Али Конди
Подборът (21)

21.

На следващия ден ми беше трудно да се съсредоточа в сортирането. Съботите са за работа; няма занимателни дейности, така че вероятно щях да срещна Кай едва в понеделник. Едва тогава щях да мога да си поговоря с него за историята му. Нямаше да мога да му кажа: Съжалявам за родителите ти. Бях казвала тези думи и преди, когато за пръв път беше дошъл да живее при Маркъм и всички го бяхме приветствали и изразили съболезнованията си.

Но сега вече знаех какво наистина беше станало и беше различно. Преди знаех, че са умрели, но не знаех как. Не знаех, че е видял смъртоносен дъжд от небето и безпомощен го е наблюдавал как вали. Изгарянето на салфетката с тази част от неговата история беше едно от най-трудните неща, които бях правила някога. Също като книгите в Реставрационната и като стихотворението на дядо историята на Кай се превърна парченце по парченце в пепел и от нея не остана нищо.

С малко изключение. Той я помнеше, а сега и аз.

На екрана ми се появи съобщение от Нора и прекъсна сортирането ми. „Моля, явете се при надзорника си“. Повдигнах глава, за да погледна над другите работни места към Нора, и внезапно станах на крака от изненада.

Служителите се бяха върнали за мен.

Те ме наблюдаваха, докато вървях по пътеката между другите работници, и мисля, че видях одобрение в очите им. Отдъхнах си.

— Поздравления — каза сивокосият Служител, когато стигнах при тях. — Постигна много добри резултати на изпита си.

— Благодаря ви — отвърнах почтително, както правех винаги със Служителите. Но този път наистина го мислех.

— Следващата стъпка е истинското сортиране — продължи Служителят. — В някакъв момент в близко бъдеще ще дойдем и ще те придружим до мястото, където ще се проведе този изпит.

Кимнах. Бях чувала и за това. Водят те да сортираш нещо истинско — реална информация, например новини, или реални хора, или дейност за клас ученици, за да видят как прилагаш уменията си в истинския живот. Ако се справиш минаваш на следващото стъпало, което най-вероятно е официалното ти работно назначение.

Ставаше много бързо. Всъщност напоследък ми се струваше, че всичко някак се е забързало: припряното изземване на артефактите от домовете на хората, внезапното отпътуване на майка ми, а сега и това — още и още от нас напускаха училище по-рано тази година.

Служителите изчакваха да отговоря нещо.

— Благодаря ви — казах отново аз.

Този следобед майка ми беше получила съобщение в работата си: „Приберете се у дома и си пригответе багажа“. Пращаха я отново някъде, този път дори за по-дълго време от предишния път. На татко това никак не му хареса, нито пък на Брам. Както и на мен.

Седях на леглото и я гледах как си приготвя багажа. Сгъна двата си допълнителни чифта ежедневни униформи. Сгъна пижамата си, бельото си, чорапите. Отвори цилиндъра си с таблетки и ги провери.

Една липсваше, зелената. Мама вдигна поглед към мен, а аз извърнах очи встрани.

Явно тези пътувания бяха по-тежки, отколкото изглеждаха, и внезапно осъзнах, че виждайки липсващата таблетка, не бях станала свидетел на слабостта й, а на пример за нейната сила. Това, с което се справяше, беше достатъчно трудно, за да я накара да вземе зелената таблетка, така че сигурно й е много тежко да го сдържа в себе си, да не го сподели с нас. Но тя беше силна и беше заключила тайните си, защото така ни защитаваше.

— Касия? Моли?

Татко влезе в стаята и аз се надигнах от леглото, за да ги оставя насаме. Пристъпих към мама, за да я прегърна. Щом я доближих, тя вдигна отново глава, очите ни се срещнаха и аз й се усмихнах. Исках да разбере, че бях осъзнала — по-рано не биваше да се извръщам встрани. Не се срамувах заради нея.

Знаех колко трудно е да се пази тайна. Можеше да съм сортировач като баща си и като дядо си преди него, но освен това бях и дъщеря на майка си.

В понеделник сутринта с Кай влязохме сред дърветата и открихме мястото, където предишния път времето беше спряло за нас. Започнахме отново да маркираме с червените ленти. Искаше ми се и за всичко останало да беше толкова лесно да започнем оттам, където бяхме спрели. Отначало се поколебах, защото не желаех да наруша спокойствието, царящо в гората, с ужаса от Външните провинции, но той беше страдал толкова дълго време сам, че не можех да понеса да чака дори минута още.

— Кай. Съжалявам. Толкова съжалявам, че ги няма.

Той не каза нищо; бореше се да завърже една лента около особено бодлив храст. Ръцете му трепнаха леко. Знаех какво означава такъв кратък момент на загуба на контрола за човек като него и исках да го утеша. Поставих ръката си на гърба му плахо, нежно, само колкото да усети, че съм тук. В мига, в който дланта ми докосна плата на блузата му, той се завъртя и се обърна към мен; болката в очите му ме отблъсна рязко назад. Погледът му сякаш ме умоляваше да не казвам нищо повече; достатъчно беше, че знаех. Може би дори беше прекалено много.

— Кой е Сизиф? — попитах, опитвайки се да измисля нещо, което да го откъсне от станалото. — Веднъж го спомена. Когато Офицерът каза, че ще се катерим по Хълма.

— Човек, за когото ми разказаха преди много време. — Кай се изправи и тръгна напред. Личеше си, че днес има нужда да ходи, да продължава да се движи още и още. — Беше една от любимите истории на баща ми. Мислех, че иска да е като него, защото Сизиф е бил много изобретателен, хитър и винаги причинявал проблеми на Обществото и на Служителите от своето време.

Кай никога досега не бе споменавал баща си. Гласът му беше спокоен, не можех да разбера от тона му какво е изпитвал към човека, умрял преди години, към човека, чието име държеше в ръката си на рисунката.

— Една от историите е за това как Сизиф веднъж помолил някакъв Служител да му покаже как работи оръжието му и после го обърнал срещу Служителя.

Сигурно съм изглеждала шокирана, но Кай беше очаквал изненадата ми. Очите му бяха изпълнени с топлина, когато ми обясни:

— Това е много стара история, от времената, когато Служителите са носели оръжие. Вече не ги използват.

Това, което не каза, но и двамата знаехме, беше: Защото не им се налага да ги използват. Заплахата от лишаване от всякакъв статут, от изваждане от Обществото беше достатъчна да държи всички под контрол.

Той се обърна и започна да си проправя път напред. Гледах го как се движи, мускулите на гърба му изпъкваха на сантиметри пред мен, следвах го отблизо, за да мога да преминавам през клоните, които той държеше повдигнати за мен. За миг ми се стори, че гората и Кай ухаят по един и същи начин. Зачудих се как ли мирише салвията, ароматът, който беше написал, че му е любимият. Надявах се отсега нататък уханието на тази гора да му стане любимо. На мен поне беше.

— Обществото решило, че трябва да накаже Сизиф по специален начин, защото се осмелил да мисли, че може да е умен като един от тях, макар да не бил Служител, нито дори гражданин. Той бил никой. Отклонение от Външните провинции.

— Какво му направили?

— Дали му работа. Трябвало да бута един камък, огромен камък, до върха на планината.

— Това не звучи толкова ужасно — усетих облекчение в гласа си. Ако историята беше свършила добре за Сизиф, може би щеше да има добър край и за Кай.

— Не било така лесно, както звучи. Тъкмо когато достигал върха, камъкът се изтърколвал обратно надолу и той трябвало да започне отначало. Това ставало всеки път. Никога не успял да докара камъка до върха. Бил осъден завинаги да опитва.

— Разбирам — казах аз. Беше ми ясно защо нашето изкачване на малкия хълм напомняше на Кай за Сизиф. Ден след ден правехме едно и също: изкачвахме се там и слизахме долу. — Но ние стигнахме до върха на хълма.

— Но никога не ни позволиха да останем там по-дълго — напомни ми Кай.

— Той от твоята провинция ли е бил? — спрях за момент, защото ми се стори, че чух свирката на Офицера, но се оказа просто пискливият глас на някаква птичка сред гъстите корони на дърветата над главите ни.

— Не знам. Не знам дори дали е истински — каза Кай. — Дали наистина е съществувал.

— Тогава защо ми разказа историята му?

Не разбирах и се почувствах предадена. Защо ми разказа за този човек и ме накара да му съчувствам, когато дори нямаше доказателства, че е живял някога. Кай се забави малко, преди да отговори, очите му бяха разширени, дълбоки като океаните в приказките или като небето, което се отразяваше в тях.

— Дори той да не е съществувал и това, което се разказва за него, да не е станало наистина, мнозина от нас са го изживели точно по същия начин. Значи в известен смисъл е истина.

Мислех за това, което ми каза, докато се придвижвахме напред, бързо, уверено, и си помагахме да се промъкваме през шубраците и по-гъстите места на гората. Наоколо се разнасяше миризма, която бях усетила и преди на гниене и разруха, но не се виждаше нищо, което би могло да я предизвика. Миришеше почти красиво, богато, това беше миризмата на растенията, които се завръщаха към земята, на дърветата, превръщащи се в прах.

Може би Хълмът криеше нещо. Спомних си думите и рисунките на Кай и осъзнах, че никое място не е напълно добро. Никое място не е напълно лошо. Досега мислех само в черно и бяло. Първо смятах, че Обществото ни е съвършено. В нощта, в която дойдоха да ни приберат артефактите, смятах, че е зло. Сега просто не знаех какво да мисля.

Кай заличи линиите за мен. Но това ми помогна да видя своя свят по-ясно.

Надявах се, че бях направила същото за него.

— Защо падаш нарочно, когато играеш? — попитах го, докато спряхме на една малка полянка.

Лицето му се изопна.

— Трябва да го правя.

— Всеки път? Не си ли позволяваш поне да помислиш да победиш?

— Винаги мисля как побеждавам — отвърна Кай. В очите му отново се беше появил огън; повдигаше клоните на едно дърво, за да направи път и на двама ни. Отмести една клонка встрани и задържа друга, за да мина отдолу, но аз останах точно там, до него. Той ме погледна, лицето му беше едновременно изпъстрено със сенките на листата и огряно от слънцето. Очите му бяха вперени в устните ми и ми беше ужасно трудно да проговоря, макар да знаех какво искам да кажа.

— Ксандър се досети, че губиш нарочно.

— Знам — каза Кай. В ъгълчетата на устните му се появи усмивка, същата като онази миналата вечер. — Други въпроси?

— Само един. Какъв цвят са очите ти?

Исках да знам какво мисли, как се вижда самият той — истинският Кай, когато се осмелява да се изправи срещу себе си и да се погледне.

— Сини — отвърна той изненадано. — Винаги са били сини.

— Не и за мен.

— Така ли? Какви са според теб? — все още беше леко объркан, смутен.

— Различни — казах аз. — Първо реших, че са кафяви. По едно време мислех, че са зелени, а друг път, че са сиви. Но най-често са сини, наистина.

— Какви са сега?

Отвори ги нарочно повече, приближи се към мен, позволи ми да погледна в тях толкова дълго и дълбоко, колкото исках. И там имаше толкова много какво да се види. Бяха сини и черни, и с други цветове, и знаех някои от нещата, които те бяха видели, и какво се надявах да виждат сега. Мен. Касия. Да види какво чувствам, коя съм аз.

— Е? — попита Кай.

— Всякакви — отвърнах аз. — Те са с всички цветове, които познавам.

За част от секундата никой от нас не направи нищо, бяхме като заключени в очите на другия, тук, под клоните на този Хълм, който може би никога нямаше да изкачим. Аз първа помръднах. Минах покрай него и се промуших под някакви огромни листа, а после прекрачих малко паднало дърво.

Зад себе си чух как Кай направи същото.

Влюбвах се. Бях влюбена. И не в Ксандър, макар че го обичах. Сигурна бях, както бях сигурна и че това, което изпитвах към Кай, беше нещо различно.

Докато връзвах поредната червена лента на едно паднало дърво, тайничко си пожелах и нашето Общество, и всичките му системи, включително и Подборът, да паднат като него, за да мога да бъда с Кай. В същия миг осъзнах, че желанието ми беше ужасно егоистично. Дори падането на Обществото да направеше живота на някои хора по-добър, животът на мнозина други щеше да стане по-лош. Коя бях аз, та да се опитвам да променям нещата, да проявявам алчност, да искам повече? Ако Обществото ни се променеше и нещата станеха различни, коя бях аз да казвам на момичетата, които сега се наслаждаваха на сигурен и защитен живот, че вече ще имат право на избор, но ще живеят по-несигурно. Заради мен?

Знаех отговора — бях никой. Просто една от всички, които съставляваха мнозинството. През целия ми живот досега обстоятелствата бяха на моя страна. Защото следвах правилата. И така трябваше да бъде.

— Касия — обърна се Кай към мен. Отчупи клонка и я наведе към земята, за да изпише нещо с бавно движение в пръстта на горската земя. Трябваше първо да разчисти пласта паднали листа, под които един паяк прибяга бързо и се скри между камъните. — Виж — каза Кай. Беше нарисувал друга буква. И.

Коленичих до него на земята, благодарна за разсейването. Буквата ми беше позната, но все пак ми отне малко време, за да направя извивката добре. Въпреки практиката, ръцете ми все още не бяха съвсем привикнали към писането; да пишеш на ръка беше толкова по-различно от тракането по клавиатурата. Когато го направих както трябва, вдигнах глава и видях, че Кай ми се усмихва.

— Е, вече знам и „й“ — казах и му се усмихнах в отговор. — Странно е. Мислех, че ще караме по азбуката.

— Ще го направим. Но мисля, че така знаеш всички най-хубави букви.

— Какво мога да напиша с тях? — опитах да се пошегувам. — А, да, май вече знам всички букви и за твоето име.

— Да, знаеш ги — съгласи се Кай. Вече не се усмихваше, но очите му продължаваха да ме гледат закачливо.

Свирката изсвистя някъде зад и под нас. Щом я чух, се зачудих как е възможно да помисля, че песента на птичка по-рано прилича дори малко на нея. Едната звучеше металически, беше изкуствена, направена от хората, а другата просто пееше — високо, чисто и същевременно нежно, изпълнена с живот.

Въздъхнах и прокарах ръката си по пръстта, сливайки буквите отново със земята, от която бяха направени. После се протегнах към един камък, за да издигна пирамида. Кай направи същото. Заедно построихме този знак, нашата малка мимолетна вечност, камък по камък.

Когато поставих последния камък върху купчината, Кай положи ръката си върху моята. Не се отдръпнах. Не исках нещо да падне и ми харесваше допирът на топлата му длан от едната страна и прохладната гладка повърхност на камъка от другата.

После вдигнах бавно ръката си, все още долепена до неговата, и пръстите ни се преплетоха.

— Никога няма да бъда подбран за двойка с някого, каза той; погледът му пробяга от ръцете ни към лицето ми и се спря в очите ми. — Аз съм Отклонение.

Чакаше реакцията ми.

— Но не си Аномалия.

Исках някак да разведря атмосферата, да го накарам да види нещо хубаво, но веднага разбрах, че бях сбъркала. Нямаше и не можеше да има нищо хубаво в тази ситуация.

— Все още не, каза той, но иронията в гласа му ми се стори пресилена.

Едно е да направиш избор и съвсем друго никога да не си имал тази възможност. Чувство на студена самота пропълзя през тялото ми. Какво ли е да бъдеш сам? Да знаеш, че никога няма да можеш да избереш нещо друго?

И тогава осъзнах, че статистиките, които Служителите ни даваха, не ме интересуваха. Знаех, че много хора бяха щастливи, и се радвах за тях. Но това беше Кай. Дори да беше единственият човек, който щеше да остане самотен край пътя, докато всички останали деветдесет и девет процента бяха щастливи и с пълноценен живот, това вече не ме устройваше.

Не беше правилно. Осъзнах, че не ме е грижа за офицера, който ни чакаше в подножието на Хълма, нито за другите от групата, катерещи се сред дърветата, нито за когото и да било другиго. И тогава разбрах колко опасно беше всичко това.

— Но ако можеше да бъдеш подбран за двойка — попитах тихо аз, — какво щеше да бъде момичето за теб?

— Ти — каза той, без да ме изчака да довърша. — Щеше да си ти.

Не се целунахме. Не направихме нищо, просто стояхме там, хванати за ръце, със затаен дъх. Вече не можех да си отида кротко, нито сред тъмнината, нито сред светлината. Дори и от това да зависеше сигурността на родителите ми, на семейството ми.

Дори и заради Ксандър.