Джон Кларксън
Единствен изход (34)

34.

Когато Мислович влезе в главното помещение на складовия хангар, той се изненада от голямото количество хора, които Зенко бе успял да събере за толкова кратко време. Зенко бе намерил най-подходящия отдушник за своята ярост — войната. Няколко души вече разопаковаха сандъците с АК-47.

Мислович махна с ръка на своя първи помощник.

— Зенко, я ела.

— Да?

— Ти ми каза, че оня, който е скочил зад Рейли и Радич, е бил същият чернокож дявол, който излезе на Беруик стрийт да спипа Девлин.

— Точно така. Висок, слаб, с налудничав поглед. Застрелях го веднага след като хвърли чантата в колата си.

— Той имаше ли маска на лицето?

— Аха. Дръпната до долу плетена шапка. С дупки за очите.

— И ти го застреля?

— След като хвърли парите в багажника обаче.

Мислович продължаваше да се опитва да подреди информацията.

— Почти съвпада.

— Какво?

След това изглежда Мислович разбра всичко.

— Оливър не знае за случилото се.

— За какво по-точно?

— За кражбата. Той не знае, че са отмъкнали парите.

— Какво искаш да кажеш?

— Един час преди да отидете там, той се обади, за да потвърди покупката тази вечер. Времето и мястото. Припомни ми условията. Оръжие и пари. Държеше сделката да се осъществи.

— И какво? Ми той просто е блъфирал, за да те накара да си мислиш, че не е замесен.

— Не, не, Зенко. Защо ще краде парите, след като може да ги получи за кокаина? И след това да продължи бизнеса в по-големи мащаби. Няма никакъв смисъл да краде сега от мен и да си съсипва бъдещето. Защо точно сега трябва да ме превръща в свой враг?

— Кой е казал, че тия животни могат да разсъждават разумно. Откраднал е нашите пари и сега може да продаде дрогата на някой друг. На това му викат двоен удар.

— Не. Не е чак толкова глупав. В това няма смисъл. Но във версията на Рейли има. Той ми каза, че неговият бос, някакво ченге на име Уолдрън, и Девлин са разбрали, че той е наш информатор. Уолдрън го е следил. Подслушвал му е телефона. Знаел е всичко. Те са го пребили, за да са сигурни, че той ще дойде да изтегли парите за нас. Казали са му, че искат да ни проследят до мястото на покупката на дрогата.

— Ще им се!

— Не. Прати няколко души по-късно навън да огледат, но едва ли ще намериш някакви ченгета. Те не искат нас. Те са искали парите.

— Ченгетата?

— Защо? Да не би това да е изключение? Ченгета, които крадат пари за дрога за себе си.

— Ми тогава откъде се появи мъртвият негър?

— Трябва да са подкупили това ненормално копеле и да са го пратили да грабне парите. Използвали са го за пушечно месо.

Зенко се намръщи, опитвайки се да проумее какво точно е станало.

— Как така?

Мислович му изложи фактите последователно.

— Слушай ме сега внимателно, Зенко. Старото ченге горе не ме лъжеше. Той ми каза, че ченгетата и Девлин са замесени в кражбата. Той дори мисли, че Девлин е откраднал парите. Но ти си застрелял човека на Оливър, който е хвърлил парите в багажника на колата, която е трябвало да го измъкне. Така че всички — черните, полицаите и Девлин са замесени.

— Черните трябваше да убият Девлин и жената снощи.

— Но Девлин е жив. И жената също е жива. Тя каза, че Девлин е мъртъв, но явно е лъгала. Говорих с нея тази сутрин.

— И какво е станало, по дяволите? Оливър не ти ли каза, че те са мъртви?

— Каза ми, че за всичко са се погрижили. Сигурно само си е мислел, че са мъртви.

— Но те не са.

— Точно така. Просто съпостави нещата, Зенко. Ченгетата са били по петите на Рейли, след като вие отидохте да се справите с американеца на Пикадили. Те са знаели, че Рейли ни подава информацията и ние знаем къде се крие Девлин…

— Значи мислиш, че те са го предупредили?

— Да. Разбира се. Те трябва да са предупредили Девлин. Оливър е изпратил маниака да ги убие. Ченгетата вече са подготвени за появата му и го залавят.

Зенко добави останалото.

— Обвинили са го в опит за убийство на жената и прочее.

— Точно така.

— Заради всичките стрелби и опити за убийство.

— Правилно — каза Мислович. — После подслушват телефона на Рейли и научават за парите.

— На другата сутрин.

— Да. Те вече са хванали черния дявол, Хинтън, и го убеждават да ги открадне за тях.

— Той прецаква Оливър и тръгва с ченгетата и Девлин.

— Да. И благодарение на теб, завършва мъртъв на улицата. Но ченгетата и Девлин взимат парите ни.

— Иване, тук всеки прекарва всички останали.

— Добре дошли на Запад. Какво, по дяволите, мислиш, че представлява търговията с дрога?

— Хм. Значи Оливър още нищо не знае.

— Може би още търси мъртвата си чернилка, но това не го спира да се опитва да приключи сделката за дрогата с нас.

— Значи Оливър все още си мисли, че правим бизнес?

— Да…

— Значи тогава какво?

— Сега всички тези копелета плащат.

— Добре.

— Аз си вземам шибания кокаин, а Оливър не получава нищо друго, освен куршум. Той е един некадърник. Не може да убие една жена. Той трябваше да разчисти цялата тая гадост. Неговият човек открадва моите пари. Тази жена още е жива и ме заплашва на всичкото отгоре. Оливър е пътник. Толкова. А ние избиваме всички тия черни хлебарки, ярдитата. Не искам нито един от тях да остане жив и да ми създава неприятности.

— Ще кажеш ли на Драган за това?

— Сега ще му се обадя. Но след като са изчезнали сто хиляди, няма начин да се опита да ме спре. Събери останалите хора тук.

— Окей. Кога тръгваме?

— Един час преди определеното за сделката време.

— Кога е това?

— Шест часът вечерта в склада на Оливър. Така че се появяваме там в пет.

За пръв път от няколко дни Зенко се засмя. Представата как неговите хора стрелят по ярдитата с техните АК-47 му донесе истинска наслада.

 

 

И в Хакни Оливър имаше подобни видения.

Всяко ярди в Лондон, което му дължеше някаква услуга или искаше да бъде член на неговата банда, се бе явил в склада, въоръжен и готов да убива. От Хакни, Стоук Нюингтън и Брикстън, те прииждаха, с револвери, автоматични пистолети, пушки, карабини, мачетета и саморъчно изработени оръжия от рода на окачени на вериги топузи и дълги ножове. Един мъж на име Роуч се яви с „Узи“ и амуниции. Скоро цялата тази войнствена сбирщина заприлича на някакво карибско племе, обявило война на друго племе. Върху старата дървена маса в приземния етаж на склада се виждаха цигарена хартия и пакети с ганджа. „Пичовете“ дърпаха от дебелите фасове и поглъщаха кутия след кутия черна и светла бира. Някой запали лула с прах и я заподава на останалите. Скоро вътре имаше над двадесет ярдита, готови да се хвърлят в битка.

Оливър се показа от своя офис в мецанина на склада. Беше се изкъпал, изтърпял превръзките и молитвите на Момма Сиентро, сменил дрехите си и дръпнал четири силни дози кока. Много рядко прибягваше към дрогата. Но знаеше, че сега кокаинът му трябва, за да издържи на болката при ходене в раненото бедро и на умората след снощната битка. И да спечели победа в смъртоносния бой, който скоро щеше да се разрази.

Когато видя колко много въоръжени мъже стояха долу в склада, размахвайки оръжие, кръвта му закипя. Никога не беше виждал събрани на едно място и по едно и също време толкова ярдита, готови да се бият. За момент дори се притесни да не би да бяха прекалено много. Една група в ъгъла бяха започнали особено грубиянска игра на домино. Играчите врещяха и удряха с плочките си по масата. Хвърчаха пари, разнасяха се хвалби и закани. Във въздуха витаеше ярост. Мина му мисълта, че като нищо тази напрегната, стимулирана дрогирана армия лесно може да се вдигне на бунт и да реши да завземе склада му. Само шестима от хората в склада бяха членове на собствената му банда. Фактът, че югославяните скоро щяха да хвърлят десет калашника сред цялата тази гмеж само увеличи притесненията му. В склада му имаше повече кокаин, отколкото бе виждал някога през живота си. А скоро на сцената щеше да се появи и едно малко съкровище във вид на пачки. Беше започнал опасна игра. Но при здравата доза кристален кокаин, който разпръскваше искри в главата му, Оливър установи, че всъщност изобщо не му пука.

Слезе в огромния хангар и всички очи се обърнаха към него. Опита се да привика своите хора, които се бяха пръснали из помещението. Някои от тях дори не бяха въоръжени. Къде, по дяволите, се бавеше Хинтън? Ако Хинтън беше тук, той знаеше, че каквото и да се случи, поне щеше да му остане удоволствието да знае, че Хинтън ще избие достатъчен брой от тях, преди да го съсипят.

Един от тях, Джони Тръмбъл, снажен на вид млад мъж с благородна осанка и тъмнокафява кожа, чиято коса падаше на меки блестящи къдрици, се отдръпна от чернокожата тълпа и се приближи тромаво до Оливър, вдигайки високо петте си пръста за поздрав.

— Моите уважения, Дон.

Тръмбъл беше негов потенциален съперник. Опасен мъж, който бе събрал около себе си неколцина главорези. Тръмбъл беше редовен клиент на Оливър, но Оливър знаеше много добре, че той седеше търпеливо и странеше от ярдитата, като правеше малки покупки и изчакваше да удари неговият час, когато с подкрепата на хората си щеше да стане новият Дон.

Оливър посрещна фалшивия израз на приятелски чувства с подходящата доза ирония и плесна ръката на Тръмбъл. Той прегърна през раменете по-високия мъж и го поведе към един от ъглите на хангара.

— Слушай, братко — заговори му кротко, — трябва ми твоята помощ. Тук са се събрали доста лоши пичове. Не мож да са опраим със сички наведнаж. Скоро ша започнат да са гърмят. Толкоз много оръжие е събрано тук, вътре.

— Да, човече. Бас държа освен това, че имаш доста ценни неща тук, за коит трябва да са погрижиш. Ко са напраиш на много печен, ша си имаме ного проблеми скоро. Мож да зема редовната си покупка сега и да изнеса манко повече от тук за тебе.

— Успокой топката, Джони. Не мож да праим сега покупки и да са пазарим. Имаме друга работа. После ша са погрижа за теб. Сеа не ма притеснявай за тез работи. Искам да разкараш няколко от тез пичове навън и да ги остаиш на улицата. Така квот влезе тук вътре не мож да излезе навън. С мен ли си?

Тръмбъл го възнагради с ослепителна усмивка. Която можеше да се окаже прелюдия към изстрел в стомаха или към споразумение. Тъй или иначе, Оливър трябваше да плаща. Сега беше длъжник на Тръмбъл и Тръмбъл го знаеше.

— Окей, Дон. Ша покривам отвън за тебе. После ша са опраим.

Тръмбъл събра петима от ярдитата и ги поведе навън. Оливър не го интересуваше какво щяха да правят, стига да са извън склада. Десет минути след като Тръмбъл напусна, се появи шайката на Леон Кингсмен. Бяха осем души. Всички — дрогирани, с техните прилични на балони плетени шапки, скриващи дългите им сплетени коси. Кингсмен и неговите сподвижници бяха последователи на растафарианизма^[1]. Щом влезе, Леон смъкна шапка и разтръска пред всички сплетената си грива. Беше огромна и вдъхваше страхопочитание.

Кингсмен носеше копринен костюм, отворена на врата риза и меки кожени обувки. На врата му проблясваше златен ланец, а в устата му — преден златен зъб. Той размаха два деветмилиметрови патлака и изрева нещо за мощта и закрилата на Ях. Ако изобщо съществуваше воин растафарианец, то това беше Кингсмен. Дори Оливър му се усмихваше почтително.

Иначе бандата на Кингсмен представляваше дрипава сбирщина, но Оливър знаеше, че те щяха да останат и да стрелят, докато не загинеше и последният от тях. Някой беше промил преди много време мозъците на тези мъже и повече нищо не можеше да проникне в тях. Дали ще стоят и ще си говорят, или ще стрелят, за тях нямаше особена разлика.

В три и половина Оливър се зае с деликатната задача да провери оръжието на всеки и да разпредели каква позиция да заемат при подготвяната засада.

Кингсмен с присъщия си ямайски темперамент беше рязък. Той настоя неговите хора да се бият отвън, което очевидно щеше да бъде по-безопасно отколкото да се бият вътре. Оливър склони, след като Кингсмен се съгласи да остави двама от воините си вътре. Оливър му каза да се разберат с Тръмбъл как да отцепят улицата, след като се появят югославяните. Отвън стърчаха около дузина други постройки, разпръснати сред празни участъци, обрасли с буренак. Оливър можеше да се надява, че всички те ще намерят къде да се скрият и да не се показват, докато югославяните не влезеха в склада.

Оливър започна да се притеснява по-малко от югославяните, колкото от това, което можеше да произлезе след клането. Тук щяха да се появят пари и автомати сред куп подивели ярдита, чиято кръв щеше да е кипнала след битката. Оливър разбираше, че той самият и неговата банда можеха да се превърнат в следващата им мишена. Той беше натъпкал кокаина в един сейф, скрит зад тухлена ниша в мазето на склада, но в този момент му се искаше стоката да не беше изобщо в склада. Къде, по дяволите, се бавеше Хинтън?

Детективите от района на Хакни, на които Уолдрън беше възложил да издирят Оливър, наблюдаваха склада на разстояние от няколко карета. Никога досега не бяха виждали толкова много ярдита, събрани на едно място. Беше очевидно, че положението става изключително сериозно. Те се обадиха и Витковски беше свързан директно с Уолдрън, който седеше в микробуса с Риналди и Едуардс.

Съобщението му беше ясно: ярдитата се подготвят за война. В склада имаше поне тридесет души. Витковски настоя да се обадят на главния си началник-група в участъка и да го предупредят за ситуацията. Уолдрън им каза непременно да го сторят и да се махат оттам. Той самият вече бе отправил три призива до Крейтън в Отдела за специални операции. Уолдрън не знаеше как Девлин го бе постигнал, но съзнаваше, че няма никакъв избор. Скоро на лондонската полиция предстоеше да се включи в една истинска малка война. Уолдрън знаеше, че Мислович подготвя същото нещо като Оливър. Вече бяха преброили двадесет и седем индивида, които влизаха и излизаха от склада на отсрещната страна на улицата. Каквото и да бе подготвил Девлин, скоро то щеше да излезе извън контрол.

— Окей — каза Уолдрън на Риналди и Едуардс. — Видях вече достатъчно. Вие двамата се махайте оттук. Идете и намерете онзи информатор, пристава в Прокуратурата. И ви напомням още веднъж, вие нямате нищо общо с тази работа.

Риналди нямаше нужда да му се повтаря.

— Имаш го. Ние изчезваме. Желая ти късмет.

Когато Уолдрън влезе в колата си, радиостанцията му запука. Прозвуча гласът на началника на Отдела за специални операции Томас Крейтън.

— Тук Крейтън.

— Да, сър. Джеймс Уолдрън.

— Уолдрън, какво мога да направя за теб?

Уолдрън си даваше сметка, че от тук нататък цялата му полицейска кариера щеше да виси на косъм. Всяка дума, която произнесеше, всяко съобщение, щеше да се записва от Скотланд Ярд. Старшите регионални началници щяха да се намесят в операцията. Главните началник-групи на участъците в Хакни и Сити щяха да бъдат в течение. Крейтън щеше да уведоми помощник-комисаря, който на свой ред щеше да предупреди главния комисар. Преди края на деня комисарят на столичната полиция почти със сигурност щеше да наблюдава операцията, която Джеймс Уолдрън предстоеше да разгърне.

Уолдрън беше обмислил и предвидил всичко. Планът му щеше да проработи само ако Патрик Рейли се окажеше мъртъв. Ченгето сигурно щеше да се превърне посмъртно в герой, но Уолдрън предпочиташе да заложи на първото и да преживее второто.

— Сър, запознат ли сте със случая с източноевропейската банда, с която си имаме работа напоследък?

— Да. Ожесточените престрелки във вашия участък. В центъра имаше още една такава пушилка. Двете свързани ли са?

— Да. Доста е напечено в нашия участък. Страхувам се, че ситуацията продължава да ескалира.

— Давай нататък.

— Един от сержантите ми е попаднал на обект, където е струпано автоматично оръжие.

— Продължавай.

— За съжаление, има голяма вероятност да са го пленили. Трябваше да се срещна с него, но още не се е появил.

— Какво е предположението ти?

— Мисля, че са го затворили някъде.

— Защо?

— Ще ви обясня, но сега не това е главният ми проблем.

— А кое?

— Тук са се събрали около тридесетина източноевропейци, които изглежда се готвят да предприемат нападение.

— Нападение над кого?

— Над банда ярдита в Хакни.

— Уолдрън, къде се намираш сега?

— В една кола в близост до пазара „Спитълфийлдс“.

— И кога стана всичко това?

— През последния час. Имам информация, че източноевропейците се канеха да се срещат със своите контрагенти ярдита в един склад близо до река Лий в Хакни. Мястото се намира зад Хомъртън Роуд. Предполагахме, че става дума за покупка на дрога, но сега ми се струва, че подготвят нещо като въоръжен набег върху тамошния склад. Ако може да се съди по досегашните им действия, изглежда се въоръжават, и то тежко.

— А какво става с твоя сержант?

— Не знам. Ще стоя тук, докато той излезе или те се появят заедно с него.

— Колко души казваш, че са?

— Според мен тук има около тридесетина човека. Тежковъоръжени. Имам сведения, че ярдитата в Хакни също разполагат с доста оръжие. Опасявам се, че Отделът за специални операции трябва да се намеси.

— Смея да кажа, Уолдрън, че ако не те познавах лично, щеше да ми е много трудно да повярвам на всичко това.

— Да. Но за съжаление всичко това е вярно.

— И какво искаш от мен?

— Мисля, че ситуацията изисква пълна мобилизация. На ваше място щях да изкарам всички сили, с които разполагам. Според мен ще си имаме работа с около шестдесет тежковъоръжени мъже. Много от тях с автоматично оръжие. Не бих препоръчал да се намесваме тук, на пазара — нямам представа колко цивилни граждани работят тук.

— И аз не смятам, че това е добър вариант. Вече сме изкарали екипи, които се опитват да контролират нещата в близост до този район. Там същите хора ли действат?

— Не знам, сър. Може би.

Последва пауза.

— Разглеждам картите на зоната на Хакни. Ще да е някъде в Хакни Уик — отново се обади Крейтън.

— Не съм го търсил на картата.

— Хомъртън Роуд, казваш.

— Да.

— Откъде знаеш за този обект?

— Има го във файловете ни. В последните няколко дни се занимавам с този случай.

— Добре, Уолдрън. Правя го изключително по твоя молба. Ти твърдиш, че в момента наблюдаваш тридесет въоръжени индивида Ай-Си 1, които според доклада ти, се канят да тръгнат масирано и да нападнат група от Ай-Си 3, наброяваща също тридесетина души. Това ли е твоят доклад?

— Да, сър.

— Добре. Сега ще задействам СО команда. Призовавам две подразделения ТО 19 за борба с безредици, всички Троянски подразделения и всички налични отделения на Сините барети. Къде е точното ти местонахождение?

— Аз съм на паркинга в района на пазара, на площад Спайтал, източно от сградата на пазара за цветя. Намирам се във форд сиера, регистрационен номер L711FXD.

— Записано. Остани на позиция. При никакви обстоятелства не се намесвай. Изпращам към теб ТВП и проследяващ екип. В момента тръгва полицейски хеликоптер за въздушно наблюдение на района. Остани на подслушване, Джеймс, и чакай заповедите ми.

— Слушам, сър.

На Уолдрън му беше ясно, че си подсигурява гърба, но също така и че разгръща широкомащабна операция. Ако Уолдрън се окажеше прав, Отделът за специални операции щеше да направи голям удар. Кариерата на Крейтън щеше неимоверно да дръпне нагоре. Ако Уолдрън грешеше, Крейтън беше записал разговора и щеше да се защити.

Уолдрън се размърда неспокойно на предната седалка на колата. В района на пазара движението беше слабо. Всъщност, обстановката изглеждаше толкова необичайно спокойна, че за момент Уолдрън се зачуди дали информацията за ситуацията нямаше да се окаже силно преувеличена от негова страна заради твърдението на Девлин, че предстои жесток сблъсък. Но не, изстрелите при банка „Барклис“ бяха истина. Броят на хората, които бе видял да влизат в склада също не беше илюзия. И докладът на Витковски от Хакни също не беше измислен.

А и въоръжените подразделения, които Крейтън беше задействал, определено си ги биваше. Подразделенията за борба с безредици ТО 19 се състояха предимно от специалисти, най-едрите и яки полицаи от целия персонал на лондонската полиция, наброяващ около тридесет хиляди мъже и жени. Основно, те бяха въоръжени с палки и щитове. Предназначението им беше да държат под контрол уличните безредици. Щяха да бъдат използвани за блокиране на цялата зона около склада. Ако някои от карибските съседи от околните жилищни блокове и къщи се разбушуваха заради престрелката в квартала, отредите за борба с безредиците щяха да ги държат под контрол, далеч от активната зона.

Троянските подразделения, състоящи се от по трима души, щяха да се използват за прикритие и за единични атаки на определени места, на подчинение на тактиците.

Главната атака щеше да бъде поверена на Сините барети. Тези мъже бяха от корпуса за бързо реагиране в рамките на Столичната полиция. Всички те бяха отлично тренирани, тежковъоръжени с карабини МР5 „Хеклер & Кох“, готови да поразят смъртоносно избраната цел, както и да влязат в ръкопашен бой. Сините барети не носеха по време на акция прословутите си памучни барети. Сега те бяха екипирани с шапки на карета, за да се виждат по-лесно. Но името „Сини барети“ се беше запазило. Действаха на отреди от по дванадесет души. Уолдрън нямаше представа колко такива отделения можеше да хвърли Крейтън, нито пък знаеше с точност количеството и вида въоръжение, с което разполагаха. Но това, което знаеше със сигурност, бе, че Крейтън щеше да приложи едно правило — масирана военизирана атака. Доколкото го познаваше, Крейтън може би щеше да координира със Скотланд Ярд възможността за намеса и на армията.

Скоро в Хакни предстоеше да се разрази същински ад и на Уолдрън му се дощя да поговори още веднъж с човека, който беше пуснал духа от бутилката — Девлин. Той излезе от колата с радиостанция в ръка и се приближи до близкия уличен телефон.

Този път се наложи телефонът да иззвъни три пъти. Девлин се отзова, досещайки се кой може да го търси.

— Уолдрън?

— Същият. Да не спиш?

— Да.

— Е, по-добре се събуждай. Предстои развръзката. Разчистване на сметките.

— По-точно?

— Мислович е събрал тук една малка армия. Досега успях да преброя двадесет и седем души. Ако той разполага с автоматично оръжие за всички тях, Бог да ни е на помощ. Горе, в Хакни, ярдитата също не си губят времето.

— В склада, чийто адрес ми каза ли?

— Да.

— Окей.

Девлин погледна часовника си. Беше малко преди четири. Той надзърна през широкия прозорец на стаята си, която гледаше към малката градинка зад „Дрейкът“. Небето беше вече притъмняло и Девлин можеше да предположи по брулещия вятър, че скоро студеният вечерен бриз ще докара дъжд.

— Уолдрън, ти уведоми ли твоите хора?

— Да.

— Бих казал, че до началото остават по-малко от два часа. Каква е стратегията?

— Проследяваме югославяните. Оставяме ги да стигнат до Хакни. Районът е много по-изолиран. Ще разполагаме с по-добра възможност да ограничим полето на бойните действия и да ги изловим всички наведнъж.

— Звучи разумно. Ще се видим, щом всичко свърши, инспекторе. Вие свършихте добра работа.

— Ти какво смяташ да правиш?

— Наистина ли искаш да знаеш?

Последва пауза.

— Не. — Уолдрън закачи слушалката на уличния телефон.

 

 

Девлин се беше събудил необичайно бодър и гладен като вълк. Той се обади на румсървиса и си поръча салата „Цезар“, сандвич с печено пиле, чипс и каничка кафе.

Докато чакаше храната, провери „Глок“-а, който му напомни за Бен. Той вече бе задействал чрез мрежата на „Пасифик Рим“ операция по издирването на Бен. Девлин все още не знаеше дали той е жив, или мъртъв.

В пълнителя на „Глок“-а бяха останали само три патрона, а Девлин не разполагаше с време да намери повече. Трябваше да му стигнат. Девлин знаеше, че ако му потрябва оръжие, в Хакни щеше да има в изобилие.

След това прегледа екипировката си от необходими вещи и ги подреди внимателно на леглото.

След като беше напуснал гара Ливърпул, той бе напазарувал набързо в няколко магазина около площад Слоун. Разполагаше с най-голямата карта на Лондон, с навито осемнадесетметрово найлоново въже за алпинисти, малък лост и компактен бинокъл. Към всичко това той добави манрикито си и комплект месингови стеги.

Докато успее да се облече в черни памучни джинси, черна тениска, тъмна вълнена риза и чифт обувки с гумени подметки каквито носеха спортистите при игра на изкуствен терен, румсървисът на „Дрейкът“ отново потвърди своята превъзходна репутация, поднасяйки храната на Девлин гореща и уханна. Девлин започна да се храни бавно, като контролираше дишането си и съсредоточено се опитваше да предвиди развоя на събитията.

Привърши с кафето, усещайки ободряващия ефект на кофеина.

После седна в креслото, в което преди броени часове беше седял онзи нещастник, Рейли, и затвори очи. Абстрахира се от всичко останало и внимателно анализира готовността си за действие.

После седна до бюрото и проучи района по картата. Тя го ориентира, показвайки му всички улици и открити пространства, макар че на нея не бяха означени сградите. Девлин щеше да види разположението им едва когато пристигнеше там.

Време беше. Той откъсна една страница от справочника, на която бе обозначен районът, сгъна я и я постави в джоба на ризата си. Изправи се и облече тъмнокафяво кожено яке, след което сложи внимателно всеки предмет от екипировката си на леглото в многобройните си джобове. Ако някой погледнеше едрия мъж отстрани, нямаше как да предположи колко много неща от занаята носи по себе си.

Сега Девлин беше стигнал до онова спокойно състояние на духа, което му беше необходимо, за да свърши докрай започнатото. Беше преценил, че това включваше само още два хода от негова страна, всеки от който трябваше да завърши със смърт. Той се изправи и напусна стаята.