Джон Кларксън
Единствен изход (3)

3.

Докато реактивният самолет на Девлин преодоляваше разстоянието до Лондон, Хинтън подкара червения си сааб и излезе на пътя Колдхарбър в Брикстън. Форсира мотора, превключи плавно и здраво стисна облечения в кожа волан. Хинтън обичаше колата си. Обичаше миризмата й, размерите й, мощността й. Беше дошъл в Англия, за да получава и взима такива неща, като този червен сааб с турбодвигател.

Той продължи нагоре по Колдхарбър под надлезите на Британските железници и възви към лабиринт от улици, плътно оградени от редици триетажни жилищни постройки. Сградите се намираха в различна степен на разруха. Наемите, безработицата и дрогата бяха сложили своя отпечатък. Тази част на Лондон не носеше кой знае какъв доход и затова собствениците не ремонтираха нищо, хората искаха малко и за мнозина животът в Брикстън беше тягостен.

Но не и за Хинтън. Сега, повече от всякога, квартали като Брикстън, Хакни и Стоук Нюингтън се превръщаха в удобни свърталища за хора като Оливър, Хинтън и тяхната банда ярдита. Светът на едно ярди се въртеше около две неща: кокаин и оръжие. С праха се правеха пари. С оръжието се пазеха парите. Често с оръжие се взимаха и парите, нужни за да се купи кокаина, с които се правеха много пари.

На сцената неизбежно излизаше третият елемент: проституцията. Прахът винаги поставяше в зависимост жени, на които се налагаше да продават тялото си заради дрогата. Оливър смяташе проституцията за отпадъчен продукт, стоящ някак встрани от основния бизнес, колкото да добавя допълнителни суми пари към основните приходи. Оливър по-скоро търпеше бизнеса си с проституция, отколкото го развиваше. Но не можеше да обърне гръб на парите. Поне докато не му създаваха прекалено много проблеми.

Този тих участък на Брикстън беше идеален за курвите и за техния занаят, както и за щаба му.

Пространството му беше нужно, за да се приспособи към твърде странните английски закони срещу проституцията. Апартамент, обитаван от една жена, предлагаща сексуални услуги срещу заплащане, не беше бардак и жената не беше проститутка. Апартамент с две жени, правещи същото, вече беше бардак, а те — проститутки. Ето защо Оливър бе използвал сградата, за да обзаведе пет отделни апартамента за проституция — един в дъното на приземния етаж и по два на втория и третия етаж. Главната му квартира заемаше най-горния етаж. Курвите работеха кротко долу и правеха пари. Оливър седеше горе и броеше парите.

Хинтън паркира плътно до бордюра. Излезе от колата, метна гордо поглед на блестящия червен гланц на капака и влезе в сградата.

Той подуши миризмите. Някъде готвеха пикантна ямайска храна. Сигурно една от курвите приготвяше обяд за останалите, помисли си Хинтън.

Миризмата от кухнята, примесена с вонята на котешки изпражнения и боклуци, събуди спомени от детството му в Кингстън. Близка, макар и не съвсем, до миризмата на стария му роден двор. Може би липсваше онази безмилостна жега, която смесваше миризмите. Вечната мъгла на лондонската зима така и не допускаше достатъчно слънце, което да докара всичко до подходящата му зрялост. Или може би наоколо липсваха достатъчно чернилки от Карибите, да сложат миризмите в ред. Прекалено много пакита, ирландци и бели „йобита“^[1], смесени с всевъзможна друга гмеж. Но засега Лондон беше неговият дом. И трябваше да бъде. Какъвто и да беше, Лондон бе за предпочитане от смазващата мизерия и все по-опасните задни улици на Кингстън.

Всеки, който бе оцелял в условията, в които Хинтън бе живял, бе едновременно нещо повече и нещо по-низко от останалите човеци, пъплещи по земята.

Хинтън беше понесъл всичко, което островът бе стоварвал върху главата му, включително единадесетте години затвор, през който трябваше да се бори и да убива, за да оцелее. Силните ядяха храната, носеха обувките и спяха в леглата. Силните изсмукваха живота от слабите и оцеляваха. Сега Хинтън знаеше, че на този свят има много малко неща, които можеха да се окажат по-лоши от затвор в Ямайка. Със сигурност сред тях не беше затворът в Англия.

Хинтън бе оцелял, разчитайки на нечовешката си издръжливост. Това му припомняше едно по-жестоко съществуване от всичко, което виждаше, душеше и чуваше наоколо. Сред мрачните и опасни затвори на Ямайка, Хинтън бе намерил утеха в заплетения пъклен свят на афрохристиянските богове. Светът на Вуду и Сантерия. За него самия това бе светът на Чанго — божеството, негов покровител.

Когато стигна до площадката на най-горния етаж, Хинтън се доближи до телената врата, която напълно отцепваше площадката от стълбищната шахта. На площадката и по цялата дължина на коридора непрекъснато сновяха два от доберманите на Оливър. Тези кучета не бяха като дивите псета, които Оливър можеше да пусне срещу ченгетата или срещу някой, който се опиташе да нападне лабораторията му за преработка на кокаин. Тези кучета бяха обучени. Те познаваха миризмата на Хинтън и се задоволиха само да го погледнат безмълвно.

Хинтън мразеше кучетата, защото знаеше, че ако им се удадеше възможност, щяха да се опитат да го захапят за гърлото. Това караше Хинтън инстинктивно да желае да ги убие пръв.

Хинтън натисна бутона, който предупреждаваше бодигарда на Оливър, че пред вратата има някой. Движението накара по-голямото куче да се доближи до него. Хинтън чуваше отчетливото чаткане на големите му ноктести лапи по твърдия под. Изчака спокойно, докато доберманът не застана пред вратата, после се изкашля и се изхрачи право в кучешката муцуна.

Кучето изведнъж загуби контрол. То се хвърли към телената врата и яростно залая. Другото се присъедини към лая му.

Кръвта на Хинтън закипя и той ехидно се усмихна на кучетата. Представи си как ги разпаря с острието на дългия си стилет.

Кучетата продължиха да лаят и да ръмжат, сякаш четяха в извратения му ум. Съществуваше някаква брутална, животинска връзка между Хинтън и кучетата. Хинтън се бореше с желанието си да извади ножа и да го забие в корема на най-близкото до него куче. Точно тогава дресьорът им, Еди, се появи на площадката и им кресна да млъкнат.

Еди беше достатъчно съобразителен, за да прави забележки на Хинтън. Въпреки че доберманите тръпнеха от желание да убиват, той успя да им сложи намордниците. После натисна зумера и Хинтън отвори телената врата. Той изгледа заплашително мъжа и песовете му, които се бяха осмелили да го лаят.

Хинтън пристъпи до входната врата на апартамента. Тя се отвори и на прага застана жена, толкова дебела, че едва се побираше в рамката. Хинтън спря и сведе глава.

— Здравей, Момма.

Едрата жена се казваше Лидия Сиентро. Във вените й течеше хаитянска и доминиканска кръв, но по-голямата част от живота й бе преминал в Ямайка, където практикуваше странна смесица от религиите Вуду и Сантерия. Косата й бе увита в платнен шал, щампиран в синьо и червено. Едрото й тяло бе облечено в торбеста дреха, ушита от същата материя, с която бе покрита главата й. Пръстите и ръцете й бяха окичени с безброй пръстени и гривни.

Преклонението, което Хинтън й засвидетелстваше, бе искрено. Но тя просто остана на вратата и го огледа безмълвно в продължение на няколко секунди. Момма Сиентро не одобряваше склонността на Хинтън да измъчва кучетата. Не обичаше шума. Едва след като остана доволна от това, че Хинтън е трезв, облечен е добре и е достатъчно покорен, тя благоволи да му протегне ръката си. Хинтън пое едрата, пухкава ръка на „хонзи“ — жрицата, и я целуна.

Лидия Сиентро се обърна и го поведе към главното помещение в своя апартамент, което бе преустроено в молитвена зала с олтар, с всевъзможни икони и божества, в това число и статуя на покровителя на Хинтън, Чанго.

Стаята беше изолирана от външния свят. Стъклата бяха матирани и покрити с драперии. Единствената светлина струеше от единичния червен глобус в средата на тавана и от няколкото молитвени свещи, които горяха около олтара.

Подът на стаята беше застлан с многобройни разхвърляни килимчета. Стените бяха покрити с драперии, както и прозорците. Тъканите имаха мътен червеникав цвят.

От олтара статуята на Чанго, полумъж-полужена, андрогенно изчадие, гледаше отвисоко към Хинтън.

Хинтън се поклони пред статуята и положи свещения си дар в месингова чиния — чиста банкнота от сто лири. Не само стойността беше от значение, а и новата, чиста банкнота.

Задимя благовоние и залата се изпълни с ароматен пушек. Жрицата наблюдаваше Хинтън намръщено. Предвкусваше нещо лошо.

Хинтън се подчиняваше единствено на своята религия. Момма Сиентро беше част от нея. Тя се радваше на неговото преклонение, защото Хинтън наистина вярваше във властта на Вуду и на божества като Чанго. Той беше убеден, че божеството на гръмотевиците и светкавиците го бе спасило от земния ад. Как иначе можеше да си обясни не само внезапното си и неочаквано освобождаване от затвора, но и попадането му в този рай от възможности, в този мек и узрял месест плод, какъвто бе градът с неговото Сити, което му позволяваше да граби и да смуче.

Всичко това беше едно чудо.

Когато коленичилият Хинтън отново се изправи, едрата жена го поведе към коридора, водещ към офиса на Оливър.

— Той те чака.

Хинтън кимна и тръгна. Беше забелязал обидената й физиономия. Това то притесни, но нямаше време да се занимава с нея.

Когато влезе, Оливър говореше по телефона.

Хинтън огледа офиса. Целият в стъкло, хром и флуоресцентно осветление. Сякаш шефът на „ярдитата“ се бе почувствал задължен да сътвори нещо коренно противоположно на молитвената зала.

Оливър нямаше нищо общо с „хонзи“. Но той също вярваше в силата на тази примитивна религия. Както и повечето от хората му. Затова си бе направил собствен параклис. Така се бе подсигурил.

Оливър слушаше гласа от другата страна на телефонната линия. Беше облечен в скъп тъмносин костюм, с черна копринена риза без яка. За разлика от повечето равни нему, които обичаха да носят големия златен „товар“ под формата на верижки и всякакви други украшения, Оливър не се разделяше единствено с дебелата златна верига, увита около лявата му китка.

Говореше на ниското, гърлено ямайско наречие, което смътно наподобяваше британски английски. Хинтън разбираше, че сигурно разговаря с някой от своите хора.

Оливър бе създал зловещия си екип, заобикаляйки се с хора, които действаха с безскрупулна жестокост. Убиваха като диваци, бързо и лесно. В анархистичния свят на карибските банди тяхната мощ и оцеляването им се крепяха на способността им да подлагат на жесток терор всичко живо. Но дори сред тази сган Хинтън изпъкваше. Той не само безпроблемно убиваше. Убиваше с религиозно упование. Жестоките мъже като него убиваха безстрастно. Някои може би изпитваха удоволствие да убиват. Хинтън благоговееше пред силата да отнемеш живот.

Докато говореше по телефона, Оливър извади няколко тънки пачки банкноти с лири стерлинги от чекмеджето на бюрото си. Раздели ги на две купчини. Оливър плащаше в инчове^[2].

Той постави слушалката на телефона и подаде купчината от един инч на Хинтън.

— За теб — изсумтя той.

След това му подаде купчина от четвърт инч.

— И бонуса, мон…

Хинтън пое парите и ги погледна, за да добие някаква представа колко са.

Оливър прекъсна броенето. Не обичаше наемниците му да броят пари пред него, смяташе, че трябва да са доволни от това, което им дава.

— Добре, брато, мож да спреш тва сега. Имаме мноо друга работа.

Хинтън пъхна парите в джоба си и вдигна глава.

— Първо отиваш на Кинг Крос и си отваряш очите за Луис. Виж дали боклуците, дет са мотаят там, нема нещо ’а ни прецакат. Ако е тъй, погрижи се. Немаа оставим ’а мислат, че ш’са ебават с нас. После намираш Лионел. Трева да е при фабриката в Уикс. Той най-после е надушил оная бяла отрепка, с която се занимавахме. Чиста работа. Разбираш кое-що и оправяш проблема. Знаеш кво ’а праиш, нали?

Хинтън кимна и се изправи, готов да напусне. Беше нетърпелив да се заеме със задачите си.

— Още нещо. Мноо важно. Таа нощ имаме среща с югославянина.

Хинтън се намръщи.

— Къде?

— На едно място, дет му викат „Двора“ на Сохо. Улица „Рупърт“. Мисли се за отворен, може би. Или може би е тъп.

— Значи ще се занимаваш с него?

— Разбира се. Той има две неща, които искам.

— Какво?

— Пари и оръжие. Повече, отколкот където и да е в тоз двор, мон. Ма първо трева ’а наредим некои неща. Тъй че та искам там. Десет часа. Свърши си работата и ела там. Вземи Лионел със себе си.

— Очакваш проблеми?

— Винаги очаквам проблеми. Затуй съм още жив. Мож ’а не мога ’а убивам толкоз бързо кат теб, приятел, но винаги съм мона, дет убива пръв.

Оливър си позволи бърза гримаса, неговият вариант на усмивка.

— Айде, движение. Ш’са видим довечера.

Хинтън напусна офиса и се върна в молитвената зала. Едрата жена го очакваше. Тя седеше на очукан дървен стол, скръстила дебелите си ръце. Все още беше намръщена.

Хинтън сгъна едното си коляно и поиска благословията й.

Жрицата прегърна главата му с двете си ръце.

— Вярваш ли в силата на бога?

— Знаеш, че вярвам.

— Или повече вярваш в силата на твоето оръжие и на твоя нож?

— Какво съм направил, че да те оскърбя, Момма?

Тя вдигна поглед към тавана, сякаш можеше да види небето. Навън притъмняваше. От север се задавяше буря. Скоро щеше да завали пороен дъжд. Далечен тътен на гръмотевица достигна до слуха им.

— Пази се, синко. Една буря може да засегне много хора.

След тези думи тя протегна ръце да го благослови. Хинтън се прекръсти и се изправи. Не искаше да обсъжда загадъчното й послание. То си беше нейна работа. Всичко, което му трябваше, бе благословията, която тя му даваше. С нея, и със закрилата на Чанго, той вярваше, че няма да умре. Поне не днес.