — Да бъда застрелян от собственото си превъзходно пукало!

Отвърна на огъня, доколкото му позволяваше мизерният калашник.

Все пак успя да привлече цялото внимание на Големия Исус и хората му и те не забелязаха Майка, която се промъкваше под тежките вагони на мегавлака.

Влакът се движеше с не повече от осем километра в час, а огромните му размери означаваха, че Майка можеше да тича приведена по траверсите под него. Тя забърза напред под първия товарен вагон, след което — като внимаваше да не бъде забелязана от Големия Исус и хората му — под вагона с ракетите.

Докато минаваше между ракетния и втория товарен вагон, за миг се озова на открито и установи, че над нея има небе. Предната половина на влака беше излязла от сградата! Веднага щом ракетният вагон се окажеше навън, щяха да са готови за изстрелване.

Със сумтене и пухтене Майка продължи напред и някъде по средата на втория товарен вагон, на съвсем малко разстояние от локомотива, осъзна, че влакът забавя скорост.

Вече спираше, вече заемаше позиция за изстрелване.

— Времето ти изтича, давай по-бързо! — каза си тя на глас, измъкна се изпод вагона и се затича покрай него.

Зад себе си чуваше как Баба си играе на престрелки с онези при ракетите и отвлича вниманието им.

Стигна до локомотива, скочи на страничната му пътека и точно когато колелата заскърцаха, обявявайки предстоящото спиране, нахлу в кабината с насочен напред автомат.

Двамата от Армията на крадците се обърнаха ошашавени и посегнаха към оръжията си.

Бам! Бам!

Кървави пръски изцапаха предното стъкло зад главите им. Двамата се свлякоха на пода.

Майка забърза към ръчките и точно когато влакът се канеше да спре, бутна един лост напред и локомотивът се раздруса и започна да набира скорост.

 

 

Големия Исус усети раздрусването и рязко се обърна.

— Превзели са локомотива! — извика на хората си. — Вие двамата, останете тук, пазете ракетата и задръжте оня тип! — Кимна към другите двама. — Вие елате с мен. Трябва да спрем влака!

Следван от хората си, Големия Исус забърза с тежката си картечница към локомотива и Майка.

 

 

Майка ги видя да приближават.

— Опа…

Бързо обърна глава и погледна през предното стъкло.

Входът на пристанището за подводници се намираше на около километър и половина, в края на откритата гола равнина. Приличаше на тунел — релсите изчезваха под земята недалеч от крайбрежните скали. Имаше предостатъчно време и разстояние да спрат влака и да изстрелят ракетата.

„Не мога да им позволя да спрат — отчаяно помисли Майка. — Но как да им попреча?“

Решението й хрумна моментално.

И докато първият куршум на тежката картечница рикошираше от стоманения покрив над главата й, Майка избута лоста докрай и влакът започна да набира застрашително скорост.

Майка остави лоста, вдигна калашника си и се включи в битката.

Защитаваше локомотива сама, една срещу трима, срещу много по-добре въоръжен противник. Дълбоко в сърцето си знаеше, че не може да спечели сражението, но че ако успее да удържи достатъчно дълго, може да спечели войната.

* * *

Мегавлакът се носеше през голата североизточна равнина на остров Дракон все по-бързо.

Големия Исус и двамата му другари напредваха по покрива на втория товарен вагон и стреляха по локомотива; Майка стреляше по тях през отворения заден прозорец на кабината на машинистите.

В задната част на влака обаче нямаше никакви престрелки.

Големия Исус и хората му се придвижваха по покрива в идеален синхрон, като се прикриваха един друг. Не бяха аматьори и знаеха, че имат преимущество и като численост, и като огнева мощ. Скоро се озоваха при локомотива и стреляха по противника си от близко разстояние. Майка залитна, улучена в дясното рамо.

Отлетя назад и противниците й се втурнаха в кабината.

Големия Исус посегна към контролния лост и тъкмо го сграбчи, когато с периферното си зрение зърна някаква фигура да скача на тъпия нос на локомотива, точно пред него.

Големия Исус вдигна очи и видя огромния брадат французин, легнал по корем върху носа на локомотива, насочил пистолет право в лицето му.

Баба стреля.

Куршумът проби стъклото, заби се в лявото око на Големия Исус и на тила на лейтенанта цъфна грамадна дупка. Големия Исус рухна и изпусна картечницата.

Още два изстрела и другите двама от Армията на крадците излязоха от играта.

Баба се прехвърли през разбитото предно стъкло и приклекна до Майка.

— Хубаво появяване — изстена тя, притискайки раната на рамото си.

— Французин съм — просто отвърна Баба. — На нас французите чарът ни е вроден.

Майка се усмихна въпреки болката.

— Ти си абсолютен гадняр, пич, това поне е сигурно. Не остана отзад, както ти казах, а?

— Нямаше начин. — Баба кимна назад. — Изпратиха подкрепления.

Майка проследи погледа му.

Поне двайсетина бойци от Армията на крадците атакуваха влака — скачаха от два камиона от двете му страни.

— Трябваше да дойда тук — обясни той. — Направих го по твоя начин: изтичах под влака.

Куршум рикошира от покрива над главите им. После втори. После се изсипа цял порой.

Майка и Баба се снишиха. Майка вдигна калашника си. Баба грабна любимия си „Корд“ от пода.

— Ела! — извика Баба и я задърпа към разбитото предно стъкло. Излез отпред! Ако ще даваме отпор, това е най-доброто място!

— Наш собствен Аламо^[1]… — промълви Майка, докато заемаше позиция до Баба.

Обърнаха се назад и откриха огън срещу напредващата орда.

 

 

Престрелката се водеше с невиждано ожесточение. Враговете плъзнаха по влака като мравки по кошница за пикник, а Майка и Баба ги отблъскваха от носа на локомотива, като ги поваляха един по един.

Противникът продължаваше да приижда.

Куршум изсвири покрай ухото на Майка, отнесе слушалката и микрофона, одраска кожата й. Мина на косъм.

Най-неочаквано Баба извика:

— Майко! Ти си чудесен воин и великолепна жена. Вречена ли си? Ако оцелеем, страшно ми се иска да пия вино с теб, да вечерям с теб и да те любя лудо часове наред. Но колкото и да съм запленен, аз съм човек на честта и не свалям чужди жени. Вречена ли си?

Майка спря да стреля и се замисли.

Мислеше за Ралф, за своя Ралфи и за съвместния им живот, който само преди седмица бе описала като банален и скучен — и после погледна французина, този невероятен воин на име Варварина, Баба. Той бе нейният огледален образ, мъжкият й еквивалент.

Но не беше Ралфи.

— Съжалявам, сексапилен звяр такъв! — извика тя и дръпна спусъка. — Но съм вречена! И не само. Омъжена съм!

Баба стреля с картечницата.

— Мъжът ти е късметлия! Сигурно е страхотен тип, за да завладее и задържи сърце като твоето!

— Страхотен е! — извика Майка. — Наистина е страхотен!

Противниците им вече се прехвърляха върху локомотива. Баба внезапно се наведе и целуна Майка по устните.

— Тогава живей и за двама ни, приятелко, Майко! Ще си отида с вкуса на устните ти!

И с тези думи скочи на покрива на локомотива, напълно открит, без никаква защита, застана разкрачен, вдигна могъщия си „Корд“…

… и откри огън.

Тежката картечница обсипа приближаващата орда с абсолютен порой смъртоносни куршуми.

Враговете рухваха, раздрани на парчета или просто изхвърлени от влака, но бяха прекалено много за Баба и неколцина успяха да изстрелят куршуми, които намериха целта си — първо одраскаха лявата ръка на Баба, после се забиха в раменете му.

Един, два, три куршума улучиха Баба, но той продължаваше да стреля.

Майка го гледаше с възхищение, почуда и отчаяние.

Влакът продължаваше да се носи през равнината.

Четвъртият куршум повали Баба.

Той рухна на колене, но въпреки това успя да даде още един залп с картечницата.

После куршум го улучи право в гърдите, той падна на покрива на локомотива и Майка, ранена и неспособна да му се притече на помощ, изкрещя: „Не!“. И точно тогава влакът влетя в мрака на тунела към пристанището за подводници.

Баба бе постигнал онова, което целеше.

Беше им осигурил време да стигнат до пристанището.

Вече бе прекалено късно да спрат влака.

 

 

Грамадният влак летеше през късия тунел, като продължаваше да набира скорост надолу по склона, все още с десетина бойци от Армията на крадците на него.

Втурна се с рев в просторната зала на пристанището за подводници и — неподвластен на никакъв контрол — се заби право в предпазната греда, отделяща края на релсите от водата. Заостреният снегорин на локомотива се вряза в дървената преграда и я направи на милион трески, след което целият влак просто се изсипа от релсите и се заби във водата. Вагон след вагон изчезваха в морето като някаква огромна виеща се змия.

Ракетният вагон изчезна под повърхността, без да успее да изстреля смъртоносния си товар.

Докато локомотивът политаше към водата, Майка, която все още бе на предницата му, видя не друго, а наполовина потопения „Охотск“ — последната шантава гледка за един наистина шантав ден. Простреляна, останала без сили и отчаяна от героичната саможертва на Баба, Майка падна във водата.

Битката й с Армията на крадците беше приключила и макар че нямаше да излезе жива от нея, Майка поне щеше да умре със знанието, че е победила кучите синове.

Мегавлакът потъна в мрачните дълбини.

* * *

Докато Майка, Баба и мегавлакът потъваха към водния си гроб, Скофийлд летеше с джипа през северозападната равнина на остров Дракон към пистата, преследван вече от два камиона и мотоциклет с кош. Закрепеният за гърба му Бърти обстрелваше врага; Скофийлд държеше волана с една ръка и също стреляше с картечния пистолет.

Изкачи едно възвишение и пистата изведнъж се разкри пред него; вторият самолет на Калдерон — „Антонов-12“, същият като предишния — беше излязъл от хангара и тъкмо започваше да набира скорост за излитане.

Скофийлд подкара джипа по курс, който щеше да го отведе до самолета в самия край на пистата.

Планът му беше отчаян — смяташе да излезе с джипа пред самолета, да повреди колесника му и да му попречи да излети. Нямаше друга възможност — ако Калдерон успееше да излети…

Внезапен откос пръсна предното стъкло. Скофийлд се обърна и видя, че неприятелският мотоциклет — с размахващ автомат човек в коша — се е изравнил с джипа.

Скофийлд вдигна картечния пистолет, но той само изщрака — пълнителят бе празен. За щастие точно тогава Бърти се завъртя и с два куршума свали водача и пътника. Мотоциклетът се преобърна и се затъркаля отзад.

Скофийлд захвърли оръжието и натисна газта до дупка. Движеше се успоредно на пистата със сто и десет километра в час, малко пред самолета.

Но тогава огромният „Антонов“ се понесе напред… мощните му двигатели зареваха… машината набираше скорост за излитане…

Джипът изскочи на пистата и полетя с най-голямата скорост, на която бе способен.

Самолетът се носеше по бетона и продължаваше да ускорява. Скоро щеше да задмине джипа и да се отдели от земята, за да подпали небето, а остров Дракон и всички на него щяха да бъдат унищожени от ракетния удар на вбесените руснаци.

Докато летеше край самолета, Скофийлд погледна напред и видя бързо приближаващия край на пистата. Намираше се опасно близко, а оттатък имаше само отвесни скали, спускащи се чак до океана.

„Трябва да изляза пред самолета…“

Понечи да завърти волана наляво, но внезапно грамадният „Антонов“ се изравни с джипа, предният колесник се отдели бавно от пистата…

Беше закъснял.

„Не!“

Самолетът се издигна във въздуха само двайсет метра преди края на пистата.

 

 

Излитащият от западната писта на остров Дракон самолет бе впечатляваща гледка сама по себе си, но точно това излитане беше специално и по друга причина.

Ако някой наблюдаваше отдалеч, щеше да види как самолетът се издига величествено във въздуха, докато някакъв малък джип се носи покрай него, опитвайки се напразно да не изостава. Но зоркият наблюдател би забелязал и как шофьорът на джипа изстрелва нещо по отдалечаващия се самолет — някакво устройство с проточващо се след него въже.

 

 

Докато се носеше в джипа, с шибано от вятъра лице и оглушен от рева на двигателите, Скофийлд се изправи и изстреля френската магнитна кука по отлитащия „Антонов“.

Подобният на стрела връх се заби във фюзелажа при носа и докато самолетът се издигаше, Скофийлд бе издърпан от джипа, вкопчил се във въжето на куката.

Джипът му излетя през края на пистата и се понесе в огромна дъга към океана далеч долу.

* * *

Огромният „Антонов“ се издигаше под стръмен ъгъл в небето. Шейн Скофийлд висеше на въжето на магнитната кука.

Вече беше направил изчисленията наум — прекъсването в газовия облак би трябвало да е около осемдесет километра, което означаваше, че самолетът ще стигне до него за по-малко от десет минути. След това Калдерон щеше да пусне бойната глава и да подпали облака.

Скофийлд задейства прибиращата макара на въжето и се понесе напред. След секунди се озова под носа на самолета, тоест под стъкления купол за мерача.

Извади пистолета си и стреля в стъклото.

Имаше само два куршума, но и те се оказаха достатъчни. Куполът се пръсна и той захвърли оръжието, набра се и се изкатери вътре.

 

 

Леденият вятър виеше. Скофийлд пристъпи в носовата част на самолета…

… и се озова пред Марио, който бе насочил своя М9 право в главата му.

Калдерон и Тифон не се виждаха никакви. Сигурно бяха горе в кабината, точно над носа. В товарния отсек зад Марио Скофийлд видя нещо голямо, скрито под брезент, а в дъното, близо до затворената рампа, беше джипът, с който Калдерон бе стигнал от газовото отделение до самолета.

— Марио… — каза Скофийлд и разпери ръце.

Беше захвърлил непотребния си пистолет, преди да се изкатери през разбитото стъкло, така че сега бе невъоръжен.

— Направих своя избор, Плашило! — извика във вятъра Марио. — И това означава, че само един от нас може да се прибере у дома!

— Ти си долнопробен боклук, Марио, недостоен за званието морски…

— Майната ти! — извика Марио. — Върви в ада!

Понечи да дръпне спусъка, но за негова изненада Скофийлд просто продължи да стои пред него, разперил ръце настрани.

После Скофийлд каза нещо и изведнъж над рамото му се появи Бърти и телескопичната му цев бързо се изтегли напред.

Бум!

Гръдният кош на Марио експлодира. Предателят буквално беше отвян. Краката му полетяха нагоре във въздуха, над тялото. Беше мъртъв още преди да рухне на пода.

— Боклуците никога не трябва да скачат на бой с войници — промърмори Скофийлд. — Хайде, Бърти. Имаме работа.

Прескочи трупа на Марио и се втурна към късата стълба към кабината.

 

 

Докато Скофийлд висеше невидим от носа на „Антонов“, Мариъс Калдерон седеше в кабината на самолета и напрегнато се взираше в един екран.

Беше закрепил за единия страничен прозорец спектроскопичен анализатор с широк обхват. Устройството приличаше на навигационен уред и правеше анализ на въздуха около самолета в реално време.

Резултатът се появяваше на екрана:

Калдерон виждаше газовия облак като разтекло се петно в горната част на екрана, а самият самолет бе изобразен в центъра. На всеки няколко секунди образът се променяше и показваше как все повече приближават облака.

В момента се намираха на петдесет километра от газовия облак, само на четири минути път.

Калдерон се усмихна.

На пода до него, свързана със спектроскопа с проводници, лежеше руска бойна глава РС-6, преконфигурирана, за да носи сферата червен уран. С коничната си форма и покрита с предупредителни надписи, тя представляваше внушително устройство, способно да сее смърт в огромни мащаби.

Още щом се качи на самолета, Калдерон постави сферата в камерата на бойната глава. Сега тя бе включена към спектроскопа. Щом откриеше, че се намира в газовия облак, уредът автоматично щеше да стартира обратното отброяване до детонацията; Калдерон и Тифон разполагаха с две минути да се измъкнат, преди взривяването на бойната глава.

А експлозията в никакъв случай нямаше да е от малките.

Щеше да изпари самолета за миг, сякаш е направен от хартия, след което щеше да подпали небето над Северното полукълбо. Ето защо Калдерон и Тифон се бяха подготвили за бягство.

Калдерон имаше и едно друго устройство в кабината — компактната черна сателитна антена. След като се отдалечаха достатъчно от Дракон, щеше да прекъсне връзката и да остави острова на съдбата му.

Стрелбата от товарния отсек го накара да се обърне.

— Какво е това! Слизай по-бързо долу! — извика той на Тифон и пое управлението.

Първият му помощник се втурна към вратата.

 

 

С пистолет в ръка Тифон отвори вратата. В товарния отсек цареше пълен хаос — арктическият вятър виеше и издуваше брезентовите покривала; всичко, което не беше закрепено, се свличаше назад. Гледката беше особено шантава — товарният отсек беше под ъгъл, тъй като самолетът се издигаше…

Някой го блъсна отстрани и Тифон се просна на пода и изпусна пистолета. Нападателят му също падна.

Тифон скочи на крака и видя Шейн Скофийлд също да става на три метра от него.

— Не ти ли омръзна вече? — каза Тифон, докато двамата кръжаха един около друг и се дебнеха. — Определено те бива…

— Къде те намери Калдерон? — попита Скофийлд. — В Чили ли?

— В Левънуърт — отвърна Тифон. — Бях рейнджър, но убих свой колега, който щеше да ме докладва за един инцидент извън базата. На Калдерон му трябваше способен, патриотично настроен човек, така че уреди освобождаването ми, за да работя за него. Аз му намерих „акулите“.

— Страхотно. Още патриоти — промърмори Скофийлд. — Бърти!

Бърти се появи над рамото му и…

Оръжието му само изщрака. Патроните бяха свършили.

— По дяволите — изруга Скофийлд, когато Тифон се хвърли към него. Двамата се блъснаха в каросерията на джипа в края на товарния отсек, след което се затъркаляха по пода.

Тифон започна да нанася брутални крошета. Известно време Скофийлд успяваше да парира ударите, но беше ужасно изтощен от раняването и изтезанията, и скоро Тифон започна да надделява.

 

 

Горе в кабината спектроскопът на Калдерон подаде звуков сигнал. Бяха влезли в газовия облак.

Таймерът на бойната глава започна обратното отброяване.

— Време е за отлитане — каза Калдерон. — И е време за сбогуване с остров Дракон. Благодаря, любима моя Армия. Свърши си чудесно работата.

Завъртя ключа на сателитната антена и всички светлинки по нея угаснаха…

 

 

… и в същия момент в една зала в руска ракетна база в Западен Сибир дежурният оператор извика:

— Сателитният противоракетен щит над Змей току-що се изключи!

Командирът погледна за секунда екрана на оператора, грабна слушалката на специалния телефон и предаде информацията на руския президент в Москва.

Отговорът дойде незабавно.

Командирът затвори телефона.

— Имаме заповед за ядрен удар. Цел — остров Змей. Огън!

След секунди междуконтинентална балистична ракета СС-18 с 500-килотонова ядрена бойна глава излетя от силоза си и се насочи към остров Дракон. Време до поразяването: двайсет и две минути.

Всичко вървеше точно по плана на Мариъс Калдерон.

* * *

Товарният отсек на самолета вече наистина приличаше на лудница — наклонен под стръмен ъгъл, с бушуваща вътре ледена виелица.

Поредният зверски удар запрати Скофийлд върху джипа в задната част. Тифон, който вече напълно владееше положението, пристъпи тежко към него и го фрасна отново.

Докато се свиваше от удара и плюеше кръв, Скофийлд внезапно усети, че вятърът идва и от друго място, някъде от съвсем близо.

Погледна нагоре и видя, че задната рампа се отваря; поглед настрани разкри, че Мариъс Калдерон е влязъл в товарния отсек и е застанал до управляващия рампата панел на страничната стена.

— Я, капитан Скофийлд! Отново се срещаме! — извика той. — Решимостта ви наистина е достойна за възхищение, но този път наистина закъсняхте. Намираме се в газовия облак и бойната глава е задействана. Вече не може да бъде спряна. Тифон! Довърши го! Трябва да разкараме този джип!

Калдерон кимна към покрития с брезент обект в предната част на отсека, запречван от джипа.

— Да, сър! — извика Тифон, докато сграбчваше с една ръка обезсиления и пребит Скофийлд за гърлото.

Изгледа го убийствено. Скофийлд лежеше беззащитен върху джипа с отпусната настрани ръка, с насинено лице и с разкървавена уста.

Тифон замахна да нанесе довършващия удар, който щеше да разбие носа на Скофийлд, да вкара костиците в мозъка му и да го убие.

Юмрукът му полетя надолу, но точно тогава Скофийлд се пресегна и дръпна някакъв лост при колелата на джипа.

Лостът освободи веригите, които държаха колата на място, и докато Тифон замахваше, джипът внезапно изхвърча право от задния отвор на издигащия се самолет и се озова в небето, със Скофийлд и Тифон на него!

 

 

Стреснат от внезапното изчезване на джипа и най-приближения си човек, Мариъс Калдерон зяпна. В един момент бяха тук, в следващия ги нямаше.

— Мамка му!

Но бързо се овладя — загубата на Тифон бе неприятност, но не и катастрофа. Тифон бе чудесен заместник-командир, но тъй като знаеше истинската самоличност на Калдерон като старши агент на ЦРУ, така или иначе трябваше да бъде ликвидиран, след като всичко това приключи. Изчезването му просто спести на Калдерон труда да го премахва лично.

Колкото до Скофийлд — слава богу, с проклетия човек-машина най-сетне бе свършено.

Задейства се енергично. Трябваше да се разкара оттук.

Самолетът току-що бе влязъл в газовия облак и автопилотът му бе програмиран да навлезе по-дълбоко в него. След по-малко от две минути бойната глава в кабината щеше да се взриви.

Калдерон забърза към покрития обект и отметна брезента…

… под който имаше миниподводница.

Беше руски дълбоководен спасителен съд МИР-4, вариант на МИР-2. Дълга само четири и половина метра, със стъклен мехур на носа, тя можеше да побере шестима души и макар руснаците да твърдяха, че я използват единствено за научни цели, МИР-4 всъщност бе изключително ценен помощник в тайните операции в неприятелски води. МИР-4 бе една от двете подводници на борда на отвлечения преди половин година „Охотск“.

Джипът вече не представляваше пречка, така че Калдерон натисна едно копче и бързо се качи в подводницата, която се спускаше с кабел към задния отвор, готова за освобождаване. Щом стигна края на рампата, подводницата полетя в сивото арктическо небе.

Но за разлика от джипа, тя бе оборудвана с четири парашута, които се разтвориха над нея и осигуриха на Калдерон плавно приводняване в студените води на Северния ледовит океан.

МИР-4 падна във водата с лек плясък и Калдерон бързо я потопи и се насочи към предварително уговореното място, където трябваше да го чака подводница на ЦРУ клас „Стърджън“. Дългогодишната му мисия най-сетне бе приключила — ако не се броеше очакваният ужасен взрив.

 

 

Калдерон се беше погрижил за всичко — за газовия облак, за бойната глава, за унищожаването на остров Дракон, за собственото си измъкване.

Беше пропуснал обаче едно нещо.

Човекът, увиснал на магнитна кука под търбуха на самолета — капитан Шейн Майкъл Скофийлд.

* * *

След като излетя от рампата на самолета, джипът се понесе надолу към океана заедно с крещящия Тифон.

Но Скофийлд не беше в него.

Щом джипът се озова във въздуха, той задейства вярната си магнитна кука — беше малка в сравнение с френската „Магнето“, но въпреки това си оставаше единствената му надежда.

Така че той скочи от падащия джип и изстреля куката, преди да се е отдалечил прекалено много. Магнитната й глава се удари в долната част на рампата и се захвана. Джипът падаше, но не и той. Той още беше в играта.

Включи макарата на куката и се озова под рампата точно когато подводницата се изхлузи от товарния отсек, полетя в небето и парашутите се отвориха.

— Проклет кучи син — изруга Скофийлд, докато се катереше в отсека, където вятърът продължаваше да фучи с пълна сила. — Още не сме приключили обаче.

 

 

Забърза през товарния отсек към празната кабина.

Бързо огледа всичко — автопилота, екрана на спектроскопа, който показваше, че самолетът вече е навлязъл в газовия облак, страховитата бойна глава, върху която имаше таймер, показващ:

00:34… 00:33… 00:32…

— Трийсет и две секунди до края на света… — изръмжа Скофийлд. — Как винаги успявам да се натреса в подобни ситуации?

Трескаво затърси възможности, идеи, решения. Общо взето, намираше се в летяща бомба, която щеше да подпали глобален атмосферен пожар.

00:30… 00:29… 00:28…

Впери поглед в бойната глава. Калдерон беше завинтил здраво всички външни панели. Не можеше да се добере навреме до урановата сфера.

„Как да спра това? Мога ли да го направя?

Не.

Твърде късно е…“

И за първи път в кариерата си Скофийлд разбра, че това е истина — времето му най-сетне беше изтекло.

 

 

След двайсет и осем секунди бойната глава се взриви с цялата си страховита сила.

* * *

Детонацията на бойната глава с урановата сфера беше чудовищно мощна и създаде нажежена до бяло ударна вълна.

Мариъс Калдерон усети взрива — чак малката му подводница се разтресе, макар да беше далече от експлозията и дълбоко под водата.

А после той се намръщи.

На такава дълбочина просто не би трябвало да усети детонацията. Водата представляваше чудесен буфер срещу ударните вълни. Но въпреки това я беше усетил. Единственото обяснение бе, че…

— Не! — извика Калдерон в самотата на миниподводницата. — Не!!!

Бойната глава със сигурност се беше взривила заедно със сферата червен уран. Единственият проблем бе, че детонацията не бе станала в наситеното с газ небе.

Калдерон току-що бе осъзнал, че взривът е станал под водата.

 

 

Това бе единственото, което успя да измисли Скофийлд.

Да изтъркаля бойната глава от кабината в товарния отсек…

00:20… 00:19… 00:18…

Да я избута до рампата…

00:11… 00:10… 00:09…

Бойната глава се прекатури през ръба и полетя надолу, а таймерът продължаваше да отброява времето…

00:08… 00:07… 00:06…

Бойната глава пльосна във водата и бързо започна да потъва…

00:05… 00:04… 00:03…

Потъваше и потъваше в сините дълбини…

00:02… 00:01… 00:00.

Би-и-и-ип!

Бум!

 

 

Взривяването на бойната глава под повърхността на океана приличаше на стандартна подводна ядрена детонация.

След първоначалната ударна вълна се появи огромен кръгъл облак свръхнагорещена вода, пълен с милиарди микроскопични мехурчета, който се разду, достигна повърхността и към небето полетя абсолютно великански гейзер, най-големият фонтан в историята.

За щастие бойната глава бе потънала достатъчно дълбоко, преди да избухне. Огромната тежест на водата над нея погълна до голяма степен мощта й, така че взривът не подпали небето.

Всъщност единственият човек, който бе разтърсен от взрива, бе Мариъс Калдерон.

 

 

След като видя гигантската експлозия в океана, Скофийлд въздъхна с огромно облекчение.

Беше пребит, окървавен, изтезаван, почти в несвяст от изтощение, беше изгубил свои храбри другари — но той и екипът му бяха успели напук на всички шансове да попречат на Армията на крадците да подпали света.

Едва тогава видя сателитната чиния на пода на кабината. Всичките й лампи бяха угаснали.

Антената беше изключена.

— Ох, по дяволите… — изпъшка той. — Руснаците!

Ако руснаците бяха засекли прекъсването на връзката и бяха изстреляли ракета, на Дракон и на всички на него им оставаха по-малко от двайсет минути.

Скофийлд изключи автопилота, зави рязко и се насочи обратно към острова.