Реймънд Фийст, Джани Вурц
Господарка на Империята (23)

23.
Двубой

Сънят се оказа невъзможен.

След странно интимното споделяне на съкровени неща с Люджан Мара не изпитваше охота за разговор. Люджан също седеше безмълвно. Чо-джа бяха взели и бронята му заедно с меча и сега, само по риза, той изглеждаше странно уязвим и някак смален.

Докато го гледаше, Мара бе принудена да признае човешката му страна, мъжа в него, който никога нямаше да изпита бащинството, и изненадващо нежната утеха, която й бяха дали ръцете му, по-привикнали с дръжката на смъртоносния меч. Сякаш предстоящата съдба беше нещо несъществено, той се беше отдал на съзерцание: воинската дисциплина беше изтласкала всички тревоги, за да съхрани сила, нужна за битката.

Самата тя, въпреки обучението в храма на Лашима, бе останала без тази утеха. Изпитваше гняв към несправедливата съдба, обрекла я на невъзможност да защити обичните си хора — всички хора всъщност. Колкото и да се опитваше, не можеше да се отпусне.

Унизителният затвор я вбесяваше. Магическата килия ги изолираше от всичко друго и Мара се запита дали дори боговете могат да чуят молитвата й. А без прозорци, без звуците от външния свят минутите се точеха тягостно.

Но утрото щеше да дойде неизбежно.

И все пак, въпреки мъчителната агония на чакането, утрото я завари неподготвена. Стените изчезнаха в магически вихър от светлина и на мястото им се появиха стражи чо-джа.

Мара се изправи, хвана сухите ръце на Люджан в лепкавите си длани, погледна безизразното му лице и изрече ритуалните думи:

— Воине, ти служи с най-висока чест. Имаш позволението на своята господарка да потърсиш каквато смърт избереш. Бий се добре. Бий се храбро. Иди с песен на уста в залите на Туракаму.

Люджан коленичи пред нея. Този израз на почит, изглежда, изчерпа търпението на стражите, защото те пристъпиха напред и го вдигнаха на крака. Хванаха и Мара и я задърпаха през лабиринта от коридори.

Тя вирна брадичка, въпреки че гордостта изглеждаше безсмислена. Чо-джа не се възхищаваха от чест или кураж, всъщност изобщо не се интересуваха от човешкото достойнство. Мара си помисли, че много скоро ще се срещне с духовете на предците си. Но не така, както беше очаквала. Тук и сега най-бляскавите й цурански постижения и дори най-високата титла Слуга на империята изглеждаха празни. Сега бе готова да замени всичко това срещу един последен поглед към децата си или една нежна прегръдка на съпруга си.

Кевин се оказваше много по-прав, отколкото си беше давала сметка. Честта бе само една възвеличена дума за суета и безсмислен заместител на обещанието за продължение на живота. Защо чак сега бе успяла напълно да проумее какво подбужда съпротивата на Събранието? А ако помощта за разбиването на задушаващата им хватка над Цурануани не можеше да се намери тук и тези турилски чо-джа откажеха съюз, къде щеше да потърси Хокану ресурси, за да сложи край на тиранията на магьосниците? И да имаше отговори на това, щяха да си останат загадка.

Стражите бяха безразлични като ходещи статуи. Изведоха я от коридорите на мост, който искреше като стъкло. Мара погледна ясното небе, невероятно зелено и чисто. Въздухът миришеше на цветя и на лед от високите планински върхове. Тя попиваше тези наслади на живота, а също и красотата на кулите на Чака-а. Вървеше окъпана в стрели от светлина, хвърляни от слънчевите лъчи, и сърцето й се сви от безсмисления идващ край, от загубата на всяка надежда и свършека на всички неща.

Влязоха в прозрачния пурпурен купол, където предния ден я бе осъдил трибуналът. Сега залата бе празна, нямаше дори писари. Един-единствен магьосник чо-джа стоеше до очертан с червена боя кръг.

Мара знаеше значението на този кръг. Беше с диаметър дванайсет стъпки, с два прости символа за изток и запад, където двама воини щяха да застанат един срещу друг. Виждаше пред себе си Кръга на смъртта, традиционно изчертаван в империята от незапомнени времена. Тук двама воини щяха да се сразят, докато единият не загуби живота си в древния ритуал на двубой, който Люджан бе избрал вместо позорната екзекуция.

Прехапа устна, за да прикрие непристойния страх. Преди години беше гледала ритуалното самоубийство на съпруга си с по-малко трепет. Тогава просто беше съжалила за похабяването на един млад мъж, пренебрежението на чиято фамилия го бе направило склонен да проявява насилие към нея. Всъщност тогава за първи път бе видяла Играта на Съвета не толкова като суров кодекс на честта, колкото като основание да използва всеки повод за постигане на изгода от чужди недостатъци. А сега самата чест беше празно понятие.

Стражите въведоха Люджан от отсрещната страна на залата. Мара го познаваше достатъчно добре, за да разбере какво говори стойката му, и видя, жегната от ужасна болка, че той вече не се придържа към убежденията, в които е възпитан. Че цени високата почит, която може да спечели в залите на Червения бог, много по-малко, отколкото изгубения шанс да се ожени и да отгледа деца.

Предизвикателството на Люджан за двубой беше трагичен и безсмислен жест. Честта, която можеше да спечели за своята сянка, беше като фалшивото злато, с което се разплащаха мидкемийските измамници. И все пак суетната игра щеше да се изиграе до безсмисления си край.

Люджан беше едновременно повече и по-малко от сивия воин, когото бе спасила от съществуването без господар. Угризението за тази промяна стегна гърлото й. Трудно й беше да диша, още по-малко да остане безизразна, както се полагаше за цуранска благородничка.

Магът чо-джа махна с единия си преден крайник и се появи слуга с оръжията на Люджан. Приклекна и ги остави в краката му.

— Нашият кошер няма знание за начина на употреба на тези защити — заяви магът чо-джа и Мара разбра какво иска да каже: че слугата не може да помогне на Люджан да се снаряжи.

Пристъпи напред и заяви:

— Аз ще помогна на моя Боен водач.

Думите й отекнаха под купола.

Магът махна с десния си преден крайник, разрешаваше й.

Мара се наведе, взе един от наколенниците и погледна Люджан. По леко извитите му вежди разбра, че е изненадан, но и тайно зарадван. Усмихна му се, после клекна, за да му завърже наколенника. Не проговори. Нямаше нужда. От безпрецедентното й поведение той щеше да разбере колко високо го цени.

Всъщност боравенето с броня не беше непознато за нея. Беше препасвала много пъти меча на Хокану, а преди него — на първия си съпруг Бунтокапи. Като дете си беше играла на голяма с брат си Ланокота — помагаше му да препаше учебния си меч за упражненията с Кейоке.

Люджан й кимна, за да я увери, че е стегнала връзките правилно — достатъчно здраво, за да държат, но не прекалено, за да не ограничават движенията му. Тя продължи и свърши с препасването на меча, който толкова пъти я беше спасявал.

А после докосна ръката на Люджан за сбогом.

— Нека боговете яхнат меча ти — промълви ритуалната фраза, която си казваха воините, когато тръгваха на смъртен бой.

Люджан вдигна ръка и затъкна един паднал кичур зад ухото й. Тази фамилиарност можеше да е нахална, но Люджан беше заел мястото на мъртвия брат в сърцето й.

— Лейди, не скърби. Ако можех да преосмисля решенията, които съм взимал в младостта си, щях да преживея всичко отново. — Устните му се извиха в бледо подобие на старата му наглост. — Е, може би не съвсем всичко. Имаше един-два случая с неразумни залози и една дебелана в един бардак, обидих я незаслужено…

— Времето за двубоя дойде! — прокънтя гласът на мага чо-джа и един от стражите пристъпи към кръга.

И зачака там. Острите му като мечове предни крайници блестяха в меката светлина под купола.

Люджан дари Мара с най-безгрижната си усмивка, а после изправи глава и зае мястото си срещу него.

Люджан не трепваше. Тази битка щеше да е последната му и това го успокояваше. Тук, на ръба на кръга на двубоя, нямаше неизвестни, за които да се тревожи: изходът от битката щеше да е един и същ все едно дали щеше да спечели, или да загуби. Нямаше да излезе жив от този кръг. Да съжалява, че събитията не са се разиграли другояче, означаваше да похаби силата си и да изгуби куража си. Беше цурански воин и не беше предал никого. Беше служил на господарката си добре. Никога не беше обръщал гръб на враг. Според всичко, в което бе научен да вярва, смъртта му щеше да е кулминацията на чест, а честта беше по-свята от самия живот.

— Чуйте ме, поборници — каза магът чо-джа. — Щом влезете в кръга, ще се задейства магическа преграда. Всяко стъпване през чертата, било отвътре или ако друг се опита да се намеси отвън, ще донесе смърт. Условията на битката са според цуранската традиция: осъденият или ще умре в двубой в кръга, или — ако се окаже победител — ще му се разреши да избере ръката на своя екзекутор. Аз, маг на града държава Чака-а, съм свидетелят на двубоя.

Люджан удостои мага с отривист войнишки поздрав, а воинът чо-джа се приведе в готовност за атака. Дори в кошерния ум да имаше място за чест и доблест, такива чувства нямаха място в момента — той бе тук само с една цел: да убие противника си.

Люджан беше виждал отряди чо-джа да превръщат бойното поле в касапница, защото освен ако времето не беше студено, бързината и рефлексите на хората бяха по-слаби. В най-добрия случай, прецени той по влажния въздух, лъхнал през залата, можеше да парира няколко удара, преди противникът му да го посече. Заминаването му при Туракаму щеше да е бързо и почти безболезнено.

Усмихна се. Ако извадеше късмет, щеше да пие бира хуает със стария си приятел Папевайо в залите на Туракаму преди залез-слънце.

— Влезте в кръга — каза магът чо-джа и тупна със задния си крайник по пода. Звукът бе като звън на гонг.

Люджан скочи в кръга и в същия миг усети лумналата червена горещина зад гърба си — знак, че смъртоносната преграда е активирана. Воинът чо-джа скочи срещу него и мечът на Люджан изтрещя в хитиновата му броня.

Опасността срещу този противник беше двойно по-голяма, тъй като чо-джа разполагаше с два предни крайника, с които да атакува и сече. Люджан обаче имаше по-добър обхват с по-дългия си меч.

Но чо-джа бяха превъзходно бронирани. Само забиване с върха или най-тежкото двуръчно посичане можеше да пробие хитина. Ставите бяха единственото им уязвимо място. Люджан парира, после парира отново. Примижа и замахна. Острието изтрещя в хитина, Люджан проверяваше — чо-джа обикновено имаха предпочитана страна. Десният крайник можеше да е по-пригоден за отбрана, а левият — за атака.

Мечът и остриетата-крайници се завихриха в смъртоносен танц.

Люджан отби поредната атака. Скокът назад го спаси, но парването в гърба го предупреди колко близо е до ръба на кръга. Направи лъжлив замах, научен от Кевин, и дори се изненада, когато с обратния удар успя да клъцне ставата на чо-джа.

Противникът му изсъска и отстъпи, изпънал нокти.

Люджан скочи напред и го прободе между раменните сегменти. От раната бликна белезникава течност. Чо-джа се смъкна за миг на средните си крака, после контраатакува. Но четирикраката стойка беше сигурен знак, че е сериозно ранен. Люджан замахна и го прободе в шийния сегмент, макар че с това се откри опасно и противникът му можеше да го порази в сърцето. Но това нямаше значение — нали щеше да спечели осветената от времето цуранска награда за смърт в битка от вражески меч.

И изведнъж се сепна.

Какво беше една такава смърт, ако не безсмислица?

Нищо ли не беше научил през годините служба на Мара? Щеше ли убийството на този чо-джа, срещу когото не изпитваше никаква вражда, да помогне поне мъничко за нейната цел?

Нямаше. За нищо друго нямаше да послужи, освен да потвърди цуранските нрави в кошерния ум на чо-джа от Чака-а.

Какво струва моят живот или моята смърт? — помисли Люджан. Това, че щеше да победи, нямаше да послужи на нито едно живо същество — нито на Мара, нито на този кошер, нито на пленения народ на чо-джа в границите на Цурануани.

Богове — кипна той в миг на разкъсващо терзание, — не мога да живея само по воинския кодекс. Нито мога да умра по него.

Ръката му последва ереста на мисълта и Люджан спря удара и я дръпна назад.

И трябваше да заплати цената. Получи посичане в бедрото, достатъчно дълбоко, за да го осакати.

Залитна назад, а чо-джа се надигна. Един преден крайник посече на вихрушка отгоре и Люджан едва отклони удара. Резецът разпра челото му до кокала и кръвта потече по лицето му.

Люджан отново се олюля назад, усети нажежения камък под петата си и изпита облекчение: беше стигнал до очертаната граница. Преминеше ли я, щеше да умре.

Бездруго щеше да загине, но може би не съвсем за нищо. Краят му все пак можеше да има смисъл. Противникът му настъпи, за да го довърши, Люджан парира яростно и извика на мага, неумолимия им съдник:

— Не съм тук да убивам! Вие не сте врагове на господарката ми. — Мечът му изтрещя в хитина, щом парира отново. — Няма да се бия срещу същество, което тя желае да има за свой приятел.

Отново парира, замахна напред, за да изтласка противника си, и в тази половин секунда отдих захвърли с отвращение меча си на пода. Завъртя се на здравия си крак и обърна гърба си за смъртоносния удар.

Пред него блестеше червената линия на кръга. В този замръзнал миг изпита удоволствие, че е избрал позицията си добре: воинът чо-джа не можеше да заобиколи и да застане срещу него, без да наруши магическата преграда. Ако искаше да убие, трябваше да прибегне до удара на страхливеца, на безчестния убиец, и да го посече отзад.

Пое си разтреперано дъх и вдигна очи към мага чо-джа.

— Убийте ме в гръб, макар че искам да съм ваш приятел и съюзник, и нека тази безчестна екзекуция свърши.

Чу изсъскването на въздуха, разцепен от ръката-меч на чо-джа, и се стегна в очакване на смъртта.

Но острието спря — замръзна на косъм от врата му.

Магът чо-джа се надигна, разперил в тревога огромните си като корабни платна криле.

— Какво значи това? — прокънтя гласът му с явно изумление. — Ти нарушаваш традицията на цураните. Ти си воин, а предаваш своята чест?

Разтреперан, Люджан все пак успя да отвърне твърдо:

— Какво е традицията, ако не навик? — Сви сковано рамене и усети парещата болка в раните. — Навиците може да се променят. А както ще потвърди всеки цуранин, няма чест в убиването на съюзник.

Кръв прокапа в лявото му око и закри гледката му. Не можеше да види Мара, за да разбере дали одобрява жеста му. След миг това вече бе маловажно, защото изгуби съзнание и се свлече на пода.

Червения кръг угасна със съсък на искри и огромната зала затихна.

 

 

Събуди се от рязка пареща болка. Изохка, отвори очи и видя глава на чо-джа, надвесена на педя от неговата.

Лежеше на нещо като диван. Остри, подобни на птичи нокти издатъци стискаха раните на ръката и бедрото му и от убождането на нещо като игла разбра, че го шие лечител чо-джа.

Макар че медицинските умения на чо-джа бяха изключителни, те явно не се бяха упражнявали много над човешки същества. Люджан потисна втората си гримаса на болка и прецени, че определено им липсват познания по обезболяване. Дори на бойното поле щяха да са му дали спирт, за да намали болката.

Ето защо му отне малко време, докато забележи второто, по-приятно докосване на малки топли пръсти, стиснали здравата му ръка.

Извърна глава.

— Мара?

Отвърна му с усмивка. Люджан видя, че е на ръба да заплаче, но от радост, а не от скръб.

— Какво стана, милейди?

Едва сега осъзна, че вече не са в залата. Не бяха и в килията, а в красиво обзаведена стая високо в някаква кула. През прозореца зад Мара се виждаше небе и облаци и господарката му бе окъпана в ярка слънчева светлина. Стискаше ръката му с младежка възбуда, макар че това изпитание я бе състарило. Белият кичур в тъмната й коса беше станал по-видим, а очите й бяха обкръжени от бръчици от дългото излагане на вятър и слънце. И все пак никога досега лицето й не му беше изглеждало по-красиво. Зрелостта й беше придала дълбочина и загадъчност, неприсъща за гладкото лице на младостта.

— Люджан, ти спечели най-високата чест за Акома — каза тя. — Доказа на тези чо-джа, че цуранската традиция не е насилието, както вярваха. Векове наред са виждали как цураните демонстрират лъжа. Разбираха всичко, което им казах, дори знаеха с магията си, че вярвам в убежденията си, но собственото им минало ги учеше, че такива актове на миролюбие са само встъпление към ново насилие и предателство.

Пое дълбоко дъх.

— Със своя кураж ти ни спечели отмяна на присъдата. Действията ти се съчетаха с думите ми и ги убедиха, че може би сме различни от своите предци. Магът чо-джа беше изумен от постъпката ти и прегледа камъка-памет, който ни остави Гитания. На него има записи от срещата ми с царицата на кошера в старите имения на Акома и нейните думи направиха впечатление.

— Присъдите ни са отменени? Ще си тръгнем свободни? — възкликна Люджан.

— И не само. — Очите на Мара заблестяха от гордост. — Ще ни се осигури безопасен преход през Турил до кораба ни и с нас, на връщане в Цурануани, ще пътуват двама магове чо-джа. Градът държава Чака-а реши да ни помогне. Надяват се, че освобождението на цуранските чо-джа може да бъде постигнато чрез императора. Заклех се да използвам своя пост, за да посреднича. Почти съм сигурна, че след като обясня на Ичиндар истините, които научихме, той няма да откаже.

— Богове! — възкликна Люджан. — Получаваме дори повече, отколкото можехме да се надяваме. — Беше толкова възбуден, че забрави за раните си и понечи да се раздвижи.

Но лечителят чо-джа се намеси:

— Лейди Мара, раните на този воин са тежки. Не го възбуждай, защото трябва да почива няколко седмици, ако иска кракът му да заздравее както трябва. — Черните плоски очи се извърнаха към Люджан. — Или може би почитаемият Боен водач предпочита да куца?

Усетил внезапен прилив на сила, Люджан се засмя.

— Мога да бъда търпелив, докато тялото ми се изцери. Но не чак толкова търпелив, че да лежа на легло седмици!

— Отпусни се и си почивай — заповяда господарката му. — Забрави за забавянето. Ще пратим вест до Хокану през турилските селища, а оттам — с презморските търговци. Защото вече имаме време, Люджан. А докато раните ти зарастват, ще настоя пред нашия кошер домакин да ни покажат чудесата си.