Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Подборът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Matched, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2014)

Издание:

Али Конди. Подборът

Американска. Първо издание

ИК „Кръгозор“, София, 2011

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-771-256-0

История

  1. — Добавяне

6.

Днес имаше ново момче на басейна — казах на родителите си в онази нощ преди толкова много години, след инцидента, когато с Ксандър бяхме отишли да плуваме. Постарах се да не спомена случката с изгубения цилиндър. Не исках той да си има проблеми. Премълчаването на тази информация ме караше да се чувствам, все едно самият цилиндър е заседнал на гърлото ми. Всеки път когато преглъщах, усещах, че е там и заплашва да ме задави.

Но все пак не казах нищо.

Родителите ми се спогледаха.

— Ново момче? Сигурна ли си? — попита баща ми.

— Сигурна съм — казах аз. — Името му е Кай Маркъм. Плувахме заедно.

— Значи е отседнал при семейство Маркъм — каза баща ми.

— Те са го осиновили — обясних на родителите си. — Нарича Айда „мамо“, а Патрик — „татко“. Чух го.

Родителите ми се спогледаха отново. Осиновяванията на практика не бяха познати в нашата провинция Ория.

Чухме тропане по вратата.

— Остани тук, Касия — каза баща ми. — Да видим кой е.

Изчаках в кухнята, но чух мистър Кароу, бащата на Ксандър, на вратата; гласът му беше силен и дълбок и отекваше из дневната. Не ни беше позволено да влизаме в домовете на другите семейства, но можех да си го представя как стои на стъпалата на къщата ни; една по-стара версия на Ксандър. Същата руса коса. Същите усмихнати сини очи.

— Говорих с Патрик и Айда Маркъм — каза той. — Реших, че бихте искали да знаете. Момчето е сирак. Той е от Външните провинции.

— Така ли? — В гласа на мама пролича притеснение. Външните провинции са най-отдалечените, крайни територии на Обществото, където животът е много по-труден и по-див. Понякога хората ги наричат Долните или Изостаналите провинции, защото там има по-малко ред и по-ниско ниво на познание. Има и по-висока концентрация на Отклонения на глава от населението. А някои казват, че дори се срещат и Аномалии. Макар никой да не знае със сигурност къде се намират Аномалиите. Преди са ги държали в обезопасени домове, но сега повечето от тях са празни.

— Тук е с пълното одобрение на Обществото — каза мистър Кароу. — Патрик ми показа документите. Каза ми да споделя с всички, които може би се притесняват. Знаех, че ще искаш да научиш, Моли, както и ти, Абран.

— Добре тогава — каза майка ми, — всичко изглежда наред.

Промъкнах се до ръба на кухнята, за да погледна към коридора, където бяха родителите ми — с гръб към мен, а бащата на Ксандър стоеше на стълбите, с нощта зад него. После той снижи гласа си и трябваше да се напрегна, за да чуя какво казва, защото тихото бръмчене от портала в дневната го заглушаваше.

— Моли, да беше видяла Айда. И Патрик. Изглеждат отново живи. Момчето е племенник на Айда. Син на сестра й.

Ръката на мама се вдигна да оправи ненужно косата и, жест, който правеше винаги когато се чувстваше неудобно. Защото всички помнехме какво беше станало със семейство Маркъм.

Беше изключително рядък случай на правителствена грешка. Аномалия от Първи клас не би трябвало да остане неидентифицирана, да не говорим да бъде позволено да се разхожда по улиците, да се промъкне в правителствените кабинети, където работеше Патрик, точно когато синът му е на посещение при него. Всички мълчахме за случилото се, но знаехме какво беше станало. Защото момчето на Маркъм го нямаше, убито, докато чакало баща си да излезе от някаква среща. Защото самият Маркъм прекара много време на лечение, тъй като Аномалията беше изчакала в кабинета му съвсем спокойно и беше нападнала и него.

— Племенникът й — каза мама, гласът й беше изпълнен със съчувствие. — Разбира се, че Айда ще пожелае да го отгледа.

— И хората от правителството вероятно са сметнали, че са им… длъжници и са направили изключение за тях — допълни баща ми.

— Абран! — каза майка ми укорително.

Но бащата на Ксандър се съгласи с него.

— Логично е. Изключение от правилата като компенсация за инцидента. Син, за да замени този, който не трябваше да загубват. Сигурно Служителите са видели нещата по този начин.

По-късно майка ми дойде в стаята ми, за да ме завие. Гласът й звучеше меко като одеялата, които подгъваше около мен.

— Чу ли разговора ни?

— Да — отговорих аз.

— Племенникът… синът на Маркъм започва училище утре.

— Кай — казах аз. — Това е името му.

— Да — каза мама. Наведе се към мен и дългата й руса коса се разпиля по раменете й, а луничките й изглеждаха като звезди, изпъстрили кожата й. Усмихна ми се. — Ще бъдеш мила с него, нали? — помоли ме тя. — Ще му помогнеш ли да се ориентира? Трудно е да си нов на място, където всички останали се познават и към което принадлежат.

— Ще му помогна — обещах аз.

 

 

Както се оказа, молбата й беше ненужна. На следващия ден в гимназията Кай се представи сам на всички. Спокоен и енергичен едновременно, той вървеше из коридорите; казваше кой е, така че да не се налага никой да пита. Когато звънецът удари, просто се сля с група ученици. Беше изненадващо за мен колко бързо изчезна. В един миг беше там — нов, различен, отличаващ се, а после стана част от тълпата, сякаш го беше правил през целия си живот. Сякаш никога не беше живял другаде освен тук.

И така беше винаги с Кай, изведнъж си дадох сметка, като се връщах в спомените си назад. Винаги го виждахме да се носи по повърхността. Само в онзи първи ден беше се гмурнал надълбоко.

— Трябва да ти кажа нещо — казах на дядо, като си придърпвах стол до него.

Служителите не ме задържаха много в Игралния център, след като настъпих таблетките; все още имах свободно време за посещението при дядо. Бях благодарна, защото това беше предпоследният път, когато щях да го видя. Мисълта ме накара да се почувствам някак… празна.

— А… — каза той. — Нещо хубаво ли е? — Седеше до прозореца, както правеше често нощем. Гледаше как слънцето залязва, как се появяват звездите и понякога се чудех дали не го прави, за да бъде сигурен, че слънцето ще изгрее отново. Трудно е да спиш, когато знаеш, че си почти накрая, нали? Сигурно човек не иска да изпусне нито миг от живота, дори тези мигове, които иначе ни се струват мрачни и незабележими.

Цветовете избледняха в нощта; сивото и черното завладяха всичко. Уличните лампи светнаха с кратко и внезапно примигване. Въздушният влак се носеше във въздуха; през деня почти се сливаше с небето, но нощем, когато запалеха светлините му, изглеждаше като прекрасна искряща пътека над земята. Докато се взирах нагоре, един влак премина, отнасяйки по домовете им настаналите се в удобните си светли седалки хора.

— Нещо странно — казах и дядо отпусна вилицата си. Ядеше храна, наречена „пай“, която никога не бях опитвала, но изглеждаше вкусно. Искаше ми се правилата да позволяваха той да сподели с мен част от нея.

— Всичко е наред. Все още съм подбрана за двойка с Ксандър — казах аз. Обществото ме е научило, че така трябва да се поднасят новините — първо успокояващата и добрата част, после останалото. — Но имаше грешка в микрокартата ми. Когато за пръв път я преглеждах, лицето на Ксандър изчезна. И видях друг.

— Видяла си друг?

Кимнах, като се опитвах да не гледам прекалено настойчиво в чинията му. Посипаната със захар коричка ми приличаше на ледени кристали. Оцветените в червено плодове се бяха разпилели по чинията, зрели и със сигурност много вкусни. Думите, които казах, се забиха в съзнанието ми, както парчето сладкиш върху вилицата. Видях друг.

— Как се почувства, когато видя лицето на другото момче на екрана? — попита ме нежно дядо, като постави ръката си върху моята. — Разтревожи ли се?

— Малко — признах аз. — Бях объркана. Защото познавам и него.

Веждите на дядо се извиха нагоре изненадано.

— Така ли?

— Беше Кай Маркъм — казах му аз. — Синът на Патрик и Айда. Живее в нашия квартал, малко по-надолу по улицата ни.

— Какво ти обясниха Служителите за грешката?

— Че не е било грешка на Обществото. Обществото не прави грешки.

— Разбира се, че не — каза дядо спокойно, с добре обмислен тон. — Хората обаче правят.

— Точно това мисли и Служителката, която говори с мен. Според нея някои е подменил микрокартата ми и е сложил лицето на Кай вътре.

— Защо? — зачуди се дядо.

— Тя смята, че е било някаква жестока шега. Заради… — понижих гласа си още повече — статута на Кан. Той е Отклонение.

Дядо се надигна от стола си рязко и без да иска, бутна подноса си на земята. Бях изненадана да видя колко с остарял, но все още стоеше изправен като дърво.

— Имало е снимка на Отклонение като твой Партньор?

— Само за миг — успокоих го аз. — Но е било грешка. Ксандър е моят Партньор. Другото момче дори не е включено в Системата на Подбора.

Дядо не седна отново на стола си, въпреки че аз останах в моя, за да го успокоя и да го накарам да разбере, че всичко вече е наред.

— Казаха ли защо е класифициран така?

— Баща му е направил нещо — казах аз. — Не е било грешка на Кай. — Не е било.

Знаех го и дядо го знаеше. Служителите никога не биха позволили осиновяването му, ако самият Кай представляваше заплаха.

Дядо погледна към чинията си, която изтрака върху подноса на пода. Пресегнах се да я вдигна, но той ме спря.

— Не — каза рязко и после се наведе, пъшкайки. Цялото му тяло пукаше, сякаш беше направено от старо дърво, с дървени стави. Сложи последните парчета от пая обратно в чинията и ме погледна със светлите си очи. — Това не ми харесва. Защо някой ще променя микрокартата ти?

— Дядо — казах аз. — Моля те, седни. Било е лоша шега и те ще разберат кой е виновен и ще се погрижат за всичко. Служителката от министерството на Подбора го каза.

Вече ми се искаше да не му бях разказвала за станалото. Защо бях решила, че ще се почувствам по-добре, като споделя? Но беше късно.

— Горкото момче — каза дядо с тъга. — Бил е белязан заради чужда грешка. Познаваш ли го добре?

— Познаваме се, но не сме достатъчно близки. Понякога го виждам в свободните часове в събота — обясних аз. — Той получи постоянното си работно назначение миналата година и оттогава почти не съм го срещала.

— Къде работи?

Поколебах се дали да кажа на дядо, защото вече беше толкова притеснен. Всички бяхме изненадани, когато Кай получи толкова скромно назначение, защото Патрик и Линда бяха много уважавани членове на Обществото.

— Работи в Центъра за разпределяне на храна.

Дядо направи гримаса.

— Трудна, неблагодарна работа.

— Знам — казах аз. Бях забелязала, че въпреки ръкавиците, които носеха работниците там, ръцете на Кай бяха постоянно зачервени от горещата вода от машините в центъра. Но той не се оплакваше.

— И Служителката ти позволи да ми кажеш това? — попита ме дядо.

— Да — отвърнах аз. — Попитах я дали мога да споделя с някого. С теб.

Очите на дядо проблеснаха игриво.

— Защото мъртвите не могат да говорят, така ли?

— Не — казах аз. Обичам шегите на дядо, но в момента не можех да се шегувам. Не и за това. Всичко стана прекалено бързо. Той щеше да ми липсва ужасно много. — Исках да ти кажа, защото знаех, че ще разбереш.

— А — каза дядо и повдигна вежди в крива гримаса. — И разбрах ли те?

Сега вече се засмях, малко.

— Не така добре, както се надявах. Реагира като мама и татко, ако бях казала на тях.

— Разбира се, че така ще реагирам — отвърна той. — Искам да те защитя.

Но невинаги си го правил, помислих си аз и го погледнах укорително.

Дядо беше човекът, който ме отказа завинаги да седя на ръба на басейна.

Един ден през лятото дойде при нас и попита:

— Какво прави тя?

— Каквото винаги — отвърна Ксандър.

— Не може ли да плува? — попита дядо, а аз го погледнах сърдито, защото можех и сама да говоря. Той го знаеше, не беше нужно да се държи, все едно ме няма там.

— Може — каза Ксандър. — Просто не обича да го прави.

— Не обичам момента със скачането във водата — обясних на дядо.

— Разбирам — каза той. — Ами скачането от трамплина?

— Това го мразя най-много.

— Добре — каза той. Седна до мен на ръба.

Дори тогава, когато беше по-млад и по-силен, си спомням, че ми изглеждаше много по-стар в сравнение с дядовците на моите приятели. Дядо и баба са били от последните двойки, решили да се включат на по-късна възраст в Системата на Подбора, на които е била дадена такава възможност. Били са по на трийсет и пет години. Баща ми, единственото им дете, се е родил четири години по-късно. Сега на никого не е позволено да има деца след трийсет и една години.

Слънцето проблясваше през сребристата му коса и виждах всяко косъмче, дори когато не се вглеждах в такива детайли. Чувствах се едновременно тъжна и гневна заради остаряването му.

— Това е толкова вълнуващо — каза той иронично, ритайки с крака във водата. — Разбирам защо не правиш нищо друго, освен да седиш тук. — Усещах подигравката в гласа му и извърнах ядосано лице встрани.

После той се изправи и се запъти към трамплина за скачане.

— Господине — каза спасителката, отговаряща за басейна. — Господине?

Имам разрешително — каза дядо, без да спира. — В отлично здраве съм.

После се изкачи по стълбата към трамплина и изглеждаше все по-силен и по-силен, колкото по-високо се качваше.

Не погледна към мен, преди да скочи; тръгна право напред и още преди да прониже повърхността на водата, аз вече бях на крака, минах по горещия мокър цимент до най-високата степен на трамплина. Стъпалата ми пареха, но още по-силно пламтеше вътре в мен наранената ми гордост.

И скочих.

— Мислиш за басейна, нали? — попита ме дядо.

— Да — засмях се леко. — Тогава не се грижеше за мен, не ме защитаваше. На практика ме тласна към смъртта.

И веднага изтръпнах, защото не исках да кажа тази дума. Не знам защо се страхувах от нея. Дядо не се страхуваше. Както и цялото ни Общество. И не би трябвало.

Дядо изглежда не забеляза нищо.

— Беше готова да скочиш — каза той. — Просто още не беше сигурна в себе си.

И двамата замълчахме, потънали в спомените си. Опитвах се да не гледам към часовника на стената. Трябваше да си тръгвам скоро, за да не наруша вечерния час, но не исках дядо да си помисли, че броя минутите. Сякаш бележех времето до края на посещението си. До мига, в който животът му ще приключи. Макар че, като се замислех, така бележех и миговете на собствения си живот. С всеки миг, който споделяш с някой друг, ти му даваш част от своя живот и вземаш частица от неговия.

Дядо явно усети, че съм разсеяна, и ме попита за какво мисля. Казах му, защото нямаше да имам много други възможности да го направя, и той се протегна, за да докосне с успокояващ жест ръката ми.

— Радвам се, че съм ти дал част от живота си — отвърна ми той. Беше толкова мило и го каза толкова нежно, че и аз му отговорих същото. Въпреки че беше почти на осемдесет години и макар тялото му да ми се струваше толкова крехко, хватката му беше силна и това отново ме натъжи.

— Има още нещо, което искам да ти кажа — казах аз. — Записах се на туристически поход за лятната си дейност по избор.

Той изглеждаше доволен.

— Върнали са отново тази възможност?

Преди години дядо много ходеше на такива походи в свободното си време и постоянно ми разказваше за тях.

— Да, нова възможност е за това лято. Досега не го бяха предлагали.

— Чудя се кой ли ще бъде инструкторът — каза той замислено. После се загледа през прозореца. — Къде ли ще ви заведат?

Проследих отново погледа му. В района нямаше много диви местности, макар да бяха оставили достатъчно зелени пространства — паркове и полета — за игрова дейност.

— Вероятно в някой от по-големите зелени райони за игри.

— Може би ще отидете на Хълма — каза той и очите му светнаха радостно.

Хълмът бе последното място в Града, което беше останало залесено и диво. Можех да го видя оттук, зеленият му масив се извисяваше над Разсадника, където работеше мама. Някога го бяха използвали за обучения на армията, но след като по-голямата част от нея беше преместена във Външните провинции, останалите не беше необходимо да тренират толкова.

— Смяташ ли? — попитах въодушевено. — Никога не съм ходила там. Била съм много пъти в Разсадника, естествено, но никога не съм получавала разрешение за разходка из Хълма.

— Ще ти хареса, ако ви разрешат да отидете там — каза дядо; изглеждаше развълнуван. — Има нещо много особено в това да се катериш към най-високото място, което виждаш пред себе си, никой да не е разчистил пътеката пред теб, да няма симулатор. Всичко е истинско…

— Наистина ли мислиш, че ще ни позволят да се катерим там? — попитах аз. Ентусиазмът му беше заразителен.

— Надявам се.

Дядо се загледа през прозореца към Разсадника и аз се запитах дали причината да прекарва толкова много време тук не беше, защото така се отдаваше свободно на спомените си, на това, което беше изживял навън.

Той сякаш разчете мислите ми.

— Аз съм просто един старец, който няма какво да прави, освен да седи тук и да си спомня миналото, нали?

Усмихнах се.

Няма нищо лошо в това. — Всъщност в края на живота с доста окуражаващо да можеш да го правиш.

— Не правя точно това — каза дядо.

— Така ли?

— Не, аз мисля — разгадал беше отново мислите ми. — Не е същото като да си спомняш миналото. Да, това е част от мисленето, но не е само то.

— За какво си мислиш?

— За много неща. За стихове. За идеи. За баба ти.

Баба ми е починала рано от една от последните форми на рак, когато е била на шейсет и две години. Не я познавах. Пудриерата е била нейна, преди да стане моя — подарък от нейната свекърва, майката на дядо.

— Какво щеше да каже тя според теб за моя Партньор? — попитах го аз. — И за това, което стана днес.

Той замълча. Чаках, без да го притискам.

— Мисля — каза дядо най-накрая, — че щеше да иска да разбере дали не си се запитала.

Не разбрах какво има предвид, но чух звънеца, който обявяваше, че последният влак за кварталите ще мине съвсем скоро. Трябваше да тръгвам.

— Касия? — Дядо се изправи. — Все още пазиш пудриерата, която ти дадох, нали?

— Да — отвърнах изненадана, че пита. Това беше най-ценното нещо, което притежавах. Най-ценното нещо, което някога щях да притежавам.

— Ще я донесеш ли на Последното ми тържество утре вечер? — помоли той.

В очите ми се появиха сълзи. Искаше да я види отново, за да си припомни жена си и майка си.

— Разбира се, дядо.

— Благодаря ти.

Сълзите щяха да се стекат по лицето ми, когато се наведох да го целуна. Задържах ги, не се разплаках. Запитах се кога ли ще мога да си поплача. Няма да бъде на утрешното Тържество; хората ще гледат. За да видят как дядо приема заминаването си и как ние приемаме, че той ни оставя.

Докато вървях по коридора, чувах как останалите обитатели си говорят сами или на посетителите си зад затворените врати и как усилват звука на комуникационните си портали, защото мнозина от по-възрастните не могат да чуват добре. Някои стаи бяха тихи. Може би там имаше и други като дядо ми, които просто седяха пред отворените си прозорци и мис леха за хора, които вече ги няма.

Щеше да чака да разбере дали не си се запитала.

Влязох в асансьора и натиснах копчето; чувствах се тъжно, странно и объркано. Какво искаше да каже?

Знаех, че времето на дядо изтича. Знаех го от много отдавна. Но защо щом вратата на асансьора се затвори, изпитах чувството, че същото важи и за мен?

Баба ми щеше да иска да разбере дали не се бях запитала: ами ако не е било грешка? Ами ако Кай е бил подбран за мой Партньор?

За един кратък миг го направих. Когато зърнах лицето на Кай да проблясва толкова бързо, че дори не успях да видя цвета на очите му, щом той ме погледна, а само мрака в тях, се запитах: Ти ли си?