Анна Гавалда
Един подарен ден (10)

Аз халюцинирам.

— За жалост не мога да ви покажа параклиса, който в момента се ремонтира, но ви умолявам да не напускате скромното ми жилище, без да сте се поразходили из парка, където със сигурност ще усетите странните вибрации, които излъчват камъните, предопределени, напомням ви, да приютят любовните увлечения на един почти крал, уловен в мрежите на една възбуждаща магьосница…

Шепот сред присъстващите.

— … За онези, които желаят, пощенски картички, снимки за спомен с доспехи и тоалетни на излизане от парка…

— Като ви пожелавам приятен ден, си позволявам, госпожи и господа, да ви напомня да не забравяте екскурзовода.

Какви ги приказвам, какъв екскурзовод? Бедният мъченик на това обиталище. Привилегированият роб, който не моли за дължимото, а за помощ за прехранване до завръщането на наследника на трона.

— Благодаря.

— Благодаря, госпожи.

— Thank you, sir^[1].

Последвахме групата, докато се оттегляше през тайна врата.

Крепостниците бяха омагьосани.

Изпушихме по цигара, докато го чакахме.

Онзи тип от входа навличаше хлапетата с очукани доспехи и ги снимаше с оръжие по техен избор.

Две евро полароидната снимка.

— Джордан! Внимавай, ще извадиш окото на сестра си!

Типът беше супер дзен или супер stone^[2], или супер гламчо. Той се суетеше бавно и изглеждаше напълно лишен от нерви. С жълта „Житан“ в ъгъла на устата и с шапка на „Чикаго Булс“, закрепена наопаки, беше доста смущаващ като гледка. Малко нещо като от „Фантазия със селяндури“^[3].

— Джордан! Остави това нещо!!!

Щом хората си тръгнаха, Супер Гламчото взе едно гребло и се отдалечи, дъвчейки фаса си.

Започвахме да се питаме дали дребният велможа на „Ла Лариотин“ ще благоволи някога да се появи…

Не спирах да повтарям „Аз халюцинирам… Аз халюцинирам… Не, но все пак… аз халюцинирам тук…“ и поклащах глава.

Симон се заинтересува от механизма на подвижния мост, а Лола пооправяше някакъв катерлив розов храст.

Венсан пристигна усмихнат. Сега той носеше избелели черни дънки и тениска Sandyata^[4].

— Ей, ама какво чините вие тука?

— Мъчно ни беше за теб…

— Така ли? Това е хубаво.

— Как си?

— Супер. Но не трябваше ли да ходите на сватбата на Юбер?

— Да, но объркахме пътя.

— Разбирам. Това е готино.

Това си беше той. Спокоен, мил. Не особено развълнуван, че ни вижда, но страхотно доволен все пак.

Нашият Лунен Пиеро^[5] нашият марсианец, нашият малък брат, нашият си Венсан.

Беше готино.

— Е — обърна се към нас, разперил ръце, — какво мислите за малкия ми къмпинг?

— Чакай, ама какви са всичките тези глупости? — не се стърпях аз.

— Какво? Онези неща, които разказвам ли? О… Не, това не са само глупости. Тя наистина е съществувала тази Изор, само дето… Е, не съм съвсем сигурен, че е идвала насам де… Според архивите е била по-скоро от съседния пущинак, обаче тъй като той изгоря, съседният замък де… Налагаше се да й намерим някое малко жилище, нали така?

— Не, но онова нещо за твоите прадеди и аристократичният ти външен вид, и всички онези пълни измислици, които им разказа преди малко?

— А, това ли… Ами поставете се на мое място! Аз пристигнах в началото на май, за да изкарам сезона. Дъртата ми каза, че заминава на лечение и ще ми плати първия месец като се върне. Оттогава никакви новини. Изчезна лелката. Август сме, а аз още нищо не съм дочакал. Нито владетелка на замъка, нито фиш за заплата, нито запис, нито нищо. Все пак и аз трябва да кльопам! Затова ми се наложи да измисля всичките дрънканици. Имам само бакшишите, за да живея, а бакшишите не идват ей така. Хората искат да получат нещо за парите си и както можеш да видиш, това не е съвсем като в Диксиленд тука… Тогава Биби вади блейзера и масивния пръстен с герба и излиза на предна линия!

— Това е лудост.

— Ей, жено, колкото — толкова…

— А онзи там?

— Онзи е Ноно. На него му плаща общината.

— И… ъъъ… Той… ъъъ… Той наред ли е с главата?

Венсан си досвиваше цигара:

— Нищо не знам. Всичко, което знам, е, че е Ноно. Ако разбираш Ноно, добре, ако не, е трудно.

— Но какво правиш по цял ден?

— Сутрин спя, следобед правя обиколките, а нощта е за музиката ми.

— Тук?

— В параклиса. Ще ви покажа… Ами вие? Вие какво правите?

— Ами, ние, ъъъ… нищо. Искахме да те поканим на ресторант.

— Кога? Тази вечер?

— Ами да, умнико! Не след предстоящия кръстоносен поход!

— О, неее, ама тази вечер няма да е възможно… Ноно тъкмо жени племенницата си и съм поканен…

— Ей! Кажи ни, ако те безпокоим, а?

— Никак! Много е готино, че сте тук. Ще уредим това… Ноно!

Онзи бавно се обърна.

— Мислиш ли, че ще причини безпокойство, ако моят брат и сестрите ми дойдат тази вечер?

Той се взира дълго в нас и после попита:

— Това братокът ти ли е?

— Ъхъ.

— А те? Това сестрите ти ли са?

— Да.

— Те девствени ли са още?

— Ей, Ноно, не говорим за това! Ноно, по дяволите… Мислиш ли, че те могат да дойдат тази вечер?

— За какво?

— Ега ти, ще ме убие този тип, добре, те!

— Да дойдат къде?

— На сватбата на Сенди!

— Разбира се. Защо пък ме питаш?

Той ме посочи с брадичка и добави:

— Тя ще дойде ли също?

Преглъщане.

Нека ме остави на мира този отвратителен Амгъл^[6]…

Венсан беше потиснат.

— Той ме убива. Последния път, не знам какво направи, но едно хлапе остана заклещено в бронята и се наложи да викаме пожарникарите… Спрете да се хилите, повече от ясно е, че не вие се бъхтате с него ежедневно…

— Защо ще ходиш на сватбата на племенницата му тогава?

— Не мога да направя другояче. Той е много чувствителен, знаете ли… Точно така, точно така, смейте си се, девственици… Кажи ми, Симон, те ми изглеждат все така опасни, тези двете… А и нейната майка ми дава толкова много хубави неща… Терин, зеленчуци от градината си, салами… Без нея нямаше да мога да издържа.

Аз халюцинирам.

— Добре, ами това не е всичко. Трябва да броя касата, да мия кенефите, да помагам на онзи дебил да почиства алеите с гребло и да затварям всичките врати.

— Те колко са?

— Осемдесет и четири.

— Ще ти помогнем…

— Готино, това е хубаво. Вижте, там има още едно гребло, а за тоалетните се ползва маркучът…

Запретнахме ръкавите на хубавите си дрехи и всички се заловихме за работа.

 

 

— Аз мисля, че стига, така. Искате ли да идете да се къпете?

— Къде?

— Има река долу…

— Чиста ли е? — попита Лола.

— Лисиците не пикаят ли в нея? — добавих аз.

— Извинете?

Двете не бяхме много навити.

— Ти самият ходиш ли там?

— Всяка вечер.

— Тогава ще те придружим…

Симон и Венсан вървяха отпред.

— Имам една плоча на трийсет и три оборота на МС5 за теб.

— Не може да бъде!

— Обаче да…

— Оригинал?

— Ами да…

— Готино. Как успя да го намериш?

— Така де, нищо не е достатъчно добро за Ваша светлост!

— Ще се къпеш ли?

— Разбира се.

— Хей, момичета? Ще се къпете ли?

— Не и докато онзи маниак е наблизо — прошепнах на ухото на Яола.

— Не, не! Ще ви гледаме!

— Той е там — изскърцах аз. — Усещам го. Бройка ни иззад листака…

Сестра ми се подсмихна.

— Аз халюцинирам, кълна ти се…

— Разбрахме, че халюцинираш, разбрахме. Хайде, сядай.

Лола беше извадила „Уотър-Клозър“-а от чантата ми и търсеше нашия хороскоп.

— Ти си Водолей, нали?

— Ей? Какво? — извиках и се обърнах чевръсто, за да прогоня онаниста Ноно.

— Добре… Слушаш ли ме?

— Да.

— Бъдете нащрек. В този доминиран от Венера в Лъв период всичко може да се случи. Среща, голямата Любов, онази, която чакате, е съвсем близко. Разчитайте на чара и сексапила си и най-вече не пренебрегвайте нито една възможност. Вашият твърд характер често ви е изигравал лоши номера. Време е да изживеете вашата част от романтичността.

Идиотката беше умряла от смях.

— Ноно! Върни се! Тя е тук! Тя ще изживее своята част от ро…!

Сложих ръката си върху устата й.

— Глупости. Сигурна съм, че всичко си измисли…

— Изобщо не съм. Погледни сама!

Изтръгнах й парцала от ръцете.

— Покажи…

— Тук, гледай… доминиран от Венера в Лъв, не измислям нищо…

— Глупости…

— Е, ако бях на твое място, щях да съм нащрек все пак…

— Уффф… Само глупости има в тези неща…

— Права си. Да видим по-скоро какво става към Сен Тропе…

— Чакай… Не ми казвай, че това тук са истински гърди?

— Наистина, не бих казала това.

— А ти видя ли… Хиихии!!! Симон, чупка или ще се обадя на жена ти!

Момчетата бяха дошли да се отърсят върху нас.

Можехме да се досетим… Да си спомним по-скоро… Венсан, с издути с вода бузи, започна да преследва Лола, която пищеше през полята, посявайки всички копчета на роклята си.

Аз събрах набързо нашите нещица и тичешком ги настигнах, ръсейки марш, фюю и къш към всички околни храсти с показалец и малък пръст като рогата на охлюв.

Махни се, Велзевул!

Венсан ни показа частните си апартаменти в сградите за прислугата.

Скромни.

Той бе свалил едно легло от първия етаж, където му беше прекалено горещо, и се беше установил в конюшнята. Сякаш случайно бе избрал бокса на Жоли Кьор^[7].

Между Полка и Ураган…

Той беше издокаран като някой милорд. Безукорно лъснати обувки с бомбета. Истински костюмар от 70-те години в бяло. Панталон с ниска талия и риза от бледорозова коприна с толкова остра яка, че гъделичкаше ръкавната извивка. Някой друг би изглеждал смешен, а той беше изискан.

Мина да си вземе китарата. Симон взе подаръка от багажника си и слязохме в селото.

Вечерната светлина беше много красива. Цялото гюле — в жълто-червеникаво, бронзово, старо злато — почиваше от дългия си ден. Венсан ни помоли да се обърнем, за да се полюбуваме на неговия донжон.

Чудо.

— Вие се подигравате…

— Няма такова нещо, няма такова нещо… — възрази Дола, винаги загрижена за Всеобщата Хармония.

Симон се разпя.

— О, зааамък мой, ти си нааай-красивият от всииички зааамъци…

Симон пееше, Венсан се смееше, а Лола се усмихваше. Вървяхме четиримата заедно по средата на съвсем топлото шосе, влизащо в малко селце от департамент Ендр.

Във въздуха се носеше миризма на катран, мента и окосено сено. Кравите ни гледаха с учудване, а птиците се канеха да сядат на масата.

Няколко грама благодат.

С Лола пак бяхме си сложили шапката и маскировките.

Без причина. Сватбата си е сватба.

Е, точно това си казвахме, докато пристигнахме по местоназначение…

Влязохме в прегрята зала за празненства, която миришеше още на пот и парцали. Постелките бяха струпани в един ъгъл, а младоженката седеше под баскетболен кош. Изглеждаше малко изостанала от събитията.

Компании като от банкет на Астерикс, местно вино в кутии и силна музика.

Дебела госпожа, изцяло опакована в рокля с рушчета, се хвърли върху малкия ни брат:

— Ах! Ето го! Ела, сине, ела! Ноно ми каза, че сте се събрали семейно… Елате всички, елате насам! О, колко са красиви! Каква красива шапка! А тя, колко е слаба, миличката! И какво?! Не ви ли дават да ядете в Париж? Настанете се. Яжте, деца. Наяжте се добре. Има всичко необходимо. Поискайте от Жерар да ви сипе за пиене. Жерар! Ела насам, моето момче!

Венсан вече не успяваше да се измъкне от нейните целувчици по бузата, а аз сравнявах. Мислех си за контраста между любезността на тази непозната госпожа и учтивото пренебрежение на моите пралели преди малко. Аз халюцинирам, какво пък…

— Дали да не отидем да поздравим младоженката все пак?

— Точно така, пожелайте й здраве и вижте дали ще намерите Жерар… Дано да не се е търкулнал вече под някоя маса. Ще бъде голяма простотия.

— Какъв е твоят подарък? — попитах Симон.

Не знаеше.

Целунахме младоженката един след друг.

Младоженецът беше червен като божур и гледаше със странен поглед страхотния поднос за различни сирена, избран от Карин, който неговата жена беше разопаковала току-що. Това беше някакво овално нещо с дръжки от лозови пръчки и листа, отлети от плексиглас.

Той не изглеждаше убеден.

Седнахме на края на една маса, приети с отворени обятия от двама чичковци, вече доста подпийнали.

— Же-рар! Же-рар! Же-рар! Ей, хлапета! Идете да потърсите нещо за ядене за нашите приятели! Жерар! Къде се изгуби тоя, по дяволите?

Жерар пристигна с кутията си и празникът започна.

След салатата с майонеза върху кръглата й мида, печеното агне на шиш сред пържени картофи с майонеза, козето сирене (произнесено на непознат местен изговор) и трите парчета вашрен^[8] всички се посместиха, за да оставят място за Ги Макру^[9] и неговия оркестър за лека музика.

Ние се разведрихме. Наострихме уши и отворихме широко зъркели. Отдясно младоженката откри танците с баща си под звуците на изсвирен на акордеон Щраус, отляво чичковците започнаха да се карат злобно по повод затварянето на улицата пред хлебарницата „Пидун“.

Всичко беше живописно.

Не. По-хубаво от това и не толкова снизходително: пикантно.

Ги Макру имаше далечна прилика с Дарио Морено.

Домашно боядисани мустачки, блестяща жилетка, скъпи бижута и кадифен глас.

При първите тактове на акордеона всички бяха на спортната площадка.

Онова, което му отива на него, е малко ча-ча-ча.

— Ах!

Онова, което му трябва, е стъпка мамбо.

— Ох!

— Хайде! Всички заедно!

Ла, ла, ла, ла… ла, ла, ла, ла…

— Нищо не чувам!

ЛА, ЛА, ЛА, ЛА… ЛА, ЛА, ЛА, ЛА…

— И там в дъното! Бабките! Хайде с нас, момичета!

Опидиби, пой, пой!

С Лола бяхме във вихъра си и ми се наложи да си навия полата, за да следвам, ритъма.

Момчетата, както обикновено, не танцуваха. Венсан сваляше с приказки някаква госпожица с млечнобяло деколте, а Симон слушаше спомените за маната на някакъв стар дядка.

После имаше „Жартиерът! Жартиерът! Жартиерът!“ със съответните преигравания и простащини. Младата булка беше пренесена на ръце върху маса за пинг-понг и… уф… не си заслужава да се разказва. Или пък аз съм прекалено изтънчена.

Излязох. Париж започваше да ми липсва.