Матю Райли
Плашилото и Армията на крадците (7)

Пета фаза
Изтезанието и смъртта на Плашилото

„Единствената наистина ефективна форма на изтезаване включва причиняване на силна болка на приятел или любим на човека, от когото се опитвате да изкопчите информация. Всичко друго е загуба на време.“

„Меморандум за изтезанието“ (нередактиран), получен по силата на Закона за свобода на информацията, Министерство на правосъдието на САЩ, април 2004.

Остров Дракон

4 април, 12:30

1 час и 30 минути след крайния срок

Скофийлд се свести от плесница.

Откри, че е закопчан с белезници за изправена желязна пружина от легло. Ръцете му бяха разперени настрани и нагоре. Краката му бяха вързани с въже за долния край на рамката. Приличаше на изопачена версия на Исус на кръста.

Тифон стоеше пред него.

— Събуждай се, събуждай се, Плашило…

Скофийлд осъзна положението си и го обхвана ужас.

Беше гол до кръста. Горната половина на зимния маскировъчен водолазен костюм беше свалена от раменете му и навита на кръста по същия начин, по който автомеханик би навил работния си комбинезон.

Потръпна от студа.

Канадката, колана и бойния му ремък ги нямаше. Странно, но ботите и чорапите му също бяха свалени. Високотехнологичният му налакътник липсваше, но старият електронен часовник „Касио“ си беше останал на китката; явно беше толкова боклучав, че не си заслужаваше да му го отнемат. Оръжията и магнитната кука също ги нямаше, но това не важеше за огледалните му очила — те бяха кацнали подигравателно на челото му.

Огледа се.

Намираше се в малка стая с облицовани с плочки стени, канали в пода и душове по стените — явно нещо като баня.

Изведнъж откъм единствената врата на стаята се разнесе рев на тълпа. Скофийлд не успя да проумее какво означава. „Ликуване?“

Тифон го зашлеви пак. Този път по-силно.

— Свести се.

В полезрението на Скофийлд се появи втори човек.

Скофийлд го позна моментално. Беше мъжът, който се бе подигравал на руския президент, онзи, който се беше нарекъл Господарят на анархията.

Беше по-възрастен от Тифон, над петдесет, но изглеждаше стегнат, силен, все още във форма. Киселинният белег по лявата му страна рязко изпъкваше отблизо. Очите му бяха необичайни — светлосиви, странно хипнотизиращи.

И не приличаха на очите на Тифон. Този човек не беше психопат, не бе лишен от съчувствие и загриженост. Всъщност бяха пълната противоположност на очите на Тифон — сякаш бяха създадени с единствената цел да долавят емоциите, чувствата, болката. В тях се четеше остър ум и те сякаш виждаха през теб. Тифон беше грубата сила. Този човек беше нещо друго. Нещо повече.

Господарят на анархията се взираше в разпнатия полугол Скофийлд — анализираше го, преценяваше го.

— Значи това е прочутото Плашило — рече той. — Приятно ми е да се запознаем. Аз съм…

— Предполагам, че сте Калдерон — прекъсна го Скофийлд. — Мариъс Калдерон. От ЦРУ.

Калдерон се усмихна тъжно.

— Боя се, че тази информация означава, че никога няма да напуснете жив този остров.

— Значи информацията ви хареса? — отвърна Скофийлд. — Тогава какво ще кажете за тази? Всичко това е нагласено от ЦРУ. Вие, кучи синове от Управлението, сте позволили на руснаците да откраднат плановете за този комплекс, защото сте знаели, че ще го построят. Точно затова сте знаели за допълнителната сфера в бункера долу, защото не друг, а именно ние сме проектирали цялата база. И сега, когато Китай е икономическата сила, заплашваща първенството на Америка, вие създадохте тази фалшива терористична армия, за да задействате атмосферното оръжие.

Калдерон се усмихна едва доловимо.

— Тази терористична армия не е фалшива. Пехотинците й са съвсем истински, или поне те се смятат за част от реална терористична армия.

— Ами вие? Господарят на анархията? Нека позная — тези белези по лицето ви не са истински, нали?

Калдерон докосна отвратителния белег, обезобразяващ лявата линия на челюстта му.

— Добра пластична хирургия, нали? Също като с очите ви — всички забелязват точно тях. Когато се прибера у дома, кожата ми ще бъде възстановена, татуировките — премахнати. Същото се отнася и за тези поразителни сиви контактни лещи. Понякога трябва да си хамелеон, за да вършиш този вид работа.

Калдерон се наведе към прикования за пружината Скофийлд.

— В крайна сметка, капитане, правя всичко това, включително и промяната на лицето си, само за доброто на Съединените американски щати. Един новозабогатял Китай представлява заплаха за препитанието на триста милиони американци. Китайската комунистическа партия е установила брутален и корумпиран режим. Наистина ли искате те да управляват света? И Америка има много трески за дялане, но като световен лидер ние сме много по-добрият избор от Китай. Но изглежда, че предпочитате да видите Китай като водеща сила в света. Мислех си, че от вас се очаква да се борите за Америка.

— Аз наистина се боря за Америка — отвърна Скофийлд. — Но когато става дума за световно господство, не съм аз човекът, който да взема решенията. Ако Америка не може да запази честно доминиращото си положение, тя не заслужава да бъде световен лидер. Щом Америка трябва да унищожи някоя страна, която заплашва господстващата й позиция, то ние сме точно толкова лоши, колкото и китайците.

Калдерон кимна.

— В такъв случай излиза, че ние с вас сме в идеологическа безизходица. Жалко, наистина жалко. Вие сте умен и решителен. Ако целите ни съвпадаха, двамата с вас можехме да бъдем мощен екип.

И точно тогава Скофийлд внезапно осъзна нещо.

— Още не сте намерили сферите — каза той. Погледна към Тифон. — Именно затова вашето момче не ме уби на място.

Калдерон кимна философски.

— Хората ми в момента претърсват острова за цивилните ви колеги, господин Уайнбърг от АИОП и госпожица Доусън от Националната администрация по океаните и атмосферата.

Скофийлд се изненада, че Калдерон знае имената на Зак и Ема. Информацията за самия него лесно можеше да се намери в някоя военна база данни, но сведенията за тях бяха по-трудни за откриване. Явно изненадата пролича на лицето му.

— Питате се откъде знам имената им — рече Калдерон. — Забелязвате детайли, капитане, дори в сегашното си положение. Впечатлен съм. Ето откъде знам. Ефрейтор?

И в отговор на повикването в стаята влезе Марио — без белезници, напълно свободен.

— Марио — изпъшка Скофийлд. — Нали не си…

— Напротив — каза Калдерон. — Застреля другия млад морски пехотинец в главата, от упор. Двамата с ефрейтор Пузо говорим на един и същи език. Направих му предложение, което не можеше да откаже.

— Марио… — отново промълви Скофийлд.

Марио го погледна безразлично.

— Съжалявам, сър. Трябваше да избирам страна и избрах онази, която сметнах, че ще излезе победител.

— А Хлапето?

Марио сви рамене.

— Умря бързо.

— Шибано миризливо лайно такова — изръмжа Скофийлд.

— Капитане — намеси се Калдерон. — Зная, че господин Уайнбърг и госпожица Доусън са някъде на този остров, и хората ми ще ги открият. Надявам се обаче, че ще ни помогнете да ускорим издирването им.

— Не виждам как бих го направил.

— Капитане, моля ви — изкиска се Калдерон. — Може да знаете името ми, но явно нямате представа кой съм аз. Макар че сигурно не бихте одобрили методите ми, през последните девет години лично предотвратих шест терористични атаки от мащабите на единайсети септември на американска почва чрез изтръгване на информация от заловени терористи. Точно това съм аз — необходимо зло. Аз съм тъмната страна на американската душа. И вече в продължение на близо три десетилетия в опитите си да запазя Америка аз изучавам човешкия ум и ефекта на мъченията върху него — как да мотивирам пленник, как да го нараня, как да му дам надежда, а в някои случаи и как да го пречупя. Точно сега не е нужно да се тревожите, че трябва да направите нещо за мен. Защото онова, което ще изживеете, не е свързано с онова, което ще направите. Онова, което ще направим на вас, ще накара господин Уайнбърг и госпожица Доусън да се предадат.

Калдерон кимна на Тифон и високият му заместник грубо залепи устата на Скофийлд с лепенка.

— А за лично забавление — каза Калдерон, докато Тифон смъкваше пружината със Скофийлд на една количка, — смятам да пречупя ума ви, докато ви измъчвам.

След това, воден от Мариъс Калдерон, който отново бе в ролята си на Господаря на анархията, и следван от предателя Марио, Тифон изкара количката със Скофийлд от помещението с душовете, за да бъде посрещнат с ликуващи викове от събралата се отвън тълпа.

* * *

Скофийлд беше изкаран в огромна кънтяща зала, в която го очакваше тълпа от около четирийсет члена на Армията на крадците.

Моментално разбра, че се намира в чудовищното газово отделение под грамадните комини на остров Дракон. Намираше се на най-високото от трите нива, на просторна тераса, гледаща към огромно, наистина огромно пространство. Непосредствено под него беше средното ниво, където доминираше дълъг конвейер, който захранваше индустриална пещ, намираща се на третото и най-долно ниво до три гигантски кръгли цистерни.

Цистерните, чието зелено течно съдържание димеше зловещо и беше непрекъснато разбърквано от въртящи се стоманени перки, се намираха точно под един от грамадните комини. Идентични цистерни се виждаха по-нататък, под втория комин. Захранвани от сложна плетеница тръби с най-различни измервателни уреди и клапани, цистерните представляваха биещото сърце на атмосферното устройство — газът, който се издигаше от тях, беше леснозапалимата ТЕБ смес, способна да подпали небето.

На северната страна на огромното помещение имаше не друго, а огромен черен влак, два пъти по-широк от нормалните и изработен от свръхдебела закалена стомана. Беше спрял при платформа, от която започваше широка рампа, водеща направо към газовото отделение. Ако можеше да се съди по посоката, в която водеха релсите, влакът бе използван при построяването на газовия отдел за превозване на материали от пристанището за подводници на източния бряг.

Вонеше отвратително на химикали — миризмата на ТЕБ и друга противна воня, която Скофийлд разпозна с ужас — миризмата на изгорено човешко месо.

При появата на Скофийлд тълпата главорези от Армията на спасението нададе ликуващи викове.

И тогава той видя другите пленници.

Бяха общо четирима — двама недалеч от него, чиито изтезания вече бяха започнали и които бяха предизвикали овациите, които бе чул преди малко, и двама по-нататък на терасата.

Скофийлд погледна първо към по-близката двойка. Единият беше завързан за пружина на легло също като него. Другият висеше от вдигнатата вилица на електрокар в ужасно болезнена поза — на китките си, които бяха закопчани зад гърба му. Краката му висяха на сантиметри над земята.

Мъжът на пружината беше Айрънбарк Баркър, тюленът, чийто екип беше надупчен в пристанището за подводници и който по-късно беше заловен, след като успешно бе саботирал изхвърлянето на газа за известно време.

Лицето на Айрънбарк беше подпухнало, цялото в синини и рани, по голия му гръб имаше отвратителна мрежа следи от изгаряния с ток. Скофийлд видя при краката му автомобилен акумулатор, свързан с проводници за рамката на пружината. Секунда по-късно забеляза парче дърво, пъхнато между окървавените му зъби.

Вторият пленник, който висеше от електрокара, бе Джеф Хартиган, надутият контрактор, който беше останал в лагера въпреки съветите на Скофийлд.

Главата му беше клюмнала и изобщо не се движеше — доколкото Скофийлд бе в състояние да прецени, спокойно можеше и да е мъртъв. Трудно беше да се определи. Висеше на закопчаните си китки и раменете му вече бяха излезли от ставите.

Калдерон забеляза, че Скофийлд гледа Хартиган, и обясни:

— Това е поза за мъчения, известна като стрападо, или „обратно окачване“. Използвано е стотици години: от фамилията Медичи във Флоренция и от нацистите в концлагерите им, а също и от последователите на Хо Ши Мин по време на Виетнамската война. Днес продължава да се използва в Турция — знам го със сигурност, тъй като научих палачите им как да го прилагат правилно. Стрападо причинява ужасна болка и ако бъде оставен твърде дълго в тази поза, субектът първо получава постоянни увреждания на сухожилията, после дислокация на раменете и накрая пълна загуба на ръцете.

Калдерон се усмихна.

— Лично аз просто обичам тази гледка. Субектът зависи изцяло от милостта ми, ръцете му са приковани отзад, а гърдите му са изпъчени, така че сърцето му, неговата жизнена сила, е напълно оголено.

Скофийлд се обърна към другите двама пленници и изтръпна.

Те бяха окачени на втори електрокар, по един на всеки зъб на вилицата, също в позата стрападо. Но за разлика от Хартиган, главите им не бяха клюмнали и Скофийлд ги позна веднага.

Майка и Баба.

* * *

Подобно на Скофийлд, тяхното защитаващо ги от студа облекло беше свалено — Баба висеше на китките си с оголен гръден кош; беше космат, мускулест и огромен. До него Майка беше останала по панталони и сив спортен сутиен.

И двамата бяха с окървавени устни и носове — свидетелство, че вече са яли бой. Скофийлд забеляза също, че някакъв огромен мъж от Армията на крадците (беше Големия Исус) е застанал наблизо с нова придобивка, преметната на гърба — грамадната картечница „Корд“ на Баба.

Когато главорезите завикаха ликуващо, Майка рязко вдигна глава, видя как вкарват вързания за пружината Скофийлд и извика:

— Плашило!

Скофийлд не можеше да отговори, тъй като устата му бе залепена, но погледите им се срещнаха.

— Бъди силен, шефе! — извика Майка. — Пипнахме ги точно където ни трябват!

Издигнаха рамката на Скофийлд до тази на Айрънбарк. Когато го изправиха, Айрънбарк го погледна с напълно изтощения поглед на човек, докаран на косъм от смъртта от изтезания. Сякаш събра всичките си сили само за да вдигне глава. Миризмата от изгорената му кожа беше отвратителна.

Калдерон застана пред Скофийлд и кимна към Айрънбарк.

— Специалист Баркър е доста напред по пътя на болката в сравнение с вас. Но не се бойте, капитане, скоро ще го настигнете.

Калдерон се обърна към боеца от Армията на крадците, който стоеше до акумулатора, свързан за пружината на Айрънбарк. Беше суданец с нитове по цялата кожа и кървясали жълти очи; Скофийлд видя, че носи на гърба си неговата магнитна кука, все още в калъфа си.

— Ефрейтор Мобуту — каза Калдерон. — Искам този акумулатор да се използва върху капитан Скофийлд. Наплискай господин Баркър и го убий, ако обичаш.

Суданският палач грабна намиращата се наблизо кофа вода и я лисна върху отпуснатото тяло на Айрънбарк.

Калдерон обясни:

— Проблемът с убиването на човешко същество с ток, капитане, е в това, че когато е суха, кожата всъщност е доста лош проводник. В резултат имаме изгаряне — можете да вдигате волтажа колкото си искате, но в крайна сметка само изгаряте кожата още повече. А миризмата… Господи, наистина е много противна. Но ако намокрите кожата на субекта, съпротивлението й намалява и тя става сто пъти по-податлива на електричеството. Момент, моля. Цялото занимание ще бъде загуба на ресурси и време, ако не го измъчваме.

Взе един микрофон, свързан с комуникационната конзола на стената, натисна бутона за включване и когато заговори отново, гласът му прогърмя от многобройните високоговорители в залата — всъщност от всички високоговорители на остров Дракон.

— Зак Уайнбърг, Ема Доусън. Знам, че ме чувате. Слушайте добре, моля. Това са звуците на вашите умиращи другари.

Обърна се към суданския си асистент.

— Мобуту, десет хиляди волта.

Суданецът завъртя един свързан с акумулатора реостат и по рамката на Айрънбарк заиграха сини мълнии.

Тялото на Айрънбарк се разтресе неудържимо, когато електричеството потече през него. Зъбите му се впиха в парчето дърво в устата му. Той изпъшка и се напрегна в абсолютна агония, жилите на врата му изпъкнаха, след което стоновете му внезапно преминаха в пронизителни писъци.

През цялото време Калдерон държеше микрофона близо до устата на Айрънбарк и предаваше ужасяващите му писъци по целия остров.

След няколко секунди писъците на Айрънбарк секнаха и той увисна безжизнено, макар че акумулаторът още беше включен към него и токът продължаваше да тече по рамката.

Скофийлд беше поразен от тази дивашка жестокост.

Айрънбарк бе мъртъв, но това още не беше краят.

— Огън! Огън! — започна да скандира тълпата.

Калдерон кимна и мъртвият Айрънбарк беше отнесен и хвърлен заедно с пружината през ръба на терасата върху конвейера. Бавно движещата се пътека го понесе. Трупът изчезна за десетина секунди, докато минаваше под широката рампа на железопътната платформа, за да се появи при отвора на пещта от другата страна.

Айрънбарк бе погълнат от пламъците на пещта и тълпата зарева ликуващо и зловещо.

 

 

В едно тъмно кътче на остров Дракон Зак и Ема чуха всичко това от намиращия се недалеч високоговорител.

Спогледаха се с ужас.

— Ох, господи… — прошепна Ема. — Ох, господи…

 

 

Калдерон пристъпи към увисналия от електрокара Джеф Хартиган, зашлеви го и той се размърда и изстена. Още беше жив.

Калдерон се обърна театрално към тълпата.

— Какво ще кажете? Настана ли време за плъхове?

Сбирщината зарева от удоволствие.

— Мобуту — каза Калдерон. — Донеси плъховете.

* * *

Мобуту изчезна в едно странично помещение и след секунди се върна с голяма телена клетка, в която имаше шест плъха.

Очите на Скофийлд се разшириха от ужас.

Бяха с различни размери, от малки и пъргави до тлъсти и огромни. Всички имаха черни мъхнати гърбове, дълги голи опашки и будещи страх зъби. Свирепо щракаха с челюсти един към друг.

— Знаете ли, капитане, тези вредители са наистина впечатляващи — каза Калдерон. — Плъхове, хлебарки… всички те са толкова издръжливи. Ще ни надживеят, това е сигурно. Например тези плъхове са оцелели на острова много по-дълго, отколкото старите им съветски господари. Приемете това като демонстрация специално за вас.

Посочи с брадичка Хартиган и каза:

— Сложи му кутията.

Мобуту се покатери на една стълба и надяна на сведената глава на Хартиган голяма дървена кутия с кръгъл отвор, през който да мине главата. После слезе, взе някакви парцали и пак се качи и ги натика около врата му, за да уплътни отвора.

При третото си качване взе клетката с плъховете и отвори малка вратичка в горната част на кутията. После бръкна в клетката, избра един особено едър плъх и го вдигна над отвора.

Всяка капка кръв във вените на Скофийлд се смрази.

— Господи, не… — промълви той.

Калдерон видя реакцията му.

— Предполагам, че образован човек като вас, капитане, е запознат с прекрасния роман на Оруел „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“. В него главният герой Уинстън Смит е подложен на подобно изтезание с раци. То обаче е използвано само като заплаха, за да сломят волята на Смит; всъщност не е приложено. Ще споделя нещо за себе си, капитане — аз не си губя времето със заплахи. Мобуту, действай.

Мобуту пусна плъха в кутията и бързо добави втори, по-малък, след което затвори капака.

Докато суданецът правеше това, Калдерон отново поднесе микрофона към устните си.

— Зак, Ема. Помните вашия другар от лагера господин Джефри Хартиган. Това е той, докато плъхове го ядат жив.

До този момент тялото на Джеф Хартиган висеше напълно неподвижно. Сега обаче той изведнъж запищя като побъркан. Краката му заритаха френетично, тялото му се замята, закопчаните ръцете се изпънаха, но спасение нямаше.

Скофийлд не можеше да види какво се случва в дървената кутия, покриваща главата на Хартиган, но си го представяше и му призля от ужас.

Плъховете ядяха беззащитното лице на Хартиган.

Щяха да изядат очите му и да стигнат до мозъка, и едва тогава щеше да настъпи смъртта. Жесток и ужасно болезнен начин да умреш.

Писъците на Хартиган изпълниха залата — ужасни крясъци, които почти не се заглушаваха от кутията. През цялото време Калдерон държеше микрофона близо до нея, за да не изпуска нищо.

След трийсетина секунди милостивата смърт най-сетне настъпи.

Тялото на Хартиган внезапно се отпусна, макар че кутията на главата му продължаваше да се тресе от движенията на плъховете вътре.

Тълпата отново закрещя. Калдерон отново се усмихна.

Майка и Баба зяпаха невярващо. Скофийлд също.

— Исусе Христе, спаси ни — промълви той.

Калдерон с небрежно спокойствие пристъпи до него, погледна го в очите и заговори в микрофона:

— Зак? Ема? Слушате, нали? Знаете, че можете да спрете това. Просто се предайте. Това е единственото, което трябва да направите. В противен случай ще продължа със сержанти Нюман и Южено, както и с капитан Скофийлд.

Сви рамене и се обърна към Скофийлд.

— Да поговорим, докато ги чакаме, капитане. От досието ви разбирам, че сте имали обтегнати отношения с баща си. Защитавали сте майка си от побои и се питам дали това не е положило основите на доста героичната ви зрелост. Но дори героите търпят загуби. Простете ми, че отварям старата рана, но оставам с впечатлението, че приятелката ви, госпожица Елизабет Гант, е била обезглавена от един доста гаден тип на име Джонатан Килиън. За герой като вас неспособността да помогнете на любимата жена сигурно е била ужасно болезнено изживяване. Доколкото разбирам, не сте били там, когато са я убили, нали?

Скофийлд се взираше право напред, без да каже нищо.

— Собственият ми опит ми казва, че виждането или слушането как любимият човек е подложен на изтезания е най-мотивиращото нещо за едно човешко същество. Това е най-добрият начин да придобиеш информация от пленник. Майсторите на мъченията, японците, използвали редовно подобни методи по време на Втората световна война и преди нея, при прословутото клане в Нанкин. Точно сега вие не разполагате с нищо, което да ми е нужно, но това не се отнася за Зак и Ема. Измъчвам ви единствено с цел да ги накарам да се предадат.

Калдерон се наведе напред и прошепна в ухото на Скофийлд:

— Ще ви докарам на косъм от смъртта и ще ме умолявате да ви убия, но няма да го направя веднага. Както казах, искам да пречупя ума ви, преди да ви убия. Мобуту, сложи му дърво между зъбите.

Суданецът пристъпи ухилено напред, показвайки дупките на мястото на няколко зъба, грубо махна лепенката от устата на Скофийлд и понечи да пъхне дървото в устата му.

Скофийлд използва момента да извика: „Майко! Когато си отида, продължавай да се бориш, чуваш ли!“, но Мобуту натика парчето дърво между зъбите му и го накара да млъкне.

Погледите на Майка и Скофийлд се срещнаха. В очите и на двамата се четеше безпомощност.

— Ще го направя, Плашило! — извика Майка. — Ще го направя и още как, мамка му!

— Капитане, устройството, за което сте завързан, е известно като парила — обясни Калдерон. — Използвало се е повсеместно в Чили по време на режима на Пиночет. Думата „парила“ се превежда най-общо като „барбекю“. Представлява форма на изтезание с електричество, при което токът минава през металната рамка, за която е завързана жертвата. Открих, че старите казармени легла с техните метални пружини и тънки рамки разпределят електричеството най-ефективно, като в същото време оставят уникални следи от изгаряния по гърба на жертвата, които никога не изчезват. Мобуту, нека капитанът опита. Дай две хиляди волта.

Мобуту завъртя реостата.

Скофийлд се разтресе неудържимо.

Бяла светлина го заслепи и по цялото му тяло мина изпепеляваща — изпепеляваща — болка. Искаше да извие гръбначния си стълб, да се дръпне от пружината, но беше прикован твърде здраво. Зъбите му се впиха в дървото и той изпъшка, като се мъчеше да не закрещи.

Калдерон приближи микрофона до устата му, за да предаде болезненото му пъшкане и сподавените стонове по високоговорителите.

— Зак и Ема, това, което чувате, са звуците на храбрия капитан Скофийлд, докато е измъчван с ток.

И тогава, въпреки ослепителната болка, Скофийлд го надуши.

Миризмата на горяща кожа. На собствената му горяща кожа.

Отново се опита да изкрещи.

Тялото на Майка се стегна.

— Ах ти, гнусен скапаняк такъв! — извика тя на Калдерон. — Ще ти откъсна шибаната глава!

Калдерон кимна на Мобуту, суданецът завъртя реостата в обратната посока и Скофийлд се отпусна — останал без сили, изтощен, плувнал в пот, задъхан. Главата му клюмна.

Калдерон се усмихна.

— Това бяха само някакви си две хиляди волта по суха кожа, капитане. Както видяхте при вашия приятел тюлен господин Баркър, когато кожата е мокра, проводимостта й се увеличава стократно. Скоро ще наредя на Мобуту да ви намокри хубаво и да пусне много по-висок волтаж. Тогава токът няма да изгори кожата ви, а ще потече право през сърцето ви и ще ви убие.

Калдерон кимна на Мобуту и суданецът отново напълни кофата и я лисна върху Скофийлд. Калдерон хвърли кос поглед към Майка.

Въпреки смазващото изтощение Скофийлд усети как сърцето му прескача — ето, това вече наистина е краят — но Калдерон внезапно се разсмя.

— О, не, още не, капитане — каза със задоволството на палач. — Нали ви казах. Смятам да ви пречупя, преди да ви убия. Не сте видели смъртта на Елизабет Гант, но, повярвайте ми, ще видите как вярната ви приятелка Майка Нюман умира пред собствените ви очи.

Въпреки болката Скофийлд погледна към Майка.

— Наистина, Плашило. Да изгубиш един любим е трагедия. Да изгубиш втори е просто непоносимо. Какво ще стане, ако се случи отново? Ако най-близкият ви човек бъде жестоко екзекутиран, ако умре в ужасни болки право пред очите ви? Това би пречупило всеки мъж.

Лицето на Скофийлд стана бледо като платно.

Калдерон се усмихна.

— Мобуту. Сложи й кутията и пусни плъховете.

* * *

Онова, което последва, беше повече, отколкото можеше да понесе отслабеният, вързан, безпомощен Скофийлд.

Кутията беше свалена от главата на Хартиган и Скофийлд видя зловещите останки от лицето на цивилния. Гледката бе повече от отвратителна.

Очите на Хартиган бяха изгризани и на тяхно място имаше само пусти кървави кухини, от които висеше раздрано месо. Скофийлд потисна напъна да повърне, когато видя как по-малкият плъх се вмъкна през лявата очна кухина на Хартиган и после изскочи от зейналата му уста.

Трупът на Хартиган бе метнат безцеремонно на конвейера и изчезна в пещта, изпратен от скандирането „Огън! Огън!“.

Мобуту тръгна към електрокара на Майка и сърцето на Скофийлд се сви.

Не можеше да понесе това. Първо Гант, сега и Майка. Замая се при мисълта за това, което предстоеше.

— Да направим двойно представление! — най-неочаквано извика Калдерон. — Донесете още една кутия! За френския й приятел!

Тълпата посрещна това с бурен възторг.

Вените на челото на Скофийлд се издуха, докато опитваше с малкото му останали сили да извика през дървото в устата си.

Мобуту се качи по стълбата си, за да постави ужасната кутия на Хартиган на главата на Майка. Докато това ставаше, за миг погледите на Скофийлд и Майка се срещнаха…

В очите й се четеше огромна мъка, но и дълбока привързаност и вярно приятелство. Устните й оформиха думата „Сбогом“ точно когато кутията се спусна и закри лицето й.

Скофийлд напъна въжетата, но беше безсмислено. Отпусна се, останал без сили, без решимост и без абсолютно никаква възможност.

Не можеше да направи нищо, за да спре това. Оставаше му само да гледа как най-близкият му приятел на този свят умира от ужасна смърт от ръцете на Мариъс Калдерон.

Калдерон видя това.

Шейн Скофийлд беше победен, умът му, духът му бяха пречупени.

Втората кутия бе поставена върху главата на Баба и докато уплътняваха с парцали отвора за шията, Скофийлд си помисли, че чува Майка да казва нещо на Баба. Звукът бе приглушен и не успя да различи думите, но беше кратко, само няколко прощални думи.

После, ухилен от удоволствие, че изнася такова представление за другарите си, Мобуту нагласи стълбата между Майка и Баба, отвори вратичките на двете кутии и задържа по един плъх във всяка ръка над отворите, готов да ги пусне.

Тълпата му закрещя да действа, но Мобуту чакаше знак от Калдерон.

Калдерон вдигна микрофона си.

— Зак. Ема. Пак съм аз. Ако слушате, това са звуците на оръжейник сержант Нюман и френския й приятел, старши сержант Южено, докато плъхове изгризват лицата им.

Кимна на Мобуту.

Суданецът пусна плъховете, по един във всяка кутия. Тълпата ревна.

Последва втори плъх за всяка кутия, след което Мобуту затвори вратичките.

Скофийлд гледаше безпомощно.

Дойде ред на ритането, мятането и писъците.

Беше абсолютно същото като с Хартиган.

Докато Калдерон държеше микрофона вдигнат, Майка и Баба закрещяха от болка и се замятаха.

От кутиите на главите им се разнасяха ужасни звуци — писъци, пъшкане, хрущене.

Както при Хартиган, ужасната сцена продължи около трийсет секунди, след което първо Майка, после Баба се отпуснаха и увиснаха безжизнено.

Очите на Скофийлд се напълниха със сълзи.

— Опасно е човек да ви познава, капитане — тъжно рече Калдерон. — Честно казано, не мога да проумея как живеете със самия себе си. Разбира се, от онова, което чувам, имате трудности дори с това. Зная, че сте правили опит за самоубийство — точно като баща ви, не мислите ли? Само че решителната сержант Нюман ви е попречила. Въпросът е, кой ще ви спре сега?

Скофийлд впи зъби в парчето дърво и сълзите потекоха по бузите му.

Калдерон се ухили коравосърдечно и сивите му очи оживяха.

— Капитан Шейн Скофийлд. Син на жесток баща, любим на обречена жена, а сега свидетел на смъртта на най-верния си приятел. Смятайте се за пречупен. Което означава, че е време да умрете…

— Сър! — извика глас откъм изхода.

Калдерон и Скофийлд се обърнаха и видяха един от бойците да стои до вратата.

— Какво има? — извика Калдерон.

— Пипнахме ги! Двамата цивилни със сферите! Лошия Уили току-що ги е намерил! Води ги насам!

* * *

В крайна сметка залавянето на Зак и Ема беше станало почти точно по начина, по който беше замислил Калдерон.

След като се разделиха с Майка в каменната кариера, Зак и Ема отчаяно затърсиха място, където да се скрият с двете сфери.

Прекосиха реката и се върнаха при пистата, където намериха казармени постройки — дълги помещения, някога жилища за многобройните съветски войници, разположени на остров Дракон.

Зак реши, че са идеални — прашни и изоставени, вероятно пълни с легла на два етажа, сандъци и шкафчета, гардеробни помещения, тоалетни и бани, предлагащи много места за криене.

Стигнаха до първата постройка и предпазливо надникнаха вътре…

Покрай тях мина дългокрака жена с мрежести чорапи, на високи токчета и по черно дамско бельо; пушеше небрежно дълга цигара.

— Какво, по дяволите… — Зак се намръщи.

Ема му зашътка да млъкне.

— Виж. Има и друга.

И наистина, към първата жена се присъедини втора, облечена по същия начин, също с цигара в уста. Двете спряха пред бумтящата печка до стената. Едва сега Зак и Ема забелязаха, че освен секси бельото двете жени носят крещящ грим; заприказваха се на някакъв източноевропейски език.

— Проститутки — прошепна Ема.

— Шест седмици в Арктика е много време, особено за армия разбойници — отвърна Зак. — Те си имат своите нужди. Шефът им се е погрижил за всичко. Ела. Да проверим следващата постройка.

За съжаление там положението не беше по-добро — личеше си, че то също се използва от Армията на крадците. Макар че сега беше празно, леглата в дългото помещение бяха застлани, някои от сандъците бяха с отворени капаци. Не можеха да се скрият тук.

Забързаха покрай втората постройка, стигнаха до един от хангарите покрай пистата и се шмугнаха вътре.

Пространството беше изпълнено от огромен товарен самолет „Антонов“. Беше Ан-12, същият като онзи, който Скофийлд бе вкарал в реката.

Зак надникна през спуснатата задна рампа — вътре имаше множество сандъци, някакви големи неща, покрити с брезент, и мрежи.

— Имат друг самолет?! — изненада се Ема.

— С много неща в него, зад които да се скрием — потвърди Зак. — Бързо вътре!

Поведе Ема през товарния отсек и се свиха зад някакви сандъци, наредени в един тъмен ъгъл.

Именно там чуха изтезанията по високоговорителите — първо на Айрънбарк, после на Хартиган.

Но именно измъчването на Скофийлд с ток върху скарата издаде скривалището им.

 

 

Откакто беше забелязал характерните отпечатъци на Зак в калта, Лошия Уили надушваше кръв.

За разлика от отчаяното и залутано бягство на Зак и Ема, той се придвижваше бавно и методично — напредваше заедно с хората си спокойно и търпеливо, като търсеше и в крайна сметка намираше поредния отпечатък в снега или в калта, докато не спряха при една следа, оставена върху бетонния праг на хангара с втория „Антонов“.

Лошия Уили и хората му се промъкнаха тихо в полутъмната постройка, докато от високоговорителите се разнасяха писъците на Хартиган.

Час по час Лошия Уили даваше на хората си знак да замръзнат, вдигаше подобно на жезъл подслушвателно устройство и се вслушваше внимателно.

Когато започна изтезанието на Скофийлд, Лошия Уили беше насочил жезъла към отвора в задната част на самолета. И когато Скофийлд изкрещя, захапал парчето дърво, Уили чу нещо в слушалките.

Тихо ахване на жена.

Хората му се втурнаха в самолета и откриха Зак и Ема свити зад покритата с брезент купчина. Кутията със сферите беше у тях.

* * *

Зак и Ема бяха изблъскани в газовото отделение от Лошия Уили и тържествуващия му екип.

Изтезанието с плъхове на Майка и Баба тъкмо беше приключило и двамата новопристигнали се озоваха пред зловеща сцена — Скофийлд, вързан за изправената пружина, към която бе включен акумулатор; Майка и Баба, окачени в поза стрападо, със скрити в дървени кутии глави, абсолютно неподвижни.

Лошия Уили занесе кутията на Калдерон и той я отвори и погледна двете малки пурпурни сфери.

— Благодаря, Уили. Благодаря. Добре се справи. — Кимна към Ема. — Можеш да вземеш като награда онази възхитителна млада дама, която несъмнено ще бъде доста по-_свежа_ от останалите ни компаньонки. Твоя е, прави с нея каквото си поискаш.

Уили се наведе напред.

— Изцяло моя?

— Изцяло твоя. Мъже! Да се знае, че тази жена е на Лошия Уили, който може да я задържи за себе си, да я споделя или отстъпва срещу каквато цена определи. Тя е негова собственост, награда за блестящо изпълнения му дълг!

— Благодаря, сър — отвърна мазно Лошия Уили и се поклони. — Много сте мил.

После сграбчи Ема за ръката и я помъкна към ръба на терасата.

— Не! — извика Зак, но един от стоящите наблизо бойци го зашлеви с опакото на дланта си и той падна с разкървавена уста, а останалите се разсмяха грубо.

Калдерон подаде една от сферите на Тифон.

— Полковник Тифон. Занесете я при ракетната батарея и я изстреляйте по газовия облак, като имате предвид прекъсването недалеч от острова. Подпалете небето.

Тифон забърза със сферата към изхода.

 

 

Безкрайно изтощен, с измъчено и изтерзано тяло, Скофийлд гледаше ужасната сцена.

Нещата не можеха да станат по-лоши. Майка и Баба бяха мъртви, Ема всеки момент щеше да се запознае твърде интимно с Армията на крадците, а Тифон се канеше да изстреля втора ракета в замърсената атмосфера и да изпепели целия Китай, по-голямата част от Индия и от Северното полукълбо — действие, замислено, планирано и изпълнено от един от най-добрите умове на Централното разузнавателно управление.

Но после нещата станаха още по-лоши.

Калдерон се приближи със самодоволната си усмивка на палач и заговори тихо, така че да го чува единствено Скофийлд:

— Поздравления, капитане, изиграхте ролята си. Уви, вече не сте ми от полза, което означава, че няма да видите зрелищния край на света, който познаваме. Нямам повече речи за вас, нито мъчения. Сега трябва просто да умрете.

Свали огледалните очила на Скофийлд и ги заразглежда като бижутер, преценяващ качествата на диамант. Стъклата бяха покрити с драскотини, в това число и белега от куршума, който ги бе близнал днес.

— Обичам да вземам сувенири от хората, които съм надвил, трофеи, които да ми напомнят миналите победи — каза той. — Тези очила ще ми напомнят за деня, когато пречупих Плашилото.

Извади нож и надраска А в кръг върху стъклата на очилата, после ги вдигна високо, за да ги видят всички.

Тълпата зарева одобрително.

Калдерон прибра очилата в джоба си и се дръпна от Скофийлд.

— Мобуту, сложи допълнителен електрод на сърцето му и пусни десет хиляди волта. Съжалявам, капитане, беше ми приятно да се запознаем. Бяхте достоен противник, но в момента Америка се нуждае повече от мен, отколкото от вас.

Мобуту закрепи допълнителен електрод към мократа кожа над сърцето на Скофийлд и застана до акумулатора.

Калдерон кимна.

Мобуту завъртя реостата.

И Скофийлд се разтресе по-силно, отколкото предишния път.

Този път от металната рамка се посипаха искри.

Скофийлд се гърчеше в ужасни спазми, гръбнакът му се изви, доколкото позволяваха връзките. Главата му се отметна, очите му се обърнаха в черепа и за миг всичко приключи.

Тялото му увисна напълно безжизнено.

Висеше на стоманената рамка, без да помръдва.

Мобуту изключи електричеството и докато Армията на крадците чакаше напрегнато, Калдерон лично провери пулса на Скофийлд.

И не го откри.

Калдерон се обърна… и се усмихна.

Не беше нужно да казва нищо. Тълпата зарева.

Шейн Скофийлд беше мъртъв.