Джон Кларксън
Единствен изход (33)

33.

Ани караше волвото толкова бързо, колкото трафикът позволяваше. Девлин седеше на задната седалка и се мъчеше да се освободи от зеления пуловер.

— Добре, забави малко — каза й той. — Карай нормално. Опасното мина.

Ани бе започнала да се изнася вдясно, за да изпревари потока автомобили пред нея, но забави и продължи със същата скорост като останалите коли. Улицата се бе стеснила до две платна. На няколко метра напред колоната беше спряла на червено. Искаше й се да се обърне и да заговори на Девлин, но не смееше да отделя поглед от пътя.

— Като стигнем на следващата пресечка, завий надясно, за да сляза — спокойно нареди Девлин.

— Ти го уби, Джак, нали?

— Да. Убих го.

— Ти го искаше, нали?

— Да. Но съжалявам, че трябваше да го направя.

— Не, не съжаляваш. Аз щях да го направя. С радост щях да дръпна спусъка.

— Само първия път, Ани. Само първия път е така.

Движението отново бе възстановено и Ани замълча, продължавайки към следващата пресечка. Девлин си бе сменил облеклото с това от „Дрейкът“. Беше свалил тъмните панталони. Той направи няколко движения на задната седалка и нахлузи чифт панталони от фин вълнен плат в маслинен цвят и кашмирен жълтеникав блейзър. Под зеления пуловер беше сложил ленена риза в кремав цвят. Вече беше облечен напълно различно от който и да е от присъстващите на сцената на инцидента. Смяната на облеклото му бе отнела по-малко от три минути.

— Като завиеш, спри и ме изчакай да изляза. После продължи напред, докато напуснеш района. Карай в продължение на петнадесет минути колкото се може по-далеч оттук и прибери колата в някой гараж. После вземи такси и се върни в клиниката. Ако попаднеш на задръстване, просто остави колата, метни се на метрото или вземи такси и напусни района.

— Добре.

— Върни се в клиниката и остани с Елизабет.

— Оставяш ме да се оправям сама?

— Сега те няма да те търсят.

— Защо?

— Ти вече не си в челния списък на набелязаните жертви.

Тя спря на ъгъла. Девлин излезе бързо и измъкна кожената чанта от багажника. Напъха панталоните и пуловера в нея и пристъпи до шофьорското стъкло.

— За всеки случай не оставяй нищо в колата. Ако я намерят, приятелката ти ще сметне, че е била открадната. Иначе можеш да я върнеш обратно в Кеймбридж, когато всичко свърши.

— Добре.

Ани се стараеше да изглежда твърда пред хладнокръвната физиономия на Девлин, но изведнъж усети, че от очите й бликват сълзи. Гласът й изневери. Но Девлин не се разколеба, само каза:

— Остани в клиниката, докато ти се обадя.

Без да каже нищо повече, той се обърна и се отдалечи.

След като подкара, Ани се опита да анализира чувствата си. След като Девлин си бе заминал, желанието й да заплаче я бе напуснало. Защо я караше да се чувства така? Тя не бе свикнала мъжете да се държат по този начин с нея. Но после си даде сметка, че обикновено не се интересуваше какво правят мъжете, освен ако не беше нещо, което тя искаше. А сега Девлин не правеше ли това, което очакваше от него? Защо да плаче тогава?

Но тя беше станала съучастник в убийство! Да, в убийството на един звяр в човешки образ, което все пак си беше убийство. Тя се опита да разбере какво чувства. Не, не изпитваше нищо. Никакво чувство за вина. Ако изобщо чувстваше нещо, то беше облекчение. Може би изпитваше известно безпокойство, че ще я заловят, но това беше всичко. Въпреки че убийството беше станало пред очите й, изстрелът я бе накарал само да трепне, при все че усети как тялото на Хинтън се блъсва в задницата на колата. Струваше й се, че още надушва миризмата на пушек от оръжието на Девлин, но си даде сметка, че изобщо не я интересува, че Девлин беше убил онзи тип. Единственото нещо, което я караше да изпитва известна болка и съжаление, беше мисълта, че може би няма да види Джак Девлин повече.

 

 

След като напусна Ани, Девлин се насочи право към задния вход на гара Ливърпул. Бързо стигна по улицата на гарата до малко площадче, мина покрай една грандиозна метална скулптура и се озова в дълъг пасаж, водещ към главния терминал. Пасажът беше пълен с табла с разписания, рекламни билбордове и красиво аранжирани витрини на магазинчета.

Гара Ливърпул представляваше главния разпределителен възел за влаковете и за линиите на метрото. Цялата беше изградена от стъкло, керамични стени и мраморни подове. Цялата конструкция на гарата се крепеше на носещи греди, издигащи се дъговидно над главния терминал, свързани така, че да поддържат огромния сводест остъклен покрив, който покриваше пероните.

Докато вървеше по главния покрит пасаж Девлин се заоглежда за багажно отделение. Наложи се да попита двама души, които го насочиха към задния вход. Помещението за багаж беше скрито вляво, зад един павилион за меки мъжки шапки, в участък, далече от главния терминал, вероятно за да се предотвратят значителни щети по пероните и по билетните гишета, в случай че някой терорист реши да постави бомба.

Девлин си купи „Лондон Таймс“ и последния брой на списание „Вог“, и ги постави върху купчинката пачки на дъното на чантата. Върху тях постави дрехите, които беше носил при нападението в банката. Той се наведе към чантата и ги подуши. От пуловера все още се усещаше лек мирис на барут. Той го натика на дъното, надавайки се, че слабата миризма няма да накара служителите в багажното да се усъмнят, че вътре има взривно устройство. Съдържанието почти изпълни чантата.

След мирната декларация на ИРА, персоналът, който обикновено проверяваше багажа за бомби, малко се бе поотпуснал. Ниският, плешив мъж, който обработваше лявото багажно отделение, огледа чантата на Девлин само колкото да се увери, че вътре няма нищо опасно.

След като се осведоми, че гардеробът работи до девет часа, Девлин отново се вля в потока от хора, движещи се по главната алея. Дори в разгара на деня, из гарата се движеха голям брой пътници. Девлин без проблем се скри в тълпата.

Той премина почти по цялата дължина на алеята, докато съгледа телефонни апарати при входа на метрото. Вдигна слушалката и набра някакъв номер, чудейки се колко ли от участниците в инцидента щяха вече да бъдат мъртви по времето, когато багажната служба вече щеше да е затворила.

 

 

След като Зенко се отказа да застрелва Рейли, Уолдрън се успокои и продължи да следва червения сааб. Проследяването протичаше гладко. Риналди и Едуардс бяха достатъчно опитни ченгета, за да могат да следват една кола из улиците на Лондон, без да бъдат забелязани и без да я изтърват от поглед. Те поддържаха връзка по радиото и ловко изскачаха напред-назад, озовавайки се ту пред, ту зад сааба.

Уолдрън знаеше, че можеше да разчита на Риналди да си държи езика зад зъбите за това твърде необичайно назначение. Едуардс щеше да се съобрази с поведението на партньора си. Риналди мразеше началник-групата Фентън почти толкова, колкото и Уолдрън. Но никаква омраза към Фентън нямаше да може да накара Риналди да мълчи, в случай че някой пръснеше мозъка на един полицейски сержант на задната седалка на колата, която той бе получил задача да преследва. Такива неща не се случваха всеки ден.

Сега-засега Уолдрън се бе залепил за сааба, решил да следва плана на Девлин, въпреки че изобщо не беше сигурен какво точно се канеше да направи Девлин. Ако американецът беше извършил всичко това само за да изчезне с парите на югославяните за дрогата, Уолдрън реши, че той лично ще го залови и сам ще го застреля.

Шофьорът на Зенко, Роланд, правеше задачата на ченгетата безкрайно лесна. Той просто караше кротко и не правеше нищо, за да се отърве от възможни преследвачи. Тежкият лондонски трафик правеше придвижването им относително бавно и същевременно ги улесняваше в проследяването на сааба.

Движеха се в западна посока, спирайки по кръстовищата. Тъй като не бяха излезли на магистрална улица, Уолдрън реши, че ще останат в града.

Уолдрън поддържаше връзка с екипа си по радиото, но говореха с къси и кодирани фрази, за да не може останалият полицейски персонал да засече разговорите им.

Въпреки пронизващата болка и значителната загуба на кръв, Роланд успя да се добере до „Марла’с“ на булевард Портобело. Уолдрън спря колата си точно зад сааба. Риналди продължи напред, подминавайки червената кола и спря малко по-далече по улицата. Така саабът се оказа прихванат и от двете страни.

Риналди слезе от колата и влезе в ресторанта. След миг от него излязоха двама помощник-сервитьори, придружени от тъмнокос, тромав мъж, Жменко, който носеше няколко кърпи и готварска престилка. Той им помогна да покрият окървавения крак на Роланд с престилката и накара сервитьорчетата да внесат Роланд в ресторанта. Те прихванаха Роланд от двете страни, докато Жменко попиваше с кърпите голямото количество кръв, изтекла в предната част на колата. Докато той работеше, Зенко му заговори нещо от задната седалка. В това време Радич последва Роланд в ресторанта. След като кръвта беше изчистена, Жменко постави чисти кърпи на шофьорската седалка и седна зад кормилото. Уолдрън потегли и този път остави белия микробус пръв да тръгне след тях.

Червеният сааб зави и се насочи в посоката, от която бяха дошли. Уолдрън и екипът в белия микробус увиснаха на опашка след тях. Оказа се, че карат през центъра, само на няколко карета встрани от банка „Барклис“. На Уолдрън му беше трудно да повярва, че ще минат със същата кола през зоната на престъплението, но не забелязаха никакви полицаи, нито някой спря югославяните. След като с мъка си проби път през натоварения трафик, саабът се насочи към оживената търговска зона, известна под името „Спитълфийлдс“. Разположението на огромна площ тържище беше заобиколено от островърхи сгради. В ранните часове на утрото тук гъмжеше от търговци. Някои предприятия имаха постоянни представителства и магазини в района, които бяха отворени през целия ден. Но сега беше почти празно. Уолдрън прецени, че ако последва сааба през лабиринта от улички и алеи, които се виеха и кръстосваха из пазарището, щяха веднага да го забележат.

Риналди спря белия микробус на паркинг близо до Лам стрийт, докато саабът зави надясно по една от тесните улички, водещи напряко през пазарището. За техен късмет, саабът спря наблизо, на видно място. Уолдрън удари спирачки на същия паркинг, оставайки на разстояние от микробуса. Той наблюдаваше как Зенко, Жменко и Рейли изчезват в една складова постройка, разположена на ъгъла на пазарната зона. Входът на склада се намираше на около десетина крачки навътре от улицата, но се виждаше добре откъм паркинга.

Радиостанцията на Уолдрън запука и той чу гласа на Едуардс:

— Май се приземиха.

Уолдрън отвърна.

— Да изчакаме няколко минути. Ако не излязат, двамата останете тук и наблюдавайте мястото. Трябва да намеря телефон. Ще се върна след няколко минути. Ако се раздвижат, извикайте ме.

Уолдрън излезе от колата и се насочи към един уличен телефонен апарат, недалеч от гара Ливърпул. Докато вървеше, прецени, че изборът на мястото не е случаен. Беше близо до банката, но на забутано място. Движението с коли навътре и навън трудно можеше да бъде проследено. И ако югославяните искаха да пласират стока от този район, независимо дали дрога, оръжие или цветя, това можеше да стане, без изобщо да привлече нечие внимание.

След около десет минути Риналди и Едуардс забелязаха как Зенко излезе от склада с още двама други мъже. Те се отдалечиха от пазара. Пет минути по-късно един фиат спря до сааба. Зенко даде някакви разпореждания на двамата и те започнаха да изваждат разни неща от багажника на сааба и да сменят табелките с номерата отпред и отзад.

Докато ставаше всичко това, Уолдрън говореше от уличния телефон с един от неговите хора, който беше получил съобщението на Девлин, който можеше да бъде намерен в стаята му в „Дрейкът“. Получи също така доклад от детективите в Хакни, че са открили Оливър в неговия склад. Те съобщаваха местонахождението му. След това набра номера на хотел „Дрейкът“.

Девлин вдигна слушалката още при първото позвъняване.

— Да.

— Тук е Уолдрън. Това ли имаше предвид като ми каза, че ще го правиш по твоя си начин? По дяволите, човече, какво се опитваш да направиш?

— Успя ли да проследиш развоя на събитията?

— Да, проследих всичко, докато не зави зад ъгъла. Не бях сигурен дали не са те застреляли.

— Не. А ти къде си?

— Близо до проклетата банка. Пазарът „Спитълфийлдс“. Пуснахме опашка на югославяните из целия град, докато не спряха тук. Изглежда са наели една малка сграда точно зад пазара.

— Къде се намира пазарът „Спитълфийлдс“?

— На няколко преки от гара Ливърпул.

— Интересно…

— Защо?

— Няма значение. Мислович там ли е?

— Не съм го видял, но предполагам, че е тук. Взеха Рейли със себе си. Предполагам, че ще искат да разберат от него къде са им отишли парите.

— И аз така предполагам.

— Какво направи с тях? Колко са?

— Не съм ги броил.

— Достатъчни ли са, за да се купят килограми кокаин?

— Да.

— Защо ги взе? Сега как ще направят сделката с ярдитата? Какво точно целиш?

— Само гледай и ще разбереш. Много скоро всичко ще ти стане ясно.

— Какво ще ми стане ясно?

— Ами онова, което ще стане по-нататък.

Уолдрън съобрази, че Девлин едва ли ще стане по-открит.

— А Рейли? — попита той.

— Какво Рейли?

— Не можем просто ей така да го оставим там.

— Защо не? Че нали тъкмо там му е мястото, по дяволите!

Уолдрън се замисли за миг и не можа да не се съгласи.

— Бих се обзаложил, че той няма да излезе жив оттам — рече той.

— Толкова по-добре. На теб какво ти пука, Уолдрън?

— Пука ми само от това дали няма да ме питат защо не съм му се притекъл на помощ и не съм го измъкнал.

— На твое място просто бил премълчал, че съм знаел къде се намира. Ако ме попитат, ще кажа, че Рейли ми се е обадил, че ще бъде еди-къде си и че те моли да отидеш там.

— Е, и аз съм отишъл, но не съм предприел нищо.

— Чакал си го.

— Искаш да кажеш да дам вид, че съм знаел точното му местонахождение?

— Доколкото разбирам, на това място са съсредоточени много обекти. Откъде, по дяволите, би могъл да знаеш къде точно се намира той?

— Така е.

— Разбра ли къде е Оливър?

— Да. Той се намира в един склад в Хакни, близо до реката Лий.

— Река?

— Всъщност, по-скоро канал. Този район не ми е много познат. Би ли ми казал какво точно смяташ да правиш, Девлин?

— Защо ти трябва да знаеш?

— Защото съм замесен.

— Не толкова, че да ти навреди.

— Откъде си толкова сигурен?

— Виж какво, Уолдрън, казах ти, че нямаш избор. Трябва да го преглътнеш и да изиграеш своята роля.

— Моята роля в какво?

— В последната битка. Взех парите, за да накарам югославяните да си помислят, че ярдитата са им ги откраднали.

— Какво?

— Чу ме много добре.

— Защо, по дяволите, правиш това? Как го направи?

— Няма значение. Просто разбери, че покупката на дрогата сега е нещо второстепенно. Гледай югославяните да тръгнат след ярдитата. Бих те посъветвал да подготвиш хората си да овладеят положението. Няма да е лесно.

— Ами ако не повярват, че ярдитата са го направили?

Девлин знаеше, че Уолдрън няма да престане да задава въпроси, докато не получи отговор.

— Защото те мислят, че грабежът е извършен от наемния убиец на Оливър. Тялото му е пронизано от техни куршуми и лежи на ъгъла, недалеч от банката. Той носеше черна маска за ски, зелен пуловер и тъмни панталони.

— Боже мой, Девлин, как си успял да им скроиш всичко това?

— Едвам.

— Кой го уби?

— Питай човека на Мислович. Онзи, дето прилича на булдог, облечен е в кафяв костюм.

— Той е тук.

— А ти знаеш къде съм аз, така че престани да се притесняваш. Продължавай да следиш двете групировки. Подготви частите си. Онези, дето имат оръжие. Скоро ще ти се наложи да направиш толкова арести, че да задоволиш всички, дето искат да ти подпалят задника. Изиграй си добре ролята и ще станеш герой.

— Глупости! Аз съм изкупителната жертва, каквото и да стане. Ако имам късмет, само ще ме разжалват до обикновено ченге. Сега какво смяташ да правиш?

— Ще поспя. Обади ми се, ако Оливър или Мислович се раздвижат.

Девлин затвори. Уолдрън продължаваше да се мъчи да подреди нещата в ума си, докато се връщаше към микробуса. Той почука два пъти на вратата и Едуардс му отвори.

— Има ли развитие?

— Не особено. Изпразниха сааба и му смениха номерата, но засега това е всичко.

Уолдрън седна и се замисли как да се защити, в случай че Рейли не излезе от склада на югославяните. Не му отне много време да съобрази, че съветът на Девлин попадаше в десетката.

— Е, добре, приятели, тази играчка май загрубява, както сигурно вече се досещате. Главният ни проблем в момента е сержант Рейли. Искам да бъдем съвсем наясно по този въпрос. Не искам да бъдете обвинени в каквото и да е, ако той не излезе жив оттук. Тъй че ето какво точно се е случило. Вие сте наблюдавали Беруик стрийт, точно където и без друго трябваше да бъдете. На мен ми се е обадил Рейли във връзка с един човек на име Мислович. Рейли ми е казал да го чакам тук. Аз съм ви се обадил на мястото за наблюдение на Беруик стрийт. Но не преди един и петнадесет. Преди около половин час. И не са ви извикали да отидете при „Барклис“ в центъра. Казано ви е било да се срещнете с мен на този паркинг до пазара. Когато сте пристигнали тук, съм ви казал, че съм говорил с Рейли и че той е трябвало да се срещне с мен тук. Щял е да ни каже — да ми каже — дали Мислович е тук. След което сме щели да влезем и да го арестуваме. Разбрано?

Двамата детективи кимнаха. Уолдрън остави Риналди да помисли за евентуални пропуски във версията.

— Окей?

Риналди се намръщи, помисли още няколко секунди и кимна:

— Значи се разбрахме. Ако искате от нас да играем тази игра, шефе, разбрахме се. Но ако се разнищи, тогава всеки за себе си.

— Така да бъде.

— Между нас казано, какви са шансовете на Рейли да излезе оттам? Никога не съм харесвал старото копеле, но тъй или иначе той е ченге.

— Беше ченге. Давал е информация на югославяните. Подозирам, че се е забъркал много отдавна. И Фентън го знае. Тъй че няма да бъде учудващо, ако този път остави случая просто да мине. Ако Рейли не излезе жив оттам, значи просто е получил това, което си е заслужил.

— Какъв беше целият този екшън, който се разигра при банката?

— Вие видяхте ли какво стана зад ъгъла? Аз не можах.

— Не всичко. Трафикът беше задръстен. Един от тях стреля по някакъв тип, който изтича откъм ъгъла с кожена чанта. Може би го рани. После продължи и изпразни пистолета си в него.

Уолдрън знаеше, че Девлин беше взел парите от Рейли. Знаеше, че кожената чанта беше у него. Но кого бе застрелял югославянинът? Това със сигурност не беше Девлин.

— Какво стана с кожената чанта?

Едуардс отговори:

— Видях, че я хвърли в багажника на колата, която го чакаше. Синьо волво. Какво имаше в чантата?

— Те използваха Рейли, за да изтеглят пари. За покупка на дрога. Исках да ги проследя къде ще отидат, след като вземат парите. За съжаление, някой изглежда е знаел за тегленето на парите и ги е нападнал. Който и да е бил, мисля, че са взели парите на югославяните. Но те ще обвинят Рейли за това. От всичко, което знам за него, не бих изключил да е играл двойна игра.

— Гаден дърт педераст! Не съм си мислил, че ще му стиска да се напъха в такова нещо.

— Само предполагам. Но що се отнася до вас двамата, вие нищо не знаете за тази работа. Ако това, което играе Рейли, излезе наяве, той ще трябва да отговаря за него, но аз няма да го клеветя. Ако Рейли излезе жив оттук, ще има да пише обяснения. Ако не, както казах, ще си е получил това, което заслужава. Всичко, което знаем, е, че Рейли ми се е обадил да дойда тук, аз съм ви извикал и сме продължили да се опитваме да намерим Мислович. Ще почакаме тук още известно време и ще видим какво ще стане.

Двамата детективи се отпуснаха на седалките си и всеки за себе си започна да изчислява какви са вероятностите да се измъкнат с версията, която Уолдрън им бе предложил. В края на краищата всичко се свеждаше до правилото, което е в сила по целия свят: ченгетата трябва да се защитават един друг. И Риналди, и Едуардс знаеха, че и двамата са нагазили достатъчно надълбоко, за да се измъкнат. Ако Рейли бъдеше убит, щеше да последва крупно разследване. Не съществуваше алтернатива, освен да се съгласят с версията и да държат на нея, докато е възможно.

— Колко ще висим тук? — попита Риналди.

— Не знам — отвърна Уолдрън.

Не им се наложи да чакат дълго. След около десет минути започнаха да прииждат коли и таксита. От всяка кола заизскачаха по един или двама души. Съобщението беше разпратено и наемниците се отзоваваха.

След като се бяха добрали до Запада, повечето от хората, които сега прииждаха на пазара „Спитълфийлдс“ поединично или по двама, бяха се пробвали в подземния свят. Някои от тях работеха директно за Мислович, други за сенчестата мрежа на източноевропейските гангстери и престъпници, които бяха започнали да утвърждават своето присъствие и дейности в различни западноевропейски градове. Но всеки от тях беше възприел призива на Мислович като възможност да придобият самочувствие и да докажат своята лоялност към една набъбваща организирана криминална групировка, която можеше да ги издигне до следващото ниво на власт и богатство. Ако трябваше да убият някого, за да се доберат до това ниво, щяха да го сторят. За повечето от тях призивът за битка беше път към славата. Убийствата бяха онова, от което преживяваха.

Вътре в склада Зенко стоеше на телефона и разпращаше съобщения за сбор до различни хора. Не обясняваше подробности, просто им поръчваше да се стичат към пазара. След като пристигнеха, щеше лично да им обясни какво да правят.

В една стая в другия край на сградата зад пазара, Мислович седеше с Рейли. Зенко беше разказал за инцидента при банката, но Мислович бе твърдо решен сам да разбере какво се е случило и защо.

Малката задна стаичка беше ярко осветена от няколко оголени луминесцентни лампи на тавана. Подът беше циментов, а стените представляваха недовършени панели, по които се провиждаше ръждясала стомана.

По средата на стаята беше поставена стара, квадратна дъбова маса, която беше майсторски орнаментирана с дърворезба. По-скоро й прилягаше да се намира в трапезарията на някой дом в стил от осемнадесети век в по-богатите квартали на Лондон, вместо в някакво складово помещение зад пазара „Спитълфийлдс“. Край нея седеше Мислович, а Рейли беше седнал отляво, с лице към него от същата страна на масата.

От другата страна на малкото помещение седеше един мъжага, който беше в състояние да счупи който и да е кокал по тялото на Рейли, без помощта на никакви приспособления за инквизиции. Това беше Джордж Антън, по-големият брат на бодигарда на Драган, Тешич. Джордж седеше мълчаливо и неподвижно. Беше се превил на две, с лакти на коленете, като някой стар боксьор тежка категория, готов да изскочи веднага на ринга.

Рейли представляваше истинска развалина. Болкоуспокоителните бяха престанали да действат. Всяко място, където Девлин го бе ударил, пулсираше от болка. Главата му се пръскаше от удара с палката, а носът му бе счупен от удара на Зенко. Изглеждаше отчайващо.

Мислович все още не бе промълвил и една дума на Рейли. Той отпиваше кафе и го гледаше втренчено. Най-после заговори:

— Значи ти си полицаят, приятел на Зенко.

Гласът на Мислович прозвуча сърдечно, почти със симпатия. Малка искрица надежда просветна някъде в мозъка на Рейли.

— Да, сър. Аз съм. Стараех се да помогна на Зенко с… информация и изобщо.

— Е, днес не можа да помогнеш особено, приятел. Какво стана?

— Не знам, сър. Кълна се, че не знам. Някой ми скочи изотзад.

— И нямаш никаква представа кой може да е той?

— Не. Наистина.

— Наистина?

— Не.

Мислович кимна замислено и погледна нагоре към тавана. Пое си дълбоко дъх, сякаш се подготвяше за някаква особено трудна задача.

— Нямам нито време, нито желание да ти задавам въпросите повече от един път.

Рейли не знаеше какво да отговори. Мислович се обърна към едрия мъж, който чакаше търпеливо.

— Джордж, що не сложиш една ръка.

Едрият мъж стана от стола си, дотътри се до Рейли и го сграбчи за дясната китка. Направи го толкова бързо, че Рейли нямаше никаква възможност да избегне хватката му. Инстинктивно се дръпна, но при мощта на Джордж от това движение нямаше никаква полза. Едрият мъж изобщо не реагира, само дето следващото му движение се оказа малко по-бързо, което не даде на Рейли никаква възможност да се съпротивлява. Джордж бързо и ловко сграбчи ръката на Рейли точно под лакътя. После, без никакво предупреждение или колебание, я натресе в коляното на Рейли. Това единствено, брутално движение прекърши двете кости на подлакътницата. Прозвуча по-скоро като приглушено пукане, отколкото като истинско счупване. Подлакътницата на нещастника се изду веднага, а счупените краища на костите се подадоха през месото под кожата. Рейли изпъшка. Лицето му стана мъртвешки бледо и той загуби съзнание.

Дори Мислович направи гримаса, станал свидетел на жестоката гледка.

Джордж пусна ръката, за да не пробият счупените кости през кожата, докато Рейли се строполяваше на пода. После се затътри към редицата лавици, окачени на отсрещната стена и се пресегна да вземе шишенце с амоняк.

Със същата мудна, тътреща се походка, той се върна до масата, развинти капачето и постави шишенцето точно под носа на Рейли.

Ирландецът се събуди с рязко движение и се закашля от острата миризма. Болката в прекършената му ръка беше удивително слаба, но шокът го беше накарал да се облее в студена пот. Мисълта какво щяха да направят с него, ако ги лъжеше, накара пред затворените му очи да закръжат черни петна.

Гадеше му се, но успя да овладее пристъпа и да стегне гърло.

— Е, добре, да започнем отначало. Какво се случи? — прозвуча спокойния глас на Мислович.

Рейли намести счупената си ръка в скута си и заговори, но нещо се беше прекършило вътре в този несретник. Девлин го бе отчаял, но Уолдрън му бе предложил глътка надежда. Сега Мислович му я бе отнел. Той започна да говори с безстрастен глас. Думите му звучаха като горчив, унил коментар за безсмислието на собствения му живот.

— Те знаеха, че съм във връзка с вас. Всемогъщият главен инспектор Уолдрън. Още след като ги изтървахте на Пикадили знаеше, че съм аз. Все едно, че ме бяхте белязали. Проследил ме беше, записвал бе телефона ми. Той и онова копеле Девлин ме налагаха садистично с железен лост, макар че знаеха всичко. Просто искаха да се подсигурят, че ще изпълня задачата си в банката.

— Девлин?

— Да. Той е единият.

— Но той трябваше да е мъртъв!

— Да, но не е. Изглежда, че вие, хора, просто не можете да го убиете, независимо колко информация ви подавам. Тук май работя с идиоти.

Мислович се наежи, но не каза нищо.

Рейли издърпа крачола на панталона си, за да покаже на Мислович превръзката.

— Биха ме с железен лост. Заплашиха да ме осакатят. Да парализират гръбначния ми стълб. Бяха тръгнали за вас. Искаха да разберат къде могат да ви намерят, но аз не знаех къде се намирате, нито вие, нито останалите.

— Но те са знаели за банката?

— Бяха подслушали телефона ми. Знаеха всичко.

— Знаели са, че отиваш да изтеглиш пари за нас?

— Да. Уолдрън ми каза да отида, да ги получа и да ви ги предам. Това беше всичко. Трябваше да ви проследят до мястото на сделката с дрогата.

— Наистина ли?

— Това ми казаха, но всичко това бяха глупости. Те просто искаха парите. Те са най-обикновени крадци, с нищо не са по-добри от когото и да било от нас. Хванаха ме, когато вече излизах.

— Кой?

— Девлин.

— Сигурен ли си?

Рейли вдигна рамене.

— Че кой друг?

Мислович не каза нищо повече. Умът му разиграваше най-различни варианти. Той допи чашата си, усмихна се на Рейли, сякаш да го поздрави и излезе от стаята. Джордж Антън си знаеше работата от тук нататък. На прага Мислович се обърна и кимна на екзекутора.

Джордж се изправи от стола си и се приближи до Рейли, като се спря на няколко крачки от него.

Старият боксьор тежка категория го попита:

— Искаш ли нещо за пиене?

В този момент Рейли си помисли, че едва ли друг път в живота му толкова му се е искало пиене.

— Да! Да! Уиски, ако имате.

Той проследи как едрият мъж се приближи до етажерките на отсрещната стена. Джордж се върна с една водна чаша и бутилка „Дюърс“. Сипа два пръста на Рейли и постави бутилката на масата.

Рейли изпи питието на един дъх, поглъщайки с удоволствие вкуса на дървеници, докато уискито проникваше надолу по тялото и затопляше стомаха му.

Той погледна с надежда към Джордж и бе възнаграден с още два пръста скоч. Помисли си дали този път да не погълне питието малко по-бавно, но беше твърде нетърпелив уискито да облекчи болката му. Може би едрата горила просто щеше да продължава да му долива. Когато протегна назад глава да пресуши чашата, Джордж Антън притисна малък револвер в тила му и го застреля.

Сега дойде ред на същинската работа. Джордж трябваше да занесе тялото на долния етаж в друга стая и да го постави върху дълга маса от неръждаема стомана. После щеше да си облече голяма гумена престилка, която го покриваше от врата до обувките.

Докато разфасоваше трупа, повечето кръв и течности щяха да изтекат от тялото. Джордж щеше да измие мястото и да натика повечето от кървавата мръсотия в дренажа в средата на пода. Останалата част от работата му се състоеше в търпеливо смилане на парчетата в голяма индустриална месомелачка.

Каймата от плът и кости след това щеше да бъде натъпкана в пластмасови чували от по тридесетина кила. Джордж щеше да завърже здраво чувалите с водопроводни кълчища.

Някъде късно през нощта щеше да докара един раздрънкан пикап на пазара и да натовари чувалите. Никой нямаше да забележи. И да го забележеха, щеше да изглежда като нещо съвсем обикновено. Рано заранта, преди лондонският трафик да се натовари, Джордж щеше да откара пикапа до един завод за преработка на отпадъци извън Лондон, където съдържанието на пластмасовите чували щеше да бъде изгорено.

Докато станеше всичко това, застрелването на Патрик Рейли в главата щеше почти да бъде забравено. Всъщност, не самото убийство изморяваше Джордж Антън. Изморяваше го същото онова нещо, което предизвикваше досада при повечето дейности в цял свят — изхвърлянето на боклука.