Реймънд Фийст, Джани Вурц
Господарка на Империята (4)

4.
Беда

Някой се движеше.

Скрит сред струпаните топове плат, Аракаси чу нещо, което можеше да е само скърцане на стъпки по грапавите дъски на пода. Замръзна, притеснен от откритието, че не е сам в сумрака на склада. Затаи дъх и отпусна тялото си, за да избегне всякакъв риск да му се схване някой мускул. От разстояние облеклото му щеше да го слее със стоката и от това да прилича на гънка плат, измъкнала се от връзките. Отблизо заблудата нямаше да издържи внимателен оглед. Грубо тъканият му халат изобщо не можеше да мине за фино платно. Даде си сметка, че може да се е вкарал в капан, като се скри в тази сграда, за да се отърве от заподозряна опашка, и затвори очи, за да усили другите си сетива. Въздухът миришеше на плесенясало зърно и някакви подправки. Миризмата от смолите, които правеха непромокаеми покривните плочки, се смесваше с тази на гнилата кожа на пантите на вратата. Точно този склад бе разположен толкова близо до пристанището, че подовете му се наводняваха, когато през пролетта реката излизаше от коритото си.

Минаха безкрайни минути. Шумът на пристанищния квартал бе приглушен от стените: буен спор на моряк с жена от Тръстиковия живот, лай на псе и несекващото трополене на колела — нийдра теглеха тежки талиги със стоки от крайречните кейове. Началникът на шпионите на Акома се напрегна, за да различи далечната глъч и един по един заотделя звуците.

Денят навън гаснеше. По улицата притича креслива банда хлапета и пазарният шум затихна. Нищо нередно не стигна до ушите му, освен виковете на фенерджиите, които палеха уличните лампи в края на пресечката. Дълго след като друг човек можеше да е заключил, че си е въобразил онзи звук — че онова, което му се бе сторило човешки стъпки, е било със сигурност плод на напрежение и въображение — Аракаси остана абсолютно неподвижен.

Не беше от хората, които обичат риска. Търпението беше всичко, стигнеше ли се до надпревара в хитруването.

И накрая то го възнагради, когато смътно шумолене издаде отъркване на халат в дърво или закачане на ръкав в подпорен стълб. Съмнението отстъпи пред грозната сигурност: в склада имаше още някой.

Аракаси безмълвно се помоли Чочокан, Добрият бог, да го опази при евентуален сблъсък. Който и да беше влязъл в тази тъмна сграда, не го беше направил по невинни причини. Едва ли беше слуга, откраднал час неразрешена дрямка и след това успал се за вечерните си задължения. Аракаси никога не се доверяваше на съвпадения. Вярата в съвпаденията носеше смърт. Предвид късния час и безшумността на влезлия беше длъжен да заключи, че търсят него.

Запотен в застоялия въздух, той прегледа наум всяка стъпка, която го беше довела до това положение. Следобед беше посетил един търговски посредник на тъкани в град Онтосет с цел да се свърже с представител на дребен дом, който бе един от многото му активни агенти. Аракаси имаше навика да прави внезапни визити, за да е сигурен, че такива хора остават верни на господарката си Акома, и да се пази от вражески внедрявания. Разузнавателната мрежа, която бе изградил още от времето си като слуга на Тускай, се беше разраснала неимоверно под патронажа на Акома. Самодоволството от негова страна можеше да доведе до хиляди възможни грешки, най-малките от които можеше да се окажат бедствени за благосъстоянието на господарката му.

Визитата му днес не беше направена непредпазливо. Маскировката му като независим търговец от Янкора бе подкрепена с документа и препоръки. Публичното оповестяване за намесата на Събранието между Акома и Анасати беше стигнало до този град няколко дни по-късно. Новините обикновено пътуваха бавно из провинциите, след като нивото на реките паднеше и търговските баржи се сменяха със сухопътни кервани. Аракаси разбираше, че на лейди Мара ще са й нужни последните му доклади по възможно най-бързия начин, за да се опази срещу възможни контраходове от Анасати или други врагове, одързостени от задръжките на Събранието, така че беше съкратил престоя си до бърза размяна на съобщения. Когато напусна кантората, заподозря, че го следят.

Който и да го беше проследил, беше добър. На три пъти се беше опитал да се отърве от преследвачите си в гъстото човешко гъмжило на пристанищния квартал. Само предпазливостта му, граничеща с маниакалност, му бе показала периферно зърнато лице, зацапана с катран ръка и на два пъти — цветната бродерия на пояс, която не би трябвало да се повтори в оживеното движение в края на деня.

Доколкото можеше да определи, бяха четирима, превъзходно обучен екип, със сигурност агенти от друга мрежа. Обикновени моряци или слуги в просто облекло нямаше да могат да действат толкова съгласувано. Изруга наум. Беше се набутал в същия капан, който сам бе поставял за осведомители.

Планът му за измъкване не можеше да се провали. Бързо прекоси оживения централен площад, където си купи нов халат, влезе за малко в един хан, пълен с гуляйджии, и в хана търговецът от Янкора изчезна и навън излезе домашен куриер. Умението му да променя стойката си, движенията си, самата нагласа на костите си, докато вървеше, беше обърквало безброй противници през годините.

Дирята му изглеждаше чиста, когато притича обратно до жилището на пълномощника и влезе през една скришна врата. Там се преоблече в кафявите груби дрехи на общ работник и се скри в склада зад търговския дюкян. Изпълзя върху топовете плат с намерение да преспи тук.

Сега се ругаеше за глупостта си. Когато го бяха изгубили от поглед, преследвачите сигурно бяха пратили човек до този склад, заради вероятността да се върне. Ход, който някой не толкова самонадеян като него можеше да е предвидил, и само елементарният късмет бе помогнал на Главния шпионин на Акома да се скрие преди вражеският агент да се шмугне вътре, за да чака и наблюдава. По яката на Аракаси закапа пот. Противникът, срещу когото се бе изправил, беше опасен. Влизането му беше почти незабележимо. По-скоро инстинктът, отколкото сигурното убеждение бе събудило предпазливостта на Аракаси.

Беше прекалено тъмно, за да може да види къде се спотайва противникът му. Неуловимо бавно шпионинът на Акома спусна ръка към колана си и напипа малката кама. Беше ужасно непохватен в боравенето с меч, но притежаваше рядко майсторска дарба с ножовете. Ако можеше ясно да види целта, това късащо нервите изчакване щеше да свърши. Но ако можеше да му се удовлетворят желанията, нямаше да помоли Боговете на хитрините и късмета за оръжия, а щеше да е далече оттук, на път към Мара. Не се заблуждаваше, че е воин. Убивал беше, но предпочитаната му защита залагаше повече на хитростта, на изненадващи тактики, които да му дадат първия удар. Това бе първият път, в който го бяха приклещили сериозно.

В другия край на склада се чу шумолене и Аракаси затаи дъх. Една разхлабена дъска изпука и вътре се шмугна втори мъж.

Началникът на шпионите предпазливо издиша. Никаква надежда вече за убийство крадешком. Сега трябваше да се съобразява с двама врагове. Ръка с фенер се люшна, блесна светлина и Аракаси примижа. Положението му от напрегнато се превърна в критично. Новодошлият неизбежно щеше да го открие, ако тръгнеше из склада с фенера.

Лишен от алтернатива, Аракаси опипа за празнина, каквато трябваше да има между топовете плат и стената. Платът имаше нужда от пространство за приток на въздух, иначе плесента щеше да го развали. Този търговец не беше особено грижлив обаче: пролуката се оказа много тясна. Настръхнал от опасността, на която се излагаше, Аракаси пъхна едната си ръка до рамото и се извъртя, докато топът се измести. Не можеше да се избегне рискът топовете да рухнат. Аракаси се прилепи плътно до стената, избута топа още малко и се напъха зад него. Нерендосаните дъски одраха голите му колене. Не посмя да спре, нито дори да изругае наум.

Светлината долу вече се движеше.

Стъпките се приближиха към скривалището му и сенки се люшнаха на дъги по гредите на тавана. Ако беше изчакал още миг, щяха да го видят.

— Гледай ги бе! — каза единият мъж. — Да хвърлят така топове хубав плат все едно са бали слама и не заслужават да се опаковат добре… Някой трябва да яде бой за това…

— Светни тук — каза спътникът му.

Аракаси не посмя да се надигне и да рискува да погледне.

— Някаква следа?

— Нищо. Стори ми се, че преди малко чух нещо, но сигурно е било някой плъх.

— Трябва да е тук някъде. Робът на пълномощника нали каза, че се бил върнал и излязъл да се скрие. Другите наблюдават жилището. Дано го намерят до съмване. Не искам аз да съм тоя, който ще каже на началника ни, че ни се е изплъзнал.

— Чу ли клюката? Че този тип са го виждали преди, с различна маскировка? Като куриер и даже като надзирател. А, и че не бил от тази провинция.

— Много говориш — сопна му се другият. — Ако ти е мил животът, такива клюки по-добре си ги дръж за себе си. Знаеш поговорката: Хората имат гърла, а камите остриета.

Съветът бе приет с въздишка. И с въпрос:

— Колко дълго трябва да пазим тук?

— Освен ако не ни кажат да се махнем, ще стоим до разсъмване. Няма да е добре стражите да ни хванат тук и да ни убият като обикновени крадци.

Неразбираемо мърморене сложи край на разговора.

Аракаси се примири с очерталото се дълго и неудобно чакане. Развързаните езици на преследвачите му бяха потвърдили най-лошото му предположение: беше проследен от друга шпионска мрежа. Който и да командваше двамата, които го търсеха, на когото и да докладваха, главният начело на мрежата им работеше за някой много ловък, някой, който си бе изградил шпионска система, останала незабелязана от него. Потръпна. Спасили го бяха шансът и интуицията, а не сложните му подготвителни мерки — те се бяха издънили. Това го притесни още повече.

Хората, които се опитваха да го хванат, бяха опитни, но не толкова обиграни, че да се въздържат от небрежни приказки. От това следваше, че са пратени да заловят човек, за когото господарят им предполага, че е дребна брънка във веригата, която се опитва да разбие. Аракаси потисна ледените тръпки. Белег за дълбокото недоверие, което го тласкаше, бе това, че предпочиташе, когато може, да изпълни понякога сам дребни задачи. Невидимият му враг бе получил възможност да разбере кой е той, колко високо е поставен и дори името на господарката, на която докладва. Вероятно се беше изправил пред най-опасния противник, на когото се беше натъквал. Някъде лейди Мара имаше враг, чиито коварства представляваха по-голяма заплаха от всичко, с което се беше сблъсквала досега. Ако не се измъкнеше жив от Онтосет, ако не успееше да прати вест, господарката му нямаше да е предупредена за следващия удар.

Сигурността му беше компрометирана, а пробивът говореше за грижливо планиране. Втората роля на търговския пълномощник явно бе разкрита. Как точно, не можеше да се установи на кейовете в Онтосет, но не бе поставено наблюдение достатъчно близо, за да се различават редовните търговци от непознатите. Това, че екипът бе различил две от маскировките му, като го беше засякъл като куриер и надзирател, не предвещаваше нищо добро.

Налагаше се да смени пълномощника. Един роб щеше да умре от привидно естествена причина и търговският дюкян трябваше да се затвори, достойна за съжаление необходимост, защото макар да беше част от мрежата му, беше едно от малкото доходни начинания на Акома, използвани от шпионския кръг. Изплащаше се и осигуряваше допълнителни средства за други агенти.

Сивкава светлина се процеди през една от пукнатините в стената. Скоро щеше да се съмне, но мъжете не се размърдаха. Не бяха заспали — изчакваха заради възможността мъжът, когото търсят, да се покаже в последния час.

Съмна се. Затрополиха колички и фургони, улични търговци караха стоката си към речния бряг преди жегата. Монотонната песен на гребци се извиси, накъсана от гласа на свадлива жена, гълчаща пияния си съпруг. След това се чу вик, който, макар и тих, надмогна шума на събуждащия се град. Припрян вик. Аракаси не чу думите, но чу как двамата мъже в склада се размърдаха веднага. Стъпките им затупаха по пода, после някаква отместена дъска изскърца и всичко стихна.

Най-вероятно се бяха измъкнали. Ако бяха по-умни, щяха да прибегнат до заблуда. Единият можеше да се е задържал, за да види дали плячката им ще реагира и ще се покаже.

Аракаси остана неподвижен, макар че краката му се бяха стегнали на възли. Задържа се още минута-две, напрегнал слух за някакъв признак за опасност.

Зад двукрилата врата се чуха гласове — идваха работниците. Ами сега?

Ако го хванеха и го арестуваха като крадец, шпионинът, който го беше проследил, щеше да чуе. След това някой продажен градски служител щеше да получи подарък и щяха да го доставят на врага му. Шансът да се върне при Мара щеше да е изгубен.

Вратите на склада се отвориха с трясък. Началникът на шпионите не можеше да направи нищо, освен да се помоли за шанс да импровизира.

— Вземете ги всичките ония, до стената — изрева един надзирател.

В склада нахлу слънчева светлина. Измуча нийдра. Аракаси разсъди, че отвън чакат фургони за товарене. Какъв избор имаше? Ако привлечеше внимание към себе си, имаше вероятност някой от враговете му да чака навън, риск, който не смееше да поеме. Можеше отново да го проследят и втори път късметът нямаше да го пощади. Обаче ако се смесеше с носачите…

Надзирателят изрева възмутено:

— Тъпак! Къде се покатери най-горе? Чакай някой да ти помогне, преди да събориш всичко!

Тъй, заключи Аракаси: пълномощникът трябваше да се е досетил за затруднението му и бе уредил възможно прикритие. Никакво място не оставаше за грешки. Бързо се хвърли по очи на пода и покорно заломоти извинения.

— Ставай, ставай! — викна му надзирателят. — Това, че си непохватен, не е повод да се излежаваш. Почвай да товариш!

И Аракаси се включи в товаренето, навел глава. Прибягна до всеки познат му трик, за да промени външността си. Размаза потта по челото си и разтри прах и пръст, за да потъмнят изпъкналите му скули. Пръстите му пробягаха по кичура коса, който държеше боядисан, откакто белег от рана го беше направил бял, след което умело размаза мръсотията по лицето си, за да придаде илюзия за къса брадичка. Навъси вежди и издаде долната си челюст напред. За наблюдател нямаше да прилича на нищо повече от глуповат работник.

Всяко излизане от склада изпъваше нервите му. Засече един безделник в сенките пред дюкяна от другата страна на улицата. Приличаше на просяк с размътен поглед, затъпял от пристрастяване към татийша, само дето очите му бяха прекалено съсредоточени. Врагът все още го търсеше.

Отдъхна си чак когато фургоните потеглиха и завиха в съседната уличка.

И все пак още не се беше измъкнал от опасността, нито щеше да е в безопасност, преди да се е отдалечил на мили от Онтосет. Мислите му се върнаха към бъдещето: този, който бе поставил капана около дюкяна и склада, щеше да предположи, че мрежата му е разкрита. След това щеше да стигне до извода, че избягалата му плячка се е досетила, че тук действа друга организация. Логиката налагаше този невидим враг да реагира с контрамерки, за да осуети издирването, което Аракаси тепърва трябваше да предприеме. Объркващи кръгове и кръгове щяха да заличават следите и линиите му за свръзка в Онтосет трябваше да се прекъснат без следа. Още две нива на операция трябваше да се включат, и то бързо: едното да провери за изтичания в клоновете в други провинции, а другото да претърси по изстинала следа и да се опита да разкрие идентичността на този нов враг.

Трудностите бяха почти непреодолими. Вярно, Аракаси имаше нюх за трудни ребуси. Но тази загадка беше потенциално смъртоносна, като меч, заровен в пясък, който можеш да настъпиш всеки момент и да се набодеш.

Трябваше да се измъкне от Онтосет без чужда помощ. Да се обърне към някоя друга брънка в мрежата си означаваше да рискува отново да го разкрият. В града имаше хора, които щяха да приютят беглец срещу заплащане, но Аракаси не смееше да се обърне към тях. Сиво облекло на роб или просешки дрипи трябваше да помогнат да мине през градските порти. Излезеше ли от стените, трябваше да се скрие някъде из околностите, докато се увери, че се е измъкнал чисто, после можеше да опита маскировката на куриер и да се разбърза, за да компенсира забавянето си.

В ума му витаеха тревожни мисли за неизвестен противник, който за малко не беше го извадил от играта, и за господаря на този враг, невидима и неотвратима заплаха. След като клановата война между Мара и лорд Джиро бе забранена с декрет от магьосниците, лейди Акома беше в опасност. Докато враговете й, търсещи изгода, се съюзяваха срещу нея, щеше да й трябва възможно най-доброто разузнаване, за да се опази от новите подмолни ходове и убийствените интриги на Великата игра.

 

 

Стиснал между зъбите си тънките костени игли, шивачът се отдръпна назад, за да се възхити на официалното облекло, поръчано от лорда на Анасати.

Лорд Джиро изтърпя огледа му със сдържано презрение. Стоеше с безизразно лице и с разперени ръце, за да избегне случайно убождане от иглите, стегнали маншетите.

— Милорд — изфъфли шивачът през иглите, — изглеждате разкошно. Всяка неомъжена благородна дъщеря ще припадне в нозете ви само като види великолепието ви.

Джиро изкриви устни. Не обичаше ласкателствата. Бе грижлив към външността си до степен, при която някой по-несхватлив можеше погрешно да го вземе за суетен, и знаеше много добре важността на облеклото за създаване на впечатление. Неподходящите или зле скроени одежди можеха да накарат човек да изглежда глупав, тромав или дори простак. След като боравенето с меча и тежестите на битката не му бяха по вкуса, Джиро прибягваше до всякакви други средства, за да подсили мъжествения си вид. Надмощие можеше да се спечели или състезание на умове да се превърне в победа по-изтънчено от всеки груб триумф, постигнат на бойното поле.

Горд с дарбата си да надвива враговете си без кръвопролитие, Джиро би трябвало да сдържи възмущението си от необмисления комплимент на шивача. Човекът беше просто занаятчия, наемник, който почти не заслужаваше вниманието му, още по-малко гнева му. Думите му бяха по-маловажни от вятъра и само случайността го бе накарала да раздразни спомена, който Джиро все още таеше с негодувание в душата си. Въпреки най-дълбокото внимание, което обръщаше на маниерите и облеклото, лейди Мара го беше отхвърлила. Вместо него беше избрала непохватния Бунтокапи, Дори мимолетният спомен за това караше Джиро да се поти от сдържан гняв. Годините старателни усилия не му бяха донесли нищо, след като острият му ум и грижливо поддържаният чар с един жест бяха отхвърлени от Акома. Нелепият му — не, смехотворен — брат тъпак беше тържествувал над него.

Самодоволството на Бунто беше непростимо. Джиро все още го жилеше споменът за унижението. Ръцете му се свиха в юмруци и той изведнъж ядосано се сопна:

— Не ми харесва този халат! Не съм доволен. Направи друг, а този го дай да го съдерат за парцали.

Шивачът пребледня. Дръпна иглите от зъбите си, падна ничком на лъскавия под и опря чело в дъските.

— Милорд! Както желаете, разбира се. Покорно моля да ми простите за липсата на вкус и лошата преценка.

Джиро не отвърна нищо. Врътна обръснатата си глава към един слуга да смъкне халата и да го пусне на купчина в краката му.

— Ще облека синьо-червения. Донеси го веднага.

Подчиниха се на заповедта му с нервно суетене. Лордът на Анасати рядко наказваше робите и слугите си, но от деня, в който получи наследството си, даде ясно да се разбере, че нищо, освен мигновено подчинение няма да бъде търпяно.

Дошъл да направи доклада си, Първи съветник Чумака забеляза почти паническото раболепие на слугите. Не издаде реакция дори с леко трепване. Все пак бе най-умният в домакинството на Анасати и познаваше господаря си най-добре от всички. Джиро не ценеше прекомерната сервилност — тъкмо напротив.

Беше отраснал като втори син и обичаше нещата да са кротки и без излишна показност. Но откакто бе наследил владетелската мантия, без да е подготвен да очаква поста, беше много чувствителен към поведението на подчинените си. Не успееха ли да му покажат дължимото уважение като към господар, моментално го превръщаше в проблем.

Слугата, забавил се да произнесе титлата му, робът, не успял мигновено да се поклони при появата му, никога не получаваха прошка за пропуска си. Също като изящното облекло и гладки маниери, цуранската кастова принадлежност бе неотменима част от начина, по който Управляващите лордове се оценяваха от равните им. Джиро, който отбягваше варварските аспекти на бойното поле, се беше превърнал в майстор на цивилизованото поведение.

Все едно в краката му не лежеше захвърлена като смет роба от най-фина коприна, той кимна леко, докато Чумака се изправяше от поклона си.

— Какво те води за обсъждане в този час, Първи съветнико? Забрави ли, че предвиждах следобедна беседа с гостуващите учени от Мигран?

Чумака кривна глава като гладен гризач, засякъл движеща се плячка.

— Предлагам, милорд, учените да изчакат малко, докато проведем кратък разговор.

Лорд Джиро се подразни, макар да не го издаде външно. Позволи на слугите да стегнат пояса на халата му и чак после попита:

— Какво толкова важно имаш да ми кажеш?

Както всички знаеха много добре, следобед Джиро провеждаше дворцовия си съвет, за да обсъди деловите въпроси с търговските си представители. Ако срещата му с учените се забавеше, щеше да се наложи да изчака до утре, което проваляше часа му, заделен за четене.

Първият съветник на Анасати ловко се справи със затруднението.

— Отнася се до лейди Мара от Акома и онази връзка, за която споменах по-рано, с унищожения Тускай.

— Двете са свързани?

Мълчанието на Чумака пред слугите бе отговор само по себе си. Вече възбуден, лорд Джиро плесна с ръце за бегач.

— Намери хадонрата и му кажи да осигури забавление за гостите ми. Да им се каже, че съм възпрепятстван и че ще се срещна с тях утре сутринта. За да не останат недоволни от това отлагане, да им се обясни, че обмислям да предложа патронаж, ако остана впечатлен от качествата им в изкуството на словесния дебат.

Бегачът се поклони и забърза по задачата си. Чумака облиза устни в очакване, щом господарят му тръгна с него към паравана, водещ в градината.

Джиро се настани на една каменна скамейка до езерце с рибки. Потопи лениво пръсти във водата и попита:

— Добра ли е новината, или лоша?

Както винаги, отговорът на Първия съветник беше уклончив.

— Не съм сигурен. — И преди господарят му да е успял да изрази недоволство, Чумака придърпа халата си и извади пачка документи от дълбокия джоб. — Може би и двете, милорд. Става въпрос за високопоставено лице в шпионската мрежа на Акома. — Замълча, докато в ума му се оформяше смътно предположение.

— Резултатите? — настоя Джиро, който не беше в настроение за умни съждения.

Чумака се покашля.

— Изплъзна ни се.

Джиро се подразни.

— Как може това да е добра новина?

Чумака вдигна рамене.

— Знаем, че наистина беше някой важен. Цялата им операция в Онтосет беше закрита в резултат на това. Пълномощникът на дома Хабатука изведнъж се оказа това, което изглеждаше, че е: пълномощник. — И сякаш току-що му е хрумнало, добави: — Деловите неща на този дом са в ужасно състояние, тъй че можем да предположим, че стоките, с които се занимаваше този човек, са били на Акома, а не на Хабатука. — Погледна един от документите и го сгъна. — Знаем, че Хабатука не са подчинени на Акома. Те са твърдо в клана Омечан и са традиционалисти, които един ден може да се окажат полезни за нас. Дори не подозират, че този човек не е техен верен слуга, но пък те са много неорганизиран дом.

Джиро се потупа по брадичката с изящно маникюриран пръст и рече:

— Премахването на този пълномощник важно ли е?

— Да, милорд — отвърна Чумака. — Загубата на този агент ще затрудни операцията на Акома в Изтока. Можем да допуснем, че цялата информация от този район е минавала през Онтосет.

Джиро се усмихна хладно.

— Добре, значи сме ги ужилили. Но сега те също знаят, че ги наблюдаваме с агентите си.

— Това е неизбежно, милорд — отвърна Чумака. — Изненадан съм, че не са ни усетили по-рано. Мрежата им е добре установена и опитна. Това, че ги наблюдавахме толкова дълго, без да ни засекат, граничи с чудото.

Забелязал блясъка в очите на Първия си съветник, Джиро го подкани:

— Какво още?

— Казах, че това е свързано с отдавна мъртвия лорд на Тускай, от времето преди да се родите. Малко преди Джингу от Минванаби да унищожи дома Тускай бях разкрил самоличността на един от ключовите агенти на мъртвия лорд, търговец на зърно в Джамар. Когато натамито на Тускай беше заровено, предположих, че е продължил ролята си като истински независим търговец. Нямаше никакви публични връзки с дома Тускай и поради това никакво задължение да приеме статута на отхвърлен от обществото.

При намека за това подло безчестие Джиро се намръщи. Слугите на господаря се смятаха за прокълнати от боговете, ако той умре; воините му ставаха роби или сиви воини — или поне беше така, преди лейди Мара позорно да наруши обичая.

Унесен в спомените си, Чумака пренебрегна реакцията на господаря си.

— Предположението ми се оказа невярно, както вече имам повод да подозирам. Все едно, това беше без значение, поне доскоро. Защото сред тези, които идваха в Онтосет, имаше двама, за които знам, че са служили на търговеца на зърно в Джамар. Те ми показаха връзката. След като никой, освен лейди Мара, не е взимал сиви воини на домашна служба, можем да направим извода, че Началникът на шпионите и бившите му агенти за Тускай сега са заклети на Акома.

— Значи имаме тази връзка — каза Джиро. — Можем ли да внедрим?

— Би било твърде лесно, милорд, да излъжем търговеца на зърно и да вкараме свой агент. — Чумака се намръщи. — Но Главният шпионин на Акома би го предвидил. Той е много добър. Много.

Джиро прекъсна разсъжденията му с рязък жест и Чумака продължи по същество:

— Най-малкото уязвихме Акома, като ги принудихме да закрият главен клон на организацията си в Изтока. Още по-добре, знаем, че агентът в Джамар отново е активен. Този човек рано или късно ще докладва на господаря си и тогава отново започваме преследването. Този път няма да позволя глупаци да поемат работата и да се издънят като в Онтосет. Ако сме търпеливи, след време ще имаме ясна диря до самия Главен шпионин на Акома.

Джиро не беше никак въодушевен.

— Може напразно да похабим всичките си усилия, след като врагът ни вече знае, че вътрешният му агент е компрометиран.

— Вярно, господарю. — Чумака облиза устни. — Но им водим, в дългосрочен план. Знаем, че бившият Началник на шпионите на Тускай сега работи за лейди Мара. Направил бях пробиви в онази мрежа, преди Тускай да бъдат унищожени. Мога да подновя наблюдението на агентите, които подозирах, че са на Тускай. Ако тези хора все още са на същите позиции, дори само този факт ще потвърди, че са оперативни на Акома. Ще поставя повече капани с персонал, който ще инструктирам лично. Срещу този шпионин ще ни трябват най-добрите. — Първият съветник не скри задоволството си. — Щастлива случайност ни отведе до първия агент и за малко да хвърли в мрежата ни високопоставено лице.

Чумака махна с пачката документа да разхлади зачервеното си лице.

— Сега наблюдаваме къщата и съм сигурен, че наблюдателите ни са наблюдавани, тъй че имам други, които наблюдават кой ни наблюдава… — Поклати глава. — Колегата ми е изключително хитър. Той…

— Колегата ти? — прекъсна го Джиро.

Чумака се сепна и наведе почтително глава.

— Слугата на врага на милорд. Противостоящият ми, ако предпочитате. Простете на стареца тази малка суетност, милорд. Този слуга на Акома, който се противопоставя на работата ми, е крайно подозрителен и умен мъж. — Отново погледна документа в ръката си. — Ще изолирам онази, другата връзка в Джамар. След това можем да проследим следващата…

— Спести ми досадните подробности — прекъсна го Джиро. — Искам да проследиш кой се опитва да опозори Анасати, като постави лъжлива улика на убиеца на племенника ми.

— Аха — отвърна ведро Чумака. — Но двете събития са свързани! Не ти ли го казах вече?

— И да си го направил, само друг ум, толкова изкривен като твоя, щеше да разбере връзката.

Първият съветник на Анасати изтълкува това като комплимент.

— Снизходителността ти е трогателна, господарю. — Поглади документа в ръката си все едно, че беше нещо скъпоценно.

— Имам доказателство, най-после. Онези единайсет агенти на Акома по линията, по която се предаваше информация през провинция Сцетак, които бяха мистериозно убити в един и същи месец — те всъщност бяха свързани с петимата, които също умряха в домакинството на Тасайо от Минванаби.

Скованата физиономия на Джиро прикри нарастващото му раздразнение, така че Чумака продължи припряно:

— Те бяха предишни агенти на Тускай, всички. Вече изглежда, че са били убити, за да се изкорени пробив в системата за сигурност на Акома. Имахме свой човек, поставен в домакинството на Тасайо. Макар да бе освободен, след като Мара взе земите на Минванаби, той все още ни е верен. Имам свидетелството му, тук. Убийствата в къщата на имението на Тасайо са извършени от тонга Хамой.

Джиро се заинтригува.

— Смяташ, че човекът на Мара е подмамил тонга да прочисти провал на Акома?

На лицето на Чумака се изписа самодоволство.

— Да. Смятам, че твърде умният й Главен шпионин е направил грешката да фалшифицира клането в дома на Тасайо. Знаем, че обаджанът е говорил с лорд Минванаби. Съобщиха ни, че двамата били ядосани — ако е било нещо помежду им, Тасайо щеше да е умрял много преди Мара да го съкруши. Ако Акома наистина са били зад унищожението на собствените им компрометирани агенти и са използвали тонга като неволен инструмент да се отърват от този пасив, то на тонга е нанесено голямо оскърбление. Ако е станало това, Братството на Червения цвят е потърсило възмездие само.

Джиро премисли всичко това и присви очи.

— Защо да въвличат тонга в нещо, което, изглежда, е било рутинно прочистване? Ако човекът на Мара е толкова хитър, колкото казваш, едва ли би направил такава глупост.

— Трябва да е било ход на отчаяние — допусна Чумака. — Режимът на Тасайо беше строг и в дома му трудно можеше да се проникне. Колкото до нас, вкарахме там агента си, преди той да стане лорд, докато беше подкомандир в армията на Военачалника, нахлула в Мидкемия. — Джиро отново се намръщи нетърпеливо и Чумака въздъхна. Колко съжаляваше, че господарят му не се бе научил да мисли и действа с повече предвидливост. Но пък Джиро винаги беше нетърпелив, още от момче. — Мара нямаше агенти в дома Минванаби, които да не бяха компрометирани. Смъртта им следователно трябваше да е външно дело, а връзките на тонга с Тасайо предложиха удобна възможност.

— Само предполагаш всичко това — каза Джиро.

Чумака повдигна рамене.

— Точно това бих направил в неговото положение. Шпионинът на Акома е много изобретателен. Можеше да сме засекли мрежата в Онтосет и да сме проследили операцията й от десет години, и изобщо да не направим връзката между агентите в Севера, другите в Джамар и линията за свръзка през Сцетак. Да стигнем толкова далече толкова бързо се дължи повече на късмет, отколкото на таланта ми, господарю.

Джиро не изглеждаше впечатлен от темата, увлякла Първия му съветник. Вместо това се вкопчи в проблема, най-тясно свързан с честта на Анасати.

— Имаме доказателство, че тонгът действа по своя воля — сопна се той нервно. — Но като подхвърлиха улика за съучастието ни в убийството на Аяки от Акома, те опетниха честта на предците ми. Това безчинство трябва да се спре! И то веднага.

Чумака примига стъписано и бързо облиза устни.

— Но не, мой предостойни господарю. Прости дързостта ми, ако ти предложа смирения си съвет за обратното.

— Защо трябва да позволяваме псетата на тонга Хамой да позорят дома Анасати? — Джиро го изгледа с яд. — Обясни ми, но гледай основанията ти да са добри!

— Ами — започна Чумака, — за да убият лейди Мара, разбира се. Съвсем ясно е, господарю. Какъв по-опасен враг биха могли да имат Акома от тонг на професионални убийци? Те ще разстроят мира й невъзвратимо с всеки опит да отнемат живота й. Накрая ще успеят. Тя трябва да умре. Честта на братството им го изисква. Тонгът Хамой върши нашата работа, а ние междувременно можем да насочим интересите си към консолидиране на традиционалистката фракция. — Чумака размаха поучително пръст. — Сега, след като войната бе забранена на двете страни от магьосниците, Мара ще се стреми да те унищожи с други средства. Ресурсите и съюзниците й са много. Като Слуга на империята тя има популярност и власт, а и императорът я слуша. Не трябва да бъде подценявана. В добавка към предимствата, които изредих, тя е необикновено надарен владетел.

— Пееш хвалебствия за нея в мое присъствие? — Тонът му остана сдържан, но Чумака не хранеше илюзии: господарят му беше обиден.

Отвърна с шепот, за да не може някой градинар или воин на патрул да чуе:

— Никога не съм харесвал особено твоя брат Бунто. Тъй че неговата смърт лично за мен не беше от особено значение. — Докато лицето на Джиро потъмняваше от гняв, упрекът на Чумака го сряза като нож: — А и ти също никога не си го обичал, милорд. — След като владетелят мълчаливо призна тази истина, Чумака продължи: — Пренебрегваш очевидното: бракът на Мара за Бунто вместо за теб спаси живота ти… господарю. — Изчерпал аргументите, Първият съветник довърши: — Тъй че ако трябва да поддържаш тази омраза към Слугата на империята, ще се стремя да постигна унищожението й с цялото си сърце. Но ще действам спокойно, защото да позволи човек гневът да замъгли преценката му е не просто глупаво — в случая с Мара е самоубийство. Помоли някой надничащ в сенките в храма на Туракаму да потърси общение с Джингу, Десио и Тасайо от Минванаби. Духовете им ще потвърдят това.

Джиро се загледа във водата и оранжевите рибки и след дълга пауза въздъхна.

— Прав си. Никога не съм обичал Бунто. Биеше ме, докато бяхме деца. — Ръката му се стегна в юмрук, той го плесна във водата и рибките се пръснаха. — Гневът ми може да е неоправдан, но все пак ме изгаря! — Погледна Чумака с присвити очи. — Но аз съм лорд на Анасати. Не съм длъжен да проявявам благоразумие. Моят дом беше онеправдан и ще бъде възмезден!

Чумака се поклони почтително.

— Ще се погрижа Мара от Акома да умре, господарю, не защото я мразя, а защото това е волята ти. Аз съм верен слуга. Вече знаем кой е Началникът на шпионите на Мара…

— Познаваш го? — възкликна изумено Джиро. — Защо не си ми казал, че знаеш самоличността на Главния шпионин на Тускай!

Чумака направи умолителен жест.

— Не по име, нито по външност. Той е гениален проклетник. Никога не съм се срещал с него, но познавам стила му на работа. Има си подпис като на писар.

— Което съвсем не е солидно доказателство — побърза да изтъкне Джиро.

— Окончателно доказателство трудно ще се получи, дори да съм разпознал почерка на същия човек. Ако бившият главен шпионин на Тускай е минал на служба при Мара, боговете тепърва биха могли да ни се усмихнат. Може да е майстор на измамата, но съм му взел мярката. Знанията ми за мрежата на Тускай в Джамар би трябвало да ни улеснят да се внедрим в организацията му. След година-две може да имаме достъп до самия него и тогава ще можем да манипулираме данните в разузнавателната мрежа на Мара както пожелаем. Целта ни трябва да е с подвеждащи маневри да разстроим търговията и съюзниците й. Междувременно тонгът също ще се стреми да я унищожи.

— Бихме могли да окуражим малко усилията на братството — предложи с надежда лорд Джиро.

Стъписан от предложението, Чумака едва си пое дъх. Поклони се, преди да заговори, което правеше само когато е разтревожен.

— Господарю, това не бива да опитваме. Хамоите са изключително потайни и твърде опасни, за да се забъркваме с тях. Най-добре да пазим работите на Анасати колкото може по-далече от техните дела.

Джиро отстъпи със съжаление, а Първият съветник продължи с оптимизъм:

— Братството Хамой не действа под напора на емоции. Не. Работите им по тяхно собствено решение винаги се вършат бавно и хладнокръвно. Между Хамой и Мидкемия е имало трафик, за който не разбрах навреме. Но сега подозирам, че корените му са в дългосрочна цел да бъде уязвен домът Акома. Мара има добре известна слабост към варварски идеи.

— Така е — съгласи се Джиро и ядът му отстъпи място на разсъдливост. Той се загледа в играта на рибите. Никой съветник в никой дом не беше по-вещ от Чумака в свързването на привидно несвързани късове информация. А цялата империя беше чула слуховете за флиртуването на Мара с мидкемийски роб. Точно тази слабост щеше да е добре да се използва.

Подтикнат от смекченото поведение на господаря си и преценил точно подходящия момент, Чумака каза:

— Анасати може да понесе една малка обида с нескопосаното доказателство. Глупаци и деца може да вярват на нелепа информация. Но всички по-разумни Управляващи лордове знаят, че тонгът пази здраво тайните си. Могъщите в държавата никога няма да повярват сериозно на такива прозрачни хитрини, свързващи уж името ти с нает убиец. Името Анасати е старо. Честта му е ненакърнима. Покажи просто храброст пред дребните клевети, господарю. Те са недостойни за вниманието на Велик лорд. А с всеки владетел, който посмее да излезе напред и да подхвърли обратното, се справи с твърда ръка. — И завърши с цитат от една любима пиеса на Джиро: — Дребни действия съпътстват дребни домове и дребни умове.

Лордът на Анасати кимна.

— Прав си. Гневът ми ме заслепява понякога.

Чумака се поклони на похвалата.

— Господарю, моля за извинение. Вече съм започнал да обмислям клопки, които може да бъдат поставени за Главния шпионин на Мара. Защото макар да изглежда, че сме направили груба грешка с едната си ръка, това ще отклони бдителното око от другата, която тихо действа в Джамар, за да доближи опасността до гърлото на Господарката на Акома.

Джиро се усмихна.

— Чудесно, Чумака. — Плесна с ръце да го освободи.

Първият съветник отново се поклони и забърза към изхода, като мърмореше под нас за възможни коварства, а лордът остана до езерцето. Обмисли съвета на Чумака и изпита удовлетворение. Когато Събранието на магьосниците бе забранило войната между дома му и този на Мара, тайно се беше въодушевил. След като тя бе лишена от армията си и неоспоримото числено превъзходство на бойното поле, залозите между двамата вече бяха изравнени.

— Ум — промълви Господарят на Анасати, разбърка водата и рибите пак се стрелнаха настрани. — Хитростта, не мечът ще донесе падението на Слугата. И тя ще умре, осъзнала грешката си, когато избра брат ми, а не мен. Аз съм по-добрият и когато след смъртта срещна Бунтокапи в залите на Червения бог, той ще научи, че съм отмъстил за него и също така съм стъпкал скъпия му дом Акома под краката си на прах!

 

 

Аракаси закъсня. Това, че не успя да се върне навреме, беше изопнало нервите на старшите съветници на Акома дотолкова, че Люджан се боеше да се яви на вечерния съвет. Забърза до покоите си да си вземе шлема с пера, който бе смъкнал през часовете извън дежурство. Стъпките му бяха целеустремени, точни и уравновесени, каквито можеше да са само на опитен майстор с меча. Но умът му беше зает и кимането му на часовите, които му отдаваха чест, докато минаваше, беше механично.

В коридорите сега имаше толкова въоръжени мъже, колкото и слуги. След убийството на Аяки почти не съществуваха места за усамотение, особено нощем, когато в скрипториума и в крилата с жилища за гости спяха допълнително воини. Детската на Джъстин беше като военен лагер и момчето трудно можеше да си играе с фигурките на войници заради постоянното тъпчене на военни сандали по пода на стаята му.

Но Джъстин бе единственият продължител на родословието на Акома след Мара и безопасността му беше първостепенна грижа. Без благонадеждните сведения на Аракаси патрулите обикаляха районите си в несигурност. Стряскаха се от сенки и посягаха към мечовете си от стъпките на роби, скрити по ъглите за среща с любимите си. Люджан въздъхна и замръзна, сепнат от звука на хлъзгащ се от ножницата меч.

— Ти там! — извика един часовой. — Спри!

Люджан излетя от завоя на коридора. Воинът се беше присвил с изваден меч, готов за бой. Кътчето срещу него беше потънало в дълбока сянка и на пръв поглед нямаше нищо нередно. Потропването и шумоленето зад гърба на Люджан, присъщо за бързо движещ се с патерица човек, го предупреди, че Кейоке, Военният съветник на Мара, също е чул тревогата. С дългогодишния си опит като полеви командир той не можеше да пренебрегне вика на часовоя и също се беше забързал да види кой е нахлул в най-вътрешните коридори на къщата.

Дано да не е поредният убиец, замоли се Люджан, докато тичаше. Напрегна се, за да види напред в сумрака, и забеляза, че една лампа, която трябваше да гори, е угаснала. Лош знак. Съветът, внезапно отложен заради това нахлуване, изведнъж му се стори по-малко отчайващият избор. Сложностите в търговията и притеснителните смени на съюзи в двора на Ичиндар можеше да се окажат влудяващо неразбираеми без вътрешната информация на Аракаси. Но едно нападение на пореден тонг с отровна стрела, проникнал толкова навътре през патрулите, щеше да е твърде непоносимо за ума развитие. Въпреки че бяха минали месеци, Джъстин все още имаше кошмари от спомена за падащия черен кон…

Люджан закова на място до воина с извадения меч и сандалите му изскърцаха на каменния под.

— Кой е там? — попита с тревога.

Старият Кейоке спря с тропване на патерицата от другата страна на воина и със сух глас попита същото.

Воинът посочи с меча, без да отклонява погледа си, към ъгълчето между две греди, които подпираха връзка в дървения таван. Къщата, обитавана от Мара и Хокану, беше древна, а този сектор беше от първоначалните. Каменната плоча, остъргана до бяло от сандалите на Люджан, беше на близо три хиляди години и протрита на бразди от неизброимите поколения човешки стъпки. Имаше твърде много ъгли, в които можеше да се скрият натрапници усети Люджан, докато гледаше натам, където сочеше часовоят. В сянката се криеше някой. Стоеше разперил послушно ръце, но лицето му беше подозрително зацапано, все едно го беше намазал със сажди от лампа, за да скрие бледнината на плътта.

Люджан извади меча си, а Кейоке вдигна патерицата си, натисна с палец скрита запънка и от нея се показа тънко острие. Въпреки че бе изгубил единия си крак, се задържа прав без видимо усилие.

Срещу натрапника вече бяха изпънати три оръжия и Люджан го подкани рязко:

— Излез навън. Дръж ръцете си горе, ако не искаш да умреш набучен на шиш.

— Ще ми се да не ме посрещат като мръвка в месарски дюкян — изстърга в отговор нечий глас.

— Аракаси! — каза Кейоке, вдигна оръжието си за поздрав и на вечно строгото му лице се появи рядка усмивка.

— Богове! — изруга Люджан, докосна войника по рамото и той прибра меча си. Бойният водач на Акома потръпна при мисълта как Главният шпионин на Мара за малко щеше да умре от ръцете на домашен страж. След това облекчението и въодушевлението го накараха да се разсмее. — Най-после! Колко години се опитваме с Кейоке да поставим непредвидими патрули! Възможно ли е най-после да не си успял да минеш през тях, приятелю?

— Връщането ми у дома беше трудно — призна Аракаси. — А и в това имение има повече охрана от домакинския персонал. Човек три стъпки не може да направи, без да се спъне в човек в броня.

Кейоке прибра скритото си оръжие и върна патерицата си под мишницата. След това прокара пръсти през бялата си коса, както никога не можеше да прави като полеви командир, вечно с бойния шлем на главата.

— Съветът на лейди Мара трябва да започне скоро. Вестите ти са й нужни.

Аракаси не отвърна, но се измъкна от пилоните, които го бяха скривали. Беше облечен като уличен просяк. Неподстриганата му коса беше сплъстена от мръсотия, кожата му беше натрита със сажди. Миришеше на пушек.

— Приличаш на нещо, извадено от коминочистач — отбеляза Люджан и подкани войника да продължи прекъснатия си патрул. — Или все едно си спал в хралупи почти цяла седмица.

— Не е далече от истината — измърмори Аракаси и извърна раздразнено поглед встрани.

Кейоке не изчакваше никого. Вече можеше да си позволи нетърпението, което бе потискал, докато командваше войската, тъй че закуца към заседателната зала. Като че ли облекчен от това, че старецът се махна, Аракаси се наведе, вдигна пеша на халата си и почеса забрала рана.

Люджан замислено поглади брадичка и подхвърли тактично:

— Би могъл първо да дойдеш в квартирата ми. Личният ми слуга е свикнал бързо да приготвя баня.

Аракаси въздъхна и призна:

— Трески.

Люджан едва ли щеше да получи повече обяснения, тъй че само предположи останалото.

— Раната е забрала. Което означава, че не е скорошна. Бягал си непрекъснато и не си имал време да ги вадиш.

Последва ново мълчание, което потвърди догадката на Люджан. Двамата с Аракаси се познаваха още отпреди домът Тускай да падне и години бяха живели заедно като сиви воини.

— Хайде — подкани го Люджан. — Ако седнеш в този вид пред лейди Мара, след това слугите ще трябва да изгорят възглавниците. Вониш, не, направо смърдиш.

— Можеш ли да ми намериш метална игла? — попита Аракаси.

Люджан се засмя.

— Случайно мога. Има едно момиче, шивачка, което ме харесва. Но ще си ми длъжник. Ако я помоля да ми заеме такова съкровище, ще ми иска много.

Аракаси знаеше, че всички слугинчета в домакинството доброволно ще изложат на риск следващото си положение на Колелото на живота заради целувките на Люджан, тъй че не се впечатли.

— Мога да се оправя и с някоя от камите си.

Явното му безразличие изнерви Люджан.

— Новината, която носиш, не е добра.

Аракаси го погледна. Светлината на лампата по-назад в коридора очерта измършавялото му лице.

— Мисля, че ще приема предложението ти за баня.

Люджан беше достатъчно благоразумен, за да не дразни повече приятеля си със забележката, че освен всичко друго явно не е ял, нито спал от седмица. Този път наблюдението щеше да съдържа повече истина, отколкото шега.

— Ще ти я намеря тази игла — подхвърли той и побърза да уталожи с хумор накърнената гордост на приятеля си: — Въпреки че със сигурност не ти трябва, щом си носиш ножовете. Едва ли часовоят ми разбра, че докато те държеше на върха на меча си, можеше да го убиеш и изкормиш, преди да успее да те одраска.

— Бива ме — съгласи се Аракаси. — Но днес май не съм толкова добър. — Пристъпи напред. Едва сега се видя, че едва се държи на крака. Възнагради стъписаното ахване на Люджан с откровено разочарованата си физиономия и добави: — Разчитам на честта ти да не позволиш да заспя във ваната ти.

— Да заспиш или да се удавиш? — пошегува се Люджан и бързо протегна ръка, за да го подкрепи. — Какво се е случило?

Но колкото и да подшиваше, не получи отговор, докато Главният шпионин не свърши банята и не отидоха на съвета.

Кейоке вече се бе настанил под жълтата, светлина на кръга светилници, скръстил сбръчканите си ръце върху патерицата на коленете си. Вестта за връщането на Аракаси беше препратена до кухните и се разбързаха слуги с подноси, отрупани с храна. Хокану седеше от дясната страна на Мара, на мястото, заемано обикновено от Първия съветник, а Сарик и Инкомо седяха срещу тях и тихо обсъждаха нещо. Джикан се беше свил зад внушителна купчина плочки за писане. До лактите му стояха кошове, натъпкани със свитъци, а лицето му изглеждаше измъчено.

Погледът на Аракаси бързо обходи събранието и той подхвърли сухо:

— Виждам, че търговията не върви добре в мое отсъствие.

При тези думи Джикан настръхна, което успешно отклони вниманието на всички от окаяното състояние на Главния шпионин.

— Не сме застрашени — побърза да се защити дребничкият хадонра. — Но няколко начинания на пазарите се объркаха. Господарката загуби съюзници сред търговците, които имат интереси и с Анасати. — И с видимо облекчение завърши: — Търговете с коприна не пострадаха.

— Все пак — намеси се Инкомо, без да го канят, — традиционалистите продължават да печелят влияние. Имперските бели на Ичиндар неведнъж трябваше да пролеят кръв, за да спрат безредици в Кентосани.

— Пазарите за храни на кейовете — потвърди кратко Анасати. — Чух. Императорът би сложил край на раздорите, ако може да създаде мъжки наследник.

Очите на всички се извърнаха към Господарката на Акома в очакване какво ще им каже.

Много отслабнала след смъртта на Аяки, тя все пак се държеше безупречно. Лицето й беше безукорно изгладено с грим. Очите й бяха съсредоточени и проницателни, а дланите й бяха отпуснати на скута.

— Аракаси е разкрил, че сме изправени пред нова заплаха. — Само гласът й издаде напрежението, което все още криеше зад цуранската фасада на сдържаност. Никога преди загубата на Аяки не беше говорила с такава остра и откровена омраза. — Моля всички да му окажете всякаква помощ, която поиска, без въпроси.

Люджан погледна кисело Аракаси.

— Вече си й оцапал възглавниците, виждам — промърмори обидено. Кейоке изглеждаше леко раздразнен. Разкритието със закъснение показваше, че патрулът, най-накрая хванал дебнещия из коридорите шпионин, го беше направил едва след като той се беше срещнал с господарката, без да го засече. Забелязали задкулисната игра, но задължени от кодекса на поведение да я пренебрегнат, другите двама Съветници кимнаха в знак, че се подчиняват на желанието на господарката. Само Джикан се засуети, понеже знаеше какъв допълнителен хаос в хазната на Акома ще предизвика решението на Мара. Услугите на Аракаси струваха скъпо и това винаги караше хадонрата отчаяно да кърши ръце.

През отворените прозорци на голямата зала на Акома, всечена в склона на хълма, срещу който се издигаше къщата на имението лъхна вятър. Въпреки ярката светлина на лампите залата бе потънала в сумрак в най-отдалечените ъгли. Глобусите на чо-джа на стойките не светеха и ниският подиум, използван за неофициални заседания, оставаше единственият осветен остров. Присъстващите слуги чакаха на дискретно разстояние, готови да се отзоват, щом се окажат нужни, но достатъчно отдалечени, за да не чуват обсъждането. Мара продължи:

— Това, за което говорим тук, трябва да остане само в нашия кръг. — Обърна се към Аракаси. — Колко време ще трябва да заделиш за тази нова заплаха?

Аракаси вдигна ръце и оголи жълта подутина на едната си китка.

— Мога само да предполагам, господарке. Инстинктите ми подсказват, че организацията, на която се натъкнах, е базирана на изток от нас, вероятно в Онтосет. Оттам с Джамар и Равнинния град имаме рехави връзки, тъй като покриването им беше работа на един търговски представител. Враг, който е открил действията ни на запад, не би забелязал нищо, освен съвпадение в източната връзка. Все пак не знам къде са се издънили нещата. Следата може да е започнала от другаде.

Мара прехапа устна.

— Продължи.

— Направих малка проверка, преди да се върна в Сулан-Ку. — По-спокоен и хладнокръвен дори от Кейоке преди битка, Началникът на шпионите поясни: — На повърхността търговските ни интереси изглеждат незастрашени на запад и север. От скорошното си разширение, което за жалост трябваше да прекратя, беше на юг и изток. Неизвестният ни противник може да се е натъкнал на някоя операция, която тъкмо сме задействали. Или не. Не мога да кажа. Ефектът от работата му обаче бе усетен много ясно. Засякъл е някакъв аспект от куриерската ни система и от методите ни си е направил извода, че трябва да създаде мрежа, за да ни наблюдава. Поставил е наблюдатели, където биха могли да засекат някого и да ни проследят до властова позиция. От това заключавам, че врагът ни има своя система, с която да извлече полза от подобна възможност.

Хокану прегърна през кръста Мара, макар поведението ида не издаваше, че се нуждае от утеха.

— Как може да си сигурен?

— Защото аз щях да направя точно това — отвърна откровено Аракаси. — За малко щяха да ме заловят, а това не е лесно постижение. — Сухите му фрази издадоха липса на каквато и да било излишна самонадеяност, щом вдигна един пръст. — Притеснен съм, защото сме компрометирани. — Вдигна втори пръст и добави: — Облекчен съм, че успях да се измъкна чисто. Ако преследвачите ми изобщо бяха предположили кого са хванали натясно, щяха да предприемат изключителни мерки, за да успеят. Хитруванията щяха да бъдат изоставени в полза на успешното залавяне. Следователно трябва да са мислели, че са заклещили куриер или проверяващ. Самоличността ми на Началник на шпионите на Акома вероятно остава некомпрометирана.

Мара изправи рамене, взела внезапно решение.

— В такъв случай изглежда разумно да се освободиш от този проблем.

Аракаси едва не подскочи от изненада.

— Милейди?

Погрешно изтълкувала реакцията му като наранени чувства от това, че компетентността му се поставя под въпрос, Мара се постара да смекчи изявлението си.

— Твърде необходим си за друг проблем, който се нуждае от внимание. — Махна на Джикан да го освободи с думите; — Мисля, че проблемите с търговията може да почакат. — Докато дребният мъж се кланяше покорно и щракна с пръсти да повика секретарите си да му помогнат с табличките и свитъците, Мара заповяда на всички слуги да напуснат голямата зала. След като голямата двукрила врата се затвори и тя остана само с вътрешния си кръг съветници, каза: — Имам нещо друго за теб.

Аракаси отвърна откровено:

— Господарке, съществува голяма опасност. Всъщност опасявам се, че командващият тази вражеска шпионска мрежа може да се окаже най-опасният човек между живите.

Мара не издаде мислите си, а само му кимна да продължи.

— До този сблъсък проявявах суетата да се смятам за майстор в занаята си. — За първи път, откакто бе започнало обсъждането, Началникът на шпионите трябваше да помълчи, докато подбере думите си. — Този пробив в сигурността ни в никакъв случай не се дължи на небрежност. Хората ми в Онтосет действаха с безукорна дискретност. Поради това се боя, че врагът, срещу когото сме изправени, може да е по-добър от мен.

— В такъв случай решението ми е твърдо — заяви Мара. — Ще прехвърлиш тази трудност на друг, на когото разчиташ. Така, ако този неидентифициран враг се окаже достоен за похвалата ти, ще понесем загубата на човек не толкова критично важен за нуждите ни.

Аракаси се поклони вдървено.

— Господарке…

Но Мара повтори твърдо:

— Имам друга задача за теб.

Аракаси замълча. Цуранският обичай забраняваше слуга да оспорва решението на господаря си, а и господарката явно нямаше да бъде разубедена. Вътрешната й твърдост след загубата на Аяки не се поддаваше на разколебаване — това поне го осъзнаваше. Явно беше, че и Хокану го усеща, защото и той се въздържа да се изкаже против. Неудобната истина остана неизказана: това, че никой друг в огромната мрежа на Аракаси не беше нито толкова предпазлив, нито достатъчно опитен, за да противодейства на заплаха от такава величина. Началникът на шпионите щеше да се подчини на господарката си, макар да изпитваше смъртен страх за безопасността й. Единственото, което можеше да направи, бе да действа по заобиколен начин, като се подчинява буквално на заповедите й, но да ги отбягва, доколкото може, с действия от общ характер. Като начало трябваше да направи така, че човекът, на когото щеше номинално да възложи разкриването на тази нова организация, да може да му докладва редовно. Колкото и да беше притеснен, че лейди Мара пренебрегва тази смъртоносна заплаха с такава лекота, я уважаваше достатъчно, за да чуе поне основанията й, преди да направи преценка в нейна вреда.

— Каква е тази друга задача, милейди?

Вежливото му поведение смекчи остротата на Мара.

— Бих искала да откриеш колкото може да се научи за Събранието на магьосниците.

За първи път, откакто бе започнал да служи на Мара, Аракаси изглеждаше стъписан от дързостта й. Очите му се разшириха, а гласът му спадна до шепот.

— Великите ли?

Мара кимна към Сарик; посоката, по която щеше да тръгне обяснението, беше в сферата на неговите проучвания.

— Отделни събития през последните няколко години ме накараха да се запитам за мотивите на Черните халати — почна Сарик. — По традиция приемаме за даденост, че те действат за доброто на империята. Но дали не би хвърлило различна светлина на нещата, ако допуснем, че всъщност не е така? — Горчивият му хумор отстъпи на пламенна напрегнатост, когато добави: — Ами ако се окаже, че мъдростта на Събранието е насочена към собствените им егоистични интереси? Претекстът е стабилност на държавата. Тогава защо трябва да се опасяват, че Акома ще съкруши Анасати в кауза на справедливо отмъщение? — Първият съветник на Акома се наведе напред и опря лакти на коленете си. — Тези магьосници не са глупци. Не мога да повярвам, че не съзнават, че като позволяват лордът, който убива с вероломство, да живее ненаказан, хвърлят империята в най-опасен раздор. Една неотмъстена смърт е израз на противоречие в честта. Без политическите задкулисни игри на Висшия съвет, лишени от постоянното взаимодействие между фракции като активизиращ елемент, сме в положението всеки дом да се носи по течението сам, зависим от добрата воля и обещания на други, за да оцелее.

Мара уточни:

— До една година най-малко десетина дома ще престанат да съществуват, защото ми е забранено да изляза на бойното поле срещу онези, които искат да върнат старото управление на Военачалника. Отнети са ми силите на политическата арена. Моят клан не може да вдигне меч срещу традиционалистите, които сега използват Джиро като свое подставено лице. След като не мога да воювам срещу него, не мога повече да спазвам клетвата си да защитавам домовете, които зависят от съюза си с Акома. — Затвори за миг очи и се овладя.

Вниманието на Аракаси към господарката му се изостри, след като разбра нещо: беше се възстановила достатъчно от скръбта си, за да се върне разумът й. Знаеше в сърцето си, че доказателството срещу Джиро беше твърде явно, за да се приеме сериозно. Но цената на загубата й на самообладание по време на погребението трябваше да се понесе без трепване: беше посрамила фамилното си име, а вината на Джиро или липсата на такава беше нещо спорно. Да признае тепърва невинността му означаваше публично да признае грешката си. Което не можеше да направи с достойнство, без да се повдигне още по-неприятен въпрос. Вярва ли, че врагът й е неопетнен от кръвта на Аяки, или просто отстъпва от дълга си да отмъсти за детето? Да не се отмъсти за убийство бе невъзвратима загуба на чест.

Дори и да съжаляваше за разгорещения си гняв и погрешното си мислене, Мара не можеше да направи нищо, освен да се справи с положението все едно, че през цялото време е вярвала във вероломството на Анасати. Да постъпи другояче не беше по цурански, а слабост, която враговете веднага щяха да използват, за да я унищожат.

Сякаш за да избяга от неприятните спомени, Мара продължи:

— До две години много от тези, които можем да смятаме за съюзници, ще са мъртви или обезчестени, и по-лошо, които са неутрални, може да бъдат убедени или тласнати от политически натиск към лагера на традиционалистите. Изтощената Имперска партия ще се противопостави, но без нас има огромна вероятност нов Военачалник да възстанови Съвета. Дойде ли такъв тъжен ден, мъжът, който ще носи мантията от бяло и златно, ще е Джиро от Анасати.

Аракаси потърка брадичка с кокалчетата на пръстите си.

— Значи според теб е възможно Събранието да се бърка в политиката заради свой собствени планове. Вярно е, че Черните халати винаги ревниво са пазили тайните си. Не познавам нито един човек, който да е влязъл в града им и да е говорил за преживяното. Лейди Мара, да се проникне в крепостта им е опасно и много трудно, ако не и направо невъзможно. Имат заклинания за истина, което прави невъзможно да бъде внедрен някой в редиците им. Чувал съм истории… въпреки че може да не съм първият Началник на шпиони, опитал се да проникне, но никой, който се изпречи на Велик с измама в сърцето си, не доживява до естествен край.

Мара стисна юмруци.

— Трябва да намерим начин да узнаем мотивите им. Нещо повече, трябва да открием начин да спрем намесата им или поне да спечелим ясно разграничаване на параметрите, които са ни поставили. Трябва да знаем колко можем да постигнем, без да предизвикаме гнева им. С времето може би ще се намери начин да преговаряме с тях.

Аракаси примирено се поклони, но умът му вече работеше в мащабите, които налагаше проблемът. Никога не беше очаквал да доживее до старческа възраст. Загадките, дори и опасните, бяха единствената наслада, от която разбираше, макар че тази, която му възлагаше Господарката, най-вероятно щеше да му донесе бърза смърт.

— Твоя воля, господарке. Ще започна веднага да пренасочвам интересите на агентите ни на североизток.

Преговарянето беше напразна надежда, която Аракаси отхвърли в самото начало. За да се пазари изобщо, човек трябва или да има сила да се наложи, или убедителна отплата, за да съблазни. Сила и популярност Мара имаше, но и той беше видял изявата на мощта на един-единствен магьосник, когато Имперските игри бяха прекъснати от Миламбер. Хилядите воини на Мара и тези на всичките й приятели и съюзници щяха да са нищо в сравнение с тайнствените сили, които владееше Събранието. А какво на света под небесата можеше да има човек, което някой Велик да може да желае и да не си го вземе, вместо да го измоли?

Смразен, Аракаси обмисли последната възможност за оказване на принуда: изнудването. Ако Събранието таеше някаква тайна, заради чието опазване бе готово да оказва услуги, нещо, заради което с готовност щеше да направи отстъпки, за да гарантира мълчанието на Мара… Самата идея беше чиста глупост. Великите бяха над всякакъв закон. Аракаси прецени, че най-вероятно, дори да извадеше достатъчно късмет, за да разкрие такава тайна, Черните халати просто щяха да си гарантират вечното мълчание на Мара, като я подложат на ужасна смърт.

Сарик, Люджан и Кейоке разбираха това, усети той, защото очите им се бяха впили много внимателно в него, докато той ставаше, за да се поклони и да напусне. Този път Мара дръзваше твърде много и всички те се бояха от изхода. Изстинал до дъното на душата си, Аракаси излезе. Нищо в поведението му не показа, че проклина жестоката съдба. Не само че трябваше да се отдръпне от нещо, което инстинктът му подсказваше, че е най-убийствената заплаха, грозила някога лейди Мара, но дори щеше да се наложи да изостави всякакво усилие да вземе противомерки. Цели сектори от огромната му мрежа трябваше да заспят, докато той се опитваше да разгадае енигма, която не се беше опитвал да разгадае никой.