Джон Кларксън
Единствен изход (12)

12.

Девлин привърши последния си разговор по телефона и погледна часовника си.

Беше почти два часът. Той седна в дневната на Ани и зачака напрежението, натрупало се в тялото му, да се уталожи. Неудобството на дългия полет и събитията от изминалата нощ бяха си казали думата. Силите му бяха почти на изчерпване. Целият полицейски екип си беше отишъл, с изключение на един млад полицай, седнал до входната врата. Девлин си представи какво можеше да се случи с младия човек, ако хората, тръгнали след Ани, решаха да се върнат. Цялото му въоръжение се състоеше от гумена, шестнадесетсантиметрова палка и пластмасови белезници. Девлин така и не можеше да се съгласи с концепцията за невъоръжените полицейски сили. Беше му ясно, че въоръжените полицаи бяха добре обучени, но кой изобщо можеше да си позволи да чака цели десет минути до идването им? При престрелка една минута представлява цяла вечност. Две минути означават смърт.

Девлин чу, че вратата на банята се отваря. Ани си беше взела душ, но Девлин знаеше, че никъде по света не можеше да се намери достатъчно гореща вода, която да отмие ужаса, който бе прочел в очите й.

Той тръгна към задната част на апартамента, но се спря при полицайчето:

— Синко, не мислиш ли, че ще е по-добре да поспиш малко. Ако онези типове се върнат, може да те застрелят, но да се надяваме, не преди да извикаш ония с пушките.

Полицаят изгледа Девлин и се намръщи.

Девлин напусна стаята, тръгна по коридора и за малко щеше да се блъсне в Ани, която тъкмо излизаше от стаята на Елизабет. Двамата отстъпиха и се почувстваха неловко. Държаха се като непознати.

Ани се бе увила в бледосиня пухкава хавлия. Гъстата й черна коса беше мокра и събрана над главата й, откриваше изцяло красивото й лице. Ухаеше на сапун и всички следи от грим бяха изчезнали.

За миг Девлин остана безмълвен. Достатъчно му беше само да я гледа. Тя беше красива, изключително привлекателна млада жена, когато я срещна. Сега все още беше красива. И все така привлекателна. Но сега от нея се излъчваше сила и увереност, с които възрастта я бе дарила.

Девлин не се извини, че я бе зяпнал. Ани прие вперения му поглед без коментар.

Стояха много близо един до друг, а тя нямаше нищо под хавлията си. Дори Девлин да не бе си помислил за това от самото начало, тя можеше да се обзаложи, че сега той си мисли точно за това. За да намали напрежението, Ани протегна ръце и му показа намокрените си превръзки.

— Смяташ ли, че ще ми навреди, ако останат мокри?

Той я отведе в банята. Тя все още беше топла и влажна от душа. Девлин се удиви от размерите на помещението, но съобрази, че жилището се намираше в преустроена бивша фабрика. Ваната и умивалникът бяха от черен порцелан, а стените — облицовани с бели керамични плочки, с декоративни черни нишки. Част от стените, където нямаше фаянс, бяха покрити с огледала.

Девлин кимна на Ани да седне на затворената тоалетна чиния. Тя го направи и протегна ръце върху мивката.

Девлин надникна в аптечката над мивката, но не можа да се въздържи да погледне и надолу към Ани. Кожата й беше мека и съвършено бяла — като седеф. Хавлията й леко се бе разтворила, разкривайки едното й бедро. Така изправен над нея, погледът му можеше да се плъзне чак до скута й.

В този миг, седнала върху тоалетната чиния, облечена единствено в хавлията си, с блестящата си черна коса, все още влажна след душа, Ани изглеждаше едновременно неустоимо съблазнителна и безкрайно ранима. Тази внезапна и неочаквана интимност, толкова скоро след битката за оцеляване, почти дезориентира Девлин. Той си спомни, че между тях бе съществувала една инстинктивна, открита и освободена сексуалност. Никога не бяха се въздържали и това, че се налагаше да го правят сега, го накара да се почувства твърде потиснат, но осъзна, че в момента бе твърде неподходящо да позволи каквото и да е сексуално привличане да надделее между двамата. Девлин изпита тъга заради пропастта, която годините бяха отворили помежду им.

Отмести поглед и съсредоточено потърси ножици в шкафа. Намери малка ножичка и внимателно започна да разрязва превръзките, като се насилваше да гледа ръцете й, вместо лицето и останалата част от тялото й. Но дори ръцете й му се струваха красиви.

Най-сетне той успя да се овладее и я попита:

— Какво, по дяволите, стана, Ани? Как се забърка в тази каша?

Тя замълча за миг. Налагаше се да преодолее мъката и чувството си за безсилие. Тръсна глава и заговори:

— Господи! Не знам, Дев. Още не мога да повярвам, че за малко щяха да ме убият. Какво щеше да стане, ако не беше дошъл?

— Какво се е случило, Ани?

— Не съм напълно в течение. Имахме нужда от пари и мъжът ми започна да продава кокаин на приятелите си. Предпочитах да не мисля за това. Той се бе занимавал с подобни гадости още преди да се запознаем.

— Никого не убиват просто защото продава кока на приятелите си.

— Той прекали.

— Как? Кои са тези хора, с които е работил?

— Той купуваше от ямайците. От ярдитата. Те обикновено не се занимават с бели, но Джони се познаваше с шефа им отдавна. Живееше в Нотинг Хил по времето, когато много ямайци обитаваха този район. И този тип решил, че може да работи с Джони.

— Какъв тип?

— Казва се Кинг Оливър. Бос на банда ярдита. Чух, че контролира голяма част от търговията с дрога в Лондон.

— И за какво са го убили? Ако е продавал само на приятели, както ти казваш, количествата не са били големи.

— Тъкмо в това е проблемът. Той се забърка в нещо, което излизаше далеч извън неговия периметър. Джони беше югославянин. Когато започнаха всичките бъркотии там, преди няколко години, последва голям наплив от близки и роднини, които бягаха оттам. Много от тях се преселиха тук.

— Нима?

— Повечето от тях бяха много зле. Джони се стараеше някак си да ги избягва, доколкото беше възможно, но един от неговия род се оказа офицер от някакъв си хърватски армейски батальон или дивизия, не знам точно. Този тип започнал отрано да воюва. Предполагам, че отношенията между всичките техни малцинствени групи са били доста сложни. Сърби, хървати, босненци, мюсюлмани. Джони ми беше казал веднъж, че някои от тези типове носят на униформите си фашистките знаци на Велика Хърватия. Дори се маскират с чужди униформи при различните битки. Всичко това ми звучеше доста налудничаво. По-скоро приличали на пълчища въоръжени банди, отколкото на воюващи помежду си армии. И така, преди около шест месеца този негов чичо дезертирал с част от войниците си. Официално се представя като Франк Милс, но истинското му име е Мислович или нещо такова. Мисля, че е бил полковник или майор. Не знам точно. Не разбирам от тези неща.

— Какво общо има всичко това с търговията на кокаин?

— Дев, тези типове бяха истински убийци. Те не идват на Запад, за да си потърсят свястна работа. В основата си всички те са престъпници. Никой не може да установи контрол над тях. И когато чичо Иван Мисло… или каквото беше там, взел, че избягал, той явно отмъкнал доста пари и оръжие.

— И е завъртял бизнес тук, в Лондон?

— Не само тук. И в Западна Европа. Сигурна съм, че ще стигне и до САЩ. Няма да повярваш колко криминални типове и главорези плъпват от тези страни. Старите комунистически правителства са свалени и там вече нямат нужда от тях. Техните милиции и тайни служби са разформировани. Там вече не съществува планиран и налаган от държавата терор. Затова си търсят нови места за своя занаят и това сме ние. Руснаци, грузинци, сърби, чехи, източногерманци. Чичо Иван е един от многото.

— Откъде знаеш толкова много за тези хора?

— Джони непрекъснато ми говореше за тях.

— Значи неговият чичо е искал да влезе в бизнеса с дрога?

— Джони ми каза, че имал много пари и щял да ги инвестира. Мисля, че това са само част от интересите му.

— Къде се е установил?

— Иван?

— Да.

— Има офис някъде в Сохо. Май си спомням. Джони ми бе споменал за Беруик стрийт.

— И той е използвал съпруга ти като доставчик на дрога.

— Джони никога не ми казваше такива подробности, но мисля, че той им беше нещо като посредник. Нямаше как ярдитата да работят директно с югославяните, затова използваха Джони.

— И защо го убиха?

— Не знам. Сигурно са помислили, че ги мами по някакъв начин.

— А той мамил ли ги е?

Ани се намръщи.

— Мъжът ми нямаше скрупули. Беше способен на всичко. Знаеш, че хората на изкуството са склонни да се забъркват в разни авантюри или нечисти сделки. Не мисля, че Джони притежаваше здраво чувство за реалност.

Неочаквано, Ани тихо заплака. Сълзите й просто бликнаха, без да хлипа или да издава стон.

— По дяволите, всичко това ме побърква, Дев. Просто не знам защо плача. Беше такъв ад. А това, което направиха с него, беше направо отвратително.

— Какво са направили с него?

Девлин все още държеше ръцете й, разрязвайки последната мокра превръзка, така че можа да усети рязкото й потръпване. Тя стисна дланите му, докато говореше.

— Отрязали са му главата, Джак. Обезглавили са го. Накълцали са го с мачете и са нахранили глутница кучета с трупа му. Полицията дори не ми позволи да видя останките му.

Девлин се замисли що за хора бяха тия, които са могли да използват мачете срещу друго човешко същество, но потисна мислите си. Стисна леко ръцете на Ани и промълви:

— Не мисли повече за това.

— Не мога! — простена тя.

За миг Девлин си помисли, че тя ще изпусне нервите си и ще изпадне в истерия.

— Ти не знаеш какво ми направи този мъж. Какво ми каза. Беше ужасно, Джак! Ужасно! Всеки път, когато се сетя за това, ми се ще да повърна. Трябва да ми помогнеш. Трябва да ги спреш. Измъкни ме оттук! Те ще ме убият.

— Не, няма да те убият. Ще се погрижим за това. Те няма да те наранят, Ани.

— Трябва да се махна оттук! Отведи ме със себе си, Джак.

— Всичко ще се оправи, Ани. Утре ще отидем в полицията и ще уредим формалностите, след което ще ти намерим някое безопасно място.

— А ако полицията не ми позволи да напусна?

— Не се притеснявай за това.

— Но те ще ме убият, Дев! Ще убият и мен, и Елизабет.

Ани стисна ръцете на Девлин. Превръзките й бяха свалени и той видя как от раните й избиха капки кръв от усилието. Девлин усети ужаса, който я бе завладял. Тя го стискаше така здраво, сякаш целият й страх се бе влял в ръцете й. За миг се изплаши да не закрещи.

— Този човек беше звяр, Дев! Искаше да му дам парите, които уж Джони е откраднал от тях, но всъщност искаше да ме убие. Те го бяха пратили да ме убие. Не, той не беше човек, а изрод. Трябва да ми помогнеш.

Девлин й позволи да се отпусне на ръцете му и се надвеси над нея.

— Ще ти помогна, Ани. Ще ти помогна. Само се успокой. Всичко свърши.

Но тя не дойде на себе си и Девлин не знаеше какво да й каже. Всичко, което му минаваше през ума в този миг, бе, че е коленичил на един крак и държи ръцете й, сякаш й прави предложение.

— Не, ти нищо не разбираш. Не го видя. Не видя очите му. Той е луд. Трябва да го убиеш, за да го спреш, Дев.

Девлин не издържа и изкрещя:

— Ани, престани!

И тя изведнъж престана, потискайки ужасния спомен.

— Аз не убивам хора, Ани.

Тя погледна коленичилия пред нея мъж, сякаш не разбираше как се бе озовал там.

— Какво?

— Достатъчно убийства, Ани. Аз не желая да убивам никого.

— Но те няма да се спрат, Дев.

— Ти не си подвластна на тяхната милост. Не могат да те докоснат, освен ако ние не им позволим.

— Ти не си виждал онзи тип, Дев. Нищо не би го спряло.

— Няма нужда да го виждам, Ани. Знам всичко за тях. Забрави ги. Аз съм тук. Не мисли повече за убийства. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Ани издърпа ръцете си. За миг на лицето й се изписа недоверие.

— Мислех, че ще разбереш. Ако можех, щях да ги избия всичките!

— И след това ще се почувстваш още по-застрашена. Повярвай ми! — гневно изрече Девлин.

Ани приседна на тоалетната и оброни глава. После рязко вдигна поглед. Беше уверена, че без никакво колебание, ако срещне отново Хинтън и има под ръка пистолет, ще го застреля право в междуочието, но погледна кротко мъжа пред себе си и промълви:

— Съжалявам. Не мога да те накарам да убиеш някого заради мен. Но ако не убиеш този човек, Джак, ти също ще умреш.

И бавно му протегна ръце, за да ги омотае с чисти бинтове.