Анна Гавалда
Един подарен ден (2)

По този повод сега много обичаме да я разиграваме до безкрай. Всеки път като се видим, й говоря за приятелката ми Сандрин, която е стюардеса, и за отстъпките, които е в състояние да ни издейства благодарение на дюти фри магазините.

Например:

— Ей, Карин… Каква е според теб цената на регенериращия ексфолиант с витамин бе дванайсет на „Есте Лаудер“.

Тогава нашата Карин задълго се замисля. Съсредоточава се, затваря очи, представя си своята разпечатка, пресмята търговската си печалба, приспада данъците и накрая отронва:

— Четирийсет и пет?

Обръщам се към Лола:

— Спомняш ли си ти колко го плати?

— Хъм… извинете? За какво говорите?

— Твоят регенериращ ексфолиант с витамин бе дванайсет на „Есте Лаудер“, който Сандрин ти донесе оня ден?

— Какво за него?

— Колко плати?

— О, сега пък… Задаваш ми едни въпроси… Около двайсет евро, мисля…

Карин повтаря, задавяйки се:

— Двайсет евро! Регенериращият ексфолиант с витамин бе дванайсет на „Лаудер“! Сигурна ли си?

— Така мисля…

— Не, на тази цена определено е фалшификат! Сори, но са ви изиграли, момичета… Сложили са ви крем „Нивеа“ в контрабанден флакон и номерът е готов. Съжалявам, че трябва да ви го кажа — добавя тържествуваща, — но вашето нещо е боклук! Чист боклук!

Лола изглежда смазана:

— Сигурна ли си?

— Абсолююютно сигурна. Наясно съм с производствените цени все пак! Тези от „Лаудер“ използват само висококачествени етерични мас…

Точно тогава аз се обръщам към сестра ми с въпроса:

— Той не е ли у теб сега?

— Кой той?

— Ами твоят ексфолиант…

— Не, не мисля… О, напротив! Може би… Чакайте, ще видя в чантата си.

Тя се връща с флакона и го подава на експертката.

Ето я как слага полукръглите си очилца и оглежда предмета под лупа. Ние я съзерцаваме мълчаливо, зяпнали я в устата, и смътно разтревожени.

— Е, докторе? — осмелява се Лола.

— Да, да, наистина е „Лаудер“… Разпознавам миризмата… А и текстурата… Продуктът на „Лаудер“ е изключително специален като текстура. Невероятно… Колко казваш, че си платила? Двайсет евро? Невероятно — въздиша Карин и прибира очилата си в тяхното калъфче, калъфчето в торбичката „Биотерм“, а торбичката „Биотерм“ в чантата „Тод’с“. — Невероятно… Тази цифра може да е само производствената цена. Как искаш да се измъкнем от затрудненото положение, след като така подбиват пазара? Това е нелоялна конкуренция. Нито повече, нито по-малко. Това е… Вече няма марж тогава, те… Това наистина е нищо и никакво. Това ме депресира, знаете ли…

И потънала в бездна от недоумение, се утешава, бъркайки дълго захарта на дъното на безкофеиновото си кафе без захар.

В момента най-трудното е да запазим хладнокръвие до кухнята, но щом най-после сме в нея, започваме да хихикаме като разгонени глупачки. Ако майка ни мине оттам, се натъжава: „Колко сте подли двете…“, а Лола отговаря засегната: „Ъъъ… моля за извинение… Тази гадост ми струва седемдесет и два кинта!“ После прихваме отново и се превиваме от смях над миялната.

— Добре, с всичкото, което си спечелила тази нощ, би ли се включила в разходите за бензина по изключение…

— За бензина. И за пътната такса — казвам, разтривайки носа си.

Не ги виждам, но отгатвам, че тя се усмихва леко и доволно, а двете й ръце са поставени добре опънати върху стиснатите колене.

Аз се извивам, за да извадя едра банкнота от дънките си.

— Зарежи това — казва брат ми.

Тя изквичава:

— Но, ъъъ… Ама, Симон, не разбирам, защ…

— Казах, зарежи — повтаря брат ми, без да повишава тон.

Тя отваря уста, затваря я, повъртява се малко, отваря уста отново, чисти нещо несъществуващо от бедрото си, докосва пръстена си със сапфир, намества го отново, оглежда маникюра си, кани се да каже нещо… млъква окончателно.

Намирисва на разправия. Затвори ли си тя устата, означава, че са се карали. Затвори ли си тя устата, означава, че брат ми е повишил тон.

Това е толкова рядко…

Брат ми не се нервира никога, не говори лошо никога за никого, не познава злия умисъл и не съди ближния си. Брат ми е от друга планета. От Венера може би…

Ние го обожаваме. Ние го питаме: „Ама как успяваш да бъдеш толкова спокоен?“ Той вдига рамене: „Не знам.“ Ние продължаваме с питанките: „Никога ли не ти се иска да се поотпуснеш понякога? Да казваш много незначителни, много посредствени неща?“

„Но за това имам вас, красавици мои…“ — отговаря ни с ангелска усмивка.

Да, ние го обожаваме. Всички го обожават впрочем. Бавачките ни, учителките му, професорите, колегите му от офиса, съседите му… Всички.

Когато бяхме малки, се излягахме на мокета в неговата стая, слушахме плочите му и си крадяхме целувки, докато той ни пишеше домашните, а ние се забавлявахме да си представяме нашето бъдеще. Предричахме му: „Толкова си кротък, че ще се оставиш да ти се лепне някоя досадница.“

Бинго.

Добре мога да си представя защо са се карали. Вероятно заради мен. Бих могла да възпроизведа разговора им точно до въздишка.

Вчера следобед попитах брат ми дали може да ме вземе. „Що за въпрос…“ — обиди се той любезно по телефона. После мацето сигурно е изпаднало в криза, това ще ги накара да се отклонят много. Брат ми трябва да е вдигнал рамене и тя е добавила: „Ама, скъпи… за Лимузен… през площад «Клиши» не е съвсем напряко, доколкото знам…“

Наложило му се е да се насили, за да прояви твърдост, после са си легнали сърдити и тя е спала в хотел „Обърнат гръб“.

Станала е с лошо настроение. Повторила е пред кафето си от биоцикория: „Все пак твоята сестра лентяйка можеше да стане и да се домъкне дотук… Определено не се е претрепала от бачкане, нали?“

Той не е реагирал. Продължил е да изучава картата. Тя е отишла да се муси в банята си модел „Кауфман & Броуд“ (спомням си първото ни посещение… Тя, с нещо като ешарп от бледолилав муселин около врата, обикаля покрай зелените си растения и коментира своя Малък Трианон с бълбукане в гърлото: „Тук е кухнята… практична. Тук трапезарията… гостоприемна. Тук салонът… модулируем. Тук стаята на Лео… игрова. Тук мокрото помещение… необходимо. Тук банята… двойна. Тук нашата стая… светла. Тук…“ Останахме с впечатлението, че иска да ни я продаде. Симон ни беше изпратил до гарата и когато се разделяхме, му казахме пак: „Къщата ти е хубава…“ „Да, практична е“ — повтори той и поклати глава. Нито Лола, нито Венсан, нито аз не проронихме и дума по обратния път. Всички бяхме малко тъжни и, всеки в своя ъгъл, вероятно си мислехме за едно и също нещо: бяхме изгубили големия си брат и животът ще бъде значително по-труден без него…), после тя трябва да е погледнала часовника си поне десет пъти между тяхната резиденция и моя булевард, пухтяла е на всички светофари и когато най-после е натиснала клаксона — защото точно тя е натиснала клаксона, сигурна съм, — аз не ги чух.

Каква голяма беда.