Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (31)

30.

Ерик Стоун колкото се може по-бавно мушна ръка под гърдите си и внимателно отмести камъка, който го убиваше в ребрата през последните петнадесет минути. Усети неодобрението на Франклин Линкълн, който лежеше до него. От другата му страна беше Марк Мърфи, а до него — Линда Рос и Алана Шепърд.

Въпреки преживяното напоследък и опасността, на която се излагаха, Алана бе настояла да ги придружи. Доктор Хъксли я прегледа набързо и й позволи.

Поради ранга си в Корпорацията Линда бе начело на групата и тя трябваше да вземе решението. Беше си помислила, че Кабрило ще забрани участието на Алана, затова дори не си направи труда да попита.

Намираха се на хълм, който гледаше към сухото речно корито, където Алана и хората й бяха прекарали няколко седмици в търсене на гробницата на Сюлейман Ал Джама. Под тях се виждаха десетина терористи от тренировъчния лагер. Може и да бяха опитни в убийствата и мъченията, но бяха абсолютно безполезни, когато ставаше дума за археология. Водачът на групата им нямаше представа какво прави, затова хората му се мотаеха наоколо, разместваха камъни и се катереха по стръмните брегове да търсят следи от гробницата. Със сегашната им скорост щяха да стигнат до старите бързеи, които бе открил екипът на Алана, след четири-пет часа.

С тях беше и професор Емил Бъмфорд. Трудно бе да се каже без бинокъл, който не можеха да използват, защото се страхуваха, че слънцето ще се отрази в лещите му, но професорът не изглеждаше зле. Обикаляше наоколо и търсеше също като останалите, и макар да се движеше бавно, не куцаше и явно не бе ранен. Нямаше и следа от представителя на министерството и сина му. Бяха му платили за предателството и вероятно си беше в Тунис.

Старият руски хеликоптер, който терористите използваха за база, не се виждаше. Вероятно беше надолу по реката и щеше да дойде при хората си, когато напреднеха достатъчно.

Линк потупа Ерик по крака — сигнал, да се оттеглят от хълма — и той се плъзна назад предпазливо, последван от Линда, Марк и Алана. Бившият тюлен остана на място още няколко минути, за да се увери, че никой долу не е забелязал движението.

Поведе ги на юг за двадесетина минути, после прецени, че вече е безопасно и може да не си шепнат.

— Какво мислиш? — попита Марк.

— Предполагам, че трябва да си зададем въпроса КБПХ?

Марк го изгледа объркано.

— Как би постъпил Христос?

— Не. Как би постъпил Хуан.

— Лесна работа — отговори Ерик. — Ще очисти лошите, ще намери гробницата и ще успее да си легне с бедуинска мадама.

Алана притисна ръка към устата си, за да сдържи смеха си.

— Сериозно — продължи Линк. — Вече знаем къде са лошите. Разполагаме само с няколко часа, преди да стигнат до бързеите. Вие, двамата гении, имате ли идея как да намерим гробницата?

— Трябва да видим бързеите, за да сме сигурни, но, да, имаме идеи.

Алана, която чуваше за плановете им за първи път, каза:

— Чакай малко. Аз съм виждала тези бързеи. Няма начин кораб да мине през тях. Прекалено са стръмни. А последният си е практически вертикална стена.

— Не вярваш достатъчно в науката — меко каза Ерик.

— Ето плана — заяви Линда. — Ще се опитаме да намерим гробницата. Линк, искам да останеш тук и да държиш тези типове под око. Обади ни се, когато им остава час до бързеите, за да можем да се покрием. Някакви въпроси? Нямаше въпроси.

Макар да бяха изминали сериозното разстояние от мястото, където бе кацнал хеликоптерът им, до хълма, взеха почти десетте километра до първите бързеи за добро време. Линда нареди на Алана да остане с мъжете, а самата тя отиде да проучи района. Марк и Ерик заеха позиция и заоглеждаха скалите с бинокли.

От тук, от високото място, което Алана и хората й не бяха изкачили, старото речно корито се виждаше ясно. След първия бързей имаше естествена вдлъбнатина по цялата ширина на реката, басейн, обграден от скали, които бяха устояли На хилядите години ерозия. Беше дълга почти тридесет метра, а в горната й част наклонът бе още по-стръмен. По протежението й вървеше иззидана от човешка ръка каменна стена. За разлика от речното корито, промито от буйните води, които някога бяха текли в него, дъното на вдлъбнатината бе осеяно с морени.

Алана видя и основите на друга древна стена, отдавна порутена. Взе бинокъла от Ерик и загледа морените, сякаш очакваше да се помръднат. Нищо не се промени, но все пак те й разказаха история за това, което се случваше по-навътре в планината.

— Базалт — каза тя и върна бинокъла на Ерик. — Стената е същата.

— Е, и?

— Това е първото различно от пясъчник в тая забравена от бога страна. Означава, че някъде наоколо е имало вулканична дейност.

— А това означава? — подтикна я Марк.

— Възможност за пещери.

— В това не се съмняваме.

— Но това е без значение — отбеляза тя разочаровано. — Ал Джама не би могъл да прекара кораба си през бързеите.

— Разглеждаш това място като геолог, а не като инженер — отбеляза Марк и се обърна към Ерик. — Къде според теб?

— И на двата бряга. Реката е прекалено широка само за един — отговори той и посочи един плосък ръб над коритото. — Там от едната страна и онази издатина шест метра нагоре от другата.

— Съгласен съм.

— За какво говорите? — попита Алана.

Досега хората от Корпорацията бяха за нея само бойци. Не знаеше какво да мисли за Ерик Стоун и Марк Мърфи. Приличаха на зубрачи, а не на наемници, и говореха на език, който само те двамата разбираха.

— Кранове — отговориха те едновременно. — Ще ти покажем — добави Ерик.

Тръгнаха надолу по издатината. Тя би останала над водата дори през най-пълноводните пролетни месеци. Беше на едно ниво с първата скала и бе достатъчно голяма, за да побере автобус. Двамата мъже заоглеждаха земята внимателно. Когато нещо привличаше погледа им, единият се навеждаше, за да почисти пясъка.

— Ето го — възкликна Марк тихо.

Просна се на земята и започна да почиства пясъка от широка тридесет сантиметра идеално кръгла дупка, пробита в скалата. Не напипа дъно дори когато легна по корем и пъхна ръката си до рамото.

— Какво е това? — попита Алана.

— Тук са издигали мачтата за крана — отговори Мърфи. — Вероятно огладен дънер. За него са закачали стрелата, която е стигала до половината на реката. Както виждаш от дупката, стрелата е била огромна и е можела да вдигне няколко тона. На отсрещния бряг е имало друга.

— Не загрявам. За какво са?

— С тяхна помощ са можели да спускат в реката камъни…

— Не камъни — бързо го поправи Ерик. — Говорихме за това. Биха използвали плетени кошове или платнени торби, напълнени с пясък.

— Добре де — изсумтя Марк малко раздразнено. Макар и по-възрастна с десетина години от него, Алана беше привлекателна жена, а единствената надежда на Мърф с жените бе да покаже интелекта си.

— Големи торби с пясък са били спускани по стената, която са построили под първия водопад, за да разделят канала. По този начин са можели да запушат потока от едната страна, но без да спират реката напълно. Прибирали „Сокол“ в шлюз и пускали контролирано количество вода. Издигали стената по-високо, за да напълнят шлюза повече, и от там можели да повдигнат кораба към втория шлюз, създаден от природата. Вероятно точно този естествен шлюз е вдъхновил инженера на дъртия Сюлейман.

— После повтаряли процеса — добави Ерик — и завличали „Сокол“ нагоре по реката.

— И се сетихте за всичко това, без въобще да видите мястото? — учуди се Алана.

В гласа й се долавяше уважение. Марк отвори уста, за да се похвали, но Ерик го изпревари и отговори искрено:

— Шлюзът е единственото обяснение за думите на Хенри Лафайет: „хитро приспособление“. А след като вече знаехме за него, проучихме сателитните снимки, за да потвърдим хипотезата си.

— Впечатлена съм — призна Алана. — И малко ядосана на себе си. Наблюдавах тая проклета купчина скали в продължение на часове, но не видях нищо.

Марк понечи да се похвали отново, но в този момент Линда Рос се приближи толкова тихо, че никой не я чу, докато не застана точно зад тях.

— Момчета, трябва да сте по-внимателни. Дори не се опитвах да пазя тишина. Какво открихте?

— Точно както подозирахме — отговори Марк и погледна приятеля си. — По време на тежка суша, когато реката намалявала съвсем, хората на Ал Джама превръщали бързеите в шлюзова система, за да скрият кораба си там, където никой не би си помислил да го търси.

— Значи пещерата е нагоре по течението?

— Трябва да е там.

— Да вървим тогава.

Линда се обади на Линк да му каже какво става и че може да загубят радиовръзка заради разстоянието и терена. Линк сигурно се намираше близо до терористите, защото не рискува да отговори. Само кликна два пъти, за да потвърди, че е чул съобщението.

Поеха на юг. Вървяха плътно до високия бряг, за да не се очертават на хоризонта и да се запазят от силния вятър. В този район на пустинята всеки би се почувствал незначителен. Небето бе надвиснало ниско, слънцето печеше безмилостно. Всички носеха достатъчно вода за един ден и жаждата не ги притесняваше, но трима от четиримата действаха с минимално количество сън и огромна умора, натрупана през последните няколко дни.

Членовете на Корпорацията гледаха на това като на задължение. Алана вървеше с тях, защото ако не го направеше, никога нямаше да се освободи от образа на безжизнените очи на Майк Дънкан, проснат в пустинята с кървава дупка в челото. Тя беше археолог и майка и мястото й бе колкото се може по-далеч оттук, но нямаше да може да живее в мир със себе си, ако не бе придружила групата. Решението не беше съвсем рационално, но никога не се бе чувствала толкова сигурна в нещо.

Животът й се диктуваше от правила, нарушени от хората, които бяха убили Майк и бяха отвлекли нея и Грег, и тя копнееше за отмъщение.

Три километра над бързеите речното корито рязко се промени. Пясъчните брегове отстъпиха на светлосиви скали, преди милиони години били част от соленоводен риф, а сега бяха варовик.

— Това трябва да е — каза Алана. — Варовикът е прочут с пещерите си.

Марк потупа Ерик по ръката и му посочи отсрещния бряг.

Свлачище бе сринало част от брега и бе изсипало тонове камъни в речното корито. Зад него брегът бе значително по-висок от навсякъде другаде.

— Бинго! — извика Стоун и плесна ръката на Мърф. — Речният вход на пещерата е бил взривен, а пещерата — запечатана. Зад тези боклуци са „Сокол“, гробницата на Сюлейман Ал Джама и вероятно Бижуто на Йерусалим.

Първоначалното вълнение от откриването на пещерата се стопи бързо.

— Няма начин да разчистим толкова боклуци без тежко оборудване и няколко седмици работа — въздъхна Алана.

— Още не схващаш, нали? — попита Марк.

— Какво имаш предвид?

— Задната врата — едновременно отговориха Ерик и Марк.

За десет минути прекосиха старото корито. Задната част на хълма гледаше към западната пустиня, където се виждаха многобройни дерета и клисури. Намериха входа на първата пещера секунди след като се разделиха на двойки и започнаха да търсят.

Ерик извади от джоба си малък халогенен фенер и влезе в процепа. Три метра навътре пещерата се завърташе на деветдесет градуса и свършваше с висока скална стена.

Линда и Алана намериха втора пещера, малко по-дълбока, но също задънена. Третата пещера бе по-малка от другите и принуди Ерик и Марк да пълзят на ръце и колене. От време на време можеха да се изправят и да вървят, но в следващия миг отново трябваше да се проснат на пода. Стоун маркираше разклоненията с тебешир.

— Какво мислиш? — попита Ерик след петнадесетина минути и посочи един изчегъртан в скалата надпис. Беше груб, направен с нож или шило, и явно на арабски.

— Ал Джама. Няма кой друг.

— И аз така мисля. Ще ни трябва обаче помощ в проучването на тунелите.

Мърфи опита да се обади на Линда, но толкова дълбоко под земята нямаше връзка.

— Чоп?

Марк изгуби и се зае с тежката задача да се изкатери на повърхността.

Ерик Стоун загаси фенера, за да пести батериите, но когато тъмнината се спусна неумолимо над него, бързо го светна. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои, затвори очи и пак го загаси.

Минаха дълги тридесет минути, преди останалите да допълзят през тунела.

Лъчът от фенера на Марк освети лицето на Ерик.

— Човече, пребледнял си като призрак — захили се Мърф.

— Никога не съм си падал по тесни пространства — призна Ерик. — Различно е, когато има светлина. Но на тъмно е гадно.

При нормални обстоятелства Марк би го подкачил, но сега каза само:

— Не се притеснявай, приятел.

Линда бързо изготви план за проучването на преплетените тунели и пещери. Когато стигнеха до разклонение, единият екип щеше да тръгва наляво, а другият надясно. Щяха да се срещат при разклонението след десет минути, независимо какво открият. Ако някоя възможност изглежда обещаваща, тръгват по нея.

Мина още час, докато проверят внимателно всички участъци. Изподраха коленете и дланите си в грубите камъни и всички имаха цицини.

Докато вървяха по дълга пътека с купчини разбити камъни по пода, Ерик насочи лъча на фенера си към тавана на три метра над главите им. Отначало си помисли, че стотиците висулки са сталактити, но после видя, че един от сталактитите е с панталон.

Ледена тръпка пробяга по гърба му и той ахна:

— Господи!

От тавана висяха десетки чифтове мумифицирани крака. От някои се виждаха само глезените, от други — целите крака до бедрата. Част от труп бе сякаш вградена в камъка, докато другата му половина висеше гротескно. Вратът бе изкривен под такъв ъгъл, че тилът бе скрит, а лицето на скелета им се хилеше зловещо.

Имаше и животински крака — камилски и конски. Сухият въздух бе забавил гниенето и от костите висеше кожа, крехка като пергамент, а дрехите не се бяха разпаднали.

Марк се вторачи в неравния под, наведе се и вдигна един кожен сандал, който почти се разпадна в ръката му.

— Какво им се е случило? — попита Линда. — Как са се разтопили в камъка?

Превъзмогнал първоначалния шок, Ерик разгледа тавана внимателно. За разлика от останалата част от пещерите тук таванът бе черен и лъскав под слоя прах.

— Запушете си ушите — нареди той и вдигна пушката си.

Изстрелът изтрещя оглушително. Куршумът отчупи парче от тавана. Ерик го взе, разгледа го и го подаде на Марк.

— Напълно втвърден — отбеляза той. — Когато пещерата под ямата се е сринала, са увиснали.

— Разбира се — потвърди Алана, като разгледа парчето.

— Малко помощ за невежите — каза Линда, която не разбираше нищо от геология.

— Над нас е дъното на катранена яма — обясни Ерик. — Също като Ла Бреа в Лос Анджелис, но по-малка и очевидно латентна.

— Всъщност е асфалтов пясък — поправи го Алана.

— През летните месеци топлината го е размеквала достатъчно, за да хване животните в капан. Предполагам, че хората са били хвърляни вътре нарочно. После, в някой момент през последните двеста години, дъното на ямата се сринало — от това са боклуците на пода — и е разкрило жертвите на дъното й.

— Свети Джулиан Пърлмутър ми каза нещо няколко дни след първата ни среща — внезапно се сети Алана. — Натъкнал се на допълнителна информация.

Местна легенда за гробницата на Ал Джама твърди, че той е погребан под „черното, което гори“. Точно затова ни караха да копаем в старата въглищна мина. Терористите смятаха, че черното са въглища, но е ставало дума за това.

Ерик взе втвърденото парченце катран и поднесе към него пламъка на запалката си. След секунди парченцето се запали и той го пусна на земята. Четиримата го загледаха как гори.

Линда се размърда.

— Според мен явно наближаваме.

Но следващият час проучвания не разкри скритата гробница.

При поредното разклонение Ерик и Марк се отделиха от жените. Стигнаха до задънения край на права и лека отсечка от тунела дълбоко под едновремешното ниво на водата в реката. Ерик поспря да отпие от манерката си, преди да се върнат към мястото на срещата. Краят на тунела се издигаше в идеално гладка рампа, която се срещаше с тавана. Нещо го заинтересува и той се изкатери догоре.

Вместо солидна скала видя назъбена линия, процеп, широк само милиметри, който минаваше по цялата ширина на тунела. Ерик извади запалката си и извика:

— Загаси фенера.

— Какво? Защо?

— Просто го изгаси.

Изгаси и своето фенерче, щракна запалката и поднесе пламъчето до процепа. То се залюля и го убеди, че от другата страна на рампата има открито пространство, през което нахлуваше лек ветрец. Ерик светна фенера си и огледа всеки квадратен сантиметър от рампата. Беше идеално свършена работа. Процепите покрай стените бяха почти невидими.

— Това е изработено от човешка ръка — заяви той. — Мисля, че е нещо като гигантска люлка. Помогни ми.

Застанаха наведени в края на рампата и опряха гърбове в тавана.

— На три — каза Ерик. — Едно… две… три! Наблегнаха с всички сили. Отначало не се случи нищо. После, почти незабележимо, подът под тях леко поддаде, но когато се отпуснаха, се върна на мястото си.

— Дай пак. По-силно.

Вторият им опит бутна каменния лост около два сантиметра надолу, достатъчно да даде възможност на Ерик да види от другата страна голяма зала. Той натика запалката си в процепа, преди да се отдръпнат, но камъкът бе прекалено тежък и просто я размаза.

— Добра идея все пак. Мисля, че четиримата ще успеем. Има достатъчно място да застанем един до друг.

Намериха Линда и Алана след няколко минути. Седяха облегнати на стената и ядяха протеинови бисквити.

— Не искам да се повтарям — каза Линда е пълна уста, — но се натъкнахме на поредния задънен край.

— Ние с Ерик открихме нещо.

Четиримата се подредиха един до друг на върха на рампата и притиснаха рамене в тавана.

— Давайте — нареди Линда.

Комбинираната им сила накара камъка да се отрие в камък и наклонът започна да се изправя. Малкият процеп се превърна във вход към друга пещера, частично облицована с тухли. Натиснаха по-силно и рампата се изравни.

— Знаете, че след като влезем, няма връщане назад — изсумтя Линда.

— Знам де — отговори Марк. — Бутай сега.

Каменната платформа се спусна надолу. Всички застанаха на ръба й с треперещи мускули. Намираха се на двадесетина сантиметра над покрития с пясък под. Линда прецени, че имат достатъчно място, и изкомандва:

— Готови? Скачай!

Скочиха от рампата и се търколиха на пода. Зад тях каменният лост се намести с тътен. Под него остана малко празно пространство, като ниша под стълбище. Видяха, че опорната точка е дълъг дебел дънер, поставен на каменни блокчета. В празнината, където камъкът се срещаше с пода, имаше друго малко дървено устройство с неизвестно предназначение.

Веднага щом ехото замря, чуха нов шум, дълбок съскащ звук, който идваше някъде отгоре. Ерик насочи лъча на фенера си към тавана в мига, когато от десетки изработени от човешка ръка дупки започна да се изсипва пясък.

— Айде стига бе! — изсумтя Марк.

Дървеното устройство бе лостът на капан, който се бе активирал, когато рампата се бе върнала в първоначалното си положение.

Осветиха тясното помещение. Три от стените бяха от естествен камък, част от варовиковата пещера. В едната имаше ниша за лоста. Четвъртата беше иззидана от тухли и хоросан. Нямаше никакви дупки или отвори, никакви лостове или механизми.

На пода вече се бе натрупал половин метър пясък. Линда извади ножа си, зачегърта хоросана и успя да измъкне една тухла. Зад нея видя други. Стената можеше да е дебела цял метър.

— Ще трябва да се опитаме да помръднем лоста изотдолу — каза тя и разтърси глава като куче, за да отърси пясъка от косата си.

Над нишата имаше три дупки и тя вече бе наполовина пълна с пясък. Ерик възрази:

— Пясъкът ще ни затрупа, преди да успеем да го вдигнем.

— Хванати сме в капан — прошепна Алана паникьосано. — Какво ще правим?

Стоуни погледна Мърф. За първи път никой от двамата нямаше отговор.