Джон Кларксън
Единствен изход (11)

11.

Отвъд реката, в един бандитски ирландски квартал, Бен Джонсън оглеждаше топките върху масата за снукър. Намираше се в Килбърн Снукър Сентър. Рекламната табела отвън предлагаше единадесет маси за шампионати по снукър и „законно лицензиран“ бар. Възможността човек наистина да изиграе шампионски мач по снукър в затъмнената и опушена зала беше никаква. А „лицензираният“ бар се състоеше от шкаф с няколко бутилки уиски върху него и малка охладителна камера с две прегради, натъпкани с бира. Но тъй като заведението беше отворено двадесет и четири часа на ден и управата му бе позволила да има вътре в служебното помещение свое собствено местенце, салонът за снукър служеше на Джонсън като двадесет и четири часова телефонна служба, като склад и като място за отдих, което означаваше, че мястото удовлетворява повечето му потребности. В момента обаче той си блъскаше мозъка как да изпрати трите останали върху масата цветни топки в дупката.

Противник на Бен беше един деветнадесетгодишен мулат на име Тюел, който си въобразяваше, че е много печен и отракан играч. Той пушеше ръчно навита папироса със смес от тютюн и марихуана и нетърпеливо очакваше следващия удар на Бен.

Тюел се мислеше за голям играч и се надяваше да изработи този дебел смотаняк. Но по някаква необяснима причина беше загубил три от последните четири игри. Играеха срещу петарка на игра плюс двайсетарка за този, който вземеше четири от седем игри. Крайно време беше играта да се обърне и той да спечели залога. Вече губеше търпение.

Тюел присви очи и се загледа в Бен, а после в масата с топките. Мислеше си, че противникът му е прекалено едър, прекалено бавен и тъп, за да го победи. Мъжът продължаваше да обикаля около масата с наведена глава. Имаше огромен корем и вместо да говори, ръмжеше. Не беше възможно да го победи.

Тюел гледаше едрия мъж, но всъщност не го виждаше. Ако наистина го виждаше, щеше да разбере, че този сто и двадесет килограмов мъж е як като дъб. Вярно, че имаше голям корем, но цялата му фигура бе такава. Големи китки, големи ръце, голяма глава. Бен Джонсън просто целият беше масивен и тялото му се състоеше преди всичко от мускули. Мускулите го правеха да изглежда по-лек, отколкото всъщност беше, когато стоеше изправен. И въпреки че държеше главата си приведена, очите му непрекъснато шареха нагоре-надолу из залата. Погледът на Бен не пропускаше почти нищо. Точно в момента му доставяше удоволствие да наблюдава как хлапакът очаква от него да нанесе погрешен удар. Джонсън знаеше, че мулатът скоро щеше да разбере, че Бен ще направи поредния си точен удар и ще затвърди победата си. Едва тогава щеше да започне същинското забавление.

Бен запрати малката жълта топка в дупката и тъкмо тръгна да заобиколи, за да се прицели в оранжевата, когато управителят му извика от бара:

— Ей, Бен, търсят те по телефона!

Бен обаче се задържа и нанесе удара си. Билярдната топка се завъртя ефектно, чукна и отпрати последната в мрежата на кошчето. Оставаше му само един удар до окончателната победа.

Бен напусна масата и отиде да се обади по телефона. Не каза нито дума, нито се обърна да погледне хлапака, но знаеше, че не се побира в кожата си от яд. Докато вдигаше тежката слушалка на старомодния настолен телефон, той беше убеден, че младокът най-после си е дал сметка какво всъщност се бе случило.

Тюел намръщено изгледа билярдната топка. Припомни си последните няколко удара от играта. Снукърът не беше лесна игра. Не можеше да се разчита на късмет. Мръщенето му премина в подигравателна усмивка. Изпита отвращение, после гняв, не, ярост! Този дебелак го беше изиграл. Как можа да позволи на този шибан тъпанар да го измами? Фактът, че Тюел можеше да краде, да лъже, да мами всеки, който му попаднеше, в момента нямаше никакво значение. Той тутакси реши, че онзи бе играл нечестно.

Бен говореше по телефона, но в същото време наблюдаваше тарикатската походка, с която Тюел се отправи към тоалетната в дъното на салона.

— Джонсън — каза кратко той в слушалката.

От другата страна на линията беше Девлин. Той бе направил мигновено избор от списъка, изпратен му от госпожа Банкс по факса в хотел „Дрейкът“.

— Бен, аз съм Джак Девлин. В града съм. Имам работа за теб. Свободен ли си?

Бен познаваше Девлин от мрежата на Чоу. Беше работил с него по една задача и Девлин го бе препоръчал за втора. И двете операции бяха минали гладко. Бяха му платили добре.

— На разположение съм, господин Девлин.

— Хубаво. Тогава те включвам. Не става дума за „Пасифик Рим“, но използвам техните ресурси. Това е мой ангажимент. Трябва да защитим една жена и детето й. Хората, които я преследват, са опасни. Главорези. Смятам да се опитам да облекча положението й и да я измъкна от страната колкото се може по-бързо. Трябва ми охрана, човек, който да я пази, докато направя няколко хода. Все още ли се интересуваш?

— Да, сър.

Тюел се появи от тоалетната. Той се отправи небрежно към една от масите, която се намираше близо до изхода. Зад вратата имаше стълба, водеща надолу към улицата. Той се облегна на масата и погледна към Бен. Бен разбра какво ще се случи. Той се пресегна и взе в ръка една билярдна топка от купчината, подредена на бара, като продължаваше да слуша Девлин.

— Смятам, че всичко ще приключи за четири-пет дни.

— Добре. Кога ви трябвам?

— Опасявам се, че веднага.

— Окей. Вие къде сте?

Девлин му каза адреса на Гейнсфорд стрийт.

— Каква екипировка ще ни трябва?

— Искам да ми осигуриш една деветка.

— Добре. Няма проблеми.

— Бих те посъветвал да вземеш за себе си нещо по-тежко.

— Разбирам.

— Каквото прецениш.

— Ясно.

— За колко време смяташ, че ще дойдеш дотук?

— Имам всичко под ръка. За един час.

— Много добре. Благодаря. Довиждане.

Девлин затвори телефона, но не и Бен. Той продължи да слуша сигнала „свободно“.

Тюел запристъпва тромаво като нетърпелив новобранец, който се чуди какво да предприеме. За миг Бен си помисли, че момчето може и да не го направи, но сгреши. Тюел изведнъж пъргаво пое към изхода.

С леко и бързо движение Бен отпрати билярдната топка към главата на мулата. Тя профуча на около педя разстояние и се тресна в стената до изходната врата. В залата за снукър имаше още шестима души плюс управителя. Всички те извърнаха погледи, за да видят какво става. Никой не промълви дума, освен Тюел, който изкрещя:

— Какво, по дяволите, правиш, шибан тъпанар?

— Стой си на мястото.

— Майната ти! — Няма начин едрият дебелак да ме хване, помисли си Тюел. Той се изпъна, посочи с пръст Бен и изкрещя: — За какъв се мислиш бе, че ще ме замерваш?

Бен остави слушалката, но не помръдна от бара. Тюел продължи към изхода, бълвайки псувни и заплахи.

В този момент Бен се спусна след него. Тюел застина от изненада при светкавичното движение на Бен. Стъписването му отне една ценна секунда и той не успя да се изниже през изхода навреме. Преди вратата да хлопне, Бен вече бе набрал пълна скорост. Тюел се бе озовал навън и бе взел първите няколко стъпала надолу, без да поглежда назад. Ако го бе направил, щеше да се удиви от лекотата, с която Бен се подпря на ръба на последната маса между него и изхода и я прескочи, сякаш го беше правил всеки ден.

Тюел вече стъпваше на втората група стъпала, когато Бен блъсна вратата, взе осемте стъпала на две гигантски крачки и се приземи на площадката с такъв тътен, че плочата завибрира. Не бе нужно Тюел да се обръща, за да разбере, че го бяха хванали в капана. Как, по дяволите, този грамаден кучи син го бе настигнал толкова бързо?

— Говно — процеди той.

Обърна се и видя на горната площадка застрашително надвисналия Бен, само на десетина стъпала от него. Но жилавият мулат беше нагъл. Той измъкна автоматичен нож от задния си джоб и замахна към Бен.

— Мамицата ти, тъп дебелак! Не ме приближавай, че ш’те изкормя!

Той изпъна ръка с ножа, насочен към Бен, и заотстъпва заднишком към металната врата на стълбата.

Бен го изгледа отвисоко. Арогантната заплаха го вбеси:

— Остави парите на стълбата и ще те пусна да си идеш. Дължиш ми тридесет и пет лири.

— Ти не си спечелил последната игра.

— Щях да я спечеля, ако беше останал.

Тюел на драго сърце щеше да остави парите. Но, за жалост, ги нямаше. Той се обърна и побягна към вратата.

Търсеше си го. Бен предвидливо се бе запасил с още една билярдна топка. Той я запокити с такава сила, че когато тя удари Тюел по гърба, счупи две от ребрата му. Нещастникът залитна напред и блъсна главата си във вратата.

Бен слезе бавно, вдигна го от пода за колана, отвори вратата с ритник и го изхвърли на улицата. Тюел се стовари върху паважа, като ожули рамото, лявата си буза и коляното. За негов късмет, все още стискаше ножа в ръката си. Извъртя се и замахна към Бен, които се бе спрял на достатъчно разстояние, за да избегне върха на острието. Бен изрита ръката на Тюел с такава сила, че счупи радиалната му кост, точно над китката. Ножът отхвърча на улицата.

Бен повдигна Тюел и го запокити върху покрива на една кола. Сграбчи предния джоб на джинсите му и го отпра. Беше празен. Продължи със следващия джоб. Същата работа. Разкъса панталоните му. Никакви пари.

Преобърна го и тъкмо се канеше да разкъса и задните му джобове, когато мулатът изврещя:

— Стига бе! Нямам пари!

Бен се спря.

— Тогава няма да залагаш, момченце!

— Ти ме прекара!

— Млък.

Тюел затвори уста.

Бен го обърна така, че да може да го вижда. Заби големия си пръст в лицето му и каза:

— Не са само парите, които ме дразнят. Ти ме дразниш повече. И цялата измет на тази земя като тебе. Не ми се мяркай пред очите. Ако те видя, току-виж съм си помислил, че се влачиш подире ми, за да ме убиеш, но аз ще те убия пръв. А сега се пръждосвай, по дяволите!

След което Бен зашлеви Тюел достатъчно силно, за да му разкървави носа, блъсна го още веднъж върху покрива на колата, обърна се и закрачи обратно към залата за снукър.