Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Шейн Скофийлд - Плашилото (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Scarecrow Returns, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
in82qh (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Матю Райли. Плашилото и Армията на крадците

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2011

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-267-9

История

  1. — Добавяне

Първа фаза
Вдигане по тревога

„Студената война между САЩ и СССР ще бъде запомнена като най-продължителния период на военна лудост в историята на човечеството. Тогава бяха създадени оръжия с такава разрушителна мощ, че след една евентуална война за победителя не би останал свят, на който да живее.“

Ричард Уенрайт, „Студената война“

(Лондон, Орион, 2001)

Остров Дракон
Техника
Остров Дракон

Арктически ледове

4 април, 08:30

2 часа и 30 минути до крайния срок

Двете щурмови лодки летяха по тесния канал с ледени стени.

Плъзгаха се със скорост около петдесет километра в час благодарение на последния си модел инжекционни двигатели и подобни на куршум корпуси, разработка на Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната. И макар първата лодка да оставяше разпенена следа в спокойните води на тесния проход, двигателят й едва се чуваше.

Лодките представляваха прототипни ЩДПС, Щурмови десантни превозни средства — малки и бързи, предназначени да доставят бързо и тихо американски войници до враждебни брегове. Приличаха малко на „Зодиак“, само че бяха по-източени, с изключително тънки надуваеми пръстени, които стърчаха малко над ватерлинията. Лодките не бяха въведени в употреба и все още се намираха в изпитателна фаза.

На подобната на мотоциклетна седалка на първата лодка седеше капитан Шейн М. Скофийлд от Морската пехота на САЩ.

Беше на около трийсет и пет, висок метър и осемдесет, със сурово изсечено лице и черна коса. Обикновено я държеше късо подстригана и се бръснеше, но след седем седмици в Арктика косата му бе пораснала и челюстта му бе покрита с гъста четина. Скофийлд имаше пронизващи сини очи и може би щеше да мине за красив, ако не бяха двата ужасни белега, които се спускаха вертикално през тях, по един на всяко око. Белезите бяха причина за оперативния му прякор — Плашилото.

Това бяха рани от минала мисия, която бе претърпяла неприятен обрат, мисия от времето, когато Скофийлд беше пилот от въздушното крило на Морската пехота. Свален на вражеска територия, той бе заловен и измъчван, като очите му бяха разрязани с бръснач. Благодарение на хирурзите вълшебници бе запазил зрението си, но му бе забранено да лети, така че премина сухопътна квалификация и започна да се изкачва нагоре по офицерската стълбица на Морската пехота, докато не застана начело на елитния Разузнавателен отряд.

Днес, както обикновено, Скофийлд криеше увредените си очи зад заоблените огледални очила, специално проектирани за военните от „Оукли Балистикс“. Долната половина на лицето му беше скрита зад шал в стил Джеси Джеймс, който го предпазваше от снежинките и яростно шибащия вятър.

В компактната задна част на първата лодка имаше трима пътници — млад морски пехотинец и двама цивилни членове на изпитателния екип.

Втората лодка се управляваше от заместника на Скофийлд и негов верен приятел, оръжейник сержант Джина Нюман с позивна Майка или Мамчето.

Бе висока метър осемдесет и пет, с напълно обръсната глава и внушителна яка физика и позивната й нямаше нищо общо с някакви особени майчински инстинкти. Беше просто гален вариант на „Мамка ти“. В задното отделение на щурмовата й лодка имаше двама души — морски пехотинец и още един цивилен изпълнител.

Бяха минали малко повече от два часа, откакто Скофийлд и изпитателният му екип получиха спешното съобщение от Вашингтон за ситуацията на остров Дракон. Заедно с него по кодираната връзка пристигна и пакет цифрови документи.

Сред тях имаше видеозапис на разговор на руския президент с мистериозния мъж, който бе овладял острова и се представяше за водач на група, наричаща се Армията на крадците, доклад от някоя си Ретер от РУМО, в който се съобщаваше за седем инцидента с участието на въпросната армия, карта на остров Дракон и координатите на сваления „Бериев“ Бе-12, който пръв бе вдигнал тревогата.

Получиха също и кратък документ със заглавие „Действие на атмосферното оръжие“, който ги запознаваше със съставните части на инсталацията на остров Дракон — двата комина, които изхвърляха газа, шест малки сфери червен уран и ракетите, изстрелващи сферите в газовия облак. Най-общо казано, ако можеха да унищожат или саботират някой от трите елемента (преди сферите да бъдат загрети до работна температура), можеха да осуетят употребата на оръжието.

Плашилото не беше особено впечатлен — щом комините бяха бълвали газ цели шест седмици, разполагаха всъщност само с другите две възможности. Макар че като се замислеше още малко, може би имаше и друг начин…

Погледна картата на острова и реши да не рискуват.

Остров Дракон беше естествена крепост. Бреговете му представляваха отвесни стометрови скали и единствените две места, където сушата се спускаше полегато до водата (отдавна изоставено китоловно селище от 19 в. и пристанище за подводници), бяха защитени с всевъзможни огради, стени, картечни гнезда и наблюдателни кули. Имаше и трета точка на достъп — три малки островчета, сгушени в и около залива в северната част на Дракон, но този маршрут можеше да се охранява с такава лекота, че беше безполезен.

С две думи, остров Дракон беше идеален за защита и същински ад за евентуалния нападател. Дори сравнително малък гарнизон можеше да задържи цяла армия седмици наред.

Тъкмо си мислеше за намесата на тюлените, когато от „Маями“ дойде кодиран сигнал на УДВ. Подводницата вече се беше насочила към Дракон и щеше да пристигне цял час преди Скофийлд и хората му.

Последва много кратък еднозначен разговор с командира на тюлените — грубия, но опитен специалист Айра Баркър — Айрънбарк.

— Само стой и гледай, Плашило. Ще се погрижим за това — каза Айрънбарк.

— Ако изчакате само час, ще ви настигнем и ще дойдем с вас — отвърна Скофийлд. — Така де, дори не знаем колко хора има на онзи ос…

— Няма да чакам, и момчетата ми със сигурност не се нуждаят от помощта ти — заяви Айрънбарк. — Виждал съм подобни гадости и преди. Ако ще и хиляда да са, някакви си размахващи пушки мутри не могат да се сравняват с напълно обучен екип тюлени. Така че го казвам веднъж и няма да повтарям. Стой настрана, Плашило. Отиваме на онзи остров и ще застреляме всеки изпречил ни се. Не искам ти и умниците ти да ни се пречкате. Пък и с какво разполагаш, с двама морски пехотинци и шепа очиларковци от някой научен панаир ли?

— Имам седем души. Четирима морски пехотинци, включително и мен, и трима цивилни.

— Което означава, че ще си толкова от полза, колкото пръдня в асансьора. Цивилни, боже мой. Защо не оставите спасяването на света на експертите и не си останете в топлите палатки?

— Ами самолетът? — не отстъпваше Скофийлд. — Онзи „Бериев“, с който започва всичко това? Не трябва ли да го проверите, преди да действате? Пилотът може още да е жив, може да разполага с по-добра информация за неутрализиране на устройството…

— Майната му на самолета, майната му и на пилота. Вече имам план на острова и зная достатъчно, за да обезвредя оръжието. Онзи пилот не може да ми помогне.

— Е, в такъв случай аз ще го проверя.

— Чудесно. Направи го. Не ми пука. Чувал съм за теб, Плашило. Чувал съм, че си инициативен, което ще рече непредсказуем. А аз не обичам непредсказуемите хора. Прави каквото си искаш, само не ми се пречкай, ако не искаш да получиш някоя дупка от куршум. Ясно?

— Ясно.

— Айрънбарк, край.

Връзката прекъсна.

И ето че сега Плашилото и малкият му екип се носеха на юг през плетеницата канали в леда към разбития „Бериев“ Бе-12 на Василий Иванов.

 

 

Седем седмици в арктически лагер

Март — април

Как Шейн Скофийлд, бивш командир на първокласен разузнавателен отряд, се озова в Арктика с малък екип учени, е история, която сама по себе си заслужава да се разкаже.

През годините двамата с Майка бяха минали през много неща заедно — мисия в Антарктида, при която защитаваха отдалечена американска полярна станция от френски и британски специални части, онази история с бившия президент и една тайна база в пустинята в Юта на име Обект 7 и, разбира се, лова на глави, при който организация на име Великолепната дванайсеторка беше определила награда от 18 милиона долара за главата на Скофийлд.

Именно при последния случай приятелката на Скофийлд лейтенант Елизабет Гант — Лисицата, бе заловена и брутално екзекутирана — и то единствено с цел да се подиграят на Скофийлд. И макар в крайна сметка Скофийлд да бе успял с мисията си, цената на победата бе ужасяваща.

Някои властимащи смятаха, че историята го е довела до предела на психологическата издръжливост и дори го е прекършила. В един момент от мисията се носеха слухове, че се опитвал да отнеме собствения си живот. Дори Майка се бе питала дали някога ще види онзи Скофийлд, когото познаваше преди това.

Но след четири месеца траур, писан като отпуска за възстановяване от стрес, той се беше обърнал към шефовете си в щабквартирата на Морската пехота в сградата на Военноморските сили в Арлингтън и бе заявил, че е готов да се върне на работа.

Предвид опасенията за душевното му състояние (и опасенията на някои морски пехотинци, че може да им се наложи да работят с него), той бе назначен първо като преподавател в учебния център на Морската пехота на остров Парис в Южна Каролина.

Мнозина видяха в това назначение обида за един врял и кипял воин като него, но всъщност мястото се оказа чудесно.

Тъй като бе бивш командир на разузнавателния отряд, новобранците в школата на морските пехотинци на остров Парис попиваха всяка негова дума. И Скофийлд се оказа великолепен учител — безкраен източник на знания, невероятно търпелив, винаги готов да работи до късно с някой новак, който не схваща напълно материала. Учениците му го обожаваха.

Всички в щабквартирата на Морската пехота обаче знаеха, че това са глупости. Просто никой не искаше да връща Плашилото толкова бързо на активна служба. (Макар да имаше слухове, че като увреден и следователно заменим водач бил изпратен на една особено кървава мисия на остров в Тихия океан, известен като Адския остров. Никой обаче не можеше да потвърди тези слухове, а самият Скофийлд не им обръщаше никакво внимание.)

След това дойде първият опит за покушение на французите.

Бяха го причакали една неделна вечер пред ресторант в Бофор, където беше отишъл да вечеря с дядо си — двама агенти на ГДВС (Главната дирекция за външна сигурност), надяващи се да приберат обявената от френските военни награда от 5 милиона евро за Плашилото.

Скофийлд ги забеляза как се спотайват от другата страна на улицата и по-късно как вървят след него и дядо му към близкия паркинг. След като отиде до стълбите на паркинга, той бързо заобиколи, излезе им в гръб и успя да ги обезоръжи и обезвреди.

Сега френските агенти бяха в специално отделение на Левънуърт, запазено за защитени затворници. Въпреки собствените си престъпления обитателите на Левънуърт бяха проявили особен патриотизъм, когато научиха за чужденците, опитали се да видят сметката на американски морски пехотинци. Двамата французи бяха посрещнати доста топло в затвора.

Вторият опит последва шест месеца по-късно.

Случи се на безлюден черен път на няколко километра от остров Парис, докато Скофийлд шофираше по късните часове. Други двама френски агенти настигнаха колата му и откриха огън. Последва кратка престрелка, която завърши, когато Скофийлд стреля назад със своя „Дезърт Игъл“ и уби седящия на мястото до шофьора, след което изтика колата на нападателите от един мост и прати втория френски убиец в блатото долу.

Шофьорът оцеля. По-късно го видяха да седи на стъпалата на централата на ГДВС в Париж, целият в тиня, закопчан с белезници и с розова вратовръзка, вързана през устата му. На челото му с маркер беше написано: „Това е ваше“.

Въпреки срещата на четири очи между новия американски президент и френския му колега по темата французинът категорично отказа да отмени наградата за главата на Скофийлд.

И така се стигна до това назначение.

Морската пехота се нуждаеше от опитни бойци, които да изпробват ново оборудване в екстремни условия. В изпитанията трябваше да участват и учени от Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната, прочутата АИОП, както и частни изпълнители. Трябваше да обикалят най-различни краища на света — изпепеляващи пустини, непроходими джунгли и брутално студената Арктика — за да изпитат новите прототипове на оръжия, палатки, броня и превозни средства.

Естествено, Морската пехота едва ли би искала да изпрати най-големия си талант на мисия като тази, но по мнението на началството назначението подхождаше идеално на Плашилото — душевно наранен, вероятно непредвидим, и мишена на отмъстителна чужда държава. Мисията щеше да запълва времето му и да го държи настрана от неприятностите.

Скофийлд нямаше нищо против Арктика.

Тук беше тихо и спокойно, а по това време на годината дори красиво. Винаги бе идеално утро — слънцето се мъкнеше покрай хоризонта, без да залязва и без да се издига нагоре, къпейки ледената равнина в зрелищна хоризонтална светлина. Вярно, беше зверски студено, но въпреки това прекрасно.

Освен това имаше и чудесен екип.

Осем души и един робот.

* * *

През последните седем седмици, сгушен в лагера си от сребристи палатки, екипът на Скофийлд се справяше доста добре — толкова добре, колкото могат да се справят осем човешки същества в почти смразяващи условия.

Благодарение на помощта на Майка.

С един изпепеляващ поглед тя можеше да затвори устата на всеки, който мрънкаше и се оплакваше. Но пък единственият от екипа, който донякъде се доближаваше до определението „проблематичен“, беше старшият представител на „АрмаКорп Системс“ Джеф Хартиган, а характерният „поглед“ на Майка обикновено го караше да млъкне.

Естествено, Майка бе настояла да дойде тук. Дори главният комендант на Морската пехота не смееше да каже „не“ на Майка Нюман. След много години вярна и отлична служба тя можеше сама да избира назначенията си и отиваше там, където отиваше Плашилото.

„Защото съм неговата Мамка закрилница“ — обясняваше, когато я питаха защо го прави.

Другите двама морски пехотинци в групата бяха значително по-млади — младши сержант Били Томпсън Хлапето и ефрейтор Виторио Пузо, едър тип от италиански произход, който поради знаменитата си фамилия бързо се сдоби с прякора Марио.

Хлапето беше слабост на Плашилото. Макар да не беше надарен интелектуално (проваляше се на повечето писмени изпити), той компенсираше с желанието си да бъде по-умен. Освен това бе добродушен, малко перко и същински магьосник в умението си да разглоби и сглоби почти всеки вид оръжие.

Марио, от друга страна, беше по-труден за харесване.

Той бе навъсен и кисел тип от Инженерния корпус и когато не работеха, обикновено стоеше настрана. Много надарен механик, Марио отговаряше за поддръжката на различните превозни средства, които изпробваха.

Но подобно на Скофийлд, имаше причина Хлапето и Марио да се озоват в Арктика.

Те също бяха пречупени.

Хлапето бе оглушал с едното си ухо при инцидент при учение, така че не можеше да бъде назначен на действаща служба. А малко ровене от страна на Скофийлд разкри, че Марио бил заподозрян за изчезването на лично оръжие и автомобилни части на стойност над 20000 долара от склад на Морската пехота; не било повдигнато официално обвинение, но облаците се бяха сгъстили над него и някои гледаха на назначението му като на неофициално наказание.

Колкото до четиримата цивилни членове на екипа, ако питате Скофийлд, двама бяха страхотни, а другите двама — не чак толкова.

Зак Уайнбърг от АИОП беше типичният компютърен гений — на двайсет и девет, дългурест и хърбав, с огромни очила, които сякаш бяха предвидени за три пъти по-голяма глава.

Физик по специалност, той се бе озовал в АИОП благодарение на интересите си в областта на роботиката. Безнадеждно пристрастен към поредицата игри „Зов на дълга“ и всичко свързано с „Междузвездни войни“ и „Стар Трек“, той беше дошъл в Арктика, за да тества няколко нови изобретения на АИОП, най-важното от които бе малък робот за обезвреждане на бомби БРТЕ-500 или Бърти, както го наричаше Зак.

Бърти беше отговорът на АИОП на невероятните военни роботи като Пак-Бот, НОКЪТ и бойния му вариант на име МЕЧ.

— Само дето Бърти идва с някои екстри — каза Зак в деня, когато извади малкия робот от контейнера му. — За разлика от другите роботи, които се управляват дистанционно от хора, Бърти може да действа напълно независимо. Благодарение на чипа за изкуствен интелект, разработен от екипа ми в АИОП, той може да изпълнява устни заповеди, да се учи, и дори да преценява ситуацията и да взема тактически решения.

— Да взема тактически решения ли? — повтори Скофийлд.

За него малкият робот с неговите източени манипулатори за обезвреждане на бомби и странно изразителното „око“, монтирано на тънката шия, приличаше на някаква симпатична играчка. Машинката защъка напред-назад на четирите си тромави колелца и при нужда прибягваше до триъгълните си вериги, с чиято помощ можеше да изкачва стъпала и да преодолява други препятствия.

— Умно роботче е той и за такъв мъник е доста як — каза Зак. — Първоначално беше проектиран за обезвреждане на бомби, но аз махнах водната пръскачка и олекотих бронята му, замених цялата стомана със свръхлек титан. После го подсилих с някои нападателни свойства.

Докато говореше, Зак закрепи цев към оръжейния лафет на Бърти… и изведнъж малкият робот придоби съвсем различен вид — сега приличаше на играчка с голяма пушка.

— Към тях спадат четири вътрешни кръгли пълнителя, захранващи специално модифицирана олекотена 5,56-милиметрова картечница М249, горелка за прерязване на огради и бодлива тел, четири цифрови сателитни предавателя, камера с висока разделителна способност, която може да праща картина към базата, пакет за първа помощ, включващ диагностичен скенер и дефибрилатор, с които може да работи самият Бърти; а, щях да забравя — и четири от новите ни хранителни дажби, ако случайно работещите с него хора огладнеят. И всичко това е в един пакет с тегло около двайсет и пет килограма, така че можеш дори да го вдигнеш и да го носиш, ако наистина ти се налага да се изнесеш бързо.

Скофийлд нямаше как да не хареса Бърти. Малкият робот следваше Зак из лагера като кутре — вярно, въоръжено с автомат кутре.

Майка обаче си имаше своите съмнения.

— Не знам. Откъде да сме сигурни, че някоя платка няма да изпуши и Бърти няма да открие огън по нас с това свое пукало?

— Бърти може да различава приятел и неприятел — отвърна Зак. — Сканирах лицата ни и ги записах в паметта му с инструкции никога да не стреля по нас.

— Ехо? Да не би да си забравил ЕД-209 от „Робокоп“?

— Това е големият въпрос за роботизираните оръжия — каза Зак. — Но Бърти работи триста часа, без да нарани никого, когото не би трябвало да наранява. Трябва да му се доверим. Хей, като стана дума за това… Бърти, сканирай капитан Скофийлд. Лице и инфрачервен профил, ако обичаш.

Роботът сканира лицето на Скофийлд, избибипка и обяви с механичния си глас:

— Сканирането завършено. Индивидът е идентифициран като капитан Шейн М. Скофийлд, Морска пехота на Съединените щати. Служебен идентификационен номер 256–3569.

— Запиши го като втори приятел, моля — каза Зак.

— Капитан Шейн М. Скофийлд е записан като втори приятел.

— Какво означава това? — попита Скофийлд.

— Бърти се нуждае от някого, когото да следва. Аз съм основният му приятел, поради което следва мен, но ако нещо се случи, ще му трябва втори приятел. Мисля, че това би трябвало да си ти.

— За мен е чест.

Скофийлд харесваше Зак. През спокойните вечери двамата играеха шах и по време на партиите Зак с увлечение обясняваше неща като пространство-време, скоростта на светлината и теорията за Големия взрив — телевизионното шоу и създаването на вселената.

На няколко пъти Скофийлд игра шах дори срещу Бърти. Малкият робот местеше фигурите с дългата си тънка ръка.

И печелеше всеки път.

Вторият цивилен, с когото Скофийлд се погаждаше, беше Ема Доусън, млад метеоролог от Националната администрация по океаните и атмосферата.

Ема наближаваше трийсетте, беше красива, подвижна и изключителен работохолик — почти непрекъснато разчиташе графики или работеше на лаптопа си. Беше дошла в Арктика да измери скоростта на разтопяване на полярния лед.

Красотата й не остана незабелязана от всички млади мъже в екипа. Скофийлд беше видял как Хлапето и Марио — че дори и младият Зак — понякога я зяпат отнесено. Тя обаче рядко се откъсваше от работата си и Скофийлд се питаше дали това не е нарочна тактика — потопи се изцяло в работата, за да не ти се налага да се занимаваш с нежелани ухажори.

Последните двама цивилни от екипа най-често се държаха настрана.

Джеф Хартиган беше старши представител на „АрмаКорп Системс“, производител на щурмови и снайперистки карабини. От „АрмаКорп“ се опитваха да убедят Морската пехота да купи най-новата им карабина MX-18, но военните настояваха за тестове в арктически условия, преди да се съгласят.

На четирийсет и осем Хартиган бе най-възрастният член на групата. Освен това вероятно беше единственият, който имаше някакъв по-важен статус в реалния свят. Поради това виреше високомерно нос и не го беше грижа за никого, когото смяташе за по-долу от себе си, което на практика включваше всички останали в лагера; изобщо не се интересуваше какво мислят другите за него, стига да записваха резултатите от тестовете на карабината. Като се изключат изпитанията, прекарваше повечето време в палатката си, далеч от другите; стигаше дори дотам да праща личния си асистент, също толкова надутия младши чиновник Чад, да му носи храната.

 

 

Като цяло тестовете вървяха добре.

Карабината на „АрмаКорп“ се представи безупречно в ледените условия (което направи Хартиган още по-непоносим), а Бърти бръмчеше наоколо, неуязвим за снега и скрежа, обезвреждаше експлозиви и разбиваше ледени блокове с малката си, но изключително мощна картечница М249.

Новият антиексплозивен гел, произведен от австралийската компания ДСС, се представи идеално в студа — след като лепкавото вещество се нанасяше върху голям сандък, той можеше да издържи и най-силния взрив; опъна се дори на мощния пластичен експлозив PET, донесен специално за изпитанията. По-дълго издържащите дихателни апарати и костюмите за студена вода работеха отлично, както и новите щурмови десантни превозни средства — някои се съмняваха дали клапаните на гумените им плъзгачи няма да замръзнат от ниските температури, но те издържаха чудесно.

Майка хареса новите ГУХ (Готови за употреба храни), които трябваше да опитат. Всяка дажба беше в пластмасова туба с размерите на голям маркер, така че се пренасяха изключително лесно. В тубите имаше желе на прах, високоенергийно протеиново блокче и три нови таблетки за филтриране на вода, които действаха великолепно.

— Желето има вкус на лайно — каза Майка, — но новите хапчета са направо супер. Най-добрата вода, която съм опитвала на терен, а не се посрах нито веднъж.

— Това винаги е било проблем с филтриращите таблетки — каза Зак. — Тези са на хитозанова основа и засега резултатите са чудесни. Хитозанът е естествен полизахарид, който се разтваря в тялото. Знаеш ли, че освен това е основна съставка на гела „Целокс“, който се използва при огнестрелни рани?

Майка вдигна ръка.

— Чакай малко, гений такъв. Оплетох се още при онова полизаха-нещо-си. Схващам. Става дума за изумително ново вещество, което ще промени начина ни на живот.

— Нещо такова — умърлуши се Зак.

Майка обаче проявяваше по-голям интерес към друго устройство, което тестваше Зак — нов високотехнологичен брониран налакътник.

АИОП разработваше устройството с надеждата то да стане стандартно оборудване на морските пехотинци и рейнджърите. Произведен от леки въглеродни влакна, предпазителят покриваше ръката от китката до лакътя и сред останалите неща имаше и LCD екран с висока резолюция.

— Екранът е предвиден да показва данни в реално време, видеосигнали и дори сателитни снимки на войника на терен — обясни Зак, докато двамата стояха пред палатките и го тестваха.

— Сателитни образи в реално време ли? — Майка си беше сложила налакътника и се взираше в малкия правоъгълен екран.

Зак се пресегна и докосна някакви икони по него. Екранът оживя и показа черно-бял образ на двама души, гледани право отгоре, застанали насред гола бяла равнина до някакви шестоъгълни предмети.

— Добре, а сега помахай — каза Зак.

Мамчето помаха с лявата си ръка.

Едната от фигурите на екрана също помаха.

— Охо, това е наистина жестоко… — промълви Майка.

— Работи като сателитен телефон — обясни Зак. — Криптиран, разбира се. Но стига да имаш връзка със спътника, можеш да получаваш картина в реално време, данни, дори гласови сигнали. Не казвай на никого, но го конфигурирах така, че можеш дори да сърфираш в интернет.

Майка му се ухили.

— Знаеш ли, умнико, ние двамата с теб ще се окажем чудна партия.

Зак грейна.

Някои неща не успяха да преминат изпитания — например антиурсинният агент или „репелент против бели мечки“, както го кръсти Майка. Макар Зак най-прилежно да бе напръскал всички палатки, броня и водолазни костюми, тестовете се провалиха, тъй като през целия им престой нито една бяла мечка не доближи лагера (което накара Майка да заключи: „Ами значи действа, нали така?“).

А някои неща изобщо не работеха добре.

Новата версия на гранатомета „Предатор“ замръзваше, докато старият модел нямаше никакви проблеми. Сензорът за движение на бронирания налакътник отначало като че ли работеше добре, но към края започна да долавя някакъв голям движещ се обект, дълъг стотина метра, на по-малко от километър от лагера им.

Наоколо обаче нямаше нищо. Безкрайната ледена равнина, разкъсвана от разширяващи се пукнатини, се простираше до хоризонта, сурова и напълно пуста.

— Може да улавя косатки под леда — предположи Скофийлд. — Или дори някоя подводница.

— Не, това е латерален детектор. Той сканира средата хоризонтално, не надолу. Някакъв бъг е — оклюмало отвърна Зак. — Жалко. Но пък нали затова сме дошли тук, за да проверим тези неща.

* * *

Естествено, през седемте седмици в затънтения арктически лагер бяха имали добри и лоши дни, по някое спречкване или спорове за дребни неща.

Като например онзи път, когато Майка случайно обърка айфона на Зак със своя и реши да послуша музика.

— Проклет хип-хоп боклук! — възкликна тя и побърза да извади слушалките от ушите си. — Как изобщо можеш да слушаш това? Асансьорна музика.

— Защо не кажеш ти какво слушаш? — заяде се Зак.

— Музиката достигна върха през осемдесетте, млади ми приятелю. Хюи Луис и новините. Фийгъл Шарки. Ози Озбърн, който отхапваше главата на шибан прилеп на живо на сцената. Същото се отнася за филмите. Сериозно, от „Хищникът“ не е имало сериозен як екшън. Арни вилнееше. Ами Джеси Вентура Тялото? Господ е счупил калъпа, след като е сътворил Джеси Вентура. Днешните холивудски актьори без изключение са меки китки. Можеш ли да си представиш някоя днешна знаменитост да каже „Нямам време за кървене?“.

Зак трябваше да признае, че не може да си представи.

Все пак успя да я убеди да послуша малко друга модерна музика и накрая Майка си призна, че доста си пада по Лейди Гага.

— Хей, аз също съм свободна кучка! — възкликна, след като чу една нейна песен.

Друг път, докато седяха около газовия котлон в палатката, играеща ролята на столова, Хлапето каза:

— Майко, вчера видях една косатка да излиза за глътка въздух в една дупка в леда. Виждала ли си такова чудо?

Майка качи левия си крак на масата и дръпна крачола си. Кракът й от коляното надолу се оказа протеза — сребристи пластини, шарнири и хидравлика.

Зак се наведе напред.

— Това неръждаема стомана ли е?

— Титан — отвърна Майка. — Имам си го благодарение на една косатка, с която се срещнахме в Антарктида.

— Какво стана с косатката? — попита Хлапето.

— Умря — прозвуча безразличният отговор.

— Майка я застреля в главата — обясни Скофийлд.

— Застреляла си косатка в главата? — опули се Хлапето.

— Проклетата риба беше захапала крака ми. Какво друго да правя?

— Всъщност китовете не са точно риби, а… — започна Зак.

— Знам, че са бозайници! — сряза го Майка. — Господи, всички ми го казват. Но когато някой от тях те е спипал за крака и те тегли надолу, изобщо няма да ти пука, че са шибани бозайници, повярвай ми!

Скофийлд се ухили.

 

 

По време на дълги експедиции хората разговарят за много неща около лагерния огън и тази група не беше по-различна.

Обсъждаха политика, спорт, премахването на Осама бен Ладен и всякакви други теми.

Веднъж заговориха за напредъка на Китай. Това бе една от малкото вечери, когато Джеф Хартиган благоволи да се храни с групата и дори заговори доста въодушевено по темата.

— Направо не е за вярване, че само преди трийсет години Китай беше посмешище за целия свят, затънтена селска страна — каза той. — А сега е истински двигател на света. Милиард и триста милиона души, повечето от които работят във фабрики срещу няколко долара на ден и произвеждат всички хладилници, играчки и музикални уредби. Сега в Китай има огромна средна класа, която иска всичко, което имаме ние на Запад — коли, айфони, последните писъци на модата. Китай е бъдещето за всеки бизнес в света като доставчик и като потребител.

Майка го погледна със съмнение.

— Но това не означава ли, че докато Китай се издига, други страни трябва да западнат? Мъжът ми Ралф е шофьор на камион. През последните няколко години видяхме много от приятелите му, работещи по заводите, да остават на улицата — просто защото са честни, здраво работещи момчета, които не могат да се съревновават с евтината работна ръка на китайците. Производството, с което се занимаваха, се изнася отвъд океана.

— Така е устроен светът. — Хартиган сви рамене. — Появява се нова сила и старата запада. Америка е направила абсолютно същото с Англия през деветнайсети век — изпреварила я е с индустрия, земя и чисто човешки капитал. Сега Китай го прави с нас. И подобно нещо не може да се спре, освен ако не избухне тотална война.

— И какво да прави средният американски работник? Как ще си плаща ипотеката и ще осигури покрив за семейството си? — попита Майка. Не се опитваше да спори, а наистина искаше да научи отговора.

— Нищо не може да направи — отвърна Хартиган. — В подобни неща някой нещастен кучи син трябва да се окаже в ролята на губещ. Просто досега на средния американец не му се е случвало да бъде губещ. Но сега му се случва. И е по-добре да свиква, защото нищо не е в състояние да спре Китай.

 

 

Друг път се разгоря особено ожесточена дискусия, когато Зак, който бе типичен нюйоркски евреин, повдигна класическата тема около лагерен огън — „нацистката дилема“.

— Представи си, че си евреин в Германия през Втората световна война и се криеш в някоя крайпътна канавка с други двайсет евреи — каза той. — По пътя минава нацистка рота. Моментално залягаш и не смееш да мръднеш. В групата обаче има бебе, което започва да реве. Ако нацистите го чуят, ще избият всички ви. Някой предлага да задушат бебето, за да се спасят останалите. Какво ще направиш? Дали ще оставиш детето живо и ще обречеш всички останали, включително себе си, на смърт? Или ще го убиеш, за да спасиш двайсет души?

— Намираш картечница и избиваш нацистите — предложи Майка.

— Сериозно питам — рече Зак.

— Изборът е лесен, убиваш бебето — обади се Джеф Хартиган. — Благото на мнозинството е по-важно от живота на един човек, дори на дете.

— Не съм съгласна — възрази Ема. — Убиеш ли бебето, ставаш отвратителен като нацист.

— Никога не бих убил невинен човек, за да спася собствената си кожа, да не говорим за бебе — включи се и Хлапето. — Просто не бих могъл да живея след това.

— А ти, капитан Скофийлд? — попита Зак.

Скофийлд ги изгледа един по един и спря погледа си върху Хартиган.

— За мен изборът също е лесен. Или всички оцеляваме заедно, или умираме заедно. Не изоставям нито един човек. И никога не бих жертвал свой подчинен, който е бавен, уморен или просто малко по-слаб от останалите. За една цивилизация се съди по това как се отнася към уязвимите.

— Бихте жертвали живота си за едно ревящо бебе? — изуми се Хартиган. — А също така и моя живот?

— Абсолютно и абсолютно. Но също така бих оказал ожесточена съпротива, преди да се стигне дотам.

Майка го тупна по рамото и го дари със звучна целувка по бузата.

— Ето затова, момчета, обичам да работя с Плашилото!

 

 

За щастие, имаше и някои по-леки разговори.

— Е, до края остава една седмица и трябва да кажа, че тази експедиция наистина ме разочарова — заяви Майка. — Хороскопът ми в „Космо“ отпреди два месеца твърдеше друго. — Тя измъкна измачкан лист, откъснат от някакво списание, и зачете: — „През идващите месеци ще срещнете огледалния си образ, представител на противоположния пол, който е вашият естествен партньор. Химията ще бъде неустоима. Ще хвърчат искри“.

— Нима четеш „Космо“? — не повярва Хлапето.

— Да, докато чакам реда си при зъболекаря. — Майка захвърли листа и заразглежда подчертано мъжете в палатката — Скофийлд, Хлапето, Марио и Зак. — Така де, я само се вижте. Като изключим неизменно красивия Плашило, който ми е като братче и не влиза в играта, останалите сте отчайващо жалки представители на силния пол. Тук няма алфа-мъжкари.

— Хей! — засегна се Хлапето. — Аз съм…

— Ти, младежо, си още зелен. Зряла жена като мен се нуждае от зрял мъж — заяви Майка. — Е, може пък да е по-добре, че не срещнах мъжкия си огледален образ. Ралфи може да ревнува.

Ралф беше целият в татуировки, ходеше с тениски без ръкави и имаше ръце като на Попай моряка — от онези типове, за които се казва, че са солта на земята. Двамата с Майка бяха женени от години и Скофийлд знаеше, че тя го обича безумно.

Въпреки това една вечер тя го изненада.

— Не знам, Плашило — рече Майка. — Понякога се тревожа за нас с Ралфи. Оженихме се млади, а сега наближаваме четирийсетте и се познаваме много добре, може би прекалено добре. Вече няма загадка. Когато съм у дома, всяка вечер е едно и също — вечеряш, храниш кучетата, гледаш малко телевизия и завършваш с „Дейли Шоу“. Ралф е сладък, но понякога… не знам… Напоследък дори се караме за глупости, а никога досега не сме го правили.

— Ралф е легенда — отвърна Скофийлд. — Късметлийка си, че го имаш. Двамата сте създадени един за друг.

 

 

Разбира се, имаше и моменти, когато на човек му се налагаше да се махне от групата и да остане сам.

Скофийлд често се оттегляше в палатката си да почете, а в други вечери сядаше с налакътника на АИОП и си кореспондираше с Дейвид Феърфакс, приятел от Разузнавателното управление на Министерството на отбраната.

Криптоаналитикът Феърфакс, който вечно ходеше с тениска и кецове, беше помагал на Скофийлд в предишни мисии и двамата поддържаха връзка.

Вечерта преди обаждането от ситуационната зала на Белия дом Скофийлд включи устройството и видя, че е получил съобщение от Феърфакс:

ФФАКС: Имам новини около френския ти проблем.

Не след дълго двамата си пишеха по кодираната линия:

ПЛШ: Какво има?

ФФАКС: Според последните подслушвания на ГДВС миналия месец някой си агент „Ренар“ е помолил да се заеме с твоя случай.

ПЛШ: Помолил?

ФФАКС: Да. Поразрових малко. Според онова, което открих, Ренар е агент от Отдел М на оперативната част на ГДВС. М е френският еквивалент на Отдела за специални операции на ЦРУ. Занимават се с паравоенни мисии и са специализирани в премахване на цели без съд. Ренар никога не е работил със САЩ, така че не разполагаме с досие за него. Отличителни белези: татуировка от вътрешната страна на дясната китка, показваща броя на жертвите му. Дотук тринайсет.

ПЛШ: Благодаря за информацията.

ФФАКС: Няма защо. Пази се.

Скофийлд се загледа в екрана. Който и да си, когато за главата ти е определена награда, животът ти е постоянен стрес и безпокойство. А тази френска история така и не свършваше.

Дълго се взира в устройството, преди да го изключи.

 

 

Майка пък през последните седем седмици внимателно наблюдаваше Шейн Скофийлд.

Тя по-добре от всички други знаеше през какво бе минал той по време на онзи лов на глави, организиран от Великолепната дванайсеторка, и през месеците след това.

Беше стояла на онази шибана от дъжда скала на френския бряг, когато той бе опрял дулото на собствения си пистолет в брадичката си и едва не бе дръпнал спусъка. Именно тя го спря да не сложи край на всичко.

Скофийлд като че ли се справяше. Всъщност дори отново се усмихваше, макар и не много често. Но пък беше признал, че още не може да спи добре. Имаше дни, в които виждаше торбички под очите му.

Майка знаеше, че от Морската пехота го бяха пратили на куп скъпи главознайковци. Психотерапевтите му бяха предложили антидепресанти, но той беше отхвърлил предложението. Беше готов да се подложи на всякакви други лечения — когнитивно-поведенческа терапия, психоанализа и дори няколко сесии хипнотерапия, но категорично отказваше хапчета. Нямаше особено високо мнение за психотерапевтите, освен за една дама от Балтимор, която беше намерил сам; за нея казваше, че е изключение. Но в крайна сметка сега изглеждаше повече или по-малко нормално.

Повече или по-малко.

Защото Майка знаеше, че Скофийлд никога няма да се оправи напълно.

Знаеше и защо не може да спи. Палатката й беше до неговата и на няколко пъти го беше чувала да вика жално насън: „Лисица… не… не и с… гилотина… не… не!“.

После го чуваше как се събужда рязко и остава да лежи задъхан минута-две.

 

 

И накрая настъпи сутринта на обаждането от ситуационната зала на Белия дом.

 

 

Арктически ледове

4 април, 06:30

4 часа и 30 минути до крайния срок

В 06:30 сутринта Скофийлд свика цялата осемчленна група, четирима морски пехотинци и четирима цивилни.

Разказа им онова, което знаеше — че групировка, наричаща себе си Армията на крадците, е превзела остров Дракон и към 11:00 местно време ще бъде готова да използва някакво атмосферно оръжие. Ракетният удар се провалил и въздушните атаки имали малко изгледи за успех, поради което изпращат тях. Те са едната от само двете групи, намиращи се достатъчно близо да стигнат до Дракон навреме по вода.

— Армията на крадците ли? — повтори Майка. — Никога не съм чувала за тях.

— Като че ли никой не е — отвърна Скофийлд. — Поне досега. От Белия дом ни пращат цялата информация, до която могат да се доберат. Изглежда, че Военното разузнаване разполага с нещо, и от ЦРУ проверяват.

— Защо е забавянето на използването на оръжието? — попита Хлапето.

— Нужно е време за задействане на основния му елемент, някакви малки сфери уран. Още не са напълно готови. Затова разполагаме с този прозорец.

— Май ще правим всичко в последния момент, а?

— Именно — съгласи се Скофийлд. — Ще трябва да подготвим цялата си екипировка. След това ще ни трябват почти три часа само за да се доберем дотам. И самият остров е сериозно укрепен. Дори да ни посрещнат с отворени порти, ще ни е нужен сигурно час, за да влезем и да се доберем до оръжието навреме, за да го извадим от строя и да го унищожим. А хич не ми се вярва, че ще оставят вратата отворена.

Обърна се към четиримата цивилни — Зак, Ема, Хартиган и Чад.

— Четирима морски пехотинци не са достатъчни за това. Трябват ни колкото се може повече хора, така че ако сте съгласни да дойдете да помагате, ще ви взема на драго сърце. Искам обаче да кажа съвсем ясно още от самото начало — не е задължително да го правите. Никой от вас не е длъжен да идва. Ще бъдем втори екип — повтарям, втори, поддържащ екип, но ако основният отряд на тюлените не успее да се справи, ще трябва да се намесим ние. И ще е гадно.

— За да не си правите илюзии относно значението на „гадно“, ще обясня — това означава стреляне на месо, кървави рани, надробени кости и трупове пред очите ви. Така че ако не искате да дойдете, не е нужно да го правите и никой няма да ви вини за това. Но… — той вдигна пръст, — ако дойдете, ще искам нещо от вас — да се подчинявате на заповедите ми. Колкото безумни и шантави да ви изглеждат, в тях винаги ще има някаква логика. В замяна ви обещавам, че няма да ви изоставя. Ако бъдете заловени, ще се мъча да ви помогна, докато в тялото ми има дъх. Разбрахте ли? Добре. И така. Кой идва и кой остава. Говорете сега или не се обаждайте изобщо.

Групата се смълча.

Цивилните се взираха в трептящия пламък на газовия котлон в краката им и се мъчеха да вземат решение.

Накрая Зак преглътна с мъка и кимна.

— Аз идвам.

— Аз също — колебливо се обади Ема Доусън. — Макар никак да не ме бива с оръжията. Стреляла съм само веднъж в ранчото на чичо ми.

— Не се безпокой, миличка — нежно я успокои Майка. — Остани две-три минути насаме с мен и ще те направя същинска кучка от ада, досущ като мен.

— Това е нелепо — изсумтя Джеф Хартиган. — Какви шансове имате? Четирима морски пехотинци и някакви необучени цивилни срещу окопали се военни? Как ли пък не. Оставам тук, Чад също.

— Не, аз не оставам — тихо рече Чад. — Аз също тръгвам.

— Какво? — не повярва на ушите си шефът му и рязко се обърна към него.

Скофийлд също се обърна. Не беше очаквал подобна реакция от Чад.

— Казах, че тръгвам.

— Никакви такива — отсече Хартиган. — Оставаш тук с мен, а те да вървят да си трошат главите.

Асистентът поклати глава. Скофийлд се запита дали досега му се е случвало да се опълчва на шефа си.

— Съжалявам, господин Хартиган, но мисля, че трябва да направим нещо…

— Мислиш, че трябва да направим нещо — подигравателно го имитира Хартиган. — Стига глупости. Чад, мислех те за по-умен.

Чад сведе глава.

— Съжалявам, сър.

— Аз пък не съжалявам — каза Скофийлд. — Радвам се, че идваш, Чад. — Обърна се към Хартиган. — Сър, ако всички тръгваме, оставането тук само по себе си представлява опасност. Може би ще размислите…

— Ще се оправя идеално, много благодаря, капитане — отвърна Хартиган. — Вие сте онези, които би трябвало да размислите. Идиоти.

Скофийлд само кимна, без да каже нищо.

 

 

Следващият половин час премина в забързана подготовка за мисията. Морските пехотинци разглобяваха оръжията си и проверяваха пълнителите, Зак зареди Бърти с муниции, а Майка дори проведе кратък курс по стрелба на Ема и Чад.

Когато видя, че Зак вади експерименталния налакътник, Скофийлд грабна устройството и прати бързо съобщение на Дейв Феърфакс:

ПЛШ: Изникна нещо. Нещо лошо. Подготвяме се за битка. Порови за терористична групировка на име Армия на крадците и за стара съветска арктическа база остров Дракон. Всяка информация е добре дошла. Трябва да бягам. Край.

След това нареди на всички, в това число и на цивилните, да облекат водолазните костюми в случай, че някой падне в ледената вода. Скофийлд и морските пехотинци носеха новите камуфлажни костюми (приличаха на обикновено бойно облекло, но бяха направени от свръхлека водонепроницаема материя, която запазваше топлината на тялото), с бойните колани и кобури отвън. Както винаги, на гърба си пехотинците носеха характерното си оръжие — магнитна кука MX-12 „Армалайт“.

Цивилните носеха прости костюми, върху които бяха облекли дебелите канадки, за да им е по-топло. Тъй като нямаха бойни обувки, трябваше да се задоволят с топлите арктически боти „Найк“ или „Саломон“.

Когато всички бяха готови, седемчленният екип се качи на двете щурмови лодки и потегли на дългия път на юг към остров Дракон.

Джеф Хартиган ги гледаше как заминават, останал сам в лагера.

— Вие сте глупак, капитане — бяха последните му думи към Скофийлд. — Трябва да разберете, че нямате шанс за успех.

Скофийлд не му отговори, а просто включи двигателя и потегли.

 

 

Арктически ледове

4 април, 08:40

2 часа и 20 минути до крайния срок

Косатките и ужасният студ са две неща, по които Арктика и Антарктика си приличат, но в много други отношения двата района силно се отличават един от друг.

Докато Антарктика представлява огромна суша, покрита със сняг и лед, Арктика е просто гигантско замръзнало море. Дори самият Северен полюс се намира върху плаващи ледове. През 1953 г. американската подводница „Наутилус“ минава под него; шест години по-късно подводницата „Скейт“ изплава на Северния полюс, пробивайки леда.

Всяка година около март, когато слънцето изгрява за първи път от месеци, ледът започва да се топи и се образуват дълги пукнатини, които със затоплянето на времето стават все по-широки и по-широки и образуват същински лабиринт от канали и проходи в полярната шапка. Някои са дълбоки само няколко стъпки, докато други достигат до десет метра дълбочина. Белите мечки ловуват в тях, тъй като тюлените и малките китове изплават там, за да си поемат дъх.

Пукнатините вършат чудесна работа и за атакуващ отряд, тъй като всеки наземен радар може да сканира само повърхността на ледената покривка и всичко, намиращо се в потопената мрежа от канали, остава невидимо за устройствата. На практика пукнатините могат да се следят единствено от човек, намиращ се във въздуха, а докато малките щурмови лодки на Плашилото се носеха към мястото на катастрофиралия „Бериев“, в небето не се виждаха никакви летателни апарати.

 

 

В 08:40 лодките на Скофийлд стигнаха до малко плоско като палачинка парче лед, плаващо в средата на канала им.

Върху него неподвижно лежеше нещо голямо и бяло.

— Какво е това? — попита Майка по радиото.

Скофийлд намали скоростта и доближи ледения къс. Нещото започна да придобива очертания.

— Бяла мечка — отвърна той.

— Страхотно, сега можем да изпробваме онзи тъп мечешки репелент — зарадва се Майка. — Хей, Хлапе, ти си наред. Иди да потупаш онзи мил мечо.

— Не и този път, Майко — каза Скофийлд, когато лодката му заобиколи парчето лед и той видя неподвижното същество от другата страна. — Тази мечка е по-мъртва и от диското.

И наистина беше така.

Гърлото на мечката беше разпрано, коремът й представляваше отвратителна маса от кръв, месо и пръснати вътрешности. Животното беше на практика изкормено.

— Уф — намръщи се Зак. — Ама че гадост.

— Господи… това нещо е изкормено — промълви Хлапето.

— Но не и изядено — отбеляза Скофийлд. — А това е необичайно.

— Абсолютно необичайно — съгласи се Ема. — Бялата мечка стои на върха на хранителната верига. Единственото животно в района, което може да й причини подобно нещо, е друга бяла мечка. Прав си, една мечка може да нападне друга от глад или в борба за територия, но след това със сигурност ще изяде победения си противник. Белите мечки са най-опасните в света най-вече защото са опортюнисти — ядат всичко, до което се доберат, включително хора и други мечки. Тази обаче е била убита и изоставена. Белите мечки просто не правят така.

— Има ли огнестрелни рани? — попита Майка.

— Аз поне не виждам. — Скофийлд впери поглед в мъртвата мечка. Беше невероятно огромна и снежнобялата й козина бе изцапана с кръв. Кой или какво би направило това?

Не пропусна да забележи, че се намират на около петдесет километра от остров Дракон.

— Хайде — каза той и обърна гръб на мечката. — Трябва да намерим самолета.

Даде газ и пъргавата щурмова лодка набра скорост и се отдалечи от останките на мъртвия полярен хищник.

 

 

4 април, 09:00

2 часа до крайния срок

Мястото на катастрофиралия Бериев

След двайсет минути двете щурмови лодки спряха на място, където се пресичаха две широки пукнатини. Ледените стени около водния кръстопът се издигаха на шест метра над главите им. След два часа пътуване се намираха близо до координатите на разбилия се „Бериев“.

Плашилото разпъна стълба, закачи извитите й горни краища за ръба на ледената стена и започна да се катери. Хората му останаха в лодките, сгушени в костюмите и канадките си.

Главата на Скофийлд се появи над нивото на ледената равнина.

Разбитият самолет беше точно пред него, на по-малко от петдесет метра.

Лежеше на лявата си страна, с обърнат на юг нос. Опашната му част беше напълно унищожена, лявото крило се бе счупило под тежестта на озовалия се отгоре му фюзелаж. Зад самолета ледът се простираше към хоризонта на запад, прекъсван тук-там от пукнатини.

Далеч на юг Скофийлд за пръв път видя остров Дракон.

Издигаше се в далечината, малък, но видим — назъбени планини, щръкнали над иначе абсолютно равния хоризонт. Над него се стелеха ниски облаци. Изглеждаха опасни дори оттук.

Плашилото вдигна очи към небето и се огледа за летящи шпиони.

Нищо. Само изсветляващо небе като при зазоряване и няколко високи облака, макар че на юг, около Дракон, небето сякаш някак трептеше.

После забеляза нещо.

Мъничък обект, който лениво кръжеше над него. Не беше самолет — бе твърде малък. Приличаше на голяма полярна птица, носеща се по топлите въздушни течения.

Скофийлд изруга. Беше абсолютно неподготвен за бойна мисия и го знаеше. Работеше с необучени цивилни само за да попълни бройката и не разполагаше с почти никаква екипировка за наблюдение. Прииска му се да имаше прост радар или дори само параболична антена, с която да сканира въздушното пространство, но нямаше дори това. Точно в момента можеше да разчита единствено на очите си, а те просто не бяха достатъчно зорки.

— Майко, качвай се горе. Вземи и Бърти. Всички останали засега останете в лодките.

Стъпи на плоската ледена равнина с готов за стрелба автомат МП-7.

След няколко секунди Майка се присъедини към него. Тупна Бърти на леда помежду им и малкият робот избибипка и се завъртя на тромавите си вериги.

Майка застана до Плашилото, стиснала страховито изглеждащата Г36А2 щурмова карабина „Хеклер & Кох“.

Повечето бойци от разузнавателния отряд използваха стандартни М4, но Майка предпочиташе внушаващата респект немска карабина, а нейната имаше и допълнителни екстри — дисков пълнител С-Маг за 100 патрона, закрепен отдолу гранатомет АГ36 с новите противотанкови кумулативни гранати с цинков връх, отражателен мерник „Цайс РСА“ и лазерен модул „Оерликон Контравес“ ЛЛМ01. С всички тези добавки оръжието приличаше на взето от някой научнофантастичен филм.

Плашилото премести поглед от компактния си МП-7 към нейната Г36 и попита:

— Не успя ли да закачиш още нещо на това чудо?

— Я си гледай работата — отвърна тя. — Екстрите са като добрите командири — обичаш ги, когато ги имаш, и ти се иска да ги имаш, когато ги няма.

— Приемам го като комплимент.

Майка огледа района.

— Тук е прекалено тихо.

— Да, така е. Бърти, сканирай и идентифицирай онзи обект в небето, ако обичаш.

— Да, капитан Скофийлд. — Лещите на Бърти се насочиха нагоре.

Докато роботът си вършеше работата, Плашилото и Майка приближиха разбития самолет с готови за стрелба оръжия.

Скофийлд застана до останките на „Бериев“ и включи термалния визьор на шлема си.

Виждаше разбития самолет в инфрачервения спектър, силната остатъчна топлина от оцелелия двигател, закрепен за крилото, както и две петна с човешка форма в кабината, смътни, но пулсиращи.

— Имам две човешки сигнатури в кабината — каза той. — Изглежда, още са живи…

Изведнъж слушалката в ухото му изпука и оживя.

— Екипът тюлени е на позиция при североизточния край на остров Дракон — изръмжа гласът на Айрънбарк Баркър. — Започваме подводно проникване при старото пристанище за подводници.

Айрънбарк и хората му започваха атаката си.

Плашилото отново насочи вниманието си към самолета и предпазливо пристъпи до напуканото предно стъкло на кабината. Самолетът се беше обърнал на една страна и не можеше да влезе през вратата, затова разби едно от стъклата на кабината, докато Майка го прикриваше, готова да открие огън.

Видя двама души, отпуснати в седалките в кабината. Онзи в пилотската седалка беше по-възрастен, с буен мустак и табелка с надпис „Иванов“ върху канадката. Изстена, когато Скофийлд се пресегна и докосна сънната му артерия.

— Иванов. Това е човекът, който е вдигнал тревогата. Жив е. — Скофийлд извади от пакета си за първа помощ грейка и я притисна към гърдите на мъжа. Иванов изстена.

Майка изпълзя вътре и провери другия мъж — млад руски редник, ако можеше да се съди по външността му. Беше пребледнял и лицето му бе като от тесто, но след няколко леки шамара изсумтя и дойде в съзнание.

До него Василий Иванов също дойде на себе си. Смотолеви нещо на руски, но после видя американските знамена на раменете на Скофийлд и Майка и премина на английски.

— Кои сте вие!

— Морски пехотинци от Съединените щати, доктор Иванов — отвърна Скофийлд. — Нашите засякоха сигнала ви за тревога и дойдохме да…

Стрелба.

Скофийлд рязко се завъртя. Майка също.

Но стрелбата не беше тук. А в ушите им, идваше от слушалките.

После Скофийлд чу отново гласа на Айрънбарк. По-скоро отчаяните му викове.

 

 

В североизточния бряг на остров Дракон беше изсечено пристанище за подводници от съветската епоха. Представляваше правоъгълна бетонна пещера, издълбана в отвесната скала, и беше огромна, подобно на всички подобни съоръжения на някога могъщия Съветски съюз.

Имаше две котвени места, които можеха да приемат — едновременно, напълно защитени от стихиите — ядрена подводница с балистични ракети и 300000-тонен товарен кораб. Имаше широки железопътни релси, които свършваха в края на двата дока. Навремето съветските кораби бяха разтоварвали товарите си — оръжия, ядрен материал за производство на оръжия или просто стомана и бетон — направо във вагоните на чакащия грамаден влак.

Днес единият от доковете представляваше най-необичайна гледка — до него имаше полупотопен огромен руски товарен кораб с червен корпус и нарочно отворени люкове. Беше се килнал драматично, носът му бе изцяло под водата, а кърмата стърчеше високо във въздуха. Името на повредения съд беше изписано с грамадни бели букви на кърмата: „ОХОТСК“.

Това беше загадъчният руски кораб, изчезнал с товара си оръжия и муниции, достатъчни за цяла армия — АК-47, зенитни установки „Стрела“, безпилотни самолети ЗАЛА, АПР торпеда и дори две миниподводници МИР. Един от компактните съдове със стъклен купол се беше килнал настрани на полупотопената предна палуба на кораба.

Освен лежащия край дока „Охотск“ останалата част от огромната бетонна пещера беше пуста и имаше вид на отдавна изоставена; многобройните й стълби, висящи мостове и вериги само събираха прах и скреж.

Първият тюлен на Айрънбарк се подаде безшумно от ледената вода с готов за стрелба МП-5Н със заглушител. След него се появи втори, следван от самия Айрънбарк.

Проникването беше като по учебник. Не издадоха нито звук.

Имаше само един проблем.

Стоте въоръжени мъже, разположени на различни места около дока, които използваха старите съоръжения и останките от „Охотск“ като позиции за стрелба. Образуваха идеален обръч около водата.

И веднага щом дванайсетимата тюлени се подадоха на повърхността, откриха огън.

Последва истинска касапница. Тюлените бяха унищожени от перфектната припокриваща се стрелба на посрещачите.

 

 

Скофийлд чу гласа на Айрънбарк през трясъка на автоматите:

— Мамка му! Потапяй се! Потапяй се…! Господи, те са най-малко сто…! База, тук Айрънбарк! Атаката на тюлените неуспешна! Повтарям, тюлените са преебани! Издебнаха ни на пристанището! Избиват ни! „Маями“, трябва да се доберем до вас. „Маями“, обади се…

 

 

На петнайсет километра от острова подводницата клас „Лос Анджелис“ „Маями“ се носеше в синята бездна под ледовете на Арктика.

Дежурният в свързочния център включи микрофона.

— Айрънбарк, тук „Маями“. Чуваме ви…

— Какво е това, по дяволите… — прекъсна го седящият до него оператор на сонара, след което изкрещя: — Торпедо във водата! Торпедо във водата! Сигнатура за руски модел АПР-3Е! Курс 235! Идва от Дракон и приближава бързо!

— Изстрелване на контрамерки!

— Прихванало ни е…

Скофийлд слушаше с ужас трескавите команди, давани на „Маями“.

— … Избягващи маневри…

— … не може, много е близо!

— … късно! Готови за сблъсък! Мамка му! Не…!

Сигналът от „Маями“ прекъсна.

Скофийлд чу вика на Айрънбарк:

— „Маями“? Обадете се. „Маями“, обадете се!

Отговор от „Маями“ не последва.

Майка потресено се взираше в Скофийлд.

Той продължаваше да слуша.

— А! Мамка му! — изкрещя от болка Айрънбарк, надвиквайки оглушителната стрелба, след което сигналът му също прекъсна и в ефира се възцари пълна тишина.

Скофийлд и Майка продължаваха да се вслушват напрегнато, но не доловиха нищо.

— По дяволите… — прошепна Майка. — Сто души са ги причаквали? Сила, способна да се справи с отряд тюлени и шибана подводница клас „Лос Анджелис“? Каква е тази Армия на крадците, мътните да я вземат?

Скофийлд се питаше абсолютно същото.

— Които и да са — каза той, като се взираше през разбитото стъкло на пилотската кабина към издигащия се на южния хоризонт Дракон, — нашата малка група току-що стана последната на света, която би могла да ги спре.

* * *

Останалите от екипа на Скофийлд чакаха напрегнато долу в лодките.

Хлапето и Марио бяха заели местата на водачите, готови за бързо изнасяне.

Ема и Чад се взираха нагоре към издигащата се стълба и очакваха Скофийлд и Майка да се появят всеки момент.

Зак пък се занимаваше с налакътника. Високотехнологичното устройство беше един от любимите му проекти в АИОП и незадоволителната му работа го вбесяваше. Нямаше причина да не действа идеално. Пък и занимаването с него го разсейваше и му помагаше да не мисли за мисията.

Беше отворил горния панел на налакътника и се взираше в частите му.

Включи го — и изведнъж устройството започна да писука тревожно, замига червена лампичка.

Зак се намръщи.

— Отново твърди, че до нас има стометров обект.

— Да не би да засича леда? — предположи Хлапето и хвърли поглед към ледените стени около тях.

— Не, сигнатурата е за метал. Сензорите на устройството могат да направят разлика между лед и стомана. — Зак поклати глава. — Защо? Защо го прави… аха…

Забеляза нещо свряно сред чарковете на налакътника.

— Огледалото на излъчвателя е изместено настрани. Сигурно съм го чукнал някъде. През цялото време е било насочено надолу.

Сега беше ред на Хлапето да се намръщи.

— Чакай малко. Да не искаш да кажеш, че в момента джаджата ти засича стометров метален обект под нас?

— Ами, да, така мисля… — отвърна Зак.

— На какво разстояние е? — попита Хлапето.

— На двеста метра… не, чакай, сто и деветдесет… сто и осемдесет. Каквото и да е, приближава се.

Хлапето се умърлуши. Погледна нагоре в посоката, където би трябвало да се намира самолетът.

— Това никак не е добре.

 

 

До разбитото стъкло на катастрофиралия самолет се чу писукане, което накара Скофийлд да се обърне.

— Капитан Скофийлд — каза Бърти. — Обектът идентифициран.

— Дай да видя.

Скофийлд още беше в кабината до Иванов. Бърти приближи и спря до полегналия страничен прозорец. Скофийлд погледна дисплея на гърба на малкия робот и изруга:

— Ох, мамка му…

— Обектът е руски ЗАЛА-421-08 безмоторен летателен апарат — монотонно заговори Бърти. — Предназначен е за разузнавателни мисии и наблюдение. Не носи оръжие. Електромотор, размах на крилете осемдесет сантиметра, максимално време на полет деветдесет минути. Стандартно оборудване — една 550 ТВЛ камера с инфрачервен обектив, един фотоапарат с резолюция 12 мегапиксела.

Скофийлд вече се беше задействал. Изпълзя бързо от кабината, скочи на крака и огледа небето.

И го откри — кръжащия високо в небето подобен на птица обект, който бе видял по-рано.

Само че не беше птица.

А апарат.

Малък лек наблюдателен апарат.

— Знаят, че сме тук — каза той на глас.

Сякаш в отговор над южния хоризонт се появиха четири тъмни обекта, два големи между два по-малки. Идваха от остров Дракон.

И с всяка секунда ставаха все по-големи.

Приближаваха. Бързо.

Слушалката му отново оживя.

— Плашило! — Беше Хлапето. — Зак поправи сензора за движение. Мисля, че засича подводница, която дебне и ни приближава! Точно под нас!

Мислите на Скофийлд запрепускаха.

Безмоторни самолети, приближаващи летателни апарати, загубата на тюлените и „Маями“, а сега и друга подводница…

„По дяволите!“

Всичко се случваше много бързо, прекалено бързо за един командир насред нищото без подкрепления, само с неколцина бойци и нищо, което би могъл да използва срещу сериозната техника.

Мозъкът му се опита да сглоби всичко, да намери някакъв ред.

„Не можеш да намериш смисъл сега. Можеш единствено да останеш жив и да мислиш, докато бягаш.“

— Хлапе! — извика той, докато се мяташе в самолета. — Пусни двигателите! Майко! Изкарай онези двамата от кабината! Ще стане напечено!

* * *

Летателните апарати бяха два В-22 „Оспрей“ и два щурмови хеликоптера АХ-1 „Кобра“, откраднати пет месеца по-рано от междинната база на Морската пехота в афганистанската провинция Хелманд.

Оспреите представляваха чиста проба летящи зверове. Роторите им можеха да се накланят и машините бяха способни да летят бързо като самолети и да увисват като хеликоптери. Точно тези представляваха модел, известен като „Уорбърд“ — въоръжени до зъби. Всеки имаше не една, а цели две 20-мм шестцевни тежки картечници М61 „Вулкан“, монтирани на вратите картечници АН/М2 50-и калибър и ракетни установки под двете криле. „Уорбърд“ беше царицата на всички щурмови хеликоптери — голяма, силна и същевременно бърза и маневрена, а Армията на крадците разполагаше с цели две такива машини.

Кобрите също не бяха за пренебрегване — носеха по-малките шестцевни картечници Ml34, закрепени под изострените им носове.

Оспреите тътнеха над ледената равнина, съпровождани от двете кобри, пресичаха мрежата пукнатини и се насочваха право към разбития „Бериев“.

Малко преди мястото на катастрофата едната от големите машини се отдели от останалите и полетя на северозапад. Другите три продължиха право към самолета.

— База, тук Риба чук — каза в микрофона си пилотът на оспрея, който беше останал на курс.

Макар да носеше тактически пилотски шлем и зимна камуфлажна канадка на морски пехотинец, той не беше от Морската пехота на Съединените щати.

По врата и брадичката му пълзяха татуировки — изображения на змии, черепи и трънливи лози. Освен канадката носеше узбекски ръкавици и руски ботуши. Осемте въоръжени и също така татуирани мъже отзад имаха широките лица, тъмните очи и мургавата кожа на коренни жители на Чили. Те също бяха облечени в безразборно подбрана арктическа екипировка и държаха своите АК-47 с непринудена лекота.

— Приближаваме самолета на Иванов — каза Риба чук. — Безпилотният самолет засече двама души при него. Трябва да са дошли с лодка по пукнатините и затова не са били засечени от радарите на Дракон.

Отговори му спокоен глас.

— Точно както подозирахме. Това е американският изпитателен екип. — Последва отсечен, жесток смях. — От Пентагона явно са отчаяни, щом ни пращат изпитатели. Унищожете самолета на Иванов с ракети, после намерете онези нещастници и ги убийте.

 

 

Скофийлд и Майка действаха трескаво в пилотската кабина.

Майка освободи младия руски войник от седалката и двамата се промушиха през разбитите прозорци.

Скофийлд се плъзна до Василий Иванов и тъкмо започна да го измъква от седалката, когато видя през килнатото предно стъкло как една от кобрите изстрелва две ракети с топлинно насочване.

Ракетите се понесоха във въздуха и се насочиха право към сваления самолет.

— Бърти! — изкрещя Плашилото. — Противоракетен щит! Веднага!

— Противоракетният щит активиран — отвърна чакащият отвън Бърти и излъчи мощен сноп заглушаващ електронен сигнал.

Почти моментално двете ракети рязко завиха и се забиха в леда недалеч от самолета. Последваха експлозии, които вдигнаха във въздуха огън и лед.

Скофийлд се мъчеше с колана на Иванов. Беше замръзнал.

— Майко! — извика той. — Връщай се при лодките! Преди онзи оспрей да е кацнал и да е слязъл десант!

— Ами ти? — извика Майка.

— Трябва да измъкна този тип! Ще ви настигна. Хайде, тръгвай!

Майка се втурна напред, мъкнеше след себе си зашеметения редник. Докато преодоляваха петдесетте метра между самолета и пукнатината с лодките, втората кобра стреля отново, но и тази ракета се отклони и се заби в леда.

 

 

— Кобри, оставете. Имат противоракетна защита — каза Риба чук. — Ще сваля наземен екип. Вие се погрижете за двамата бягащи.

 

 

Оспреят излезе пред кобрите, вдигна роторите си нагоре и увисна във въздуха.

Страничните му врати се отвориха и от тях се спуснаха въжета. Секунди по-късно осем тежковъоръжени мъже с черни плетени маски и канадки на морски пехотинци се спуснаха надолу един след друг.

Пръснаха се в идеална формация с вдигнати автомати и се насочиха към разбития „Бериев“.

В същото време едната кобра се завъртя във въздуха и насочи картечницата си към бягащите фигури на Майка и руския редник.

Оръжието оживя, цевите се завъртяха и изсипаха порой от куршуми.

Ледът зад краката на Майка изригна.

— Мятай се! — извика тя на младия редник, който се препъваше до нея.

Преследвани от куршумите, двамата се хвърлиха към куките на стълбата, забити в ръба на пукнатината. Майка се плъзна по корем като вратар, опитващ се да спаси удар, достигна ръба и внезапно се озова във въздуха, а един куршум улучи тока на лявата й кубинка. Тя тупна тромаво в първата лодка, която чакаше под стълбата.

Руският войник се опита да направи същото, но закъсня с частица от секундата и това направи резултата коренно различен.

Докато се плъзгаше през ръба, той бе буквално разкъсан от градушката куршуми. По цялото му тяло изригнаха кървави фонтани, но от инерцията трупът му продължи през ледения ръб и също като Майка падна в първата лодка, точно до Ема Доусън, която изпищя при вида на обезобразеното тяло, което тупна като огромно парче месо, отрязано от чудовищен касапин. Вече по нищо не приличаше на човешко същество.

— Мамицата му, беше на косъм! — задъхано изруга Майка. — Ох, господи, Плашило…

 

 

Ревът на увисналия оспрей бе оглушителен. Около разбития самолет бушуваше торнадо от лед и сняг.

Вътре в кабината Скофийлд изля малко вода от манерката си върху катарамата на Иванов, ледът се разтопи и коланът се разкопча. Скофийлд задърпа руснака от седалката.

— Хайде, приятел — каза, докато надничаше навън към осемте мъже с качулки и канадки, които приближаваха самолета от юг. Погледна на изток. — Майко, добре ли си?

— Измъкнах се, но моят човек е извън играта. Какво става с теб?

— Идвам… Уф!

Един от приближаващите се просна по корем, прицели се с мощната си лека картечница на двунога и натисна спусъка…

… а-та-та-та-та-та!

Стрелецът отлетя назад от ужасен автоматичен откос.

Скофийлд рязко завъртя глава… и видя димящото дуло на Бърти.

— Ох, добро роботче — изпъшка той. — Добро роботче.

Бърти отново откри огън и останалите нападатели се хвърлиха към най-близките прикрития зад самолета или отвърнаха на стрелбата. Куршумите рикошираха от металната коруба на малкия робот, който продължаваше да се върти наляво и надясно и пускаше къси, внимателно контролирани откоси.

Но когато Бърти беше обърнат надясно, Скофийлд зърна друг вражески командос отляво, между самолета и пукнатината с лодките — вдигаше на рамото си руски РПГ-7.

Мъжът едва попадаше в полезрението на Плашилото — Скофийлд трябваше да наднича през напуканото предно стъкло, за да го види. Ъгълът за стрелба беше твърде малък, пък и Скофийлд не разполагаше с нищо, което да противопостави на огневата мощ на гранатомета.

Огледа се за изход.

„Чакай малко…“

Командосът погледна през мерника на гранатомета, закрепи го по-стабилно на рамото си… докато вътре в кабината Шейн Скофийлд блъскаше Иванов обратно в седалката и му викаше:

— Запуши си ушите!

После Плашилото дръпна лоста за катапултиране на седалката на втория пилот.

Газово съскане изпълни кабината, таванът се отвори и седалката на втория пилот изхвърча навън. Тъй като самолетът лежеше на една страна, седалката полетя странично, носеше се ниско над леда по хоризонтална траектория… улучи командоса с гранатомета с ужасна сила, право в гърдите, натроши му всички ребра и го запрати назад, като едва не го разкъса на две.

Василий Иванов погледна през новопоявилия се отвор в тавана, видя мъртвия командос на леда и се опули.

— Видя ли? — извика му Скофийлд, докато останалите нападатели отново откриваха огън. — Защото точно по този начин ще се измъкнем и ние! Костюмът ти става ли за арктически води?

— Проектиран е да издържи кратко време, да — изпъшка Иванов.

— Значи става. — Скофийлд се пресегна през счупеното стъкло, сграбчи Бърти и го подаде на Иванов. — Дръж ми робота! — После седна в другата пилотска седалка и издърпа руснака в скута си. — А сега стискай зъби.

И дръпна ръчката.

 

 

Пилотската седалка със Скофийлд, Иванов и Бърти се изстреля от разбития „Бериев“ и профуча през пръстена командоси около самолета!

Летяха странично на една педя над леда. Всичко около тях се размаза от скоростта, мощното хоризонтално ускорение ги притисна към облегалката.

След четирийсетина метра летене седалката докосна леда, отскочи два пъти като хвърлен плосък камък, изхвърча през ръба на пукнатината и се озова над канала — и над потресените физиономии на Майка и останалите, които още ги чакаха в двете лодки.

След като премина ръба, седалката полетя по дъга и с мощен плясък се бухна в ледените води.

— Какво беше това? — попита изуменият Чад.

— Плашилото — отвърна Майка, избута Хлапето от кормилото и даде газ. — Дръж се, народе! Трябва да го приберем!

* * *

Подводна тишина.

Щом седалката потъна, Плашилото и Иванов се отделиха и се понесоха в синята мъгла. Плавателните балони на Бърти се активираха моментално при контакта с водата и Скофийлд видя как малкият робот се понесе нагоре към повърхността.

Водата жегна лицето на Плашилото — единствената част от тялото му, която не бе защитена от костюма. Беше влудяващо студена, като десетки ледени кинжали.

От удара огледалните му очила се бяха изместили на челото му и докато се носеше в бистрите сини води на Северния ледовит океан, той бе обгърнат в зловеща тишина.

Не пълна тишина. Чуваше се някакво странно бръмчене.

Едва тогава Скофийлд осъзна, че не е сам. Пред него имаше нещо.

Нещо с невъзможни размери, черно и огромно, увиснало в бездната като някакъв левиатан. Само че не беше живо. Беше машина, дело на човешка ръка.

Подводница.

Скофийлд беше обхванат от влудяващ пристъп на дежавю.

Това вече му се бе случвало веднъж, по време на онази мисия в Антарктида, когато се бе озовал лице в лице с френска ядрена подводница. Тогава се беше изхитрил да я унищожи. Това беше едно от нещата, които го превърнаха в мишена за французите.

„Не. Не може да е френска…“

И тогава видя отличителните знаци върху заобления нос на подводницата, характерните синя, бяла и червена ивица.

„Напротив, може.“

Подводницата наистина бе френска.

В онова място извън времето, в което работи умът, Скофийлд бързо свърза някои точки.

Сензорът на налакътника беше засякъл подводницата само преди минути… което означаваше, че вероятно по-рано не е бил повреден и наистина е засякъл същата подводница… тя ги беше последвала тук… а това означаваше, че най-вероятно не е част от случващото се на Дракон… всъщност много по-вероятно бе тази подводница, тази френска подводница, която следеше екипа му, вероятно да няма никаква представа за ставащото на острова.

Тази подводница, с ужас осъзна Скофийлд, беше дошла в Северния ледовит океан, за да открие него.

Зяпнал гигантската подводница, Скофийлд внезапно забеляза, че върху нея са монтирани три съда — компактни лодки за доставяне на плувци, подобни на неговите щурмови лодки, но по-малки, способни да поберат трима водолази, които точно в момента се отделяха от подводницата и се насочваха към него.

Това беше наказателният отряд.

Френският ударен екип идваше към него, а в същото време нямаше никаква представа, че се замесва в далеч по-смъртоносна буря.

Скофийлд заплува към повърхността.

 

 

Излезе на повърхността и се озова до Иванов и Бърти — малкият робот се поклащаше щастливо във водата благодарение на плавателните си балони, дебелите му вериги го задвижваха бавно, но доблестно към Скофийлд.

— Капитан Скофийлд, имате ли нужда от помощ? Плавателните ми способности могат да ви задържат на повърхността, докато пристигнат колегите ви.

Точно тогава, подобно на атакуваща от дълбините акула, първата френска ЛДП се появи на повърхността на десет метра от Плашилото, Иванов и Бърти.

Единият водолаз управляваше, а другите двама държаха къси автомати ФАМАС, вдигнати и готови за стрелба…

Изведнъж нещо с рев се блъсна във френската лодка и тримата нападатели полетяха във водата.

Това бе щурмовата лодка на Майка, която прегази по-малкия френски съд и го разцепи на две, след което Майка зави майсторски и спря точно до Скофийлд.

— Изтеглете ги! — извика тя на Хлапето, Ема и Зак, които бяха отзад.

Скофийлд награби Бърти, докато Хлапето и двамата цивилни го дърпаха, и секунди по-късно той и роботът се озоваха в лодката. След малко към тях се присъедини и Иванов.

— Газ, газ! — извика Скофийлд. — Тук ще стане доста многолюдно и това може да е единственият ни шанс да се измъкнем живи и здрави!

 

 

Това беше най-голямото подценяване на годината.

Защото в следващия момент едновременно се случиха няколко неща.

Първо, двете други френски лодки изплаваха на повърхността с още въоръжени леководолази.

Но тогава едната кобра се появи откъм разбития самолет с оглушителен рев на ротори и трещяща картечница. Откосът на пъргавия щурмови хеликоптер мина по водната повърхност — линия, която преряза на две една от новопоявилите се френски лодки и разкъса пътниците й на парчета.

Първата кобра бързо бе последвана от втория АХ-1, който увисна зловещо ниско над водата, точно пред лодката на Мамчето! Завъртя се във въздуха и насочи картечницата си към тях.

— Да си го начукам… — изпъшка Майка.

Единственото оръжие, с което разполагаха и което можеше да представлява някаква заплаха за кобрата, бе гранатометът на карабината Г36, която в момента лежеше на дъното в краката на Майка, а…

Скофийлд не се замисли нито за миг.

Бързо грабна Бърти, вдигна малкия робот пред себе си и вместо да дръпне спусък — защото Бърти нямаше спусък — изкрещя:

— Бърти! Огън! Огън! Огън!

Монтираната в робота М249 внезапно оживя.

Усещаше се всеки изстрел — туп-туп-туп! — но откатът бе до голяма степен омекотен от вградения компенсатор. Куршумите достигнаха целта си. Изригнаха по цялото тяло на кобрата — надупчиха фюзелажа, попаднаха в двигателя, където разбиха нещо, и от опашката на хеликоптера забълва черен дим. Кобрата рязко зави и се отдалечи, ранена, но не и победена.

— Плашило! — извика Майка. — Сега какво! Накъде?

„Това е въпросът“ — помисли си Скофийлд. Опита се да мисли ясно насред цялата какофония на автоматична стрелба, гърмящи роботи и оглушителни хеликоптери.

„Трябва да говорим с този руснак, да съберем информация и да разработим добър план. Нямаме много време, но… — той си спомни старата военна максима, — но добрият план с по-малко време е по-добър от лош план с повече време. Може би можем да се върнем на север, да се прегрупираме донякъде и да продължим към Дракон…“

Обърна се към пукнатината, която водеше на север, но точно тогава въздухът се изпълни с пронизителен шум и точно пред него гигантският черен корпус на френската подводница ефектно се появи от водата.

Закръгленият нос се издигна на цели десет метра във въздуха, преди да се стовари отново във водата, вдигайки колосален стълб пръски и огромни вълни, от които малките лодки на Скофийлд се заклатиха неудържимо.

Скофийлд посърна.

Подводницата напълно препречваше пътя им. Не можеха да поемат на север.

И тогава с оглушителен рев над тях прелетя единият оспрей и се понесе право към подводницата.

„Заема се първо с по-опасната цел — осъзна Скофийлд. — След като се справи с подводницата, ще си поиграе на спокойствие с нас.“

С вдигнати нагоре ротори оспреят прелетя ниско над подводницата, като пусна двете торпеда Марк 46 Мод 5А, закрепени за крилете му.

Торпедата паднаха едновременно във водата и незабавно се насочиха към подводницата. Марк 46 е чудесно оръжие — надеждно, точно и смъртоносно. Озовала се пред такъв непосредствен обстрел, френската подводница нямаше никакво време да изстреля контрамерки и торпедата нямаше да пропуснат целта си.

И както можеше да се очаква, след секунди я улучиха.

Експлозиите бяха толкова ужасяващи, че сякаш бе настъпил краят на самата вселена.

От силата на удара огромната френска подводница почти излетя от водата. Във въздуха изригна трийсетметров гейзер и водата се изсипа върху целия район. Докато подводницата се издигаше, централната й част се напука и смачка като бирена кутия, след което грамадният съд падна обратно в разпенената вода, смъртно ранен, буквално изкормен, и незабавно започна да потъва.

В лицето на поразения Скофийлд полетяха пръски.

Сцената пред него просто не се побираше в ума.

Френската подводница, горяща и обгърната в черен пушек, с неестествено вирнат нос, потъваше. Отвътре се чуваха писъци и викове. А оспреят висеше във въздуха над нея и я обсипваше с огън, избиваше моряците, които се блъскаха да излязат през кулата и се мъчеха да се спасят от една смърт, за да се озоват пред лицето на друга.

Двете кобри също се включиха в клането — раненият хеликоптер беше по-назад, но другият се спусна в кръстопътя и изби тричленния екипаж на последната френска лодка: направи на решето беззащитните им тела с автоматичния си огън, превръщайки злочестите леководолази — убийците, озовали се ненадейно в ожесточена престрелка — в гърчещи се фонтани кървава каша.

— Капитане! — извика някой зад Скофийлд. — Капитане!

Скофийлд се обърна. Беше руснакът, Иванов.

— Можем да тръгнем на юг, без да ни се налага да стигаме до Дракон! До острова има две по-малки островчета, на които можем да спрем, пък било и за съвсем кратко!

— Това ме урежда. — Скофийлд се обърна. — Мам… — И млъкна насред думата.

Ранената кобра се завъртя във въздуха недалеч от тях и насочи ужасната си картечница към последните трима леководолази — онези от лодката, която Майка бе сгазила, докато бързаше да спаси Скофийлд. Сега те бяха във водата, напълно открити за смъртоносния хеликоптер.

И нещо в ума на Скофийлд прещрака.

Онези, които се намираха в кобрите и оспрея, бяха хладнокръвни кучи синове и въпреки че бяха дошли да го убият, френските задници не заслужаваха да бъдат изтребени като риба в бъчва. И някакъв мъничък гласец му прошепна, че ако бъдат спасени, тези френски войници дори могат да помогнат…

И така Скофийлд грабна карабината на Майка, зареди прикачения гранатомет и дръпна спусъка.

Противотанковата граната с цинков връх — оставяше идеално права димна следа — полетя към вече пушещата опашка на кобрата и се взриви.

Кобрата експлодира.

Превърна се мигновено в огнена топка, сипеща парчета метал, след което се понесе надолу като камък и падна в ледените арктически води пред зашеметените френски леководолази.

— Само не ми казвай, че не си падаш по екстрите! — извика Майка.

— Млъквай! — Скофийлд се обърна към Марио и Чад в другата лодка. — Марио! Чад! Бързо насам! Помогнете ни да извадим водолазите и си обираме партакешите!

— Какво…? — почна Майка, но Скофийлд й изкрещя:

— Действай!

Двата скутера рязко спряха пред слисаните водолази и американците ги издърпаха от водата — двама се озоваха в лодката на Марио и Чад, а третият, едър здравеняк, при Скофийлд. От костюма му капеше вода.

— Bonjour — поздрави го Скофийлд. — Добре дошъл в кошмара ни. Майко! На юг, веднага! Зак!

Очилатият умник вдигна уплашено глава. Явно не очакваше да повикат точно него. Скофийлд посочи налакътника на лявата му ръка.

— Ще ни бъдеш водач! Използвай сателитния образ! Преведи ни през лабиринта до островчетата северно от Дракон!

Зак погледна устройството — екранът му показваше плетеницата пукнатини, в която се намираха.

— Аз ли?

— Да, ти. И трябва да си абсолютно точен, в противен случай с всички ни е свършено — каза Скофийлд, докато поемаше управлението от Майка и й връщаше карабината. — Ти водиш, аз карам, Майка стреля. Да действаме!

Даде газ и щурмовата лодка полетя напред, вдигайки стълб от пръски, следвана плътно от лодката на Марио.

Понесоха се на юг към остров Дракон, надалече от потъващата френска подводница.

* * *

В стария лагер на Скофийлд обстановката бе спокойна.

Джеф Хартиган седеше в палатката си и преглеждаше някакви бележки по изпитанията, когато чу далечния тътен на двигатели.

Излезе навън и се загледа на юг.

Над хоризонта се появи самолет и започна да приближава.

За миг Хартиган изпита страх и се запита дали не е направил грешка, че е останал сам в лагера, но после самолетът приближи и той видя, че е американски В-22 „Оспрей“: върху корпуса му с големи черни букви пишеше МОРСКА ПЕХОТА.

Отпусна се. Оказа се прав, че Скофийлд е допуснал грешка. Пентагонът беше намерил морски пехотинци някъде в района и ги бе вдигнал по тревога.

Замаха. Оспреят увисна във въздуха и кацна недалеч от лагера.

Хартиган се усмихна и тръгна да посрещне новодошлите.

* * *

Двете щурмови лодки на Скофийлд летяха като куршуми през тесните пукнатини с високи бели стени.

Направляван от Зак, Скофийлд насочваше наляво и надясно първия от ниските надуваеми съдове, като избягваше плаващите ледове и рязко вземаше завоите, за да се отдалечи колкото се може повече от кобрата и оспрея, преди двете смъртоносни машини да са довършили френската подводница и да поемат след тях.

Бяха изминали доста път на юг, може би петнайсетина километра, откакто бяха видели как оспреят торпилира французите.

Майка седеше зад Скофийлд, без да откъсва очи от небето, с готова за действие карабина. В задното отделение седяха Ема, Хлапето, Иванов и едрият французин, който все още изглеждаше безнадеждно объркан.

— Сега наляво! — надвика вятъра Зак. — После веднага надясно!

Скофийлд се подчини.

И зърна нещо напред между стените на пукнатината.

Остров Дракон.

Огромният остров изглеждаше абсолютно не на място сред арктическия пейзаж. Замръзналият океан около него бе бял, равен и еднообразен, докато Дракон бе тъмен, масивен и назъбен, остра черна скала, която преди милиони години се бе издигнала, за да пробие полярния лед и да остане в сегашното си положение. С високите си заснежени върхове и отвесни брегове, надвиснали над океана, островът приличаше на внушителна естествена цитадела.

Скофийлд видя светлина в края на отвесната скала — прозорец на някаква наблюдателна кула или фар. Изглеждаше невъзможно мъничка на фона на острова.

Преди острова обаче, точно както бе казал Иванов, имаше малки островчета, ниски могилки суша, които се издигаха над леденото поле. Бяха покрити със сняг, кал и постройки с необичайна форма.

— Добра работа, Зак — каза Скофийлд, когато ги видя. — Докара ни.

— Не спирайте на първото островче! Замърсено е! — каза Иванов и се примъкна до Скофийлд. — Спрете на второто. Лодките могат ли да се потапят?

— Да, защо? — Скофийлд беше изненадан, че Иванов би могъл да се досети за подобно нещо. Пълните способности на щурмовите лодки бяха засекретени.

— Второто островче има малък товарен док, който е достъпен само под вода — обясни Иванов. — Може да успеем да стигнем до него, без да ни видят.

Скофийлд се намръщи.

— Защо да се строи товарен док, достъпен само от подводница?

— Не беше построен така — отвърна Иванов. — Беше нарочно унищожен поради… един инцидент.

— Инци…

Картечен откос пресече пътя им, вдигна фонтани от пръски и кобрата с рев прелетя над тях.

— Откриха ни! — извика Хлапето.

— Майко! — викна Скофийлд. — Огън!

— Дадено! — Майка вдигна своята Г36 и отвърна с автоматична стрелба, докато се носеха с пълна скорост към островчетата.

Майка стреляше непрекъснато, но куршумите рикошираха от бронирания фюзелаж на кобрата. Тя се опита да използва гранатомета, както бе направил Скофийлд, но този път пилотът беше готов за това — изхвърли подобни на фишеци контрамерки и гранатите на Майка експлодираха твърде рано, без да причинят вреда на хеликоптера.

Летящата машина сипеше дъжд от куршуми върху бягащите рязко маневриращи лодки.

Скофийлд завиваше наляво и надясно, като се мъчеше да използва стените на пукнатината за защита. Заобиколи един ъгъл, миг преди той да бъде направен на парчета от картечния огън.

— Хлапе! — викна той. — Оглеждай се за оспрея! Сигурно са се разделили да ни търсят и от кобрата вече трябва да са им казали къде сме…

Оспреят се появи с оглушителен трясък, носеше се ниско над тях. Двете му шестцевни картечници бълваха олово.

Парчета лед и фонтани вода изригваха около двете лодки, докато вземаха поредния завой.

— По дяволите! — Майка все така упорито стреляше със своята Г36.

Хлапето се присъедини към нея и откри огън с по-малкия си МП-7. Но дори обединена, огневата им мощ нямаше шансове да се сравнява с тази на оспрея и кобрата.

Скофийлд погледна напред. Все още се намираха на километър и половина от първото — замърсеното — островче.

Твърде далеч. След още няколкостотин метра щяха да са мъртви.

— Плашило! — тревожно извика Майка.

— Знам! — Времето им изтичаше и нищо не можеше да се направи.

„Освен ако…“

— Марио! Изпусни плъзгачите и се пригответе за потапяне! Майко! Трябва ми една минута!

— Мога да ти дам не повече от половин, сладур!

— Колкото можеш!

Започна да натиска копчета, а Майка изхвърли изразходвания пълнител, постави нов и се приготви отново да стреля.

Оспреят зави зад тях. Кобрата се спусна в дългата пукнатина пред лодките с насочени напред картечници и им отряза пътя.

„Мамка му! — мислено изкрещя Скофийлд. — Хванаха ни в капан.“

Майка също го видя.

— Играта свърши, пичове…

— Mais non — чу се груб глас зад нея, последван от оглушително шук-шук.

Майка и Скофийлд се обърнаха едновременно. Едрият френски водолаз — всъщност беше не едър, а огромен, близо два метра — вдигна абсолютно гигантската картечница, която бе преметнал на гръб — оръжие, което бе близо осем пъти по-тежко от Г36 на Майка. Това бе руска 6П49 „Корд“ — брутална тежка картечница с лентово подаване, която обикновено се монтираше на купола на танк и стреляше с 12,7-мм муниции. Тази беше адаптирана за използване от пехота и висеше на два ремъка, прехвърлени през внушителните рамене на французина.

Грамадният здравеняк свали водолазната си качулка и се видя разчорлена кестенява коса и също толкова разчорлена брада, която стигаше до ключиците му. После вдигна картечницата и дръпна спусъка.

От дулото на чудовището изскочи еднометров огнен език, последван от невъобразим порой тежки куршуми.

Бронираният фюзелаж и предно стъкло на кобрата можеха да устоят на стрелбата на Г36, но бяха безсилни пред руската картечница.

Куршумите на французина буквално ги сдъвкаха.

Предното стъкло се пръсна в дъжд от блестящи парченца, които бързо се смесиха с кръв, когато куршумите сдъвкаха и пилота зад него. Последва попадение в двигателя и нещо проблесна за миг, след което всичко експлодира под страховития огнен бараж.

Разбитата черупка на хеликоптера рухна във водата. Дори оспреят се дръпна назад, когато французинът обърна чудовището си към него.

Скофийлд се обърна и видя как брадатият водолаз пуска спусъка с доволно сумтене. После кимна на Скофийлд.

— Allez! Давай!

Майка зяпаше французина като тресната. Погледна собствената си Г36, сякаш беше някаква детска въздушна пушка.

Колкото до Скофийлд, той нямаше нужда да му се повтаря.

Завъртя още ключове.

— Марио! Готов ли си? Да действаме, преди оспреят да се е върнал!

— Готов за потапяне, сър — разнесе се гласът на Марио в слушалката.

Скофийлд се обърна към пътниците в лодката си.

— Майко, отвори дихателния панел. Всеки да вземе дихател, да си омотае китките в ремъците и да пъхне крака в клуповете на дъното, за да не го отнесе водата. Зак, погрижи се да не изгубим Бърти.

Майка бръкна под централната пейка на лодката и отвори малък панел, в който имаше осем дихателя, свързани с маркучи към една-единствена бутилка сгъстен въздух. Появиха се и разтегателни ремъци с клупове в краищата.

— Добре. Марио, след мен — каза Скофийлд.

Докато всички награбваха дихатели и ремъци, Скофийлд изпусна външните гумени плъзгачи, превръщайки издължената черна щурмова лодка в издължена черна подводница. Прибра очилата си в чантата на колана, грабна водолазната маска под седалката и я надяна, след което пъхна дихател в устата си.

Миг по-късно „лодката“ се плъзна под повърхността и изчезна под полярния лед. До нея лодката на Марио с Чад и другите двама французи направи същото.

Десет секунди по-късно оспреят се върна за втори заход с трещящите си картечници, но нямаше по какво да стреля. Щурмовите лодки на морските пехотинци бяха изчезнали.

* * *

Двете лодки се плъзгаха през мистериозните дълбини на Арктика.

Това бе призрачен свят със светлосиня вода под белия покрив на полярния лед. Всички се държаха за щурмовите лодки благодарение на ремъците за ръцете и краката.

Докато лодките се движеха напред през сумрака, океанското дъно постепенно започна да се издига към тях.

Бяха стигнали първото островче.

Надянал водолазната маска и с дихател в уста, Иванов посочи надясно. Скофийлд се понесе покрай островчето, като следваше бреговата линия, но оставаше под леда. Няколко минути по-късно лодките прекосиха друг тесен канал, след което видяха как дъното отново се надига, за да се срещне с полярния лед. Намираха се при второто островче.

Иванов упъти Скофийлд да заобиколи, докато не се озоваха пред правоъгълен бетонен вход, широк колкото железопътен тунел.

Това бе товарният док, за който бе споменал руснакът.

Големи парчета разбит бетон образуваха неравен покрив над входа; от тях стърчаха огънати и разкъсани арматурни железа. В някакъв момент в миналото, вероятно по време на „инцидента“, за който бе споменал Иванов, покривът на дока бе хлътнал и бе блокирал входа за кораби, но в съоръжението все още можеше да се проникне под вода.

Зад купищата бетон цареше пълен мрак. Скофийлд включи светлините и два ослепителни лъча пронизаха тъмния тунел.

Следван от лодката на Марио, той предпазливо пое напред.

След трийсетина метра видя повърхността. Водата бе толкова спокойна, че приличаше на правоъгълно огледало.

Скофийлд направи знак на Майка и на якия французин да приготвят оръжията си, насочи лодката нагоре и излезе на повърхността.

Щурмовата лодка се озова в малък бетонен док. Рязката светлина на прожекторите й освети пространството.

Скофийлд свали маската си. Посрещна го шокираща картина.

Кървави петна по бетонните стени.

Напукано стъкло, също измацано с кръв.

Полуизяден скелет на нещо, което някога като че ли е било бяла мечка.

И миризмата. Господи. Вонеше като в скотобойна — смес от кръв и месо, от която ти призлява.

Врата от дебело армирано стъкло със светещ панел водеше някъде навътре. За щастие бе непокътната, но другата, вътрешната й страна изглеждаше така, сякаш някой е лиснал върху нея кофа кръв. Самото стъкло бе покрито с множество драскотини като от животински нокти.

— Какво е това място, по дяволите?

Скофийлд предпазливо прекрачи борда и стъпи на бетонния под. Преди някой да успее да му отговори, нещо се хвърли към него от сенките.

Беше огромно и бяло, движеше се с поразителна скорост и скочи към Скофийлд с животински рев.

Плашилото нямаше абсолютно никакво време да реагира. Завъртя се и видя оголени зъби, рошава бяла козина и замахваща лапа с остри нокти…

Автоматичната стрелба отекна в затвореното пространство на дока и главата на нещото рязко отлетя назад, улучена от залп точно насочени куршуми.

Последва втори залп и гърдите на бялата мечка — защото това наистина беше бяла мечка, макар Скофийлд никога да не бе виждал подобна — бяха разкъсани. Улучено в сърцето, съществото рухна на бетона.

„Мамицата му…“

Скофийлд се обърна към спасителя си. Очакваше да види Майка или якия французин с чудовищната картечница.

Грешеше.

Беше един от другите двама френски водолази. Всъщност най-дребният от тримата. Държеше димящ картечен пистолет „Щаер“ ТМП — австрийско оръжие, приличащо на високотехнологично „Узи“ — в идеална позиция за стрелба.

Водолазът се обърна и насочи пистолета към Скофийлд. Докато извършваше движението, Скофийлд зърна дясната му китка. Върху нея имаше серия татуирани знаци. Най-вероятно тринайсет.

Това беше Ренар.

Убиецът от френската разузнавателна агенция ГДВС, който беше помолил да убие Шейн Скофийлд.

Без да отклонява пистолета си, той свали качулката на водолазния си костюм… и се оказа, че всъщност не е мъж.

Тъмнокоса жена се взираше убийствено в Скофийлд.

— Allo, капитан Скофийлд — безизразно каза тя със силен френски акцент. — Аз съм Вероник Шампион от Главна дирекция за външна сигурност. Позивна — Ренар. Както може би сте наясно, тук съм, за да ви убия, но преди да го направя, бихте ли били така добри да ми кажете какво става, по дяволите?

* * *

Скофийлд се взираше в дулото на щаера на Вероник Шампион.

Екипът му стоеше зад него — Майка, Хлапето и Марио, както и тримата цивилни: Зак, Ема и Чад.

Двамата френски спътници на Шампион бяха застанали зад нея с вдигнати оръжия. Картечницата на здравеняка приличаше на гаубица в тясното затворено пространство.

А отстрани стоеше руснакът Василий Иванов.

Доста напечена и неловка ситуация.

Шампион — или Ренар — се взираше напрегнато и преценяващо в Скофийлд. Беше висока колкото него и в друга обстановка щеше да е поразителна — атлетична, слаба и гъвкава, с къса тъмна коса, прибрана назад и разкриваща изсеченото й лице, безупречна кожа и черни като катран очи, които не се откъсваха от него.

Колкото до оръжията, освен последния модел картечен пистолет тя носеше колан с различни димни и зашеметяващи гранати, две кислородни бутилки за петминутна употреба с размерите на кутии за енергийна напитка, два ножа, сребрист „Зиг Зауер“ П-226 и „Рюгер“ ЛСП в малък кобур на гърдите, джобен пистолет за в краен случай.

Скофийлд наклони глава настрани и попита:

— Вероник Шампион?

— Името познато ли ви е?

— Навремето се срещнах с един френски учен на име Люк Шампион в една полярна станция в Антарктида — предпазливо рече той.

Жената не мигна.

— В течение съм.

— Люк Шампион роднина ли ви беше? Ваш брат?

— Братовчед. Познавахме се от деца.

Мислено Скофийлд можеше да види Люк Шампион, сякаш се бяха срещнали вчера — той бе френският учен от станция „Дюмон Д’Юрвил“, който беше довел отряда маскирани френски десантчици в станция „Уилкс“, за да избие всички в нея.

— Той беше цивилен, учен… — каза Вероник Шампион.

— … който възнамеряваше да избие всички цивилни американски учени в онази станция, за да бъде първият, който да проучи извънземен космически кораб, който не се оказа нито извънземен, нито космически — завърши Скофийлд.

Лицето на Шампион се вледени.

— Вие лично ли го убихте?

— Той бе съучастник в убийствен план…

— Вие ли го убихте?

— Не. Барнаби се погрижи. — Изправени пред съкрушителната сила на британската СВС, Скофийлд и хората му бяха избягали от полярна станция „Уилкс“ със снегоходи. Беше изоставил Люк Шампион, закопчан за един стълб. Командирът на СВС Тревор Барнаби беше наредил да застрелят Шампион в главата. По-късно откриха тялото.

Вероник Шампион още държеше оръжието си насочено към Скофийлд.

Тъмните й очи го изгледаха изпитателно за един дълъг, напрегнат миг, след което тя неочаквано наклони глава и се намръщи. На лицето й се изписа искрено объркване и Скофийлд осъзна защо.

Беше търсила следа от лъжа, но не беше открила. Това я бе изненадало, а Скофийлд предполагаше, че не е свикнала да попада в подобно положение. Бе дошла да убие убиец, а вместо това беше открила…

— Капитан Скофийлд. Както несъмнено знаете, Френската република желае смъртта ви. Заради онова, което направихте на полярна станция „Уилкс“ и другаде, в това число унищожаването на самолетоносача „Ришельо“. Аз също желая смъртта ви, по мои лични причини. А ето че ме измъкнахте с хората ми от враждебни води, въпреки че знаехте, че сме пратени да ви убием. Защо го направихте?

Отговорът на Скофийлд бе прост.

— Изправен съм пред почти невъзможна задача, нещо много по-голямо от вашата вендета срещу мен. Реших, че ако ви спася и ако сте склонни да ме изслушате за момент, можете да се съгласите да ми помогнете. Току-що изгубихте цяла подводница, а аз се нуждая от колкото се може повече бойци. Рискувах с предположението, че може би ще ме изслушате.

Шампион не помръдваше.

Оръжието й продължаваше да сочи към него.

После тя много бавно го свали.

— Добре, капитане. Слушам ви… засега. Обаче да сме наясно — ако решим да ви помогнем и излезем живи от всичко това, старите сметки ще трябва да се уредят. — Махна към хората си. — Това са старши сержант Южено и сержант Дюбоа. А сега ни кажете какво става.

 

 

Скофийлд бързо разказа на Шампион и хората й всичко, което знаеше за ситуацията на остров Дракон, за Армията на крадците и за атмосферното оръжие, което бяха задействали. Именно Армията на крадците, добави той, бе унищожила подводницата й, когато французите се бяха намесили в схватката.

Взе налакътника от Зак и показа на Шампион видеозаписа на обръщението на лидера на Армията на крадците към руския президент. Докато двамата гледаха, Майка се присламчи до грамадния френски командос.

— Хей.

— Allo.

— Хубава пушка. „Корд“.

— Merci beaucoup — отвърна той и кимна отсечено. Погледна карабината й. — Г36. Също чудесно оръжие.

Майка протегна ръка.

— Оръжейник сержант Джина Нюман, Морска пехота на Съединените щати, но всички ме наричат Майка.

— Аз пък съм старши сержант Жан-Клод Франсоа Мишел Южено, зачислен към ГДВС от Първи парашутен полк. Известен съм като Le Barbarian.

С тази рунтавата грива и брада беше пределно ясно каква е причината за този прякор.

— Варварина. Хубаво — рече Майка.

— Повярвай, името си е напълно заслужено. Ям като мечка, пия като викинг, убивам като лъв и правя любов като среброгърба горила! Ба! Приятелите ми ме наричат Баба и току-що реших, че ти, оръжейник сержант Майка Нюман, с твоята впечатляваща Г36, можеш да ме наричаш Баба.

Майката го изгледа косо. „Кой е този тип?“ С внушителната си физика, голяма пушка, голяма коса, голяма брада и голяма уста той бе…

— Ох, господи. Ти си огледалният ми образ — рече тя.

— Какво?

— Нищо.

За щастие точно тогава французойката спомена Армията на крадците и Майка и Баба се включиха в разговора.

— Армията на крадците… — промълви Вероника Шампион, след като изгледа записа на обръщението на лидера й към руския президент.

— Чували ли сте за тях? — попита Скофийлд.

— Следенето на терористични организации не е основната задача на моя отдел в ГДВС, но да, през последните месеци ме държаха в течение за случаите, свързани с тях.

— И?

— ГДВС наблюдаваше серия инциденти, извършени от тази групировка през последната година — по един на месец, в съответствие с груб общ модел. ЦРУ и Военното разузнаване знаят всичко.

— Получихме това обобщение. — Скофийлд отвори файла с доклада на Разузнавателното управление на Министерството на отбраната от агент Ретер.

Шампион го прегледа бързо и каза:

— Виждала съм подобен доклад.

— Е, кои са те и защо правят това?

— Кои? — Шампион сви рамене. — Нова терористична група? Франчайз на Ал Кайда? Армия от ренегати, необвързана с конкретна държава? Никой не знае.

— Ами лидерът им? Онзи, който заплашваше руския президент? Някаква идея кой е той?

— Не разполагаме с информация за водача им. В няколкото записа от охранителни камери, заснели действията им, той винаги носи големи слънчеви очила и качулка или някаква каска, за да скрие лицето си. В същото време обаче не прави усилия да скрие белезите от киселина по лявата си страна. ГДВС претърси всяка налична военна база данни за войници или специалисти с такива характерни особености, но не открихме нищо. Между другото, някои от командирите му също са заснети от камерите по време на инцидентите и част от тях са разпознати. Например дясната му ръка е бивш чилийски палач на име Тайфун, Тифон или нещо подобно.

Шампион замълча умислено.

— По всичко личи, че Армията на крадците е организация на бивши войници, водени от малка група изключително способни ветерани. Членовете й са опасни, но не са сбирщина. Тъкмо обратното, те са много ефективна и дисциплинирана бойна част. Успяха да атакуват успешно руски военни съдове и бази на американските морски пехотинци.

— Но какво искат? — попита Скофийлд. — Подобни групи винаги искат нещо — признаване на нова държава, освобождаване на затворници, изтегляне на американски войски от страната им. На видеозаписа лидерът им казва на руския президент, че армията му представлява съюз на разгневените и вбесените, на обезправените и бедните, че е „кучето, умиращо от глад пред портата на господаря“. Между другото, последната фраза е цитат от Уилям Блейк от стихосбирката му „Прорицания на невинността“.

— Хубаво поетично сравнение, шефе — прошепна Майка. — Истинска класа.

— Да не би да е някакъв умопобъркан Робин Худ? — предположи Скофийлд. — Решил да постави на колене богатите страни от името на бедните?

— Не зная — отвърна Шампион. — Ние не знаем.

Скофийлд прехапа замислено устна.

— При първата атака в Чили са били освободени около сто затворници. При втората в Судан — горе-долу още толкова. Като добавим към това командирите и получаваме двеста, може би двеста и двайсет мъже.

— А ние сме само десет — тъжно отбеляза Марио. — Ама че шибан късмет…

— Хей, аз се равнявам на десет — обади се Майка.

— А аз — на двайсет — добави Баба.

— Отрядът на Айрънбарк каза, че са се изправили срещу сто души, които ги причаквали в пристанището за подводници — отчаяно каза Марио. — Вижте какво се случи с тях, а те бяха тюлени!

Скофийлд си погледна часовника. Беше 9:35 сутринта.

— Още разполагаме с час и двайсет и пет минути.

Марио се изправи.

— Не чувате ли? Дори да разполагахме с петдесет напълно обучени мъже, не бихме могли да завладеем този остров и за цяла седмица. Вижте ни само — заврени в някаква воняща дупка без никакъв изход. Само да решат да пратят някого след нас, играта приключва. Това вече официално се превърна в самоубийствена мисия.

Скофийлд го изгледа твърдо, но не каза нищо. Честно казано, младият морски пехотинец беше абсолютно прав.

* * *

Докато Скофийлд и останалите преценяваха положението си в дока, атакувалият ги В-22 „Оспрей“ летеше на юг към остров Дракон.

Машината се плъзна над трите малки островчета северно от Дракон, след което бързо се издигна над отвесните скали на северната страна, които образуваха U-образен залив около най-близкото островче. Натрупалият се през зимата лед се беше разтопил доста на това място и заливът беше свободен, изпъстрен тук-там с плаващи ледове с размерите на автомобил.

Оспреят прелетя над стария терминал на лифта, който свързваше островчето с Дракон. След това пред пилота, известен като Риба чук, се разкри изумителна гледка.

От лявата му страна се издигаха двата колосални комина, бълващи трептящата ТЕБ смес към небето. Тази сутрин някой беше изписал огромно А в кръг върху единия, знака на Армията на крадците, като един вид „майната ви“ на всички шпионски спътници, които несъмнено наблюдаваха острова.

Точно пред оспрея се извисяваше главната кула — огромна триетажна постройка с формата на диск, кацнал върху шейсетметров бетонен стълб. Цялата структура бе разположена в кръгла бетонна яма и до нея можеше да се стигне единствено по един от двата вдигани и спускани с кранове моста от двете страни на ямата. От дългата стрела на всеки кран висеше мост, по който можеше да се преодолее пропастта между ръба и диска.

На върха на самия диск имаше вертолетна площадка, две високи заострени кули и голям стъклен купол, в който се намираше командният център на комплекса.

От основата на грамадния стълб до върха на най-високата антена на по-високата кула цялата структура бе най-малко 120 метра и в сравнение с нея приближаващият оспрей изглеждаше като миниатюрна играчка; многобройните бойци от Армията на крадците, разположени в различните наблюдателни кули и караулни помещения, приличаха на мравки.

Риба чук изведе оспрея над площадката, кацна плавно и влезе в командния център, следван от четиричленния си екипаж.

 

 

Риба чук и хората му застанаха пред водача си.

Прозрачният стъклен купол, покриващ командния център, беше с диаметър около двайсет метра. Под него се намираха няколко нива конзоли, компютри и свързочни постове, подредени около повдигната платформа, от която командирът можеше да гледа във всички посоки.

В командирското кресло седеше лидерът на Армията на крадците.

Вече не носеше слънчевите очила и очите му се виждаха. Бяха доста изнервящи — светлосиви очи, които рядко мигаха. Обезцветената стопена от киселина кожа на лявата му буза и гърлото също се виждаше, както и множеството оръжия в кобури по бедрата, под мишниците и на гърба. По врата му се спускаха татуировки, сред които изображение на руски товарен кораб, груб надпис МП-САЩ и жилищен блок, върху който се различаваше името МОСКВА.

За своите подчинени той нямаше друго име, освен Господаря на анархията, генерал на Армията на крадците. Обръщаха се към него с „милорд“, „господарю“ или „сър“.

Беше от бялата раса, но със силно загоряла кожа. Никой не знаеше откъде е.

Говореше английски с американски акцент, но владееше перфектно и руски, испански и фарси.

Всеки от Армията на крадците бе вербуван от него в един или друг момент. Никой не знаеше как е събрал вътрешния си кръг — Господаря на анархията и неговата банда от петима, които се познаваха отпреди да създадат армията си — четиримата старши офицери с убийствените прякори на акули — Риба чук, Скитника, Белоносия и Мако; както, разбира се, и Тифон.

Естествено, сред бойците се носеха слухове — някои казваха, че са бивши офицери от турската армия, които се опитали да се присъединят към Ал Кайда, но им било отказано, тъй като били твърде агресивни; други твърдяха, че са бивши чилийски и египетски палачи, провеждали изтънчени разпити на заподозрени терористи по поръчка на Съединените щати; трети пък бяха убедени, че са американски наемници, които просто обичат да проливат кръв.

До Господаря на анархията стоеше първият му помощник, полковник Тифон. Кръстен на най-страховитото създание от старогръцката митология — огромно, с огнени очи, пред което дори боговете треперели — той бе изключително висок убиец с безизразни очи, от когото всички изпитваха ужас.

Преди да бъде приет в редовете на армията, всеки боец трябваше да се срещне с Тифон.

Именно той полагаше отличителните белези на повишаването — с нажежено до червено желязо върху кожата на ръката; след това се добавяше мастило за татуировки и оставаха изпъкнали тъмни белези. Рангът в Армията на крадците не се отбелязваше с нашивка на ръкава — изгаряше се направо върху кожата.

Тифон изпълняваше и церемонията по посвещението — ужасен побой, докато под въздействието на наркотици наблюдаваш едновременно четири телевизионни екрана, които те засипват с клипове с ужаси и касапници, коварни убийства и обезглавявания, изнасилвания, содомия, удавяния и мъчения.

Мъжете се подчиняваха на Господаря на анархията, защото той бе техен лидер. На Тифон се подчиняваха от чист ужас.

— Докладвай — нареди Господарят на анархията.

— Милорд — каза Риба чук, — открихме разбития самолет на Иванов. Когато пристигнахме, американският изпитателен екип вече беше там. Атакувахме ги, но тогава наблизо се появи френска подводница.

— Френска подводница? — Господарят на анархията вдигна вежда. — Продължавай.

— Подводницата като че ли не съдействаше на американците, но въпреки това я торпилирахме. Докато бяхме заети с нея, американският екип свали едната от кобрите и побягна с щурмовите си лодки. Втората кобра ги откри малко по-късно недалеч от островчетата, но американците свалиха и нея и докато стигна до мястото, бяха изчезнали.

— Изчезнали?

— Лодките им явно могат да се потапят, сър.

— Те са изпитателен екип, капитане. Боя се обаче, че пропускаш нещо в доклада си.

Риба чук замръзна, после попита объркано:

— Ка… какво пропускам, сър?

— Че мисията ти е неуспешна. Беше ти заповядано да убиеш американците. Не си го направил. Ergo, претърпял си провал.

— Но те оказаха страхотна съпроти…

— Не мога да търпя провали, капитане. Не и по време на тази мисия. От тази армия се очаква само едно — всеки неин член да изпълнява дословно задълженията си. Ти не си направил това, поради което излагаш всички ни на опасност. Кой е прекият ти заместник?

Риба чук кимна към по-младия мъж до себе си.

— Лейтенант Сантос, сър. От Чили.

Господарят на анархията насочи погледа си към по-младия мъж и го измери бързо от глава до пети. После се обърна към Тифон и кимна.

Първият помощник с мъртвешкия поглед извади блестящ касапски сатър и го постави на масата пред Риба чук и младия лейтенант.

— Лейтенант Сантос, искам да дадеш на капитана си урок, който няма да забрави скоро — каза Господарят на анархията. — Да, бих могъл и аз да го накажа, но опитът ми показва, че единственият наистина ефективен начин да мотивираш някого — или пък да изтръгнеш сведения от неприятеля — е да нараниш някой негов близък или подчинен. Така че, лейтенант Сантос, бъдете така добър да отсечете лявата си ръка, ако обичате.

Няколкото свързочници, които тайно следяха разговора, рязко надигнаха глави.

Сантос се облещи. Хвърли поглед към Риба чук, но капитанът се взираше решително напред, без да го поглежда в очите.

Господарят на анархията чакаше търпеливо. Не каза нито дума.

И тогава, за изненада на всички наблюдаващи, младият лейтенант пристъпи напред и взе острия сатър.

Мнозина бяха чували и преди за подобни неща, но никой не ги бе виждал с очите си — легенди как Господарят на анархията заповядва на непокорни или провинили се членове на армията да отрязват части от собствените си тела. Пръсти на ръцете и краката, а в един прочут случай (според слуховете) Господарят бе наредил на един мъж, изнасилил африканска медицинска сестра, да отреже собствения си пенис… и онзи го беше направил.

Никой не знаеше как успява да постигне това. Бойците от африканските и южноамериканските страни наричаха способностите му черна магия или вуду, докато онези от западните държави подозираха, че става въпрос за някакво подсъзнателно внушение, вкарано в главите им по време на садистичната церемония на посвещаването. Каквото и да беше, резултатът бе налице. И осигуряваше пълно подчинение.

Пред очите на всички Сантос прецени тежестта на сатъра в дясната си ръка. После постави лявата си китка върху дървената маса.

И вдигна сатъра.

Свързочниците затаиха дъх…

Екипажът на оспрея гледаше в ужас…

Риба чук продължаваше да се взира напред…

Господарят на анархията гледаше безизразно…

Тифон се усмихна…

Сатърът се спусна рязко надолу и писъкът на лейтенанта раздра въздуха.

Господарят на анархията се обърна към Риба чук.

— Не се проваляй отново, капитане. Тази армия разчита на теб. Свободен си.

Докато Риба чук излизаше с останалите от екипажа, Господарят на анархията нареди на личната си охрана да отиде при коленичилия Сантос. Младият лейтенант притискаше окървавения чукан към тялото си.

— Откарайте го в газовото отделение под основните комини — нареди Господарят на анархията. — На място, където да го виждат всички. Нека мълвата се разпространи.

Сантос беше извлечен навън, а Господарят на анархията се обърна към първия си помощник.

— Полковник Тифон, кога ще бъдат готови урановите сфери?

— След час и двайсет минути, сър.

— Този американски изпитателен екип ме притеснява. Макар и малобройни, членовете му са обезпокоително решителни. Могат да се окажат по-голяма неприятност, отколкото изглеждат.

— В момента Мако се връща от лагера им. Открил е само един човек там, някакъв военен контрактор, казва се Хартиган. Карат го насам.

— Отведете и господин Хартиган в газовото отделение и го подложете на изтезания. Искам да знам всичко, което знае за изпитателния екип. Може също да осигури известно забавление за мъжете след това. — Господарят на анархията кимна към екраните. — Къде са те сега?

— На Мечия остров.

— Имаме ли картина?

— Да, сър. От охранителните камери.

— Направете снимки на всички и ги прекарайте през военните бази данни. Междувременно пратете Лошия Уили и момчетата му заедно с неколцина берсерки отзад, а екипа на Скитника отпред. Стигнахме твърде далеч, за да позволяваме на някакви си кандидат-герои да ни спрат. Притиснете ги и ги ликвидирайте.

 

 

Товарен док на Мечия остров

4 април, 09:40

1 час и 20 минути до крайния срок

В тъмнината на бетонния товарен док на Мечия остров Зак Уайнбърг и Ема Доусън проверяваха трупа на бялата мечка. Както винаги, Бърти следваше Зак по петите.

— Никога не съм виждала мечка като тази — рече Ема. — Виж й само козината — дълга и рошава, сплъстена и мръсна. Белите мечки обикновено имат къса козина и я поддържат безупречно чиста.

Зак трепна от гледката. Мечката беше наистина мръсна. Освен това беше цялата изцапана с кръв от огнестрелните рани.

— По-малка е от другите бели мечки, които съм виждал — отбеляза той.

— Да, така е. — Ема заобиколи трупа, като го оглеждаше с аналитичното око на учен. — Бих казала, че е млад индивид, мечешкият еквивалент на тийнейджър — раздразнителен, агресивен и самонадеян.

Загледа се през армираното стъкло на вратата, водеща към лабораторията на островчето. Там забеляза просторно осмоъгълно помещение с по-ниска част в средата. По издигнатите пътеки покрай нея вървяха четири по-големи бели мечки. Една от тях приближи стъклената врата и надникна през нея към Ема и Зак.

— Мислиш ли, че е живяла тук? — попита Зак.

— Изглежда подходящ дом за бяла мечка — отвърна Ема. — Напълно затворена пещера с един-единствен подводен вход.

— Но защо е трябвало да живее отделно от другите?

— Младите мечки от всички подвидове — гризли, кодиак, бяла мечка — често прекрачват границите и си имат неприятности с другите мечки. Предполагам, че този младок е прегрешил пред някой от по-старите мъжкари и е бил пропъден. Живеел е тук в изгнание…

Дум!

Мечката от другата страна на вратата удари стъклото.

Вратата се разтресе, но издържа.

Скофийлд се обърна към шума, изгледа мечката и попита:

— Добре ли сте там?

Зак и Ема кимнаха.

— А ти, Чад?

Младият фирмен служител седеше опрял гръб на стената и с наведена глава. Погледна Скофийлд. Явно беше потресен от всичко, което им се бе случило, но кимна.

Скофийлд пак погледна мечката от другата страна и каза:

— Мисля, че е време доктор Иванов да ни разкаже повече за това място.

 

 

Групата се събра около руския учен.

— Добре, докторе, наясно сме най-общо с картината на остров Дракон — каза Скофийлд. — Сега искам подробностите от някой, който ги познава. Искам да знам всичко за острова, от разположението на атмосферното оръжие до това, какво можем да направим през следващите осемдесет минути, за да му попречим да се задейства.

Иванов поклати глава.

— Остров Змей е непристъпна скала, крепост. При достатъчно хора по стражевите кули е много трудно да бъде превзет със сила.

— Щом е така непристъпен, как тази група е успяла да го овладее толкова лесно? — попита Майка.

Иванов въздъхна.

— Подозирам, че са подкупили един от членовете на минималния екип, който идвах да заместя. И по-точно доктор Игор Котски. В новата Русия на нас, учените, не ни плащат достатъчно добре, а зная, че Котски беше затънал в дългове. Лесно биха могли да го купят. Всички можем да бъдем купени. Когато самолетът ми пристигна на Дракон, Котски беше при хангара, махаше ни, приканваше ни да отидем при него… да влезем в касапницата.

— Добре, разкажете ни за оръжието — рече Скофийлд. — Съобщиха ни, че можем да осуетим използването му, като откраднем или унищожим някакви сфери от червен уран или ракетите, които ще ги изстрелят в облака газ. Това вярно ли е?

— Да, вярно е — отвърна Иванов. — На теория бихте могли да попречите и на създаването на самия газов облак, но вече е твърде късно за това. Ако унищожите комините сега, може да създадете прекъсване в облака, но то няма да е достатъчно широко. Атмосферният пламък е невероятно силен. Ще успее да прескочи подобно прекъсване. Трябва да има най-малко деветдесет минути без отделяне на газ, за да се създаде достатъчно голяма пролука, а това вече е невъзможно.

— Значи ни остават сферите и ракетите?

— Да.

— Къде се пазят тези сфери?

— В запечатана лаборатория на върха на по-ниската от двете кули, разположени върху основната. Те са причината врагът да се бави. Поради значителната си мощ, сферите от червен уран се държат на температура, близка до нула по Келвин или минус двеста седемдесет и три по Целзий. Затова трябва да се подготвят преди използването им. Подготовката включва загряване до температурата на околната среда с много прецизно увеличаване на градусите, тъй като в противен случай структурата им ще се наруши и те ще изгубят способността си да запалят газа.

— Колко такива сфери има? — попита Шампион.

— Ами… в лабораторията са шест… — малко колебливо отвърна Иванов.

Скофийлд забеляза колебанието му и попита:

— Има ли и други сфери на острова?

Иванов се намръщи.

— Има тайна лаборатория, построена точно под главната кула, под основния стълб. До нея се стига само с кодиран асансьор и е оборудвана с друга загряваща апаратура и една сфера. Това е резерва, последен ход в случай на ядрен конфликт, но…

— Но?

— Но Котски не знае за нея. Няма достъп до тази информация. И щом Котски не знае за лабораторията, значи нападателите също не биха могли да знаят.

— Хммм. — Скофийлд прехапа устна и се замисли. — Все пак, ако успеем да се доберем до по-ниската кула и да прекъснем процеса на загряване, ще направим сферите безполезни.

— Да, ако стигнете там навреме — каза Иванов.

— Можем ли да унищожим сферите с граната? — попита Шампион.

— Не, твърде са плътни и конвенционалните експлозиви изобщо не могат да им навредят. Няма дори да напукат сфера от червен уран. За целта е необходима мощна, изпълнена точно навреме и много внимателно калибрирана имплозия.

— А колко тежат сферите? — попита Скофийлд.

Иванов сви рамене.

— Тежки са за размерите си, както може да се очаква от подобно вещество. Може би три килограма всяка. Защо?

— Защото трикилограмова сфера с размерите на топка за голф ще потъне като камък — отвърна Скофийлд. — Ако успеем да ги откраднем, да се доберем до брега и да ги запратим в океана, откриването им ще бъде на практика невъзможно.

— Така е — съгласи се Иванов.

— Чакайте малко — обади се Майка. — Нали говорим за радиоактивен материал? Не можеш просто да вземеш такова нещо и да избягаш с него.

— Не, това е преимуществото на червения уран — обясни Иванов. — Макар експлозивната му енергия да е огромна, пасивната му радиация е минимална. Можете да го носите в куфарче или дори да създадете ръчна граната с малко количество от него…

— Момент. Да не би да има и други устройства, направени от това чудо?

— Че как? Разбира се. Нашите учени направо се влюбиха в червения уран. Той е почти съвършен термобаричен експлозив. Разработени са по-малки устройства, сред които и ръчни гранати с ядра от червен уран с размер на топче за лагер, които са в състояние да пръснат на части танк Т-72.

— Нима вашите копелета са създали ядрени ръчни гранати? — изуми се Майка.

Иванов сведе глава.

— Този остров е продукт на друго време. Имахме свобода да създаваме всякакви оръжия, които позволява науката, и го правехме. Понякога може да сме прекалявали, но…

— Именно — промърмори Майка.

— Вижте! Аз също имам семейство! — възмути се Иванов. — Двама синове. Шестима внуци. Живеят в Одеса, в Южна Украйна. Ако оръжието се задейства, огнената буря ще убие и тях. Така че имам да губя точно толкова, колкото и вие. Може и да съм помагал за създаването на това ужасно нещо, но категорично нямам никакво желание да го видя в действие.

— Добре, всички да се успокоят. — Скофийлд се върна на темата: — Как стои въпросът с ракетите, които трябва да изстрелят сферите в газовия облак? Къде се намират те?

— Неприятелят би трябвало да е подготвил батареята балистични ракети със среден обсег на площадката за изстрелване южно от основната кула. Саботирането им е възможно, но както може да се очаква, обектът е много добре защитен. До него се стига единствено по висок мост, по който може да мине само една кола. Ако врагът е поставил охрана там, достигането до ракетите ще е изключително трудно.

Скофийлд замълча за момент, после каза:

— Може би можем да направим още едно нещо. Хрумна ми преди, но си има своето… усложнение.

— За какво говориш? — попита Майка.

— Причината да сме тук е, че тази Армия на крадците е в състояние да засича от голямо разстояние приближаващи ракети и бомбардировачи, нали така? Дори са успели да върнат една руска междуконтинентална ракета обратно към силоза й.

— Разполагат с модерна техника. — Майка сви рамене. — Това ни е известно.

— Но нещата са по-дълбоки — каза Скофийлд. — За да имат подобна система за ранно предупреждение, която им позволява да видят приближаваща ракета или самолет от хиляди километри, те трябва да са свързани към някакъв шпионски спътник. Което означава, че някъде на острова има сателитна антена, която ги свързва с въпросния спътник.

— О, ясно, ясно… — съгласи се Вероник Шампион. — Но както казахте, подобен план има значително усложнение.

Майка не схващаше.

— Чакайте малко. Какви усложнения? Не ги виждам.

Скофийлд обясни:

— Ако прекъснем сателитната връзка на Армията на крадците, като унищожим или повредим системата, те ще останат слепи и това ще даде възможност за ядрен удар по острова.

— След като връзката се прекъсне — добави Шампион, — ядрена ракета, изстреляна например от Аляска или някъде от Централна Русия, може да достигне острова в рамките на двайсет минути. Усложнението…

— Сме ние — завърши Скофийлд. — Няма да имаме време да се махнем преди удара. Ако успеем да открием и прекъснем връзката им, ще успеем да спасим света… но в същото време ще се самоубием.

— О… Ясно. Разбрах — рече Майка.

Последва кратко мълчание.

— Трябва да го имаме предвид като възможност — сериозно каза Скофийлд. — Може би не първа, но ако всичко друго се провали, може да се наложи да прибегнем до нея.

Обърна се към групата.

— Добре, народе, ето как ще действаме. Ако успеем някак да проникнем вътре, предлагам да се разделим. Едната група се насочва към сферите, докато по-малък втори екип се опитва да елиминира ракетната батарея. Аз ще водя първата група. Ако успеем да прекъснем загряването на сферите преди единайсет часа, всичко приключва. Ако ли не, отмъкваме сферите, отнасяме ги на брега и ги хвърляме в океана. В същото време вторият екип — мисля в него да влязат Хлапето и Марио — се опитва да извади от строя ракетите и така да попречи на лошите да изстрелят сферите в облака, ако първата група претърпи неуспех.

— Е, значи вече си имаме план — отбеляза Майка.

Ако успеем да се доберем до острова до единайсет часа — обади се Шампион. — Само по себе си това ще е изключително трудно.

Скофийлд кимна.

— Докато правим това, доктор Иванов ще се опита да открие наскоро добавена сателитна антена някъде в комплекса. Ако всичко останало отиде по дяволите, последната ни възможност е унищожим връзката им и да поискаме ядрен удар по самите нас. Някакви въпроси?

Никой не каза нито дума. Всички си мислеха какво всъщност означава тази последна опция.

— Аз имам въпрос. Към него — каза Майка и кимна към Иванов. — Кой скапаняк проектира и строи оръжие за глобално унищожение като това?

Иванов се усмихна сковано.

— Отговорът може да не ви хареса. Виждате ли, ние откраднахме плановете на атмосферното устройство и на целия комплекс от една свръхсекретна лаборатория във военновъздушната база Нелис в Съединените щати. Вашата страна е проектирала това ужасно оръжие. Ние само го направихме.

Скофийлд кимна към армираната стъклена врата и рунтавата бяла мечка от другата й страна.

— Ами те? Каква е историята с мечките?

— Те бяха друг експеримент — отвърна Иванов. — Експеримент, който се разви зле.

— О, само това не. Какво сте им направили — попита Хлапето.

— Това не беше мой проект и аз не бях съгласен с него — каза Иванов. — Идеята не се различава особено от прочутите американски тестове с делфини. Опитвахме се да научим мечките да изпълняват определени военни задачи. Полагане на мини, закрепване на експлозиви към подводници. На една група обаче бяха давани специални променящи настроението вещества, които трябваше да засилят агресивните им инстинкти. Целта беше да ги превърнат в свръхагресивни бойци от първата линия, които да се нахвърлят срещу противника и да всеят ужас.

Ема Доусън беше шокирана.

— Опитвали сте се да направите белите мечки по-агресивни? И послушни? Да не сте полудели?

Иванов сви рамене.

— Неотдавна имаше подобен американски проект с горили, провеждан на един остров в Тихия океан, известен като Адския остров.

При тези думи Майка хвърли поглед към Скофийлд, но той поклати едва забележимо глава и попита:

— И експериментът беше неуспешен, така ли?

— Да. Дрогата предизвика хаос в примитивните мозъци на мечките и те станаха ужасно агресивни, умопобъркани от ярост. Започнаха да нападат дресьорите си и другите мечки. Освен това започнаха да проявяват голяма находчивост и непрекъснато се измъкваха от клетките си.

— Нападали са другите мечки. — Скофийлд си спомни мъртвата бяла мечка, която бяха видели върху плаващия лед сутринта, разкъсана на парчета от нещо. — И бягат от клетките си. Момент, да не би да искате да кажете, че мечките в лабораторията не са затворени там?

— О, не — отвърна Иванов. — До лабораторията може да се стигне и по други начини — пукнатини в покривния купол, аварийни изходи… Когато остров Дракон беше закрит през деветдесет и първа и започнаха да изпращат само минимални екипи, ние просто оставихме мечките на произвола на съдбата. Могат да влизат и да излизат свободно. Точно тези са предпочели да останат тук.

Ема поклати глава.

— Просто сте ги оставили? Вие да не сте луди?

Скофийлд гледаше обикалящите зад бронираната стъклена врата зверове.

— Умопобъркани бели мечки. Само това ми трябваше…

— Ъ-ъ-ъ, капитане… — обади се Зак, който гледаше в обратната посока, надолу към водата зад тях. Беше приклекнал на ръба на дока до Бърти. — Какво е това?

Скофийлд се обърна…

… и го видя.

Зловещо зеленикаво сияние от дълбините.

Движеше се, растеше, идваше все по-близо.

Забърза към ръба, грабна Бърти, обърна го наопаки и потопи лещите на малкия робот под водата, като държеше дисплея над повърхността.

— По дяволите!

На екрана се виждаха шест малки морски шейни, които бързо се издигаха в мъглата. На всяка имаше по двама въоръжени мъже с водолазни костюми. Движеха се бързо през тунела към дока; фаровете на шейните светеха с рязка зелена светлина.

— Изпратили са десантен отряд след нас…

Издърпа Бърти от водата и се обърна, като премисляше всички налични възможности. Затвореният бетонен док имаше само два изхода — под водата и през стъклената врата, водеща към лабораторията с белите мечки.

— Между чук и наковалня.

Скофийлд бързо си сложи бойните очила, извади своя „Дезърт Игъл“…

… и го насочи към вратата от армирано стъкло.

— Имаме само един изход. Пригответе оръжията!

Откри огън по вратата, стъклото се пръсна и започна абсолютно безумие.