Анна Гавалда
Един подарен ден (9)

Пристигнахме в Петаушнок^[1] навреме. Нахлузих полата си зад колата и отидохме на площада на църквата под слисаните погледи на кацналите по прозорците жители на Петаушнок.

Красивата млада жена в сиво и розово, която говори с чичо Жорж там долу, е нашата майка. Ние скочихме на врата й с повишено внимание за следите от нейните целувки.

Бидейки дипломатична, тя целуна първо снаха си, като й направи комплимент за тоалета, после се обърна към нас, смеейки се:

— Гаранс… Прекрасна си… Липсва ти само червената точка в средата на челото!

— Само това липсваше — изтърси Карин, преди да се хвърли върху бедния повехнал чичо, — не сме на карнавал, доколкото знам…

Лола се направи сякаш ми подава шапката си и избухнахме в смях.

Майка ни се обърна към Симон:

— Те през целия път ли бяха толкова непоносими?

— По-зле от това — съгласи се той сериозно и добави:

— А Венсан? Не е ли с теб?

— Не. Той работи.

— Той работи къде?

— Ами все така в своя замък…

Нашият по-голям брат изгуби десет сантиметра наведнъж.

— Но… Аз мислех… Ама той ми беше казал, че идва…

— Опитах се да го убедя, но нищо не успях направя. Знаеш, той, дребните сладки…

Симон изглеждаше отчаян.

— Имах подарък за него. Една ненамираема плоча. Искаше ми се и да го видя… Не съм го виждал от Коледа. О, толкова съм разочарован… Ще пийна нещо, знаете ли…

Лола се намръщи:

— Каламба. Изобщо не е във форма наш’та Симона…

— Не се учудвам — отвърнах, като бройках мис досадница, която се натискаше на всичките ни стари лели, — не се учудвам…

— Във всеки случай, вие, момичета, вие сте великолепни! Вие ще му повдигнете настроението, вие ще накарате брат си да танцува тази вечер, нали?

И се отдалечи, за да се заеме с общоприетите прояви на възпитание.

Ние проследихме с поглед тази ниска дребничка жена. Нейната грация, нейното държание, нейната жизненост, нейната елегантност, нейната класа…

Парижанката…

Лицето на Лола помръкна. Две прелестни момиченца тичаха да настигнат шествието, смеейки се.

— Добре — въздъхна тя, — мисля, че ще се присъединя към Симон…

И аз останах като някаква глупачка, побита насред площада със съвършено капнали краища на сарито.

Не за дълго, ще ми кажеш, защото братовчедка ни Сикстин се приближи, бръщолевейки:

— Ей, Гаранс! Харе-кришна! Ти на маскен бал ли отиваш или какво?

Усмихнах се както можах, като много внимавах да не изкоментирам недоизрусените й мустаци и ябълковозеления й тайор от любимия на провинциалките магазин на „Кристин Лор“ в Безансон.

Когато тя се отдалечи, дойде ред на леля Женевиев да жуми:

— Боже мой, това ти ли си наистина, малка моя Клеманс? Боже мой, ама какво е това желязно нещо в пъпа ти? Нали не те боли поне?

Добре, казах си, ще се присъединя към Симон и Лола в кафенето…

 

 

Двамата бяха на терасата. Халба подръка, шия на припек слънце и крака, изтегнати далече напред.

Седнах на един сгъваем стол и поръчах същото като тях.

Очаровани, на спокойствие, с фестонирани с пяна устни, гледахме на прага на вратите им добрите хора, които коментираха добрите хора пред църквата. Чудесен спектакъл.

— Ей, това там не е ли новата жена на онзи рогоносец Оливие?

— Дребната брюнетка?

— Не бе, блондинката до семейство Ларошофе…

— Помощ. Тя е още по-грозна от другата. Скивай чантата…

— Фалшиво „Гучи“.

— Точно. И няма дори качествата на Вентимиля. Фалшиво „Гучи“ от Пекин…

— Срам.

Можехме да продължим така още дълго, ако Карин не беше дошла да ни търси:

— Идвате ли? Ще започва…

— Идваме, идваме… — каза Симон. — Довършвам бирата си.

— Но ако не отидем веднага — настоя тя, — няма да сме настанени добре и няма да виждам нищо…

— Върви, ти казвам. Настигам те.

— Ще побързаш, нали?

Тя беше вече на двайсет метра, когато извика:

— И мини през малката бакалия там долу да купиш ориз!

Тя пак се обърна:

— Не от много скъпия, нали? Не взимай „Ънкъл Бен’с“ като последния път! За тази цел…

— Да, да… — измърмори той под носа си.

 

 

Забелязахме в далечината младоженката под ръка с баща си. Тази, която скоро щеше да има цяла сюрия малки мишоци с ушите на Мики. Преброихме закъсняващите и приветствахме с овации детето помощник на свещеника, което препускаше с все сила, докато се препъваше в дългата си църковна одежда.

Когато камбаните млъкнаха и местните жители се върнаха на покритите си с мушами маси, Симон каза:

— Ще ми се да видя Венсан.

— Знаеш ли, дори и да му се обадим сега — отговори Лола, вдигайки чантата си, — докато дойде…

Едно хлапе от сватбата с памучен панталон с ивица отстрани мина в този момент. Симон го хвана:

— Хей! Искаш ли да спечелиш пет игри на флипер?

— Дааа…

— Тогава върни се да следиш внимателно службата и ела ни повикай в края на проповедта.

— Веднага ли ще ми дадете парите?

Сънувам. Днешните хлапета са невероятни…

— Дръж, млади мошенико. И без номера, нали? Ще дойдеш да ни повикаш?

— Имам ли време да направя една сега?

— Хайде, започвай! — въздъхна Симон. — И после посока органа…

— Окей…

Останахме още малко така и после той добави:

— А ако отидем да го видим?

— Кого?

— Ами Венсан!

— Ама кога? — не схващах.

— Сега.

— Сега?

— Искаш да кажеш: сега? — повтори Лола.

— Ти да не откачаш? Искаш да вземеш колата и да заминеш сега?

— Скъпа моя Гаранс, мисля, че току-що отлично обобщи целта на мисълта ми.

— Ти си луд — обяви Лола. — Няма да заминем ей така?

— И защо не? — Търсеше дребни в джоба си. — Хайде… Идвате ли, момичета?

Ние не реагирахме. Той вдигна ръце към небето:

— Чупираме се, казвам ви! Измъкваме се! Вдигаме гълъбите. Бягаме по тъча и офейкваме. Изчезваме!

— А Карин?

Той отпусна ръцете.

Извади химикалка от сакото си и обърна подставката за чашата си.

„Заминаваме да посетим замъка на Венсан. Поверявам ти Карин. Багажът й е пред твоята кола. Целуваме те.“

— Хей, мъник! Смяна в програмата. Не си задължен да ходиш на службата, но ще дадеш това на госпожата, облечена в сиво, с розова шапка, която се казва Мод, разбрано?

— Разбрано.

— Докъде си?

— Две допълнителни топки.

— Повтори какво казах току-що.

— Записвам името си на почетната листа и после давам картончето ви от бира на една госпожа с розова шапка, която се казва Мод.

— Причакваш я и го даваш, когато тя излиза от църквата.

— Окей, но ще бъде по-скъпо…

Майтапеше се.

— Забрави куфарчето за тоалетни принадлежности…

— Ау! Кръгом. Това никога няма да ми го прости…

Оставих го на видно място върху чантата и подкарахме пак в облак от прах. Точно както ако току-що бяхме обрали банка.

В началото не се осмелявахме да говорим. Бяхме все пак малко развълнувани и Симон поглеждаше в огледалото всеки десет секунди.

Очаквахме може би да чуем сирените на полицейска кола, пусната по петите ни от полудялата от ярост и с пяна на устата Карин. Но не, нищо. Пълно спокойствие.

Лола беше седнала отпред, а аз се бях подпряла на лакти между тях двамата. Всеки чакаше съседът му да прекрати притеснението.

Симон пусна радиото и „Би Джийс“ се заоплакваха:

And were stayin’alive, stayin’alive…

Ha, Ha, Ha, Ha… Stayin’alive, stayin’alive…

О, вай-вай. Това беше прекалено хубаво, за да е вярно. Това беше знак! Това беше Божият пръст! (Не. Беше посвещение от Пату за Дани в чест на годишнината от срещата им на бала в Треняк през 1978 година, но това го научихме едва по-късно.) Подхванахме всички заедно: „НА! НА! НА! НА! STAYIN’ ALIIII-VEU…“, докато Симон лъкатушеше по Д114, развързвайки си вратовръзката.

Аз си сложих пак панталона, а Лола ми подаде шапката си да я сложа до мен.

Заради цената, която беше платила за нея, беше леко разочарована.

— Хайде де… — казах, за да я утеша — ще я сложиш на моята сватба…

Усмивки — ооогрооомни — в кабината.

Настроението се върна. Бяхме успели да изхвърлим пришълеца вън от космическия кораб.

Оставаше ни само да приберем последния член на екипажа.

 

 

Търсех пущинака на Венсан по картата, а Лола се правеше на диджей. Можехме да избираме между „Франс Бльо Крьоз“ и радио „Желинот“^[2] Нищо особено висококачествено, но какво от това? Ние бърборехме като смахнати.

— Никога не бих си помислила, че си способен на подобно нещо — обяви тя накрая и се обърна към нашия шофьор.

— С възрастта човек става по-мъдър — усмихна се той, докато му подавах цигара.

Пътувахме от два часа и аз им разказвах за пребиваването си в Лисабон, когато…

— Какво става? — осведоми се Лола.

— Ти не видя ли?

— Какво да видя?

— Кучето.

— Какво куче?

— На банкета…

— Мъртво?

— Не. Изоставено.

— Ей! Не изпадай в такова състояние.

— Нее бе, но защото видях погледа му, разбираш ли?

Те не разбираха.

Все пак този пес ме беше сканирал, сигурна бях.

Това ужасно ме натъжи и после Лола си припомни нашето бягство, съсипвайки музиката от „Мисия невъзможна“ колкото й глас държи, а аз започнах да мисля за друго.

Държах картата, блуждаех в облаците, виждах пак игрите от миналата нощ. Изхитрувах добре на последното раздаване с каре от слаби карти, но… Все пак спечелих…

И сега с нас беше така.

Пристигнахме, когато последната обиколка тъкмо беше започнала.

Млад мъж със зеленикавобяло като на салатоподобната ендивия лице, доста смрадлив и с телешки поглед, ни посъветва да настигнем групата на първия етаж.

Там имаше няколко заблудени туристи, жени с отпуснати бедра, двойка детски учители, благоговеещи пред обувките „Мефисто“, съвършени семейства, мърморещи хлапета и шепа представители на Низката земя. Всички се обърнаха, като ни чуха да идваме.

Венсан не ни видя. Беше с гръб и обясняваше еркерните си бойници с плам, който не подозирахме, че притежава.

Първа изненада: той носеше протрит блейзер, раирана риза, копчета за ръкавели, шалче, прибрано под яката, и панталон — със съмнителна чистота, но с маншети. Беше гладко избръснат и косите му бяха зализани назад.

Втора изненада: той разказваше каквото му дойде на ума.

Замъкът принадлежеше на рода от поколения. Днес той живееше в него сам, докато се задоми и поправи крепостните ровове.

Това беше прокълнато място, защото бе строено тайно за любовницата на третото копеле на Франсоа I, някоя си Изор дьо О-Бребан, която обезумяла от ревност заради него, разправят, и си падала нещо малко вещица.

… И днес още, госпожи, господа, нощите, когато застудее през първата десетдневка на април, от избите, същите, които някога са служили за тъмници, се дочуват твърде странни шумове, подобни на хъркане…

При благоустройството на съвременната кухня, която вие ще видите ей сега, дядо ми намерил кости, датиращи от Стогодишната война, и няколко монети с образа на свети Луи. Ваше ляво, гоблен от дванайсети век, дясно, портрет на прочутата куртизанка. Обърнете внимание на бенката под лявото око — безспорен белег на някакво божие проклятие…

Няма да пропуснете да се възхитите на прекрасната гледка от терасата… В дните, когато духа силен вятър, се виждат кулите на старинната парижка църква „Сен Рош“…

Оттук, ако обичате. Внимавайте, стъпало.

Ощипете ме, сънувам.

Туристите разгледаха внимателно бенката на вещицата и го попитаха дали не се страхува понякога нощем.

— Ами да, но имам с какво да се защитавам!

Посочи доспехите, алебардите, арбалетите и боздуганите, закачени на стълбището.

Хората се съгласиха сериозно и камерите се вдигнаха.

Ама какво беше това бълнуване?

Минахме пред него на излизане от помещението. Лицето му светна. О, много дискретно. Едно кимване най-много. Съучастничеството между роднини и стари приятели.

Така е с великите хора.

Ние прихнахме между шлемовете и аркебузите, докато той продължаваше да многоглаголства върху трудностите, които поражда поддръжката на подобна постройка… Четиристотин квадратни метра покрив, два километра улуци, трийсет помещения, петдесет и два прозореца и двайсет и пет камини, но… няма отопление. Нито електричество впрочем. И все още няма течаща вода сега като ми напомнихте! Откъдето идва и трудността за вашия покорен слуга да си намери годеница…

Хората се засмяха.

… Тук един много рядък портрет на граф Дьо Дюноа. Отделете внимание на гербовете, които ще намерите отново изваяни на фронтона на голямото стълбище в северозападния ъгъл на двора.

Сега влизаме в стая с ниша, обзаведена през осемнайсети век от моята прапрабаба маркиза Дьо ла Лариотин, която идвала да ловува с гончета в околностите. Не само на лов, уви… А бедният ми чичо маркиз е нямало за какво да завижда на осанката на този красив елен с десет рога, на който вие имахте преди малко възможността да се възхитите в трапезарията… Внимавайте, госпожо, това е чупливо. Обаче ви съветвам най-настойчиво да погледнете в малката умивалня…

Четки, кутии за соли и бурканчета за балсами са оригинални… Не, това, госпожице, е нощно гърне от втората половина на двайсети век, а онова — корито за абсорбиране на влагата…

… Сега пристигаме пред най-красивата част от замъка — витата стълба на северното крило с прекрасната му пръстеновидна арка. Истински шедьовър на Ренесанса…

Ще ви бъда благодарен, ако не пипате, защото времето върши великото си дело и хилядите пръсти, съжалявам за това, са като една отвертка…