Али Конди
Подборът (27)

27.

Предупреждение. Предупреждение. Светлината на инфопистата примигна и по екрана пред мен се изписа предупредителният надпис. Достигнали сте максималната скорост по-рано от препоръчителното за тази сесия упражнения. Натиснах числата, за да ускоря още повече.

Предупреждение. Предупреждение. Превишихте оптималния си сърдечен ритъм.

Обикновено когато превиша препоръчителната от Следотърсача скорост, спирам навреме. Стигам до ръба, но никога не го преминавам. Но ако достатъчно пъти съм стигала до ръба, в някакъв момент все ще падна или ще бъда бутната през него.

Може би беше дошло време да скоча. Но не можех да го направя, без да повлека след себе си всички хора, които обичам.

Предупреждение. Предупреждение.

Тичах прекалено бързо. Бях прекалено уморена. Знаех го.

И въпреки това падането ми ме изненада.

Краката ми се плъзнаха и преди да разбера какво става, се строполих долу на пистата на Следотърсача; коланът все още беше закачен за мен и изгаряше болезнено кожата ми. Останах така няколко секунди, лежах там, в шок и огън, и после се претърколих бързо встрани. Уредът продължаваше да върви, но след миг щеше да забележи отсъствието ми. Щеше да спре и тогава те щяха да разберат, че не съм издържала на темпото. Но ако успеех да се върна достатъчно бързо върху инфопистата, никой нямаше да разбере какво се е случи.

Погледнах към кожата си, ожулена до червено от колана. Червено.

Скочих. Напрегнах мускулите си и подскочих в точния миг, за да вляза в темпото на продължаващия да върви Следотърсач. Тичай. Тичай. Тичай. Тичай, тичай, тичай.

От коленете и лактите ми течеше кръв и очите ми преливаха от сълзи, но продължавах. Униформата щеше да прикрие раните ми утре и никой нямаше да разбере, че съм паднала. Никой нямаше да разбере какво се е случило, докато не бъде прекалено късно.

Когато се качих горе след края на тренировката си, татко ми посочи екрана на портала.

— Точно навреме — каза той. — Има съобщение за теб. Служителите от изпита ми ме чакаха на екрана.

— Сортирането ти изглежда чудесно — каза русата Служителка. — Поздравления, издържа теста. Сигурна съм, че съвсем скоро ще има новини за теб, свързани с работното ти назначение.

Кимнах, потта направо се лееше от мен, а от раните ми продължаваше да тече кръв по коленете и лактите ми. Тя може да види само потта, помислих си аз. Придърпах ръкавите си малко по-надолу, за да съм сигурна, че ще прикрият всичко и никой няма да разбере, че съм пострадала и кървя.

— Благодаря ви. Ще ги очаквам с нетърпение.

Отстъпих назад, защото реших, че разговорът ни е приключил, но Служителката имаше още един въпрос към мен.

— Сигурна ли си, че няма допълнителни промени, които искаш да направиш, преди да приемем сортирането ти за окончателно?

Последната възможност да променя стореното от мен. Почти щях да го изрека. Бях запомнила наизуст номера му; щеше да бъде лесно. После си спомних какво ми беше казала за продължителността на живот на работниците там и думите се превърнаха в камъни в устата ми и не можах да издам нито звук.

— Касия?

— Сигурна съм.

Извърнах се от портала и за малко да се блъсна в татко.

— Поздравления — каза той. — Съжалявам. Надявам се нямаш нищо против, че слушах. Не казаха, че разговорът е личен.

— Всичко е наред — отвърнах аз и после добавих: — Някога питал ли си се… — Спрях, защото не бях сигурна как точно да задам въпроса си. Как да го попитам дали някога се е съмнявал в Подбора, направен от Обществото за него. Майка ми. Дали някога е мечтал за друга.

— Дали някога съм се питал какво?

— Няма значение.

Мисля, че вече знаех отговора. Разбира се, че не беше. Те се бяха влюбили от пръв поглед един в друг и никога не бяха търсили някого другиго.

Отидох в стаята си и отворих шкафа. Някога вътре пазех пудриерата си и стихотворенията от дядо. Сега беше празен; там бяха само униформите ми, обувките и малката стъклена рамка със зеленото парче от роклята ми. Не знаех къде е сребристата ми кутия и внезапно се паникьосах. Да не би случайно да са я взели, когато отнасяха артефактите? Не, разбира се, че не. Много добре знаеха какво представляват сребристите кутии. Никога не биха ги сбъркали с нещо от миналото. Кутиите от Подбора очевидно нямаха история в себе си, те бяха създадени специално за бъдещето.

Ровех се сред оскъдните си притежания, когато майка ми влезе в стаята. Беше се върнала късно миналата вечер от третото си пътуване извън Ория.

— Търсиш ли нещо? — попита тя.

Изправих се.

— Намерих го — казах аз и вдигнах в ръка сребристата стъклена рамка. Не исках да разбере, че не мога да намеря кутията си от Тържеството на Подбора.

Тя я взе от ръката ми, зеленото парче плат отразяваше светлината.

— Знаеш ли, че преди е имало прозорци с цветни стъкла? Хората са ги слагали на местата, където са почитали боговете си. Или дори в домовете си.

— Цветни стъкла. Татко ми е разказвал за това.

Сигурно е било красиво: светлината, сияеща през цветовете, прозорци като изкуство или за отдаване на почит.

— Разбира се, че го е направил — каза тя и се засмя сама на себе си. — Най-накрая предадох доклада от пътуването и сега съм толкова уморена, че още не мога да мисля ясно.

— Всичко наред ли е?

Колебаех се дали да не я попитам какво имаше предвид онзи ден, когато говореше за дърветата, и защо смяташе, че отсичането им е предупреждение към нея, но всъщност май не ми се щеше да знам отговора. След реалното сортиране имах чувството, че не мога да понеса повече напрежение; струваше ми се, че и сега знаех прекалено много. Освен това не бях виждала мама толкова щастлива от няколко седмици насам и не исках да й развалям настроението.

— Мисля, че ще бъде — каза тя.

— О, добре — и двете замълчахме за малко, гледайки парчето рокля под стъклото. — Ще пътуваш ли скоро отново?

— Не, не смятам. Според мен задачата ни приключи. Поне се надявам.

Все още изглеждаше изтощена, но виждах, че предаденият доклад е свалил товара от плещите й.

Замислих се над думите й и тогава ми хрумна една идея.

— Мога ли да видя парчето от твоята рокля?

Последния път, когато го видях, беше във вечерта преди моето Тържество. Бях малко нервна, а тя ми донесе късчето от роклята си и ми разказа отново историята за техния Подбор с татко. История с щастлив край. Но оттогава толкова много неща се бяха променили.

— Разбира се — каза тя и аз я последвах в спалнята им.

Рамката с парченцето плат беше поставена на малка лавица в шкафа, който мама споделяше с татко, заедно с двете им сребристи кутии, в които някога бяха стояли микрокартите им и пръстените за техния Брачен договор. Пръстените бяха чисто церемониални, разбира се — не им беше позволено да ги задържат, а микрокартите също трябваше да се върнат на Служителите. Така че в момента кутиите на родителите ми бяха празни.

Взех рамката с парчето от роклята й и я задържах в ръката си. Роклята на мама е била синя и благодарение на консервиращите техники коприната беше все така ярка и красива, както е била преди години.

Облегнах я заедно с моята на рамката на прозореца. Една до друга, двете създаваха впечатление за онези рисувани цветни прозорци. Светлината зад тях ги осветяваше и за миг си представих как гледам през цветовете и виждам един по-красив и по-различен свят.

Мама разбра.

— Да — каза тя. — Рисуваните прозорци сигурно са изглеждали така.

Исках да й кажа всичко, но не можех. Не и сега. Бях прекалено уязвима. Бях уловена в капан от стъкло, който исках да счупя и да си поема дълбоко дъх, но се страхувах, че ще боли.

Мама ме прегърна.

— Ще ми кажеш ли какво те притеснява? — попита ме тя внимателно. — Нещо с твоя Подбор ли е?

Взех моята рамка от прозореца, така че там остана само тази на мама. Нямах си доверие какво щях да кажа, ако проговорех, затова само поклатих глава. Как можех да обясня на майка ми, която беше част от съвършена двойка, какво се случваше с мен?

Всички рискове, които бях поела? Как можех да й обясня, че съм готова да го направя отново? Как да й кажа, че мразя системата, създала нейния живот, нейната любов, нейното семейство? Системата, създала мен?

Вместо това попитах:

— Откъде знаеш?

Тя се пресегна да вземе своята стъклена рамка и също я свали.

— Първо виждах, че се влюбваш все по-силно и по-силно, но не се притеснявах, защото знаех, че подбраният ти Партньор е идеален за теб. Ксандър е чудесен. И щеше да останеш в Ория, близо до нас, тъй като семействата и на двама ви живеят тук. Като майка не можех да си представя по-съвършен сценарий за живота ти.

Спря за малко, без да откъсва поглед от мен.

— И след това бях толкова заета с работа. Докато един ден не осъзнах, че греша. Ти не мислеше за Ксандър.

Не го казвай, умолявах я с поглед. Не казвай, че знаеш, че съм влюбена в друг. Моля те.

— Касия — каза тя и любовта, която струеше от очите й, беше толкова чиста и истинска, че правеше думите й още по-болезнени, защото знаех, че ми мисли само доброто. — Аз се омъжих за прекрасен човек. Имам две красиви деца и обичам работата си. Животът ми е добър. — Загледа се в парчето коприна в ръцете си. — Знаеш ли какво ще стане, ако счупя това стъкло?

Кимнах.

— Тъканта ще се разпадне. Ще бъде унищожена.

— Да — каза тя и после продължи, сякаш вече говореше само на себе си. — Ще бъде унищожена. Всичко ще бъде унищожено. — После постави ръка на рамото ми. — Спомняш ли си какво казах в деня, когато отсякоха дърветата?

Разбира се, че помнех.

— Да. Че е предупреждение за теб.

Тя се изчерви.

— Не беше вярно. Толкова се разтревожих, че не реагирах разумно. Разбира се, че не беше предупреждение за мен. Нито за някого другиго. Дърветата просто трябваше да бъдат отсечени.

Чувах в гласа й колко много искаше да вярва в това, което казва, как почти си вярваше. Искаше ми се да разбера още, но не желаех и да я притискам, затова я попитах внимателно:

— Защо беше толкова важен докладът ти? С какво беше по-различен от всички други доклади, които си правила?

Мама въздъхна. Не ми отговори направо; вместо това каза:

— Не знам как се справят работниците в медицинските центрове, когато помагат на хора или израждат бебета. Много тежко е да знаеш, че нечий живот е в твоите ръце.

Незададеният ми въпрос увисна във въздуха: Какво искаш да кажеш? Тя млъкна за миг. Изглежда обмисляше дали да ми отговори и аз останах неподвижна, докато вземаше решението си. Мама повдигна стъклената рамка с парчето от роклята си и започна разсеяно да гали стъклото.

— Започнаха да пристигат доклади, че първо в Грандия, а после и в други провинции, са се появили странни растения и култури. В Грандия беше станало в Разсадника, в експериментално поле, което отдавна не е било обработвано. Другото поле беше във Фермерските земи, в една от изостаналите провинции. Правителството ме помоли да отида заедно с други двама колеги до тези полета и да проуча новопоявилите се култури. Искаха да знаят две неща. Имат ли културите хранително приложение? И дали производителите на тези култури замислят бунт?

Затаих дъх. Забранено е да се отглеждат култури за храна, освен ако Правителството специално не е изискало това. Те контролират храната, контролират и нас. Някои хора знаят как да отглеждат храна, някои знаят как да я прибират от земята, някои — как да я обработват, а други как да я сготвят. Но никой не е наясно с целия процес. Ние никога не бихме могли да оцелеем сами.

— И тримата се съгласихме, че културите определено са годни за храна. Човекът от Разсадника беше отгледал цяло поле с Дантелата на кралица Ана. — Лицето на мама се промени внезапно, цялото грейна — О, Касия, беше толкова красиво! Бях виждала само стрък тук или там. Това беше, цяла нива, стръковете се люлееха от вятъра…

— Див морков — спомних си аз.

— Див морков — повтори мама с тъжен глас. — Вторият производител беше отгледал култура, която никога не бях виждала досега — с бели цветчета, дори по-красиви от тези на дивия морков. Калохортуси, така ми каза, че се наричали тези цветя. Името им означавало на някакъв древен език „красива трева“. Един от колегите ми обаче знаеше какво представляват. Луковицата им ставала за ядене. И двамата производители отрекоха да знаят, че растенията могат да се използват за храна; твърдяха, че са се интересували от тях само като цветя. Уверяваха ни, че са непознати за тях и са ги отгледали изцяло с научна цел заради красивите им цветове.

Гласът й, който беше станал тъжен и тих, след като беше споменала нивата с Детелината на кралица Ана, отново укрепна.

— Тримата спорехме по целия път обратно насам. Единият експерт беше убеден, че производителите казват истината. Другият смяташе, че лъжат. Те подадоха своите доклади, в които изложиха противоположното си мнение. Всички чакаха моя доклад. Помолих за едно последно пътуване, за да се убедя. В края на краищата тези хора щяха да бъдат Преселени или дори лишени от граждански статут въз основа на нашите доклади. Моят щеше да бъде решаващият.

Мама спря да глади стъклото и се загледа в синьото парче плат, като че ли на него имаше нещо написано, което можеше да прочете. Осъзнах, че за нея наистина беше така. Това синьо парче представляваше нощта, в която беше срещнала баща ми. Началото на техния живот. Тя можеше да прочете върху това синьо парченце коприна своя живот, живота, който обичаше.

— Знаех го през цялото време — прошепна тя. — Знаех го, когато видях страха в очите им. Още първия път, когато отидохме там. Те бяха наясно какво са направили. А и нещо, което каза мъжът, отгледал Детелината на кралица Ана, при второто ми посещение ме убеди още повече. Държеше се така, сякаш никога не беше виждал растението, преди да се появи в Разсадника, но той е израснал в селище, близко до моето, а аз знам, че то вирее там диво, сред природата. Но все още се колебаех. И после, когато се прибрах у дома и ви видях, си дадох сметка, че трябва да докладвам истината. Трябваше да изпълня дълга си към Обществото и да гарантирам щастието ни. Трябваше да защитя всички ни.

Произнесе „защитя“ по-нежно, по-тихо, като шумолене на коприна.

— Разбирам — казах аз и беше истина. И думите й имаха много по-голям ефект върху мен от всичко, казано от Служителите, защото я обичах и й се възхищавах.

Обратно в стаята си открих сребристата си кутия, паднала отстрани до чифт от зимните ми ботуши. Отворих я и извадих микрокартата с информацията за Ксандър и указанията за ухажване. Ако не беше станала тази тъпа грешка, ако просто бях видяла лицето му и всичко друго беше нормално, нищо от това нямаше да се случи. Нямаше да се влюбя в Кай и нямаше да ми бъде толкова трудно да направя онзи избор при сортирането. Всичко щеше да бъде наред.

Всичко все още можеше да бъде наред. Ако сортирането беше това, което подозирах, ако Кай получеше възможност за по-добър живот, щях ли да събера отново парчетата на живота си? Нямаше да бъде толкова трудно да оформя живота си около най-голямото парче. Подбора ми с Ксандър. Можех да го обичам. Аз го обичах. И именно защото го обичах, трябваше да му кажа за Кай. Нямах нищо против да крия от Обществото. Но не можех повече да крия от Ксандър. Дори да го наранях, трябваше да му кажа. Защото каквото и да се случеше, който и живот да изберях, той трябваше да бъде изграден върху истината.

От мисълта, че трябваше да кажа на Ксандър, ме болеше почти толкова, колкото от мисълта, че можех да загубя Кай. Стисках силно цилиндъра с таблетките си в дланта си. Мисли за нещо друго.

Спомних си първия път, когато видях Кай на върха на малкия хълм, облегнат назад, със слънцето, огряващо лицето му, и осъзнах, че в този миг се бях влюбила в него. Все пак не го бях излъгала. Не бях погледнала на него по различен начин, защото бях видяла лицето му на екрана сутринта след Тържеството си; погледнах го в друга светлина, защото го видях навън, за момент свалил защитната си броня, с очи, взели цвета на небето преди смрачаване, преди да падне нощта. Видях, че той вижда мен.

Докато лежах в леглото си с наранени и изморени до болка тяло и душа, осъзнах, че Служителите бяха прави. След като пожелаеш нещо, всичко се променя. Сега исках всичко. Още и още и още. Исках да избера сама къде да работя. Да избера за кого да се омъжа. Да ям пай за закуска и да тичам по истинска улица, навън, а не по миниатюрна инфописта. Да вървя бързо или пък бавно, когато си поискам. Да решавам сама кои стихотворения да чета и да записвам всички думи, които искам да напиша. Толкова много неща исках. Чувствах се като вода, като река от желания, изливаща се във формата на момиче на име Касия.

А най-много от всичко исках Кай.

— Не разполагаме с много време — каза Кай.

— Знам.

И аз броях дните. Дори новото работно назначение на Кай да беше тук, в Града, летните свободни занимания бяха към своя край. Нямаше да го виждам толкова често, колкото ми се искаше. Позволих си да помечтая за малко — ами ако с новата си работа щеше да има повече свободно време? Щеше да идва на всички дейности в съботните вечери. — Остават само няколко седмици туризъм.

— Не говорех за това — каза той и се приближи към мен. — Не го ли усещаш? Нещо се е променило. Нещо се случва.

Разбира се, че го усещах. За мен всичко се беше променило.

Очите му бяха бдителни, напрегнати, сякаш все още смяташе, че го наблюдават.

— Нещо голямо, Касия — каза той и после ми прошепна тихо: — Мисля, че Обществото има проблеми с войната, която води по границите.

— Защо смяташ така?

— Просто го усещам. А и всичко, което се случва. Това, което ми разказа за майка си. Липсата на достатъчно Служители по време на свободните ни занимания. И на работа имаме проблеми. Сигурен съм. — Погледна ме, а аз сведох глава. — Ще ми кажеш ли защо беше там? — попита ме той кротко.

Преглътнах. Чудех се кога щеше да ме попита.

— Беше сортиране в реална ситуация. Трябваше да разпределя работниците в две групи.

— Разбирам — каза той и изчака да видя дали ще продължа. Искаше ми се да мога. Но не можех да изкарам думите от устата си. Вместо това казах:

— Не ми разказа повече за твоята история. Какво стана, след като Служителите дойдоха за теб? Кога се случи това? Знам, че не е било преди много време, защото… — Гласът ми ме предаде.

Кай бавно и методично започна да връзва червена лента на дървото, а после ме погледна. След години, в които бях виждала само повърхностни емоции у него, новите и по-дълбоки чувства, които откривах по лицето му, все още ме поразяваха понякога. Изражението му в момента обаче беше напълно ново, различно.

— Какво има? — попитах го аз.

— Страхувам се — отвърна той простичко. — Какво ще си помислиш.

— За какво? Какво се е случило?

След всичко, през което беше преминал, Кай се страхуваше от това какво щях да си помисля аз?

— Беше през пролетта. Дойдоха да говорят с мен на работа, повикаха ме в една стая. Попитаха ме дали някога съм се чудил какъв щеше да бъде животът ми, ако не бях Отклонение. — Челюстта му се стегна и ми стана ужасно тъжно за него. Той погледна към мен и видя жалостта, изписана по лицето ми, и изражението му стана още по-сковано. Не искаше моето съжаление, затова се извърнах встрани и просто продължих да го слушам. — Отвърнах, че никога не съм мислил.

Те ми казаха, че е станала грешка. Че данните ми са били вкарани в общата база на Системата на Подбора.

— Данните ти? — попитах изненадано. Но Служителката ми беше казала, че е било грешка в микрокартата. Че снимката на Кай е била сложена на място, където не би трябвало да бъде. Каза ми, че той не бил в списъка на кандидатите. Излъгала ме е. Грешката е била много по-голяма.

Кай продължи.

— Дори не съм пълноценен гражданин. Казаха ми, че целият инцидент е бил изключително необичаен. — Усмихна ми се — лека горчива извивка на устните му, от която ме прониза силна болка. — После ми показаха снимка. Момичето, което щеше да бъде моя Партньорка, ако не бях такъв, какъвто съм.

Кай преглътна тежко.

— Коя беше? — попитах аз. Гласът ми беше дрезгав, сух. Не казвай, че съм била аз. Не казвай, че съм била аз — така ще знам, че си ме видял само защото те са ти казали да погледнеш към мен.

— Ти — отвърна той.

И тогава осъзнах. Любовта на Кай към мен, която мислех за толкова чиста и незасегната от Служители, данни или списъци за идеални партньори, не беше такава. Бяха съсипали дори това.

Имах чувството, че нещо умира, унищожено невъзвратимо. Ако Служителите бяха организирани и предизвикали цялата ни любовна авантюра, единственото нещо в живота ми, което смятах, че се случва независимо и против тях… Не можах да довърша мисълта си.

Гората около мен затанцува в размити зелени форми и без червените флагчета, които да ми показват пътя, нямаше да знам как да сляза отново долу. Започнах да ги късам гневно и да ги свалям от клоните, покрай които минавах.

— Касия — каза Кай зад мен. — Касия. Защо това е толкова важно за теб?

Под нас се чу острият и ясен звук на свирката. Бяхме стигнали толкова далече, но никога нямаше да се изкачим до върха.

 

 

— Мислех, че ще обядваш в Разсадника — каза Ксандър. Двамата седяхме на маса в главната столова на гимназията.

— Промених си намерението — отвърнах аз. — Реших днес да обядвам тук.

От персонала по доставките се намръщиха, когато помолих за една от допълнителните порции, които държаха в резерв, но след като провериха данните ми, ми подадоха яденето без повече коментари. Може би бяха видели, че съм в по-особено състояние. А може би в информацията за мен в техните апарати имаше други червени флагчета, за които не ми се мислеше в момента. Не и след думите на Кай.

Осъзнах колко много храна има в кутията ми този път, когато беше принципно усреднена порция, а не тази, приготвена специално за мен. Моите лични порции наистина бяха по-малки напоследък. Защо? Да не би да съм прекалено дебела? Огледах ръцете и краката си, силни и мускулести от катеренето по хълмовете. Не мисля, че бях напълняла. И тогава си дадох сметка, че и родителите ми са под голямо напрежение; при нормални ситуации щяха да забележат, че порциите ми, които пристигат у дома, са по-малки, и щяха да го коментират с хората от хранителното снабдяване.

Нещата се объркваха навсякъде.

Отместих стола си назад.

— Ще дойдеш ли с мен?

Ксандър погледна часовника си.

— Къде? Часовете ще започнат скоро.

— Знам — казах аз. — Няма да ходим далече. Моля те.

— Добре — отвърна Ксандър. Изражението на лицето му беше озадачено.

Поведох го по коридора към класните стаи и отворих една врата в края. Там, в малко пространство колкото дворче на къща, се намираше езерце, използвано в часовете по Приложна наука. Бяхме сами.

Трябваше да му кажа. Това е Ксандър. Заслужаваше да знае за Кай и заслужаваше да го чуе от мен. Не от някой Служител в някоя градинка днес или утре.

Поех си дълбоко дъх и се загледах в езерцето. Водата му не беше синя като тази в басейна, в който плувахме, а кафеникаво зеленикава под сребристата повърхност, и гъмжеше от живот.

— Ксандър — започнах аз с тих глас, сякаш се криехме под дърветата на Хълма. — Трябва да ти кажа нещо.

— Слушам те.

Гледаше ме с очакване. Винаги тук до мен. Винаги Ксандър.

По-добре да го кажех бързо, преди да се уплаша.

— Мисля, че съм влюбена в друг — казах толкова тихо, че почти не чух гласа си. Но Ксандър разбра.

Още преди да довърша, той тръсна глава и каза „не“, слагайки ръка на устните ми, за да не продължа. Но не жестът, нито думите му ме накараха да замълча, а болката в очите му. Очите му обаче не казваха „не“. А „защо?“.

— Не — повтори Ксандър и се извърна встрани от мен.

Не можех да понеса това, така че застанах отново пред него, опитвайки се да срещна погледа му, да го видя. Дълго време той не вдигаше очи към мен. Не знаех какво да кажа. Не смеех да го докосна. Само стоях там, надявайки се, че ще ме погледне отново. Когато го направи, болката още беше в очите му.

И нещо друго. Нещо, което не приличаше на изненада. А по-скоро на осъзнаване. Дали част от него е знаела какво се случва? Да не би затова да беше предизвикал Кай на игрите?

— Съжалявам — казах припряно аз. — Ти си ми приятел. Обичам те.

За пръв път му казвах тези думи и прозвучаха толкова не на място, толкова грешно. Прибързани, неестествени, по-маловажни, отколкото бяха.

— Обичаш ме? — каза той студено. — Какви игрички играеш?

— Не играя игрички — прошепнах аз. — Обичам те. Но е различно.

Ксандър не отговори нищо. В мен се надигна истеричен смях; беше точно като последния път, когато бяхме спорили за нещо и той беше отказал да ми говори. Преди години реших, че вече не ми се играе на всички тези игри, с които се занимавахме тогава. Ксандър побесня. Никой не играе като теб, каза той. И после, когато не отстъпих, спря да ми говори. Аз обаче не се предадох.

Минаха две седмици, преди мирът между нас да се възстанови в онзи ден, когато дядо скочи в басейна от трамплина и аз го последвах. Изскочих на повърхността, уплашена и въодушевена, и Ксандър доплува до мен, за да ме поздрави. В един кратък миг целият ни спор беше забравен.

Какво ли щеше да си помисли дядо за скока, който бях направила сега? Дали щеше да ми каже този път да се вкопча в ръба с всичка сила? Дали щеше да ме посъветва да се хвана за дъската, докато пръстите ми се разкървавят? Или да ме увери, че няма проблем да се пусна?

— Ксандър. Служителите ме изиграха. Сутринта след Тържеството на Подбора пъхнах микрокартата в портала. Първо на екрана се появи твоето лице, а после изчезна. — Преглътнах. — И тогава се появи друго лице. Лицето на Кай.

— Кай Маркъм? — попита невярващо Ксандър.

— Да.

— Но Кай не може да е твоят Партньор. Не може да е, защото…

— Защото? — попитах аз. Дали Ксандър знаеше за статута на Кай? Откъде беше разбрал?

— Защото аз съм Партньорът ти — каза Ксандър.

Известно време нито един от нас не проговори. Той не извърна поглед, а аз не мислех, че мога да издържа повече така. Ако бях пъхнала зелената таблетка в устата си в момента, щях да я счупя със зъби, за да усетя горчивия вкус, преди да ме обземе спокойствието. Сетих се за онзи ден в столовата, когато Ксандър ми каза, че на Кай може да се има доверие. Той вярваше в това. И вярваше, че може да има доверие в мен. Какво ли си мислеше сега за нас двамата?

Ксандър се наведе по-близо към мен. Сините му очи се впиха в моите, ръката му се присегна и докосна дланта ми. Затворих очи, за да се скрия от болката в погледа му и за да попреча на желанието, което ме изпълваше — да обърна дланта си нагоре, да сплета пръстите си с неговите, да се повдигна към него и да открия устните му. После отворих отново очи и го погледнах.

— Аз също съм се появил на екрана, Касия — каза тихо той. — Но ти си избрала да видиш него.

И после с типичната си решителност, с която правеше последния ход в някоя игра, се обърна и излезе през вратата. Остави ме сама.

Но отначало не беше така! Исках да изкрещя след него.

И все още виждам и теб!

Един по един, всички хора, с които можех да говоря, си отиваха.

Дядо. Майка ми. А сега и Ксандър.

Ти си достатъчно силна, за да се справиш и без нея, ми каза дядо за зелената таблетка.

Но, дядо. Дали съм достатъчно силна да се справя без теб? Без Ксандър?

Слънцето ме огряваше силно тук долу, където бях избрала да застана.

Наоколо нямаше дървета, нито сенки, нито височина, от която можех да погледна към стореното от мен. А дори да откриех такова място и тук, пак нямаше да мога да видя нищо от сълзите, които се стичаха по лицето ми.