Анна Гавалда
Един подарен ден (6)

Наблюдавах в огледалото за задно виждане как челото на Симон се сбръчква.

— И така, онова, което аз мога да кажа, нали…

Да. Точно. Онова, което ти можеш кажеш, нали…

— Проблемът с Ло…

— Стоп — избухвам, преди да е довършила, — стоп! Не съм спала особено много… Някой друг път.

Тя си придаде измъчен вид:

— Във всеки случай човек никога не може да каже нещо в това семейство. Щом направи и най-малката забележка, другите трима се стоварват върху ви с насочен към гърлото нож, смешна работа.

Симон потърси погледа ми.

— А това теб те кара да се усмихваш, значи? Това ви кара да се усмихвате и двамата! Това определено е нищо и никакво… Детинщина. Човек може все пак да има мнение, нали? Понеже вие не искате нищо да чувате, човек не може нищо да ви каже и понеже никой никога не казва нищо, вие се извисявате над всяка критика. Вас никога не ви обсъждат. Аз ще ви кажа какво мисля за това…

Обаче на нас не ни пука какво мислиш ти, скъпа моя!

— Аз мисля, че този ви протекционизъм, този маниер „ние сме едно цяло, а вие вървете по дяволите“ не ви прави услуга. Това изобщо не е градивно.

— Но кое е градивно на този свят, мила ми Карин?

— О, и това също, милост. Спрете за малко с вашата философия на разочаровани Сократовци. Трогателно е на вашата възраст. Я ми кажи, ти свърши ли с твоя маджун, защото това чудо наистина е отвратително…

— Да, да… — успокоих я, търкаляйки топката по тънките си бели прасци. — Почти приключих.

— И не слагаш ли крем после? В момента порите ти са раздразнени, трябва да ги рехидратираш сега, иначе ще ти се появят червени петна до утре.

— По дяволите, нищо не си взех…

— Ти нямаш ли някакъв защитен крем?

— Не.

— Нито дневен крем?

— Не.

— Нито нощен крем?

— Не.

— Ти нямаш нищо?

Тя беше ужасена.

— Напротив. Имам четка за зъби, паста, парфюм, презервативи, очна спирала и тубичка розов балсам за устни „Лабело“.

Тя беше потресена.

— Това ли е всичко, което имаш в тоалетната си чантичка?

— Ъъъ… Това е в чантата ми. Нямам тоалетна чантичка.

Тя въздъхна, започна да рови в куфарчето си за тоалетни принадлежности и ми подаде голяма бяла туба.

— Ето, сложи си това все пак…

Казах й благодаря с искрена усмивка. Тя беше доволна. Супер досадна е, вярно, но много обича да доставя удоволствие. Може да й се признае това качество все пак…

А и не обича да оставя порите раздразнени. Направо й късат сърцето.

След малко тя добави:

— Гаранс?

— Ммм…

— Знаеш ли кое смятам за ужасно несправедливо?

— Маржовете на Марион…

— Ами това, че ти все пак ще бъдеш красива. Само с малко блясък на устните и с лек „Римел“ на очите ще бъдеш красива. Мъчно ми е да ти го кажа, но е истината…

Не можех да дойда на себе си. Случваше се за първи път от години да ми каже нещо мило. Почти щях да я целуна, но тя веднага ме укори:

— Ей! Така ще ми изхабиш цялата туба! Това не е „Л’Ореал“, да ти кажа.

Това си е моята Карин едно към едно… От страх да не я хванат на местопрестъплението по време на проява на слабост, не пропуска да те жилне леко, след като те погали.

Жалко. Лишава се от толкова много хубави моменти. Щеше да бъде хубав момент за нея, ако се бях хвърлила на врата й без предупреждение. Голяма целувка пред хората между два камиона… Но не. Тя винаги трябва да развали всичко.

Често си казвам, че би трябвало да я взема на стаж у нас за няколко дни, за да я науча как се живее.

За да свали тя най-после гарда, да се отпусне, да махне престилката и да забрави за миазмите на другите.

Натъжавам се, като знам, че е такава, пристегната в предразсъдъците си и неспособна на нежност. И после си спомням, че е била отгледана от безгрижните Жак и Франсин Молину в дъното на улица без изход в жилищно предградие на Льо Ман, и решавам, че като се вземе всичко предвид, тя не се справя толкова зле…

Примирието не трая дълго и Симон отнесе калая:

— Не карай толкова бързо. Заключи ни, наближаваме пункта за плащане. Какво е пък това радио? Аз не казах двайсет километра в час все пак. Защо намали климатика? Внимавай, мотористи. Сигурен ли си, че си взел точната карта? Може ли да прочетем таблата, ако обичаш? Колко глупаво, бензинът сигурно беше по-евтин там… Внимавай на завоите, нали виждаш, че си правя ноктите! Ама… Нарочно ли го правиш или какво?

Виждам тила на брат ми в кухината на неговата облегалка за глава. Красивият му изправен тил и късо подстриганата коса.

Питам се как понася това и дали понякога не мечтае да я завърже за дърво и да потегли като вихър.

Защо тя му говори толкова лоши неща? Знае ли поне към кого се обръща? Знае ли, че седящият до нея мъж беше бог на умалените модели? Ас на конструктора „Мекано“? Гений на „Лего Систем“?

Едно търпеливо момченце, което употреби няколко месеца, за да построи страхотна планета със сух мъх вместо пръст и грозни зверчета, направени от среда на хляб, увити в паяжина?

Упорито момченце, което участваше във всички конкурси и ги печелеше почти всички: „Нескуик“, „Овомалтин“, „Бейбибел“, „Каран д’Аш“, „Келогс“ и клуб „Мики“?

Една година неговият пясъчен замък беше толкова красив, та членовете на журито го дисквалифицираха, обвинявайки го, че са му помогнали. Той плака целия следобед и на дядо ни се наложи да го заведе в сладкарница на палачинки, за да го утеши. Там последователно изпи три купи с ябълково вино.

Първото му напиване.

Осъзнава ли тя, че добричкото кученце, което е неин съпруг, носи ден и нощ, и то месеци наред, червено сатенено наметало на Супермен, което той сгъваше съвестно в ученическата си чанта всеки път щом минаваше оттатък желязната ограда на училището? Единственото момче, което умееше да поправя копирната машина на кметството? И също така единственото, което някога е видяло кюлотите на Милен Кароа, дъщерята от месарницата „Кароа и синове“. (Не беше посмял да й каже, че това не го интересуваше чак толкова.)