Матю Райли
Плашилото и Армията на крадците (2)

Пролог
Островът на Дракона

Остров Змей

Северен ледовит океан

4 април, 05:00

Самолетът се втурна напред по пистата, преследван от ожесточен автоматичен огън, след което рязко се издигна и се понесе над безкрайната ледена шир на Арктика, простираща се до хоризонта на север.

Пилотът, шейсетгодишният учен д-р Василий Иванов, знаеше, че няма да стигне далеч. Малко след излитането видя как двата джипа-амфибии „Стрела-1“, всеки с по четири ракети земя-въздух 9М31, набират скорост по пистата зад него, за да заемат позиции за стрелба.

Разполагаше с около трийсет секунди, преди да го изтрият от небето.

Самолетът на Иванов беше грозен „Бериев“ Бе-12, стара бракма от 60-те. Преди много години, когато бе наборник във Военновъздушните сили на СССР, Иванов беше летял точно с този модел, преди да забележат таланта му в областта на физиката и да го прехвърлят към Дирекцията за специални оръжия. Неотдавна беше седял като пътник в ледения отсек на самолета и си беше помислил, че са си лика-прилика с машината. И двамата бяха застаряващи работни кончета от отминала епоха, които продължаваха да теглят товара си — „Бериев“ беше стар, забравен самолет, използван за превозване на стари, забравени екипи като неговия, до стари, забравени бази на север; Иванов беше също толкова стар, а буйният му мустак в стил доктор Живаго посивяваше с всеки изминал ден.

Освен това изобщо не си беше представял, че отново ще управлява „Бериев“; пристигането на екипа му на острова обаче, нямаше нищо общо с плана.

 

 

Десет минути по-рано, по време на нощния полет от сушата, „Бериев“ направи бавен кръг над остров Змей, затънтено парче суша зад Полярния кръг.

Средно големият полупланински остров Змей (или остров Дракон) навремето бе един от пазените в най-дълбока тайна обекти в СССР, наред с центрове за ядрени изследвания като Арзамас-16 в Саратов и комплекси за биологични оръжия като института „Вектор“ в Колцово. Сега масивните му постройки дремеха, поддържани от редуващи се малобройни екипи като този на Иванов от Дирекцията за специални оръжия. Иванов и дванайсетте момчета от специалните части идваха за осемседмичната си смяна по охрана на острова.

Когато пристигнаха, всичко изглеждаше нормално.

С отминаването на зимата ледът около Змей беше започнал да се разпуква, когато Арктика видя слънце за първи път от месеци. Огромният замръзнал океан, продължаващ на север към полюса, приличаше на огромно пано опушено стъкло, по което са удряли с чук — безброй пукнатини се разпълзяваха всички посоки.

Студът обаче не бързаше да си отиде. Комплексът на Змей си оставаше покрит с тънък слой скреж.

Въпреки това представляваше невероятна гледка.

Поразителната централна кула на базата беше запазила футуристичния си вид, макар да бе построена преди три десетилетия. Висока колкото двайсететажна сграда, тя приличаше на летяща чиния, кацнала върху масивен бетонен стълб. Две по-стройни малки островърхи кули бяха кацнали върху основния диск наред с ниския стъклен купол на командния център.

Грамадната структура се извисяваше над центъра на острова като някакъв сигнален фар от космическа ера. На изток от нея се издигаха два огромни комина. За разлика от изтънчената грация и финес на кулата, от комините лъхаше единствено на груба сила и мощ. Бяха същите като охладителните кули, които можеха да се видят на атомните централи, само че два пъти по-големи.

Голямата и оживена навремето база показваше обичайните признаци на минимално обитаване; само тук-там се виждаха светещи точици — по офисите, по постройките на охраната и по самия диск.

Това беше и крепост. Добре защитен от конструкцията и от ландшафта, малък отряд като този на Иванов можеше да отблъсне всяка атака. За превземането на остров Змей бе нужна цяла армия.

Когато самолетът стигна до острова и направи кръг над него, Иванов видя от мястото си постоянния стълб пара, който излизаше от комините и се издигаше високо в небето, преди да бъде отнесен на юг. Това бе странно, но не и повод за тревога; най-вероятно екипът на Котски изпускаше натрупалата се пара от геотермалните тръби.

След кацането екипът от специалните части слезе от самолета и пое към хангара, където стоеше самият Котски и им махаше с ръка. Иванов се задържа в самолета с един млад редник, който имаше за задача да носи новия уред за лазерна комуникация „Самовар-6“.

Това малко забавяне спаси живота им.

Момчетата от Спецназ се намираха насред пистата и бяха напълно открити, когато бяха покосени от внезапен автоматичен откос от невидими нападатели, които явно бяха устроили засада.

Иванов се метна на мястото на пилота, призова уменията си от миналото и форсира двигателите, за да се пръждоса от това място — и в момента бягаше от остров Змей.

 

 

Иванов включи радиостанцията и извика:

— Дирекция! Дирекция! Тук Страж две…!

Ушите му се изпълниха със статичен шум.

Заглушаваха спътника.

Опита земната система. Без резултат. Същото положение.

Задъхан, Иванов се обърна и грабна „Самовар“ от мястото зад себе си. Новото устройство трябваше да работи на остров Змей. То представляваше лазерно-оптична предавателна система, осигуряваща защитен контакт със спътника си не чрез радиовълни, а с помощта на насочен лазер. „Самовар“ беше разработен специално за заобикалянето на обичайните техники на заглушаване.

Иванов стовари високотехнологичния предавател на таблото, насочи лазера му нагоре към небето и го включи.

— Дирекция, тук Страж две! Обадете се! — извика той.

Отговорът не закъсня.

— Страж две, тук Дирекция. Криптиращите протоколи за система „Самовар шест“ още не действат. Предаването може да бъде засечено…

— Няма значение! На Змей има някой! Чакаха ни и нападнаха екипа ми веднага щом слезе от самолета! Избиха всички по пистата! Успях да отлетя и в момента съм под обстрел…

Докато казваше това, Иванов отново видя парата, издигаща се от огромните комини на острова, и кръвта му се смрази.

„Света Богородице!“

— База — каза той. — Направете УВ-четири скенер на атмосферата над Змей. Мисля, че онези, които са на острова, са задействали атмосферното устройство.

— Какво са…?

— От охладителните кули излиза пара.

— Господи!

Иванов понечи да каже още нещо, но внезапно „Бериев“ беше улучен отзад от зенитна ракета 9М31, изстреляна от някоя „Стрела“. Кърмовият отсек на стария самолет се изпари за миг и машината се понесе надолу.

След няколко секунди „Бериев“ се удари в леда и никой повече не чу нито дума от Василий Иванов.

 

 

Сигналът му за тревога до руската Военна дирекция на сигналите обаче беше чут от друг слушател.

Шпионски спътник КХ-12 „Импрувд Кристал“ на Националната разузнавателна служба на САЩ.

Съобщението беше свалено и декодирано от автоматична система според стандартните протоколи (руски военни сигнали се прехващаха непрекъснато), но когато в едно и също предаване бяха засечени ключовите думи змей, ув-4 скенер и атмосферно устройство, съобщението бе незабавно препратено на най-високите кръгове от Пентагона.

 

 

Ситуационна зала на Белия дом

Вашингтон, окръг Колумбия

3 април, 16:45 (45 минути по-късно)

05:45 (4 април) на остров Змей

— Няма значение! На Змей има някой!

Гласът на Василий Иванов кънтеше в просторното подземно помещение. Военен преводач превеждаше думите му на английски.

Президентът на Съединените щати и неговият екип за отговор на кризисни ситуации слушаха в ледено мълчание.

— Чакаха ни и нападнаха екипа ми веднага щом слезе от самолета! Избиха всички по пистата!

ЕОКС се състоеше от генерали и адмирали от Сухопътните, Военноморските и Военновъздушните сили, президентския съветник по национална сигурност и висш персонал от Националната разузнавателна служба, Централното разузнавателно управление и Разузнавателното управление на Министерството на отбраната. Единствената жена в помещението беше представителят на РУМО, заместник-директор Алиша Гордън.

— Успях да отлетя и в момента съм под обстрел…

Зад компютърната конзола седеше младият анализатор от НРС Лукас Боулинг.

— База. Направете УВ-четири скенер на атмосферата над Змей. Мисля, че онези, които са на острова, са задействали атмосферното устройство.

Боулинг изключи записа.

— Какво е УВ-четири скенер и направили ли сме го вече? — попита генералът от Сухопътните сили.

Съветникът на президента по националната сигурност, бившият генерал от Морската пехота Доналд Харис, поясни:

— УВ-четири е част от светлината, която е невидима за човешкото око, четвъртата степен на ултравиолетовия спектър.

— Разполагам със скенера, сър — обади се Боулинг и хвърли поглед към президента. — Но ако позволите, преди да ви го покажа, бих искал да ви върна малко назад. След като получихме този запис, НРС провери повторно всички сателитни снимки от Арктика за последните два месеца с УВ-четири подложка. Това е съставно изображение, получено от шест широкоспектърни разузнавателни спътника, показващо горните слоеве на атмосферата в Северното полукълбо в УВ-четири спектъра, както са изглеждали преди шест седмици.

На екрана се появи сателитна снимка:

Изображението показваше Северното полукълбо, гледано от Северния полюс. Виждаха се Северният ледовит океан и по-големите островни вериги Свалбард, Земята на Франц Йосиф и Северна земя, а също така Европа, Русия, Китай, Япония, северната част на Тихия океан, САЩ и Канада.

Едва забележимото плътно и тъмно петънце започваше от мъничък остров недалеч от полюса. Приличаше на пушек, но в действителност бе прозрачно, макар да излизаше черно през ултравиолетовия филтър.

Началната точка на петното бе означена като „остров Дракон“.

— Както казах, снимката е направена преди шест седмици — обясняваше Боулинг. — На нея се вижда малко петно газова материя, изпускана от стар съветски оръжеен лабораторен комплекс в Арктика, известен като остров Змей, или остров Дракон.

— Прилича на облак прах като при изригването на оня вулкан в Исландия, който неотдавна спря полетите — отбеляза сухопътният генерал.

— Разпространението в атмосферата е много подобно, но не става въпрос за същото явление — каза Боулинг. — Онзи облак се състоеше от частици вулканична пепел. Този е изключително фин газ, изпуснат в ниските и средните слоеве на атмосферата. Толкова е фин, че неопитният наблюдател, който го гледа с невъоръжено око, би го помислил за трептене на мараня. Както обаче виждате, облакът ясно се откроява в ултравиолетовия спектър. Това се дължи на съставката му, получена от триетилборан, или ТЕБ. Съветските учени експериментираха много с ТЕБ и съединенията му през седемдесетте и осемдесетте.

— Какво е това ТЕБ? Да не е някаква разпространявана по въздуха отрова? — попита флотският адмирал.

— Не, не е отрова. А нещо много по-лошо — обади се генералът от ВВС. — ТЕБ е леснозапалима смес, съхранявана в твърдо състояние. Най-общо това е ракетно гориво. Ние също го използваме. ТЕБ е пирофорично съединение, използвано като твърдо гориво за постояннотокови въздушнореактивни двигатели като тези на СР-71 „Блакбърд“. Когато се смеси с триетилалуминий, се използва в двигателите на ракетата „Сатурн V“.

— Това е едно от най-лесно горящите вещества, познати на човечеството — обясни на президента съветникът му по националната сигурност. — Гори с ярък, горещ и буен пламък.

Съветникът се обърна към представителите на РУМО и ЦРУ.

— Но доколкото знам, течният ТЕБ и вариантите му са стабилни, ако се съхраняват в хексанов разтвор. Мислех си, че руснаците го държат в хексанови цистерни.

— Държат го — каза заместник-директорът на РУМО. — В бази като тази. Само че базата на остров Дракон е различна. Тя е специална. Ако сведенията ни са верни, през осемдесетте онова място било същинска къщичка на ужасите — засекретен обект, в който съветските учени можели да правят каквото им скимне. И те скалъпили някои доста сериозни играчки. Експериментални електромагнитни оръжия, месоядни буболечки, молекулярни киселини, експлозивни плазми, специални ядрени оръжия, хипертоксични отрови. През последните години на Студената война наред с всичко това остров Дракон станал център на съветските проучвания на разяждащи атмосферни газове от Венера, които са силно токсични и с които руснаците се сдобили благодарение на две от сондите си „Венера“. Смята се, че са успели да сменят някои от по-смъртоносните газове с ТЕБ.

— Изглежда, руснаците са искали да създадат стопяващ кожата киселинен дъжд, подобен на дъждовете в атмосферата на Венера, и да го изсипят върху Америка. Създавате газов облак от ТЕБ, смесен с венериански газ, пращате сместа по въздушния поток над Тихия океан и при подходящи климатични условия в Америка започва да вали изгарящ кожата киселинен дъжд… Дори разположението на Дракон не е случайно — островът се намира на върха на света, в началото на спиралните въздушни потоци. Всичко пуснато във въздуха над Дракон бързо се отнася към Европа, Южна Русия, а после към Китай, Япония и през Тихия океан до Америка. Същият въздушен поток отнесе вулканичната пепел от Исландия към Европа. Но главното е… — Заместник-директорът на РУМО замълча.

Залата се изпълни с напрегнато очакване.

— … че руснаците не успяха да го осъществят на практика. Проектът за киселинен дъжд на базата на ТЕБ така и остана на фаза тестове. Вместо него Съветите съвсем случайно създадоха нещо много по-опасно. Във военните изследователски кръгове се носят слухове, че руснаците са намерили друго приложение за сместа между ТЕБ и венериански газове — и по-точно, да изпратят леснозапалимия облак в атмосферата и да го запалят с мощен катализиращ взрив, създавайки „атмосферно изгаряне“.

— Какво?

— Да запалят атмосферата. Науката в случая е съвсем проста и недвусмислена. За да има огън, трябва кислород. Подобно устройство довежда този принцип до неговата крайност; технически то се нарича термобарично оръжие или горивно-въздушна бомба, тъй като след запалването си експлозивът използва кислорода на въздуха като основно гориво. Оръжейните специалисти го наричат Тесла устройство, на името на великия Никола Тесла, който проектирал оръжие, способно да подпали цялата атмосфера. Подобно оръжие обаче изисква огромно количество газ в атмосферата и изключително мощно запалително устройство, създаващо невероятно високи температури, на практика нещо, доближаващо се до ядрено оръжие. Не смятаме, че Съветите са успели да създадат подобно устройство.

Покашляне.

Представителят на ЦРУ прочисти гърлото си и се обади за първи път от началото на срещата.

— Това — рече той — може и да не е съвсем вярно.

* * *

— Остров Дракон — каза представителят на ЦРУ — наистина беше една от най-шантавите издънки на Студената война. Да бъдем откровени. Онова там беше най-напредничава наука без никакви спънки, без етични или други граници. На Дракон най-добрите физици на руснаците можеха да работят с най-екзотичните и опасни вещества, известни на човека, включително и с онези венериански проби, за които споменахте. И всичко с една цел — да създадат нови форми на смърт. Остров Дракон беше перлата в короната на Дирекцията за специални оръжия на Съветската армия. Учените не само избутваха пределите, а понякога ги прекрачваха. Дракон беше тяхната Зона петдесет и едно, Лос Аламос и Плъм Айланд, взети в едно. Но когато през деветдесет и първа Съветският съюз се разпадна, програмата на остров Дракон бе прекратена. Само че нещата, които бяха събрали там, бяха толкова екзотични, че унищожаването им пораждаше повече въпроси, отколкото отговори. И затова оттогава руснаците изпращат там само минимални екипи, които просто да поддържат осветлението, така да се каже, да са сигурни, че стабилните твърди вещества няма да се превърнат в нестабилни течности и че съставките, които трябва да се пазят при температура абсолютна нула, ще си останат на абсолютна нула. Иначе казано, остров Дракон си остава къщичка на ужасите.

Представителят на ЦРУ се обърна към президента.

— И мой неприятен дълг е да ви съобщя, сър, че руснаците наистина са построили Тесла устройство и го държат там. Наричат го „атмосферно оръжие“ и е двустепенно. Първата степен е изпускането на леснозапалим газ през два огромни отдушника на Дракон; втората е експлозивният катализатор, който запалва газа. Въпросният катализатор най-общо представлява квазиядрен експлозив, съставен от вътрешно ядро нечист уран двеста трийсет и осем, наричан още „кървав“ или „червен уран“ поради характерния му плътен цвят. Червеният уран не е толкова силен и радиоактивен, колкото пречистения ураниев оксид, но несъвършената му атомна структура го кара да реагира с ТЕБ много по-интензивно, отколкото би го направил обикновен ядрен взрив; всъщност обикновена атомна бомба не би запалила облака.

— Сферата червен уран е малка, приблизително колкото топка за голф — продължи той. — Поставяте я в стандартен берилиев имплозивен детонатор като онези, които има в обикновените атомни бомби, след което я изстрелвате с ракета в газовия облак. Взривът е достатъчно горещ, за да запали газа и да даде началото на верижна реакция с нажежен до бяло киселинен пожар, който се понася по Северното полукълбо и подпалва самата атмосфера. Все едно да запалиш бензин с кибритена клечка, само че в случая получаваш огнена буря с глобални размери.

Президентът поклати невярващо глава.

— Кой може да създаде подобно нещо? Унищожи ли Северното полукълбо, ще унищожи и самите тях.

— Всъщност, сър, целта е била точно тази — отвърна заместник-директор Гордън от РУМО. — Подобно устройство се нарича оръжие на „изгорената земя“ — оръжие, което да използваш, след като си изгубил войната. Когато разбират, че губят Втората световна война, германците започват да се оттеглят, като изгарят всичко след себе си. Идеята е, че щом така или иначе ще претърпят поражение, противникът да не спечели нищо с победата си.

— Само че това оръжие не просто изгаря тяхната страна, но заличава цялата северна половина на Земята — отбеляза президентът.

— Точно така, сър — каза Гордън. — Господин президент. Ако някой е превзел остров Дракон и е задействал Тесла устройството, тогава да, имаме проблем, но изглежда сме го засекли навреме. Който и да се намира на острова, ще трябва да изхвърля леснозапалим аерозол в атмосферата в продължение на седмици, ако иска оръжието да постигне някакъв ефект.

В ситуационната зала се чуха облекчени въздишки.

Боулинг от НРС обаче преглътна с мъка.

— В такъв случай едва ли ще поискате да видите това. — Той натисна бутон на лаптопа си и на екрана се появи ново изображение. — Тази снимка е направена преди четири седмици.

— А тази преди две.

— Последната снимка е направена преди четирийсет и пет минути, след като засякохме сигнала за тревога на господин Иванов.

— Мътните да го вземат… — изпъшка някой.

— Исусе Христе…

Навъсеният облак беше плъзнал по цялото Северно полукълбо на грозна издължена спирала и покриваше всяко по-голямо парче суша в горната половина на света. Приличаше на петролно петно, замърсяващо планетата, с тази разлика, че се разпространяваше в атмосферата. Образът на омърсената Земя стоеше зловещо пред смаяните лица на екипа за отговор на кризисни ситуации.

— Онзи, който е превзел остров Дракон, е изпомпвал запалителен газ в продължение на почти шест седмици — каза Боулинг. — Изхвърлили са го в атмосферата и въздушният поток се е погрижил за останалото. Цялото Северно полукълбо вече е покрито с този газов облак.

В същия момент в залата забързано влезе млад асистент и подаде на заместник-директора на РУМО някакъв лист.

Гордън прочете написаното и рязко вдигна глава.

— Господин президент. Това е от руската ни подслушвателна станция. Засекли са спешно съобщение от началника на Дирекцията за специални оръжия в Саров до руския президент в Москва. Текстът гласи:

„Господин президент,

Остров Дракон е овладян от неизвестни лица.

Анализът на сателитните данни показва, че от известно време, вероятно от около четирийсет и един дни, има изхвърляне на газ в атмосферата над острова.

Отдалеченият анализ потвърждава, че шест от урановите сфери на Дракон се подготвят за употреба. Подготовката отнема приблизително двайсет часа и е започнала преди около седем часа.

Разполагаме с пет часа да попречим на неизвестния противник да задейства атмосферното оръжие.“

Гордън свали листа.

В залата се възцари гробно мълчание.

Президентът погледна часовника на стената. Беше 17:00, или 6:00 на Дракон.

— Да не искате да ми кажете, че след пет часа неизвестно кой ще задейства някакво си супероръжие, което ще подпали атмосферата на цялото Северно полукълбо?

— Точно така, сър — отвърна Гордън. — Имаме пет часа да спасим света.

Президентът стана.

— Веднага ме свържете с руския президент…

Вратата на ситуационната зала рязко се отвори. Млад майор от Военновъздушните сили се втурна вътре.

— Господин президент! Руснаците току-що изстреляха междуконтинентална балистична ракета от Омск в Сибир! Насочва се към цел в Северния ледовит океан, някаква отдалечена островна база. Използват ядрено оръжие срещу един от собствените си острови!

 

 

Кремъл

Москва, Русия

По същото време, в подобна подземна зала в Москва, руският президент и неговият екип за отговор на кризисни ситуации наблюдаваха в реално време полета на ракетата, следен от спътник.

Мигаща точка показваше ядрения връх на МКБР, носещ се право към остров Дракон.

— Поражение след четири минути — обяви операторът на конзолата.

Точката пълзеше бавно към Дракон.

В помещението цареше мъртвешка тишина.

Погледите на всички бяха приковани към екрана.

— Три минути до… момент! Ракетата променя курса си. Какво, по дяволите…?

— Какво става? — остро попита руският президент.

— Ракетата. Тя… обръща. Връща се към силоза си…

 

 

В ситуационната зала на Белия дом президентът и екипът за отговор на кризисни ситуации гледаха на подобен екран как руската ракета се връща по обратния си път.

— Нима се връща към мястото, от което е изстреляна? — попита президентът. — Защо?

— Проникнали са в насочващата система на ракетата… — зловещо обяви Алиша Гордън.

— Кой го е направил?

— Онзи, който е на остров Дракон.

— Възможно ли е изобщо подобно нещо?

— Ние можем да го направим — отвърна Гордън.

— И по всичко личи, че онези на Дракон също го могат.

 

 

Руският президент гледаше с ужас как мигащата точка на екрана се носи обратно към мястото на изстрелването си.

Операторът на конзолата до него заговори напрегнато в микрофона си:

— Ракетен контрол Омск, слушайте! Връща се към вас!… Не, виждаме я! Подайте команда за самоунищожение… Как така не отговаря…?

Секунда по-късно мигащата светлина достигна началната си точка и връзката с Омск прекъсна.

Последвалото ужасено мълчание бе нарушено от оператора на съседната конзола.

— Господин президент, имаме сигнал от остров Дракон.

— Изкарай го на монитора — нареди руският президент.

Големият екран оживя. На него се появи мъж, обърнат към обектива, с кичозни слънчеви очила като на Елвис Пресли и камуфлажна арктическа канадка.

Качулката на канадката покриваше главата му. В комбинация с очилата това означаваше, че от лицето му се виждаха единствено носът и брадичката, но дори тези малки части бяха характерни — от лявото ухо надолу по челюстта се спускаше ужасна ивица изгорена от киселина кожа. Мъжът приличаше повече на побъркана рок звезда, отколкото на терорист.

— Добро утро, господин президент — спокойно каза мъжът на безупречен руски. — Бих могъл да ви кажа името си, но какъв е смисълът? Наричайте ме Господаря на анархията, Генерала на Армията на крадците, Императора на унищожението, Херцога на разрухата, както ви се хареса. Моята славна свирепа армия, моята Армия на крадците, този съюз на вбесените, гладуващите, обезправените и бедните, надига глава. Тя е кучето, умиращо от глад пред портата на господаря, което вече няма да гладува. Сега е време вие, господарите, да си понесете отговорността. Аз съм инструментът на тази разплата.

— Моята армия от прокудени държи малкия ви гаден остров и смятаме да използваме ужасното му оръжие. Както несъмнено знаете, мога да засека и осуетя всеки удар, насочен срещу мен. Насочващите системи на ракетите ви са груби и лесни за овладяване. Можете да сте сигурни, че следващата изстреляна срещу мен ракета ще бъде пренасочена не към силоза й, а към най-близкия по-голям град. Същото се отнася за всяка друга страна, която се осмели да стреля срещу мен. И изобщо не помисляйте да пратите бомбардировач или антитерористични части. Ще засека и сваля всеки летателен апарат, който се доближи на осемстотин километра от остров Дракон. — Замълча за миг. — Господин президент, и двамата знаем за оръжието, с което разполагам. Вместо да си губите времето да изстрелвате ракети срещу мен, извикайте свещеник и потърсете мир с вашия господ. Така ще оползотворите по-добре безценните няколко часа, които ви остават. Да живее анархията!

Екранът потъмня.

 

 

Ситуационна зала на Белия дом

Президентът тресна телефона. Току-що бе разговарял с руския си колега.

— За подход по въздуха не може да става и дума, а руснаците не разполагат с отряди, способни да стигнат за пет часа до Дракон по вода — каза той. — А ние? Имаме ли някакви части в района? Някой, който е достатъчно близо, за да стигне дотам незабелязано, по вода или под леда, в рамките на пет часа, и да не допусне използването на оръжието?

— Съжалявам, сър. Военновъздушните сили нямат подобни части в района — каза представителят на ВВС.

— Нито ние, сър — поклати глава генералът от Сухопътните сили.

— Ние имаме, сър — каза представителят на ВМС. — Отряд тюлени в подводница на около седемдесет морски мили североизточно от острова. Айра Баркър и момчетата му. Провеждат учение в арктически условия. Яки, наблизо и напълно екипирани. Могат да стигнат дотам за около три часа.

— Обадете им се — нареди президентът. — Обадете им се веднага и им кажете да действат. Да саботират, извадят от строя или унищожат всичко или всеки, но да не позволят задействането на онова устройство. И докато пътуват към Дракон, изпратете по-голям отряд, който да стигне по-късно, ако тюлените успеят някак да забавят всичко това.

Представителят на Морската пехота се беше дръпнал в ъгъла и говореше по кодиран телефон. Прекъсна връзката и се обърна към президента.

— Сър. Има също… ами…

— Какво? Какво?!

— Разполагам с малък екип, който прави изпитания там, на лагер върху леда на около сто и шейсет километра от острова. Няколко морски пехотинци, човек от Агенцията за изследователски проекти към Министерството на отбраната и неколцина цивилни изпълнители, които изпробват ново оборудване в екстремни климатични условия. Не е точно щурмови екип, но все пак е нещо, пък и са наблизо.

— Кой им е шефът? — попита президентът.

— Капитан Скофийлд, сър. Позивна Плашилото.

— Плашилото? — повтори президентът и си спомни името. — Същият, за когото разговарях с френския президент преди няколко месеца? Американският гражданин, за чиято глава френските военни са обявили награда?

— Същият, сър. Онази френска история е основната причина в момента да е в Арктика. На два пъти изпратиха ударни екипи да го убият, докато се намираше на остров Парис. И двата пъти се отърва. Искахме да го предпазим и затова го пратихме на север с изпитателния екип.

Генералът от Морската пехота знаеше, че има и други причини, но не смяташе, че точно сега е времето да ги споделя.

Президентът направи кисела физиономия.

— Помолих френския президент да отмени наградата и знаете ли какво ми отвърна той? Каза ми: „Мосю, ще се съглася с исканията ви за финансова политика, търговия, за Афганистан и дори за Иран, но няма да отменя тази заповед. Този човек уби френски войници, унищожи френска подводница и потопи френски самолетоносач. Френската република няма да намери покой, докато е жив“.

Поклати глава.

— Обадете се на това Плашило. Пратете го след тюлените със същата заповед — саботаж, изваждане от строя, унищожаване. Кажете му да направи всичко по силите си, но да спре тази лудост.