Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (5)

4.

Бахирет Ел Бибан, Тунис

Алана нямаше нищо против пясъка и кошмарната жега, която се носеше от пустинята. Това, което я тормозеше, бяха мухите. Независимо колко крем намажеше върху себе си или колко често проверяваше противокомарната мрежа нощем, нямаше отърваване от крилатата напаст. След почти два месеца на разкопките тя не можеше да определи къде свършва една разчесана пъпка и къде започва следващата. За нейно учудване местните работници въобще не забелязваха хапещите насекоми. За да се почувства по-добре, се мъчеше да се сети за нещо неприятно в родната си Аризона, с което тези типове не биха се справили, но не можа да измисли нищо по-добро от задръстванията по пътя.

На археологическите разкопки се трудеха единадесет американци и почти петдесет наети работници, всички под ръководството на професор Уилям Галт. Шестима от единадесетте бяха дипломирани археолози като Алана, а останалите все още учеха в университета в Аризона. Мъжете надвишаваха жените по брой — осем срещу три, но засега това не бе проблем.

Разкопаваха римски развалини на километър от Средиземно море. Смяташе се, че тук се е намирала лятната вила на Клавдий Сабин, местния управник, но комплексът порутени сгради се оказа много по-интересен. Имаше голям храм от напълно непознат вид. Сред археолозите се носеше слух, че Клавдий бил главата на някаква секта, а като се имаше предвид дългото време, през което бе управлявал района, се чудеха дали е станал християнин.

Професор Бил, както Галт държеше да го наричат, се мръщеше на тези слухове, но не можеше да попречи на хората си да приказват по време на хранене.

Но това бе само прикритие. Алана и малкият й екип от трима души бяха тук заради нещо съвсем различно. И макар да имаше археологически елемент, мисията им не бе да откриват миналото, а да спасят бъдещето.

Засега нещата не вървяха добре. Седем седмици проучвания не бяха довели доникъде и тя и останалите започваха да си мислят, че са били пратени за зелен хайвер.

Припомни си колко развълнувана бе от проекта, когато Кристи Валеро от Държавния департамент се свърза с нея. Е, пустинята отдавна бе пресушила ентусиазма й.

Алана Шепърд бе нисичка и често я взимаха за студентка, макар да бе на тридесет и девет. Беше разведена два пъти — първият й брак бе грешка, допусната на осемнадесет, а вторият — още по-голяма, вече към тридесет. Имаше един син, Джош, който живееше при майка й, докато Алана бе по разкопки.

Тъй като в пустинята бе по-лесно да поддържаш къса коса, тъмният бретон на Алана бе подстриган късо, а отзад косата едва покриваше тила й. Не беше красавица, но бе толкова дребничка, че всички я смятаха за много сладка, термин, който тя се правеше, че мрази, но всъщност харесваше. Имаше докторски степени по геология и археология от университета в Аризона, а това я правеше идеална за работата, но дипломите, окачени по стените на кабинета й във Финикс, не можеха да й помогнат да открие нещо, което дори не бе тук.

Тя и екипът й инспектираха пресъхналото речно корито в продължение на километри, но не забелязаха никакви аномалии. Пясъчният каньон, издълбан от реката преди милиони години, беше абсолютно безличен чак до мястото, където навремето бе имало водопад, а впоследствие стръмни бързеи.

Нямаше нужда да проучват по-нагоре. Когато реката била пълноводна — преди двеста години, — бързеите били непреодолимо препятствие.

Шумът на сондата я извади от размишленията й. Машината беше монтирана в каросерията на камион и разположена хоризонтално, за да може да пробива скалата. Диамантеното острие проникваше в трошливия камък с лекота. Управляваше я Майк Дънкан, геолог от Тексас с опит в нефтените сондажи. Използваха я, за да проверят дали в скалите не се крие пещера. След повече от сто дупки нямаше никакъв резултат.

Алана загледа Майк, като от време на време бършеше потта от врата си. Когато петнадесет метра от сондата проникнаха в земята, Майк спря дизеловия двигател. Тътенът му замря и Алана отново чу воя на вятъра.

— Нищо. — Майк се изплю ядосано.

— Все пак смятам, че трябваше да пробием още няколко дупки на километър надолу по течението — обади се Грег Чафи.

Грег беше връзката им с правителството. Алана подозираше, че е от ЦРУ, но не искаше да знае дали е права. Чафи нямаше научна или професионална квалификация да ги придружава, така че мнението му обикновено се пренебрегваше. Но поне изпълняваше поставените му задачи и говореше арабски като роден.

Емил Бъмфорд беше четвъртият член на малката група. Той бе експерт по Османската империя, най-вече по берберските държави. Според Алана Емил беше превзет простак. Отказваше да напусне лагера до римските развалини, като твърдеше, че експертизата му не е нужна, докато не открият нещо солидно.

Това бе вярно, но във Вашингтон, когато се срещнаха с Кристи Валеро, Емил се бе хвалил с огромния си опит в разкопките, казваше, че обичал „пръстта под ноктите си“. Засега не бе вдигнал и един от маникюрираните си нокти, за да направи нещо друго, освен постоянно да оправя якето за сафари, с което се бе издокарал в ролята си на археолог.

— Поредната ти интуиция? — обърна се Майк към Чафи.

Двамата имаха общ интерес в надбягванията с коне и се доверяваха на интуициите си не по-малко, отколкото на информацията в състезателните брошури.

— Не може да навреди — отвърна Чафи.

— Няма и да помогне — намеси се Алана по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Извинявам се за тона. Но скалите там са прекалено високи и стръмни. Не е възможно да смъкнеш камили по тях, за да разтовариш кораб.

— Сигурни ли сме, че това въобще е правилното речно корито? — попита Майк. — В пясъчника няма много пещери. Прекалено мек е. Таванът ще се срине преди ерозията да направи пещерата достатъчно голяма, за да скрие кораб.

Алана си беше мислила същото. Трябваше да търсят варовик, който бе идеален за пещери, тъй като бе достатъчно мек, за да ерозира, но и достатъчно здрав, за да издържи през вековете. Проблемът бе, че не бяха открили нищо, освен пясъчник и няколко базалтови скали.

— Писмото на Чарлз Стюарт е достатъчно ясно относно местоположението на тайната база на Ал Джама — каза тя. — Спомнете си, че Хенри Лафайет е живял там две години преди смъртта на пирата. Сателитните снимки показват, че това е единственото възможно речно корито в радиус почти двеста километра от мястото, където Лафайет е казал, че са живели.

— Е, поне не сме на либийска територия — ухили се Грег.

Русата му коса и светлата кожа го правеха особено чувствителен към слънцето, затова носеше риза с дълги ръкави и сламена шапка. Ризите му вечно бяха покрити с петна от пот около яката и под мишниците, затова трябваше да се перат всяка вечер.

— Въпреки наближаващата среща в Триполи не мисля, че дъртият Муамар би се зарадвал, ако започнем да ровим из двора му.

— Баща ми работеше в либийските нефтени полета, преди Кадафи да ги национализира — обади се Майк. Беше по-висок и слаб от Грег, закоравял от цял живот работа на открито. Бръчиците около сините му очи никога не изчезваха. Ръцете му бяха мазолести и груби като кората на дъб, а в устата му постоянно имаше парче тютюн за дъвчене. — Та той казва, че либийците били най-готините хора на света.

— Хората да, но не и правителството — отбеляза Алана и отпи глътка вода от манерката си. — Макар да са домакини на срещата за мир, не мисля, че наистина възнамеряват да се променят.

Погледна Грег Чафи и добави многозначително:

— Нали ЦРУ вярва, че навремето са дали подслон на Сюлейман Ал Джама, терориста, взел името на пирата, когото издирваме?

Грег не се хвана на въдицата.

— Четох във вестниците, че Ал Джама се опитал да влезе в страната, но не му позволили.

— Мотаем се от седмици. Тук няма нищо — отвратено изсумтя Майк. — Пълна загуба на време.

— Шефовете не мислят така — отвърна Алана.

Припомни си срещата си във Вашингтон с Кристи Валеро. В кабинета на заместник държавния секретар във Фоги Ботъм Алана се запозна с невероятно огромен мъж. Бе кръстен с адски странното име Свети Джулиан Пърлмутър и й напомни за Сидни Грийнстрийт, само дето старият актьор винаги бе изглеждал опасен, а Пърлмутър приличаше на Дядо Коледа. Очите му бяха толкова яркосини, колкото тези на Алана бяха зелени. Валеро беше слаба хубава блондинка няколко години по-възрастна от Алана. Стените на кабинета й бяха украсени със снимки на местата, където бе служила по време на двадесетгодишната си кариера, всичките в Близкия изток.

Когато Алана влезе, Валеро се надигна от стола си, но Пърлмутър остана на канапето и се ръкува с нея седнал.

— Благодаря, че се съгласихте да се видите с нас — каза Кристи.

— Не всеки ден получавам покана за среща със заместник държавен секретар.

— В този град ги има с десетки — ухили се Пърлмутър. — Щом светваш лампата, и се разбягват като хлебарки.

— Още една такава шега — отвърна Кристи — и ще спра поканите ти за празненствата по посолствата.

— Това е удар под пояса — отвърна Свети Джулиан бързо, после се засмя. — Всъщност точно в пояса.

— Доктор Шепърд…

— Наричайте ме Алана.

— Алана, имаме особено интересно предизвикателство, много подходящо за таланта ви. Преди няколко седмици Свети Джулиан се натъкна на писмо, писано от адмирал Чарлз Стюарт през 1820 година. В него адмиралът описва невероятната история на оцеляването на моряк, изчезнал по време на берберската крайбрежна война през 1803 година. Името му било Хенри Лафайет.

Кристи Валеро обрисува ролята на Лафайет в опожаряването на „Филаделфия“ и как изчезнал в морето след нападението срещу „Сокол“. Свети Джулиан продължи нататък:

— Лафайет и Сюлейман Ал Джама стигнали до брега. Хенри извадил куршума с пръсти и превързал раната, като я дезинфекцирал със сол, изстъргана от скалите. Пиратският капитан бил в безсъзнание три дни, но после треската минала и се съвзел. За техен късмет, Хенри успял да събере дъждовна вода за пиене, а и имал опит в тършуването за храна по брега. Трябва да знаеш, че Ал Джама станал пират не заради парите. Направил го от омраза към неверниците. Бил нещо като Осама Бен Ладен в онези дни.

— От там ли терористът Сюлейман Ал Джама е взел името си? — попита Алана.

— Да.

— Нямах представа, че името е историческо.

— Избрал го е грижливо. За много от радикалните последователи на исляма първият Сюлейман Ал Джама е герой и духовен наставник. Преди да стане пират, той бил имам. Повечето от писанията му са оцелели до наши дни и се изучват грижливо, защото дават безбройни оправдания за нападенията срещу неверници.

— По време на първото му морско пътуване нарисували портрета му — намеси се Валеро. — Често намираме снимки на портрета на почетни места, когато нахлуем в скривалищата на терористи. Ал Джама е вдъхновение за терористите в мюсюлманския свят. За тях той е първият джихадист, обявил война на Запада.

Алана объркано попита:

— Съжалявам, но какво общо има това с мен? Аз съм археолог.

— Ще стигна и до това — отговори Свети Джулиан. Стомахът му изкъркори и той го потърка нежно и се ухили. — При това ще побързам. Та значи Лафайет и Ал Джама нямало да са по-различни, ако единият от тях бил марсианец. Но между тях съществувала странна връзка. Нали разбираш, Хенри спасил живота на Сюлейман не само веднъж, а два пъти. Първо го завлякъл до брега, а после излекувал раната му. За мюсюлманина това било дълг, който не можел да пренебрегне. Освен това Хенри, който бил канадец от френски произход, приличал много на починалия син на Ал Джама. Двамата заседнали в пустинята на сто и петдесет километра от Триполи. Сюлейман знаел, че ако върне Хенри там, пашата ще го затвори при екипажа на „Филаделфия“, или по-лошо, ще го обеси заради опожаряването на кораба. Но имало алтернатива. Сюлейман имал и тайна база в пустинята. От нея планирал нападенията си, което му позволявало да избегне морските блокади. Ал Джама предполагал, че хората му ще победят „Сирена“ и ще се срещнат с него в леговището му.

Надарен разказвач, Пърлмутър наблегна на последната дума, за да засили драматизма.

— И така, те се отправили на запад. Вървели покрай брега, където можели, но често били принудени да навлязат навътре в сушата. Хенри не знаел колко дни точно продължило пътешествието им. Грубата му преценка била около месец. Трябва да е било пълен кошмар. Водата била в крайно ограничено количество и често двамата мислели, че ще загинат от жажда. „Вода, вода навсякъде, а нито капка да изпиеш“ Колридж го е казал много правилно. Спасявали ги дъждовете и сокът от събраните миди. Случило се и нещо странно. Двамата започнали да се сприятеляват. Ал Джама говорел малко английски, а тъй като Хенри вече знаел два езика, започнал да учи арабски с лекота. Не мога да си представя какво са обсъждали, но си говорели. Когато стигнали до убежището, Ал Джама вече пазел живота на Хенри не по задължение. Правел го, защото наистина харесвал младежа. По-късно започнал да го нарича „сине“, а Хенри се обръщал към него с „татко“. В тайната база открили „Сокол“, но мъжете, които решили, че капитанът им е мъртъв, се завърнали по домовете си по берберското крайбрежие. В доклада си до военноморското министерство Чарлз Стюарт споменава, че „Сокол“ горял и потъвал след битката, но очевидно бил оцелял. Според разказа на Хенри пиратското скривалище било претъпкано с провизии, а възрастен слуга се грижел за нуждите им. На всеки няколко месеца идвал керван, за да размени храна срещу някои от плячкосаните от Ал Джама съкровища. Сюлейман накарал водачите на кервана да му обещаят, че няма да разкажат на хората му, че е жив.

— Плячка? — попита Алана.

— Точните думи на Хенри били „планини от злато“ — отговори Пърлмутър. — Освен това се смята, че Сюлейман притежавал прочутото Бижу на Йерусалим.

Алана погледна Валеро.

— Да не искате да ме изпратите да търся заровено съкровище?

Кристи кимна.

— Нещо такова. Но не се интересуваме от митични скъпоценни камъни. Какво знаещ за „фетва“?

— Не е ли нещо като мюсюлманска заповед? Доколкото си спомням, фетва беше издадена за убийството на Салман Рушди, след като написа „Сатанински строфи“.

— Точно така. В зависимост от това от кого са издадени, фетвите имат страхотно влияние в мюсюлманския свят. Аятолах Хомейни издаде фетва по време на войната на Иран с Ирак и даде позволение на войниците си да започнат да се взривяват в самоубийствени нападения. Трябва да знаеш, че самоубийството е строго забранено в Корана, но войските на Хомейни бяха обкръжени от тези на Саддам и той бе отчаян. Затова каза, че е чудесно да се самоубиеш, ако отнесеш и враговете със себе си. Стратегията му свърши работа, може би дори прекалено добра от наша гледна точка. Иранците отблъснаха иракската армия и настъпи мир, но фетвата си остана и все още се използва за оправдание на самоубийците бомбаджии от Индонезия до Израел. Ако фетвата бъде опровергана от уважаван духовник, може да видим и спад в самоубийствените атентати по целия свят.

Алана започваше да загрява.

— Сюлейман Ал Джама?

Свети Джулиан се наведе напред.

— Според разказаното от Хенри на Чарлз Стюарт след завръщането му в Съединените щати Ал Джама променил напълно отношението си към християните. Преди Хенри да го спаси, той никога не бил говорил с християнин. Лафайет му чел от библията, която носел, а Ал Джама започнал да размишлява върху сходствата между религиите, вместо върху различията им. През двете години, преди да умре в скривалището си, той прилежно проучвал Корана и написал обстоятелствени трудове как християнството и ислямът могат да съществуват в мир. Мисля, че затова не е искал хората му да узнаят, че е оцелял. Те биха поискали отново да се заемат с пиратство, а той вече бил категорично против.

Кристи Валеро го прекъсна:

— Ако тези документи съществуват, могат да станат могъщо оръжие в борбата с тероризма, защото биха подкопали опорите на вярата у много фанатични терористи. Убийците, които следват сляпо по-ранните идеи на Ал Джама за убиването на християни, ще са задължени от честта си поне да размислят върху написаното от стария пират в края на живота му. Не знам дали си наясно, но след няколко месеца в Триполи ще се състои мирна конференция. Тя ще е най-голямата подобна среща в историята и вероятно най-добрата ни възможност да сложим край на битките веднъж завинаги. Всички страни говорят за отстъпки, а петролните държави обещават милиони в икономическата помощ. Бих искала държавният секретар да има възможността да прочете нещо, написано от АЛ Джама за мира и съвместното съществуване. Смятам, че това ще наклони везните в полза на мира.

Алана се намръщи.

— Това няма ли да е само символизъм?

— Да — съгласи се Свети Джулиан. — Но голяма част от дипломацията е символизъм. Страните искат помирение. Да чуят за него от почитан имам, могъщо вдъхновение за фанатиците, който си е променил мнението, ще е дипломатически удар и точно това, от което страните се нуждаят, за да постигнат успех.

Алана добре си спомняше вълнението си при мисълта, че може да помогне за постигането на стабилност и мир в Близкия изток. Но сега, седмици след напразното издирване на тайната база на Сюлейман Ал Джама, чувстваше само умора, жега и изтощение. Надигна се измъчено. Почивката бе свършила.

— Хайде, момчета. Разполагаме с около час, преди да се наложи да се върнем в римските развалини и да докладваме на шефа на разкопките.

Част от сделката за включването им в археологическата експедиция бе връщането им в лагера всяка вечер. Това бе досадно бреме, но туниските власти настояваха, че никой не може да прекарва нощта сам в пустинята.

— Може пък да проверим мястото, към което ни насочва интуицията на Грег — добави тя. — Още повече че геологията не ми говори нищо в момента.