Али Конди
Подборът (14)

14.

На следващия ден на работа всички почти едновременно забелязахме Служителите, когато влязоха в стаята. Като подредени в редички плочки домино, които падат една след друга, обърнахме глави един по един към вратата на Центъра по сортиране. Служителите в белите униформи бяха тук заради мен. Всички го знаеха и аз го знаех, така че не ги изчаках. Бутнах стола си назад и се изправих, очите ми срещнаха техните през разделителните прегради.

Беше време за моя изпит. Кимнаха ми да ги последвам.

Направих го, сърцето ми биеше силно, но вървях с гордо вдигната глава към малката сива стая, в която имаше само един стол и няколко малки поставки.

Тъкмо седнах и Нора се появи на вратата. Изглеждаше леко притеснена, но ми се усмихна успокояващо, преди да погледне към Служителите.

— Имате ли нужда от нещо?

— Не, благодаря ви — каза един Служител със сива коса, който изглеждаше значително по-възрастен от другите двама. — Носим си всичко необходимо.

Тримата Служители не разговаряха помежду си, докато подреждаха устройствата си. Онзи, който проговори пръв, явно беше най-главният. Другите — и двете жени — действаха спокойно и експедитивно. Те закачиха един датчик зад ухото ми и още един на врата ми, от вътрешната страна на тениската ми. Не казах нищо дори когато гелът, който използваха, започна да щипе кожата ми.

Двете жени отстъпиха назад, а по-възрастният Служител плъзна малък екран по масата към мен.

— Готова ли си?

— Да — казах, надявайки се гласът ми да звучи спокойно и уверено. Изпънах рамене, за да изглеждам малко по-висока. Ако се държа, сякаш не ме е страх, може би те ще ми повярват. Въпреки че датчиците, които прикрепиха към мен, може би щяха да им разкажат друга история благодарение на ускорения ми пулс.

— Тогава можеш да започваш.

Първата сортировка беше с числа, доста обикновена, като за тренировка.

Служителите постъпваха справедливо. Искаха да загрея и да се почувствам в свои води, преди да преминем към по-сложните редици.

Докато сортирах числата на екрана, като създавах ред от хаоса и откривах отличителните белези, пулсът ми се успокои. Спрях да се опитвам да не мисля за всичко, което се беше случило напоследък — споменът за целувката на Ксандър, постъпката на татко, любопитството ми към Кай, притеснението за Ем в музикалната зала, объркването ми, каква съм, коя ми е писано да бъда и кого ми е отредено да обичам. Пуснах ги да полетят като дете, което пуска във въздуха балони на Първия си ден в основното училище. Те се откъснаха от мен, а аз не се опитах да ги хвана отново. Само ако съзнанието ми беше абсолютно изчистено, празно, можех да бъда най-добра, само тогава можех да бъда тази, която очакваха да бъда.

— Чудесно — каза най-възрастният Служител, докато проверяваше резултатите. — Наистина. Благодаря ти, Касия.

Служителките махнаха датчиците ми. Този път отвърнаха на погледа ми и ми се усмихнаха, защото вече нямаше вероятност да бъдат обвинени в показване на някакво лично отношение. Изпитът беше приключил. И изглежда го бях преминала успешно, най-накрая.

— За нас беше удоволствие — каза сивокосият Служител, протягайки ми ръка над малката масичка, която ни разделяше. Разтърсих я, а после и ръцете на двете Служителки. Чудех се дали могат да усетят енергията, която протичаше през мен: в момента кръвта във вените ми беше чист адреналин и облекчение. — Това беше впечатляваща демонстрация на сортировъчни способности.

— Благодаря ви, господине.

На излизане той се обърна към мен за последен път и каза:

— Ще те държим под око, млада госпожице.

И затвори металната врата зад гърба си. Тя издаде плътен, силен, някак много окончателен звук. Докато се вслушвах в празнотата, която последва, внезапно осъзнах защо Кай предпочиташе да се слива с тълпата, да не се отличава от другите. Беше странно да знам, че вече със сигурност Служителите ще ме наблюдават по-отблизо. Имах чувството, че бях тръгнала по просторен път, когато тази врата се затръшна и внезапно се бях озовала прикована на едно място от тежестта на тяхното наблюдение — то беше като нещо материално, истинско и много тежко.

В нощта на Тържеството на Подбора на Ем си легнах по-рано и заспах бързо. Беше мой ред да нося датчиците и се надявах информацията, която щяха да съберат от сънищата ми, да покаже характеристики на нормален сън на седемнайсетгодишно момиче.

Но в съня си отново сортирах пред Служителите. На екрана се появи снимка на Ем и се предполагаше да й открия Партньор сред базата данни за Подбора. Замръзнах. Ръцете ми спряха да се движат. Мозъкът ми напълно изключи.

— Проблем ли има? — попита сивокосият Служител.

— Не мога да реша къде да я сложа — отвърнах аз.

Той погледна към лицето на екрана и се усмихна.

— А… Това не е проблем. Тя нали носи твоята пудриера?

— Да.

— И също като теб е сложила вътре своите таблетки, както беше направила и ти на твоя Подбор. Просто й кажи да вземе червената и всичко ще бъде наред.

Изведнъж се озовах на тържеството, проправях си път през момичета с рокли, момчета в костюми и родителите им в ежедневното им облекло. Обръщах ги, завъртах ги, правех всякакви неща, за да видя лицата им, защото всички носеха жълти рокли и бяха като в мъгла, с неясни очертания. Не можех да сортирам, не виждах нищо.

Завъртях към себе си още едно момиче.

Не беше Ем.

Без да искам бутнах поднос с торта от ръката на един сервитьор, докато се опитвах да спра момиче, което минаваше покрай мен с грациозна походка. Подносът падна на пода и тортата се разпадна, както пръстта се разпадаше на бучки, когато вадехме корените на растенията от нея.

Не беше Ем.

Тълпата намаля и едно момиче с жълта рокля застана само пред празния екран.

Ем.

Беше на път да се разплаче.

— Всичко е наред! — извиках й аз, като си проправях път през останалите хора. — Вземи таблетката и всичко ще бъде наред!

Очите на Ем засияха; тя извади таблетките от пудриерата ми. Вдигна зелената таблетка и я пъхна бързо в устата си.

— Не! — изкрещях аз, но беше прекалено късно. — Чер…

Тя извади синята таблетка и също я глътна.

— … вената! — довърших, отблъсквайки последната групичка хора, за да застана пред нея.

— Нямам — каза тя и се обърна с гръб към екрана. Очите й бяха тъжни. Показа ми отворената пудриера — беше празна. — Нямам червена таблетка.

— Можеш да вземеш моята — казах, готова да споделя с нея, нетърпелива аз да й помогна този път, и поставих червената таблетка в ръката й.

— О, благодаря ти, Касия — каза тя. Повдигна я към устата си. Видях как я поглъща.

Всички в залата спряха да се движат. Всички погледнаха към нас, с вперени в Ем очи. Какво щеше да направи червената таблетка? Никой не знаеше, освен мен. Усмихнах се. Знаех, че ще я спаси.

Зад Ем екранът просветна и на него се появи лицето на нейния Партньор — точно навреме, за да види как тя се строполява на земята мъртва. Тялото й издаде силен, тежък звук, когато падна, в контраст с лекотата, с която очите й се затвориха, с ефирно разпиляната около нея рокля и с изящното движение, с което ръцете й се разпериха като криле край нея на пода.

Събудих се изпотена и едновременно измръзнала от студ, беше ми нужно известно време, за да се успокоя. Въпреки че Служителите коментираха със смях подмятанията, че червената таблетка е хапчето на смъртта, слуховете продължаваха да съществуват. Това обясняваше защо бях сънувала, не убивам Ем.

Но това, че го бях сънувала, не означаваше, че е истина.

Датчиците за сън лепнеха неприятно по кожата ми и ми се искаше да не се налагаше да ги нося и тази нощ. Поне кошмарите обикновено не се повтарят и нямаше да бъда обвинена във вманиачаване или нещо такова. Освен това не мисля, че датчиците показват какво точно сънуваш. А просто, че си сънувал. А за една тийнейджърка е напълно нормално да има кошмари от време на време. Никой няма да обърне специално внимание на тези данни, когато ги включат в досието ми.

Но сивокосият Служител каза, че ще ме наблюдават.

Взирах се в мрака, гърдите ме боляха и ми беше трудно да дишам. Но не и да мисля.

От деня на Последното тържество на дядо се разкъсвах между желанието никога да не ми беше давал онзи лист и радостта, че го бе направил. Защото така поне знаех с какви думи да опиша това, което се случваше с мен: смъртта на светлината.

Ако не можех да го назова с име, щях ли да зная какво е то? Щях ли въобще да го изпитам?

Извадих микрокартата, която Служителката ми беше дала в градинката, и се запътих към портала. Имах нужда да видя лицето на Ксандър; имах нужда да се уверя, че всичко ще бъде наред.

Щом приближих до дневната обаче, спрях. Майка ми стоеше пред портала и говореше с някого. Кой ли се обаждаше толкова късно през нощта?

Татко ме видя от предната стая, където седеше на дивана и чакаше мама да приключи разговора. Махна ми с ръка да отида и да седна при него. Когато го направих, той погледна микрокартата в ръката ми, усмихна ми се и се пошегува с мен така, както би го направил всеки баща.

— Не ти е достатъчно, че виждаш Ксандър всеки ден в училище, а? Трябва да го зърнеш още веднъж, преди да заспиш? — прегърна ме през раменете. — Разбирам те. И аз изпитвах същото към майка ти. Тогава ни позволяваха да получаваме снимките си веднага от портала, а не да чакаме да мине първата ни среща.

— Какво направиха твоите родители, когато разбраха, че мама е от Фермерските земи?

Татко се замисли за миг.

— Ами в началото и двамата бяха малко притеснени. Никога не бяха смятали, че ще бъда подбран с някого, който не е от Града. Но не след дълго решиха, че това не е проблем и всичко ще бъде наред. — На лицето му беше изгряла онази усмивка, която се появяваше винаги когато разказваше за това как се е влюбил. — Само една среща беше достатъчна да си променят мнението. Да беше видяла майка си тогава.

— Защо се срещнахте в Града, а не у тях? — попитах аз. Традицията беше първата среща да се провежда колкото се може по-близо до дома на момичето. Винаги присъстваше и Служител от Министерството на Подбора, за да се увери, че нещата ще протекат нормално.

— Тя настоя да дойде тук, макар че пътят с въздушния влак беше доста дълъг. Искаше да види Града. С родителите ми и Служителя отидохме на гарата, за да я посрещнем.

Татко млъкна и знаех, че в този миг си спомня за тази първа среща, представя си как майка ми слиза от влака…

— И? — Знаех, че звуча припряно, но трябваше да му напомня, че не е в миналото. Той беше тук, в настоящето, и аз имах нужда да знам всичко, което можеше да ми каже за Подбора, който ме беше създал.

— Когато тя слезе от влака, баба ти се обърна към мен и ми каза: Слънцето все още грее от лицето й. — Татко отново замлъкна и се усмихна. — Така беше. Никога не бях виждал някой да изглежда толкова топъл и жив. Родителите ми никога повече не изпитаха притеснение. Мисля, че всички се влюбихме в нея още в онзи ден.

Не бяхме забелязали, че мама беше застанала на вратата, докато не я чухме да се закашля леко.

— А аз се влюбих във всички вас.

Изглеждаше малко тъжна и се зачудих дали си мисли за дядо или за баба, а може би и за двамата. Сега тя и татко бяха останали единствените, които си спомняха този ден, с изключение може би на онзи Служител, който е надзиравал срещата им.

— Кой беше толкова късно? — попитах аз.

— Бяха от работата — каза мама. Изглеждаше притеснена, когато седна до татко и склони глава на рамото му. Той я прегърна. — Ще ми се наложи да отида на малко пътуване.

— Защо?

Мама се прозя лекичко, сините й очи се разшириха. Лицето й все още беше загоряло от слънцето заради постоянната й работа на открито. Изглеждаше малко по-възрастна от обикновено и за пръв път видях няколко сиви кичура в гъстата й руса коса, сенки сред слънчевата светлина.

— Късно е, Касия. Трябва да си лягаш. Аз също. Ще разкажа и на Брам, и на теб всичко утре сутринта.

Не спорих с нея. Стиснах в ръка микрокартата и казах:

— Добре.

Преди да тръгна, мама се наведе към мен и ме целуна за лека нощ.

Щом се прибрах в стаята си, отново се заслушах какво се случва отвъд стената. Нещо в отпътуването на майка ми ме притесняваше. Защо сега? Къде ще ходи? Колко време ще отсъства? Рядко отсъстваше от вкъщи заради работата си.

— Е? — каза татко в другата стая. Опитваше се да говори тихо. — Всичко наред ли е? Не се сещам кога за последно са те търсили по това време.

— Не мога да ти кажа. Нещо става, но не знам какво точно. Изтеглят неколцина от нас от няколко разсадника, за да се погрижим за някаква култура в Разсадника в провинция Грандия.

Гласът на мама започваше да звучи много напевно, когато станеше късно вечер и тя беше уморена. Спомних си го от нощите, когато ми разказваше онези истории за цветята, и се успокоих. Щом тя не смяташе, че няма нищо нередно, значи всичко беше нормално. Майка ми е един от най-умните хора, които познавам.

— Колко дълго няма да те има? — попита татко.

— Седмица най-много. Смяташ ли, че Касия и Брам ще се справят? Не съм отсъствала толкова време.

— Те ще разберат. — Последва мълчание. — Касия все още изглежда разстроена. За пробата.

— Знам. И аз се притеснявах. — Мама въздъхна, нежен, тих звук, който някак си успях да чуя през стената. — Беше неволна грешка. Надявам се, че тя ще го разбере скоро.

Грешка? Не беше грешка, помислих си аз. И тогава осъзнах: Тя не знае. Той не й е казал. Баща ми имаше тайни от майка ми.

И ми хрумна ужасна мисъл.

Значи тяхната двойка не беше съвършена все пак.

В момента, в който си го помислих, исках никога да не ми беше хрумвало. Ако тяхната връзка не беше съвършена, какви бяха шансовете моята да бъде?

На следващата сутрин отново се изви гръмотевична буря, вятърът поклащаше яростно листата на кленовите дървета по алеята, дъждът се изливаше върху новорозите в двора ни. Ядях си закуската — отново овесена каша, все още димяща в увитата в станиол кутия, когато чух съобщението от портала: „Касия Рейес, заниманието за свободното ви време, туристическият поход, е отменено заради лошото време. Моля, докладвайте в гимназията, за да получите графика си с допълнителните учебни часове“.

Нямаше да има катерене. Което означаваше, че нямаше да видя Кай.

Пътят до спирката на въздушния влак беше мокър, а въздухът ужасно влажен и задушен. Дъждът продължаваше да вали. Косата ми започна да се извива и накъдря, както ставаше обикновено в такова време. Погледнах нагоре към небето, но видях само тежката маса от облаци; нямаше никаква вероятност нещо да се промени.

Никой от познатите ми не беше във влака, нито Ем, нито Ксандър, нито Кай. Вероятно са хванали други влакове или все още се приготвяха, но ми се струваше, че нещо ми липсва. Някой липсваше.

Може би бях аз.

Стигнах до училище и веднага се запътих по стълбите към библиотеката, където имаше няколко портала. Исках да науча повече за Дилън Томас и Алфред Тенисън, дали имат други стихотворения, които са оцелели при подбора. Не мисля, че имаха, но исках да се уверя.

Пръстите ми се запътиха към клавиатурата на портала, но там се поколебах. Най-лесният начин да разбера това, което ме интересуваше, беше да напиша имената на тези хора, но запитването ми щеше да бъде регистрирано и после можеше да бъде проследено обратно до мен. По-безопасно щеше да бъде да прегледам списъка на Стоте стихотворения. Ако преглеждах поет след поет в базата данни, щеше да прилича на обикновена учебна задача и едва ли щеше да предизвика вниманието на някой Служител.

Отне ми доста време да мина през всички имена, но най-накрая стигнах до Т. открих едно стихотворение от Тенисън и исках да го прочета, но нямах време. Нямаше нито един Томас обаче. Имаше някакъв Торо. Натиснах името на екрана; имаше едно запазено стихотворение от него, „Луната“. Зачудих се дали е написал и нещо друго; дори и да беше, вече го нямаше.

Защо дядо ми беше дал тези стихотворения? Дали беше искал да открия някакъв смисъл в тях? Дали не искаше да си отида кротко? Какво въобще означаваше това? Дали се предполагаше да започна да се боря срещу властта? Беше все едно да попитам дали не е искал да се самоубия. Защото точно това щеше да бъде. Не че щях наистина да умра, но ако се опитах да наруша правилата, щяха да ми отнемат всичко, на което държах. Партньорът. Семейството. Хубавата работа. Нямаше да ми оставят нищо. Не мисля, че дядо е искал това за мен.

Нищо не разбирах. Мислех и мислех за това, премислях стихотворенията в главата си безброй пъти. Искаше ми се да мога да видя отново думите на онзи лист, да ги разгадая. По някаква причина имах чувството, че всичко ще бъде различно, ако можех да ги видя пак — не само в мислите си.

Осъзнах едно нещо обаче. Макар да бях сторила правилното нещо — да изгоря онези думи и да се опитам да ги забравя, не бях успяла. Думите не си бяха отишли.

Камък ми падна от сърцето, когато видях Ем на масата в столовата. Тя буквално сияеше и когато ме забеляза, вдигна ръка и ми помаха. Значи Подборът беше минал добре. Не се беше паникьосала. Беше се справила. Не беше мъртва.

Изпреварих няколко души в редицата и седнах на мястото до нея.

— Е — попитах, макар вече да знаех отговора, — как мина Тържеството?

Щастието й огряваше цялата зала. Всички на нашата маса се усмихваха.

— Беше идеално.

— Значи Партньорът ти не е Лон, така ли? — опитах се да се пошегувам неумело. Лон беше подбран преди няколко месеца.

Ем се засмя.

— Не. Името му е Дален. От провинция Акадия.

Акадия е една от най-гористите провинции на изток, на хиляди километри от хълмистите и осеяни с реки долини в нашата Ория. В Акадия имаше камъни и море. Неща, с които не бяхме свикнали.

— И… — наклоних се напред. Както и другите ни приятели, нетърпеливи да чуят всички подробности за момчето, за което щеше да се омъжи Ем.

— Когато той се изправи, си помислих: Не може да е за мен. Беше много висок и ми се усмихна от екрана. Изобщо не изглеждаше притеснен.

— Значи е хубавец.

— Разбира се — усмихна се Ем. — Той също не изглеждаше разочарован от мен, слава Богу.

Как би могъл? Щом сияеше така в скучната си кафява униформа, сигурно вчера в жълтата си рокля просто е била зашеметяваща.

— Значи е красив. Но как точно изглежда? — с неудобство долових в гласа си лека завист. Никой около мен не беше проявил такова любопитство за моя Партньор. Все пак беше Ксандър. Нямаше никаква мистерия, защото вече го познаваха. Ем беше достатъчно мила и не ми обърна внимание.

— Всъщност малко прилича на Ксандър — започна тя и после рязко спря.

Проследих погледа й и видях Ксандър на няколко метра от нас. Беше застинал на място и изглеждаше изненадан. Дали беше доловил завистта в гласа ми, когато Ем описваше Партньора си?

Какво ми ставаше?

Опитах се да замажа някак нещата.

— Говорехме за Партньора на Ем. Много приличал на теб.

Ксандър също реагира бързо.

— О, значи е невероятно красив.

Седна до мен, но не ме погледна. Чувствах се ужасно. Определено ме беше чул.

— Разбира се — засмя се Ем. — Не знам защо се бях притеснила толкова! — изчерви се, вероятно се сети за вечерта в музикалната зала и погледна към Ксандър. — Всичко беше идеално — както казахте, че ще бъде.

— Иска ми се все още да беше позволено да се пращат снимки на партньорите веднага след Подбора — казах аз. — Ще ми се да видя как изглежда.

Ем описа Партньора си и ни каза някои подробности за Дален, които беше научила от микрокартата си, но бях прекалено разсеяна, за да я слушам. Тревожех се, че бях наранила Ксандър, и исках да ме погледне и да ме хване за ръката, но той не направи нито едно от двете.

Ем ме спря на излизане от столовата.

— Благодаря ти, че ми зае пудриерата. Мисля, че ми помогна много — да имам за какво да се хвана, разбираш ли?

Кимнах.

— Кай ти я върна тази сутрин, нали?

— Не — сърцето ми спря. Къде ми е пудриерата? Защо не беше у Ем?

— Не ти ли я даде? — побледня лицето на Ем.

— Не — казах аз. — Защо е у него?

— Видях го на спирката на въздушния влак след Тържеството. Прибираше се след работа. Исках да ти я върна колкото се може по-бързо — Ем си пое дълбоко дъх. — Знаех, че ще видиш Кай на похода преди мен, а аз не можех да ти я донеса още тогава, защото щях да закъснея за вечерния час.

— Походът беше отменен тази сутрин заради лошото време.

— Така ли? — туризмът беше единствената лятна дейност, която се проваляше напълно при лошо време. Дори плуването можеше да се провежда в закритите басейни. Ем изглеждаше разстроена. — Трябваше да се сетя. Но защо Кай не е измислил някакъв друг начин да ти я даде? Знаеше колко е важно. Специално му го казах.

Добър въпрос. Но не исках това да развали големия миг на Ем. Не исках тя да се притеснява.

— Сигурна съм, че я е дал на Айда и тя ще я предаде на мама или на баща ми — казах, опитвайки се да звуча небрежно. — Или пък ще ми я върне утре на похода.

— Не се тревожи — каза Ксандър и ме погледна право в очите. Опитваше се с думи да съкрати дистанцията, която продължаваше да ни дели. — На Кай може да се вярва.