Реймънд Фийст, Джани Вурц
Господарка на Империята (18)

18.
Увъртане

Входното платнище се раздвижи.

Джамел, магьосник от Низшия път, се сепна и потната му длан стисна по-здраво ножа, който бе опрял в гърдите си. Знаеше, че има само секунди, за да действа. На духа му щеше да е нужно съвсем малко време да напусне живота, след като се пронижеше с острието. Страхът от агонията го накара да се поколебае. Размърда лепкавите си пръсти и прехапа устна. Трябваше да събере кураж! Черните халати имаха заклинания, с които да заповядат на уала да остане в плен на плътта. Ако не стигнеше до божествения съд на Червения бог, преди магьосниците да са дошли, изтезанията от ръцете им щяха да са по-лоши от болезнена смърт.

Защото им се беше опълчил нагло, като говори с лейди Мара от Акома. Магьосниците бяха изрични в заповедите си, свързани със Слугата. Не трябваше да й се казва нищо за магията дори да дойдеше с щедри подкупи, за да го разпита.

Усети кесията с метални центи до кожата си и потисна горчивия смях. Никога нямаше да има възможността да ги похарчи! Колкото и да му се искаше да има малко време, за да ги даде в ръцете на уличното момиче, което му беше приятелка, съдбата нямаше да му позволи дори този жест на щедрост. Беше избрал пътя си. Твърде късно беше вече за казани думи и взети решения.

За последен път погледът му обходи малката съборетина, неговия дом. Тук беше вършил много чудеса, за да забавлява децата на богатите. Но колко по-различен щеше да е животът му, ако силите му не бяха ограничени до сътворяването на играчки! Гладен за отказаното му знание, жаден за неизпитаните граници, до които така и не бе допуснат, Джамел въздъхна горчиво.

— Боговете дано да са с теб, Добра слуга — промълви със страх. — И дано проклятието на Зургаули, Бога на лошия късмет, никога не напуска Събранието. — И с тези думи се хвърли на пода пред възглавничките, където беше седял офицерът на лейди Мара.

Ножът захапа дълбоко в сърцето му и агонията беше кратка.

Кръвта се просмука в сухата пръст на пода и попи на алени дъги във възглавничките. Треперещите пръсти на Джамел се отпуснаха и отворените му широко очи блеснаха в мекото сияние на жарта в мангала.

В следващия миг въздухът в стаята се раздвижи и разпръсна купчината пепел от пергамента с бележките на Мара. Перата от птица Калси в урната до скрина за дрехи изпърхаха от течението и звънчетата на непродадената детска играчка звъннаха сладката си песен в тишината. Отвън уличното псе продължаваше да вие в нощта.

После се чу смътно бръмчене и след миг колибата не беше празна. До изстиващия труп на Джамел се появиха две загърнати в черно фигури, и двете изпити и тънки, макар че единият мъж беше стар, а другият млад.

Шимоне избута назад качулката си и дългият му нос изпъкна червен на светлината на гаснещите въглени в мангала. Той огледа съборетината и погледът му бързо попи всяка вещ в тясната стаичка. Спря и подуши замислено. Чехлите му бяха мокри, а локвата, в която стоеше, беше топла. Трупът все едно беше една от многото вехтории — толкова слабо го впечатли. Дълбоките му очи блеснаха, щом се обърна към спътника си.

— Закъсняхме.

Тапек подритна тялото на Джамел и тънките му устни се извиха презрително.

— Само за секунди. — Избълва думите рязко, като проклятие. — Ако този нещастник не беше намерил кураж само още минута…

Шимоне сви рамене. Оредялата му сребриста коса проблесна, докато крачеше из малката стаичка, като оставяше лепкави дири след себе си и оглеждаше рафтовете, кошовете с избелели свитъци и очуканите сандъци.

— Тя е била тук. Това е достатъчно. — Изпъна пръст и бутна украсената с безценни каменни звънчета кукла. — А и все едно, нещастникът е мъртъв. Спести ни досадата всъщност.

Тежките вежди с цвят на канела на Тапек се вдигнаха и събраха, щом се намръщи.

— Достатъчно ли? Какво все пак й е казал мъртвият? Това е проблемът! Знаем, че Джамел наруши послушанието си. Може да е казал какво ли не, преди да забие ножа в сърцето си!

Лекият съсък на въглените вече беше единственият звук в 4 нощта. Кучето беше спряло да лае. Обичайните шумове на Сулан-Ку бяха затихнали за миг, сякаш градът бе затаил дъх.

Шимоне изпъна тънкия си като вейка пръст и докосна Тапек по гърдите. Раздвижи ръката си. Не последва заклинание, но все едно че имаше, защото по-младият магьосник се отдръпна. Шимоне го подмина, за да продължи огледа на вещите на Джамел, и каза:

— Искаш да знаеш какво е попитала ли? Ами виж тогава. Но мисля, че си губим времето. Тя вече знае каквото знае. Това не може да се промени. Може само да се действа.

Тапек разкърши рамене и измъкна китките си от ръкавите. Очите му, лъскави като масло, блеснаха с горещата светлина на фанатик.

— Трябва да действаме, да. Но само доказателство за непокорството на Мара към нашия едикт ще раздвижи огромните задници на такива като Хочопепа. Трябва ни единодушие в Събранието, а той и фракцията му пречат.

— Хочо не е човек, който вечно отлага — защити го Шимоне, но гласът му прозвуча глухо от това, че се беше навел да надникне в прашното кътче под един рафт.

— Добре — отвърна припряно Тапек, който не беше глух за скрития упрек. — Кой маг от Низшия път не би отговорил на Мара? Простолюдието я почита. Биха й дали всичко, което поиска, за да си спечелят благоволение в очите на боговете. Ако е покварила Джамел, какво повече доказателство му трябва на Хочопепа или на теб, за да я осъдим на смърт?

Шимоне се изправи и разсеяно изтупа прахта от маншетите си.

— Джамел не беше чак такъв глупак. Ще видиш.

— Ще видя! — Тапек вдигна настойчиво ръце и хвърли гневен поглед към колегата си, чието поведение ставаше неприятно, ако не и пречещо. Макар и отдавнашен приятел на Хочопепа, Шимоне винаги беше изглеждал благоразумен. — И ти ще видиш — добави Тапек и замърмори тихо заклинанието, с което трябваше да върне в призрачен облик действията от най-близкото минало.

Студ сякаш се просмука в тясното пространство на колибата, макар че самият въздух остана неподвижен. Шимоне прекрати любопитното ровене из предметите по рафтовете, наведе се замислено и затвори очите на трупа. След това, пъргаво като птица, се изправи, облегна се на стената и скръсти ръце, за да погледа резултата от магията на Тапек.

Заклинанието на по-младия магьосник завърши с тих съсък. Той задържа ръцете си изпънати нагоре, сякаш за да съсредоточи волята и силите си. Зад тлеещия мангал засия светлина, която не беше от жарта. Стана ярка и сребристосинкава, а след това се разпръсна в прозрачна мъгла, която бавно сгъсти и очерта фигурата на седналия Джамел — лицето му бе обърнато с очакване към платнището на вратата. След няколко мига влязоха посетители: Мара и двамата й служители. Между двете страни започна разговор, зловещо безшумен.

Четенето по движенията на устните показа, че темата на разговора е маловажна: грижите на Мара бяха за отчуждението на съпруга й, започнало преди няколко месеца при раждането на дъщеря им. Съвсем невинна гледка, като се изключеше това, че Джамел започна, крайно дразнещо за двамата магьосници, изпратени на това проучване, да върти в ръцете си ивица коприна. Често и много удобно като че ли платът скриваше устата му. По пърхането на коприната от дъха му личеше, че скрива говоренето си. Никакво заклинание за връщане на миналото не можеше да разкрие думите му. Светлината, падала по предметите в стаята, можеше да се възстанови в плътна форма и да бъде разчетена дни по-късно, но звукът беше твърде крехък, за да издържи повече от секунди.

Тапек изруга. Впил поглед като релли наблюдаваше как Джамел стана и поведе Мара към стената. Там те се обърнаха с гръб към стаята и низшият маг като че ли започна най-сериозно да показва на господарката фокусническите си шарлатанства — жестове с ръце, движения, които не означаваха нищо, но бяха предназначени да впечатлят невежата публика, дошла да купи тази или онази промяна в жалкия си живот — това, което уронваше престижа на магьосниците като цяло и което Тапек презираше. Ръцете му затрепериха от гняв, докато продължаваше да поддържа силите, предизвикващи магията, и той каза кисело:

— Тя изведнъж започна да изглежда забележително глупава. За четвърти път ли се повтаря тази глупост, или за пети?

Шимоне като че ли се смееше на гнева му — не открито, това никога не го правеше, но в дълбоките му очи танцуваше светлина.

— Предупредих те, Тапек. Джамел не беше идиот. А тя определено не е.

Тонът му само подсили яда на Тапек. Все пак от упоритост и любопитство той изтърпя играта на призраците, докато Джамел не спря да чертае във въздуха безсмислени символи и се захвана да пише на пергамент, изгърбен над него, за да скрие написаното. Тъй като заклинанието връщаше отпечатъка от минали събития все едно, че наблюдателят е стоял в стаята, където и да се изместеше Тапек, написаното от Джамел не можеше да се прочете. Тапек погледна ядосано мангала и чак сега осъзна, че Шимоне вече е забелязал пепелта от изгорелия пергамент — сигурно още щом бяха влезли в жилището на Джамел.

— Мда — каза по-старият магьосник в отговор на мисълта му. — Думите са загубени още преди да пристигнем.

Тапек освободи заклинанието си в мига, в който Мара получи грижливо сгънатия пергамент и си тръгна. Без да обръща внимание на мократа от кръв пръст и подгизналите възглавници, Тапек затъпка около мангала, обзет от гняв.

— Богове, само ако можех да застана където е стената и да повторя истинното заклинание, щях да науча много, виждаше се ясно по стойките им, че си говорят открито, когато се обърнаха към рафтовете!

Шимоне, винаги реалист, сви рамене.

— Губим си времето.

— Мара! — възкликна Тапек. — Ще попитаме нея!

Сякаш най-сетне облекчен, че може да мине от мисъл към действие, Шимоне закрачи към вратата. Дръпна настрани платнището, пристъпи навън в почти също толкова душната воня на задната уличка и рече:

— Чудех се кога най-после ще се сетиш за това.

Тапек тръгна след спътника си. Веждите му се навъсиха като гръмоносен облак. Ако смееше да говори свободно по темата, щеше да обвини Шимоне, че му пречи. Старият маг беше приятел на Хочопепа и двамата често защитаваха странни каузи. Не бяха ли защитили заедно Миламбер след онази опустошителна сцена на Имперските игри? Все едно беше за Тапек, че Миламбер бе доказал цената си за империята, като предупреди императора и Събранието за опасността, която представляваше Врагът. Чувствата му към Елгахар, магьосника, който бе затворил Хочопепа и бе изтезавал Миламбер, бяха смесени. Елгахар беше луд, разбира се, но беше вършил и мислил най-доброто за империята. Но Миламбер го беше унищожил и наред с другите му престъпления беше демонстрирал рисковете, произтичащи от коренния разрив с традицията. Тапек беше убеден, че последните действия на Мара са ако не доказателство, то податка, че замисля да се опълчи на Събранието. А това беше оскърбление на традицията, което караше пребледнелия млад магьосник да трепери от яд.

Потънал в гневен размисъл, Тапек едва не се блъсна в Шимоне, който се беше спрял на улицата и сякаш най-безгрижно се вслушваше във вятъра.

— В коя посока ще търсиш? — попита Шимоне.

Тапек се навъси още повече. Унизяваше го да играе ролята на подчинения, но ако не направеше ново заклинание да върне миналото и оставеше тази работа на Шимоне, явно старецът щеше да ги мотае дълго и щеше да им загуби половината нощ!

Последваха няколко отчайващи часа, докато Тапек, изтощен от усилието да поддържа магията, сътвори фантомен образ на Мара и двамата й служители. Тези двамата, Първият й съветник и друг, с перата на Боен водач на Акома, придружиха господарката си на дълга и безсмислена обиколка през задните улици на бедняшкия квартал. Пътят им обикаляше в кръг, дори се връщаха няколко пъти! Тапек кипна. Следваше ги упорито, като полудял. И се принуди да изчака, докато господарката посети дюкяна на търговец на платове. Размениха си пари. Пакет, запечатан и увит, беше предаден на съветника й. После всичко започна отново. Най-сетне господарката се върна на площада, където чакаха слугите и ескортът й, и се качи в носилката. С огромно раздразнение Тапек осъзна, че градската стража е ударила третия час на нощта! Дори дебелият стар Хочопепа щеше да е похабил по-малко време от проклетата Слуга на империята. Призрачният образ на Люджан спря и посегна да оправи шлема си. Кривеше го насам-натам и китката му скриваше устата, докато даваше подробни указания на Ударния водач, командващ почетната гвардия на Мара. След това, най-после, призрачното леденобяло изображение на носилката се вдигна в ръцете на призрачните носачи и кортежът пое по тъмните улици на Сулан-Ку, с Люджан и Първия съветник, взел, неясно защо пакета; устните му се движеха бързо в брътвеж, чието съдържание явно беше цинично.

Шимоне с влудяващата му тъпота се кикотеше на хумора им, измъкнат от уличната канавка. Сякаш едва ли не изпитваше неохота да следва носилката на Мара, за което, поне според кипналия Тапек, бяха пратени от Града преди всичко!

На няколко пъти Тапек трябваше отново да се съсредоточи, докато преследваше фантомния образ. Оживените улици хвърляха замъглени образи и го объркваха. Нужна беше огромна умствена енергия, за да следи избраната група. Само защото малкото хора, все още мотаещи се навън в ранните часове преди разсъмване, правеха път на Черните халати, Тапек можеше да държи пред очите си илюзията за носилката на Мара. А тя се движеше по проклет безсмислен и объркан курс. Тапек беше почти грохнал от умора, когато най-сетне заклинанието ги доведе до стъпалата на храма на Туракаму. Там фантомните фигури размиха очертанията си, щом миналото се сля с настоящето и робите на Мара смъкнаха товара си на земята. Тапек махна с ръце и разпръсна заклинанието. Синкавото сияние се стопи и показа носилката на Мара на паважа — празна. Той примига, за да разкара умората. Гвардията и слугите на Мара ги нямаше, вероятно отдъхваха в някоя близка пивница, докато господарката им си свърши работата вътре.

Звездите бяха започнали да избледняват. Тапек беше в кисело настроение. Изкара акъла на роба, който метеше предното стълбище на храма на Червения бог, и го прати на бегом за Висшия жрец. Един Велик беше свободен да влезе където пожелае, но дори магьосниците спазваха традицията. По обичай никой не влизаше в храм без разрешение.

Шимоне през цялото време мълчеше.

За щастие чакането се оказа кратко.

— С какво мога да ви бъда в услуга, велики? — Поклонът на жреца бе официален, точен в степента на почит за човек с висок ранг като неговия.

Тапек обузда раздразнението си.

— Търсим лейди Мара за разпит.

Жрецът го погледна с лека изненада.

— Съжалявам, велики. Лейди Мара пристигна тук преди малко, притеснена духом за лични неща. Потърси от мен съвет, но не бе утешена. По нейно желание се оттегли в най-вътрешната светая светих на храма на Туракаму. Влезе в усамотение, за медитация и душевен мир. Да се надяваме, че моят бог ще я вдъхнови да преодолее трудностите си.

Тапек беше толкова вбесен, че му се искаше да заскубе косите си, но се задоволи със смъкване на качулката от главата си.

— Колко дълго ще е там? Ще изчакаме.

Жрецът сви рамене. Очите му бяха невъзмутими.

— Съжалявам. Много се съмнявам, че лейди Мара ще излезе тази нощ, нито в която и да е нощ или ден в близко бъдеще. Остави нареждане на носачите си да преместят носилката й в къщата й в Сулан-Ку сутринта, защото смята да остане в усамотение доста време. Седмици най-малкото, може би месеци.

— Месеци? — Тапек запристъпва от крак на крак, след което изгледа с гняв жреца. — Месеци! — възкликна отново и гласът му отекна над пустия площад. Черният халат продължи злобната си тирада: — Трудно мога да повярвам, че толкова противна жена като лейди Мара ще се тревожи за духовното си състояние в такъв късен час!

Жрецът придърпа халата около себе си, сякаш за да събере цялото божествено дадено му достойнство.

— Велики, един смъртен може да се загрижи за състоянието на душата си по всяко време — каза любезно и благочестиво сплете пръсти.

Тапек направи крачка напред, сякаш се канеше да нахлуе и да наруши светия мир на храма. Но Шимоне изпъна ръка и го задържа.

— Мисли — сряза го по-старият магьосник. — Светостта на храмовете се тачи от хилядолетия. Защо да нарушаваме такава зачетена от времето традиция като святото убежище, Тапек? Рано или късно Мара ще излезе. А ако не, целта ни е постигната, нали?

Червенокосият магьосник изглеждаше така, все едно е отхапал кисел плод.

— Вие с Хочопепа и Фумита сте глупаци, като се опитвате да я защитите! — отвърна той с гневен шепот. — Тя е опасна!

— Толкова опасна ли, колкото публично противопоставяне между Събранието и храмовете? — попита Шимоне.

Тапек като че ли малко се поохлади.

— Прав си. Не си струва да го превръщаме в публичен проблем.

Шимоне кимна мълчаливо. Беше доволен. Разнесе се леко бръмчене и докато жрецът разбере, че сблъсъкът е приключил, двамата Черни халати бяха изчезнали.

 

 

Мара крачеше изнервено в малката кърмова каюта. Искаше й се да е на открито, докато корабът отплава, но трябваше да се крие. Но пък от седмици не бе вдишвала свеж въздух и не бе виждала слънчева светлина. Хвърли поглед към Люджан, чието загоряло лице също бе станало бледо по време на пътуването им през тунелите на чо-джа от град Сулан-Ку до далечното пристанище на полуостров Колт.

Никога не беше прекосявала най-южните части на провинция Хокани. Но беше слушала описанията от втора ръка на Джикан и неудовлетвореното любопитство я дразнеше. Как щеше да й хареса да се промъкне горе, макар и посред нощ, за да хвърли поглед на Равнинния град! Големият разлом, водещ към Мидкемия, се намираше там, Кевин беше отпратен там към родния му свят, там бяха и каменните зали на Гилдията, центърът на южната имперска търговия.

Но не можеше да се рискува срещу гнева на Събранието. Късметът и изобретателността на Люджан бяха оставили лъжлива следа, свършваща с уж отшелничеството на Господарката на Акома в храма на Туракаму в Сулан-Ку. При най-малкото подозрение на Черните халати, дори само ако някой просяк на улицата случайно я зърнеше и я разпознаеше като Слугата на империята, и тя, и цялата й фамилия щяха веднага да загинат. Тъй че Мара беше направила немислимото според нравите на цуранската аристокрация: беше облякла халата на робиня и бе напуснала Сулан-Ку с Люджан и Сарик, и двамата облечени в безличната броня на наемници. Селяците и търговците, качили се на борда преди разсъмване, бяха предположили, че е бойна плячка. Не бяха и помислили да се усъмнят в сивото й робско облекло, но се вторачваха открито в стройната й фигура и лъскавата й коса. Някои бяха подхвърлили цинични коментари, на които Люджан беше отвърнал подходящо. Стъписващата му грубост беше прикрила това, че Сарик в началото не можа да замени традицията с ролята и се вцепени от оскърбленията над особата й.

Оставено с агент от мрежата на Аракаси съобщение беше задействало хората й. Когато Мара и двамата й служители стигнаха до кошера на чо-джа в именията й, я придружиха десет избрани воини в доспехи без отличителните знаци на дома и още един мъж, пристанищен работник, когото не беше виждала дотогава и който говореше турилски като роден език. С тях дойде и Камльо, отново облечена в дрипите, в които я беше довел Аракаси, и потисната заради предстоящото пътуване под земята с насекомоподобните, които я ужасяваха.

Пътуването на юг беше мъчително. Уморена от нерви, от теснотията и от непознатото усещане да гледат на нея като на вещ, Мара се хвърли на възглавничките в алкова, който бе споделяла, с Кевин по време на отдавнашното пътуване до Цубар. Болка прободе сърцето й, сякаш раздялата им беше станала едва вчера. Почти съжали, че бе избрала да пътува с Коалтека. Защо не беше проявила благоразумието да се отърси от чувствата и да купи друг кораб?

Все пак Коалтека беше на разположение. Беше действала, без да го обсъди с Джикан. Чувстваше, че корабът носи късмет. Победата й с лорд Ксакатекас в Достари все още будеше възхищението на народите на империята, а сега, когато срещу нея се бяха изправили такива ужасни сили като Джиро и Събранието, се нуждаеше от всяко възможно уверение, което да я укрепи, та дори да се основаваше на суеверие.

Кевин щеше да се изсмее на неразумността й. Ядосана на себе си, че се е заровила в миналото, след като цялото бъдеще бе изложено на риск, Мара се измъкна от спомените за варварския си любовник и веднага усети, че е притеснена за Хокану.

Съпругът й не знаеше къде е и не трябваше, заради безопасността, да получи дори тайно известие, докато тя не навлезеше дълбоко в територията на Турил. Съжали, че не беше имала много възможности да говори с него от нещастната им среща след раждането на Касума насам. Сега повече от всякога копнееше да сподели с Хокану плановете си и да получи разбирането и съвета му. Тревожеше се за него: как ли се оправяше с роднините, домогващи се до по-високи места във фамилната йерархия? След смъртта на силни Управляващи господари неизбежно възникваха раздори и десетки съперници на наследника се появяваха да предявят амбициите си. Мара въздъхна. Надяваше се, че ако Хокану реши да приеме служебния жезъл, предложен му от Ичиндар, ще навести децата им в Имперския двор. Касума не биваше да отрасне, без да познае бащина обич, а Джъстин… е, Джъстин определено беше достатъчно костелив орех и щеше да създаде доста проблеми на имперския персонал. Мара отново въздъхна, зачудена дали ще се завърне от Турил с помощ срещу страховитата мощ на магията само за да я надвият две малки същества, вероятно разглезени.

— Мислиш, че цялото това пътуване е безсмислено, господарке, нали? — попита тих глас. — И си изнервена?

Мара се обърна към застаналия на прага Сарик. Скърцането на кораба бе приглушило приближаването му, а простият халат, който носеше, го сливаше със сянката.

Мара се усмихна вяло.

— Мисля, че ме изнервя мусенето на Камльо. — Не желаеше да издаде истинските си мисли.

На лицето на Сарик се появи дяволита усмивка.

— Всъщност да де. Ако й слуша човек оплакванията, може да си помисли, че тя е Великата господарка, а ти — смирената слугиня.

Мара се засмя. Сарик бе успял да я разсее. Можеше и да е пропуснала Равнинния град и възбудата при потеглянето от Колт. Но беше тръгнала към земя, на която никой Акома, доколкото знаеше, не беше стъпвал.

Всички планини на Турил лежаха пред нея и сърцето й се изпълни с очакване на неведоми приключения.

 

 

По-късно, изкъпана и ухаеща на благовония, макар и облечена просто, Мара стоеше на носа на Коалтека, загледана в плясъка на разпенените вълни и в играта на подскачащите пъстроцветни риби джалор. Засмя се с възторг на блясъка на люспите им под лъчите на залеза.

— Какво толкова забавно виждаш в тези пусти води? — попита кисело доскорошната куртизанка, която стоеше до нея. Като че ли нарочно пропусна лейди, просто за да оскърби Мара.

— Виждам красота — отвърна Мара все едно въпросът не беше просмукан с горчивина. — Виждам живот. Миговете на мир между раздорите трябва да се ценят. Това съм научила, откакто станах Управляваща лейди.

Люджан дойде при тях. Шлемът му — без пера — блестеше в кобалтово под помръкващото небе.

— Вдигаме добра скорост, господарке.

Мара повдигна вежди.

— Моряк ли си станал?

Люджан се усмихна, с не толкова дяволито изражение като на Сарик, но също толкова живо и весело. Мара отново бе поразена от мисълта колко ценни са миговете като този.

— Не — призна Люджан. — Капитанът го каза. — Смъкна шлема, прокара пръсти през мократа си коса и вдиша дълбоко морския въздух.

— Това пътуване ми навява спомени — каза Мара, забравила за намусената Камльо.

Люджан погледна към изпънатите пъстри платна, събрали последните лъчи слънчева светлина.

— Варваринът и на мен ми липсва, господарке. Въпреки че изкара половината от онова пътуване наврял лицето си в легена.

Мара не можа да сдържи смеха си.

— Не се подигравай. Някой ден буря ще ти обърне стомаха и ще престанеш да мислиш, че морската болест е забавна.

— Богове — отвърна с горчива язвителност Люджан. — Не ми пожелавай такава съдба, след като братовчед ми е на борда. Ще ми свари супа от рибешки люспи за лекарство и после ще разправя на всичките ми любими момичета от Тръстиката как съм изглеждал с позеленяла кожа. — Камльо го изгледа отровно и Люджан се обърна към нея с чаровната усмивка, която изкушаваше половината проститутки в провинцията опасно да се надвесват от балконите, за да му подвикват. — Не се обиждай, прекрасно цвете, но момичетата ми обожават работата си. Не се мръщят когато ми предлагат услугите си, а и аз не се отнасям с тях като със собственост. Не съм аз търговецът, който те е купил и отгледал за креватно удоволствие, нито съм от господарите, които са те използвали. Вслушай се в разума и престани да ги виждаш в лицето на всеки мъж, когото срещнеш.

Камльо изглеждаше все едно е готова да плюе отрова. Отметна с ръка златистата си коса, сбра опърпаната си роба и се отдалечи по палубата мълчалива и с вдървен гръб, без да обръща внимание на шепота и възхитените погледи на моряците, и слезе в каютата на помощник-капитана, където я бяха настанили.

— Не й говори така — каза Мара. — Определено ще те мрази по-малко, ако престанеш да я наричаш прекрасно цвете.

— Но тя е тъкмо това — прекрасно цвете. Дори да си издере лицето с нокти, за да се загрози, тялото й пак ще кара всеки мъж да го сърби и да се поти. — Изчерви се за откровените си думи, сякаш едва сега спомнил си, че освен негова господарка Мара е и жена.

Мара го докосна успокоително по ръката.

— Не се обиждам, Люджан. От години си за мен като брат. Брат ми, когото загубих на онзи далечен свят.

Люджан нахлузи шлема върху разрошената си коса и отвърна:

— Познавам те, господарке, както познавам сърцето си. Но Камльо ме смущава. Не знам какво вижда в нея Аракаси.

— Вижда себе си — отвърна Мара. — Вижда неща, които си спомня от миналото, и му се иска да й спести болката, която е претърпял той. Това е основа за силно привличане. — Зачуди се дали по същата причина толкова много я боли от напрегнатите й отношения с Хокану и дали Люджан, като мъж, може да разбира причината за хладната реакция на съпруга й към раждането на дъщеря им. Ако Люджан наистина й беше брат, можеше да го попита. Но традициите я спираха.

Падащият мрак ги загърна и ги отдели от околния свят. Мара се вгледа в лицето на Люджан в сгъстяващия се здрач. Имаше нови бръчки и косата му бе започнала да побелява на слепоочията. А лицето му бе започнало да загрубява от часовете, прекарани в упражнения с войниците. Все повече и повече ставаше кораво й смръщено като на Кейоке. Остаряваме — помисли Мара с тъга. — А какво сме спечелили с годините и усилията си? Децата й не бяха в по-голяма безопасност, отколкото беше тя някога от враговете си. А ако Хокану не беше толкова опитен, може би вече му се беше наложило да пролее родствена кръв, за да сдържи алчната глутница на братовчедите си.

Мара въздъхна. Знаеше, че ако брат й бе оцелял и бе наследил управлението, Минванаби най-вероятно щяха да са успели в домогването си до Военачалничеството и крехките промени, спечелени с изместването на властта към императора, изобщо нямаше да са се случили. Заядливият хумор на Люджан понякога й напомняше за Ланокота. Но брат й едва беше навлязъл в мъжеството си, тъкмо изпитваше себе си срещу житейските предизвикателства, когато го бе загубила. А мъжът до нея отдавна беше достигнал силата и зрелостта на воин. Твърдостта, придобита през годините му като разбойник, така и не го беше оставила въпреки пламенната му вярност към нея. Изведнъж поразена от мисълта, че такъв чудесен мъж трябва да има синове, Мара импулсивно каза:

— Би трябвало да се ожениш, знаеш ли.

Люджан опря гръб на перилото и й се усмихна широко.

— Минавало ми е наум напоследък, че може би е време да имам син или дъщеря.

Чувствителна от случилото се между Аракаси и Камльо, Мара изведнъж се зачуди дали Люджан си има любима, но може би не напълно свободна, за да поиска ръката й.

— Имаш ли някоя жена наум?

Люджан се засмя, погледна я хитро и отвърна.

— Свел съм ги до по-малко от дузина.

Мара осъзна, че я дразни, и каза:

— Голям безсрамник си! Намери си някоя добросърдечна жена, че иначе ще ти вдига скандали за флиртуванията ти.

— Бездруго ще ми вдига скандали — ухили се той. — Имам ужасния навик да си лягам с оръжията.

Беше си наполовина истина. Събитията през годините, откакто Мара бе станала Управляваща господарка, бяха принудили всичките й воини да поддържат непрекъсната бойна готовност. Беше имало твърде много нападения от твърде много невидими източници. А сега, най-лошото от всичко, никакъв меч в държавата не можеше да я спаси. Мара загуби всякакво желание за шеги. Загледа се напред и се зачуди дали ще намери онова, от което отчаяно се нуждаеше, за да гарантира оцеляването на Акома.

— Земя! — извика наблюдателят от мачтата.

Мара бързо отиде до перилото. Камльо, без никакво въодушевление, я последва. Откъм левия борд на Коалтека се виждаше изпъната смътна тъмносиня грамада, първата брегова ивица, която някой беше зървал от дни.

— Хоншони — каза Люджан. — Казват, че медът на червената пчела от тези хълмове е по-сладък от всичко в империята.

Лепала беше прочута и с коприните и боите си, и с красивите пъстри тъкани. Мара въздъхна, закопняла с момичешко любопитство да спре и да проучи пристанищните пазари на Юга. Ксула, Лепала и Руджидже бяха места на омайващи приказки за сгради с вити шпилове и галерии с алени перила. За господарите на Лепала разправяха, че развъждат редки риби в езерата си и имали хареми със стотици жени. Домовете били с кепенци, за да пазят от знойното слънце и да спират силата на морските ветрове, а градините били пълни с цветя, които се разтваряли само по здрач и изпълвали въздуха с ухание. Улиците били настлани с камък, който блестял като злато. Напитките били изумително силни, хановете били пълни с пъстри птици в кафези и красиви момичета и момчета разхлаждали гостите с ветрила от пера. Но Коалтека нямаше да пристане в нито един от тези оживени търговски градове — щяха да слязат на брега в едно малко заливче далече навътре в залива между Хоншони и Свето.

Турилската конфедерация държеше източния край на залива, единствения достъп до открито море. А тъй като магьосниците на Събранието можеха да се появяват и изчезват когато и където им хрумне в границите на империята, Мара се беше съгласила със съветниците си, че не трябва да рискува с ненужна поява на сушата. Законният товар на Коалтека щеше да се разтовари на връщане на север, а ако Черните халати или някой дебнещ шпионин на Анасати заподозреше отклонението от обичайния й плавателен курс, Мара вече щеше да е далече, навлязла дълбоко в чужда територия и, ако боговете се окажеха добри, недосегаема.

След няколко дни акостираха на голо и мрачно място, бряг от кошмари. Брегът беше пуст, сиво-синкав, скали, осеяни с птици. Крясъците им отекваха скръбно над вятъра и грохота на вълните. Скалистите хълмове над брега бяха покрити с шубраци и пусти, а над тях, сиво-бели, се извисяваха плата, обрамчени на хоризонта от планини, чиито върхове се губеха в мрачни грамади облаци. Тъкмо този бряг се беше оказал непристъпна крепост за цураните, опитали се да водят война срещу турилците. Силите на империята многократно бяха нахлували в тези негостоприемни земи, за да бъдат прогонени от свирепите им обитатели.

Нисък, любезен и с лице като съсухрен плод, водачът им застана пред Мара и каза:

— Господарке, добре ще е да заповядаш на хората си да не се излагат на показ.

— Ще трябва да им обясня защо — отвърна Мара. — Те са доблестни воини и ще го приемат зле, ако им се каже, че трябва да се промъкват като крадци, особено след като наоколо няма нищо обитаемо, дори рибарска колиба.

Водачът облиза дупката на мястото на двата липсващи му предни зъба и запристъпва от крак на крак, явно притеснен.

— Господарке, мирът между империята и Турил е несигурен. Само официални пратеници и упълномощени търговци могат да минават границата, и то само през определени пропускателни пунктове. Ако видят хората ви на два дни път от тези брегове или някъде близо до имперската граница, ще ви вземат за шпиони. — Каквото и да правеха турилците за наказание на шпиони, ако се съдеше по смръщеното му чело, не беше приятно.

Мара знаеше, че собственият й народ взима пленени турилци за игрите на Имперската арена, така че не оспори повече необходимостта от секретност. Махна на Люджан да се приближи и му прошепна:

— Ще ни трябва знанието, което си натрупал като сив воин, за да опазим присъствието си в тайна, докато не навлезем навътре.

Люджан се ухили.

— Ах, лейди, и последните ми хитрини ще научиш! Успокой се, ще се справим.

Последваха няколко дни, които напомниха на Мара за пътуването й преди първия й брак, когато отиваше да спечели съюза на царицата чо-джа. Тогава, както и сега, спеше почти без никакъв подслон на голата земя и се бяха промъквали през именията на вражески лордове посред нощ.

Но там имаше гъста гора и можеха да се скрият под дърветата. Мъгли ги бяха прикривали сутрин и по здрач, а носачите носеха провизии.

Тук, в Турил, по каменистата земя растяха само редки храсти, които предлагаха оскъдно прикритие. Налагаше се да се крият в дерета, вятърът на тази височина бе студен, тънките й сандали се прокъсаха.

Започна да свиква с вкуса на жилавия дивеч, свалян от лъковете на воините. От дългите часове и мили на крака се появиха болки в мускули, които изобщо не беше знаела, че има. По някакъв странен начин обаче Мара започна да се радва на свободата и на дълбокия, осеян с облаци небесен купел. Но най-топлата радост й носеше да гледа Камльо.

Момичето ходеше несресано може би за първи път в живота си. Спря да свива устни и да гледа накриво, когато воините я заговореха. Малцината, опитали се да я ухажват, бяха отблъснати и за разлика от други мъже, които беше познавала преди Аракаси, я оставиха на мира, както помоли. Ходеше да се мие сама в ледените потоци и свенливо започна да предлага помощ край огъня: оказа се, че умее да готви. Освен това помоли Люджан да я учи на самозащита с нож. Уроците бяха по здрач и всяка вечер й сладкият глас на Камльо сипеше проклятия все едно е търговка на риба, щом се провалеше. Но не се отказваше и опитваше отново.

Люджан не взе опърничавото й настроение на сериозно.

— Всъщност — каза й една вечер — трябва да помолиш Аракаси да ти покаже номерата с ножа. Той е майстор и най-добре знае как се използва китката.

Камльо скочи към него с такава ярост, че той я сграбчи за китките, за да не би да го прободе.

— Богове! — извика Камльо, смъртно обидена. — Точно от него искам да се защитя!

Отскубна се и избяга в тъмното. Люджан се загледа след нея и цъкна с език укорително.

— Ох, никой не може да спечели с нож срещу нашия майстор шпионин. — И добави тихо: — Никаква защита не ти трябва срещу него, момиче. Дори да решиш да изрежеш сърцето му, той ще стои спокойно и ще те остави да го направиш.

 

 

Много по-късно, в дълбините на безлунната нощ, Мара се събуди от хлиповете на Камльо. Каза й тихо:

— Не искаш никога повече да виждаш Аракаси, Камльо, и това е проблемът, нали?

Бившата куртизанка не отвърна нищо. Хлиповете й скоро заглъхнаха в съня.

Следващата сутрин бе облачна и студена. Камльо се върна със зачервени бузи от събирането на дърва, очите й също бяха плувнали в червени кръгове.

— Той уби сестра ми! — сопна се тя на Господарката на Акома в продължение на разменените през нощта думи.

— Той уби обаджана на тонга Хамой по моя заповед — поправи я Мара. — Не е виновен за смъртта на сестра ти.

Камльо хвърли наръча дърва върху разпаления огън и вдигна облак искри и пушек.

Водачът им изруга:

— Глупаво момиче! Ядът ти може да ни струва живота!

Люджан реагира първи — смъкна наметалото си, хвърли го върху огъня, а след това скочи, грабна едно ведро и го лисна върху него. Вдигнаха се сиви валма пара и замириса на изгоряла въ̀лна от кердидра.

— Вдигайте лагера — викна Люджан. — Никаква закуска! Тръгваме веднага. Този дим може да са го видели и заради господарката не бива да рискуваме.

След четири дни водачът прецени, че вече е безопасно да пътуват по-открито. Получи пари от Мара и рисковано се спусна в една тясна долина, за да купи храна от селския пазар. Имперските центи бяха подозрителни, но се ценяха, а хората в селото не се интересуваха от произхода им, нито кой ги харчи. Мара подозираше, че те не са първите цурани, които водачът им превежда през тези земи. Контрабандата между империята и Турил беше рискована, но очевидно и доходна. Изглеждаше разумен поминък за човек със смесено потекло, който можеше да се впише и в двете култури.

Пастирът се върна с две кожени торби с провизии, пастърма и ново наметало за Люджан. Докара ги на гърба на малко сиво животинче, подобно на кон, но с дълги уши и опашка като четка.

— Магаре — каза в отговор на любопитството на Мара, която веднага се досети, че животното е от Мидкемия. Наличието на животно, което можеше да е дошло само от другата страна на разлома, показваше ясно, че контрабандата е главният занаят в този район. — Не е толкова опърничаво като кердидрите и е достатъчно здраво да го яздиш.

Мара повдигна вежди.

— Аз? Да яздя това? Та то е колкото новородено теле нийдра!

— Върви пеша тогава — каза пастирът. — Но само ще ни бавиш, а воините ти бързо ще се уморят, ако се наложи да те носят. — За Камльо беше купил ботуши със здрави подметки, с връзки отпред и обшити с козина. Мара изгледа грозните обувки с отвращение, а магарето с трепет. После въздъхна и отстъпи.

— Ще яздя.

Пастирът се изгърби в поредния си бърз поклон, за който Мара бе готова да се закълне, че е начинът му да скрие насмешката си.

— Не се бой, господарке — подразни я Люджан, щом застана до нея да й помогне да яхне магарето. — Помисли си аз как се чувствах в пустинята, когато трябваше да яздя чо-джа. Първо, те са по-хлъзгави, а и се паникьосах, че ще падна и ще се нанижа на меча си.

— Онова беше идея на Кевин, не моя — оправда се Мара и се стегна, когато Люджан я вдигна като перце и я нагласи на боядисаното кожено седло.

Животното беше малко, постара се да се успокои Мара, и земята — на не повече от аршин. И да паднеше, най-много да се натърти, малка цена, ако успееше да намери защита от Черните халати сред тези чужди голи хълмове. А и всъщност походката на магарето не се оказа опасна — то стъпваше на къси крачки и удивително стабилно по пресечения терен.

Язденето изобщо не можеше да се нарече удобно, но Мара прикриваше болежките си с цуранска непреклонност, докато се изкачваха по лъкатушещата пътека все по-нагоре. Следобедът, когато слезе и отведоха животното на водопой, сподели с Люджан, че ако е знаела що за същества са магаретата, изобщо нямало да разреши вноса им.

— Малки коне, как пък не — изсумтя, след като седна вдървено на земята да похапне корав хляб и твърдо сирене.

Люджан се ухили.

— Много са благонадеждни, така казват. Мъжът, който ги продава оттатък границата, в Хоншони, вече търси друго стадо, защото са много по-добри от кердидрите като товарни животни.

С това Мара трябваше да се съгласи, въпреки натъртения си задник. Беше търпяла компанията на миризливите злонравни кердидри, докато прехвърляше планините на Цубар в кампанията срещу пустинните разбойници. Но когато магарето вдигна опашка да си свърши работата, премълча мнението си. Дори да превъзхождаше опърничавите шестокраки местни товарни животни, магарето определено не беше по-чисто в навиците си.

Изведнъж пастирът водач се вцепени, забравил за комата хляб в ръката си. Присви очи и огледа покритите с рехави шубраци хълмове все едно можеше да прочете скалите и вялата им зеленина като свитък.

— Наблюдават ни — каза тихо на Люджан. — Подозирах го още откакто подминахме онова село.

Силовият командир продължи да дъвче храната си, без да реагира външно. Попита спокойно:

— Трябва ли да се бием?

Пастирът го изгледа стъписано.

— Не, ако искате да останем живи. Не. Продължаваме. Държим се все едно всичко е наред. А ако някой се приближи, не правете никакво заплашително движение, каквото и да кажат или направят, за да ви предизвикат. Погрижете се някоя луда глава сред хората ви да не заговори или да извади меч.

Люджан с невъзмутима усмивка, в която само Мара долови фалшивия хумор, му отвърна:

— Я си дояж хляба.

Но никой вече нямаше апетит и скоро отново поеха на път. Бяха изминали едва десетина крачки, когато вик раздра въздуха и мъж с черни плитки и огромно наметало със същия убит зеленикавосинкав цвят като земята, изскочи на една надвиснала над тясната пътека скала.

Люджан вдигна ръка всички да спрат и да не вадят оръжие.

Турилският планинец — беше с вълнена пола и с два кръстосани през гърдите ремъка с окачени на тях два меча и няколко ножа — се беше появил сякаш отникъде. Изгледа ги и извика:

— Защо нахлувате в земята на Турил, цурани? — Тонът му несъмнено беше войнствен.

Мара срита магарето, за да преодолее неохотата му да тръгне отново напред, но преди животното да закрачи, дребният водач хвана юздата му и го спря. После отвърна на предизвикателството според местния обичай.

— Аз съм Иаяпа, воине — заяви на турилската реч. — Говоря от името на лейди Акома, която идва с мир.

Мъжът скочи от скалата. Късата пола се развя и се видяха мускулестите му бедра. Главата му беше обръсната, освен кръга на темето, където плитките му бяха пуснати да растат още от детството му. Увиснаха чак до кръста му, щом стъпи на земята, целите овързани с талисмани.

— Не е облечен за война — прошепна Люджан.

Мара кимна. Беше чела, че турилците сменят облеклото си, когато се бият — тръгваха голи, само с шлемове, щитове и оръжия, тъй като се гордееха, че мъжеството им не се е свило от страх, и държаха враговете да знаят това.

Мъжът закрачи наперено към Мара, която беше малко по-напред от останалите. Магарето пристъпваше нервно и Мара подръпна юздите. Напомни си, че трябва да се държи все едно всичко е наред.

Планинецът каза нещо на грубата си реч и сграбчи юздата на магарето. Духна в ноздрите му и по някаква странна причина животното се успокои. След това мъжът дрънна с пръсти по талисманите си и заобиколи главата на животното. Озова се пред Мара и се наведе напред, докато носът му едва не докосна нейния.

— Не се движи, Добра слуга — подвикна Иаяпа. — Изпитва куража ти.

Мара затаи дъх и си наложи да не затвори очи. Усещаше тревогата на хората си. Ръцете ги сърбяха да извадят оръжията. Камльо също беше забравила ненавистта си към мъжете и се беше присвила уплашено до най-близкия воин. Но дисциплината на Акома устоя. Войниците й останаха неподвижни и след като Мара отказа да наведе поглед или да се отдръпне, планинецът изпусна мощния си вмирисан на чесън дъх и отстъпи. Изпръхтя, признавайки, че куражът й е достатъчен.

— Кой говори от твое име, жено?

Преди Иаяпа да е успял да я спре, Мара отвърна:

— Аз водя тук.

Мъжът оголи белите си зъби в изражение, което явно не беше усмивка. Загорялото му от силното слънце лице се сбръчка презрително.

— Имаш дързост, жено, признавам ти го. Но да водиш тези мъже? Ти си женска. — Обърна се към Люджан, който беше най-близо, и промени въпроса си: — Ти! Не отвръщам на женски език, а искам да знам: какво ви кара да дойдете с воини в земите ни? Война ли търсите? — Последното, изглежда, беше шега или подигравка, защото мъжът избухна в груб смях.

Мара махна на Люджан да мълчи и все едно че мускулестият мъж не стоеше до нея, се обърна към водача.

— Този човек изглежда развеселен. Присъствието ни ли смята за смешно, или възнамерява да оскърби честта ни?

Но дали защото спазваше собствения си съвет, или от страх, Иаяпа си замълча.

Мара се намръщи. Беше принудена да разчита на собствената си преценка. Според цуранските описания турилците бяха кръвожадни воини, бързи в нападенията и свирепи в бой. Но мненията на една нашественическа армия бяха неблагонадеждни. Единствените други турилци, които беше виждала, бяха пленниците, пратени на арената. Те се бяха доказали като уверени, независими и храбри мъже. Бяха понесли боя на цуранските надзиратели, вместо да се бият в зрелище за забавление на похитителите си.

Мара се обърна към мъжа и каза:

— Търся вашия вожд.

Планинецът я погледна изненадано, все едно му беше заговорила буболечка.

— Търсиш нашия вожд? — Поглади брадичката си уж замислено. — И защо го търсиш? Той вече си има жена да го топли нощем!

Мара се ядоса, но успя да се овладее. Махна с ръка да задържи Люджан, който беше готов да скочи напред и да отвърне на обидата. След това огледа хладнокръвно дръзкия планинец. Всъщност изглеждаше млад, едва ли на повече от двайсет и пет години. Според цуранския обичай едва беше достигнал възрастта за наследяване. И като на момче, на което едва-що са възложили отговорност, може би поведението му беше само перчене, за да се направи на важен в света на големите.

— Не говоря с момчета. Отведи ме при вожда си или ще го помоля да те накаже за грубостта ти, когато го намеря сама.

Планинецът се отдръпна в насмешлива пародия на страх.

— Милейди! Ама разбира се!

Завъртя се бързо, наметалото и полата му се развяха, и пъхна два пръста в устата си. Свиренето му прониза въздуха и стъписа воините на Мара.

— Не вадете мечове — заповяда тя тихо.

Люджан изгледа сурово войниците си, напомняйки им да стоят спокойно, докато сред трополене на камъни и чакъл над двайсет планински воини изскочиха от позициите си. Всички бяха въоръжени с лъкове, копия, мечове и ножове за хвърляне. Някои носеха и двуостри брадви. Надвишаваха три към едно малката охрана на Мара и ако се стигнеше до битка, щеше да е истинска касапница.

Готов да посрещне смъртта, Люджан изсумтя:

— Може и да не си търсят белята, но са готови да я спрат, ако тя ги намери.

Младият планинец се ухили злобно и викна:

— Чухте женската! Мисли да заповяда на вожда ни да ме набие за грубостта ми!

Груб смях посрещна думите му, накъсан от съсъка на извадените мечове.

Мара преглътна с усилие. Осъзна, че трябва или да се бие, или да устои, преди хората й да бъдат избита на място, а нея и Камльо да ги сполети боговете само знаеха каква съдба. С усилие накара пресъхналия си език да заговори:

— Идваме с мир! За да докажа това, моите мъже ще се разоръжат.

Видя невярващия поглед на Люджан и добави:

— Направете го!

Покорни до един, хората й оставиха оръжията си на земята.

Усмивката на младия воин стана хищна. Той вдигна ръка, дръпна кожената връзка, стегнала плитката му, изпъна я в ръцете си и изрева:

— Вържете ги! — Погледна Люджан и добави: — Вие сте цурани! Врагове на моя народ. Ще видим кого ще заповяда вождът ни да набият!

Мара затвори очи, щом турилците се нахвърлиха върху беззащитната й свита, но не реагира достатъчно бързо, за да й убегнат похотливите погледи на най-близките до Камльо мъже. Думите им прокънтяха в ушите й, на непозната реч, но с подигравателен тон. Боговете дано ни спасят, каква съдба донесох на хората си? — помисли. Според всякакъв кодекс на честта и според вярата в религията, с която се беше родила, трябваше да се погрижи воините да загинат до крак и самата тя да се самоубие, вместо да се предаде.

— Постъпи правилно, велика лейди — каза Иаяпа до нея.

Но докато нечии груби ръце я смъкваха от магарето и мазни кожени каишки стягаха китките й, тя не беше сигурна. От друга страна, беше заложено много повече от срама на Акома, напомни си, докато воините й мълчаливо понасяха да ги вържат за китките и краката. Чест, гордост и дори мир нямаше да означават нищо, ако нямаше кой да се противопостави на всемогъществото на Събранието.

Но докато бутаха с насмешливи подвиквания нея и хората й като роби, не беше сигурна дали не е по-добре да умре.