Реймънд Фийст, Джани Вурц
Господарка на Империята (3)

3.
Война

Хокану се задейства.

Докато Мара биеше с юмруци в безумния си гняв по бронята на гърдите му, а воините на почетната й гвардия се стегнаха в плътен кръг, за да скрият истерията на господарката си от очите на множеството, той спешно повика Сарик и Инкомо.

Един поглед към обезумялата им господарка бе достатъчен, за да убеди двамата съветници: скръбта и нервите я бяха надвили. Не разпознаваше никого и явно не беше в състояние да поднесе публично извинение на лорд Джиро. Тъкмо видът му беше предизвикал това разстройство. Дори да възвърнеше разума си, преди гостите да си заминат, нямаше да е разумно да се настоява за среща между уязвените страни, за да може да помоли за прошка. Можеше да се стигне до още по-голяма вреда. Двамата съветници, единият стар и опитен, другият — млад и надарен, разбираха, че обхватът на бедата, която бе причинил пристъпът й, се разширява. Вече беше твърде късно да се поправи станалото. Хокану осъзна, че бе трябвало да се вслуша по-внимателно в предупреждението на Исашани, но не биваше да позволи съжалението за грешната му преценка да попречи на нуждата от бързи решения.

— Сарик — отсече той, — направи изявление. Не казвай лъжи, но подбери думите си така, че да внушат, че господарката се е поболяла. Нужна ни е тактика, за да смекчим обвиненията на Джиро, които със сигурност ще дойдат до няколко часа, и да намерим разумна причина да освободим важните гости.

Тъмнокосият Първи съветник се поклони и се отдръпна ниско наведен, като вече съставяше думите си за официалното заявление.

Без да е помолен, Люджан пристъпи напред. Въпреки Управляващите лордове, които се трупаха около воините му, за да зърнат изпадналата в истерия Мара, не извърна лице от позора й, а смъкна меча, ножа и предпазителите си за ръце и се наведе да помогне да укротят борещата се Мара, без да я наранят. Хокану го погледна с дълбоко облекчение и продължи с указанията си към Инкомо:

— Бързо иди в къщата. Събери слугините на Мара и намери знахар да приготви сънотворно. След това се погрижи за гостите. Трябва ни помощта на съюзниците, колкото са ни останали, за да избегнем въоръжени сблъсъци.

— Лорд Хопара и силите на Ксакатекас са с вас — заяви дрезгав женски глас. Плътните редици на почетната гвардия се разтвориха, за да пропуснат изящната загърната в жълто-пурпурен халат фигура на лейди Исашани, прибягнала до въздействието на красотата и обаянието си, за да си пробие път между воините. — А аз мога да помогна с Мара.

Хокану оцени искрената загриженост в тъмните й очи и кимна.

— Боговете дано се смилят за неразбирането ми — промълви извинително. — Имаш цялата благодарност на дома ни. — След това довери опеката над съпругата си на женската мъдрост на вдовстващата господарка на Ксакатекас.

— Не е полудяла — отвърна лейди Исашани и нежната й длан стисна утешително ръката на Мара. — Сън и спокойствие ще я възстановят, а времето ще изцели скръбта й. Трябва да сте търпеливи. — Върна се към същината на непосредствената политика и добави: — Пратих двамата си съветници да наблюдават Омечан и Инродака. Почетната ми охрана, под командването на Хопара, ще намери начин да възпрепятства други, които може да създадат неприятности.

Двама врагове по-малко, от които да се притесняват. Хокану кимна измъчено. Мара имаше предани приятели срещу злите фракции, които се стремяха да я унищожат. Мнозина в тази държава я обичаха. Сърцето му се късаше, че не може да остане до нея, докато е в такова ужасно състояние. С усилие откъсна погледа си от малкия кортеж, събран да пренесе разстроената му съпруга в уюта на голямата къща. Да позволи в този момент да го управлява сърцето обаче щеше да е глупост. Трябваше да се втвърди все едно го чака смъртоносен двубой. Имаше много врагове, дошли на погребалния ритуал на Аяки точно за да извлекат изгода при тази удобна възможност. Оскърблението, нанесено от Мара на Джиро, вече не можеше да бъде простено. Щеше да има кръвопролитие — това беше предрешен въпрос, — но само глупак щеше да предприеме нападение в центъра на владенията на Мара, след като армията й беше събрана да отдаде почит на Аяки. Враговете й щяха да започнат злините си след като напуснеха земите на Акома.

Хокану предприе действия в усилие да отложи предстоящата война. Ако направеше погрешна стъпка, Акома бяха застрашени от унищожение. Не само това, но и воините и ресурсите на Шинцаваи можеше да бъдат въвлечени в неизгоден сблъсък. Всичко, което бе спечелено през последните три години, за да се осигури централизирано управление за императора, можеше да бъде отхвърлено с един удар.

Трябваше да се свика Съветът, за да се види какво може да се направи, та да се избегне по-мащабно бедствие. Лордовете, които не поддържаха нито Мара, нито Джиро, трябваше да бъдат придумани, приласкани или заплашени, за да може онези, които й се противопоставяха открито, да премислят добре, преди да се опълчат на Слугата.

— Люджан — извика той, за да надмогне врявата, — вдигни гарнизона под оръжие. Каквато и да е провокацията, патрулите да пазят мира на всяка цена.

Високите зелени пера на шлема на офицера се люшнаха разбиращо над възцарилата се суматоха. Хокану мислено благодари на боговете, че Мара бе избрала служителите си заради тяхната интелигентност и благоразумие. Хладнокръвието беше единствената им надежда да измъкнат дома Акома от опустошението.

Притеснен от събитията, Хокану нареди на почетната гвардия да поеме в марш към къщата на имението. Ако Мара беше по-малко себе си и повече кротката и отстъпчива съпруга, в каквито се превръщаха толкова много жени в империята в резултат на традиционното възпитание, изобщо нямаше да е достатъчно силна, за да присъства на пълната погребална церемония за син, жертва на платени убийци. Като Управляваща господарка и Слуга на империята беше твърде много изложена на показ и нямаше право дори на малките човешки слабости, които можеше да бъдат простени на майка с по-ниско обществено положение.

Въвлечена в нажежената сърцевина на политическите интриги, лейди Мара бе принудена да приеме роля, която я превръщаше в мишена.

Един ужасен час по-късно Мара лежеше на постелята си, замаяна от отварите, приготвени от жреца на Хантукама, който се бе появил като по магия, за да предложи уменията си. Исашани държеше здраво домакинството, а хадонрата Джикан се беше развихрил като за трима в усилията си да разсейва необузданите слухове сред слугите.

Хокану трябваше сам да се справи с решенията, които трябваше да се вземат в полза на дома Акома. Изслушваше докладите на служителите. Водеше бележки, за да ги прегледа Мара, след като се възстанови. Отбелязваше кои гости са на нейна страна и кои открито се бяха обявили против нея. Повечето бяха проявили достойнството да запазят мълчание или пък бяха твърде стъписани, за да реагират враждебно. Всички бяха очаквали да прекарат деня в тих размисъл, а след това да бъдат поканени от Слугата на империята на официална вечеря. Но вместо това вече се връщаха по домовете си, изумени от непростимия акт, извършен от жена, която държеше най-високия пост в страната след Императора. Не един представител на Велик дом се беше отбил под предлог да поднесе почитанията си, но с изключение на господаря на Кеда Хокану бе измърморил празни благодарности на хора, жадни да уловят някакъв намек, че домът Акома е отслабнал. Лорд Хопара и лордовете на клана Хадама вършеха чудесна работа, като се движеха из тълпите заминаващи си гости и по всякакъв възможен повод се стараеха да омаловажат обидата, нанесена от Мара на Анасати. Мнозина от вече готовите да се възмутят от нарушението на протокола ставаха по-склонни да омаловажат избухването на една скърбяща майка, след като някой от лордовете на Хадама или лорд Хопара поговореше с тях.

Друг благородник, обезсърчен в усилията му да се добере до вътрешните жилища, беше лордът на Анасати. Джиро високомерно бе заявил, че обидата срещу персоната му е непоправима. Глутница съмишленици се беше струпала след него, когато го върнаха от вратата на Мара. Бяха намерили повод за обединение, а дори за тези, които смятаха Мара за приятел, щеше да е трудно да пренебрегнат една лична атака; за враг това беше невъзможно. В цуранската култура прощаването беше просто по-малко срамна форма на слабост или поражение. Само за секунди Господарката беше превърнала редица свои чисто политически противници в съюзници на смъртни врагове.

Джиро не беше поискал публично извинение. Всъщност беше се обкръжил с лордове, чието недоволство от преустроените от Ичиндар форми на управление беше най-изявено. Сарик и Инкомо споделяха заключението на Хокану, че Господарят на Анасати преднамерено отхвърля помирителните преговори, за да хвърли вината за скандала изключително върху Акома. Шумните оплаквания на Джиро стигаха до всеки, който бе достатъчно близо, за да ги чуе: че е дошъл на погребението на племенника си по силата на това, което всички присъстващи разбираха като традиционно примирие, и че е понесъл физическо нападение, унижение от ръцете на своята домакиня, плюс публично обвинение. Дори всички да разбираха причината за неразумните действия на Мара, никой не можеше да отрече смъртната обида, която бе нанесена, без да е предложена компенсация. Всякакъв опит да се отклони обвинението на основание на сегашната неспособност на Мара да поднесе разумно извинение, беше пренебрегнат от Анасати.

В залата на Акома беше душно — плътно затворените против любопитни погледи паравани и входовете се пазеха от нашарени с белези ветерани. Тези мъже не носеха ярко боядисаната церемониална броня, а полево снаряжение, изпитано в битки. Седнал на по-нисък, по-малко официален подиум от този на Мара, Хокану кротко подканяше за мнения по събитията от деня.

Това, че най-близките, най-верни служители на Акома бяха приели да отговарят на консорт, който не беше господар на дома, показваше неизмеримото им уважение към него. Макар да нямаше власт над честта на клетвите на тези мъже, те го удостояваха с абсолютното си доверие да действа както е нужно в полза на господарката им. Колкото и да беше трогнат от тяхната преданост, той беше и притеснен, защото това издаваше колко дълбоко разбират опасността, пред която бе изправена Мара.

Изслуша с гробовно мълчание докладите на Ириланди и Кейоке, Военния съветник, за силата на гарнизона, докато навън Люджан подготвяше войските на Акома за битка. За да подчертае думите си, старият Кейоке почука с патерицата си по пънчето на изгубения си крак.

— Дори да знае, че ще бъде победен, Джиро няма избор: честта изисква да отвърне на публична обида с кръвопролитие. Съмнявам се, че ще се задоволи с двубой на поборници. Нещо по-лошо, ако обвинителните викове са чути извън най-близкия кръг, то намекът й, че Джиро е наел тонга Хамой да убие Аяки, би могъл да се приеме като обида към Йонани, което може да свърши само с Призив към клана.

Абсолютна тишина последва това изявление и събралите се се заспоглеждаха с тревожно разбиране: една кланова война щеше да разкъса империята.

Срещу това вдъхващо мрачен размисъл съждение Сарик заяви:

— Но кой би могъл сериозно да приеме такава идея? Никой тонг не смее да разкрива поръчителите си, а доказателството, което намерихме за връзка на Анасати с покушението, едва ли е убедително, предвид тайните практики на братството Хамой. По съм склонен да подозирам, че е преднамерена фалшива следа.

Инкомо кимна и размаха крив пръст.

— Доказателството за намесата на Джиро в смъртта на Аяки е твърде явно. Никой тонг не оцелява и не печели богати клиенти, ако е толкова неразумен. А Хамой е най-могъщият тонг тъкмо защото тайните му никога не са били разкривани. — Огледа лицата около масата. — След цели пет покушения срещу Мара, те изведнъж си позволяват един от тях да бъде заловен с доказателство за участието на Анасати? Едва ли. Определено е спорно. И доста неубедително.

Хокану изгледа съветниците с блясък в очите, злокобен като светлина по варварска стомана.

— Трябва ни Аракаси. — Дарбите на Главния шпионин на Акома бяха много, а способността му да разгадава заплетената политика и индивидуалната алчност на хилядите Управляващи лордове в държавата понякога граничеше със свръхестественото. — Трябва ни, за да проследи това доказателство, подкрепящо вината на Джиро, защото зад него стои истинският убиец на момчето. — Хокану въздъхна. — Междувременно, разсъжденията не ни водят доникъде. След като Тасайо от Минванаби вече го няма, кой би дръзнал да иска смъртта на Слугата на империята?

Сарик се почеса по брадичката и каза:

— Господарю, ти си заслепен от любов към съпругата си. Простолюдието на държавата може да я приема като щастлив талисман, но високото й положение буди ревност у други сърца. Мнозина биха искали да видят Слугата на път към залите на Туракаму просто заради нарушенията й на традицията и изкачването й до ранг, несравним с никой предишен Военачалник. Също мнозина виждат статута на своя дом смален и амбициите си подрязани, защото господарката е облагодетелствана от Ичиндар. И биха се опитали да я опозорят… ако посмеят.

Хокану губеше търпение.

— И кой би посмял?

— Само Аракаси би могъл да знае. — Обърна се към Инкомо и тактично оформи въпроса, който витаеше в неспокойния му ум. — Има ли някакво основание да мислим, че бившият ти господар би могъл да посяга от земята на мъртвите, за да нанесе отмъстителен удар?

При тази възможност очите на Кейоке се присвиха, а бившият Първи съветник на лорд Минванаби, сега Втори съветник на лейди Акома, се покашля, но посрещна съсредоточеното върху него недоверие, без да мигне.

— И да е така, не съм участвал в такъв заговор. Но Тасайо беше потаен човек, и опасен. Много пъти уреждаше неща без мое знание. Често бях освобождаван, когато повечето лордове щяха да са заповядали да присъствам. Обаджанът на тонг Хамой посети Тасайо лично. Впечатлението ми тогава беше, че събитието е свързано с останали без отговор въпроси около убийството на шпионите на Акома на служба при Минванаби. — Лицето му се смръщи от неприкрита неприязън. — И беше сключена сделка. Но не чух какво са си казали обаджанът и Тасайо. Мога само да споделя, че никога в живота си не бях виждал Господаря на Минванаби толкова затруднен в плановете си, че да се поддаде на необуздан гняв. Тасайо може да беше всякакъв, но рядко губеше самообладание.

Сарик добави разсъдливо:

— Щом бившият Първи съветник на Минванаби не може да знае със сигурност дали Тасайо е оставил заповеди за отмъщение в случай, че падне, предлагам да не се хабим с предположения. Нещо по-важно, Тасайо не беше човек, който дори за миг би помислил за поражение — беше ненадминат тактик. Предвид това, че вярваше до края, че може да съкруши Мара в открита война, защо трябва да предполагаме, че е тръгнал по пътя на страхливеца и е платил смъртна цена за Мара, след като не е допускал шанса тя да го надживее? Би трябвало по-внимателно да проучим редиците на враговете на Джиро. Мара е една от малкото владетели в държавата с достатъчно сила, за да влезе във война с него, без да се стигне до пат. С имперската подкрепа зад нея спорът между Акома и Анасати е по-вероятно да доведе до поражение за лорд Джиро.

— И все пак лорд Анасати, изглежда, няма търпение да се възползва от провокацията, която съдбата и нашето нещастие предложиха — намеси се Хокану. — Не бяга от конфликт. Това не го оправдава особено от вина за убийството на Аяки, Докато съпругата ми не е в състояние, ще си позволя да взема следното решение. Заповядайте на гарнизона да се подготви за марш. Война така или иначе ще има и не можем да си позволим да бъдем въвлечени неподготвени.

Кейоке мълчаливо кимна. Нямаше да удостои ситуацията с формално изречени думи, тъй като можеше да прави това само пред Господарката. Но мълчанието му по въпроса показваше непоколебима подкрепа. Сарик, който беше по-млад и по-малко обвързан със старите традиции, наведе глава в жест много близък до поклона, който съветник щеше да поднесе на своя Господар.

— Ще направя официално обявяване на война на Анасати. След като Джиро отговори подобаващо, ще тръгнем в поход.

Кейоке погледна Ириланди и той кимна в израз на подкрепата си за онова, което скоро щеше да стане. Повечето цурански кръвопролития ставаха скришом, със засади и набези и без публично признаване на отговорност. Но официалното сражение между домове беше осветено от времето церемониално събитие. Двете армии щяха да се срещнат на бойното поле в уговорено време и едната щеше да напусне победителка. Не се искаше, нито се даваше пощада, освен в редки обстоятелства, и то отново под формални правила на поведение. Историята помнеше битки, бушували дни наред. Не беше необичайно два дома да се унищожат взаимно.

Хокану опита още една стъпка.

— Моля да уведомим клан Хадама.

Сарик повдигна вежди, дълбоко загрижен, но също тъй и заинтригуван от тънкостите на предложението.

— Провокираш Анасати за Призив към клана?

Хокану въздъхна.

— Имам интуитивно чувство…

Но Кейоке се намеси с рядко прекъсване, което потвърди интуицията на Хокану.

— Джиро не е воин. Боен водач му е Омело, който, макар да е добър пълководец, не блести с мащабни сражения. Призив към клана е най-добрата надежда за Джиро да запази дома и; армията си непокътнати. Не провокираме нещо, което вероятно е предрешен въпрос.

— Нещо повече — добави Инкомо. — Лорд Джиро в душата си е учен. Презира грубостите на въоръжения конфликт. Търси повод да се обяви срещу Мара и е изпитвал омраза към нея още от младостта си. Но предпочита скрити атаки и хитрост. Той е майстор в играта на шаах. Не забравяйте това. Ще се стреми да унищожи противника си с хитруване, не с груба сила. Ако все пак първи обявим кланова война, съществува възможността клан Йонани да не позволи интересът на Анасати да ги повлече към унищожение. В открито сражение многократно превъзхождаме Джиро. Ако членовете на клана му застанат в достатъчна степен зад маниакалните му желания, като приемат оскърблението на честта му като свое, то клан Хадама ще отговори.

Хокану премисли това без особена надежда или въодушевление. Дали клан Йонани щеше да тръгне срещу тях, или не, Джиро беше успял да се постави на върха на копието на други фракции, които имаха причина да искат да подронят силата на Мара. Това, че не само неговият ум долавяше сериозността на проблема отвъд тази лична вражда до по-дълбок, по-траен раздор, беше станало явно от броя на Управляващите лордове, дошли за погребението на Аяки. Висшият съвет може и да беше разтурен, но традицията на съперничество продължаваше с тайна, свирепа напрегнатост при всеки възможен повод благородниците на империята да се съберат. Това, че Черните халати бяха изпратили за ритуалите петима от своите, показваше склонността им към намеса; политическите интриги съвсем не бяха приключили след налагането на централизирала власт от Ичиндар.

Накрая Хокану заключи:

— Може би имаме достатъчно сила и съюзници, за да съкрушим Анасати, но на каква цена? В крайна сметка това може да не промени нещата. Може само да се надяваме, че един бърз кървав сблъсък на бойното поле ще ограничи щетите и ще разцепи традиционалистите, преди да могат да се съюзят и да се организират в обединена политическа партия.

— Господарю Хокану — вметна Сарик, видял тъгата на лицето на консорта на Акома, — курсът, който си избрал, е най-доброто, с което разполагаме. Бъди уверен, че господарката ни не би могла да се справи по-добре, ако беше в състояние да изслуша съвета ни. Сега отиди и се погрижи за нея, защото тя има нужда да си до нея. Ще наредя на писарите да приготвят документи и ще уредя куриери да ги занесат до именията на лорд Джиро.

Угрижен въпреки облекчението си при този щедър израз на подкрепа, Хокану напусна залата. Крачката му беше на воин, бърза и целеустремена. Ръцете му бяха на притеснен съпруг, стиснати в безпомощни юмруци.

Сарик изчака другите служители на Акома да излязат и останал сам в безветрените сенки, плесна юмрук в дланта си, загубила мазолите след издигането му от воинските редици. Болеше го за онези приятели, които бе оставил в казармите, и за жената, на която бе призван да служи и която изцяло бе спечелила подкрепата му. Ако Акома действаха достатъчно бързо, за да сложат край на този спор, значи боговете щяха да ги дарят с чудо. Твърде много негодуващи лордове оставаха, с твърде малко отговорности след разпускането на Висшия съвет. Мирът им оставяше твърде много пространство за нанасяне на вреди. Старите политически партии се бяха разпаднали, след като причината за съществуването им бе премахната с новото управление на Ичиндар.

Империята беше кротка, но далеч не и укротена. Неспокойствието, потискано през последните три години, беше назряло за нова гражданска война.

Сарик обичаше господарката си и оценяваше гениалността й в променянето на единственото общество, което бе познавал, но съжаляваше за премахването на поста Военачалник и властта на Висшия съвет, защото тогава поне събитията можеше да се тълкуват според вековните прецеденти, наложени от Великата игра. Сега, макар старите порядки все още да се спазваха, на правилата бе наложена промяна.

Въздъхна и тръгна към жилището, което си бе избрал, когато Мара зае бившето имение на Минванаби. По пътя към покоите си прати да му доведат писар и щом той пристигна с чантата си с мастило и пера, указанията на Първия съветник на Акома бяха отсечени и кратки:

— Приготви съобщение за нашите представители и агенти. Ако Аракаси се появи където и да било в империята, уведомете го, че трябва да се върне у дома незабавно. — Писарят се настани на пода без думи, но изглеждаше угрижен, докато наместваше на коляното си дървената писалищна дъска. Бързо задраска с перото по пергамента и състави първия документ. — Добави и това, и използвай шифър номер 7 — завърши Сарик. — Господарката е в смъртна опасност.

Прозвуча камбанен звън и лъх изместен въздух разлюля копринените гоблени, окачени по стените на великата зала за събирания в Града на магьосниците. Сенките, хвърляни от мигащите пламъци на маслени светилници, потръпнаха, когато един магьосник се появи над шарката в центъра на пода. Отдръпна се енергично. Плътно по петите му двама колеги го последваха почти веднага. След тях дойдоха и други и скоро по пейките насяда множество облечени в черно фигури. Огромните крила на входната врата с кожени панти изскърцаха широко и се отвориха да пропуснат други, предпочели да не пренасят телата си за съвещанието с чудодейни средства.

Залата на Събранието се пълнеше бързо и тихо.

Делегатите се стичаха от всички алеи на Града на магьосниците, подобен на лабиринт комплекс от здания и покрити тераси, кули и галерии, обхващащ цял остров. Разположен в средата на огромно езеро в подножията на Високата стена, северните планини на империята, Градът на магьосниците беше недостъпен по никакъв друг начин, освен с магия. Черни халати от далечни провинции се телепортираха тук, отзовавайки се на повика, изпратен тази сутрин. Събрани в достатъчен брой, за да има кворум, магьосниците представляваха най-властното тяло в Цурануани, защото съществуваха извън закона. Никой, дори императорът, не смееше да отмени повелята им, наложила абсолютната си привилегия за хиляди години история.

За няколко минути скамейките бяха запълнени докрай. Ходику, тънък мъж на средна възраст с орлов нос, който по предпочитание прекарваше повечето си време в научни занимания в Свещения град, отиде до мястото на Първия говорител в центъра на оформената с плочки шарка на пода. Гласът му се разнесе във всяко кътче на сводестата зала.

— Призовани сме днес да се съберем, за да мога да говоря за Доброто на империята. — Рутинният поздрав бе посрещнат с мълчание, защото всички въпроси, изискващи свикване на Събранието на Великите, бяха свързани със състоянието на империята. — Днес Червения печат над вътрешната светая светих на Храма на Джастур беше счупен!

Заявлението предизвика стъписано раздвижване, защото само когато официално биваше обявена война между домове или кланове сводестите врати на централната зала на храма на Бога на войната се отваряха широко за публичен вход. Ходику вдигна високо ръце да призове към ред.

— Мара от Акома, като Господарка на своя дом и Боен водач на клан Хадама, обявява война на лорд Джиро от Анасати!

Из залата се разнесоха изумени възклицания. Някои по-млади магьосници бяха в течение на текущите събития, но мнозинството не беше. Новозаклетите се бяха присъединили към Събранието по време на катаклизмите, причинени от силата, известна като Врага, застрашила техния свят Келеуан, както и Мидкемия отвъд разлома. Заплахата за двете цивилизации бе накарала магьосниците да се намесят в помощ на Ичиндар да наложи абсолютна власт над народите на империята, та вътрешните раздори да не отслабят страната във време на по-голяма криза. Най-младите магове можеше да са очаровани от възможността да използват силите си, за да влияят на хода на събитията. Но по-старите от Събранието, вече улегнали и увлечени в научните си занимания, не одобряваха намесата в цуранската политика — за тях това бе досадно задължение, изпълнявано само при крайна необходимост.

За една още по-малка фракция, водена от Хочопепа и Шимоне, бивши близки познати на варварския магьосник Миламбер, отскорошните отклонения от традиционното управление бяха в интерес на империята поради по-дълбоки причини. Изложени на влиянието на мидкемийския начин на мислене, те бяха започнали да виждат политическите дела в Цурануани в променена светлина, а тъй като лейди Мара беше в момента най-важната фигура в подкрепата за Ичиндар, тази новина за война беше повод за особена загриженост.

Вещ в цуранската политика във всичките й форми, Хочопепа вдигна месестата си ръка към лицето си и затвори търпеливо очи.

— Точно както предсказа — измърмори на тънкия като тръстика аскетичен Шимоне. — Беда, точно когато народите най-малко могат да си позволят цената.

Мълчалив както винаги, Шимоне не отвърна, а загледа с остър като на ястреб поглед как няколко от по-импулсивните магове скочиха на крака, показвайки желанието си да говорят, Ходику избра един млад Черен халат, Севеан, и го посочи. Избраният пристъпи напред до центъра, а другите седнаха.

Посветен в майсторството на магията едва преди година, Севеан беше припрян младеж, приказлив и склонен към импулсивност. Щеше да прибърза със заключенията си, докато други, по-обиграни колеги щяха да изчакат да чуят мислите на не толкова опитни членове, преди да разкрият мненията си. Севеан повиши твърде много гласа си за прецизната акустика на залата:

— Широко разпространено убеждение е, че Джиро е замесен в смъртта на сина на Слугата.

Изобщо не беше новина. Шимоне леко изкриви устни в израз на отвращение, а Хочопепа измърмори достатъчно силно, за да го чуе половината зала:

— Какво, пак ли е подслушвал в дневната на Исашани, за да хване публичната клюка?

Шимоне не отвърна. Като много от старите магьосници, той смяташе използването на силите за надничане в личните дела на благородниците за най-ниското ниво на глупаво поведение. Севеан се смути от бележката на Хочопепа и от суровите погледи на няколко от по-старите членове, обърка се, съкрати набързо речта си и повтори:

— Широко разпространено убеждение.

Още магьосници започнаха да се надпреварват за вниманието на Първия говорител. Ходику избра един муден новопосветен с внушителна осанка, и докато той излагаше провлачено необоснованите си възгледи, по-опитните магове заговориха тихо помежду си, като следяха само същината на словото му.

Един маг, на две седалки зад Хочопепа и Шимоне, казваше се Телоро, наведе глава към тях.

— Какъв е реалният проблем, Хочо?

Дебелият магьосник въздъхна.

— Съдбата на империята, Телоро. Съдбата на империята.

Телоро не остана доволен от този неясен отговор. След това преразгледа първото си впечатление: поведението на Хочопепа можеше да не издава загриженост, но тонът му бе изпълнен с дълбока убеденост.

Шимоне й дебелият му приятел като че ли бяха приковали вниманието си към разговор в другия край на залата, където няколко магьосници обсъждаха нещо. След като поредният говорител седна и един мъж с изгърбени рамене от този шепнещ кръг се изправи, Телоро чу как Хочопепа промърмори:

— Сега ще започнем да разбираме как ще се отиграе този кръг от играта.

Ходику махна на мъжа — слаб, с кафява коса, подрязана над ушите по цуранската мода, наречена воинска подстрижка. Прическата беше странен каприз за един Черен халат, но Мотеча беше странен магьосник във всяко отношение. Беше се сприятелил с двамата братя, които активно бяха поддържали стария Военачалник, но след като Елгоран беше умрял, а Елгахар беше заминал да служи на мидкемийския свят, се бе постарал да създаде впечатление за дистанциране между него и тях.

Вниманието на Шимоне и Хочопепа се изостри, щом Мотеча започна словото си с:

— Няма ли край амбицията на лейди Мара? Призовала е кланова война заради лична обида, която тя самата е нанесла като Господарка на Акома.

Хочопепа кимна, сякаш в потвърждение на интуицията си.

— Значи Мотеча се е съюзил с Анасати. Странно, не е оригинален мислител. Чудя се кой ли го е въвлякъл в това?

Шимоне вдигна ръка.

— Не ме разсейвай с бъбренето си. Искам да го чуя.

Мотеча направи широк жест с отрупаната си с пръстени ръка, сякаш подканяше колегите си да му възразят. Но не беше толкова великодушен в усукването си, защото продължи бързо, за да предотврати всякакво прекъсване.

— Очевидно не. Защото тя не се задоволи с отхвърлянето на традицията, като кооптира силите на бившия си враг…

— Което ние признахме, че е гениален ход — вметна Хочопепа, отново достатъчно високо, за да принуди говорителя да се поколебае.

Телоро и Шимоне прикриха насмешката си. Дебелият магьосник беше майстор в смущаването на колеги, за които смяташе, че заслужават да им се спука надутата помпозност. След като Мотеча изглеждаше готов да се откаже от подготвените си бележки, Хочопепа добави: — О, не исках да те прекъсна. Продължи, ако обичаш.

Самообладанието на Мотеча все пак беше разколебано. Опита се неубедително да се измъкне с:

— Тя ще съкруши Анасати…

Като представител на по-опитните членове на Събранието, Фумита се изправи и след като Ходику му кимна, заяви:

— Прости за прекъсването, Мотеча, но едно поражение на Анасати нито е сигурно, нито дори вероятно. Предвид добре документираната преценка на силите, с които разполагат двете страни, даденост е, че Джиро трябва да противодейства с Призив към клана. Сами военните сили на Анасати не са равностойни на тези на лейди Мара, а тя прави дръзко заявление, като вдига клан Хадама. Това вече й струва политическа цена. Ще загуби могъщи съюзници — всъщност двама ще бъдат принудени поради кръвни връзки да излязат на бойното поле срещу нея, в полза на Джиро — и макар Акома да са внушителни с богатство и сила, двата клана са почти равностойни.

Хочопепа се ухили. Тънко забуленият опит на Мотеча да насочи Събранието в полза на Анасати вече бе съкрушен. Вместо да седне, Фумита продължи.

— Има друг проблем, който трябва да бъде разгледан.

Мотеча вирна брадичка и напусна с неприязън. След като никой друг от Великите не поиска да заеме мястото му, Ходику просто махна на Фумита да продължи.

— Макар въпросите на честта да се водят святи и ненакърними, трябва да обсъдим: дали този сблъсък на кланове толкова отслабва вътрешната структура на империята, че стабилността й да е изложена на риск?

Разнесе се глухо бръмчене, но никой не скочи да изрази мнение по проблема. Клан Йонани и клан Хадама бяха големи фракции, да, но нито един от тях не разполагаше с достатъчно последователи, за да разстрои невъзвратимо гражданския ред. Хочопепа знаеше, че съюзникът му Фумита печели време. Загрижеността зад тази тактика беше много по-широко обхватна от удовлетворението на накърнената лична чест на един дом. Най-лошото вече бе наполовина осъзнато: това, че конфликтът на Анасати и Акома ще предизвика поляризиране на противопоставящи се на Ичиндар фракции. Неорганизирани противници вече се стичаха зад каузата на Джиро и се оформяше традиционалистка партия, която можеше да се окаже сериозна опозиция на новия ред в империята. Макар все още да не бяха достатъчно въодушевени, за да допринесат за кръвопролитието, ако все още съществуваше Висш съвет с правото да действа, нямаше да има съмнение, че ако в този момент се проведе гласуване, лорд Джиро ще спечели достатъчно подкрепа, за да вземе поста Военачалник. Имаше магьосници, които гледаха на издигането на Ичиндар на власт като на неблагочестив ход — това, че балансът трябваше да се върне към времето отпреди Врага и Небесната светлина да възстанови старите порядки. Хочопепа водеше малка група, която одобряваше промяната. Не следеше внимателно увъртанията на Фумита, а вместо това наблюдаваше накъде ще гравитира Мотеча. Сподели с колегата си:

— А, ето я ръката зад каузата на Джиро.

И кимна към магьосника, с когото говореше Мотеча, атлетичен на вид мъж, наскоро навлязъл в зрялата си възраст, незабележителен с нищо, освен с червеникавата коса, която се показваше изпод ръбовете на черната му качулка; Имаше гъсти вежди, почти намръщено изражение и поведение на човек, когото не го свърта на място от нерви.

— Тапек — уточни Шимоне. — Който опожари една сграда, докато практикуваше за манастира си. Доби дарбата си много рано, но му трябваше доста време да се научи да я сдържа.

Кроткото лице на Хочопепа се набръчка угрижено.

— Не е приятел на Джиро. Какъв е тогава залогът му в това?

Шимоне съвсем леко вдигна рамене — най-близкото за нещо до типичния цурански жест.

— Хората от неговата порода са склонни да гравитират към бедата, както плуващи пръчки се стичат към въртопа.

На пода за ораторите дебатът продължаваше, Фумита предпазливо запази неутрален тон, за да не би някой да изтъкне личната му връзка с Хокану и дома на Мара, и поднесе заключението си:

— Вярвам, че ако клановете Йонани и Хадама се унищожат взаимно, ще бъдем изправени както пред вътрешни, така и пред външни опасности. — Вдигна високо пръст. — Може ли някой да се съмнява, че който и да оцелее, ще е толкова отслабнал, че други веднага ще се нахвърлят върху него? — Вдигна втори пръст и добави: — И може ли някой да отрече, че врагове извън границите ни ще се възползват от вътрешното ни разногласие, за да ударят?

— Мой ред е да нажежа обстановката още повече — промърмори Хочопепа и стана.

Щом го видя, Фумита седна толкова рязко, че никой друг не можа да се изправи навреме, за да предотврати поканата на Ходику дебелият магьосник да заеме мястото на оратора.

Хочопепа се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Ученият ми брат направи силна пледоария — започна той, подгрявайки за виртуозна реч с объркваща помпозност. — Но не бива да се заслепяваме с реторика.

При тази полулъжа устните на Шимоне се кривнаха. Дебелият му приятел тежко закрачи пред първите редове, за да привлече вниманието на всички.

— Бих искал да изтъкна, че такива сблъсъци поне досега не са предвещавали края на цивилизацията, каквато я познаваме! — Кимна за тежест. — И нямаме данни, които да сочат, че тези на границите ни са готови да ударят. Турилците са твърде ангажирани с търговия по източната ни граница, за да искат да се борят с нас, докато не им даваме повод. Може да са труден съсед, но печалбата като че ли е по-привлекателна за тях от кръвопролитието. Такъв поне изглежда случаят, откакто Военният съюз се отказа от опита да ги завладеем. — Неодобрително мърморене се разнесе из сенчестата зала, защото опитът да се анексират планинските земи на Турил бе завършил с позор за империята и се смяташе за проява на лошо възпитание да се припомня поражението. Хочопепа обаче нямаше скрупули да изтъкне този момент, за да изкара опозицията си от равновесие. — Просто извиси звучния си глас достатъчно, за да бъде чут над шума. — Пустинните хора на Цубар се заклеха в обвързващ мир с Ксакатекас и Акома от името на империята и не сме имали възобновяване на конфликт в Достари.

Събранието беше напълно в течение, че това отчасти се дължеше на лейди Мара. Щом вълнението замря до почтително мълчание, на кръглото лице На Хочопепа се изписа широка усмивка.

— Във всяко отношение империята е мирна до степен на скука. — В драматична промяна усмивката му отстъпи място на мръщене и той размаха пръст на Събранието. — Трябва ли да напомням на братята ми, че Слугата на империята се смята за член на Имперския дом по осиновяване? Стар обичай, знам, но традиция. — Махна с ръка и посочи Мотеча, който се беше опитал да дискредитира Мара. — Окажем ли се толкова безразсъдни, че да направим нещо в полза на Анасати, императорът би могъл уместно да сметне това за удар срещу фамилията му. И по-важното, двамата с Елгахар бяхме свидетели на екзекуцията на последния Военачалник. На обесването му… — Замълча за ефект и се почука с пръст по слепоочието. — Да видя дали ще мога да си спомня точните думи на Небесната светлина по онзи повод с онзи магьосник, заговорничил с политиката на Съвета. А, да, той каза: Ако друг Черен халат бъде разкрит, че е замесен в заговор против моя дом, статутът на Великите извън закона ще бъде отменен. Дори да бъда принуден да хвърля всички армии на империята срещу вашата магическа мощ до пълно унищожение на империята, няма да позволя никога повече някой да се опълчи на върховенството на императора. Ясно ли е това?

Огледа мрачно събранието и заяви:

— Уверявам, ви всички, Ичиндар беше искрен. Не е от хората, които биха заплашили с насилие току-така. Предишните ни императори може да са си седели кротко настрана и да са се занимавали със свещенодействия в храмовете и правенето на наследници с многобройните си жени и любовници… — Отново повиши глас: — Но Ичиндар не е такъв! Той е владетел, не някаква божествена марионетка, облечена в одеждите на религиозен пост!

Сниши глас, за да принуди всеки присъстващ магьосник да се напрегне с пълно внимание, за да го чуе, и обобщи:

— Ние, които почетохме погребението на сина на Слугата, знаем много добре, че избухването на Мара бе породено от съкрушителна скръб. Сега тя трябва да понесе последствията от своя срам. В мига, в който тя нападна Джиро с голи ръце, този конфликт стана неизбежен. Тъй като нашата отговорност е да съхраним империята, силно се съмнявам, че можем да оправдаем предприемането на каквито и да било действия, които биха могли да поставят всички нас… — И разтърси залата с гръмовен рев: — Срещу армиите на императора на бойното поле заради едно лично оскърбление! После, спокойно и благоразумно, добави: — Бихме спечелили, разбира се, но след това ще е останала много малко империя за съхраняване. — Завърши с пренебрежително махване с ръка: — Това е всичко, което имах да кажа. — И седна.

Мълчанието продължи само миг, преди Тапек да скочи на крака. Ходику го удостои с кимване и той зае мястото на говорителя и огледа с пребледняло лице потъналото в мълчалив размисъл събрание.

— Чухме достатъчно за Мара. Онеправданата страна, трябва да изтъкна, е лорд Джиро. Не той започна враждебни действия. — Вдигна ръце. — Призовавам ви всички поне веднъж да обмислите пряко доказателство вместо думи! — С широк жест очерта рамка във въздуха. Устните му замълвиха заклинание и в пространството пред него светлината се усили. Играта на цветове се сля в рязко очертано изображение на стая с книги и ръкописи по стените. Там, облечен в халат, изящен в своята простота, в рядко състояние на възбуда крачеше лорд Джиро. На възглавница в ъгъла, едва на косъм от пътя на изнервения си господар, седеше Чумака, с абсолютно безизразно лице.

— Как смее лейди Мара да ме заплашва! — възнегодува оскърбеният Джиро. — Ние нямаме нищо общо със смъртта на сина й! Намекът, че сме толкова безчестен дом, да убием момче с кръвта на Анасати, е абсурден! Уликата, подхвърлена на онзи убиец гонг, е прозрачен опит да бъдем дискредитирани и заради това сме изправени пред кланова война!

Чумака сбра пръстите си, украсени с пръстени, изваяни от коркара — все още не ги беше смъкнал след погребението.

— Клан Йонани ще признае тази несправедливост — каза той в усилие да успокои господаря си. — Няма да тръгнем неподкрепени на бойното поле.

— Война! — Джиро се обърна рязко, присвил очи от отвращение. — Мара е жалка страхливка, да прибегне до този призив на оръжие! Смята да ни надвие, без да си оцапа ръцете, разчита да ни унищожи само с числено превъзходство. Добре, трябва да заложим на своя ум и да й дадем урок. Но никога няма да простя, че този ход стана необходим. Ако домът ни оцелее от тази тежка атака, Акома ще са си създали ужасен враг!

Чумака облиза пресъхналите си устни.

— Политическата арена се раздвижи към нови тенденции. Определено може да се спечелят предимства.

Джиро отново се обърна рязко към Първия си съветник.

— Първо обаче ще трябва да си спасим кожите от това, което ще прерасне в масова касапница.

Сцената прекъсна, щом Тапек плесна с ръце и премахна заклинанието, която я бе сътворило. Отметна огнецветните си кичури и се усмихна почти презрително на старците, които се бяха вцепенили от възмущение при това негово нагло нахлуване в личния живот на благороден гражданин.

— Нарушаваш традицията! — извика треперлив глас от задните скамейки. — Какво, ние да не сме старици да се врем където не ни е работа и да се унизяваме, като прибягваме до тайни изкуства, за да шпионираме? Да не би да надничаме в стаите за преобличане на дамите! — Мнението му бе споделено от няколко членове с побелели глави, които бързо станаха и напуснаха в знак на протест.

В отговор Тапек изрева:

— Това е етично противоречие! Какво направи лейди Мара от традицията? Тя дръзна да се меси където не й е работата, казвам аз! Нима ще чакаме и ще платим цената на нестабилността, която тя може да причини в бъдеще? Какви морални принципи ще я спрат? Не доказа ли тя липсата си на самообладание в това жалко нападение срещу лорд Джиро?

При тази предизвикателна забележка дори Шимоне изглеждаше притеснен.

— Тя изгуби дете при ужасна смърт! — намеси се той. — Тя е жена и човешко същество. Неизбежно е да има слабости.

Тапек вдигна ръце над главата си.

— Уместен аргумент, братко, но се безпокоя не заради слабостите на лейди Мара. Тя се издигна до зашеметяващи висини във всяко отношение. Влиянието й стана твърде голямо и силите й — твърде внушителни. Като Боен вожд на Хадама и Господарка на най-силния дом в империята, тя е над всички Управляващи лордове. А като Слуга на империята има опасно въздействие върху масите. Приемам аргумента, че тя е само една жена! И че на никой Управляващ лорд или лейди не трябва да се позволява да упражнява толкова голямо влияние в империята! Пледирам, че трябва да обуздаем крайностите й веднага, преди бедата да е станала неудържима.

Ходику, като Първи говорител, поглади брадичка при този обрат в разискването и в опит да потуши вълнението се обърна към Хочопепа.

— Имам въпрос към моя учен приятел. Хочопепа, какво съветваш да направим?

Хочопепа се облегна назад, положи всички усилия да изглежда небрежно безгрижен, като отпусна лакът на стойката зад себе си, и каза:

— Да правим? Ами, мисля, че е очевидно. Нищо не трябва да правим. Нека тези спорещи фракции си водят своята война. След като оскърбената им чест бъде удовлетворена с кръвопролитие, ще е съвсем лесна работа да съберем парчетата.

Прокънтяха гласове и още магьосници се надигнаха да искат думата.

— Няма да наложиш мнението си в това, Хочо — въздъхна Шимоне.

Дебелият магьосник опря брадичка на дланите си и на закръглените му бузи се появиха трапчинки.

— Разбира се, че няма — прошепна в отговор. — Но и не можех да позволя на това момченце с гореща глава да продължи безпрепятствено. — Бидейки извън закона, всеки Велик беше свободен да действа така, както намери за уместно. Всеки можеше по своя лична преценка да се намеси срещу Мара, ако сметнеше, че действието му е в интерес на империята. Като бе приел позицията на ненамеса в изказванията, Ходику беше превърнал решението във въпрос на кворумен консенсус. Щом съгласието станеше официално, никой член нямаше драговолно да се опълчи на окончателното решение. След като нямаше надежда за бързо разрешение, Хочопепа промени целта си към налагане на полагащата се процедура, която да доведе до умерена преценка. Дебелият магьосник оправи гънките на халата си и добави:

— Сега да стигнем до същината на проблема, като оставим тези горещи глави да се надвикват, докато пресипнат. Щом им свърши парата, ще им покажем единствения разумен избор и ще призовем за гласуване, като ги оставим да си мислят, че идеята е била всъщност тяхна. По-безопасно е Тапек и Мотеча да си въобразяват, че те водят Събранието към консенсус, отколкото да ги оставим да се въвлекат в достойни за съжаление действия.

Шимоне погледна кисело дебелия си приятел.

— Защо винаги търсиш решението на всичко чрез изтощителни сесии приказване!

— Имаш ли по-добра идея? — отвърна с укор Хочопепа.

— Не — сопна се Шимоне. Не искаше да се въвлича в повече приказки, затова отново насочи вниманието си към ораторския под, където първите от многото говорители напираха да продължат дебата.

 

 

Слънцето вече бе нагорещило голямата командна шатра. Полумракът вътре миришеше на тежки масла, с които кожата се поддържаше непромокаема, и на смазката, с която се поддържаха гъвкави каишките на бронята и ножниците. Не миришеше на масло за лампи, тъй като Господарката бе отказала светлина. Облечена в пищно украсена броня, увенчана с перата на клановия вожд на Хадама, Мара седеше на възглавнички от фина коприна. Платнищата на входа на шатрата бяха разтворени широко и утрото отвън очертаваше вцепенения й профил. Зад нея, с облечената му в тежка ръкавица ръка на рамото й, Хокану оглеждаше армията, строена в стегнати редици в широката долина долу.

Множеството чакащи воини изпълваше цялата долина: неизброими копия и шлемове в спретнати редове. Единственото видимо движение бе причинено от вятъра в перата на офицерите, в много още цветове, освен зеленото на Акома. Но тази неподвижност бе измамна. Всеки мъж от клана Хадама бе готов за атака в отговор на призива към доблест на Бойния им вожд.

В официалната си броня Мара наподобяваше орнамент, изваян от нефрит. Лицето й бе стегнато в безизразната фасада, очаквана от цурански Боен вожд. Но съветниците, които я придружаваха, забелязваха в стойката й крехкост, породена от твърдостта, сякаш скованото й поведение беше всичко, което сдържаше кипящите в нея чувства. Движеха се и говореха тихо в нейно присъствие, сякаш случаен жест или погрешно изречена дума можеха да разбият самообладанието й и неразумният гняв, който бе развихрила срещу лорд Джиро, можеше да избие през бариерите й отново.

В тази обстановка, с огромните войски под командата й, строени в готовност за атака, Мара беше непредсказуема като гръмоносен облак, чиито мълнии всеки момент ще изригнат. Едно официално обявяване на война означаваше да се оставят настрана хитрости и стратегии, да се забрави всякакво лукавство и благоразумие и просто да се атакува врагът, обявен в церемония в храма на Джастур.

Срещу военната сила на Хадама се издигаха знамената на клан Йонани. Също като лейди Мара, лорд Джиро седеше с Бойния вожд на Йонани на билото на отсрещния хълм, и двамата подобаващо горди със своето родословие и без никакво намерение да простят за оскърбената си от Господарката на Акома чест. Над командната шатра зад плътно строените воини на Йонани се вееше древното бойно знаме на Анасати в алено и жълто, на пилон, вдигнат до черно-зелената шатра на лорд Тонмаргу, Боен вожд на клана. Разположението на цветовете символизираше вековечно потвърждение, че оскърблението на Анасати е прието от всички домове и ще бъде удовлетворено с кръвопролитие, без оглед на цената в човешки живот.

Да се умре беше по цурански. Да се живее в позор — проява на страх, смятана за по-лоша от смърт.

Очите на Мара засичаха подробностите, но ръцете й не трепваха. Мислите й бяха обкръжени от стена, изолирани в едно хладно място, където дори Хокану не можеше да проникне. Тя, която беше ненавиждала войната и убийствата, сега изглеждаше нетърпелива да започне суровото насилие. Кръвопролитието можеше да не върне сина й, но ужасът на битката можеше да спре мислите й. Щеше да познае избавление от болка и скръб едва когато Джиро от Анасати бъдеше стъпкан на каша в пръстта.

Хокану усещаше напрегнатостта й. Не се опита да я разубеди, понеже инстинктивно разбираше, че няма никаква утеха, която би могла да я трогне. Стоеше кротко до нея и се стараеше да смекчи решенията й, където можеше.

Един ден тя можеше да се събуди и да приеме сълзите си като това, което са. Докато времето не започнеше да я цери, той можеше само да й дава безграничната си подкрепа, със съзнанието, че всичко по-малко може да я тласне към по-отчаяни действия.

С истинско цуранско безстрастие Хокану оглеждаше бляскавите доспехи в далечината. Няколко фигури се отделиха от редиците на Хадама и се приближиха към строя на Йонани. Групата се водеше от Люджан, слънцето играеше по бронята му и огряваше офицерските му пера до смарагдов блясък. До рамото му крачеха двамата му Силови водачи, Ириланди и Кенджи, а отзад, според ранга, Силовите командири на другите домове от клана Хадама. Последен вървеше писар, за да запише разговора, когато тази делегация срещнеше противниковата в центъра на мястото на битката, съгласно традицията. Разговорът щеше да определи условията на предстоящото сражение, границите на полето, часа на сблъсъка и възможността, ако има такава, да бъде предложена или приета пощада. Но Мара не хранеше надежда за последното.

Това, че домовете на клан Йонани бяха сметнали за редно да бъдат въвлечени, не я беше поколебало. Можеха да стоят или да паднат с Джиро, и тя нямаше да е единствената, понесла жестокостите, присъщи за Играта на Съвета.

Когато Кейоке, Военният й съветник, постави въпроса за пощадата, очите й блеснаха от гняв и тя заяви:

— Никаква пощада.

Линиите вече бяха очертани, залозите поставени. Никой не можеше да оспори думата на Мара като Боен вожд. Хокану огледа командната шатра, колкото за да се успокои, толкова и за да прецени настроението на присъстващите. Кейоке носеше броня вместо полагащото се за поста му облекло на съветник. Сарик, който се беше сражавал в редиците на Акома, преди да го издигнат на висок пост, също беше с броня — чувстваше се гол само с тънка коприна на гърба.

Старият Инкомо обаче бе само с халата си. Чувстваше се по-свойски с перото, отколкото дори с ножа си за ядене, и сега стоеше, пъхнал ръце в пояса си, набръчканото му лице беше изопнато. Макар да бе вещ във военното изкуство, беше невежа по отношение на насилието. Зовът към клана на Мара не беше разумен акт, а тъй като досега тя бе душата на добротата и благоразумието, злостното й прегръщане на ритуализираната цуранска мъст го ужасяваше. Но годините опит като съветник на Минванаби му помагаха да издържи с непоколебимо покорство.

Всеки мъж и жена от Акома и от всички домове на клана Хадама чакаха днес волята на боговете.

Зазвучаха тръби и забиха барабани, щом делегациите на Йонани и Хадама се разделиха, обърнаха се и тръгнаха обратно към редиците си. Барабанният ритъм се усили, а тръбите усилиха темпото. Люджан зае мястото си в центъра на бойния строй; Ириланди и Кенджи поеха в марш към десния и левия флангове, другите офицери заеха позиции пред войските си. Слънцето блестеше по лакираните щитове и копия и проблесна ослепително при движението на хилядите воини, вадещи мечовете от ножниците.

Знамената заплющяха от порива на вятъра, вимпелите се заизвиваха на пилоните; червени в чест на Смъртния бог Туракаму, чиято благословия щеше да се поиска за предстоящото клане. Жрец от ордена на Червения бог излезе на тясната ивица земя между армиите и зареди молитва. Усилващият се звук, докато гласовете на воините се присъединяваха, приличаше на тътен, предшестващ катаклизъм. До жреца застана друга фигура, загърната в черно Сестра на Сиби, Онази, която е смърт.

Присъствието на жрицата, почитаща по-голямата сестра на Туракаму, потвърждаваше, че много мъже са обречени да умрат този ден. Жрецът довърши заклинанието си и хвърли във въздуха шепа червени пера. Поклони се доземи, след което отдаде почит на жрицата на Богинята на смъртта.

След като религиозните представители се оттеглиха, воините извисиха гласовете си до викове. Проклятия и обиди разтърсиха утрото — мъжете ругаеха враговете си. Размениха се непростими думи, за да се потвърди готовността им за унищожителен двубой: да спечелят или да умрат, както диктуваше честта; да втвърдят волята си, за да не би някой войник да бъде изкусен да прояви страх. Цуранският кодекс на честта беше ненакърним: човек трябваше да заслужи живота си с победа или позорът му щеше да стигне отвъд Колелото на живота и да му донесе злочестие в следващия.

Мара наблюдаваше сцената безстрастно. Сърцето й се беше втвърдило. Този ден други майки щяха да научат какво е да плачат над телата на убити синове. Едва забеляза, когато пръстите на Хокану се отпуснаха на раменните плочи на бронята й.

Наследникът на Шинцаваи имаше право да стои настрана, защото нямаше кръвни връзки нито с Хадама, нито с Йонани, но като неин съпруг се чувстваше задължен да ръководи тази касапница. Сега, докато възбудата на воините се усилваше дотам, че кръвта да закипи, по-тъмната страна на естеството му чакаше с нетърпение зова за атака. Беше обичал Аяки като свой роден син и загубата му го тласкаше да сподели яростта на съпругата си. Логиката можеше да оправдава дома Анасати за наемането на убиеца тонг, но жаждата на възбудата му си оставаше неутолена. Дали Джиро беше виновен, или не, само кръв можеше да изкупи кръв.

Пратен от Люджан бегач пристигна в командирската шатра. Поклони се доземи и Господарката му махна с ръка.

— Господарке, командирите на Йонани са дали съгласие. Битката ще започне щом слънцето се вдигне на височина седем диаметъра над хоризонта.

Мара огледа преценяващо небето.

— Това означава, че сигналът за атака ще бъде даден след по-малко от половин час.

Кимна одобрително. И все пак забавянето бе по-дълго, отколкото желаеше: на Аяки не беше дадено такова отлагане.

Минутите затекоха бавно. Войниците продължаваха да крещят обиди, гласовете им вече бяха прегракнали. Слънцето стъпка по стъпка се вдигаше все по-високо и въздухът се нажежи. Нервите на всички бяха изопнати дотолкова, че допирът на кацнала муха бе достатъчен, за да взриви атмосферата на едва сдържана сила.

Нетърпението на Хокану нарастваше. Беше готов да извади меча и да види как острието пие кръв.

Най-сетне слънцето достигна отредената позиция. Кейоке си пое бързо дъх в унисон с вдигнатата ръка на Мара. Люджан, на полето, вдигна оголения си меч и тръбите изригнаха бойния си зов.

Хокану също беше извадил меча си. Битката можеше да свърши, без дори да се изправи срещу враг, защото мястото му беше до Мара. Воини Йонани никога нямаше да пробият почетната гвардия, обкръжаваща командната шатра, докато кланът Хадама не бъдеше унищожен, но все пак и той, и Сарик до него бяха готови.

Тръбите ехтяха сякаш цяла вечност. В далечината, в челото на армията, Люджан чакаше с високо вдигнатия си меч, блеснал като игла на слънчевата светлина. От другата страна на полето командващият офицер на Йонани бе заел същата поза. Когато оръжията на двамата мъже паднеха, два пороя крещящи войници щяха да се изсипят в тясната ивица поляна и хълмовете щяха да заехтят от трясъка на мечове и бойни викове.

Хокану вдиша бързо и замълви молитва за Люджан, защото храбрият Боен водач на Акома почти със сигурност щеше да умре. Натискът на войниците от двете страни правеше невъзможно някой от първите редици да оцелее в първоначалния сблъсък. Двете големи армии щяха да се впият една в друга като зъбите на два звяра и само воините от най-задните редици щяха да видят кой ще излезе победител.

Мигът на задържане свърши. Мъжете довършиха последните си безмълвни призиви към боговете за чест, победа и живот. След това мечът на Люджан се спусна рязко надолу.

Но щом воините застъпваха напред и знамената се люшнаха, от ясното зелено небе изтрещя гръм.

Въздушният удар блъсна Мара и Хокану. Разлетяха се възглавници. Хокану се олюля, смъкна се на колене и прегърна Мара, за да я защити. Инкомо беше отхвърлен назад и халатът му заплющя като платна, а командната шатра запращя и се изду от вятъра. Кейоке също залитна назад и се блъсна в Сарик, който го хвана и едва не падна, щом патерицата го шибна през краката. Двамата съветници на Акома се вкопчиха един в друг, за да се задържат на крака, а в шатрата западаха маси и картите, описващи бойни тактики, се попиляха и се оплетоха в завесите към личните покои на Мара.

Във вихъра от прах над полето се възцари хаос. Знамена пращяха и плющяха, откъснали се от ръцете на знаменосците. От първите редици на двете армии се надигна вик, докато воините падаха на земята. Мечовете им се забиваха в пръст вместо в плът. Хвърлени в безредие от вихрушката, воините отзад се спъваха един в друг и също падаха, докато не остана нито един годен да влезе в бой.

В ивицата между войските се появиха няколко фигури в черно. Халатите им не се вееха, а висяха зловещо неподвижни. Свръхестествените ветрове затихнаха като по команда. Гневът преля в благоговение и воините от двете страни замигаха да махнат прахта от клепачите си. Видяха дошлите да се намесят Велики и макар оръжията да бяха в ръцете им и кръвожадната страст да нападнат все още да ги тласкаше, никой не се вдигна, нито посегна да нападне магьосниците, които стояха на равно разстояние между армиите. Съборените войници останаха проснати на земята, притиснали лица в тревата. Никаква заповед от господар или господарка не можеше да тласне никого от тях напред, защото да докоснеш Велик означаваше да си навлечеш пълно унищожение, като оскърбиш боговете.

Мара изгледа Черните халати, прекъснали отмъщението й, с враждебни очи. Каишките на бронята й изскърцаха, докато се изправяше. Стисна юмруци и зъби, после тихо промълви:

— Не.

Кичур коса се измъкна изпод шлема й, а перата й на Боен вожд затрепкаха, макар да нямаше никакъв вятър. Миг по-късно един Велик изникна от нищото пред шатрата. Халатът му сякаш бе ушит от самата нощ и макар да беше строен и млад, в очите му нямаше нищо младо. Таяха светлина, която сякаш изгаряше в контраст с тъмната му кожа и коса. Гласът му се оказа изненадващо дълбок:

— Мара, чуй нашата воля. Събранието забранява тази война!

Мара пребледня. Гняв я разтърси от това, че я възпрепятстват да изпълни призива си за кланова война. Никога не си беше представяла, че Събранието може да се намеси. Но беше толкова безсилна да възрази против този развой, колкото и бившият й враг Тасайо от Минванаби някога. Но да й се забрани традиционният начин да отмъсти за убийството на Аяки означаваше домът Акома да бъде лишен от чест. Да се оттегли без кръвопролитие от този сблъсък щеше да я опозори много повече от Анасати. Синът й беше неотмъстеният. На лорд Джиро щеше да се даде победа. Щеше да спечели уважение за куража си, след като бе дошъл на полето готов да влезе в битка, за да защити честта си, но не сенките на неговия син или фамилните му предци щяха да бъдат унизени затова, че са лишени от кръвна цена за убийство. Като обвинител, който не е наложил претенцията си със силата на оръжието, Господарката на Акома щеше да бъде лишена в голяма степен от почитанието, дължимо за ранга й.

Най-сетне Мара успя да отвори уста.

— Принуждавате ме да опозоря честта си, велики.

Магьосникът пренебрегна думите й с високомерно спокойствие.

— Твоята чест или липса на чест не е моя грижа, Слуга. Събранието действа по своя воля и във всички случаи за Доброто на империята. Кланов конфликт между Хадама и Йонани ще отслаби държавата и ще остави страната уязвима за атака по границите ни. Ето защо ви се казва: никаква сила на Акома или на Анасати, или на техния клан или съюзници не може да излиза на полето, за да се противопостави на другата страна по този или който и да било повод. Забранено ти е да водиш война срещу лорд Джиро.

Мара не каза нищо. Преди време беше видяла как варварският Черен халат, Миламбер, беше разтворил небесата над Имперската арена. Развихрените сили в онзи ден бяха убили хора и бяха разтърсили земята, и бяха предизвикали огнен дъжд от облаците. Не беше чак толкова потънала в скръбта си, че да изгуби разума си и да забрави: магьосниците бяха върховната сила в империята.

Младият магьосник продължаваше да я гледа. Страните на Мара се изчервиха. Но тя беше цуранка. Всички се подчиняваха на Великите. Така че тя кимна сковано и промълви:

— Ваша воля, велики.

Поклонът й беше дълбок, макар и неохотен. След това тя се извърна към съветниците си:

— Заповед: оттегляне.

Нямаше никакъв избор. Макар да бе Управляваща господарка на най-великия дом в империята, дори Слуга на империята, можеше само да се поклони пред неизбежното и да се постарае никаква загуба на достойнство да не утежни наложения позор.

Сарик се отърси от вцепенението си и побърза да вдигне бегачите, проснали се в благоговеен страх на земята. Кейоке приготви сигналните флагове и благодарни сякаш за повода да се измъкнат от присъствието на фигурата в черния халат, вестоносците награбиха зелените и бели флагове и забързаха към билото на хълма, за да подадат заповедта за оттегляне.

Долу на полето, сред коленичилото множество воини, Люджан видя сигнала. Сви ръце пред устата си, извика и другите командири повториха заповедта да се изтеглят. Като стегната вълна, войниците бавно се изправиха, прибраха мечовете и копията си и заотстъпваха. Редовете им се престроиха в движение и те поеха назад по склоновете към лагерите на господарите си.

Готовите за сблъсък армии се заотдръпваха една от друга по утъпканата ливада. Магьосниците между войските надзираваха изтеглянето и след това започнаха да изчезват един по един и да се появяват отново на хълма близо до командната шатра на Йонани.

Обзета от горчивина, Мара едва забелязваше магьосника пред себе си, както и Хокану, който раздаваше указания силите на клан Хадама да се върнат по гарнизоните на именията си. Очите й можеше да виждат края на войната, но твърдостта им не се смекчи. Честта трябваше да бъде удовлетворена. Да се прониже с фамилния меч нямаше да е честна отплата за живота на Аяки. Публичният позор оставаше и нямаше да бъде забравен. Джиро щеше да използва този срам, за да съюзи враговете срещу дома й. Трябваше отново да поеме отговорността си и да компенсира грешката. Никакъв избор не оставаше вече, освен да възмезди с интрига смъртта и обидата между нея и Анасати. Сега трябваше да влезе в ход Играта на Съвета, с тайните заговори и убийства, зад публичната фасада на цуранско благоприличие.

Пред командната шатра се надигна смут, бъркотия от тревожни гласове, изуменият вик на Кейоке се извиси най-ясен от всички:

— Два отряда от крайния ляв фланг се движат напред!

Мара бързо излезе — страхът изтласка омразата от ума й. Взря се над долината с ужасено неверие и видя как най-левите отряди на войските на Хадама се понасят напред, пренебрегвайки заповедите.

Магьосникът, който я беше последвал по петите, изсъска нещо и изневиделица се появиха още негови колеги. Мара едва надви паниката си. Ако не се задействаше, Великите щяха да направят сериозен проблем от това, че нейната страна пренебрегва заповедите им. Всеки момент домът й, кланът й и всеки верен слуга на Акома, можеше да падне мъртъв под гнева на маговете.

— Кой командва левия фланг? — извика тя пронизително.

Ириланди, вече дошъл на билото, отвърна също с вик:

— Това е резервен отряд, господарке. Под командата на лорд Печа.

Мара прехапа устна и умът и заработи трескаво. Печа едва наскоро бе наследил титлата. Все още бе почти момче и командваше от уважение към ранга му, а не поради умения и опит. Цуранската традиция му даваше място в челото на бойните редици. Люджан беше компенсирал, доколкото можеше, и бе поставил момчето начело на помощна част, която щеше да бъде призована едва след като изходът от битката бъдеше решен. Но сега младостта му — или горещата му кръв — щеше да причини пълно бедствие.

Кейоке прецени положението в долината с очите на майстор тактик.

— Безразсъден глупак! Опитва се да удари, докато фронтът на Анасати е объркан! Не е ли видял Великите? Как може да пренебрегне появата им?

— Загубил си е ума. — Хокану посочи бегачите, които бяха стигнали и до най-отдалечените части на воинския строй. — Или пък не може да разбира сигналните флагове.

Сарик забърза да прати още бегачи, а на полето няколко по-стари офицери се откъснаха от гъстото множество оттеглящи се воини и забързаха към движещите се напред знамена на лорд Печа.

Лейди Мара гледаше с ужас как два пълни отряда мъже в бронята на лорд Печа с оранжево-сини пера се придвижват напред, за да атакуват десния фланг на Анасати. Войниците в червено и жълто на отсрещния хълм се обърнаха, готови да посрещнат щурма. Виковете на командира им се понесоха на вятъра — призоваваха всеки воин да запази самообладание. Бяха опитни бойци, а може би и страхът им вдъхна благоразумие. Останаха покорни на повелята на Великите и не се втурнаха напред, за да отвърнат на провокацията на лорд Печа.

Сбръчканите ръце на Кейоке побеляха на патерицата му.

— Разумен е този Ударен водач на Анасати. Няма да наруши заповедта за оттегляне, а ако нашите с Печа продължат да настъпват, ще атакуват нагоре. Има време да изчака и може би да спази примирието.

Думите бяха изречени заради Черните халати, които се бяха събрали и намръщено наблюдаваха как силите на Печа почват да се катерят по склона към страната на Йонани.

Един от тях каза нещо и двама изчезнаха във въздуха с рязко плющене.

Появиха се пред щурмуващите сили на Печа. Мънички като детски играчки и все пак застрашителни. Вдигнаха високо ръце.

Зелена светлина заискри от пръстите им и на пътя на тичащите войници изригна раздираща мълния.

Заслепена, Мара примига да махне сълзите от опарените си очи. Минаха няколко мига, докато възвърне зрението си. Вгледа се и ахна.

На пръв поглед като че ли всичко беше нормално. Войниците на лорд Печа вече не тичаха напред. Бяха спрели, оранжевата им броня бе грейнала ярко на слънчевата светлина, перата им се полюшваха на лекия ветрец. При по-внимателен поглед обаче се виждаше ужасна гледка. Ръцете, които все още стискаха оръжията, трепереха и се гърчеха, плътта бавно се изприщваше. Лицата се кривяха в кошмарна безмълвна агония. Кожите им набъбваха на гнойни мехури, потъмняваха, почерняваха и се разпукваха. Дим се закъдри на вятъра, вмирисан на изгоряла леш. Плътта се разпукваше и процеждаше кръв, която кипваше мигом на пара.

На Мара й се догади, тя залитна назад и Хокану я прихвана. Дори закоравелият в битки Кейоке изглеждаше потресен до дъното на душата си.

Нямаше никакви писъци. Жертвите стояха като статуи, докато очите им се пръскаха и от празните кухини закапваше слуз. Езиците им увисваха като дебели лилави плужеци от устите, които не можеха да издадат и звук. Косите димяха и ноктите на пръстите се топяха, но войниците продължаваха да живеят, гърчовете и потръпванията им ясно се виждаха от всички.

— Богове! Не са ли вече наказани достатъчно? — промълви Сарик.

Първият пратен до шатрата на Мара магьосник се обърна към него и отсече:

— Ще са наказани достатъчно само когато ние решим да им позволим да преминат при Туракаму.

— Ваша воля, велики! — Сарик се просна на земята и притисна лице в пръстта като роб. — Моля за прошка. Съжалявам, че се обадих.

Магьосникът не благоволи да му отвърне — остана хладно смълчан, докато воините на Печа продължаваха да страдат. Изгорялата плът се ронеше от телата им и падаше димяща по земята. Най-сетне започнаха да рухват, първо един, после друг, докато всичките двеста не нападаха на почернели скелети, все още облечени в бляскави брони. Оранжево-синьото знаме на Печа лежеше пред тях.

Най-сетне младият магьосник се обърна към лейди Мара.

— Нашата власт е абсолютна, Слуга. Нека хората ти да го запомнят. Всеки, който ни се опълчи, си проси мигновено наказание. Разбрано ли е това?

Мара надви гаденето си и изграчи:

— Да, велики.

— Аз все още не съм удовлетворен — каза друг магьосник и изгледа служителите на Мара, всички на крака, освен Сарик. Можеше и да не изглеждат уплашени, но нямаше и един между тях, който да не тръпнеше вътрешно от ужас. Тази храбра фасада сякаш подсили недоволството на Черния халат.

— Кой ни се опълчи? — попита той колегите си, пренебрегвайки Мара.

— Младият лорд Печа — последва отговорът, хладен и по същество.

Трети глас се извиси откъм Черните халати, по-умерен от предния:

— Той действа сам, без разрешението или одобрението на Бойния си вожд.

Вторият магьосник, мъж с пронизващ поглед и кичури огненочервена коса, показали се изпод краищата на качулката му, извърна очи към Мара.

— Позорът му не свършва тук.

Магьосникът, който, изглежда, посредничеше, отново извика:

— Тапек, казах, че лейди Мара няма нищо общо с непокорството.

Тапек отвърна с помръдване на раменете, подразнен сякаш от муха.

— Като Боен вожд на лорд Печа тя е отговорна за поведението на всички сили под нейно командване.

Мара вдигна брадичка. Умът й застина от ужас, щом осъзна: тези Черни халати можеха да заповядат смъртта й с не повече притеснение, отколкото бяха показали за Тасайо от Минванаби, до чието самоубийство се беше стигнало по тяхна заповед. Служителите й изглеждаха вцепенени от ужас. Кейоке не показваше нищо, но очите му бяха пълни с твърдост, каквато едва ли някой жив беше виждал.

Хокану направи неволно движение напред, но беше спрян от твърдата като камък хватка на Люджан на рамото му.

Всички наоколо затаиха дъх. Ако Черните халати заповядаха унищожението й, никакъв меч, никакво умоляване, никаква сила на любовта не можеше да им попречи. Верността на хиляди слуги и войници, които с радост щяха да отдадат живота си вместо нейния, нямаше да й помогне с нищо.

Докато червенокосият Тапек гледаше Господарката със змийски студен поглед, младият магьосник каза:

— Жив ли е още лорд Печа?

Люджан мигновено прати бегач на полето. Изтекоха няколко минути. Тапек се мръщеше нетърпеливо. Пратеникът най-после размаха сигналния флаг, а Люджан превеждаше:

— Всички, които атакуваха, са мъртви. — Осмели се да вдигне очи към Великите и завърши: — Лорд Печа водеше хората си. Тялото му е пепел и кости, с останалите.

Първият магьосник кимна отсечено и каза:

— Унищожението на нарушителя е достатъчно наказание.

— Така да бъде — потвърди третият.

Мара изпита смътно облекчение, но в този миг Тапек пристъпи рязко към нея. Дълбоко в сянката на гуглата му тежките му вежди се присвиха с неприязън. Очите му бяха светли, студени като морските дълбини, а в тона му се прокрадна закана:

— Мара от Акома, домът Печа вече не съществува. Ще се погрижиш всички от този род да бъдат мъртви до тази вечер. Къщата на имението и казармите да бъдат изгорени, а полята подпалени. Слугите на Акома да посеят земята със сол, за да не расте нищо. Всички войници, заклети пред натамито на Печа, да бъдат обесени. Останките им нека гният на вятъра — и да не си и помислила да им предложиш приют, както направи с други воини от завладени домове. Всички свободни слуги на Печа вече са роби, дадени да служат на императора. Всички владения на Печа вече са собственост на храмовете. Натамито на Печа да бъде натрошено с чукове и заровено, за да не познае никога слънчевата топлина, никога повече да не пренася духовете на Колелото на живота. От тази нощ до вечността този дом повече не съществува. Никой не може да се опълчва на волята на Събранието. Никой!

Мара с усилие задържа коленете си да не поддадат. Събра сетните си трохи сила, за да си поеме дъх, и отвърна:

— Твоя воля, велики.

След това се поклони. Бронята повлече раменете й надолу, а перата на шлема сякаш натежаха на врата й, но тя се сниши ниско, докато коленете и челото докоснаха пръстта и перата й на Боен вожд на Хадама се зацапаха с прах.

Младият магьосник кимна в надменно приемане на унизителния й поклон, след което извади от халата си кръгло метално устройство. Натисна го с палеца си и пронизителен звук разцепи тишината. Чу се изпукване, повя вятър и Черният халат изчезна.

Магьосникът Тапек се задържа и огледа проснатата в нозете му Мара. Устните му се кривнаха, сякаш се наслаждаваше на унижението й.

— Погрижи се този урок да бъде научен добре от всички в клана ти, Слуга. Всеки, който се опълчи на волята на Събранието, ще го сполети същата съдба като Печа. — Извади също такова кръгло устройство и също изчезна. Останалите Черни халати заминаха веднага след него.

Над долината кънтяха викове — офицерите раздаваха заповеди на обърканите войници. Воини бързаха да се отдалечат от причинената с магия касапница, други с неохота обръщаха гръб на врага, изпълняващ същата заповед като дадената на лейди Мара. Сарик се изправи, Люджан помогна на господарката си също да стане и тя му каза хрипливо:

— Веднага прати още бегачи. Трябва да разпръснем клана възможно по-бързо, преди нова грешка да провокира беда. — Преглътна с усилие, за да потисне гаденето, и се обърна към Сарик. — И, боговете дано ни дадат милост, заповядай това ужасно нещо: унищожете Печа.

Сарик кимна, без да промълви нито дума. Имаше дарбата да отгатва човешкия нрав и още го побиваха ледени тръпки от суровостта на Тапек. На Мара й бяха наложили най-жестокото въобразимо наказание: пълното унищожение на една вярна фамилия от клана заради никакво друго престъпление, освен младежко безразсъдство. Само заради призива към клана на господарката му младият лорд бе умрял в агония. До вечерта младата му жена и бебетата му — момчета — щяха да са мъртви, както и братовчедите и роднините, които носеха това име. Това, че самата Мара трябваше да бъде инструментът на този несправедлива повеля, се вряза през скръбта й за Аяки. За първи път откакто конят беше премазал сина й, в очите й припламна искра на пробудено чувство за другите.

Сарик видя това и тръгна тромаво, за да изпълни ужасяващата задача, възложена на Акома от Великите. Хокану също го видя, докато крепеше Мара на влизане в командната шатра. Огньовете на магията на Събранието бяха изгорили раните, нанесени на духа й. Вместо необузданото желание да отмъсти на Джиро сега в ума й властваше свиреп гняв.

Мара се беше съвзела. Хокану изпита горчиво-сладко облекчение от промяната. Съжаляваше за загубата на Печа. Но жената, която обичаше, отново беше най-опасният играч в Играта на Съвета, когото империята бе познавала. С един жест тя освободи слугите, притекли се да се справят с безредието в шатрата, и след като и последният се оттегли, повика Ириланди да спусне платнищата на входа и да й върне усамотението поне донякъде.

Кейоке влезе, след като се спусна и последното платнище. Изпълни слугинската задача да запали лампите, докато Мара крачеше нервно. Енергична, превъзбудена дори, тя огледа присъстващите, наредени в полукръг пред нея. Гласът й прозвуча глухо:

— Смеят да…

Кейоке се вцепени и хвърли поглед към Хокану, който стоеше ням като другите. Мара стигна до омотаните на кълбо паднали завеси на спалния й кът и се обърна рязко.

— Е, ще ги науча аз тях.

Ириланди, който не познаваше настроенията й толкова добре като другите, й отдаде чест с юмрук на сърцето.

— Господарке, разбира се, не говориш за магьосниците, нали?

Мара изглеждаше съвсем мъничка на светлината на лампите, гонещи сенките в сводестата шатра. Мигът се проточи, изпълнен с приглушените викове на офицерите навън.

— Трябва да направим нещо, което не е правено никога, откакто империята се е появила на света, мои верни приятели — каза Мара. — Трябва да открием начин да избегнем волята на Великите.

Ириланди ахна. Дори Кейоке, който се беше изправял през целия си живот пред смъртта във военни кампании, изглеждаше потресен до дъното на душата си. Но Мара продължи отсечено:

— Нямаме избор. Аз посрамих името Акома преди Джиро от Анасати. Забранено ни е изкупление чрез война. Няма да се пронижа с меча си. Това е безизходица, за която традицията няма отговор. Лордът на Анасати трябва да умре по мой замисъл и няма да се унизя да наема убийци. Джиро вече се възползва от опозоряването ми, за да привлече наши врагове. Превърна недоволните лордове в държавата в сплотена партия традиционалисти и властта на Ичиндар е застрашена, заедно с продължаването на името Акома. Единственият ми наследник е мъртъв, тъй че ритуалното ми самоубийство не предлага алтернатива. Ако всичко, за което съм живяла, трябва да бъде спасено, трябва да прекараме години в планиране. Джиро трябва да умре от моята ръка, щом не във война, тогава в мир, въпреки волята на Събранието на магьосниците.