Анна Гавалда
Един подарен ден (7)

Симон Ларио, сдържаният Симон Ларио, който винаги си живееше спокойно — красиво и без да досажда на никого.

Който никога не беше се търкалял на земята, който никога нищо не беше изисквал, който никога не беше се оплаквал. Който изкара успешно подготвителните си класове и влезе в Минния институт, без да се мъчи и без лекарството за високо кръвно „Тенормин“. Който не пожела да отпразнува това и се изчерви до ушите, когато директорката на лицея „Стендал“ го целуна на улицата, за да го поздрави.

Същото голямо момче, което може да се смее глупаво в продължение на двайсет минути по часовник, когато дърпа някой джойнт, и което знае всички траектории на всички кораби от „Междузвездни войни“.

Аз не казвам, че е светец, аз казвам, че е повече от това.

Тогава защо? Защо се оставя така да го настъпват? Мистерия. Хиляди пъти съм искала да го разтърся, да му отворя очите и да го помоля да удари с юмрук по масата. Хиляди пъти.

Един ден Лола опита. Той я натири и й отвърна с думите, че това си е неговият живот.

Това е вярно. Това си е неговият живот. Но това натъжава нас.

Това е глупаво впрочем. И така си имаме достатъчно работа в собствените си лехи…

Той говори най-много с Венсан. Заради Интернет. Непрекъснато си пишат, изпращат си тъпи шеги и адреси на сайтове за плочи, втора ръка китари или любители на макети. Така Симон си откри някакъв супер приятел в Масачузетс, с когото си разменя снимки на корабите с дистанционно управление. Той се казва Cecil (Сисъл) W. (Дабъл ю) Thurlinghton (Търлингтън) и живее в голяма къща на остров Марта’с Винярд.

На нас с Лола това ни се струва супер шик… Марта’с Винярд?… „Люлката на семейство Кенеди“, както казват в „Пари мач“.

Мечтаем си да хванем самолета и да се приближим до частния плаж на Сисъл, крещейки: „Youhou! We are Simon’s sisters! Darling Cecile! We are so very enchantede!“^[1]

Представяме си го с морскосин блейзер, памучен пуловер с цвят стара роза на раменете и ленен панталон в кремаво. Истинска реклама на „Ралф Лорън“.

Когато заплашим Симон с такъв позор, той леко се нервира.

— Човек ще каже, че го правиш нарочно! Пак се намазах отстрани!

— Ама ти все пак колко слоя си слагаш? — осведомява се той най-накрая.

— Три.

— Три слоя?

— Основата, цвета и фиксатора.

— Ааа…

— Внимавай, ама предупреждавай ме, когато спираш!

Той повдига вежди. Не. Извинявайте! Само една вежда.

За какво мисли, когато повдига така дясната си вежда?

 

 

Хапнахме жилав сандвич на една отбивка на магистралата. Противно нещо. Аз препоръчвах горещо по-скоро някое ядене от менюто за деня в крайпътен ресторант, обаче те не „умеят да мият салатата“. Вярно. Забравих. Значи три вакуумирани сандвича. (Много по-хигиенично.)

„Това не е хубаво, но поне човек знае какво яде!“

Въпрос на гледна точка.

Седнахме отвън до боклукчийските кошове. Чуваха се „брррръм“ и „бррррум“ на всеки две секунди, но исках да изпуша една цигара, а Карин не понасяше миризмата на тютюн.

— Трябва да отида до тоалетната — съобщи тя, придобивайки измъчен вид. — Тук сигурно няма да е особено луксозно…

— Защо не отидеш в храстите? — попитах я.

— Пред всички? Ти си луда!

— Трябва само да се отдалечиш малко. Ще дойда с теб, ако искаш…

— Не.

— Защо не?

— Ще си изцапам обувките.

— О… но… Какво ще стане за три капчици?

Тя стана, без да благоволи да ми отговори.

— Знаеш ли, Карин — заявих тържествено, — в деня, когато ще предпочетеш да се изпишкаш в храстите, ще бъдеш много по-щастлива.

Тя си взе хартиените кърпички.

— Всичко е наред, благодаря ти.

Аз се обърнах към брат ми. Той гледаше втренчено полята с царевица, сякаш се опитваше да преброи всеки кочан. Не изглеждаше особено във форма.

— Как си?

— Добре съм — отговори, без да се обърне.

— Не изглежда така…

Той си разтриваше лицето.

— Уморен съм.

— От какво?

— От всичко.

— Ти? Не ти вярвам.

— И все пак е вярно…

— Нещо в бачкането ли?

— Бачкането ми. Животът ми. Всичко.

— Защо ми казваш това?

— Защо да не ти го кажа?

Той отново беше с гръб към мен.

— Ей! Симон! Ама какъв е този номер сега? Хей, нямаш право да говориш така. Ти си героят на семейството, напомням ти го!

— Ами точно… Героят е уморен.

Това ме изненада. За пръв път го виждах да се носи по течението.

Ако Симон започнеше да се съмнява, тогава ние закъде сме?

Точно в този момент си казвам, че това е чудо, и добавям, че не ме удивлява, и целувам светеца покровител на братята и сестрите, който бди над нас от… скоро ще станат трийсет и пет години, и който не се спря, добрият човек. Мобилният му звънна.

Беше Лола, която в крайна сметка се беше решила и го попита дали може да мине да я вземе от гарата на Шатору.

Самочувствието веднага се възвърна. Той пъхна мобилния в джоба си и ми поиска цигара. Карин се върна, лъскайки се до лактите. Припомни му точния брой жертви на рака на… Той махна леко с ръка, сякаш искаше да изгони някаква муха, и тя се отдалечи, покашляйки.

Лола щеше да дойде. Лола щеше да бъде с нас. Лола не ни беше изоставила и останалият свят можеше просто да изчезне.

Симон си сложи слънчевите очила.

Той се усмихваше.

Неговата Лола беше във влака…

Има нещо специално между тях двамата. Първо, те са най-близо един до друг, осемнайсет месеца разлика, и после наистина бяха прекарали детството си заедно.

Най-големите изпълнения бяха винаги техни. Лола имаше неудържимо въображение, а Симон беше послушен (вече…), те избягаха, те се изгубиха, те се биха, те се измъчваха и се помиряваха. Мама разказва как Лола го дразнела непрекъснато, винаги ходела да му досажда в неговата стая, като му дърпала книгата от ръцете или ритала плеймобилите му. Сестра ми не обича да й припомнят въпросните военни подвизи (струва й се, че я слагат в един кюп с Карин!), ето защо нашата майка се чувства задължена да коригира стрелбата и да добави, че тя винаги е била навита да се движи, да покани всички хлапета наоколо и да измисля купища нови игри. Даже била като готина ръководителка на скаути, която бълвала по хиляда идеи в минута, и бдяла над големия си брат като страхлива квачка. Приготвяла му негодната за ядене храна за динозаври глубибулга със заместител на шоколад и ходела да го търси сред неговите „Лего“, когато щели да започват анимационните филмчета с Голдорак или Албатор.

Лола и Симон са преживели Великата Епоха. Онази на Вилие. Когато всички сме живели в най-отдалечената част на провинцията и родителите ни са били щастливи заедно. За тях светът започвал пред къщата и свършвал в края на селото.

Те заедно са духвали пред бикове, които не са били такива, и са посещавали истински къщи с призраци.

Те са звънели на звънеца на леля Маржевал, докато тя съвсем не изперкала, и са унищожили капаните, те са пикали в коритата за пране, намерили са порнографските списания на учителя в началното училище, крали са фишеци, палили са фойерверки и са ловили котенцата, които някакъв гадняр затворил живи в найлонов чувал.

Бум. Седем котенца с един удар. Колко ли е бил доволен наш’ пап!

И денят, когато обиколката на Франция минала през селото… Отишли да купят петдесет франзели и продавали сандвичи с всичка сила. С парите си купили комплект за разни номера и забавни играчки, шейсет дъвки „Малабар“, въже за скачане за мен, малък тромпет за Венсан (вече!) и последния научнофантастичен комикс „Йоко Цуно“.

Да, това беше някакво друго детство… Те знаеха как се нарича мястото, където се закрепва веслото на лодката, пушили са тревички и познаваха вкуса на касиса. Впрочем събитието, което ги беше белязало най-силно, бе записано тайно зад вратата на склада:

„Днес, 8 ми април видяхме ъбата (абата) по шорти“

И после те преживяха заедно развода на нашите. С Венсан бяхме твърде малки. Ние, ние в действителност схванахме измамата в деня на пренасянето. Те, обратното, бяха имали възможността да се насладят изцяло на представлението. Ставаха през нощта и отиваха да седнат един до друг в горната част на стълбището, за да ги слушат как „се обсъждат“. Една вечер пап бутна огромния шкаф в кухнята и мама замина с колата.

Те смучели палеца си десет стъпала по-нагоре.

Глупаво е да разказвам всичко това, тяхното разбирателство се крепи на много повече неща, отколкото на малко тежките мигове от такъв вид. Но какво пък…

 

 

Съвършено различно е за Венсан и за мен. Ние бяхме още хлапета в града. По-малко колело и повече телевизия… Ние не умеехме да залепим лепенка на велосипедна гума, но знаехме как да измамим контрольорите, да влезем в кината през аварийните изходи или да поправим дъска за скейт.

И после Лола отиде на пансион и вече нямаше кой да ни подсказва идеи за глупости и да ни преследва в градината…

Пишехме си всяка седмица. Тя беше моята любима по-голяма сестра. Аз я идеализирах, изпращах й рисунки и й пишех поеми. Когато се прибираше, тя ме питаше дали Венсан се беше държал добре, докато я е нямало. Разбира се, че не й отговарях аз, разбира се, че не. И разказвах подробно всички гнусотии, на които бях станала жертва през изминалата седмица. В този момент и за голямо мое удовлетворение тя го завличаше в банята, за да го наложи с късия камшик.

Колкото повече крещеше брат ми, толкова по-доволна бях аз.

И после един ден, за да стане още по-хубаво, пожелах да го видя как страда. И тогава, ужас, сестра ми налагаше с камшика една дълга възглавница за канапе, докато Венсан ревеше ритмично, четейки хумористичния комикс „Бул и Бил“. Бях ужасно разочарована. Този ден Лола се срина от пиедестала си.

Което се оказа нещо хубаво. Ние вече бяхме на едно ниво.

Днес тя е Най-добрата ми приятелка. Нещо като близките приятели философи Монтен и Ла Боеси, знаете… Защото това беше тя, защото това бях аз. И фактът, че тази млада жена на трийсет и две години е моята по-голяма сестра, звучи като виц. Да кажем дори малко повече, доколкото не изгубихме време да се откриваме.

Тя си пада по „Опитите“ на Монтен — супер теориите, че сме наказани, защото се инатим и да философстваш означава да се научиш да умираш. Аз по „Доброволното робство“ на Ла Боеси — безкрайните злоупотреби и всичките тирани, които са големи и високи само защото ние сме на колене. Тя по истинското познание, аз по съдниците. И двете имаме усещането, че сме половината от едно цяло и едната без другата ще бъде само една половина.

Все пак сме много различни… Тя се страхува от сянката си, аз сядам върху нея. Тя преписва сонети, аз свалям семпли. Тя се възхищава на художниците, аз предпочитам фотографите. Тя не казва никога каквото й е на сърцето, аз казвам всичко, което мисля. Тя не обича конфликтите, аз обичам нещата да са напълно ясни. Тя обича да е „малко на градус“, аз предпочитам да пия. Тя не обича да излиза, аз не обичам да се прибирам. Тя не знае да се забавлява, аз не знам да спя. Тя не обича да играе, аз не обичам да губя. Нейните обятия са винаги широко отворени, моето добро сърце е малко попарено. Тя никога не се нервира, аз се вбесявам.

Тя казва, че светът принадлежи на онези, които стават рано, аз я умолявам да не говори толкова силно. Тя е романтична, аз съм прагматична. Тя се омъжи, аз не се задържам с никого. Тя не може да преспи с някое момче, без да е влюбена, аз не мога да преспя с някое момче без презерватив. Тя… Тя има нужда от мен и аз имам нужда от нея.

Тя не ме съди. Приема ме такава, каквато съм. Със сивия цвят на лицето ми и с черните ми мисли. Или с розовия цвят на лицето ми и със златистожълтите ми мисли^[2].

Лола знае какво е силно да искаш някоя полушубка или някакви обувки с високи токчета. Тя разбира какво удоволствие се изпитва, когато загрееш кредитната си карта, и колко виновен се чувстваш, когато тя изстине. Лола ме глези. Тя държи завесата, докато съм в пробната, винаги ми казва, че съм красива и че — не, ама никак, — задникът ми не изглежда голям. Тя всеки път ме пита как ми върви любовта и се цупи, когато й говоря за любовниците си.

Ако дълго не сме се виждали, тя ме води в някой бар — „Бофинге“ или „Балзар“, за да гледаме момчетата. Аз се съсредоточавам върху онези от съседните маси, а тя върху сервитьорите. Хипнотизират я тези льохмани с вталени елеци. Тя ги следи с поглед, измисля им съдби като тези на сценариста Клод Соте и прави дисекция на стилните им маниери. Майтапът тук е, че винаги идва момент, когато виждаме някой от тях да минава в противоположната посока в края на смяната му. Той вече не прилича на нищо. Дънки или долнище на анцуг са заменили дългата бяла престилка и приветства колегите си, подвиквайки им просташки:

— Чао, Бернар!

— Чао, Мими! Утре ще се видим, нали?

— Да, бе. Надявай се, сърчице мое.

Лола свежда поглед и отопва с пръсти соса в чинията си. Сбогом телета, крави, прасета^[3], Пол, Франсоа и другите…^[4]

Ние малко се позабравихме. Нейният пансион, ученето, списъкът с гостите на сватбата, ваканциите у свекъра и свекървата, вечерите…

Прегръщахме се, но ни липсваше непринудеността. Беше сменила лагера. Отборът, по-скоро. Не играеше срещу нас, тя играеше в лига, която леко ни отегчаваше. Някакъв вид тъп крикет с безкрайно много неразбираеми правила, когато ти тичаш след нещо, което никога не виждаш и което причинява болка отгоре на всичко… Нещо от кожа със сърце от корк^[5]. (Ей, мила ми Лоло! Без да е нарочно, току-що обобщих всичко!)

Докато ние, „децата“, ние бяхме още на по-основните схеми. Хубава морава — хуба, хуба^[6]! Кутийки с нещо за пиене и страшни глупости. Големи момчета с бели блузки с якички — хонк, хонк! Бухалка в задника. Е, вие разбирате стила… Не бяхме достатъчно узрели за разходки из градините на Версай като местните елегантни семейства…

Значи така. Поздравявахме се лекичко отдалече. Тя ме направи кръстница на първото си дете и аз я направих депозитар на първата си любовна мъка (и аз толкова плаках, че напълних цели купели…), но между великите събития от този характер не се случваше кой знае какво. Рождени дни, семейни обеди, няколко цигари тайно от нейния скъп дос-ъпруг-адник, съучастническо намигване или облегнатата й върху рамото ми глава, когато гледаме едни и същи снимки…

Такъв беше животът… Нейният поне.

Моите уважавания.

И после тя се върна при нас. Покрита с пепел и с безумния поглед на пироманката, която идва да върне кибритената кутия. С подадена молба за развод, който никой не очакваше. Трябва да се каже, че тая симпатяга изобщо не издаваше намеренията си. Всички мислеха, че е щастлива. И аз дори смятам, че й се възхищаваха за това; как е съумяла да намери изхода толкова бързо и толкова лесно. „Лола няма грешка?“ — признавахме ние без горчивина и без да й завиждаме. Лола продължава да измисля най-добрите отговори на тв играта „Търсения на съкровища“…

И после — бааам! Смяна на програмата.

Тя се изтърси у дома неочаквано и в час, който не беше в стила й. В часа на вечерното къпане и приказките преди лягане. Тя плака, тя поиска извинение. Тя искрено си мислеше, че хората от нейното обкръжение са онова, което я мотивираше на тази земя, а останалото, всичко останало, онова, което се мътеше в главата й, интимният й живот и всичките гънчици на нейната душа нямаха толкова голямо значение. Трябваше само да е весела и да тегли хомота, без да й личи. Когато това ставаше по-трудно, ги имаше уединението, рисуването… разходките, все по-дълги, зад количката, детските книжки и семейния живот, в които беше толкова комфортно да се оттеглиш.

Е, да. Супер удобно, малката червена кокошчица от „Любими приказки“ като края на света…

„Червената кокошчица е добра домакиня:

няма и прашинка по мебелите,

във вазите има цветя,

а на прозорците красиви, добре изгладени пердета.

Удоволствие е да й идеш на гости.“

Само че, ето на, малката червена кокошчица, хлъц. Тя я беше заколила.

Като всички и аз паднах от Марс. Нямах думи. Тя никога не се беше оплаквала, никога не беше споделяла с мен своите съмнения и току-що бе родила прелестно второ момченце. Тя беше обичана. Имаше всичко, както казват. Както глупаците казват.