Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (24)

23.

Куршуми обсипаха земята около старата жена и Кабрило пъхна нов пълнител в автомата. В този момент натъпканите във вагона стотина души нямаха значение за него. Само старицата.

Той изскочи от укритието си и изпрати зашеметяващ откос, който смълча оръжието на терориста. Старицата бе замръзнала на мястото си. Като сърна пред фарове, помисли Хуан. Е, доста грохнала сърна.

Кабрило се приближи до нея, наведе се и я метна на рамо. Жената беше поне осемдесет кила въпреки гладуването, а сигурно бе тежала над сто, преди да я затворят. Хуан се олюля под тежестта й. Жената изпищя стреснато, но не почна да се бори с него. Той се втурна към сградата, леко извърнат назад, стиснал автомата в ръка.

Старицата изпищя пак и Хуан се обърна. Отнякъде се бе появил пазач и тичаше към тях. Беше въоръжен само с тояга, но автоматът на Кабрило бе насочен в другата посока. Докато Хуан се завърташе, жената използва инерцията и халоса пазача с мощно кроше.

Терористът се олюля, после се изправи и замахна, но в същия миг куршумът на Линк го просна на земята.

— Госпожо — промърмори Хуан на арабски, — имаш дясно кроше като Мохамед Али.

— Винаги съм смятала, че Джордж Форман има по-добър удар — отговори тя.

Хуан се разсмя и едва не я изпусна. Метна я във вагона, кимна на Линда да затвори вратата и извика по радиото:

— Мърф, готов ли си?

Тракането на приближаващия хеликоптер се усилваше с всяка секунда.

— Готов съм.

— Линк, приготви се. Действаме след тридесет секунди.

На път към мястото си в пикапа Марк простреля десните гуми. Линда вече бе настанила Фодл отзад, а Грег Чафи се бе подал през капака.

Хуан се метна на шофьорското място. Пред тях се издигаше дизелов локомотив, огромна машина, способна да тегли многобройни вагони с руда из планината. Кабрило не се тревожеше, че локомотивът може да ги последва, тъй като двигателите му бяха студени и щеше да е нужно поне половин час да ги загреят.

Макс Ханли бе проектирал Прасето с трансмисия за двадесет и четири скорости. Хуан избра най-ниската от четирите задни, натисна газта и двигателят изрева. Вагонът зад тях тежеше девет тона според избелелия надпис на стената му и бе натъпкан с пет тона затворници. Хуан нямаше представа дали ще успее да го помръдне.

Прасето потръпна, колелата му се плъзнаха по релсите.

Хуан натисна червеното копче на пода. Азотен окис от вградената система се вля в цилиндрите, охлади ги и подпомогна запалването.

Прасето започна да бута вагона по релсите, скоростта им се увеличаваше слабо с всеки метър. Дигиталният скоростомер на таблото показваше два километра в час и бе стигнал до четири, когато влакът мина под старата рампа, където Линк бе направил снайперското си гнездо.

След като председателят му нареди да се приготви, Линк се спусна по конвейерната лента и застана над един въглищен улей. Предницата на вагона мина под него и той ловко скочи върху нея. Бе проектирана за ниски открити вагони, а не за високия грозен сандък, в който бяха натъпкали затворниците, и тъкмо когато Линк реши да се надигне, забеляза острия като бръснач ръб на следващия улей, готов да му отреже главата.

Просна се по корем, изчака търпеливо всички улеи да свършат, пое си дъх и се обади по радиото:

— Тук съм.

— Чудесно — отговори Хуан. — Ти имаш повече опит от мен зад волана на Прасето. Довлечи си задника да го караш.

През първите един-два километра теренът беше равен и Прасето ускоряваше гладко, така че Хуан включи круиз контрола и се надигна от мястото си. Влезе в задната товарна част и натъпка няколко пълнителя за автомата в джоба си.

— Как се справяте? — попита Алана и Фодл, без да погледне към тях.

— Ти ми вдъхна надежда за първи път от половин година — отговори либиецът. — Никога не съм се чувствал по-добре.

— Алана? — попита Хуан, след като закачи на кръста си двоен кобур.

— Още не съм направила нищо, за да си заслужа ботушите.

— Напротив, направи страшно много.

— Кой кара влака? — попита Линк.

— Първият завой е чак след километър. Ако изпълним плана, ще успеем да се справим. О, по дяволите — изсумтя той, понеже внезапно си спомни нещо. Пъхна глава в кабината на пикапа и продължи: — Марк, вагонът тежи девет тона. Сложи още пет за хората в него. Реши задачата.

— Имам нужда от размерите.

— Отгатни ги.

Марк го изгледа учудено.

— Да отгатна? Шегуваш ли се?

— Не.

— Реши задачата — изсумтя Марк. — Отгатни. Мамка му!

Хуан се изкатери на покрива на Прасето. Прецени, че се движат с около двадесет и пет километра в час и продължаваха да ускоряват. „Засега добре“, помисли си, като погледна нагоре и не видя хеликоптера.

Тъкмо се канеше да скочи на покрива на вагона, когато Грег Чафи откри огън. Хуан се обърна и видя пикап в камуфлажни цветове, носеше се към тях. Първите терористи от тренировъчния лагер. Бяха десетина. Стояха в каросерията, стиснали оръжията си.

Пътят, по който се движеха, минаваше успоредно и малко над релсите. Чафи бе реагирал бързо с картечницата — стреляше по гумите и след миг предната избухна.

Джантата се заби в мекия чакъл, пикапът се люшна опасно и арабите в каросерията се развикаха. Пикапът се преобърна и се плъзна по склона. Парчета метал и хора се изсипаха в облак прах.

Втори пикап се появи още преди първият да спре, но шофьорът му извади късмет — Грег Чафи бе изстрелял и последните куршуми и стоеше безпомощно, докато Линда му показваше как да смени пълнителя. Пикапът профуча надолу по хълма и се скри зад локомотива. Терористите откриха огън и няколко куршума изсвистяха достатъчно наблизо, за да накарат Грег и Линда да се скрият.

Кабрило бе загубил ценни секунди да наблюдава спектакъла и сега се надигна разгневено. Покривът на вагона бе на около метър над главата му и той трябваше да се затича, за да се метне върху него. Разстоянието не беше достатъчно и той удари гърдите си в ръба. Напъна сили, изкатери се и погледна напред. Първият завой бе на половин километър и бяха ускорили до тридесет и пет километра в час.

От картата, която Ерик му бе изпратил от „Орегон“, знаеше, че завоят е дълъг, а после започва рязко спускане. Ако продължаваха да ускоряват, щяха да изгубят контрол върху вагона.

Отиде до предницата на вагона, където ръждясало метално колело контролираше механичните, спирачки. В дните преди Джордж Уестингхаус да изобрети пневматичната спирачна система, екипи от спирачи бяха пътували с всеки влак и бяха въртели колела като това, за да го спрат. Хуан се надяваше, че колелото не е прекалено ръждясало и че спирачките все още работят.

Натисна с всички сили и изруга, понеже колелото се завъртя леко и той си помисли, че не е свързано с нищо. Но после чу скърцането на метал върху метал — старите спирачки заработиха. Зарадван от късмета си, той завъртя колелото още малко и радостта му се смени с неприятна изненада. Добавеното налягане трябваше да затегне спирачките, но това не се случи.

Прасето избута вагона в завоя и Хуан видя вдясно друга долина и — сякаш за да му напомнят за опасното им положение — редица вагони на дъното й: лежаха като изхвърлени играчки. А парният локомотив пред тях вероятно бе притежавал пет пъти повече конски сили от Прасето.

— Линк? — обади се той по радиото.

— Да?

— Каква е скоростта ни?

— Четиридесет километра в час.

— Добре, не ускорявай повече. Спирачките на вагона почти не работят.

— Много ли е зле?

— Не е добре.

Към предницата на вагона бяха заварени метални стъпала и Кабрило се спусна по тях до лоста, който свързваше колелото горе с вала, задействащ спирачките. Хуан се хвана за една скоба, увисна и надникна под вагона. Между вала и лоста бе заклещен камък. Когато бе завъртял колелото, камъкът бе разместил зъбците на вала и затова колелото се въртеше, без да задейства спирачките. Кабрило се протегна надолу. Пръстите му потънаха в смазката около вала, но колкото и да се мъчеше, не успяваше да хване камъка.

— Мамка ти! — изсумтя той и извади единия пистолет.

Погледна напред и изпсува още по-ядосано. На релсите бе паднал метален варел — или пък бе оставен нарочно. Хуан се носеше към него с четиридесет километра в час и нямаше нито време, нито достатъчно опора, за да се изкатери по вагона. Увиснал с главата надолу, той се прицели във варела и откри огън. Куршумите пробиха тънката ламарина, но не помръднаха варела. Още три метра и лицето му щеше да се размаже в него… най-после един от куршумите запрати варела настрани.

Хуан се завъртя и изстреля последния откос по вала. Камъкът се откачи и падна.

— А така! — изрева Хуан.

— Повтори, председателю — каза Линк.

— Нищо. Мисля, че поправих спирачките — отвърна Хуан, извъртя се и се протегна към стълбата. — Каква е скоростта?

— Петдесет и един. Използвам спирачките на Прасето, пищят адски свирепо.

— Няма проблеми. Нали затова дадохме на заден. Мини на първа и започни да намаляваш, използвай двигателя. Аз ще се заема със спирачките на вагона и ще се оправим.

Качи се на покрива. На завоя се бяха спуснали доста по-ниско. Над тях склонът бе гол, а успоредно и малко по-високо от релсите минаваше път. Изобщо нямаше да му обърне внимание, ако не беше сиво-кафявият пикап, който изскочи иззад завоя и полетя покрай вагона.

Мъж с кефия на главата стоеше изправен в каросерията. Кабрило бе оставил автомата си на покрива на вагона, когато слезе да оправи спирачките. Сега се хвърли към него в мига, когато фанатикът скочи от фучащия пикап.

Пръстите му докоснаха дулото на автомата, но в същия миг арабинът се изпързаля по покрива, достатъчно близо, за да изрита оръжието настрани. Въодушевен от прилива на адреналин, терористът изрева боен вик и ритна Хуан в лицето.

Светът пред очите на Кабрило потъмня, после бавно започна да идва на фокус. Хуан още не бе осъзнал какво става, когато арабинът смъкна калашника от гърба си и се прицели в него. Хуан го изрита в краката. Куршумите пробиха четири дупки до главата на Кабрило и във вагона някой изпищя от болка.

Побеснял от ярост, Кабрило се протегна и сграбчи оръжието. Дръпна го надолу, а терористът отстъпи назад и така неволно му помогна да се изправи. Хуан стовари две бързи крошета в лицето му. Арабинът бе твърдо решен да запази оръжието си и въобще не се защити. Хуан го халоса още два пъти и видя над рамото му други двама терористи, които се готвеха да скочат на влака.

Заби лакът в корема на противника си, притисна се в него и го завъртя заедно със себе си. Сграбчи дясната ръка на либиеца и натисна спусъка на автомата, който сега бе насочен към пикапа. Куршумите уцелиха първия терорист в мига, когато се канеше да скочи. Той падна от пикапа и изчезна под задните гуми.

Вторият полетя като птица и стъпи на покрива на вагона с гъвкавостта на котка.

Кабрило продължи да върти арабина, а когато го пусна, той се олюля и падна от вагона. Кефията му полетя след него като пеперуда.

Хуан хвърли празния си пистолет по новия си враг и го нападна, преди той да успее да насочи автомата си. Удари го ниско, после го вдигна и го тръшна на покрива по гръб, като го затисна с цялата си тежест. Онзи изпъшка и омекна. Дори гръбнакът му да не бе счупен, поне бе извън строя.

Освен ако Линда и Линк не бяха забелязали първия терорист, който се метна на покрива, не бяха под подходящ ъгъл да видят какво става зад тях, а тъй като радиото на Хуан се бе откачило, той не можеше да ги предупреди. Прасето полагаше всички възможни усилия да забави влака, но без спирачките на вагона продължаваха да ускоряват. Хуан предположи, че вече се движат с шестдесет километра в час. Наклонът все още не беше прекалено стръмен, но той се страхуваше, че няма да могат да намалят, когато стигнат до първия остър завой.

Още трима терористи скочиха към вагона. Двама успяха. Третият се удари в стената и вкопчи пръсти в ръба на покрива, за да не падне.

Първият арабин се хвърли върху Хуан, изрита го в бъбреците, клекна, удари го още два пъти и след секунда Хуан усети как издърпва втория му пистолет от кобура. Кабрило се дръпна рязко в мига, когато мъжът стреля в гърба му. Куршумът забърса ризата му и се заби в гърлото на втория терорист. От раната бликна тъмночервена кръв.

Видът на умиращия арабин може и да разсея другаря му, но не впечатли Хуан. Той издърпа пистолета си от ръката на врага и заби два куршума в сърцето му.

Двата трупа паднаха от покрива едновременно.

— Хуан? Хуан? Обади се!

Той нагласи слушалките и микрофона.

— Да?

— Спирачките! — извика Линк. — Веднага!

Хуан погледна напред. Излизаха от завоя, а до следващи оставаха не повече от сто метра. Той се втурна към колелото и бе почти там, когато терористът, който трябваше да е със счупен гръбнак, протегна ръка и го спъна. Кабрило се просна На покрива, а арабинът се хвърли върху него и започна да го налага. Ударите не бяха силни, но Хуан трябваше да се защитава, а влакът се носеше стремглаво към завоя…

Разполагаше само с няколко секунди. Сгъна крака към гърдите си, заби ги в гърдите на арабина и го прехвърли през главата си. Терористът падна по гръб. Хуан се завъртя и заби дясната си ръка в гърлото му. Изхрущяването на кости и хрущяли прозвуча зловещо.

Хуан сграбчи колелото и го завъртя с всичка сила. Фучаха с почти седемдесет километра към завой, който трябваше да вземат с четиридесет. Спирачките изпищяха и по релсите проблеснаха искри. Прекалено късно.

Центробежната сила пренесе тежестта на вагона върху вътрешните колела, а външните започнаха да губят контакт с релсите. Хуан завъртя спирачното колело докрай. Зад него двигателят на Прасето ръмжеше от притока на азотния окис, който Линк бе вкарал в цилиндрите. Външните колела на вагона подскачаха и се спускаха, уравновесяваха се със сантиметри при всяко подрусване. Искаше му се да може да поговори с мъжете и жените във вагона. Разпределянето на тежестта им щеше да помогне.

Вдъхновение, родено от отчаянието, го накара да грабне един от калашниците на терористите и да пристъпи до ръба на вагона. Долината под него изглеждаше безкрайна. Той се прицели в долния край на стената на вагона и изпразни пълнителя. Куршумите удряха стоманената рамка и рикошираха, но трясъкът им бе достатъчен да уплаши затворниците и да ги принуди да се скупчат в другия край на вагона над подскачащите колела.

Тежестта им върна вагона на релсите.

Излязоха от завоя и се понесоха напред. Хуан поклати глава и тъкмо се канеше да седне да си почине, когато паникьосаният глас на Марк отекна в ушите му:

— Освободи спирачката! Бързо!

Кабрило завъртя колелото и погледна назад. Пътят вече не се виждаше и пикапът с летящите терористи не бе заплаха за момента, но зад вагона фучеше друг пикап, модифициран да върви по релси. Необременен от тринадесет тона вагон и хора, той се носеше към тях с шеметна скорост. Хуан видя въоръжените с гранатомети терористи, които изгаряха от нетърпение да се впуснат в бой.

Предното стъкло на Прасето бе толкова лошо напукано, че нямаше да издържи и куршуми, та какво оставаше за гранати.

Линк ускори с надеждата, че мощността на пикапа и ускорението на вагона ще им осигурят поне малко време. Докато фучаха из завоите, терористите нямаше да стрелят.

— Кога е следващият остър завой? — попита Хуан.

— След три километра.

— Ракети?

— Само една.

— Пази я. Имам идея.

Той се втурна напред и скочи на покрива на Прасето. Линда бе сменила Грег Чафи на картечницата и човекът на ЦРУ седеше в товарната част заедно с Алана и Фодл. Изглеждаше изтощен.

— Инструкторите в ЦРУ ще се гордеят с теб, особено… — Хуан спомена името на един легендарен инструктор, име, познато само на хора, които са минали през обучението.

Чафи се ококори.

— И ти ли?

— А, пенсионер съм.

Хуан бързо разви пантите от един от вградените шкафове и свали вратата. Беше един квадратен метър и тежеше поне тридесет килограма. Той я измъкна през люка с помощта на Линда и се изкатери горе. Надяваше се да извади късмет.

Пикапът беше на половин километър от тях, но напредваше бързо. Някой в него забеляза Кабрило и стреля с калашника си. Хуан вдигна металната врата и я използва като щит. Куршумите рикошираха от нея.

Прасето зави и преследвачите им изчезнаха от поглед. Хуан пусна металната врата на релсите. За момент тя се плъзна, после се завъртя и спря.

След тридесет секунди пикапът се показа иззад завоя. Движеше се с поне осемдесет километра в час. Този път Прасето бе прекалено привлекателна мишена за терористите с гранатометите и те се подготвиха за стрелба.