Анна Гавалда
Един подарен ден (4)

Разсъних се на паркинга на някаква бензиностанция близо до Орлеан. Абсолютно ошашавена. Замаяна и олигавена. Беше ми трудно да си отворя очите и усещах косата си учудващо тежка. Впрочем дори я опипах, за да се уверя, че наистина е коса.

Симон чакаше пред касите. Карин си поправяше грима.

Аз застанах на пост пред автомат за кафе.

Трябваха ми поне трийсет секунди, за да разбера, че мога да си взема чашката. Изпих го неподсладено и неуверено. Изглежда, бях сбъркала бутона. Това капучино май имаше лек вкус на домат, а?

Уф! Денят ще бъде ужасно дълъг.

Отново се качихме в колата, без да продумаме. Карин извади мокра кърпичка със спирт от куфарчето си за тоалетни принадлежности и си дезинфекцира ръцете.

Карин винаги си дезинфекцира ръцете, когато излиза от обществено място.

Отстоява хигиената.

Защото Карин вижда микробите.

Тя вижда косматите им крачета и отвратителната им уста.

Затова никога не използва метрото впрочем. Не обича също и влаковете. Не може да се въздържи да не мисли за хората, които са си слагали краката на седалките и лепили нечистотиите от носа си под ръкохватките.

Тя забранява на децата си да сядат на пейка или да докосват перилата на стълбите. На нея й е трудно да ги води в градинката. На нея й е трудно да ги слага на пързалка. На нея й е трудно с таблите в „Макдоналдс“ и й е много трудно с размяната на картите с покемони. Нея я убиват колбасарите, които не носят ръкавици, и малките продавачки, които нямат щипци, за да й подадат кроасана. Тя страда заради съвместните училищни закуски и ходенето на басейн, където всички хлапета се хващат за ръка и си разменят гъбични инфекции.

За нея да се живее, е изтощително занимание.

Мен много ме притеснява тази история с дезинфектиращите мокри кърпички.

Винаги да възприемаш другия като торба с микроби. Винаги да му гледаш ноктите, докато му стискаш ръката. Винаги да внимаваш. Винаги да се криеш зад ешарпа си. Винаги да предупреждаваш децата си за съществуването на опасност.

Не пипай! Това е мръсно.

Махни си ръцете оттам!

Не поделяй!

Не излизай на улицата!

Не сядай на земята или ще ти залепя един!

Винаги да си миеш ръцете. Винаги да си миеш устата. Винаги да пишкаш в равновесие на десет сантиметра над отвора на тоалетната чиния и да целуваш, без да докосваш с устни. Винаги да преценяваш майките по цвета на ушите на техните хлапета.

Винаги.

Винаги да преценяваш.

Тая работа изобщо не мирише на хубаво. Впрочем в семейството на Карин бързо-бързо станаха откровени насред храненето и заговориха за арабите.

Бащата на Карин, вика им арабески.

Той казва: „Аз плащам данъци, за да правят арабеските по десет деца.“

Той казва: „Аз бих ги хвърлил тия в някой кораб и бих торпилирал всичката тая гад…“

Той обича да казва също: „Франция е страна на социално слаби и на такива дето за нищо не ги бива. Всички французи са тъпанари.“

И често той завършва така: „Аз работя първите шест месеца за семейството си и другите шест месеца за държавата, така че да не ми говорят за бедни и безработни, бе! Аз работя един на всеки два дни, за да може Мамаду да запложда десетте си негърки, така че нека не си позволяват да ми изнасят уроци по морал!“

Мисля си за един обяд в частност. Не обичам да си спомням за него. Беше за кръщенето на малката Алис. Бяхме се събрали у родителите на Карин близо до Льо Ман.

Нейният баща е управител на „Казино“ (консервите грах, не игрално) и щом го зърнах в края на павираната му алея между художествено обкования му осветителен стълб и красивото му „Ауди“, наистина разбрах смисъла на думата самодоволен. Смесицата от глупост и високомерие. Непоклатимото самодоволство. Небесносиният кашмир, опънат върху дебелия корем, и странният начин — толкова сърдечен — да ви протяга ръка, мразейки ви вече.

Срамувам се, мислейки за този обяд. Срамувам се и не съм единствената. Лола и Венсан също не се гордеят, предполагам…

Симон не беше там, когато разговорът се изроди. Беше в градината и строеше къщичка на сина си.

Той сигурно е свикнал. Положително знае, че е по-добре да се отдалечиш от дебелака Жако, когато започне да говори каквото му е на сърце.

Симон е като нас: не обича караниците в края на гощавките, бои се от сблъсъците и избягва конфликтните взаимоотношения. Той твърди, че това е зле използвана енергия, а силите трябва да се пазят за по-интересни битки. Хората като тъста му са предварително изгубени битки.

Когато му говорят за надигането на крайната десница, той поклаща глава: „Хайде де… Това е тинята на дъното на езерото. Това е неизбежно, това е нормално. Да не го пипаме, може да го накараме да се изкачи на повърхността.“

Как понася въпросните семейни обеди? Как успява да помага на тъста си да подстригва живия плет?

Той мисли за къщичките на Лео.

Той мисли за момента, когато ще хване малкото си момче за ръка и ще потъне с него в тихите дъбрави.

Срамувам се, защото онзи ден ние се снишихме.

Ние пак се снишихме. Не реагирахме на приказките на побеснелия бакалин, който никога няма да вижда по-далече от носа си.

Ние не му възразихме. Не станахме от масата. Продължихме да дъвчем бавно всеки залък, задоволявайки се да мислим, че този тип е кретен, и силно придърпвахме всичките си дрехи, за да се опитаме да покажем все пак някакво достойнство.

Какви мизерници сме. Толкова страхливи, толкова страхливи…

Защо сме такива и четиримата? Защо хората, които викат по-силно от другите, ни впечатляват? Защо агресивните хора ни смущават?

Какво не ни е наред на нас? Къде свършва доброто възпитание и къде започва мекушавостта?

Често сме го обсъждали. Толкова много сме се разкайвали пред корички пица и импровизирани пепелници. Не се нуждаем от никого, за да ни натиска по тила. Достатъчно сме големи, за да го превиваме сами, и какъвто и да е броят на празните бутилки, винаги достигаме до едно и също заключение: ако сме такива — мълчаливи и решителни, но винаги безпомощни пред тъпанарите, то е тъкмо защото нямаме никакво доверие в себе си. Ние не обичаме себе си.

Не лично, имам предвид.

Ние не се смятаме за толкова важни.

Не достатъчно, за да пръскаме слюнки върху елека на бай Молину. Не достатъчно, за да повярваме и за секунда, че нашите кански писъци биха могли да пренасочат кривата на неговите мисли. Не достатъчно, за да се надяваме, че реакциите ни на отвращение, хвърлените върху масата салфетки и съборените ни столове биха могли да променят по някакъв начин каквото и да било в развитието на света.

Какво ли би си помислил този порядъчен данъкоплатец, като ни види да се вълнуваме така и да напускаме жилището му с гордо вдигната глава? Той просто щеше да досажда на жена си цялата вечер, повтаряйки:

„Какви тъпаци. Не, ама какви тъпаци. Не, ама наистина, какви тъпаци…“

Защо да налагаме това на нещастната жена?

Кои сме ние, за да разваляме празника на двайсет човека?

Може също така да се определи, че това не е страхливост. Може също така да се допусне, че това е мъдрост. Да се допусне, че ние умеем да отстъпваме. Че ние не обичаме да стъпваме в лайната. Че ние сме по-честни от всичките хора, които се вълнуват непрекъснато, но от това няма никаква полза.

Да, ние така се ободряваме. Като си припомняме, че сме млади и вече твърде прозорливи. Че ние сме на разстояние хиляди лакти над мравуняка и глупостта не ни засяга толкова много. Ние й се присмиваме. Ние имаме нещо друго. Ние имаме нас. Ние сме богати другояче.

Достатъчно е да се вгледаме в себе си.

Има куп неща в главите ни. Куп неща, които са много далеч от тези расистки бълбукания. Има ги музиката и писателите. Пътища, ръце, бърлоги. Крайчета падащи звезди, прерисувани върху разписки от дебитната карта, откъснати страници, щастливи спомени и ужасни спомени. Песни, припеви на върха на езиците ни. Съхранени съобщения, зашеметяващи книги, мечета със сантиментална стойност и издраскани плочи. Детството ни, уединенията ни, първите ни трепети и първите ни планове за бъдещето. Всичките часове наблюдения и всичките приятелски жестове. Акробатичните трикове на Бъстър Кийтън. Писмото на писателя и преводача Арман Робен до Гестапо и стиховете на интересуващия се от психоанализа Мишел Лерис. Сцената от филма „Мостовете на Медисън“, когато Клинт Истууд се обръща и казва: „Oh… and don’t kid yourself Francesca…^[1] и онази, в която Никола Карати от филма «Най-хубавите години» насърчава подложените си на мъчения болни на процеса на техния палач. Баловете по повод 14 юли във Вилие. Миризмата на дюли в мазето. Нашите баба и дядо, сабята на господин Расин, бляскавата му броня от детската книга на карикатуриста Томи Унгер, фантазмите ни на провинциалисти и будуванията ни за изпити. Дъждобранът на госпойца Жан, когато тя се качва на мотора зад Гастон от хумористичния комикс на Андре Франкин. «Пасажерите на вятъра» от Франсоа Буржон и първите редове от книгата на Андре Горц към жена му (заедно с която се самоубил), които Лола ми прочете снощи по телефона, след като пак цял час се бяхме подигравали с любовта: «Ти ще станеш на осемдесет и две години. Ти се смали с шест сантиметра, тежиш само четирийсет и пет кила и си все така красива, чаровна и привлекателна.»

Марчело Мастрояни в «Очи чорние» и роклите на Кристобал Баленсиага. Миризмата на прах и сух хляб за конете, вечер, когато слизахме от автобуса. Семейство Лалан в техните работилници, разделени от градина. Нощта, когато пребоядисахме улица «Вертю», и онази, когато пъхнахме кожа от херинга под терасата на ресторанта, където работеше глупакът с тефлоновия тиган. И пътуването, когато се бяхме изтегнали върху кашони в задната част на някаква камионетка, докато Венсан ни прочете на висок глас «Установеното» от Робер Ленхар. Физиономията на Симон, когато чу Бьорк за пръв път в живота си, и Монтеверди на паркинга на развлекателния център «Макумба».

Всички тези глупости, всички тези угризения и сапунените ни мехури на погребението на Лолиния кръстник…

Пропадналите ни любовни връзки, скъсаните ни писма и приятелите ни по телефона. Паметните нощи, манията всичко и винаги да пренасяме в другото жилище и този или тази, които утре ще блъснем, хукнали след автобус, който няма да ни дочака.

Всичко това и още повече.

Достатъчно, за да не си погубим душата.

Достатъчно, за да не опитваме да спорим с тъпаци.

Да пукнат дано.

Те ще пукнат при всички случаи.

Те ще пукнат сами, докато ние ще бъдем на кино.

Ето какво си казваме, за да се утешим, че не си тръгнахме онзи ден.

Припомняме си също така, че всичко — привидното безразличие, сдържаността, слабостта също, това е по вина на нашите родители.

По тяхна вина или благодарение на тях.

Защото точно те ни научиха да обичаме книгите и музиката. Точно те ни говореха за друго и ни караха да гледаме по друг начин. По-високо, по-далече. Но пак те забравиха да ни дадат увереност. Те мислеха, че тя ще дойде от само себе си. Че сме готови донякъде за живота, а комплиментите ще ни похабят егото.

Грешка.

Тя не дойде никога.

И ето ни сега. Върховни смотаняци. Безмълвни пред нерваците с нашите пропуснати подвизи и със смътното ни желание за повръщане.

Прекалено много жълт крем може би…

Един ден, спомням си, бяхме семейно на плаж близо до Хосегор — а беше рядкост да бъдем семейно някъде, защото Семейството с главно С никога не е било точно за нас — нашият пап (нашият татко никога не искаше да му викаме татко и когато хората се учудваха, отговаряхме, че е заради май шейсет и осма. Много ни харесваше като обяснение, «май 68-а» беше като таен код, беше все едно да кажеш «Защото той идва от планетата Зорг»), та нашият пап, значи, трябва да е вдигнал нос от книгата си и каза:

«Деца, виждате ли този плаж?»

(Кот д’Аржан, разбирате ли за какъв плаж става дума?)

Е, добре, знаете ли какво сте вие за цялата вселена?

(Да! Лишени от пирожки!)

Вие сте песъчинка. Точно тази песъчинка там. Нищо повече.“

Ние му повярвахме.

Толкова по-зле за нас.