Али Конди
Подборът (13)

13.

Касия Рейес — казах аз, вдигайки картата си за сканиране. Работничката свери данните на скенера си до машината за храна и ми подаде предназначената за мен вечеря.

Скенерът избипка отново, докато Ксандър вземаше своята порция.

— Виждаш ли Ем някъде? Или Пайпър и Кай? Пространството за игра пред основното училище беше покрито цялото с одеяла. Беше истински пикник — щяхме да ядем навън, направо на тревата. Работниците експедитивно обикаляха из двора и се опитваха да дадат на всеки от учениците правилната порция. Бяха малко припрени, хаотични и разбирах защо Обществото не организира подобни събития по-често. Много по-лесно е да изпращаш храната в домовете, училищата и работните места на хората.

— Не мисля, че Пайпър и Кай са успели да се запишат навреме — казах аз. — Заради работата си.

Някой ни помаха от едно одеяло в средата на двора.

— Това е Ем — казах на Ксандър и двамата си проправихме път през одеялата, като поздравявахме наляво и надясно нашите съученици и приятели. Всички бяха в добро настроение, въодушевени и леко замаяни от новото преживяване. Както гледах надолу, внимавайки да не стъпя върху одеялото или храната на някого, се блъснах в Ксандър, който беше спрял внезапно. Той се обърна и ми се ухили през рамо. За малко да изпусна вечерята си.

Бутнах го на шега. Ксандър седна на земята до Ем и се наведе малко, за да види какво има в нейната станиолена кутия.

— Какво са ни приготвили днес?

— Печено със зеленчуци — каза Ем с гримаса.

— Мисли за сладоледа — прошепнах й аз.

Почти приключвах с яденето, когато някой повика Ксандър.

— Ей сега се връщам — каза той, преди да се изправи и да си проправи път през тълпата. Можех да го проследя през множеството хора; те се извръщаха след него, когато минаваше покрай тях, някои го викаха по име.

Ем се наведе към мен и ми каза:

— Мисля, че нещо не ми е наред. Тази сутрин взех зелената таблетка. Вече. А исках да си я запазя за по-късно тази седмица. Знаеш…

Тъкмо щях да я попитам какво има предвид и се сетих; почувствах се като ужасна, ужасна приятелка, защото бях забравила. Нейното Тържество на Подбора. Искала е да запази таблетката за тази вечер, защото се притесняваше.

— О, Ем — казах аз и я прегърнах. Напоследък се бяхме отдалечили една от друга, но не по наше желание. Просто така става, когато наближава времето на постоянното ти работно назначение. Тя ми липсваше. Особено в нощи като тази. Летните нощи, в които си спомнях какво е да си по-млад и да имаш повече време. Когато с Ем прекарвахме заедно толкова много от свободните си часове. Тогава имахме повече от тях.

— Ще бъде прекрасна нощ — уверих я аз. — Обещавам ти. Всичко е толкова чудесно. Точно както ни казват, че ще бъде.

— Наистина ли? — попита Ем.

— Разбира се. Коя рокля си избра? — Обществото прави нов дизайн на дрехите на всеки три години, така че Ем беше разглеждала същата колекция като мен.

— Една от жълтите. Номер четиринайсет. Помниш ли я?

Толкова много неща се бяха случили, откакто седях в онзи кабинет и избирах своята рокля.

— Не мисля — казах, опитвайки се да се сетя.

Ем се оживи, докато описваше роклята си.

— В светложълто е, с пеперуди на ръкавите…

Спомних си.

— О, Ем, много харесах тази рокля. Ще бъдеш страхотна!

Наистина щеше да бъде. Жълтото е идеалният цвят за Ем; щеше да подхожда на нежната й кадифена кожа, на черната й коса и на тъмните й очи. Щеше да прилича на слънчев лъч, на пролет…

— Толкова съм нервна.

— Знам. Трудно е да си спокоен в такава вечер.

— Всичко е различно сега, след като сте двойка с Ксандър — каза Ем. — Аз… знаеш, чудех се…

— Нашият Подбор не означава, че това ще се случи отново…

— Знам. Всички го знаем. Но просто не можем да не се надяваме. — Ем се загледа в кутията си с почти недокоснатата вечеря.

Камбанен звън се разнесе от високоговорителите и всички автоматично започнахме да събираме нещата си. Време беше за работа. Ем въздъхна и се изправи. Тревогата все още беше изписана на лицето й и аз си спомних как се чувствах, когато чаках своя Подбор.

— Ем — казах внезапно. — Имам пудриера и мога да ти я заема, ако искаш — за твоя Подбор. Златна е. Ще отива страхотно на роклята ти. Ще ти я донеса утре сутринта.

Ем отвори широко очи от изненада.

— Имаш артефакт? И ще ми го дадеш?

— Разбира се. Ти си една от най-добрите ми приятелки.

Червените цветчета на новорозите стояха в черни пластмасови саксии и чакаха да ги пресадим в пръстта пред основното училище. Сградата на училището винаги е изглеждала много приветлива. Затворих очи и си припомних ярките й жълти стени отвътре, зелените подове и сините врати на класните стаи. Толкова е лесно да се почувстваш в безопасност тук. Винаги се чувствах така, когато бях по-малка. И сега се чувствам в безопасност, казах си сама. Стихотворенията ги няма. Неприятностите на татко свършиха. Аз съм в безопасност тук и навсякъде другаде.

С изключение, разбира се, на малкия хълм, където независимо от решението си да остана в безопасност, често се усещах, че поглеждам към Кай. Искаше ми се да поговорим отново, но не посмях да поема риска да му кажа нещо, освен обичайното, думите, които винаги си казваме.

Огледах се наоколо за него, но все още не го виждах никъде.

— Какви са тези цветя? — попита Ксандър, докато копаехме. Пръстта беше плътна и черна. Разпадаше се на бучки, когато я повдигахме.

— Новорози — отвърнах аз. — Вероятно имате такива в двора си. Ние също имаме.

Не му казах, че мама хич не ги харесва. Тя смята, че цветята във всички градини и обществени пространства в Града са прекалено сложни хибриди, твърде отдалечени от естествената си природа. Старите рози обаче изисквали прекалено много грижи, всяко разцъфнало цветче е било истински триумф. Докато тези бяха здрави, с крещящи цветове, отглеждани заради издръжливостта си.

— В нашата провинция нямаме новорози — казваше мама. — Там растат други, диви цветя.

Когато бях малка, тя често ми разказваше истории за тези различни цветя, които растат свободни и диви във Фермерските земи. Истории без някакъв особен смисъл; всъщност не бяха точно истории, а по-скоро описания, но бяха красиви и с тях заспивах лесно. „Дантелата на кралица Ана — започваше мама с тих, спокоен глас. — Див морков. Когато е все още младо растение, коренът му става за ядене. Цветовете му са бели и нежни като дантела. Прекрасни. Като звезди“. „Коя е кралица Ана?“, питах аз сънливо. „Не мога да си спомня. Мисля, че я има в някой от Стоте урока по история. Не е толкова важно. Важното е, че виждаш дантелата на цветето пред себе си, множество малки цветенца, прекалено много, за да ги преброиш, но все пак опитай…“

Ксандър ми подаде една новороза, аз я издърпах от пластмасовата й саксия и я поставих в пръстта. Ограничени от липсата на пространство, силните издръжливи корени бяха прораснали в кръг, следвайки формата на саксията. Разперих ги, докато заравях цветето в земята. Пръстта ме накара да се сетя за калта, която се беше натрупала по дрехите ми, докато се катерехме по хълма. Споменът за катеренето ме подсети за Кай. Отново.

Чудех се къде ли е в момента. Докато засаждахме цветята с Ксандър, си представих как Кай работи или слуша музика в почти празна зала. А всички останали се забавлявахме. Представих си го как върви през тълпата по време на вечерните забавления с игрите от миналото и когато идва неговият ред, губи, както обикновено. Видях го как седи в салона и гледа филм, а очите му са пълни със сълзи. Не. Прогоних образите от ума си. Няма да правя това повече. Изборът е направен. Всъщност никога не съм имала избор.

Ксандър знаеше, че не го слушам внимателно, както би трябвало.

Озърна се, за да се увери, че никой друг не можеше да ни чуе, и каза внимателно:

— Касия. Все още ли се притесняваш за баща си?

Баща ми.

— Не знам — отвърнах аз. Беше истина. Не знаех какво точно изпитвам към него в момента. Гневът вече бе отшумял — почти пряко волята ми — заменен от повече разбиране, повече съпричастност. Ако дядо ме беше погледнал с онези свои пламенни очи и ме беше помолил за една последна услуга, щях ли да съм способна да му откажа?

Вечерният мрак се спускаше бавно, небето беше започнало да губи от блясъка си. Когато камбанният звън се разнесе отново, беше останала само бледа следа от светлина в далечината. Изправихме се, за да огледаме какво бяхме свършили. Повя слаб ветрец и засадените в пръстта цветя се разлюляха леко, хвърляйки червени отблясъци сред настъпилия здрач.

— Иска ми се да правим това всяка събота — казах аз. Ръцете ми се бяха боядисали червени от смачканите листенца на новорозите; миришеха на пръст и на цветя, остра миризма, която ми харесваше, въпреки мнението на мама — тя смяташе, че ароматът на старите рози е много по-деликатен, по-ненатрапчив. Какво му е лошото на това да си издръжлив? Да устояваш на времето? Какво му е лошото на това да бъдеш някой или нещо, което може да надживее другите?

Стоях там, гледах резултата от работата си и изведнъж си дадох сметка, че цялото ми семейство прави само едно нещо — сортира. Никога не бяхме създали нищо. Баща ми сортираше стари артефакти, както е правил и дядо ми; баба ми е сортирала стихотворения. Баба ми и дядо ми от Фермерските земи садяха семена и отглеждаха различни култури, но всичко, което произвеждаха, беше предварително зададено от Служителите. Също като нещата, които мама отглеждаше в Разсадника.

Също като това, което правехме и ние тук.

Значи въпреки всичко, аз не създавах нищо. Правех това, което ми бяха наредили да правя, и следвах правилата, а в резултат се беше появило нещо красиво. Точно както ни бяха обещали Служителите.

— Ето го и сладоледа — каза Ксандър. Работниците бутаха количките за сладолед по тротоара близо до цветните лехи. Ксандър ме сграбчи за едната ръка, с другата хвана Ем и ни затегли към най-близката опашка.

Този път на работниците им отне много по-малко време да раздадат на всеки ученик станиоловата чашка, защото сладоледът беше един и същ. Порциите ни за вечеря имат различно и определено за всеки индивидуално количество витамини и обогатители, така че е важно да бъдат дадени на точния човек. Сладоледът не е истинска храна.

Някакви хора повикаха Ем и тя отиде да седне при тях. С Ксандър си намерихме място малко по-встрани от всички останали. Облегнахме се на здравите циментови стени на училището и опънахме краката си. Краката на Ксандър естествено бяха много по-дълги от моите, но обувките му бяха по-протрити. Скоро трябваше да подаде заявка за нови.

Той зарови лъжицата си в бялата топка сладолед в кофичката си.

— Ще засадя хиляди декари цветя за това.

Съгласна бях с него. Студен и сладък, възхитителен, сладоледът се разтапяше по езика ми, плъзгаше се по гърлото и в стомаха ми, където — кълна се! — го усещах дълго след като се беше разтопил. Пръстите ми миришеха на земя, а устните ми имаха вкус на захар и точно в този миг усетих, че съм напълно жива. Толкова жива, че се чудех дали ще мога да заспя тази нощ.

Ксандър протегна последната лъжица сладолед към мен.

— Не, твоя си е — казах аз, но той настоя. Усмихваше се толкова щастливо, горд от себе си, че ми се стори неблагодарно да отблъсна ръката му, така че не го направих.

Взех лъжицата от него и изядох последната хапка. Не можехме да направим такова нещо с истинското си ядене — да споделяме храната си, но тази вечер беше разрешено. Служителите, които обикаляха наоколо и ни надзираваха, дори не ни обърнаха внимание.

— Благодаря — казах аз. Внезапно усетих, че май ще се разплача от нежността на Ксандър, затова трябваше бързо да се пошегувам. — Споделихме си лъжицата ти. На практика това си е целувка.

Ксандър се ококори.

— Ако си мислиш така, значи не си се целувала досега.

— Разбира се, че съм се целувала.

Ние сме тийнейджъри все пак. Докато не сме подбрани, всички си имаме своите увлечения, флиртове и игричките на тайни целувки. Но те бяха само това — игри, защото знаехме, че някой ден ще бъдем подбрани. Или ще останем Самотници и тогава игрите никога няма да спрат.

— Има ли нещо в наръчниците за целуването? Нещо, което трябва да запомня? — продължих аз с опитите за шегички.

Ксандър се наведе към мен с пакостлив поглед.

— Няма правила за целуването, Касия. Ние сме Партньори.

Бях гледала Ксандър в лицето безброй пъти, но никога не го бях виждала по този начин, както сега. Никога в полумрак, никога с това особено чувство в стомаха и в сърцето, състоящо се от две части вълнение и една част притеснение. Озърнах се, но никой не гледаше към нас, а дори някой да го правеше, щеше да види само две смътни фигури, седящи по-близо една до друга сред вечерния здрач.

Аз също се приведох към него.

Ако имах нужда от още потвърждения, че Обществото знае какво прави и че Ксандър е точният Партньор за мен, вкусът на целувката му щеше да ме убеди напълно. Почувствах я… правилна, съвсем на място, по-сладка, отколкото очаквах.

Из двора се чу отново познатият звън и аз се отдръпнах от Ксандър. Спогледахме се.

— Все още ни остава един свободен час — каза той, поглеждайки към часовника си. Лицето му беше спокойно, явно не беше смутен като мен.

— Иска ми се да можехме да останем тук — казах и наистина го мислех. Топлият въздух галеше лицето ми. Беше истински въздух, не затоплен или изстуден от някакви машини за мое удоволствие. И целувката на Ксандър, моята първа истинска целувка… Притиснах устните си една в друга, исках да усетя вкуса й отново.

— Няма да ни позволят — каза той и видях, че е прав. Работниците вече събираха празните кофички от сладолед и ни напомняха, че трябва да довършим заниманията си някъде другаде, защото тук вече гасяха светлините.

Ем се откъсна от другата групичка приятели и се запъти към нас.

— Ще отидат да гледат края на прожекцията — каза тя, — но аз съм уморена. А вие какво ще правите?

В момента, в който зададе въпроса, очите й се отвориха широко, защото си спомни. С Ксандър бяхме Партньори. Беше забравила и сега се притесняваше, че ни е досадила.

Но гласът на Ксандър беше спокоен, приятелски.

— Няма достатъчно време за някоя игра — отвърна той. — Наблизо има музикална зала, на една спирка оттук. Искате ли да отидем?

Ем изглеждаше облекчена, но все пак ме погледна, за да се увери, че нямам нищо против. Усмихнах й се. Разбира се, че нямах. Тя беше наша приятелка.

Докато вървяхме към спирката на въздушния влак, се замислих как доскоро групичката ни се състоеше от повече хора. После Кай получи назначението си, след това и Пайпър. Не знаех къде е Сира тази вечер. Ем беше тук, но скоро и тя щеше да ни остави и тогава щяхме да бъдем само аз и Ксандър.

От много време, може би месеци, не бях влизала в музикална зала. За моя изненада тази беше пълна с хора в сини униформи. Работници, млади и стари, които бяха приключили късната си смяна. Предположих, че това се случва често; след като им оставаше съвсем малко свободно време, къде другаде да отидат? Сигурно спираха тук по пътя към дома на връщане от Града. Някои от тях спяха, което направо ме шокира — с килнати назад глави, явно изтощени. Никой май нямаше нищо против. Някои си говореха.

Кай беше тук.

Открих го почти веднага сред морето от сини дрехи, дори още преди да осъзная, че се оглеждам и го търся. Той също ни видя. Махна ни с ръка, но не стана от мястото си.

Настанихме се на най-близките до него места — Ем, Ксандър и аз. Ем разпитваше Ксандър как се е чувствал на Тържеството на Подбора, търсейки поредната доза успокоение, и той започна да й разказва разни смешни истории — как не знаел да си сложи правилно ръкавелите на ризата и как се измъчил с вратовръзката си. Опитвах се да не гледам към Кай, но очите ми някак все го следяха и видях как става и се запътва към нас. Усмихнах се леко, когато седна на мястото до мен.

— Не знаех, че харесваш толкова много музика.

— Често идвам тук — отвърна той. — Много работници го правят, както сигурно си забелязала.

— Не ти ли е скучно? — Високият чист глас на жената, която пееше, се извиси над нас. — Слушали сме Стоте песни безброй пъти.

— Понякога звучат различно — каза Кай.

— Така ли?

— Те са различни, когато ти самият си различен.

Не бях сигурна какво има предвид, но нямах време да мисля за това, защото Ксандър ме побутна по рамото.

— Ем — прошепна ми той и аз погледнах към нея. Тя трепереше и дишаше тежко. Ксандър се изправи и премести стола си така, че я прикри с тялото си и тя се озова по средата на нашата групичка, а не в края й.

И аз се наклоних към нея, инстинктивно, за да я скрия от очите на другите, а и Кай се притисна към мен. Телата ни се докосваха за втори път и макар да се тревожех за Ем, не можех да не мисля за това, искаше ми се да се приближа още малко до него, въпреки че все още усещах целувката на Ксандър върху устните си.

Бяхме обградили Ем от всички страни и се стараехме да я прикрием напълно. Каквото и да ставаше, колкото по-малко хора я видеха, толкова по-добре. За нейно добро. За наше. Огледах се. Служителят, който отговаряше за реда в залата, все още не ни беше забелязал. Тук имаше толкова много хора, повечето от тях работници, които трябваше да се надзирават по-сериозно, отколкото учениците. Имахме малко време.

— Нека ти помогнем да си вземеш зелената таблетка — каза внимателно Ксандър на Ем. — Имаш пристъп на паника. Виждал съм хора в Медицинския център в такова състояние. Нужно е само да вземат зелената таблетка и всичко ще бъде наред, но те са толкова уплашени, че забравят да го направят.

Гласът му звучеше уверено, но виждах, че нервно хапе устни. Явно се притесняваше за Ем, а и по принцип не му беше позволено да говори много за работата си на хора, които нямаха неговото призвание.

— Не може — прошепнах му аз. — Взела я е по-рано днес.

Не е имала време да отиде до центъра, за да получи нова. — Не казах останалото. И ще има сериозни проблеми, ако вземе две в един ден.

Ксандър и Кай се спогледаха. Никога досега не бях виждала Ксандър да се колебае така — не може ли да направи нещо? Знаех, че може. Веднъж едно момче на нашата улица падна и имаше много кръв навсякъде. Ксандър някак знаеше какво да прави — той дори не трепна, докато чакахме медиците да дойдат и да отнесат момчето в Медицинския център.

Кай също не помръдваше. Защо не направиш нещо? — помислих си ядосано. — Помогни й!

Но макар да стоеше неподвижно, очите му бяха вперени непоколебимо в очите на Ксандър.

— Вашите — прошепна той, гледайки към Ксандър.

За частица от секундата Ксандър не разбра; в следващия миг обаче схвана, аз също.

Но ето я разликата между нас двамата. Ксандър не се поколеба, след като разбра какво има предвид Кай.

— Разбира се — прошепна той и се протегна към цилиндъра си с таблетки. Когато вече знаеше какво да прави, действаше бързо. Такъв си е Ксандър.

Постави своята зелена таблетка в устата на Ем. Не мисля, че тя разбираше какво се случва; трепереше прекалено силно, беше ужасно уплашена. Глътна хапчето абсолютно инстинктивно, просто по рефлекс.

Почти веднага тялото й реагира и се отпусна.

— Благодаря ви — каза Ем и затвори очи. — Съжалявам. Просто се притеснявах толкова много за Тържеството. Съжалявам.

— Всичко е наред — прошепнах аз. Вдигнах поглед към Ксандър, а после и към Кай.

Двамата се отдръпнаха встрани, за да освободят пространство за Ем. За миг се зачудих защо Кай просто не даде на Ем своята зелена таблетка, а после си спомних. Той е Отклонение. А на Отклоненията не им е позволено да носят таблетки със себе си.

Дали Ксандър беше разбрал? Дали Кай не се издаде?

Не мисля, че Ксандър се досети. А и нямаше причина. Много по-логично беше той да даде таблетката си на Ем, отколкото Кай. Или пък аз. Ние я познавахме от повече време. Ксандър се облегна на стола си, наблюдаваше Ем и постави уж небрежно ръката си около деликатната й китка, за да й измери пулса. Погледна към мен и Кай и кимна.

— Вече е добре — каза той. — Ще се оправи.

Прегърнах Ем, затворих очи и се заслушах в музиката. Песента, която жената пееше, беше свършила, и сега звучеше Химнът на Обществото, басовите тонове боботеха, хорът започна да пее последния стих. Гласовете им звучаха триумфиращо, всички пееха като един. Като нас. Всички ние обградихме Ем в кръг, за да я защитим от очите на Служителите; и никой от нас нямаше да каже на никого за зелената таблетка. Никога.

Радвах се, че всичко свърши добре; радвах се, че обещах на Ем да й заема своята пудриера за нейното Тържество. Защото какъв е смисълът да притежаваш нещо прекрасно, ако не можеш да го споделиш?

Все едно да имаш стихотворение, прекрасно диво стихотворение, което никой друг няма, и да го изгориш.

След няколко минути отворих очи и погледнах към Кай.

Той не ме гледаше, но бях сигурна, че знае, че го наблюдавам. Музиката беше нежна, бавна. Гърдите му се надигаха и отпускаха. Ресниците му бяха черни, невероятно дълги, със същия цвят като косата му. Кай беше прав. Никога вече нямаше да чуя тази песен по същия начин, както сега.