Джон Кларксън
Единствен изход (27)

27.

Четирима мъже седяха около импровизирана маса в офиса на Оливър на мецанина в склада. На масата пред тях лежаха четири автоматични пистолета МАК-10. Това бяха компактни, смъртоносни оръжия на автоматичен режим, способни да изстрелят цял пълнител с двадесет патрона 9 мм куршуми за броени секунди. На пръв поглед пистолетите изглеждаха някак недодялани и груби, но дизайнът им се компенсираше с безспорната им смъртоносна ефикасност.

На масата лежаха още две полуавтоматични карабини: „Роджър“ 389 с пълнител за петнадесет патрона и „Смит & Уесън“, също 9 мм, също с петнадесет патрона. Всички оръжия бяха заредени и за всяко от тях имаше осигурен по един резервен пълнител.

Оливър седеше в единия край на масата. Зад него личният му шофьор, Луис, се бе облегнал на облицованата със зацапана пластмаса стена. Двама от мъжете край масата наполовина слушаха Оливър, наполовина поглеждаха към пистолетите МАК-10. Те нямаха търпение да грабнат автоматичните оръжия. Автоматите за тях означаваха сила. Досега те никога не бяха стреляли с автоматични оръжия, само с карабини. Но не смееха да посегнат, преди Оливър да им е казал.

Четвъртият мъж, Хинтън, нито слушаше, нито гледаше към нещо. Той беше дошъл направо от олтара на Лидия Сиентро. Очите му блестяха. Имаше вид, сякаш ганджата го бе вцепенила напълно, но в кръвта му нямаше дрога. Единственият интоксикант беше убийственият транс, в който бе изпаднал след последното убийство, и последвалите го часове, прекарани пред статуята на Чанго.

Хинтън не бе се съмнявал нито за миг, че Оливър ще го извика за това убийство. Знаеше със сигурност, че часът на разправата наближава. След изгарянето на тялото на Трек, той изцяло се бе съсредоточил в своето религиозно преклонение, в очакване Чанго да му даде знак да убива.

Сега, с ръце отпуснати в скута, Хинтън седеше кротко, докато Оливър обясняваше какво иска от хората си. С палеца на дясната си ръка той галеше своя двадесетсантиметров нож, остър като бръснач, който винаги стоеше в десния джоб на панталона му. За Хинтън това беше форма на мастурбиране. Автоматично изскачащият нож притежаваше съвършенството на хирургически скалпел, а върхът му бе толкова прецизен, че и най-лекото докосване предизвикваше кървене. Хинтън изпитваше истинска наслада, когато галеше ножа си.

Другите двама мъже на масата бяха Декстър и неговият партньор, Роклиф. Декстър беше от племето рашта. Носеше косата си на дълги плитки, напъхани под широко плетено кепе, с цветовете на етиопското знаме: зелено, черно и жълто, което пасваше чудесно на тъмната му кожа. Декстър беше от кротките типове. Той имаше навика да се втренчва безмълвно, прониквайки в мозъка на човек с хладните си, дълбоки очи.

Роклиф беше пълна противоположност на собственото си гръмко име, както и пълна противоположност на Декстър. Беше едър, мек и тлъст. Почти метър осемдесет и три висок и сто и шестдесет килограма тежък. Размерите му го правеха да изглежда направо мощен. И той нямаше никакъв проблем с дърпането на спусъка, независимо към кого беше насочено оръжието. Роклиф бе облечен изцяло в черно, в напразно усилие да изглежда малко по-слаб.

Това беше групата на убийците. Два екипа. Оливър и Хинтън. Декстър и Роклиф. Луис щеше да кара Оливър и Хинтън. Един мъж на име Елбърт чакаше долу, готов да кара Декстър и Роклиф.

Оливър бе изпитал по-малки притеснения в подбора на хората и оръжието, отколкото в усилието си да намери карта на Кеймбридж. Беше крещял и заплашвал, докато един от хората му най-после не дотича с карта на Обединеното Кралство и пътеводител до Кеймбридж. Мащабната карта сочеше пътя, по който щяха да стигнат до Кеймбридж. Пътеводителят показваше малко повече подробности за градския център и известните колежански „кампуси“^[1], пръснати из околността. Това трябваше да им стигне. Оливър знаеше, че щом веднъж пристигне в Кеймбридж, ще намери хотел „Монтегю“, дори ако се наложеше да застреля няколко души.

— Окей, братлета мои — посочи Оливър компактните автоматични оръжия. — Хинтън и Роклиф вземат МАК-овете. Декстър, ти земи „Смит“-а. Аз ще държа „Роджър“-а. Пазете оръжията. Те ми струват много. Дръжте си пръстите настрана от спусъците, преди да сме стигнали там. И не хабете патрони, докат не ги намерим. Разбрано?

Хинтън, Декстър и Роклиф взеха оръжията си. Оливър посегна последен.

— Те са в един хотел близо до проклетия колежански град Кеймбридж. Планът е много прост. Отиваме с колите до мястото и ги убиваме. Който ни излезе на пътя, убиваме и него. Имате пълен пълнител във всеки пистолет и още по един за всеки. Ко стигнете до втория пълнител, гледайте да стреляте на мъртво. Да тръгваме.

Мъжете прибраха резервните пълнители и се втурнаха надолу по стълбите към двете коли, които ги чакаха в приземния етаж на склада. Едната беше черният Мерцедес 560 SEL на Оливър, а другата — сиво БМВ 633 инжекцион. И двете коли бяха крадени. Оливър и Хинтън седнаха на задната седалка в мерцедеса, Луис зае мястото на водача. Декстър и Роклиф се качиха в БМВ-то. Елбърт вече ги чакаше на мястото на шофьора.

Един от хората на Оливър натисна бутона на електрическата брава и огромната, ръждясала стоманена врата на предната фасада на склада започна да се издига нагоре и да разкрива мръсната задна улица. Колите тихо излязоха.

По време на пътуването Хинтън не обели нито дума. Имаше вид на човек, изпаднал в дълбока медитация. Вдишвайки леко, той се загледа през прозореца на колата. Ръката му леко се бе отпуснала върху неговия МАК-10, положен в скута му.

Оливър не се опита да завърже разговор. Беше свидетел на подобни негови състояния и преди, и не можеше да се отърси от впечатлението, че Хинтън в този момент произнася наум някаква молитва.

В другата кола настроението беше доста по-различно. Големият Роклиф се шегуваше и се оплакваше от дългото пътуване, както и от липсата на бира или ганджа в колата. Той положи едрата си лапа на седалката на шофьора, разтърси я и каза на Елбърт:

— Ей, мон, ми не мож ли тугас’а спреш ’а зеем манко студена бира? И манко чипс, мон. Ни мож да изкараме тоз шибано пътуане, без манко бира и ’а му дръпнем некой фас.

Елбърт погледна в огледалото за обратно виждане и отговори:

— Тва е добра идея, шишко. Спираме да пикаем и само ша глеам как Оливър ша ти пръсне топките, кат му кажа защо.

— А-а, го еба и Оливър, айде бе.

— Знаеш ли кво, Роклиф, знаех си аз, че шси имаме главоболия с теб.

— Ми кат си знаел, шо не зе манко бира, тъп кучи сине?

— А сети са бе, шибан шишко такъв?

— Що?

Елбърт се пресегна към седалката до него и издърпа кафява хартиена торба, пълна с кутии бира „Тенънтс Трипъл Х“.

— Дебелият ти задник е покрит, момче.

Той подаде торбата на Роклиф. Едрият мъж плесна Елбърт по рамото и изврещя:

— Добра раб’та! Тва, мон, му си вика истинско ярди.

Двамата мъже заподскачаха на седалките си и заврещяха възторжено един на друг. Декстър седеше кротко в ъгъла на задната седалка и ги гледаше как подхващат бирата. Усмихна се, но не каза нищо.

Роклиф отвори една от кутиите и пръсна с пяната към предната седалка.

— Ти си един готин манкъ мон, нъл тъй?

— Дай една и на мене, Роклиф.

Роклиф дръпна четири огромни глътки от кутията си и я преполови. Той се спря да отвори една и за Елбърт, подаде му я и довърши своята. Смачка я в ръката си и попита:

— Декстър, ти искаш ли една бе?

Малкият набит мъж метна бърза усмивка към партньора си и поклати отрицателно глава.

Докато колите стигнаха предградията на Кеймбридж, бирата отдавна бе свършила. Беше станало почти пет часа.

В предната кола Оливър каза на Луис да спре на бензиностанцията на Ексон. БМВ-то с останалите ги последваха веднага и двете коли заредиха с бензин.

Оливър изпрати Луис да попита в коя посока са Хай стрийт и Уингейт Клоуз.

Луис се върна в колата много бързо. Пътят се оказа изненадващо лесен.

Подкараха отново по магистралата, минаха около километър и половина и завиха надясно по Уингейт Клоуз.

Оливър започна да следи внимателно за хотел „Монтегю“, но се оказа, че би било трудно да го пропуснат. Хотелът беше двуетажен, сградата бе в стил от епохата на Тюдорите, построена от сив камък, увенчана със стръмен старинен покрив. Пред хотела се виждаше застлан с чакъл паркинг с място за не повече от пет превозни средства. Двойните лампи, поставени ниско на земята осветяваха лицевата фасада на сплеснатата малка постройка. Малкият хотел се открояваше отчетливо във вечерния здрач.

Двете коли забавиха скорост и се изравниха с хотела. Когато Оливър видя името на хотела, изписано ясно върху люлеещата се табела на входа на паркинга, усети внезапна тръпка. Бяха пристигнали.

Вниманието на Хинтън също се изостри. Очите му се свиха, опитвайки се да проникнат през предните прозорци на малкия и тих хотел. Беше ранна вечер, но мястото изглеждаше пусто и затворено.

Оливър каза на Луис да завие вляво на следващия ъгъл и да спре. БМВ-то ги следваше отблизо и двете коли паркираха под един голям дъб. Водачите им угасиха светлините и двигателите. Всички останаха в колите си. Единственото, което се чуваше, беше свистенето на метала на радиаторите, охлаждан от студения ноемврийски въздух.

Никой от мъжете не бе привикнал към такава тишина и спокойствие. Сред тази тишина нямаше място за гръмкия глас на Роклиф. Всички в двете коли бяха замлъкнали.

Декстър и Роклиф вдигнаха оръжията си и провериха дали предпазителите са пуснати и амунициите са добре заредени. Зареждащите устройства изщракаха, вкарвайки първия патрон в цевта.

На задната седалка на черния мерцедес Оливър се извърна към Хинтън. Той разбираше, че в сегашното му състояние няма да възприеме нищо, което би му прозвучало като заповед. Всякакви указания трябваше да имат вид на благи съвети.

— Окей, Хинтън. Викам ти и аз да отидем отпред, Декстър и Роклиф отзад. Ти влизаш. Декстър влиза. Аз и Роклиф ви следваме и покриваме вратите, тъй че никой да не мож да излезе. Ти и Декстър намирате стаята и изпразвате първи. Стая 211. Ко гърмят повече от двама от нас, ш’са избием. Ко някой остане, след кат вие свършите, аз го опраям. Окей?

Хинтън кимна.

— Кажи на Декстър и Роклиф да пазят тишина отзад.

— Окей.

Двамата мъже излязоха от големия мерцедес и притвориха вратите, без напълно да ги затварят. Приближиха се до втората кола. Декстър и Роклиф излязоха и четиримата мъже застанаха сред сенките на тихата улица. Наоколо се виждаха само няколко къщи. Повечето от тях се намираха встрани от пътя, зад високи огради. Улично осветление липсваше. Единствената светлина струеше от сумрачното небе и забулената в облаци луна.

Оливър съобщи на останалите плана, напомни им за номера на стаята и попита:

— Схванахте ли?

Декстър и Роклиф кимнаха едновременно.

Оливър даде последните си указания на Декстър:

— Кат ни чуете, че влизаме отпред, влизате отзад. Ако таз врата отзад е заключена, отваряте с ритник или стреляте, но трябва да влезете.

Декстър кимна. Роклиф отвърна:

— Добре, дон, разбрахме.

Четиримата мъже закрачиха бързо, с насочени надолу и прилепени плътно до краката автоматични пистолети и пушки. В сумрака беше почти невъзможно да се забележи сивкавият метален блясък на оръжието.

Когато се приближиха до лицевата фасада на хотела, те се разделиха на двойки. Хинтън се запъти към порталната врата. Колкото повече се приближаваше, толкова по-бърза ставаше крачката му. Сякаш някакъв огромен магнит го привличаше към хотела. За момент Оливър се уплаши, че Хинтън може просто да влезе и да започне да стреля, преди Декстър и Роклиф да стигнат до задната врата.

Той внимателно се пресегна и дръпна Хинтън за ръката. Мъжът се спря, но не отмести поглед от портала. Оливър прошепна:

— Изчакай ги да отидат отзад, окей?

Някъде в далечината излая куче. Оливър стисна зъби, но Хинтън просто се приближи още по-плътно до вратата. Зае позиция и насочи автоматичния си пистолет към ключалката на порталната врата. Оливър знаеше, че той щеше да изчака само още няколко мига. Поривът да убива беше на път да завладее напълно маниакалния потомък на Вуду. Оливър пристъпи до Хинтън и провери дали вратата е заключена. Дръжката не поддаде, но той застана пред вратата, за да попречи на Хинтън да стреля. Оливър искаше вторият екип да бъде готов да нахлуе, преди Хинтън да се развихри.

Декстър и Роклиф се озоваха при задната фасада на хотела след по-малко от минута. Декстър погледна вратата. Беше дебела дървена врата със стъклени панели. Пред нея имаше алуминиева врата, предназначена да предпазва от бури. Декстър внимателно отвори алуминиевата врата и пристъпи вътре, като я придържаше с рамото си. Пресегна се да пробва топката на вратата. Беше заключена. Той насочи своя „Смит & Уесън“ и се облегна назад, отблъсквайки противоветрената врата от пътя си, и застана така, че да може да стреля точно в ключалката и бравата на дървената врата. Зачака да чуе нахлуването на Оливър и Хинтън отпред, преди да открие огън, но вместо това чу шуртене откъм Роклиф, който облекчаваше мехура си в ниско окосената ливада.

Роклиф прошепна през рамо:

— Много ми дойде таз шибана бира, мон.

Въпреки волята си, Декстър се разсмя. Дощя му се да се обърне и да изпразни пистолета си в Роклиф, докато пикаеше, но точно тогава чу насечените изстрели на автоматично оръжие, изпразващо се в предната врата на хотела. Хинтън си бе пробил с огън пътя към хотел „Монтегю“.

Декстър се облегна още малко на противоветрената врата, насочи пушката, прикри лицето си с ръка и рамо и натисна спусъка. Дръжката на вратата и рамката експлодираха сред облак трески и метал.

Той пусна още един изстрел във вратата, после отстъпи назад и я изрита. Вратата остана затворена. Проклетата противоветрена го блъскаше в гърба. Пречеше му. Не можеше да отстъпи достатъчно, за да нанесе хубав ритник в дебелата дървена врата. Чуваше изстрелите на Хинтън откъм лицевата фасада на хотела. Той се пресегна с дясната ръка да избута алуминиевата врата, за да си осигури достатъчно пространство да изрита упоритата вътрешна врата, но изведнъж тя беше изчезнала. Роклиф я бе сграбчил и изкъртил от пантите. Декстър, вече освободен от пречката, изрита силно дървената врата. Най-сетне тя се разклати, откачи се от пантите и се стовари върху него. Декстър я отхвърли встрани и се втурна в кухненското отделение, готов да застреля всеки, който му се изпречеше на пътя.

За него Роклиф извика:

— Давай, мон, прикривам гърба ти.

Декстър се сниши и се затича към предната част. Чу викове и някакъв далечен писък пред себе си. Затича се напред, с пръст върху спусъка на своя „Смит & Уесън“.

Роклиф следеше нахлуването на Декстър в хотела. Той се разстъпи из кухненското отделение, светна лампите и остана да прикрива задната врата. Край на спонтанните действия. В битка той изпълняваше точно това, което му се кажеше. Вече никой нямаше да може да излезе през задната врата, без да бъде застрелян.

Отпред, Хинтън вече се бе придвижил през фоайето и пространството около рецепцията. Оливър остана край рецепцията, до апартамента на управителя, изключвайки всякакъв опит за бягство.

Хинтън бясно преодоля няколкото стъпала и очите му бързо заиграха по номерата на стаите, търсейки стая номер 211. В далечния край на коридора някакъв гост на хотела надникна и Хинтън стреля по посока на вратата му. Куршумите изсвистяха нагоре от пода към тавана, пропускайки за малко да улучат ръката на госта, който панически се дръпна назад и затръшна вратата на стаята си.

Хинтън се понесе по коридора, докато не намери стая 211. Застана точно пред нея, обърна се и стреля във вратата. Тя се разтресе и подскочи. Хинтън я отвори с ритник и пристъпи в тъмната стая. Стреля в леглото вляво от него и в леглото вдясно, после пусна откос по отсрещната стена на стаята. Матраците отскочиха. Стъклата на прозорците се пръснаха, от стените се изкърти мазилка, пух и парчета плат се разлетяха из стаята. Светкавиците от изстрелите на МАК-10 осветиха празната стая и разкриха като през мигащ калейдоскоп, че Хинтън нямаше жива мишена. Той веднага се спря, отстъпи и се огледа за ключа на осветлението.

На долния етаж Декстър беше се добрал до рецепцията, където стоеше Оливър. Оливър вдигна ръка и Декстър се закова на място. Двамата мъже очакваха да чуят викове на смъртен ужас. Изведнъж малкият хотел загадъчно утихна, като изключим сподавения хленч в една от отдалечените стаи.

Оливър разбра, че нещо не беше наред. Нещо не беше наред още от мига, в който бяха нахълтали. Мястото бе празно, сякаш бе затворено след края на туристическия сезон. Изглежда, че тук нямаше никой, камо ли Девлин и жената.

Той изръмжа на Декстър:

— Провери всяка стая на този етаж. Викни Роклиф и измъкнете всеки, когото намерите, и ги подредете ей там.

Оливър се обърна и се затича нагоре по малкото стълбище. Хинтън беше започнал вече да отваря с ритници вратите и да стреля в празните стаи.

Отдясно по коридора имаше четири стаи. Хинтън беше отворил с ритник и четирите и беше стрелял в тях. Оливър надникна в стаите, докато минаваше покрай тях. Всяка изглеждаше така, сякаш в нея бяха хвърлили малка бомба.

Оливър изкрещя към Хинтън:

— Спри!

В далечния край на коридора отляво една врата беше останала неотворена. Оливър пристъпи пред Хинтън и я отвори с ритник. Вътре, в единия ъгъл, се беше свила двойка на средна възраст. В своя гняв и погнуса Оливър за малко да ги застреля. Вместо това, той се обърна и поведе Хинтън назад към стълбището.

В тясната рецепция Декстър и Роклиф вече ги очакваха с един дебел, плешив мъж, който така силно се тресеше, че едва стоеше на краката си. Оказа се, че това е управителят.

Оливър се приближи до него и притисна дулото на своя „Роджър“ в слепоочието му.

— Колко души отседнали тука?

Мъжът изломоти:

— Трима. Двойката на горния етаж и един господин.

— Някоя друга жена?

— Не. Не.

— Къде е господина, тогаз?

— Не знам. Не знам. Може би е излязъл на вечеря.

— И няма друга жена?

— Не. Кълна се. Проверете в регистъра. Тази нощ имам само трима гости. Моля ви.

Оливър беше убеден, че не са сбъркали мястото. Но беше ясно, че Девлин и жената ги нямаше тук. За момент той остана на място и в гнева си се поколеба дали да не се обърне към Хинтън и да му нареди да избие всички тези хора. Но реши да не прекалява. Искаше да разбере дали все пак не бяха сбъркали мястото.

Той се обърна към управителя.

— Тоз мъж, самичкия, висок ли беше? Голям мон?

— Да! Да!

Оливър се обърна и взе на бегом няколкото стъпала до стаята. Искаше да провери дали там имаше дрехи, костюми, някакви следи, че Девлин може да се върне отново.

Огледа внимателно стаята и забеляза телефонния секретар. За късмет нито един от куршумите на Хинтън не беше го засегнал.

Той пристъпи до автомата и видя, че лампичката за получаване на съобщения мига. Натисна бутона и чу как записващата лента изсъска, за да се превърти.

И тогава ядосаният и изнервен глас на Джеймс Уолдрън прокънтя из опустошения малък хотел: „Девлин! Девлин, къде си? Отговори ми, Девлин! По дяволите, човече, трябва да ми се обадиш. Трябва да се явиш при мен, веднага. Обади ми се! По всяко време в участъка. Само се обади!“.

Оливър напусна стаята, слезе бързо по стъпалата и напусна хотела. Не проговори и не погледна към никого. Гневът, който се надигаше у него, беше толкова силен, че ако в този момент някой се изпречеше на пътя му и го попиташе нещо, щеше да го застреля без никакво колебание.

Останалите мъже просто го последваха навън през разбитата предна врата.

Декстър знаеше, че ако погледне към Роклиф и само повдигне вежда, дебелият мъж ще се разсмее гръмогласно. И той самият щеше да се присъедини към смеха му. И тогава и двамата щяха да бъдат мъртви. Оливър щеше да обърне автомата си към тях и да стреля, докато не изпразни целия пълнител. Декстър наведе глава и последва Оливър към колите.

Въпреки веселото си настроение, Декстър и Роклиф, също както Оливър, бяха напомпани за убийство. Но Хинтън, побърканият Хинтън, изглеждаше леденостуден. Той държеше автоматичния си пистолет с дуло, насочено към небето, за да не го опари нажежената цев. Не промълви нито дума. Стигаше гневът на Оливър. Вярата му не беше засегната. Той не подлагаше на съмнение пътищата на своя бог. Не разбираше как, но беше убеден, че са близо до жената. Чувстваше го.

Четиримата мъже се качиха отново в колите. Оливър затръшна вратата си и излая на Луис:

— Разкарай ни веднага от тоя шибан град! Спри при първия магазин, който видиш с алкохол, и купи бутилка ром. Тръгвай!

Оливър трудно удържаше гнева си. Ако Девлин беше имал намерение да се върне в стаята си, сега той вече никога нямаше да припари до това място. Ако то беше предназначено само за получаване на съобщения, той и без друго нямаше да се върне. И в двата случая Оливър се оказваше подведен.

Луис не зададе въпроси. Направи обратен завой и даде газ към магистралата.

В опустошения хотел на Уингейт Клоуз зашеметеният управител и двойката гости бяха започнали да осъзнават, че са останали живи. Не можеха да проумеят какво се бе случило. Бяха онемели след преживяния шок. Управителят се луташе безцелно из рецепцията. Знаеше, че трябва да се обади на полицията, но не беше сигурен какво точно трябваше да каже. Никой от тях не беше виждал стрелба с оръжие, камо ли целия адски хаос, който предизвикваха автоматичните откоси.

Изведнъж по АТЦ иззвъня външен сигнал. Управителят вдигна слушалката. Когато гласът помоли за стая 211, той автоматично го свърза.

При второто позвъняване автоматичният секретар горе се включи. Записаният глас на Девлин произнесе:

— Уолдрън, остави ми номер къде и кога мога да те намеря.

 

 

Джеймс Уолдрън седеше на ръба на леглото си. Тъкмо се канеше да се отпусне и да заспи, но реши да опита още веднъж. Той изслуша съобщенията на Девлин и зачака да чуе сигнала. Погледна часовника си. Показваше 6:20 вечерта. След като сигналът се чу, той заговори с примирен глас.

— Девлин, тук е Уолдрън. Моля те, обади се в участъка. Те ще ми звъннат вкъщи, ако все още съм тук. Благодаря ти.

Уолдрън постави слушалката на вилката и се изтегна по гръб. Замисли се какво ще прави, след като Фентън съсипе кариерата му. Изобщо не беше сигурен, че ще има повече нещо общо с прилагането на закона. Може би ще стане учител. Ще си намери някое хубаво частно училище във вътрешността на страната и ще се отдаде на тих учителски живот. Може би история, помисли си той. Да речем, антична история от времето на римляните. Това щеше да бъде точно толкова близо до настоящето, колкото на Уолдрън му се искаше.