Клайв Къслър, Джак Дю Брул
Корсар (17)

16.

В мига, когато вратата на хеликоптера се отвори и ярката светлина почти го заслепи, Хуан разбра, че е вътре и с двата крака. Дълбоко. Нямаше да е трудно да се покрие в либийска военновъздушна база. Там щеше да има поне хиляда бойци, десетки сгради, където да се скрие, щеше да му помогне и анонимността на военния персонал, който непрекъснато се мести от база на база.

Но хеликоптерът не кацна във военна база, а високо в планината, на заслонено от стръмни скали плато, което гледаше към зашеметяващи долини. Под площадката за кацане имаше тренировъчен лагер — десетки палатки, параден плац, стрелбище и тренировъчна полоса с препятствия.

Хуан реши да не прави прибързани изводи. Фактът, че това приличаше на терористки лагер, не означаваше, че не е поддържан от правителството. Все пак се намираше в Либия.

На едната страна на лагера се издигаше триетажна сграда от метално скеле, увито в зебло. Около нея имаше ограда, окачен навес над обръщалото отпред и странично крило, което по някаква причина заприлича на Хуан на солариум, но пък сградата бе прекалено голяма за частна къща. Отзад се виждаше нещо като двор, ограден с брезентови платнища.

Воят на турбините замря и Кабрило чу шума на генератори и гласа на мюезин, който призоваваше мюсюлманите за обедната молитва. Из лагера забързаха мъже, стиснали молитвени килимчета в ръце. Започнаха да се събират на парадния плац и постлаха килимчетата си на изток към Мека. Бяха поне двеста души, солиден брой, но не достатъчен, за да не го открият. Някой щеше да усети липсата на истинския Мохамед и тогава щяха да проведат сериозно издирване.

Нуждаеше се от информация за тази терористка група, но единственият му шанс бе да изчезне рано и да се върне на нощно разузнаване.

— Движи се — нареди някой зад него и той се отдръпна от хеликоптера.

На отсрещната страна на долината забеляза строителна площадка, а може би изкоп? Уви шала по-плътно около лицето си и тръгна по пътеката, която водеше към лагера. Вървеше близо до мъжа пред себе си, за да не даде възможност на никого да погледне в очите му, и леко приведен, за да скрие факта, че е по-висок от останалите.

Не знаеше дали мъжете, изпратени да унищожат уликите около сваления самолет, са настанени заедно, но му се струваше логично. Беше ги наблюдавал как работят и макар да не бяха дисциплинирани като професионални войници, действаха сплотено, което явно бе резултат от работа и обучение в стегната група. Знаеше, че след като стигнат до палатките, животът му няма да струва и пукната пара.

Пътеката се виеше по ръба на дълбоко дере и бе покрита с пясък и дребни камъчета. На половината път надолу имаше тясна издатина, а под нея — вертикална скала, висока поне десет метра. Хуан тъкмо прецени, че шансовете му да стигне жив до дъното са почти нулеви, когато водачът на екипа се обърна и започна да събира кефиите на хората си.

Повечето мъже знаеха какво предстои и вече бяха развили шаловете си. Хуан отново погледна към лагера вляво. Никой не беше с покрита глава. Знаеше, че това е средство за сплотяване. Терористите бяха анонимни само за външни хора. Но когато се намираха на безопасно място и сред събратята си, се откриваха с лекота.

Шансовете вече бяха без значение.

Той блъсна мъжа пред себе си и изръмжа:

— Внимавай!

Арабинът се извъртя към него и го изгледа свирепо.

— Защо ме бутна?

— Ти ме бутна с лакът в корема — отвърна Хуан. — Би трябвало да те убия за грубостта ти.

— Какво става там?

— Тая свиня ме бутна! — извика Хуан.

— Кой си ти? — попита водачът. — Покажи се.

— Само след като тоя ми се извини.

— Няма да се извиня. Ти първи ме удари в гърба.

Хуан замахна към лицето на арабина с ленив жест, само с една десета от силата си. Арабинът инстинктивно приклекна и бързо го удари два пъти в корема. Това бе извинението, от което се нуждаеше Хуан. Той дръпна шала на мъжа и го завъртя така, че да го закрива и терористите да не могат да видят лицето му.

— Не те познавам! — извика Хуан с престорена изненада. — Този човек е самозванец! Не е от нашите.

— Да не си откачил? Тук съм от седем месеца.

— Лъжец! — изръмжа Кабрило.

Мъжът се опита да го бутне. Вместо да се бори, Кабрило го стисна за китките, отстъпи назад от ръба и краката му се плъзнаха надолу. Наклонът бе лек отначало, но бързо стана стръмен и започнаха да се свличат все по-бързо. Миг преди да паднат, Хуан нарочно политна назад и преметна изумения терорист над главата си, без да пуска ръцете му, и когато се свлякоха, се озова върху гърдите на арабина. Гърбът на терориста се влачеше по острите камъни, докато се плъзгаха към дъното на дерето.

Кабрило чу звук от чупене на кости, придружен от сриването на чакъла, който се носеше надолу заедно с тях. Либиецът изпищя. Спускаха се като с шейна, само дето арабинът бе шейната. Около тях падаха все повече камъни и прахът вероятно скриваше и двамата от погледите на хората горе.

Кабрило използва изкуствения си крак като кормило, за да ги направлява и забави. Всеки път, когато го протегнеше, му се струваше, че го удрят с чук, но ако спреше, щяха да се сринат долу прекалено бързо.

Внезапно се озоваха върху лавината, която бяха причинили, и скоростта им се удвои. Хуан вече не можеше да контролира плъзгането надолу. Дерето зави наляво и мощната лавина сякаш избухна и ги понесе още по-бързо. Излетяха за миг във въздуха, а когато паднаха, терористът вече не пищеше и бяха изпреварили с няколко метра стената от чакъл, която ги преследваше.

Тук дерето бе по-широко и дълбоко, но извиваше по-често. Лавината ги настигна и Хуан отново се понесе върху либиеца. Успя да погледне нагоре. След чакъла и пясъка се носеха по-големи камъни.

Погледна надолу. Лавината се сриваше на земята от почти три метра. Ако беше вода, щеше да падне във вира и да изплува без проблеми — но това бяха камъни.

Заби протезата в чакъла, усети солидна земя и секунди преди с арабина да се преметнат в пропастта, напъна с всички сили, оттласна се от терориста в неудобен скок и се озова на метър и половина над него.

Запълзя нагоре, като се бореше със свличащия се чакъл. Не можеше да се справи. Лавината бе прекалено бърза. Надяваше се само да спечели няколко ценни секунди и да се измъкне от нея, преди тя да го отнесе в пропастта.

Разкървавените му пръсти упорито се забиваха в земята, краката му ритаха неуморно. Не беше достатъчно. Намираше се твърде далеч от края на лавината, за да се измъкне.

Хуан обаче не бе от хората, които се предават, и направи последно върховно усилие. Камъните отнесоха размазания труп на придружителя му в мига, когато пръстите му докоснаха солидна земя. Ръцете му уловиха нещо твърдо и кръгло. Нямаше избор, затова го сграбчи с лявата си ръка и се извъртя надясно.

Знаеше, че първото правило на алпинизма е никога да не се доверяваш на растителност, защото може да се откъсне без предупреждение. Но нямаше избор, затова увисна на корена, до който бе успял да се докопа.

Почти мигновено коренът започна да се изтръгва от земята. Хуан почти бе успял да се освободи от лавината и разчиташе изцяло на него, но той поддаваше все повече.

Краката му се спуснаха над ръба на скалата. Той стисна корена още по-здраво. На по-малко от половин метър от него кошмарната лавина продължаваше да се спуска надолу. Хуан се опита да се издърпа нагоре, но коренът го предаде и той увисна над пропастта.

Залюля се като махало. Протегна лявата си ръка и успя да сграбчи скалата.

Коренът обаче се отърка в острата като бръснач скала и се скъса. Хуан остана да виси само на една ръка.

Погледна отчаяно надолу. Скалата изглеждаше гладка като стъкло и вертикална като стената на небостъргач. Но само на няколко сантиметра под краката му имаше издатина, не по-широка от книга.

Ронливият варовик, който стискаше, започна да се троши в ръката му.

Хуан си пое дъх и се пусна. Нямаше достатъчно място, за да присвие колене и да омекоти удара. Сателитният телефон се откачи от кръста му и полетя в пропастта.

Хуан се притисна в скалата.

Плътната завеса прах просветляваше — лавината вече намаляваше. Скоро планинският вятър щеше да отнесе прахта и хората горе щяха да го видят. Вертикалното спускане до следващата площадка бе поне десет метра, а до дъното оставаха още около тридесет.

Хуан погледна наляво. Лавината почти бе спряла.

Второто правило на алпинизма бе никога да не се спускаш по скала, освен ако не познаваш маршрута добре.

Той нямаше представа какво има под него, но нямаше и избор, тъй като на ръба горе стояха двадесет въоръжени мъже.

Спусна крак надолу и заопипва за някаква опора. Кракът му откри лека издатина и той се свлече половин метър надолу и стъпи на нея.

Внезапно покрай лицето му профуча дебело въже. Кабрило вдигна глава и видя, че скалата го скрива от терористите горе. Едва ли възнамеряваха да го спасяват, по-скоро искаха да се уверят, че никой от двамата не е оцелял. Страхотен късмет бе, че бяха спуснали въжето точно там, където се намираше той.

Хуан бързо разкопча няколко копчета на униформената си риза, изу ботуша на изкуствения си крак и го пъхна в пазвата си. Уви въжето около гладката протеза, стисна го и бавно започна да се спуска надолу.

Нужна му бе по-малко от минута. Хвърли се в дерето миг преди доброволецът да стигне до ръба на скалата и да надникне надолу.

Гласът на арабина отекна в дерето:

— Виждам само камъни. И двамата са затрупани. Мъртви са.

След секунди войникът се закатери нагоре.

Хуан се отпусна на земята. Не усещаше нищо счупено, но знаеше, че цялото му тяло е насинено. Позволи си само десет минути почивка.

Извади късмет да открие кефията. Уви я около главата си. Планът му бе да намери безопасно място за криене през деня и да тръгне през планината към строителната площадка, която бе забелязал, за да я огледа. Беше толкова близо до лагера на терористите, че нямаше как да не е свързана с него.

След като се добереше дотам, щеше отново да разчита на късмета си, за да разбере какво точно представлява. Надяваше се, че секретар Катамора е в единия или в другия лагер.

Но дълбоко в себе си знаеше, че никой не е чак такъв късметлия.