Реймънд Фийст, Джани Вурц
Господарка на Империята (32)

32.
Император

Черните халати зяпнаха.

От двете страни на входа към залата за аудиенции в безупречна стойка мирно стояха Имперски бели в инкрустираната им със злато броня. Не се виждаха никакви воини в цветовете на Акома или Шинцаваи, каквито магьосниците бяха очаквали да заварят.

Очаквали бяха да видят последици от борба и войници застанали около претендента, докато губещите се кълнат във вярност. Така бяха разрешавани в миналото споровете за наследството. Но Слугата не беше приложила принуда, за да постигне своя триумф. Никой не се хвърли напред, за да падне ничком и да помоли за милост Черните халати, да ги умолява да отменят узурпацията на властта от Мара. Тъкмо напротив: смутът на лицата на хората, които ги поздравяваха, произтичаше преди всичко от тяхното прибързано пристигане. Всички присъстващи като че ли бяха замесени в заговора на Мара.

Барабани забиха в отсечен ритъм и заглушиха вика на Мотеча за тишина и грохота на камъните от обсадните машини.

Хочопепа се приведе към Шимоне й каза:

— Тук от часове трябва да са се промъквали слуги, за да подготвят всичко.

Макар да го каза почти шепнешком, Севеан го чу.

— Намекваш за много планиране?

Шимоне го изгледа с презрение и отвърна:

— От всички владетели в държавата Мара от Акома никога не е постигала нищо без план.

Тържествените звуци заглъхнаха и се възцари мълчание.

— Призовани сте — повториха имперските херолди и отстъпиха назад, за да пропуснат магьосниците. Между редиците придворни и официални лица се отвори дълъг проход. Вбесеният Мотеча закрачи бързо напред, останалите магьосници тръгнаха след него.

В подножието на имперския подиум Върховните жреци и жрици на Двайсетте богове от Висшите небеса и на Двайсетте богове от Низшите небеса стояха в пълни регалии. Обличаха се така само на коронация или при смърт на император.

Високите тиари искряха от лак, скъпоценни камъни и рядък метал. До всеки жрец имаше по двама послушници, които носеха церемониалните служебни знаци, и те също облечени богато, с дрехи обсипани със скъпоценни камъни и украсени с метални ленти и копринени ивици. Само Сестрите на Сиби бяха облечени просто и черните им дрехи бяха в злокобен контраст с пищните одежди и украси на останалите. Общността на храмовете беше представена в цялата й пълнота. Делегацията от сто и двайсет от светите ордени на всяко важно божество в империята бе импозантна гледка.

Макар и неохотно, Великите спряха, обзети от благоговение. Пред тази ясна демонстрация на храмова подкрепа за интригите на Мара Хочопепа свъси вежди. Макар нито един жрец да не можеше да съперничи на магьосник в груба сила, Върховните отци на Туракаму и Джастур, както и Сестрите на Сиби, вдъхваха респект дори у Великите. Чародейство бе съхранило залата за аудиенции непокътната срещу най-могъщата магия на Събранието. Хочопепа не беше толкова непочтителен към волята на небесата, за да пренебрегне силата на божественото благоволение.

Тук беше нужна голяма предпазливост.

Миришеше на тамян. Лъскавият мраморен под искреше от нападалите от натрошените прозорци на купола стъкла.

Тези признаци на насилие не попречиха на магьосниците да забележат още подробности, докато се приближаваха към високия подиум: два празни кафеза за птици, украсени с панделки в имперското бяло. Килимът под имперските тронове беше затрупан с була, смъкнати от невястата в ритуалния ред съгласно осветените от времето обичаи на официална цуранска брачна церемония.

Щом изумените Велики стигнаха до перилото за молителите, имперски херолд удари три пъти по пода с обкован с бронз жезъл и извика високо:

— Джъстин, деветдесет и втори император!

Имперската гвардия в златните доспехи коленичи почтително, когато от трона се надигна момче в бляскав халат. Събраните благородници паднаха на колене.

Момчето не изглеждаше уплашено. Раменете му бяха изправени и брадичката вдигната високо въпреки тежестта на златната му броня и огромната корона. До него беше Джеиля, вече не принцеса, а императрица по право, с обсипаната с диаманти коронка на сана й, нагласена над булчинската й прическа.

Щом магьосниците спряха, Джъстин протегна ръка на дамата си и тя се изправи и застана до него.

Мотеча пребледня. Някои магьосници се наведоха в покорния поклон, който Велик традиционно поднасяше на Небесната светлина. Шимоне, Фумита и Хочопепа бяха сред първите, отдали дължимото признание на императора и неговата младоженка, докато други Черни халати все още се колебаеха.

— Що за маскарад е това? — попита високо Мотеча.

Върховният жрец на Джуран отвърна малко раздразнено:

— Тук сме да почетем новата Небесна светлина, велики. — И добави натъртено: — Какъвто е подобаващият дълг на всеки човек.

— По какво право това… момче… дръзва да управлява империята? — извика Севеан и изпъна пръст към Джъстин, но очите му потърсиха лейди Мара, която се беше преместила до подножието на подиума между жреците.

Мара не благоволи да отговори. Вместо нея Върховният жрец на Джуран изрече:

— Джъстин е от имперския род, осиновяването му в имперската фамилия беше официализирано, когато майка му бе провъзгласена за Слуга на империята. — Поклони се почтително към Мара. — Той е избраният съпруг на императрица Джеиля — пряка кръвна наследничка на Ичиндар — и току-що извършеното бракосъчетание беше утвърдено от Имперския консорт лейди Тамара. Всичко бе извършено съгласно човешките закони и висшия Небесен закон. Макар и малко набързо, венчавката премина в стриктно съблюдаване на обичая.

Един от най-ревностните традиционалисти, лорд Сетарк от Укудаби, си проправи път през Великите. Той и войската му бяха проникнали в града, готови да подкрепят Джиро в случай, че Омечан се провалят в щурма си. Изслуша раздразнено протоколните слова на жреца и извика:

— Висшият съвет не е ратифицирал този избор!

Жреци и магьосници стояха един срещу друг и се гледаха в упор, настръхнали. Избухването на лорд Сетарк усили напрежението и линиите вече бяха очертани: да бъде признат Джъстин като новата Небесна светлина или да се отстъпи пред силата на оръжието, докато най-силните благородници се надпреварват през огън и кръв да заграбят властта.

След като стените бяха под атаката на Омечан, катастрофата от второто решение щеше да се усети незабавно. А повечето магьосници все още не желаеха да се замесват в политиката. Те не бяха част от Великата игра. Бяха над нея.

Акани излезе напред, застана до Мотеча и извиси глас.

— Настояването ви за ратифициране е спорно. Съгласно протокола Висшият съвет беше закрит от деветдесет и първия Небесна светлина и въпреки многократните петиции никога не беше свикан отново.

Върховният жрец на Чочокан направи поклон, колкото учтив, толкова и твърд.

— Формите бяха спазени. Наследяването е установено. Джъстин от Акома е двайсет и вторият Небесна светлина и само боговете са негов съдник. Въздигането му на златния трон ще устои и храмовете ще отлъчат за ерес всеки, който дръзне да оспори това право. — Изгледа строго Мотеча и добави: — Дори ако този някой е Велик.

— Как смееш! — изръмжа Мотеча.

И тогава глас, който изстърга в ушите като болезнен вик, заяви:

— Не ни се противопоставяйте, магьосници.

Всички се извърнаха към най-старшата Сестра на Сиби. Никаква светлина нямаше да разкрие лицето й под качулката — твърдеше се, че Сестрите приемат смъртта в себе си, когато се присъединяват към ордена на своята богиня.

— Нима ще ни принудите да пратим нашите Луди танцьори във вашия град? — продължи тя.

Всички потръпнаха при споменаването на воините, които служеха на смъртта — дори само допирът им беше фатален.

Върховният жрец на Джастур удари по металната броня на гърдите си.

— А ще се изправите ли срещу моите воини жреци? Няма от какво да се боим толкова от магията ви, велики, щом нашият бог бъде призован като наш щит. Можете ли да се опълчите безнаказано на благословените ни бойни чукове, когато разбием стените на вашия град?

Мотеча се поколеба. Вярата, насадена от детството му, не бе напълно премахната от силата на властта му.

— Не оспорваме легитимността на император Джъстин — заяви той и с едва прикрито раздразнение направи дължимия поклон. После обаче се изправи и изпъна обвинително пръст към жената, която стоеше в подножието на подиума и чиито действия бяха надвили всякакви задръжки. — Лейди Мара от Акома — заговори твърдо, — ти пренебрегна традицията дотолкова, че действията ти са като воня в ноздрите на предците ни. Скри се зад своя пост, злоупотреби с общественото мнение и вся объркване в редиците на Събранието, и всичко това — за да нарушиш едикта срещу воденето на война с Анасати. Войските ти нападнаха на равнината Нашика и лорд Джиро умря от ръката на твоя съпруг. Обявявам те за виновна и като Велик на империята съм упълномощен да направя онова, което Събранието гласува за най-добро за държавата! Ние сме над Закона! Твоят син ще бъде император и дано да живее дълго и да управлява мъдро, но ти няма да си негов регент!

— И кого би назначил на мястото на Мара? — извика кисело Шимоне. — Някой от Омечан?

Коментарът му бе пренебрегнат. Мотеча вдигна ръка. Зелени енергии заискриха около юмрука му и той зареди заклинание.

Хочопепа и Шимоне потръпнаха, Акани бързо се отдръпна, а Фумита извика:

— Не!

Лейди Мара пребледня, но не побягна и дори не трепна. Светлините на усилващата се магия на Мотеча проблеснаха по лицето й и уловиха отразените в очите й искри. Тя промълви нещо на стоящите около нея.

Мотеча извика презрително:

— Молитвата няма да те спаси, Мара! Нито жреците, каквито и сили да са упражнили в пазенето на тази зала срещу нас! Само боговете могат да те спасят, но скоро ще се изправиш пред тях.

— Жреците не участваха в пазенето! — отвърна високо Мара. — Можеш да хвърлиш заклинанията си срещу мен, Мотеча, но чуй предупреждението ми. Никаква магия няма да нарани никого, най-малкото мен.

Лицето на Мотеча се изкриви от гняв. Мара дори не се страхуваше! Краят й щеше да е болезнен, закле се той, докато си поемаше дъх, за да изрече фразата, която щеше да освободи смъртната магия. Възмездието, което лейди Мара беше повече от заслужила, щеше да я изпепели на място.

Мара затвори очи.

— Не! — прокънтя глас, в който нямаше нищо човешко, и ледени тръпки полазиха по гърбовете на всички. От двете страни на Мара, невидими досега, както бяха присвити зад пищните одежди на жреците, се надигнаха две фигури: Телата им бяха нашарени с плетеници от багри. Двамата чо-джа изпънаха високо искрящите си криле. Пред великолепието им и най-пищното дворцово облекло изглеждаше жалко.

— Лейди Мара няма да пострада! Тя е под закрилата на маговете на Чака-а!

Осъзнал какво се е случило, Фумита възкликна:

— Забраненото! Дъще, какво си направила?

Мотеча стоеше замръзнал. Силите, които бе призовал, изпращяха и се разсипаха във въздуха — потресът бе нарушил съсредоточението му и заклинанието бе останало недовършено.

— Лейди Мара е невинна — заявиха маговете чо-джа в един глас. — Ваше собствено дело беше, магьосници, това, че древният договор бе нарушен, защото докато не унищожихте кошер, нашите царици в империята оставаха обвързани с него. Нито веднъж не бяха прилагани магически изкуства, нито беше оказана помощ на Мара, докато вие не нарушихте договора! Вината е ваша! Изкуствата на чо-джа защитиха тази зала. В земите извън границите на империята ви нашите изкуства се разраснаха и процъфтяха. В защита и съхранение не можете да се сравните с нас. Ако решим, можем да опазим лейди Мара от смъртните ви заклинания до края на живота й.

Черните халати се поколебаха. Никога в историята ненадарен с магията човек не беше дръзвал да се опълчи на Събранието и никога — с такова коварство. Мара беше подмамила самите магьосници да нарушат договора, сключен от предшествениците им.

Никой Черен халат не се съмняваше в способностите на маговете чо-джа. Расата им не можеше да лъже. Щом го заявяваха, значи разполагаха със средства да отблъснат най-опустошителните заклинания, които можеше да сътвори Събранието. Всеки кандидат за Събранието беше изучавал древните текстове. Всеки достигнал до майсторския халат разбираше смисъла на знаците по тялото на маговете чо-джа. Сложността на шарките им нарастваше с издигането им в майсторство. Двамата, съюзили се с лейди Мара, бяха стари и невъобразимо могъщи.

И все пак гневът на Черните халати не беше усмирен.

— Вие сте чужденци! — извика Севеан — Как смеете да защитавате обвинената с изкуствата си!?

— Чакайте. — Всички погледи се извърнаха към Мара, която пристъпи напред, налагайки дръзко властта си в новия ред, за чието постигане беше мечтала. Обшитият й със златни ширити служебен пояс я обявяваше за Имперски регент, макар все още да не беше провъзгласена официално. — Искам да направя предложение.

Мара зарови съмненията си дълбоко в сърцето си. Въпреки заявленията им маговете на Чака-а все пак бяха изчерпали силите си при защитата на голямата зала. След дълъг отдих навярно щяха да могат да я защитят, както дръзко бяха подвели Черните халати да повярват. Но както магията им се беше подобрила през столетията, така се бе подобрило и разбирането им за хората. Чо-джа хитро бяха изкривили истината, като бяха намекнали за нещо, в което Мара имаше всички основания да вярва: ако кошерът в Чака-а решеше да изпрати подкрепление в Кентосани, тя щеше да е защитена от Събранието до края на живота си.

Но засега привидността бе единственото, с което разполагаше срещу противниците си. Подлагането на изпитание на възможностите на двамата магове чо-джа щеше да е пагубно. Срещу ужасната смърт тя не разполагаше с никакви оръжия, освен думи, блъф и политиката на Великата игра. А Черните халати не бяха глупаци. Овладя се и заяви на Севеан:

— Маговете чо-джа са тук в името на справедливостта! За да се отмени потисничеството, наложено от нашите предци.

Мотеча размаха юмрук.

— Това е забранено! Всяка империя на чо-джа, която подкрепи бунт, е клетвонарушител! Договорът между расите ни се спазва от хиляди години!

— Хиляди години жестокост! — отвърна рязко Мара. — Вашето драгоценно Забранено! Отвратителното ви престъпление спрямо една цивилизация, която не е направила нищо повече от това да се съпротивлява на хищното завоевание на земите им! Пътувах до Турил. Видях как живеят чо-джа в Чака-а. Кой от вас може да каже същото, магьоснико? — Всички в залата забелязаха пропуска на почетното велики и много от лордовете ахнаха възхитени. Имперските бели стояха изпънати като мечове, а Джеиля и Джъстин плеснаха с ръце.

Жреците съхраниха строга официалност.

Мара продължи:

— С очите си видях красотата на градове, издигнати с чародейство, и света на тази велика култура, която живее в мир. Видях какво нашата прехвалена империя е отнела на чо-джа и съм решена да им го върна.

Хочопепа се покашля.

— Лейди Мара, имаше съюзници в редиците ни, поне до този момент. Но тази… мерзост… — посочи маговете чо-джа — ще ни обедини до един.

— Не сте ли вече обединени? — отвърна Мара със сарказъм. — Унищожението на носилката ми и на моите най-близки съратници не показа ли решението на Събранието да ме унищожи?

Някои от Черните халати се размърдаха смутено. На импулсивния акт на Тапек не се гледаше благосклонно. Но самото Събрание беше цуранско. Това, че един от тях беше опозорил поста си, не трябваше никога да бъде признато публично.

Мара присви очи.

— Колкото до мерзостта, това обвинение е лъжливо! Защо? — Жестът й обхвана крилатите същества от двете й страни. — Защото тези нежни създания, които не таят никакви лоши чувства към никого от вас въпреки вашия гнет над расата им, практикуват по-могъщи изкуства от вашите? — Гласът й спадна до обвинителен шепот: — Хочопепа, как може това да е мерзост към съюз на мъже, които убиват деца, родени със силата, защото са женски?

При това разкритие неколцина Черни халати ахнаха втрещени. Мотеча се обърна рязко и махна на един войник.

— Убий я! Заповядвам ти.

Силовият командир на Имперските бели до Мара викна:

— Ще посека първия войник или магьосник, който посегне на Добрата слуга. Животът и честта ми са вречени да защитавам Имперската фамилия. Пред боговете няма да отстъпя от първия си дълг.

Мотеча не извика, но от тялото му се излъчи сила, когато настоя:

— Стой настрана!

Имперският командир посрещна властния поглед на магьосника, без да трепне.

— Няма, велики. — И махна отсечено с ръка.

На подиума се струпаха още облечени в бяло воини. Бронята им можеше да е церемониална, но мечовете им бяха остри и блеснаха, щом ги извадиха с едно движение. Акани притича и спря единствения воин, тръгнал да се подчини на Мотеча от страх.

— Чакай.

Мотеча се нахвърли срещу колегата си все едно, че срещу него стоеше заклет смъртен враг.

— Опълчваш се на закона!?

— Все пак бих предпочел да не превръщаме Имперския дворец в касапница, ако нямаш нищо против. — Младият магьосник кимна кисело на Мара. — Добра слуга, стигнахме до тежка безизходица. — Посочи Великите зад гърба си, много от които бяха готови да порицаят пряка атака срещу нея, сто Имперски бели и двама майстори чо-джа, които можеше да имат или да нямат достатъчно умения да я защитят. — Ако не намерим бързо решение, мнозина тук ще умрат. — Усмихна се горчиво. — Не знам дали трябва да повярваме на думите на твоите приятели чо-джа, или да ги изпитаме, за да видим дали магическата им мощ е по-голяма. Но предвид трудността, която имахме при влизането си в тази зала, мога да си представя бедствието, до което би се стигнало. — В погледа му проблесна нещо като топлота. — Не се съмнявам, че искаш да живееш и да напътстваш сина си до пълнолетието му. — Въздъхна и призна: — В Събранието има хора, готови да пожертват живота си, за да те унищожат незабавно заради този бунт. Други биха предпочели мира и да използват възможността да изучат каквото колегите ни чо-джа биха могли да предложат, за да разширим познанията си за древните изкуства. Призовавам всеки мъж и маг да отстъпи и да се въздържа от безплодно унищожение, докато не обсъдим всички други възможности.

Магьосникът чо-джа вдясно от Мара сгъна крилете си. Приятелят му го последва и рече:

— В това навярно бихме могли да помогнем. — Добави някаква шега на родната си реч и замаха с късите си предни крайници. Невидимо вълнение сякаш премина през залата и напрежението между двете страни започна да спада.

— Ти! — извика Мотеча. — Спри да… — Но думите замряха в гърлото му и въпреки волята му изкривеното му от ярост лице се отпусна.

Магьосникът чо-джа го укори нежно:

— Магьоснико, гневът размътва разума ти. Нека мирът завинаги остане моят дар за теб.

Акани се взря в изпъстрената му коруба, вече забулена от прозрачните сгънати криле. Раменете му се отпуснаха.

— Макар да почитам нашите традиции — призна той и погледът му обхвана приятелите му, — също така признавам какво долавям в тези емисари от Чака-а. Взрете се в тях добре и дълбоко. Те ни носят нещо… рядко. — Обърна се към Мотеча. — Тяхното присъствие не е оскърбление. Ще сме глупаци, ако се вкопчим безразсъдно в традицията и не проучим чудесата, които ни се предлагат.

— Да, аз също усещам това — каза Хочопепа. — Усещам едновременно… възхита и… — признанието излезе трудно от устата му — срам.

Мара наруши последвалото мълчание:

— Разбирате, че никаква омраза или гняв не мотивират този акт на доброта, нали?

Хочопепа се остави вълната на спокойствие да го обгърне изцяло. Усмихна се.

— Да. — След това прагматизмът му надделя и той продължи: — Въздигането на сина ти на Небесния трон може да е редно и според закона. Но твоите нарушения са… безпрецедентни, Добра слуга. Може никога да не ти простим.

Между лордовете в залата се разнесе глухо мърморене, но никой не се противопостави открито. Мотеча добави:

— Курсът на Събранието е ясен. Не можем да приемем за регент на Джъстин владетел, който ни се е опълчил. Прецедентът е опасен. Ние сме над закона по сериозни причини. — Гледаше Мара спокойно, цялата му ярост бе изцедена от него от магията на чо-джа. Трезвият разум в думите му спечели съгласието на колегите му. — Приемам коронацията на Джъстин, но това не освобождава лейди Мара от отговорността за неподчинението й. Като ни се противопостави, тя отхвърли закона! — Погледът му се впи в Мара. — Ти позориш своя ранг и наследство, ако се криеш зад чужда магия, лейди Акома! Трябва да отхвърлиш закрилата на чо-джа и доброволно да приемеш наказанието си. Правосъдието трябва да се изпълни.

— Така е — отвърна тихо Мара. Раменете й останаха изправени само по навик. Не й бяха останали повече ходове. Самата тя можеше почти да долови леките тръпки на умора по телата на маговете чо-джа. Успокоителното заклинание бе извлечено от вече изтощените им резерви. Нямаха повече скрити чудеса, които да предложат. Тихо, за да я чуят само най-близките до нея и чо-джа, Мара промълви: — Дадохте всичко от себе си. Спечелихме преразглеждане на условията на великия договор, все едно какво ще стане с мен.

Магът отляво погали нежно китката й и отвърна в ума й:

— Сред расата ни споменът за теб никога няма да умре.

Мара вдигна с усилие брадичка и заяви високо:

— Някога мислех да посветя живота си на служба на Лашима. Но съдбата отреди да приема мантията на Акома. Боговете обаче повериха в ръцете ми много повече от моя дом и фамилия. — Гласът и укрепна и се разнесе до най-отдалечените ъгълчета на куполната зала. — Чуйте ме добре. Наела съм се да променя традициите, които са ни оковали в застой. Видяла съм жестокост, насилие и разточително прахосничество на ценен живот. Затова съм се посветила като акушерка за ново рождение, без което ние като народ ще умрем. — Никой не я прекъсна, докато си поемаше дъх. — Всички вие знаете за враговете, които надвих. Коварствата им бяха различни, от жалки до гениални.

Погледът й бавно обходи лицата на присъстващите. Видя, че апелът й е трогнал някои. Мотеча и много други просто слушаха.

— Нашите управляващи лордове жадуват за власт заради чест, престиж, за самонаслаждение, без да мислят за страданието на поданиците си. Нашите благородни фамилии и кланове играят Играта на Съвета срещу залози, заради които безцелно се пролива кръв! Да ме убиете в името на правосъдието, преди синът ми да е достигнал пълнолетието си и да може да управлява без напътствието на регент, би означавало да осъдите отново държавата на застой и упадък. Нашата империя ще пропадне заради недостатъците ни. Това е цената на моята смърт, велики. Това е епитафията, която вашето правосъдие ще напише на бъдещето ни. Това е цената, която народът ни ще трябва да плати за вашата привилегия да действате над закона!

В залата се възцари тишина — всички размисляха над думите на Мара. Самата тя стоеше твърдо и неподвижно, но жреците зад нея се размърдаха и си зашепнаха. Гордостта я спря да се обърне и да ги погледне. Виждаше само загрижеността на лицето на Хокану. Не посмя обаче да го погледне в очите, защото знаеше, че ще изгуби самообладание, ще се прекърши и ще се разплаче пред всички.

Стоеше изправена като статуя: Слуга на империята и дъщеря на Акома, готова да посрещне съдбата си.

Магьосниците отново станаха неспокойни — въздействието на магията на чо-джа намаляваше.

— Тя вече прекали — промълви Шимоне. — Никакъв аргумент не може да я спаси, защото Събранието ни не е подчинено на никакъв закон. Това не трябва да се тълкува като привилегия. То е наше право!

Фумита извърна лице. Хочопепа изглеждаше притеснен. Севеан заговори:

— Ти ще умреш, лейди Мара. Отхвърли съюза на чо-джа от Чака-а, или те ще загинат с теб. Те не могат да те защитят. Когато те унищожим, жреците ще се върнат където им е мястото, в храмовете, и ще оставят политиката на други. — Посочи Върховния жрец на Джастур и Сестрите на Сиби и продължи: — Или нека да ни се опълчат, ако сметнат, че трябва. Все пак ги превъзхождаме в изкуствата си! Мощта ни разби преградите около тази зала! А може би чо-джа са се научили да лъжат в земите извън империята! Казвам, че се опитваш да ни подведеш, лейди Мара, и че нямаш никакви средства за самозащита.

За миг Мотеча се стъписа. След това изражението му се втвърди. Огледа магьосниците от Чака-а и видя, че не правят нищо в защита на лейди Мара. Присви очи, щом усети надигащата се сила на Севеан, отново вдигна високо ръце и отново магията му изригна в ярък блясък зелена светлина. Съсредоточи се и устните му замълвиха суровото заклинание.

Този път нищо нямаше да го спре — него и другите Велики — да порази Добрата слуга.

Жреците гледаха потресени. Хокану бе съкрушен, но не можеше да направи нищо.

Джъстин се взираше в майка си с широко отворени, твърди, лишени от всякакъв страх очи.

— Великите ще платят — закле се младият император. — Ако я убият, ще ги унищожа!

Джеиля се вкопчи в ръката му.

— Тихо! Ще те чуят!

Но Великите нямаха време да обръщат внимание на децата на троновете на властта. Като един се сбраха и вляха силите си в заклинанието на Мотеча. Само трима останаха настрана, докато заклинанието достигаше връхната си точка: посърналият Хочопепа, Шимоне, чието сурово лице беше помръкнало от жал, и Фумита, който не можеше напълно да скъса семейните си връзки и да участва в убийството снаха си.

Мара стоеше, без да трепне, на лъскавия каменен под пред имперския подиум. Маговете от Чака-а се бяха присвили от двете й страни. Зад нея стоеше Върховният жрец на Туракаму, сбръчкан и стар, но изправил рамене под тежките служебни одежди. Отпусна тънката си длан на рамото й като да утеши тази, която скоро щеше да поздрави божествения му господар, тъкмо когато Мотеча изпъна ръцете си напред.

Зелена светлина изригна с ослепителен блясък и взривът изтрещя във въздуха с такава сила, че благородниците най-отпред се свлякоха по очи на пода. Мара и жрецът зад нея се изгубиха в бушуващия зной на огъня на мага, от който камъкът почервеня и потече стопен. Една колона рухна като нажежена свещ, а мраморният под се нагъна и размекна на лава.

— Вижте цената на упорството срещу онези, що са над закона! — извика Мотеча, плесна с ръце и магията замря мигновено.

Светлината угасна. С подлютени и насълзени очи, зрителите видяха пред себе си кръг овъглен под. Въздухът над неимоверно нажежения камък трептеше и искреше.

Но там, където самите природни стихии бяха развихрили унищожителната си ярост, Господарката стоеше невредима. Одеждите й бяха непокътнати. Нито косъм от прическата й не се беше измъкнал. Двамата магове на Чака-а се покланяха почтително на жреца, който вече извисяваше треперлив глас в благодарствен химн към своя бог.

— Тя е жива! — извика потресено Мотеча. — Как е възможно това?

Жрецът на Туракаму прекъсна химна си, пристъпи напред и се усмихна търпеливо.

— Велики, вие може да твърдите, че сте над законите на смъртните. Но все пак сте подвластни на по-висшия небесен ред.

— Как… — промълви немощно Мара.

Жрецът на Червения бог обърна гръб на слисаните магьосници и й заговори:

— Лейди Мара, ти веднъж посети върховния отец на храма на Туракаму в Сулан-Ку. Той ти показа нашите сили и обясни, че нашият бог не действа прибързано. Политиката ти пресъживява нашия народ. Ти никога не се отнесе с презрение към храмовете в политическите си ходове — винаги беше почтителна дъщеря на вярата ни, за разлика от онези, които говорят за вярност към традицията, а презират духовната праведност.

— Но как… — започна отново Мара, този път малко по-високо, докато замаяният й ум се мъчеше да приеме невъзможния факт, че все още е жива.

Върховният жрец заговори тържествено:

— Храмовете те подкрепят. Нашият обет не е просто политически. Споразумяхме се, че моят бог, който владее смъртта на всички хора, трябва да реши дали този момент е твоят. Ако нямаше небесната подкрепа, щеше да си мъртва. — Обърна се рязко към редиците Велики. — А тя не е!

Смразяващият глас на старшата Сестра на Сиби заяви:

— А щом малкият брат на Тъмната господарка не призовава лейди Мара, нашата богиня отказва да я прати в Червените зали. — Качулката, под която лицето й не се виждаше, се завъртя, сякаш тя оглеждаше хищно всички в залата. — Но тук има други, които божествената ми господарка с радост би взела.

Дори някои от магьосниците направиха боязливия жест зло да пази. Не трогнат, а дори развеселен от позите им, жрецът на Туракаму обяви:

— Моят бог дари Слугата с божествената си закрила. Животът й е неприкосновен по волята на небесата и всеки човек, магьосник или не, който дръзне да действа срещу нея, ще бъде сурово наказан!

Мотеча прие поражението си хладнокръвно, но изражението му остана неумолимо.

— Не ни е дадено да отнемем живота на лейди Мара. — Това бе доказано неоспоримо. Но все пак правото й да действа като регент е спорно. Лорд Джиро от Анасати също имаше претенция за златния трон. Той действаше, както и Мара, да заграби властта с цената на всичко. Не са ли амбициите на лейди Мара същите, ако управлява като регент на Джъстин до двайсет и петата му година? Защо не дадем на някой от Омечан да заеме поста, или Ксакатекас, или някой от по-малък дом, без претенции за Военачалничество, може би Нетоха от Корандаро?

Вече съвзела се от близкия досег със смъртта и възвърнала решимостта си, Мара прекъсна възможността поддръжниците на традиционалистите да се вкопчат в тази нова възможност.

— Не. Предлагам друго. Давам ви избор.

Всички я изгледаха стреснато. Тя изкачи едно стъпало към подиума и повиши глас:

— Бих могла да остана в тези зали и да действам като регент на своя син. Управлението му би се укрепило от съюз на лордове, които разбират, както всички рано или късно трябва да разберат, че империята трябва да претърпи промяна. Чо-джа драговолно биха посредничили като съюзници за налагането на нов ред, който ще сложи край на неправдата, извършена спрямо тях преди векове. Воините им ще спрат вътрешните раздори между благородните домове и ще прекратят тази гражданска война. Защото първият акт на Джъстин като деветдесет и втори император ще бъде да ги освободи от всички ограничения, наложени им от хората.

Замълча, за да си поеме дъх. Но преди недоволството да тласне някои от управляващите лордове да я заглушат с протестите си, продължи:

— Предлагам мирна промяна! Като старши съветник на покойния император, познавам добре имперското управление. Като Слуга на империята твърдя, че единствено аз притежавам нужната сила и престиж сред управляващите лордове и населението, за да потуша метежите. Алтернативата е ясна. Омечан вече са излезли срещу мен, след като обсадиха Кентосани. Скоро към тях ще се присъединят силите на покойния лорд Джиро и други лордове, които поддържат традиционалистката партия. Ако тази тенденция не се спре, ще имаме безпрецедентна гражданска война, до пълното унищожение на държавата, на която сме призвани да служим.

Хочопепа се покашля и каза сухо:

— Това оправдание е предлагано и преди, милейди. Кръвопролитието в повечето случаи все пак е било заради спора.

Мара махна с ръка, с едва потиснат гняв, че макар и с намек й се приписват мотивите на предишните й алчни за власт врагове.

— Кръвопролитие ли казваш, магьоснико? С каква цел? Не е останала мантия на Военачалник за печелене. Висшият съвет е разтурен!

Мнозина лордове се размърдаха неспокойно, за да възразят на това, но Мара отново ги изпревари.

— Убийствените политически раздори трябва да спрат. Играта на Съвета повече не бива да бъде оправдание за война и убийства. Понятието ни за чест трябва да бъде възродено и традициите ни, които насърчават жестокостта — отхвърлени. Ще бъдем държава на законите! Каквото и да е престъплението, от най-низшия до най-висшия, всеки мъж и всяка жена ще отговарят еднакво пред имперското правосъдие. И дори действията на Небесната светлина няма да правят изключение.

Мотеча размаха юмрук.

— Но ние сме извън закона!

Мара слезе от стъпалото и тръгна напред, докато само перилото, отделящо високия подиум от имперските молители, не остана между нея и плътните редици на Великите. Изгледа твърдо Мотеча, а след това погледът й обходи колегите му в черните халати, струпани от двете му страни.

— Всеки мъж и всяка жена — настоя твърдо. — Никой управляващ лорд, извършил убийство, няма да бъде оправдан, та дори да е действал според традицията. Никой просяк, нито роб, нито дете от знатен род няма да избегне законното наказание за престъпни дела. Вие от Събранието — най-вече. Няма вече да сте свободни да криете отвратителни тайни и да избивате малки момиченца и жени, в които се е изявила силата.

Из залата се разнесе глухо мърморене: този път обвинението бе изречено публично и не само Черните халати се размърдаха неспокойно.

— Да! — извика Мара над надигащото се вълнение. — Говоря истината! Събранието е извършвало убийства неизброими години наред и по причини, които нашите богове никога не биха одобрили.

Жрецът на Лашима размаха жезъла си и лентите с раковини коркара се разлюляха.

— Чуйте лейди Мара. Тя не лъже, за да докаже тезата си. Предния сезон млада жена, която бе изпитана за послушница, беше взета от двора на самия храм. Нито жрецът ни, нито семейството й я видя повече, от деня, в който Великият дойде за нея.

Хокану бе пребледнял. Фумита беше забил поглед в пода. Не погледна сина си. Мнозина благородници бяха стъписани, че дъщерите им, призовани да служат от Великите, вероятно са убити в Града на магьосниците. Гневни очи се извърнаха към Черните халати и Мара продължи бързо, за да пренасочи надигащата се вълна на неприязън.

— Като общност вие трябва да продължите да се самоуправлявате — както лордовете на всяка фамилия… — При тази гаранция за правата им на лицата на благородниците се изписа облекчение. — В рамките на закона! — отсече Мара. — Събранието няма повече да разполага с привилегии. Изучаването на чародейните изкуства няма да се диктува единствено от него. Всеки, който практикува магия, трябва да има правото свободно да следва изкуството си. По-низшите магьосници и жени, които проявят свръхестествената дарба, могат да учат под наставничеството на Събранието или не, както те намерят за добре! Които предпочетат да потърсят знание другаде, ще могат да го правят.

Единият маг от Чака-а вдигна щипало и каза с благонамерен тон:

— С радост бихме учили всеки, който пожелае да прилага дарбите си разумно.

Някои магьосници може би бяха съгласни с казаното от Мара, но други продължаваха да гледат с неприязън. Мара продължи:

— Бях пленничка в Турил и съм вземала имперски решения при управлението на Ичиндар. Аз единствена тук мога да потвърдя валидността на твърдението, че всеки мъж, жена и дете заслужава закрила. Само когато тази… — намръщи се, докато търсеше в ума си израза, който любимият й Кевин бе споменал с такава страст — тази Велика свобода бъде дадена на всички, всеки от нас ще е в безопасност. Играта на Съвета е станала непоносимо гибелна и кървава и аз много искам това да свърши. Истинската чест не оправдава убийството. Истинската власт трябва еднакво да закриля слабите, които ние от векове безсмислено сме тъпкали под краката си.

Мотеча си проби път напред и опря ръце на перилото, готов за яростен спор. Мара го изгледа с презрение. Заговори само на него, но думите й стигнаха до най-отдалечените кътчета на пълната зала.

— Вие, Черни халати, нямате никакво право да унищожавате онова, което не ви устройва. Боговете не са ви дарили с чародейния талант, за да можете да отнемате човешки живот по своя прищявка.

Върховният жрец на Джуран удари по пода с увития си с бели ивици жезъл и заяви:

— Слугата казва истината.

Друг Черен халат, дошъл току-що с последната група от Града на магьосниците, се провря през редиците на събратята си и застана до Мотеча. Беше Тапек. Беше отхвърлил задръжките, наложени от наскорошното му опозоряване. Косата му бе пригладена назад и страните му бяха пламнали от възмущение.

— Искаш да ни лишиш от древните ни права!?

— Властта се използва с благоразумие от тези, които я имат — отвърна Мара безстрашно. — Ти би трябвало да разбираш това повече от всички други, магьоснико. Вие нямате право да съдите — то е в компетенцията на небесата. След като опитът ви да ме унищожите бе предотвратен — не, спрян! — от властта на боговете, днес аз съм тази, в чиито ръце е властта.

Магьосниците се спогледаха неспокойно, но никой не намери какво да възрази. Магията им бе отхвърлена и обезсилена и тази жена им бе нанесла поражение, за което не бяха подготвени. Нямаха правилник, на който да се опрат, нито основание, около което да се обединят.

Погледът на Хочопепа бе вперен в Мара.

— Спомена за избор?

Ако обстоятелствата не бяха толкова съдбоносни и ако напрежението не беше толкова силно, Мара сигурно щеше да се усмихне.

— Да, велики. Избор — заяви тя високо. — От векове вашето Събрание се е наслаждавало на власт без отговорност. Вие, Черните халати, сте действали както намерите за добре за Доброто на империята, казвам го с ирония. — Неспоменат зад думите й остана споменът за две малки деца, убити от баща си заради позора, наложен му от Великите. Макар Тасайо да й беше враг, Мара все още смяташе убийството на наследниците му за ужасно, трагедия още по-непростима заради това, че можеше да бъде предотвратена от самото Събрание, което бе осъдило бащата. Довърши с рязък тон: — Време е за равносметка. Можете да постъпите така, както ви казвам, и да вършите своите си неща в своя град на вдъхващи страхопочитание съсредоточени в себе си хора — боговете дано се смилят над вас — или можете да предприемете единствения друг курс, който ще предотврати необузданата война.

Хочопепа се намръщи отвратено.

— Подозирам какъв би могъл да е той.

— Нима? — Мара извади от пояса на халата си кама и обърна острието към гърдите си. — Боговете може и да заявиха, че не е дошло времето ми да умра. Но все още мога да упражня свободната си воля като Господарка на Акома. Ако изберете, мога да сложа край на живота си веднага, в изкупление за нарушаването на прословутия ви едикт. Ако направя това, Джъстин ще абдикира и ще се върне у дома като лорд на Акома. Джеиля, жена му, ще управлява и съпругът й ще бъде само консорт, като се закълне никога да не вдига ръка срещу вас или който и да е друг Черен халат. — Присви очи, преди да произнесе последната фраза, но камата в ръката й не трепна. — Но тогава вие ще трябва да управлявате.

Хочопепа открито се ухили. Шимоне и Акани кимнаха.

— Какво? — попита объркано червенокосият Тапек.

— Властта да унищожавате, да водите война или да се противопоставяте ще е ваша — заяви Мара. — Съюзниците ми няма да се съпротивляват. Преди залез-слънце, ако заповядате така, мога доблестно да сложа край на живота си с това острие. — Погледът й обходи благородниците в залата, до един напрегнати да уловят всяка нейна дума с надеждата да засекат някоя погрешна стъпка, та да извлекат предимство над съседите си. Оръжието можеше да я прониже и Играта на Съвета да започне отново все едно тя никога не е живяла. Все едно мечтите на един убит император и на един варварин роб никога не бяха започвали да предизвикват промяна. Този миг трябваше да реши бъдещето. Без да откъсва очи от Мотеча и Тапек, Мара продължи: — Или можете да намерите друг, готов да играе ролята на император или Военачалник за известно време. Омечан ще си счупят краката за тази чест, не се съмнявайте… докато някой амбициозен съсед или съперник не реши, че е време да оспори наследството.

— Но разберете едно — завърши Мара. — Илюзията свърши. Хората вече знаят, че могат да се противопоставят на Събранието. Храмовете няма да се примирят да им бъде отредена второстепенна роля. Бъдете сигурни, че император Джъстин ще освободи чо-джа, така че те отново да могат с чародейство да издигат своите стъклени градове под слънцето. Как вие, магьосниците, ще опазите реда без войници? Как ще спирате раздорите между лордовете? Играта на Съвета е в задънена улица, но нашите управляващи лордове в по-голямата си част са твърде свадливи или твърде алчни, за да създадат нов ред. Вие, магьосниците, готови ли сте да облечете броня и да вдигнете меч? Тапек? Севеан? Мотеча?

Смутените изражения на тримата упоменати бяха комични. Изобщо не се бяха замисляли за възможността да цапат ръцете си в битка! И все пак, след като слабостта им бе изложена на показ, осъзнаха, че магията сама по себе си вече няма да налага страхопочитание. Други, смели като Мара, щяха да започнат бунтове и Събранието щеше да е притиснато от политиката и обстоятелствата да взима страна. Нямаше да имат друг избор, освен да изоставят учените си занимания, за да се справят с механиката на управлението.

За общност, привикнала да действа по прищявката на индивида, перспективата беше обезсърчителна.

Мотеча изглеждаше отчаян. Севеан едва забележимо се присви зад Шимоне, а Тапек прикри стъписването си зад външен изблик на гняв:

— Ние не сме съвет на лордове, отдадени на дрязги за дребни неща! Признанието ни е по-висше от това да налагаме наказания над враждуващи домове!

Хочопепа се изсмя.

Мара се поклони сдържано. Камата все още беше в ръката й, насочена, без да трепне, към гърдите й. Погледът й беше твърд.

— Това са възможностите ви за избор, велики. Или управлявате империята, или спирате да се месите в работата на тези, които трябва да го правят.

Хочопепа махна уморено с ръка.

— Свърши се.

Тапек все още изглеждаше готов да спори, но Акани се намеси.

— Съгласен съм. Събранието като цяло няма да иска да управлява империята повече, отколкото сме искали в миналото. Богове небесни, споровете ни са се проточвали с дни, докато решим дори само един въпрос! — Погледна многозначително Шимоне и Хочопепа, въздъхна и се поклони на Слугата на империята. — Лейди, няма да отнемеш живота си преди залез-слънце. Обществото ще се възмути твърде много и вероятно ще бъдем обвинени ние. Изборът е ясен: хаос или нов ред. Ти първа разбра, че не всички ние владеем себе си в достатъчна степен, за да убиваме без колебание. Повечето магьосници всъщност трудно биха навредили и на насекомо. Не. Нашето могъщество над империята се породи от сляпо покорство през годините. Без това ние сме… безсилни.

— Безсилни? — кипна Тапек. — Не и аз, Акани.

Фумита сдържа червенокосия маг с желязна хватка.

— Тапек, един глупав акт те посрами почти непростимо. Вслушай се в разума поне веднъж! Мара не действа за себе си. Никога не го е правила, разбери го. Никога няма да се наложиш над Събранието, за да предизвикаш гражданска война и хаос. И наистина ще имаме несравнимо с нищо кръвопролитие, ако ти и приятелите ти с млада и буйна кръв не приемете неизбежното. Съвсем сериозно те съветвам да започнеш да поправяш репутацията си, като се появиш на стените и заповядаш на щурмуващите армии да спрат битката и да оставят оръжията си.

— Аз ще отида с него — заяви Шимоне, погледна строго, дори безмилостно по-младия си колега, след което сграбчи телепортиращото си устройство и изчезна.

Малко магьосници в империята смееха да се опълчат на Шимоне, когато е възбуден. Все пак Фумита не отпусна хватката си, докато Тапек не наведе очи и не отстъпи. Едва тогава младият магьосник бе освободен да догони Шимоне.

Хочопепа се поклони вежливо на жреците и на висшите лордове зад Мара.

— Никакво желание нямам да управлявам, нито възнамерявам да се опитвам да убия вкупом най-могъщите жреци в империята. — Заявлението явно бе насочено към Мотеча, който потърси подкрепата на други свои колеги, но бързо откри, че вече няма поддръжници. В отсъствието на Шимоне Севеан се беше присламчил към Фумита. Много други магьосници кимаха съгласни с думите на дебелия магьосник.

Хочопепа се пресегна, взе камата от ръката на Мара и заяви високо:

— Един забележителен мъж, магьосникът Миламбер от Мидкемия, веднъж ми каза, че нашата империя има закърняла култура, доведена до упадък от нашето строго съблюдаване на традициите. Мисля, че беше прав. — Възнагради Мара и великолепието на маговете от Чака-а с възхитена усмивка. — Иначе защо боговете щяха да съхранят тази забележителна жена?

А на Мара каза:

— Лейди, ако Небесната светлина позволи, ще се оттеглим и ще заседаваме формално, но бъди спокойна каква ще е официалната ни позиция. — После първи от Черните халати пристъпи напред и повтори почтителния си поклон, за да подчертае, че момчето на подиума е неоспоримо деветдесет и вторият Небесна светлина.

Другите магьосници го последваха, макар да се чу как няколко отзад изръмжаха недоволно. Фумита изгледа тези недоволници строго, а маговете от Чака-а впиха в тях ахатовите си очи — намек за изключителната способност на кошерния ум на чо-джа да помни.

Замайваща вълна на облекчение обля Мара при това единодушно поражение на най-страховитите врагове, които бе дръзнала да предизвика. Докато Черните халати признаваха върховенството на нейния син, усети как коленете й се подкосиха. Хокану, с неговия топлещ сърцето усет, долови потребността й и Мара с благодарност прие подкрепата му, щом пристъпи до нея и сложи ръката си около кръста й.

Щом Великите напуснаха, лорд Кеда, имперският канцлер, се понесе напред в бляскавите си служебни одежди. Въпреки предишния си нервен пристъп старецът все пак не бе изгубил властната си осанка, нито дарбите си на оратор.

— Като канцлер, позволете да съм първият сред вашите благородници, който ще се закълне във вярност на император Джъстин.

Коленичи и докато изричаше осветените от времето клетви, напрежението сякаш се изцеди от тълпата. Изведнъж онова, което можеше да е боен лагер, се преобрази в зала, пълна с коленичили мъже, повтарящи словата на преклонение пред момче, което бе заченато от роб и което се бе издигнало от наследник на Акома, за да стане деветдесет и вторият император на Цурануани.

След като новозаклетите членове на дворцовия му съвет станаха, Джъстин се завъртя неловко на трона и прошепна притеснено на майка си и на мъжа, който го бе приел като свой роден син:

— Научили сте ме на всичко друго, но какво да направя сега?

Джеиля изглеждаше стъписана от грешката му.

Не малко от жреците сподавиха кикота си зад церемониалните си маски, а Хокану смъкна бойния си шлем и се засмя открито.

— Кажи на народа си: Нека празненството започне!

Джъстин скочи от трона и задърпа за ръка съпругата си. Съвсем не изглеждаше величествено — по-скоро момче, наумило си някоя пакост в момента, в който възрастните няма да го гледат.

— Нека празненството започне! — викна с цяло гърло.

Възгласи разтърсиха голямата зала, още по-оглушителни от това, че обсадните машини на Омечан бяха замлъкнали. Камъни вече не трещяха по дворовете и стените на Имперския дворец. А когато гласовете и врявата затихнаха до по-поносимо ниво, огромните гонгове в храмовете на Двайсетте бога закънтяха, призовавайки населението да празнува короноването на Джъстин, деветдесет и втори император на Цурануани.