Али Конди
Подборът (26)

26.

Заслизахме обратно надолу по Хълма. Забелязах нещо бяло да проблясва между дърветата и знаех, че не са птиците, които бяхме видели по-рано. Тези бели фигури не бяха създадени, за да летят.

— Служители — казах на Кай и той кимна.

Докладвахме на Офицера, който изглеждаше малко притеснен от посетителите, които ни чакаха. За пореден път се запитах с какво беше заслужил това назначение. Дори надзорът на маркирането на големия Хълм беше доста нелепа и жалка задача — истинска загуба на време — за човек с неговия ранг. Обърнах се назад и видях всички следи, които дисциплината в служба на Обществото бе издълбала по лицето му, и за пореден път си дадох сметка, че беше доста възрастен. Хора на неговите години не се занимаваха често с младежи като нас.

Когато се приближихме, открих, че познавам Служителите, които ни чакаха. Бяха същите, които проверяваха уменията ми за сортиране на теста. Този път русата жена като че ли отговаряше за всичко; очевидно това влизаше в нейните задължения.

— Здравей, Касия — каза тя. — Тук сме, за да те отведем на реалния ти изпит по сортиране. Можеш ли да дойдеш с нас сега? — Погледна към Офицера, във въпроса й се усети нотка на уважение, което явно изпитваше към него.

— Върви — каза Офицерът, следейки с поглед другите, които слизаха от Хълма. — Всички може да си вървите. Ще се срещнем отново утре тук.

Неколцина от останалите ученици ме погледнаха, но с любопитство, не с притеснение; повечето от нас вече очакваха окончателните си работни позиции и Служителите като че ли винаги бяха част от процеса.

— Ще вземем въздушния влак — обърна се към мен русата Служителка. — Изпитът ще продължи само няколко часа. Ще се прибереш у дома навреме за вечеря.

Тръгнахме към спирката на влака, двама Служители отдясно и един отляво. Нямаше начин да избягам, не посмях да погледна и за миг към Кай. Дори когато се качихме на влака за Града. Когато той мина покрай мен, поздравът му прозвуча точно както трябва, приятелски, небрежно. Продължи навътре в купето и седна на място до прозореца. Всеки, който би се направил труда да го наблюдава, би се убедил, че не изпитва абсолютно нищо към мен. Почти убеди и мен самата.

Не слязохме на спирката на Градската община. Продължихме. Още и още работници в сини униформи се качваха, смееха си и си говореха. Единият от тях тупна Кай по рамото и той също се засмя. Не виждах други Служители, нито други ученици като мен. Четиримата седяхме сред морето от синьо, влакът се извиваше и носеше като по въздушна река и аз знаех, че с трудно да се съпротивляваш на толкова силно течение като Обществото.

Гледах през прозореца и с цялото си сърце се надявах да не е това, което си мислех. Че не отиваме на същото място. Че няма да сортирам Кай.

Дали не беше номер? Дали ни наблюдаваха? Глупав въпрос, отговорих си сама. Естествено, че ни наблюдават.

В тази част на Града беше пълно с тежки сиви сгради; виждах табели, ала влакът се движеше прекалено бързо, за да ги разчета. Но беше ясно къде бяхме: в Индустриалния район.

Пред себе си забелязах Кай да се раздвижва, да става. Не му се налагаше да се хваща за дръжките, които висяха от тавана; пазеше равновесие, докато влакът се плъзгаше на спирката. За момент се замислих, че всичко ще бъде наред. Служителите и аз ще продължим, ще подминем тези сиви сгради, отвъд летището с пистите за приземяване и яркочервените знаменца за регулиране на трафика, веещи се от силния вятър като маркерите на Хълма. Ще продължим към Фермерските земи, където ще трябва да сортирам някакви незначителни култури или овце.

И тогава Служителите до мен се изправиха и нямах друг избор, освен да ги последвам. Не се паникьосвай, убеждавах се сама. Виж тези сгради. Тези тълпи работници. Може да сортираш всичко и всички. Не си прави прибързани заключения.

Кай не погледна към нас, за да проверя дали и ние ще слезем на неговата спирка. Втренчих се в гърба и в ръцете му, за да видя дали ще открия следа от напрежението и нервността, които протичаха по цялото ми тяло. Но неговите мускули бяха отпуснати и той се запъти със спокойна крачка към страната на сградата, от която се намираше входът за персонала. Мнозина от другите работници със сини униформи влязоха през същата врата. Ръцете на Кай се движеха небрежно отстрани на тялото му с разперени длани. Празни.

Докато Кай изчезваше в сградата, русата Служителка ме поведе към предната част, към нещо като преддверие. Другите Служители й подадоха датчиците и тя ги постави зад ухото ми, на китките ми и на гърдите, под ризата ми. По движенията й личеше, че има опит в това; сега, след като вече ме следяха и физически, се постарах още повече да се успокоя. Не исках да изглеждам необичайно нервна. Поех си дълбоко дъх и мислено промених думите от стихотворението. Казах си, че този път — поне засега — трябва да вървя кротко в тъмнината.

— Това е блокът, от който се разпраща храната за Града — информира ме Служителката. — Както ти споменахме и преди, целта на сортирането в реалната ситуация е да се провери дали можеш да разпределяш истински хора и ситуации при определени параметри. Искаме да видим дали можеш да помогнеш на Правителството да подобри ефективността и функционалността на дадената дейност.

— Разбирам — казах аз, макар да не бях сигурна в това.

— Тогава нека да започнем.

Тя отвори вратата и друг Служител пристъпи да ни поздрави. Очевидно той отговаряше за тази сграда и оранжевите и червени ивици по ризата му показваха, че работи в едно от най-важните министерства, Хранителното.

— Колко ни водите днес? — попита той и внезапно осъзнах, че не само аз ще имам изпит тук и ще сортирам в реална ситуация. Тази мисъл ме успокои малко.

— Една — отвърна Служителката, — но тя е с най-високите резултати.

— Чудесно — каза мъжът. — Осведомете ме, когато приключите. Отдалечи се, а аз стоях неподвижна на място, замаяна от гледките и миризмите наоколо. И от жегата.

Намирахме се сред огромно помещение, по-голямо от цялата ни гимназия. Пространството приличаше на стоманена кутия: метални подове, надупчени с тръби, боядисани в сиво циментови стени и съоръжения от неръждаема стомана, прокарани отстрани и точно по средата на залата в равномерни редици. Навсякъде се издигаше пара, цялото помещение беше изпълнено с влага. Отдушници по стените и по тавана на сградата извеждаха парата навън, но нямаше прозорци. Съоръженията, подносите от станиол, врящата вода, бликаща от крановете… Всичко беше сиво.

С изключение на облечените в тъмносиньо работници и изгорените им червени ръце.

Разнесе се сирена и нов поток от работници влезе отляво, докато другите започнаха да излизат в колона от дясната страна. Телата им бяха отпуснати, изморени, натежали. Всички бършеха челата си и напускаха работното си място, без да поглеждат назад.

— Новите работници са минали първо през стаите за стерилизация, за да се премахнат всички външни зарази — обясни ми Служителката с почти приятелски тон. — Там вземат номерата си и ги прикачват към униформите си. Тази нова смяна ще бъде твоята задача.

Тя направи жест с ръка и когато проследих погледа и, видях няколко наблюдателни поста на различни места в помещението: малки метални кули, на чиито връх стояха Служители. Кулите бяха три; тази в средата на залата беше празна.

— Това е нашето място.

Последвах я нагоре по металното стълбище, което приличаше на тези по спирките на въздушните влакове. Само че тези стъпала свършваха с малка площадка, толкова малка, че едва имаше място за нас четиримата. Сивокосият Служител вече се потеше обилно и лицето му се беше зачервило. Косата ми беше залепнала на врата ми. А само трябваше да стоим и да наблюдаваме. Дори не работехме.

Знаех, че работата на Кай е тежка, но нямах представа, че е толкова ужасна.

Вани и вани с мръсни съдове стояха до малки боксове с мивки и рециклиращи тръби. През огромен отвор в края на сградата пристигаше безкраен поток от употребявани подноси и кутии, захранвани непрекъснато от рециклиращите кошчета в нашите домове и столовите в училищата и по работните места. Работниците носеха защитни ръкавици, но не виждах как найлонът или латексът можеха да защитят кожата им, докато заливаха станиолените кутии с врялата вода. После поставяха чистите съдове в рециклиращите тръби.

И това продължаваше безспир, този скоростен поток от пара и лееща се вода и станиол. Усещах, че мозъкът ми ще се претовари всеки момент и ще изключи, както когато се сблъсквах с особено сложна поредица за сортиране на екрана. Но тук не виждах числа на екран. Тук имаше хора.

Кай беше тук.

Затова се постарах да запазя ума си бистър и да се концентрирам. Постарах се да гледам спокойно тези приведени гърбове и изгорени ръце и необятността на цялата тази плъзгаща се по пистите сребриста маса.

Един от работниците вдигна ръка и най-близкият Служител слезе от кулата, за да разбере какво става. Работникът подаде празна кутия на Служителя, който сканира баркода й с апарата си. После взе кутията със себе си и се скри в някакво помещение в края на огромната зала. Работникът вече се беше върнал към задълженията си.

Служителката ме погледна, сякаш очакваше да направя или да кажа нещо.

— Е, какво мислиш? — попита ме тя.

Не бях сигурна какво иска да чуе, затова отговорих уклончиво.

— Разбира се, най-ефективният начин да се прави това е, ако работата се върши от машини.

— Няма такъв вариант — каза мило жената. — Подготовката на храната и разпределянето й трябва да се върши лично. Лично от живи хора. Такова е правилото. Но би ни се искало да пренасочим някои работници към други проекти и други работни места.

— Не виждам как мога да направя това място по-ефективно — казах аз. — Има и друг очевиден отговор… да ги накараме да работят повече часове… но те и сега изглеждат достатъчно изтощени…

Гласът ми потрепери, но съвсем леко и вината за това можеше да се припише на силната пара.

— Не искаме от теб да дадеш някакво решение — служителката звучеше развеселено. — Хората на отговорните позиции вече са го измислили. Работните часове ще бъдат увеличени. Часовете за свободни занимания ще се намалят. Тогава някои от работещите тук ще могат да бъдат пренасочени към други служби.

Започвах да разбирам, а ми се искаше да не бях.

— Значи, ако не искате от мен да определя други варианти в тази работна среда, тогава искате…

— Да сортираш хората — каза жената.

Усетих, че ми прилошава.

Подаде ми един контролен апарат.

— Имаш три часа на разположение да наблюдаваш. Вкарвай номерата на работниците, които смяташ, че са най-ефективни, тези, които трябва да се пратят на работа по алтернативния проект.

Погледнах към номерата на гърбовете на работниците. Това вече беше като да сортираш върху екран; предполагаше се да търся отличителни белези като бързина и динамика сред работниците. Искаха да проверят дали умът ми автоматично ще регистрира работниците, които се движат най-бързо. Компютрите също могат да вършат тази работа и най-вероятно вече са го направили. Но сега искаха да видят дали и аз мога да се справя със задачата.

— И, Касия… — каза Служителката от металната стълба. Погледнах надолу към нея. — Твоето сортиране ще бъде взето предвид. Това е част от изпита ти. Целта е да се провери дали можеш да вземаш решения, като знаеш, че от тях ще има реални последствия.

Видя шока, изписан по лицето ми, и продължи. Личеше, че се опитва да бъде любезна.

— Това е просто смяна от група работници от най-долен клас, Касия. Не се притеснявай. Покажи най-доброто от себе си.

— Какъв е другият проект? Ще трябва ли да напуснат Града?

Сега Служителката изглеждаше шокирана.

— Не можем да отговорим на такъв въпрос. Той няма отношение към сортирането.

Сивокосият служител, който все още дишаше тежко, се обърна да види какво става. Тя му кимна, че слиза веднага, и после ми каза мило:

— По-добрите работници получават по-добри работни позиции, Касия. Само това трябва да знаеш.

Не исках да го правя. За секунда си представих как хвърлям сортиращото устройство в една от мивките под себе си и го оставям да потъне.

Какво ли щеше да направи Кай, ако беше на моето място тук горе?

Не хвърлих апарата. Поех дълбоко дъх. Потта се стичаше по врата ми и кичури коса падаха върху очите ми. Махнах ги с една ръка, изпънах рамене и погледнах към работниците. Очите ми се местеха от място на място. Опитвах се да не виждам лица, а само числа. Търсех белези като бързина и енергия. Започнах да сортирам, най-притеснителната част от цялото преживяване беше фактът, че бях много, много добра. След като си казах, че трябва да направя това, което би направил и Кай, не се колебах повече. В хода на сортирането отбелязвах отличителните белези, които ми бяха казали да търся: скорост, ефективност, издръжливост. Виждах по-бавните, но и по-стабилните, които вършеха повече работа, отколкото човек можеше да помисли на пръв поглед. Забелязвах бързите, сръчните, онези, които бяха най-добри. Забелязвах и другите, които не можеха да поддържат равномерно темпо. Виждах как червените им ръце се движат през парата, виждах купчината станиол, плъзгаща се сред сребристия поток, докато се превръщаше от мръсотия в чистота.

Но не виждах хора. Не виждах лица.

Когато трите часа бяха към своя край, сортировката ми беше готова и знаех, че съм се справила добре. Знаех, че съм класифицирала най-добрите работници в група по номерата им.

Но не устоях. Проверих номера на един работник, който беше почти в идеалната среда, онзи, който беше точно между най-добрите и най-лошите от групата.

Погледнах името, което стоеше срещу числата. Беше името на Кай.

Исках да се смея и да плача. Сякаш ми пращаше съобщение. Никой не пасваше на системата така, както него; никой друг не беше овладял до такова съвършенство умението да бъде напълно незабележим. Винаги в златната среда. За няколко мига си позволих да задържа погледа си върху тъмнокосото момче в синя униформа. Инстинктът ми казваше да го сложа в по-ефективната група; знаех, че принадлежи към нея. Тази група щеше да получи новото работно назначение. Може би щеше да напусне Града, но поне нямаше да бъде в този капан завинаги. И все пак не можех да го направя. Какъв щеше да бъде животът ми, ако той си тръгнеше?

Представих си как слизам от стълбата и се притискам до Кай сред цялата тази жега и шум. И нещо по-хубаво, представих си как отивам при него, хващам го за ръка и го извеждам от това място — навън, сред светлината и чистия въздух. Можех да го направя. Ако го сложех в по-високата група, нямаше повече да работи тук. Животът му щеше да се подобри. Аз можех да бъда човекът, който щеше да промени съдбата му. И внезапно разбрах, че това желание, желанието да му помогна, е по-силно дори от егоистичното ми желание да го задържа близо до себе си.

После се сетих за момчето от историята, която беше споделил с мен. Момчето, което правеше всичко възможно, за да оцелее. Какво ли би казал инстинктът на това момче?

Той би искал да го сложа в по-долната група.

— Приключи ли вече? — попита ме Служителката. Чакаше ме на металната стълба, няколко стъпала по-надолу. Кимнах. Изкачи се при мен, а през това време аз проверих номера на друг работник, който също беше близо до средата на групата, за да не разбере, че съм търсила номера на Кай.

Тя застана до мен, погледна номерата на екрана ми и после се загледа в хората под нас.

— Работниците в златната среда са най-трудни за определяне, нали? — каза със симпатия в гласа. — Трудно е да решиш какво да правиш.

Кимнах, но жената не беше свършила.

— Работници от нисш клас като тези, извършващи обслужваща дейност, обикновено не доживяват до осемдесет години. — Заговори по-тихо, почти шепнейки. — Мнозина от тях са със статута на Отклонения. Обществото не е прекалено загрижено, че не достигат до оптималната възраст. Мнозина умират по-рано. Не прекалено рано, разбира се. Не както е било във времето преди Обществото, нито както във Външните провинции до не много отдавна. На около шейсет-седемдесет години. По-ниските работни позиции в Хранителния център са особено опасни, дори и с предпазните мерки, които вземаме.

— Но…

Шокът на лицето ми не я изненада и в този миг осъзнах, че това вероятно е част от теста. Запознаване с неизвестен фактор по средата на иначе стандартното и ясно сортиране, тъкмо когато си мислиш, че си приключил.

Запитах се: Какво става тук? Защо поемат толкова много рискове при това тестово сортиране?

Явно ставаше нещо много по-голямо от мен, по-голямо и от Кай.

— Всичко това, естествено, е поверителна информация — добави Служителката. После погледна към своя контролен апарат. — Имаш още две минути.

Трябваше да се съсредоточа, но умът ми се беше заел със свое собствено проучване на новите данни, задаваше си въпроси и ги оформяше в логични редици, за да открие отговори: Защо работниците умират по-рано?

Защо дядо не можеше да сподели храна от чинията си на своето Последно тържество?

Защо толкова много Отклонения работят в почистващия отдел на Хранителния център?

Те отравят храната на възрастните хора.

Вече всичко ми се изясни. Нашето Общество се гордееше с това, че не убива никого, че е приключило със смъртното наказание, но това, което виждах тук и което бях научила за Външните провинции, ми подсказваше, че са намерили друг начин да се погрижат за проблемите. Силните оцеляват. Естествен подбор. С помощ от нашите богове, тоест — Служителите.

Ако щях да се правя на бог или на ангел, тогава щях да направя най-доброто за Кай. Не можех да позволя да умре по-рано или да прекара остатъка от живота си в тази зала. Сигурно навън имаше нещо по-добро за него. Все още имах достатъчно вяра в Обществото ни, за да мисля така; бях виждала мнозина да живеят добре и исках и Кай да има възможност да води такъв живот. Независимо дали щях да бъда част от него или не.

Вписах номера на Кай в по-високата група и затворих контролния апарат небрежно, сякаш решението ми беше някаква подробност.

Вътрешно крещях.

Надявах се, че съм направила правилния избор.

 

 

— Разкажи ми още за родното си място — казах на Кай на следващия ден на Хълма, надявайки се, че няма да долови отчаянието в гласа ми и че няма да попита как е минало сортирането. Трябваше да разбера повече за него, за съдбата му. Трябваше да разбера дали съм постъпила правилно. Изпитът със сортирането беше променил нещата помежду ни, чувствахме се наблюдавани, следени, дори тук, сред дърветата. Говорехме тихо, не си позволявахме да се гледаме един друг прекалено дълго.

— Там е червено и оранжево. Цветове, които не се виждат често наоколо.

— Вярно е — казах аз и се опитах да се сетя за неща, които бяха червени. Някои от роклите на Тържеството на Подбора. Пламъците в инсинератора. Кръвта.

— Защо навсякъде наоколо има толкова много зелено, кафяво и синьо? — попита ме той.

— Може би защото това са цветовете на растежа и в нашата провинция повечето неща са свързани със земеделието — казах аз. — Нали знаеш? Синьото е цветът на водата, кафявото — на есента и жътвата. Зеленото е цветът на пролетта.

— Хората винаги казват така — отвърна Кай. — Но червеното е първият цвят на пролетта. Това е истинският цвят на прераждането. На началото.

Осъзнах, че е прав. Сетих се за яркочервените пъпки на новите цветове по дърветата. За червеното на ръцете му в деня преди теста ми в Хранителния център и за новото начало, което се надявах да съм му дала.