Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (32)

31.

Тарик Асад благодари на приятеля си и слезе от хеликоптера. Затвори вратата и махна с ръка за довиждане. Малкият хеликоптер се вдигна във вихрушка от прах и пясък.

Веднага щом хеликоптерът излетя, Асад тръгна към командира на екипа. Силният гняв, който изпитваше след полицейското нападение в Триполи, се смени с бурна радост. Той прегърна водача на терористите и го целуна по двете бузи.

— Али, това е велик ден!

Беше се обадил по радиото, за да предупреди, че пристига, и сега с удоволствие видя, че заповедите му са изпълнени. Мъжете чакаха до товарната рампа на руския Ми-8. Асад им махна и те му отговориха с жизнерадостни викове. Затворникът им беше вързан за една от пейките, а в устата му беше натъпкан парцал.

Али забеляза погледа на Асад.

— Ако не му запушим устата, пищи като жена. Ако не беше експерт по историята на Сюлейман Ал Джама, щях да му пръсна проклетия череп и да приключа с него.

— Как забележително се обърнаха нещата — каза Асад. — Преди няколко часа бягах от полицията, а сега ще открием изгубената гробница.

— Разкажи ми отново как я намери — подкани го Али. Тръгнаха към хеликоптера, чиято перка се завъртя в нагорещения въздух.

— Накарах пилота да мине на юг, когато прекосихме границата с Тунис. Спуснахме се към старото речно корито и забелязах район, където изглеждаше, че част от брега е била взривена. Ако знаех за бързеите по-надолу, нямаше да му обърна внимание, защото кораб със сигурност не би могъл да мине през тях. Но не знаех, така че накарах пилота да кацне, за да огледам.

— Кога беше това?

— Секунди преди да ти звънна. Може би преди около половин час. Когато кацнахме, видях следи. Скорошни. От четирима души. Две бяха женски или на дребни мъже, но мисля, че едната жена е американската археоложка, която работеше с нашия приятел ей там. — Той посочи Бъмфорд.

Заради воя на турбините трябваше да вика.

— Отпечатъците изчезваха в пещера зад хълма. Те трябва да са още вътре. Пипнахме ги, Али. Американците, които се опитаха да съсипят плана ни. А и открихме гробницата на Сюлейман.

 

 

Хуан взе чашата от подноса.

— Как се чувствате, капитане? — попита официално Морис, главният стюард на „Орегон“.

— Мисля, че изразът е: „Яздиха го здраво и го прибраха мокър от пот“ — отговори Хуан и отпи от силното кафе.

— Вярвам, че в случая става дума за коне. Мърляви създания, добри само за фабриките за лепило и залозите в Аскот.

Кабрило се засмя.

— Доктор Хъксли ми би инжекция и сега кракът ми е добре, а шепата хапчета, които изгълтах, вече вършат работа. Като цяло не съм зле.

Единствената тайна за болката си, която Хуан никога не бе споделил с друг, освен с Джулия, бе, че я изпитваше непрестанно. Лекарите я наричаха „фантомна“, но за него си беше достатъчно истинска. Липсващият му крак, откъснат при престрелката с китайски боен кораб преди години, го болеше всяка минута от всеки ден. В добрите дни само болеше. Понякога обаче болката бе толкова силна, че му се налагаше да използва цялото си самообладание, за да не я покаже.

Затова неудобството на мястото, откъдето бе извадил проследяващия си чип, можеше да бъде пренебрегнато. Не ставаше дума за смелост, а просто за практика.

Около тях оперативният център жужеше от оживена дейност. Макс Ханли и двама техници подменяха дефектен монитор. Дежурният оръжеен офицер говореше с екипите из целия кораб, за да се увери, че всички оръжия са в изправност и готови за действие. Кормчията поддържаше стабилен курс извън териториалните води на Либия.

Корабът и екипажът бяха готови, но за момента Кабрило ги остави на мира.

Все още не бяха получили списъка с либийските кораби, на които можеше да кацне хеликоптер, затова нямаше какво друго да правят, освен да чакат.

Хуан мразеше чакането. Особено когато хората му бяха на мисия. Струваше му се, че преживява абсолютно всичко, през което минават те.

— Обаждане — извика радиооператорът.

Хуан натисна бутона на стола си и от скритите колони се чу задъхано дишане.

— Избрал си страхотен момент за секси обаждане — каза Хуан на непознатия.

— Шефе, Линк съм — избъбри бившият тюлен. — Имаме си неприятности.

— Какво става?

— Можеш да забравиш за теорията си, че Али Гами е Ал Джама — задъхано продължи Линк, който очевидно тичаше. — Нашият стар приятел, Тарик Асад, пристигна преди малко. Разцелува се по арабски с водача на терористите и после потеглиха на юг с хеликоптера. Той е Ал Джама, Хуан. Опитах се да предупредя Линда, но те са все още под земята. Сега тичам към тях, но ми остават още около осем километра.

— Да, ето го и потвърждението — каза Хуан, надигна се раздразнено от стола и закрачи нервно. — Преди няколко часа започнахме да изпитваме подозрения, тъй като Хали Касим не се обаждаше, а чипът му за проследяване показваше, че от известно време не е помръднал. Изпратих Еди да го намери. Хали е прострелян от упор, а последният човек с него е бил Тарик Асад.

— Господи! Хали добре ли е?

— Още не знаем. Еди каза, че положението било лошо. Успял само да го стабилизира и повикал линейка. Проследил я до болницата, но не може да се втурне вътре и да настоява за отговори.

Факсът на комуникационния център избръмча.

— Щом Асад се понесе с такава скорост на юг — продължи Линк, — сигурно е видял нещо, което му е харесало, в района, където са нашите хора.

— Мога да ви изпратя подкрепление с хеликоптера, но ще са нужни два-три часа — каза Хуан, макар да знаеше, че всичко ще приключи много преди хеликоптерът да пристигне.

Офицерът по комуникациите му подаде факса и Кабрило го погледна. Беше докладът за либийския флот, който очакваше от часове.

— Не. Ще се оправя — отвърна Линк. — Минавам километър и половина за осем минути, така че ще имам нещичко в резервоара, когато стигна там. Дузина тъпаци в пещера, когато изненадата е на моя страна, няма да са проблем.

Хуан почти не му обърна внимание. Отиде до навигационния компютър и натрака координатите, за да види позицията и скорошните движения на корабите.

Един незабавно привлече вниманието му. Инстинктът му изкрещя, че са го намерили. Корабът се намираше достатъчно близо до лагера на терористите, за да изпратят хеликоптер от него, а и докато останалите се движеха към Триполи за военния парад преди мирната конференция, този се мотаеше близо до границата с Тунис.

— Линк, обади ми се пак, когато стигнеш до пещерата. Сега имам друга работа.

— Разбрано, шефе.

— Курс към този кораб — заповяда Хуан и посочи проблясващата на екрана светлинка.

Резкият му глас накара хората около него да спрат работа и да го погледнат. Вълна от енергия и нетърпеливо очакване заля оперативния център.

— Курсът зададен, шефе.

— Какво е очакваното време на пристигане при възможно най-добра скорост?

— Малко над три часа.

— Добре, давай.

Добре познатата на екипажа аларма зави. Когато корабът се движеше с максимална скорост, плаването не беше гладко и всеки незакачен предмет от чиниите в кухнята до кутиите с грим в Работилницата за вълшебства на Кевин Никсън трябваше да бъде обезопасен.

Революционните двигатели на „Орегон“ заработиха.

Кабрило се върна на мястото си и изиска спецификациите на либийския кораб. Беше модифицирана руска фрегата, закупена през 1999 година, и тежеше хиляда и четиристотин тона. Дължината й беше две трети от тази на „Орегон“ — сто и десет метра, а корабът на Корпорацията бе много по-добре въоръжен. Но все пак фрегатата „Халидж Сурт“ имаше четири оръдия, установки за изстрелване на ракети и противосамолетни оръдия. Освен това „Халидж Сурт“, или „Залив Сидра“, можеше да изстрелва торпеда от палубни стойки и да разполага мини от кърмата си.

Хуан огледа снимката на кораба. Имаше смъртоносен вид — с висок нос и радиомачта, отрупана с антени. Големите оръдия бяха прибрани по двойки в бронирани куполи, а зад оръдието на носа бяха установките за изстрелване на противокорабни ракети.

Кабрило не се съмняваше, че може да победи фрегатата в битка. Ракетите на „Орегон“ имаха два пъти по-голям обсег от тези на „Сидра“, но целта му не бе да взриви либийския кораб. Трябваше да се качи на борда му, да спаси Фиона Катамора, ако подозрението му беше вярно, и да я отведе в безопасност.

— Това ли е фрегатата? — попита Макс, като застана до Хуан и посочи монитора.

— Да. Какво мислиш?

— Като съдя по радарните им спецификации, ще видят приближаването на хеликоптер от петдесет мили. А и са доста добре въоръжени.

— Което означава, че трябва да се приближим до фрегатата и да действаме старомодно.

— Искаш да кажеш да я вземем на абордаж?

— Няма да е лесно да се доближим и нещо ще трябва да разсее вниманието на либийците, но, да, точно това имам предвид.

За момент Макс замълча. С усъвършенстването на ракетите морските битки се бяха променили драстично. Големите военни кораби вече не се стреляха с оръдия. Често противниците се намираха на стотици километри един от друг. Мощността на ракетите обезсмисляше дебелите плочи от защитна стомана, така че модерните флоти рядко си даваха труда да ги монтират.

„Орегон“ имаше вградена защита, но не и срещу оръдията на „Сидра“, да не говорим за ракетите. А идеята на Хуан бе да се приближат до либийската фрегата и да изпратят екип за абордаж, под огъня на оръдията и ракетите.

— Кога за последен път е имало подобен морски дуел? — попита Ханли най-после.

— Девети март, 1862 година, Хамптън Роудс, Вирджиния.

— „Монитор“ и „Меримак“? — попита Макс и Хуан кимна. — Битката завършила наравно. Ние нямаме тази възможност. А и осъзнаваш ли, че освен ако не потопим кораба, след като си приберем Катамора, ще си имаме неприятности? Може и да извадим късмет да се промъкнем на кораба, но не мисля, че либийците ще ни оставят да отплаваме спокойно.

— Вече помислих по въпроса.

— Имаш ли идея?

— Не — небрежно отвърна Хуан. — Но помислих.

— А как ще ги разсеем? Някакви идеи?

— Нямам. Но след като ще нападнем под прикритието на тъмнината, разполагаме с времето до здрачаване да измислим план. Има още нещо обаче…

— Какво?

— Кораб с размерите на „Сидра“ ще има нужда от двадесет минути, за да потъне, независимо как изпълним задачата. А това е повече от достатъчно време да направят ракетна клизма на „Орегон“.

Макс страдалчески извъртя очи към тавана.

— О, просто си пълен с приятни новини, нали?

— Ще ти споделя още една. Преди да нападнем „Сидра“, ще натоварим новите ни либийски приятели в спасителни лодки. Не искам да са на борда, когато започне битката. Така че, ако нещо се обърка, няма как да се измъкнем от „Орегон“.

— Защо въобще отговорих на телефонното ти обаждане преди години? — театрално извика Макс.

— Председателю — прекъсна ги свързочникът. — Ново обаждане.

— Линк?

— Не, сър. Лангстън Овърхолт.

— Благодаря. — Хуан си сложи слушалките. — Да, Ланг?

— Как си?

— Добре. Изморен съм, но съм добре.

— А гостите ти?

— Благодарни и гладни. Унищожиха половината ни запаси за един ден.

— Обаждам се, за да чуя какво става с вас и да ти съобщя някои новини.

— Тарик Асад тъкмо се появи близо до мястото, където хората ми издирват гробницата на Сюлейман Ал Джама.

— Човекът, за когото правителството на Кадафи твърди, че е Ал Джама?

— Изглежда, са били прави, а ние му помогнахме да избяга и почти изгубихме един от хората си заради него.

— Кого?

— Хали Касим, главният офицер по комуникациите. Прострелян е в гърдите. Еди Сенг го е пратил в болница, но още нямаме представа какво е състоянието му.

— Ще поговоря с посланик Муун и ще го помоля да провери.

— Това ще е чудесно, благодаря ти.

— Това изчиства ли подозренията от министър Гами?

— Ни най-малко. Терористите може да са свалили самолета на Катамора без правителствена помощ, но после имаше официално покриване на случая. Ако хората на Ал Джама са проникнали дълбоко в правителството, както предполагаме, тогава са получили ранно предупреждение да заличат следите си.

— Или пък Гами е високопоставен в организацията на Ал Джама и е наредил унищожаването на самолетните останки преди официалното им откриване.

— Точно така. И да не забравяме, че смененият от Гами министър, както и повечето му служители, са били арестувани и затворени. Заповедта може да е дошла от Гами или пък самият Кадафи да е наредил чистката.

— Ама че свинщина — въздъхна ветеранът от ЦРУ. — Въпреки предупрежденията ни вицепрезидентът настоява довечера да отиде на приема в дома на Гами.

— Лоша идея — рязко каза Хуан.

— Съгласен съм, но не мога да направя нищо по въпроса. Тайните служби са уведомени, че е възможно нападение, но вицепрезидентът е категоричен, че ще присъства на приема.

— Този тип е кретен.

— Отново съм съгласен с теб, но това не променя фактите. Положителното е, че къщата на Гами е изолирана, а охранителите са същите хора, които ще пазят мирната конференция утре. Всички са били грижливо проверени. Дори ако Гами е свързан с терористите, мисля, че вечерята може да мине без проблеми.

— Така ли? Защо?

— Ти би ли наредил масирано нападение срещу собствения си дом? Особено когато същите хора ще се съберат отново на следващия ден, при това наблюдавани от световната преса. Не забравяй какво стана, когато предадоха убийството на Ануар Садат. Ако ще има нападение…

— Не „ако“, Ланг — прекъсна го Хуан.

— Ако ще има нападение — настоя Овърхолт, — то ще е утре или в следващите дни на конференцията.

— Това не ми харесва.

— На никого не му харесва, но няма друг начин. Всички световни, лидери знаят, че си излагат живота на риск с присъствието си на конференцията и в Триполи, и в родните си страни, където беснеят собствените им фанатици. В тези тежки времена е опасно да си ръководител на страна от Близкия изток, особено ако си склонен да сключиш примирие. Всички го знаят, но са готови да рискуват. А това говори нещо.

Овърхолт смени темата, за да сложи край на спора:

— Как върви издирването на секретар Катамора?

— Мисля, че имаме следа. — Хуан вече бе обяснил на Овърхолт за уловения от радара кораб и теорията си за корабите.

— Вероятно е на фрегатата „Залив Сидра“. Сега сме на път към нея.

— Какво планирате?

— Качваме се на кораба, спасяваме Катамора и потапяме „Сидра“.

— В никакъв случай! — изрева Овърхолт и Хуан се намръщи. — Няма да потапяте кораб, принадлежащ на суверенна нация. Дори не мога да позволя да се качите на борда му.

— Не искам разрешение, Ланг — разгорещено отвърна Хуан.

— Хуан, Господ ми е свидетел, ако потопиш този кораб, ще се погрижа да те осъдят за пиратство. Мога да те оторизирам да провериш дали Катамора е на борда. След това нашите дипломати или армията ще решат проблема.

— Дипломати? — презрително изсумтя Хуан. — Тук става дума за терористи, Ланг. Убийци. Не можеш да преговаряш с тях.

— Тогава флотът ни ще се погрижи за нападението, ако се стигне дотам. Ясен ли съм?

— Защо просто не забравим за цялата работа, Ланг? Ако изпълниш плана си, Катамора със сигурност ще загине.

— Мислиш, че не знам какви са залозите? — кипна Овърхолт. — Знам, че животът й е в опасност, но трябва да спазвам правилата, което означава, че и ти трябва да ги спазваш. Бяхте наети да я откриете. Ако е на борда на „Залив Сидра“, значи сте си свършили работата. Прибирай парите и изчезвай.

— По дяволите! — вбеси се Хуан.

Нямаше представа как разговорът бе тръгнал в тази посока, но не възнамеряваше да преглътне обидата.

— Не става дума за пари и го знаеш.

— Съжалявам — извини се Ланг. — Това беше удар под пояса. Просто цялата тази история ме подлудява.

— Разбирам. Маркиз Куинсбъри.

— Какво?

— Просто нещо, което Макс спомена преди известно време. Не се тревожи, няма да унищожа кораба им, обещавам. Но ако има шанс да прибера Катамора, ще го направя. Ясно ли е?

— Добре. Просто сега не можем да си позволим дипломатически инцидент с Либия. След самолетната катастрофа те ще приемат унищожаването на фрегатата си като ответен удар от наша страна, независимо кой е отговорен за него, и ще решат, че обявяваме война. Конференцията ще се провали още преди да започне.

— Добре, Ланг, съгласен съм. Успокой се. Ще ти се обадя по-късно.

Хуан прекъсна връзката и се завъртя към Макс.

— Добре, че не беше видеоконференция.

— Защо?

— Щеше да види, че го лъжа.