Робърт Кийосаки
Богат татко, беден татко (9) (На какво богатите учат децата си за парите, а бедните и средната класа — не)

Урок 6: Работете за да учите, а не за пари

През 1995 година ме интервюираха за един вестник в Сингапур. Младата репортерка пристигна навреме и интервюто започна веднага. Седяхме във фоайето на луксозен хотел, пиехме кафе и обсъждахме целта на посещението ми в Сингапур. Трябваше да поделя пространството със Зиг Зиглар. Той говори за мотивацията, а аз — за „Тайните на богатите“.

— Иска ми се един ден и аз като вас да стана автор на бестселър — заяви журналистката.

Бях видял няколко от статиите, които беше писала за вестника, и бях впечатлен. Имаше ясен стил и успяваше да привлече интереса на читателите.

— Имате страхотен стил — отвърнах аз. — Какво ви пречи да постигнете мечтата си?

— Творбите ми не стигат доникъде — промълви тя. — Всички казват, че романите ми са превъзходни, но нищо не се случва. Затова продължавам да работя за вестника. Така поне имам с какво да си плащам сметките. Вие имате ли някакво предложение?

— Да, имам — отговорих бодро аз. — Един приятел в Сингапур има школа, където учи хората как да продават. Води курсове на тази тема за много от водещите корпорации тук. Мисля, че ако се запишете в някой от тях, това ще допринесе много за кариерата ви. Репортерката настръхна.

— Да не искате да кажете, че трябва да се уча как да продавам?

Кимнах.

— Не говорите сериозно, нали?

Кимнах отново.

— Какво лошо има в това? — нещо я беше обидило и вече съжалявам че изобщо заговорих на тази тема. Бях опитал да помогна, а сега се налагаше да защитавам предложението си.

— Аз съм магистър по английска литература. Защо да ходя на училище, за да се обучавам за продавачка? Аз съм професионалистка. Изучих тази професия, за да не трябва да бъда продавачка. Мразя търговците. Единственото, което ги интересува, са парите. Защо тогава да се уча да продавам, кажете ми?

И започна да прибира разпалено вещите си в дипломатическото куфарче. Интервюто беше приключило.

На масичката за кафе лежеше един от по-ранните ми бестселъри. Взех го заедно със записките, които бе нахвърляла в бележника си.

— Виждате ли това? — посочих аз към записките. Тя сведе объркано очи към тях и промълви неразбиращо „Да“. Посочих отново към бележника й. Там пишеше: „Робърт Кийосаки, автор на бестселъри“.

— Тук пише „най-добре продаван автор“, а не „най-добре пишещ автор“.

Очите й се разшириха веднага.

— Аз съм ужасен писател. Вие сте превъзходна писателка. Имате магистърска степен. Съберете двете и ще се получи „най-добре продаван“ и „най-добре пишещ автор“.

Погледът й пламна гневно.

— Никога няма да сляза толкова ниско, че да почна да се уча как да продавам. Не е работа на хора като вас да пишат. Аз съм професионално обучен писател, а вие сте продавач. Не е справедливо.

Прибра останалите си записки и побърза да излезе през голямата стъклена врата.

Поне на другия ден за мен излезе справедлива и ласкава статия.

Светът е изпълнен с умни, талантливи, образовани и интелигентни хора. Срещаме ги всеки ден. Те са навсякъде около нас.

Преди няколко дена забелязах, че колата ми не работи добре. Спрях в един автосервиз и младият монтьор я оправи за няколко минути. Той разбра какъв е проблемът само като се вслуша в звука на мотора. Бях изумен.

Тъжната истина е, че големият талант не е достатъчен.

Непрекъснато се шокирам от това колко малко печелят талантливите хора. Онзи ден научих, че по-малко от 5% от американците печелят повече от 100 000 $ годишно. Срещал съм изключително умни и високообразовани хора, които печелят по-малко от 20 000 $ на година. Един бизнесконсултант, специализирал в областта на медицината, ми обясни, че много от зъболекарите, лекарите и хиропрактиците водят непрестанна финансова борба. А дотогава си бях мислил, че още с дипломирането доларите започваха да текат в джобовете им. Въпросният бизнесконсултант ми каза:

— От голямото богатство ги дели само едно умение.

Тази фраза означава, че повечето хора трябва да научат и овладеят още само едно умение и приходите им ще започнат да нарастват експоненциално. Вече стана дума, че финансовата интелигентност е комбинация от счетоводство, инвестиране, маркетинг и право. Съчетайте тези четири технически умения и ще се убедите, че не е толкова трудно да правите пари с пари. Когато става дума за пари, единственото умение, което знаят хората, е да работят по-усилено.

Класически пример за синергията на уменията е младата писателка от вестника. Ако бе изучила прилежно умението на продажбата и маркетинга, приходите й щяха да нараснат драстично. Ако бях на нейното място, щях да завърша курсове за реклама на художествена литература и продажба. И вместо да работя във вестник, щях да си потърся работа в някоя рекламна агенция. Дори заплатата й там да е по-малка, тя щеше да научи как да общува и да рекламира с успех. Трябваше да отдели също така време, за да изучи изкуството връзки с обществеността, едно много важно умение. Щеше да разбере как да печели милиони от безплатно рекламиране. А нощем и през уикендите щеше да пише страхотния си роман. Когато го завърши, щеше да бъде по-добре подготвена да продава книгата си. И не след дълго щеше да се превърне в автор на бестселъри.

Когато написах първата си книга „Ако искате да бъдете богати и щастливи, не ходете на училище“, един издател предложи да сменя заглавието с „Икономика на образованието“. Отговорих, че с такова заглавие ще продам само две книги — една на семейството си и една — на най-добрия си приятел. Проблемът беше там, че те щяха да очакват да я получат безплатно. Бяхме избрали неприятното заглавие „Ако искате да бъдете богати и щастливи, не ходете на училище“, защото знаехме, че това само по себе си бе солидна реклама.

Аз самият съм за образованието и вярвам в образователната реформа. Защо иначе щях да продължавам да настоявам античната ни образователна система да бъде променена? И така, избрах заглавие, което щеше да ми осигури достъп до повече радио- и телевизионни предавания, само защото предизвиквах полемика. Мнозина ме мислеха за голям ексцентрик, но книгата се продаваше много добре.

Когато през 1969 година завърших Търговската морска академия, образованият ми татко бе много щастлив. „Стандарт Ойл ъв Калифорния“ ме взе на работа заради флотата си от петролни танкери. Бях втори помощник капитан и заплатата ми беше ниска в сравнение с това, което получаваха моите съученици, но все пак това бе първата ми работа. Получавах 42 000 $ годишно, включително заплащане за извънредните часове, и трябваше да работя само седем месеца, полагаха ми се пет месеца ваканция. Ако исках, можех да тръгна с някой кораб за Виетнам и да удвоя заплатата си, вместо да почивам цели пет месеца.

Очакваше ме страхотна кариера, но аз напуснах след шест месеца и се присъединих към „Марин Корпс“, за да се науча да летя. Образованият ми татко беше съсипан, богатият ме поздрави.

Както в училище, така и на работното място най-популярната идея е „специализацията“. За да получаваш повече пари или да те повишат в службата, трябва да „специализираш“. Затова например лекарите започват да учат за специалност като ортопедия или педиатрия. Същото се отнася и за счетоводителите, архитектите, адвокатите, пилотите и много други.

Образованият ми татко вярваше в същата догма. Ето защо бе толкова щастлив, когато най-сетне защити доктората си. Но сам признаваше, че училищата възнаграждават хората, които учат все повече и повече, за все по-малко и по-малко.

Богатият татко ме насърчаваше точно за обратното.

— Важно е да се знае малко за много — препоръчваше той.

Ето защо години наред работих в различни области в неговите компании. Известно време бях в счетоводния отдел. Въпреки че най-вероятно нямаше да стана никога счетоводител, той искаше да уча чрез „осмоза“. Знаеше, че ще усвоя специфичния жаргон в професията и ще развия усещане кое е важно и кое — не. Работил съм също като строител, в търговията и маркетинга. Той правеше бизнесмени от двама ни с Майк. Затова настояваше да присъстваме на срещите му с банкери, адвокати, счетоводители и брокери. Искаше да знаем по малко за всички страни на неговата империя.

Когато напуснах добре платената си работа в „Стандарт Ойл“, образованият ми баща пожела да поговорим откровено. Беше смаян. Не разбираше решението ми да зарежа една толкова добре платена кариера, която освен всичко предлагаше множество други привилегии, много свободно време и възможност за повишение. И една вечер той ме попита защо съм напуснал. Така и не можах да му обясня, колкото и да се стараех. Моята логика не отговаряше на неговата. Проблемът бе там, че моята логика бе логиката на богатия ми баща.

Сигурността, която дава работното място, означаваше всичко за образования ми татко. А учението беше всичко за богатия татко.

Образованият татко мислеше, че съм учил, за да стана корабен офицер. Богатият татко знаеше, че отидох в училище, за да уча международна търговия, като студент пътувах с товарни кораби, големи и малки, петролни танкери и пътнически кораби до Далечния Изток и южните части на Тихия океан.

Богатият татко наблягаше върху това да остана в Тихия океан, вместо да предпочета пътуващите до Европа кораби, тъй като знаеше, че „изплуващите на повърхността нации“ са в Азия, а не в Европа. Докато повечето ми съученици, в това число и Майк, правеха партита в студентските домове, аз изучавах търговията, хората, бизнесстиловете и културите в Япония, Тайван, Тайланд, Сингапур, Хонконг, Виетнам, Корея, Таити, Самоа и Филипините. Аз също ходех по партита, но не в студентските домове. Пораснах бързо.

Образованият татко просто не можеше да разбере защо напуснах и се присъединих към „Марин Корпс“. Казах, че искам да се науча да летя, но истинското ми желание бе да се науча да водя големи групи хора. Богатият татко ми бе обяснил, че най-трудното при управлението на една компания е справянето с хората. Беше прекарал три години в армията; образованият ми татко бе освободен от военна служба. Богатият татко ми бе помогнал да разбера колко е важно да се научиш да водиш хората в опасни ситуации.

— Следващото, което трябва да научиш, е да бъдеш лидер — заяви той. — Ако не си добър лидер, ще те прострелят в гърба, както се случва много често в бизнеса.

Когато се върнах от Виетнам през 1973 година, аз се уволних, въпреки че обичах да летя. Започнах работа в „Ксерокс Корпорейшън“. Причината да го направя определено не бяха парите. Бях свенлив човек и мисълта за продажбите бе най-плашещото нещо за мен. А „Ксерокс“ осигурява една от най-добрите програми в Америка за обучение в областта на продажбите.

Богатият татко се гордееше с мен. Образованият татко се срамуваше. Смяташе, че търговците са много под него, интелектуалеца. Работих с „Ксерокс“ в продължение на четири години, докато превъзмогнах страха си от чукането по вратите, за да не бъда отблъснат. След като започнах да фигурирам постоянно сред първите петима по броя на продажбите, аз напуснах и продължих нататък, като оставих още една чудесна кариера с превъзходна компания.

През 1977 година основах първата си компания. Богатият татко ни бе научил с Майк да управляваме компании. Сега трябваше да се науча да ги създавам и да им помагам да стъпват на крака. Първият ми продукт, портфейл от найлон и велкро, се произвеждаше в Далечния Изток и се пренасяше с кораб до един склад в Ню Йорк, близо до училището, в което бях ходил. Обучението ми бе приключено; време беше да изпробвам крилете си. Ако се провалях, щях да се разоря. Богатият татко каза, че е по-добре човек да се разори преди трийсетата си година.

— Така все още имаш време да дойдеш на себе си — обясни той.

Малко пред трийсетия ми рожден ден първият ми товар напусна Корея и се отправи към Ню Йорк.

Днес продължавам да се занимавам с международен бизнес. И както ме бе посъветвал някога богатият ми баща, продължавам да търся изплуващи на повърхността нации. Днес инвестирам в Южна Америка, Азия, Норвегия и Русия.

Едно старо клише твърди, че „работното място означава да бъдеш вечно на ръба на разорението“. И за жалост, това е истина за милиони хора. Тъй като според училището финансовата интелигентност не е интелигентност, повечето наемни работници работят здраво и плащат сметки, като едва свързват двата края.

Според една ужасна теория „служителите работят дотолкова усърдно, колкото да не бъдат уволнени, а собствениците плащат минимума, необходим, за да ги задържат“. И ако се вгледате в счетоводните разчети на повечето компании, по-точно — в частта със заплатите, ще се убедите, че в това има известна истина. Резултатът е, че повечето наемни работници никога не се придвижват напред. Те правят това, на което са ги учили: „Намери си сигурна работа“.

Повечето от тях се съсредоточават върху заплащането и краткотрайната полза, но след изтичането на по-дълъг период от време става ясно, че тази позиция е губеща.

Аз препоръчвам на младите хора да си търсят работа по-скоро заради това, което ще научат, отколкото заради онова, което ще печелят. Да се огледат добре, преди да решат какви умения желаят да усвоят и преди да изберат определена професия, за да не попаднат в капана на „омагьосаната въртележка на плъховете“.

Попаднат ли веднъж в продължаващия цял живот процес на плащане на сметки, те заприличват на хамстерите, тичащи по малкото метално колело. Косматите им крачета се движат с голяма скорост, колелото се върти бясно, но утре сутринта пак ще си бъдат в същата клетка. С две думи — страхотно постижение.

Във филма „Джери Макгуайър“ с Том Круз имаше доста впечатляващи моменти. Една реплика ми се стори особено истинска. Става дума за сцената, в която Том Круз напуска фирмата. Току-що са го уволнили и той пита цялата компания: „Кой иска да дойде с мен?“ Всички стоят като замръзнали и не издават звук. Само една жена се обажда: „Бих искала, но след три месеца ме очаква повишение“.

Това е може би най-вярното твърдение в целия филм. Обикновено точно то кара хората да продължават да работят като наемници и да си плащат сметките. Знам, че образованият ми баща се надяваше всяка година да му увеличат още заплатата и всяка година оставаше разочарован. Тогава се връщаше на училищната скамейка, за да получи допълнителна квалификация с надеждата, че този път ще го повишат и, разбира се, го чакаше ново разочарование.

Въпросът, който задавам често на хората, е:

— Къде ще те отведат тези ежедневни занимания?

Питам се дали хората се питат къде ще ги отведе работата им или влизат в ролята на хамстера?

Сирил Брикфийлд, бившият изпълнителен директор на Американската асоциация на пенсионерите докладва, че „личните пенсии са в истински хаос. Първо, 50% от работната сила днес няма пенсия. Само това вече е основание за сериозни притеснения. А 75%-80% от останалите 50% имат пенсии в рамките на 55 $, или 150 $, или 300 $ месечно“.

В книгата си „Пенсионният мит“, Крейг Карпъл пише: „Посетих централния офис на една национална пенсионно-консултантска фирма и се запознах с управителната директорка, която се е специализирала в оформянето на привлекателни пенсионни планове за главните управленски кадри. Когато я попитах какво могат да очакват хората на по-ниски постове, тя отвърна с уверена усмивка:

— Сребърния куршум.

— А какво представлява този сребърен куршум? — поинтересувах се аз. Тя сви рамене.

— Ами като разберат, че няма да имат достатъчно средства за препитание като остареят, просто могат да си пръснат мозъка с него“.

По-нататък Карпъл обяснява разликата между стария и новия пенсионен план. Картината за повечето работещи днес хора не е никак розова. При това говорим само за пенсионното осигуряване. Ако към картината се прибавят таксите за медицинско обслужване и лекарства, тя става наистина ужасяваща. В своята книга, издадена през 1995 година, той отбелязва, че годишната такса за старчески дом варира между 30 000 $ и 125 000 $. Той самият отишъл в един чист, скромен старчески дом в района, в който живеел, и открил, че таксата за 1995 година за него е 88 000 $.

Много от болниците в страните със социална медицина вече са изправени пред тежък избор: „Кой ще живее и кой ще умре?“ Изборът се прави по два критерия: с какви средства разполагат и каква е възрастта на пациентите. Ако пациентът е стар, често дават лекарството на някой по-млад от него. По-възрастният беден пациент заема последното място на опашката. Следователно така, както богатите могат да си позволят по-добро образование, те ще могат да запазят и живота си, докато бедните ще бъдат обречени на смърт.

Затова се питам дали наемните работници гледат към бъдещето или само към следващата си заплата, без да си задават въпроса накъде са се запътили?

Когато разговарям с хора, които желаят да печелят повече, винаги им препоръчвам едно и също. Предлагам им да огледат живота си в перспектива. Вместо просто да работят за пари и сигурност, чиято важност не мога да отрека, аз им препоръчвам да си намерят втора работа, покрай която ще научат нещо друго.

Често им предлагам да се присъединят към компания, работеща на принципа на мрежовия маркетинг, ако желаят да се научат да продават. Някои от тези компании осигуряват превъзходни обучаващи програми, които помагат на хората да преодолеят страха си от провал и отхвърляне, главните причини за неуспеха. Образованието е по-важно от парите.

Когато дам това предложение, в отговор често чувам: „О, това е доста сериозно главоболие“ или пък: „Искам да правя само това, което ми е интересно“.

Ако получа първия отговор, питам:

— Значи предпочиташ цял живот да даваш 50% от труда си на правителството?

Ако пък чуя: „Правя само това, което ми е интересно“, аз казвам:

— Не че ми е интересно да ходя в спортната зала, но въпреки това го правя, защото желая да се чувствам по-добре и да живея по-дълго.

За жалост в поговорката „Вълкът козината си мени, но нрава си — не“ има доста истина. Ако човек не е свикнал да се променя, трудно бихте могли да го промените.

Но за тези от вас, които са готови да приемат да поработят, за да научат нещо ново, ще кажа следните насърчителни думи:

— Животът е в много отношения като ходенето в спортната зала. Най-мъчителната част е вземането на решение да отидеш там. Преминеш ли веднъж това, после е лесно. Много пъти дори мисълта за това ми е била непоносима, но щом вляза вътре и започна да се движа, откривам за пореден път, че е истинско удоволствие. А след като приключа винаги се радвам, че съм надмогнал себе си и съм отишъл.

Ако не желаете да работите, за да научите нещо ново, а настоявате вместо това да се специализирате във вашата област, уверете се, че във фабриката, в която работите, има профсъюзи. Профсъюзите имат за цел да защитават специалистите.

След като изгуби благоразположението на губернатора, образованият ми татко застана начело на учителските профсъюзи на Хаваите. Споделял е с мен, че това е най-трудната работа, която е вършил някога. Богатият ми татко, от друга страна, цял живот правеше всичко възможно да предпази компаниите си от намесата на профсъюзите. И успя. Колкото и да се приближаваха, той винаги успяваше да отбие удара.

Аз лично не вземам ничия страна, тъй като виждам ползата и нуждата от тях и за двете страни. Ако се вслушате в препоръката на учебните заведения и се специализирате много в дадена област, тогава търсете защитата на профсъюзите. Така например, ако аз бях продължил с кариерата си на летец, щях да потърся компания със силни профсъюзи на пилотите. Защо ли? Защото щях да посветя живота си на усвояването на умение, ценно само за една индустрия. Ако бъдех прогонен от тази индустрия, трупаните в продължение на целия ми живот умения нямаше да бъдат толкова ценни за друга индустрия. На един старши пилот, със 100 000 часа летателно време, който печели по 150 000 $ годишно, би му било трудно да намери така добре платена работа като преподавател. Не е задължително уменията да се пренасят от индустрия в индустрия, тъй като уменията, за които плащат на пилотите, не са толкова важни в образователната система да речем.

Същото се отнася дори за днешните лекари. А учителите определено трябва да членуват в профсъюз. Най-големият и най-богат профсъюз в Америка днес е учителският. Учителите се нуждаят от защитата на своя профсъюз, тъй като стойността на техните умения също е ограничена за другите индустрии извън образованието. Затова главното правило е: „Високоспециализираните служители трябва да членуват в профсъюз“. Това е най-умното, което можете да направите.

Понякога питам своите курсисти:

— Кой от вас може да приготви по-вкусен хамбургер от тези, които предлагат в „Макдоналдс“?

Почти всички вдигат ръце. Тогава добавям:

— Как тогава става така, че „Макдоналдс“ печели повече от вас? Отговорът е очевиден: „Макдоналдс“ има превъзходна бизнессистема. Причината толкова много талантливи хора да бъдат бедни е следната: те се съсредоточават върху правенето на по-вкусен хамбургер и не знаят нищо или много малко за бизнессистемите.

Един мой приятел е великолепен художник. Печели значителни суми. Един ден адвокатът на майка му се обадил, за да го уведоми, че тя му е оставила 35 000 $. Това останало от имота й, след като правителството и адвокатът взели своята част. Приятелят ми веднага видя в тези пари възможност да увеличи бизнеса си, като използва част от тях за реклама. След два месеца в едно луксозно списание, предназначено за най-богатите, се появи първата му цветна реклама на цяла страница. Той пуска тази реклама в продължение на три месеца. Така и никой не й отговори, а от наследството му не остана и следа. Сега той иска да даде списанието под съд за незадоволително представяне.

Това е един широко разпространен пример за човек, който може да прави чудесни хамбургери, но знае съвсем малко за бизнеса. Когато го попитах какво е научил, той отвърна, че „хората от рекламата били мошеници“. След това го попитах дали би желал да посети курс по продажби и директни продажби. „Нямам време и не желая да си пръскам парите за глупости“ — бе неговият отговор.

Светът е пълен с бедни талантливи хора. Твърде често те са бедни, борят се непрестанно с някакви финансови проблеми или печелят по-малко от това, на което отговарят способностите им не заради това, което знаят, а заради онова, което не знаят. Те се съсредоточават върху усъвършенстването на уменията си да приготвят още по-добър хамбургер, вместо върху умението да продадат и да доставят вече готовия хамбургер. Може би „Макдоналдс“ не прави най-хубави хамбургери, но е най-добрият в продаването и доставката на средно добри хамбургери.

Бедният татко искаше да се специализирам. Според него това бе условието да получавам повече. Дори след като губернаторът на Хаваите го уведоми, че няма да работи повече за правителството в щата, той продължи да ме насърчава да се специализирам. Тогава образованият ми баща възприе каузата на учителския профсъюз да настоява за още по-голяма защита и възнаграждение за тези високоспециализирани и образовани професионалисти.

Двамата сме спорили често, но той така и не се съгласи с мен, че именно свръхспециализацията причинява нуждата от профсъюзна защита. Бедният татко не разбра, че колкото си по-специализиран, толкова си по-обвързан и зависим от въпросната специалност.

Богатият татко съветваше двама ни с Майк да се обучим в тази насока. Много корпорации правят същото. Те намират някой умен млад студент, току-що завършил училище по бизнес, и започват да го обучават, за да предадат един ден управлението на компанията в негови ръце. Тези умни млади служители не специализират в определен отдел; тях ги местят от отдел в отдел, за да изучат всички страни на бизнессистемата. Богатите често обучават по този начин своите деца или нечии други деца. Така те получават обща представа за операциите в съответния бизнес и взаимовръзката между различните отдели.

Поколението от времето на Втората световна война смяташе, че е „лошо“ да се местиш от компания в компания. Днес това се смята за умна постъпка. А след като хората ще се местят от компания в компания, вместо да се стремят към по-дълбока специализация, защо тогава да не се стремят да „учат“ повече, отколкото „печелят“? В началото така сигурно ще печелите по-малко. Но в крайна сметка то ще ви се отплати с лихвите.

Основните управленски умения, необходими за успеха, са:

1. Управление движението на парите.

2. Управление на системите (включително и на вас самите, както и време за семейството).

3. Управление на хора.

Най-важните специализирани умения са продажбите и разбирането на маркетинга. Именно способността да се продава и следователно да се общува с другите, били те клиенти, служители, шеф, съпруг/а или дете, е в основата на личния успех. Уменията за общуване като писане, говорене и уговаряне на сделки са изключително важни за трайния успех. Върху това умение аз работя непрестанно, посещавам курсове или си купувам обучаващи касети, за да разширявам знанията си.

Както вече стана дума, колкото по-компетентен ставаше образованият ми баща, толкова по-усилено работеше. И колкото повече се специализираше, толкова по-здраво го хващаше капанът. И макар заплатата му да се увеличаваше, възможностите му за избор намаляваха. След като изгуби работата си за правителството той осъзна колко уязвим е в действителност в професионално отношение.

Подобно нещо се случва и с професионалните спортисти, когато получат тежка травма или възрастта не им позволява да се състезават повече. Внезапно изгубват високоплатената си работа, а уменията им са ограничени и не им позволяват да се захванат с нещо друго, също така добре платено.

Струва ми се, че именно поради това след този случай образованият ми татко застана така убедено на страната на профсъюзите. Беше осъзнал колко много щеше да му помогне един профсъюз.

Богатият татко насърчаваше двама ни с Майк да знаем по малко за много неща. Поощряваше ни да работим с по-умни от нас хора и да ги организираме да работят в екип. Днес това би било определено като „синергия от специалисти“.

Случва ми се да срещам бивши учители, печелещи по няколкостотин хиляди долара годишно, защото притежават специализирани умения в своята област, както и други умения. Те могат не само да преподават, а и да продават и пласират. Аз не знам по-важни умения от продажбите и маркетинга. Те се оказват трудни за повечето хора най-вече поради страха им от отказ. Колкото по-добре се справяте с общуването, преговарянето и страха от отказ, толкова по-лесен ще ви бъде животът. Днес давам на всички съвета, който дадох и на журналистката, която желаеше да стане авторка на бестселъри. Техническата специализация има своите силни и слаби страни. Имам гениални приятели, които обаче не умеят да общуват добре с другите и в резултат трябва да се задоволяват с плачевно ниски доходи. Съветвам ги да отделят една година за обучението в продажби. Дори да не спечелят нищо, умението им да общуват със сигурност ще се подобри. А това е нещо безценно.

Не е достатъчно обаче да бъдем добри продавачи; трябва да бъдем и добри учители и ученици. За да забогатеем истински, трябва да можем както да даваме, така и да получаваме. В случаите на финансови или професионални проблеми причината често е липса на даване и получаване. Познавам много хора, които са бедни, защото не са нито добри учители, нито добри ученици.

И двамата ми бащи бяха великодушни, щедри мъже. И двамата по принцип първо даваха. Обучаването бе един от техните начини да дават. Огромната разлика беше в даването на пари. Богатият татко раздаваше много пари — на своята църква, за различни благотворителни цели, на своята фондация. Той знаеше, че за да получиш пари, трябва да даваш пари. Даването на пари е тайната на повечето богати фамилии. Именно затова съществуват организации като фондациите „Рокфелер“ и „Форд“. Целта на тези организации е да вземе богатството им, да го увеличи и да го раздаде завинаги.

Образованият ми татко повтаряше често:

— Когато имам някакви свободни средства, ще ги дам.

Работата беше там, че подобни свободни средства изобщо не се появиха. Така той работеше още повече, за да привлече пари, вместо да се съсредоточи върху най-важния закон за парите: „Дай и ще получиш“. Вместо това той вярваше в „Получи и ще дадеш“.

В резултат аз се превърнах в нещо средното между двамата си бащи. Част от мен е закоравял капиталист, който обича играта, при която парите правят пари. Другата част е отговорен към обществото учител, който се тревожи искрено от непрекъснато задълбочаващата се пропаст между богати и бедни. Аз лично смятам, че главният виновник за тази увеличаваща се пропаст е архаичната образователна система.