Робърт Кийосаки
Богат татко, беден татко (3) (На какво богатите учат децата си за парите, а бедните и средната класа — не)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rich Dad Poor Dad (What the Rich Teach Their Kids About Money - That the Poor and Middle Class Do Not!), (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 41 гласа)

Информация

Корекция
pechkov (2012)
Източник
spiralata.net

Издание:

Робърт Кийосаки — Богат татко, беден татко

ИК „Анхира“, София, 2010

ISBN: 954-988-219-5

История

  1. — Добавяне

Уроците на богатия татко

— Татко, ще ми кажеш ли как мога да стана богат?

Баща ми остави вечерния вестник.

— Защо искаш да станеш богат, синко?

— Защото днес майката на Джими дойде в училище с новия им „Кадилак“; щяха да ходят във вилата си край морето за уикенда. Той покани трима от своите приятели, но аз и Майк не бяхме сред тях. Обясниха, че не ни вземат, защото сме били „бедни деца“.

— Така ли? — попита баща ми недоверчиво.

— Да, така — отвърнах аз с горчивина.

Баща ми поклати леко глава, намести си очилата и продължи да чете вестника. Аз стоях и чаках отговора.

Беше хиляда деветстотин петдесет и шеста година. Бях деветгодишен. Поради някакво стечение на обстоятелствата ходех в същото държавно училище, където богатите пращаха децата си. Главният поминък в нашия град бяха захарните плантации. Собствениците на плантациите, а също така и другите влиятелни хора в града като лекари, бизнесмени и банкери, пращаха децата си в същото училище от първи до шести клас. После децата им най-често отиваха в частни училища.

Семейството ни живееше точно срещу това училище и аз ходех именно в него. Ако живеех на другия край на улицата, щях да ходя в друго училище, където имаше деца, които приличаха на мен. След шести клас заедно с тези деца щяхме да продължим образованието си в държавното средно училище, а после — в гимназията. Частните училища бяха недостъпни за нас.

Най-накрая баща ми остави вестника. Може би размишляваше.

— Е, сине — започна той бавно. — Ако искаш да си богат, трябва да се научиш да изкарваш пари.

— Как се изкарват пари? — попитах аз.

— Ами, използвай главата си, сине — усмихна се той. Което означаваше: „Това е всичко, което ще ти кажа, или — не знам отговора, затова спри да ми досаждаш“.

Партньорството

На следващата сутрин споделих с най-добрия си приятел Майк какво беше казал баща ми. Доколкото можех да преценя, с Майк бяхме най-бедните деца в цялото училище. Майк също като мен учеше там по някаква приумица на съдбата; и двамата се бяхме озовали в училището за богати деца. Ние не бяхме бедни, но се чувствахме такива, защото всички момчета имаха нови колела, нови бейзболни ръкавици и други подобни неща.

Мама и татко ни осигуряваха основното като храна, дом и дрехи. Това беше горе-долу всичко. Баща ми казваше:

— Ако искаш нещо, работи за него.

Ние искахме много, но нямаше достатъчно работа за деветгодишни момчета.

— Какво трябва да направим, за да изкарваме пари? — попита Майк.

— Не знам — отвърнах аз. — Но би ли искал да ми бъдеш партньор?

Той се съгласи и така една събота Майк стана първият ми бизнеспартньор. Цялата сутрин мислехме как да изкарваме пари. От време на време говорехме за всички „печени момчета“, които бяха отишли в лятната къща на Джими и се забавляваха. Болеше ни малко, но тази болка беше добра, защото ни караше да продължаваме да търсим начин да изкарваме пари. Най-накрая идеята дойде като гръм от ясно небе. Майк я бе видял в някакъв учебник. Развълнувани, ние си стиснахме ръцете; партньорството ни вече беше родило бизнес, с който да се занимаваме.

Следващите няколко седмици двамата тичахме из квартала, чукахме по вратите и питахме съседите си дали биха желали да запазят за нас тубичките от използваните пасти за зъби. С учудени погледи и усмивки на лицата повечето възрастни се съгласяваха. Някои питаха какво смятахме да правим. Но ние отговаряхме:

— Не можем да ви кажем. Това е бизнес тайна.

С течение на времето майка ми започваше да се притеснява все повече и повече. Бяхме избрали място точно до пералната машина, където да складираме материалите си. В кафявата картонена кутия, в която някога държахме шишетата с кетчуп, малката ни купчинка от използвани тубички от паста за зъби нарастваше постепенно.

Най-накрая майка ми реши да се намеси. Не издържаше повече гледката от смачкани тубички от паста за зъби.

— Какво правите, момчета? — попита тя. — И не ми казвайте отново, че е бизнес тайна. Направете нещо с това тук или ще го изхвърля.

С Майк се молихме горещо, обяснихме, че скоро ще съберем достатъчно, а после ще започнем производството. Дори я информирахме, че чакаме още няколко семейства да си свършат пастата за зъби, за да можем да им вземем тубичките. Мама ни отпусна още една седмица.

Датата за започване на производството беше изтеглена за по-рано. Натискът беше голям. Първото ми партньорство вече беше заплашено с изхвърляне от склада, при това — от собствената ми майка. Задачата на Майк беше да ходи при съседите и да ги кара да си изразходват пастата за зъби по-бързо под предлог, че зъболекарите препоръчват зъбите да се мият по-често. Аз започнах да сглобявам производствената линия.

И така, един ден баща ми се прибра с някакъв приятел и завари две деветгодишни деца в двора на дома си, с работеща с пълна пара производствена линия. Всичко беше посипано с фин бял прах. На една дълга маса бяхме поставили картонени кутии от мляко, които бяхме донесли от училище, и семейния грил, който работеше на максимум.

Татко се приближи внимателно; трябваше да паркира колата встрани от алеята, тъй като ние я бяхме заели с нашата производствена линия. Когато двамата с приятеля му се приближиха, видяха поставеното върху грила метално гърне, в което се топяха тубички от паста за зъби. По онова време пастата за зъби не се продаваше в пластмасови тубички; те бяха от олово. Първо изчаквахме боята да изгори, след това пускахме тубичките в малкото метално гърненце, където започваха да се топят. Щом оловото се разтопеше, ние го изсипвахме в картонените кутии от мляко през малката дупка в горния край.

Кутиите от мляко бяха запълнени с гипс. Белият прах, разпръснат наоколо, всъщност беше гипсът. В бързината бях преобърнал торбата и сега целият двор изглеждаше като след снежна буря. Картонените кутии от мляко бяха калъпите за гипса.

Татко и неговият приятел наблюдаваха, докато ние наливахме разтопеното олово през малката дупчица на върха на гипсовия куб.

— Внимателно — каза баща ми. Кимнах без да вдигам поглед.

Най-накрая, когато преливането свърши, оставих металното гърненце и се усмихнах на баща си.

— Какво правите, момчета? — попита той, като също се усмихна предпазливо.

— Това, което ме посъветва ти. Ще забогатяваме — отвърнах аз.

— Мммда — закима усмихнато Майк. — Ние сме партньори.

— А какви са тези гипсови калъпи? — попита татко.

— Гледай — казах аз. — Тази партида би трябвало да е добра.

С малко чукче ударих преградата, която разделяше куба на две. Внимателно махнах горната половина от гипсовия калъп и оттам падна една оловна монета.

— Боже мой! — възкликна баща ми. — Вие леете монети от олово.

— Точно така — отвърна Майк. — Правим това, което ти ни каза да правим. Пари.

Приятелят на баща ми се обърна и избухна в смях. Баща ми се усмихна и поклати глава. Пред него, между огъня и кутията с празни тубички от паста за зъби, стояха две момченца, покрити с бял прах и ухилени до ушите.

Той предложи да оставим всичко и да седнем заедно на стълбите пред къщата. С усмивка започна да ни обяснява какво означаваше думата „фалшифицирам“.

Мечтите ни бяха сринати.

— Искаш да кажеш, че това е незаконно? — попита с треперещ глас Майк.

— Остави ги — обади се приятелят на баща ми. — Може да имат вроден талант.

Баща ми го изгледа втренчено.

— Да, незаконно е — повтори тихо той. — Но вие, момчета, проявихте страхотна изобретателност и оригинална мисъл. Продължавайте в същия дух. Много се гордея с вас.

Силно разочаровани, с Майк не изрекохме нито дума в продължение на около двайсет минути, а после унило започнахме да почистваме бъркотията, която бяхме създали. Бизнесът ни се закри в деня на откриването му. Докато чистех праха, аз погледнах Майк и възкликнах:

— Мисля, че Джими и приятелите му са прави. Ние сме бедни.

Баща ми тъкмо тръгваше, когато изрекох това.

— Момчета — рече той. — Вие сте бедни само ако се предадете. Най-важното е, че направихте опит. Повечето хора само говорят и мечтаят да станат богати. А вие направихте опит. Много се гордея с двама ви. Ще го повторя отново. Продължавайте. Не се отказвайте.

С Майк стояхме безмълвно. Това бяха хубави думи, но ние все още не знаехме какво да правим.

— Тогава защо ти не си богат, татко? — попитах аз.

— Защото избрах да бъда учител. Учителите наистина не мислят за забогатяване. Ние просто обичаме да обучаваме. Иска ми се да ти помогна, но наистина не знам как се правят пари.

Двамата с Майк се обърнахме и продължихме да почистваме.

— Сетих се — додаде баща ми. — Ако вие, момчета, искате да разберете как да забогатеете, не питайте мен. Говорете с бащата на Майк.

— С моя баща? — попита Майк и направи физиономия.

— Да, с твоя баща — повтори с усмивка татко. — С него имаме един и същ банкер и той говори неспирно за баща ти с безкраен ентусиазъм. Няколко пъти ми е казвал, че баща ти е несравним, когато става дума за изкарване на пари.

— Баща ми? — попита отново Майк; очевидно не вярваше на ушите си. — Защо тогава нямаме хубава кола и къща, като богатите деца от нашето училище?

— Да имаш хубава кола и къща не значи, че си богат или че знаеш как да изкарваш пари — отвърна баща ми. — Бащата на Джими работи в захарна плантация. Не се различава кой знае колко от мен. Той работи за компания, а аз — за правителството. Колата му е собственост на компанията. Компанията за производство на захар има финансови проблеми и скоро бащата на Джими може да остане без средства. Твоят баща обаче е различен, Майк. Както изглежда той се е захванал да строи империя и нищо чудно след няколко години да стане много богат човек.

Благодарение на тази новина двамата с Майк отново се оживихме. С подновени сили започнахме да почистваме бъркотията, която бяхме създали с провалилия се първи наш бизнес. Междувременно крояхме планове как и кога ще говорим с бащата на Майк. Проблемът беше там, че той работеше много и често се прибираше късно вечерта. Притежаваше складове, строителна компания, верига магазини и три ресторанта. Именно ресторантите го задържаха до късно.

След като приключихме с чистенето, Майк хвана автобуса за вкъщи. Щеше да разговаря с баща си и да го попита дали може да ни научи как да станем богати. Приятелят ми обеща да се обади веднага след този разговор, дори да е много късно.

Телефонът звънна в осем и половина вечерта.

— Добре — казах аз. — Другата събота.

И затворих телефона. Бащата на Майк се беше съгласил да се срещне с нас.

Следващата събота, в седем и половина сутринта, аз хванах автобуса към бедната част на града.

Уроците започват

— Ще ви плащам по десет цента на час.

Дори през 1956 година десет цента на час бяха малко.

Срещнахме се с бащата на Майкъл в осем часа сутринта. Той беше станал рано и работеше повече от час. Надзирателят на строежа му точно си тръгваше, когато аз влязох в семплия, малък и чист дом. Приятелят ми ме посрещна на вратата.

— Тъкмо говоря с татко по телефона. Каза да чакаме на верандата отзад — съобщи Майк веднага щом отвори вратата.

Старият дървен под изскърца, когато минах прага на къщата. От вътрешната страна на вратата бе постлана евтина рогозка. Нейното предназначение бе да покрива ожуления под, изтрит от безбройните човешки крака, минали по него. Беше чиста, но плачеше за нова.

Изпитах клаустрофобия, щом влязох в малката дневна; тя беше пълна със стари мебели, които един ден щяха да представляват ценност за всеки колекционер. На дивана седяха две жени, малко по-възрастни от майка ми. Срещу тях седеше мъж в работни дрехи. Блузата и панталоните в цвят каки бяха добре изгладени, но не бяха колосани, а работните ботуши блестяха. Човекът беше с около десет години по-стар от баща ми; някъде около 45-годишен. Тримата се усмихнаха, когато с Майк минахме покрай тях и се насочихме към кухнята, откъдето се отиваше в гледащата към задния двор веранда. Срамежливо отвърнах на усмивката им.

— Кои са тези хора? — попитах аз.

— А, те работят за баща ми. По-възрастният управлява складовете, а жените са управителки на ресторантите. Видя също надзирателя по строежа на един пътен обект на 50 мили оттук. Другият, който отговаря за строежа на група жилищни сгради, си тръгна преди твоето идване.

— Така ли е постоянно? — попитах аз.

— Не винаги, но доста често — отговори усмихнато Майк и взе един стол, за да седне да мен. — Попитах го дали ще ни научи да правим пари — поясни той.

— И какво отвърна той?

— Ами, в началото на лицето му се появи странно изражение, а после каза, че ще ни направи предложение.

— О-о-о! — подсвирнах аз и наклоних стола си към стената; останах така само на двата му задни крака.

Майк направи същото.

— Знаеш ли какво е предложението? — попитах аз.

— Не, но скоро ще разберем.

В този момент баща му нахлу през вратата на верандата. Ние скочихме на крака, но не от уважение, а защото се стреснахме.

— Готови ли сте, момчета? — попита той и придърпа един стол, за да седне при нас.

Ние закимахме с глава и застанахме чинно срещу него.

Беше едър човек, висок около метър и осемдесет и тежеше около деветдесет килограма. Баща ми беше по-висок, горе-долу със същите килограми и с пет години по-възрастен от бащата на Майк. Те си приличаха, въпреки че не бяха от една и съща етническа група. Може би енергията им беше подобна.

— Майк ми каза, че искаш да се научиш да правиш пари? Вярно ли е това, Робърт?

Побързах да кимна, но се чувствах леко смутен. Много мощ се криеше зад думите и усмивката му.

— Добре, ето го предложението ми. Ще ви науча, но няма да действам както в училище. Вие работите за мен, аз ви уча. Вие не работите за мен, аз не ви уча. Мога да ви науча по-бързо, ако работите, но само ще си изгубя времето, ако просто искате да седите и да слушате, както в училище. Това е предложението ми. Приемате или отказвате.

— Ъъъ… може ли да задам един въпрос преди това? — попитах аз.

— Не. Приемате или отказвате. Имам прекалено много работа, за да си губя времето. Ако не можете да вземате бързо решение, то тогава никога няма да се научите да правите пари. Възможностите идват и си отиват. Да можеш да вземаш бързо решение е много важно умение. Дава ви се възможността, която искахте. Обучението започва или свършва след 10 секунди — обяви бащата на Майк с шеговита усмивка.

— Приемам! — извиках аз.

— Приемам! — каза Майк.

— Добре — рече бащата на Майк. — Г-жа Мартин ще бъде тук след десет минути. След като приключим с нея, тя ще ви заведе до малкия ми супер и ще можете да започнете работа. Ще ви плащам по десет цента на час, а вие ще работите по три часа всяка събота.

— Но днес имам мач по софтбол — възкликнах аз.

Бащата на Майк понижи глас и заяви строго:

— Приемаш или отказваш?

— Приемам, — отвърнах аз; така избрах да работя и да уча, вместо да играя софтбол.

Трийсет цента по-късно

В девет сутринта на тази хубава съботна сутрин с Майк вече работехме за г-жа Мартин. Тя беше мила и търпелива жена. Постоянно ни повтаряше, че двамата й напомняме за нейните синове, които вече били големи и не живеели при нея. И макар да беше мила, тя смяташе, че трябва да се работи здраво и не ни даваше миг почивка. Нямаше равна в намирането на всевъзможни задачи. В продължение на три часа сваляхме консерви от полиците, избърсвахме ги от прахта и ги връщахме по местата им. Това беше изключително скучна работа.

Бащата на Майк, когото наричам „моят богат баща“, притежаваше девет крайпътни магазинчета с огромни паркинги. Те представляваха неголеми квартални бакалии, където хората можеха да си купят неща като мляко, хляб, масло и цигари. Имаше обаче един проблем: ние живеехме на Хаваите, климатици все още нямаше и вратите на магазините не се затваряха поради горещината. Вратите трябваше да бъдат широко отворени от двете страни на магазина — откъм пътя и откъм паркинга. И всяка кола, която минеше по пътя или спреше на паркинга, вдигаше прах и той влизаше в магазина и се трупаше навсякъде.

Следователно щяхме да имаме работа, докато се сложи климатик.

В продължение на три седмици с Майк се явявахме редовно при г-жа Мартин и работехме в продължение на три часа. По обяд работата ни приключваше и тя пускаше по три малки монети в ръката на всеки от нас. По онова време, в средата на петдесетте години, трийсет цента не бяха нещо вълнуващо дори за деветгодишните. Комиксите струваха десет цента и аз обикновено си похарчвах парите за комикси още преди да се прибера.

В срядата на четвъртата седмица вече бях готов да се откажа. Бях се съгласил да работя само защото исках бащата на Майк да ме научи да правя пари, а се бях превърнал в роб за някакви си десет цента на час. На всичкото отгоре не бях виждал бащата на Майк от онази събота.

— Отказвам се — заявих аз по време на обяд.

Обядът в училище беше мизерен. В училище беше скучно, а сега дори не очаквах с нетърпение и съботите. Но това, което ме отказа всъщност, бяха трийсетте цента.

Този път Майк се ухили.

— Какво се смееш? — попитах нервно и с чувство на безсилие.

— Татко каза, че ще стане така. Предаде да се срещнеш с него, когато си готов да се откажеш.

— Какво? — възкликнах възмутено аз. — Той е чакал да ми писне?

— Нещо такова — отвърна Майк. — Татко е различен. Той не обучава като твоя баща. Майка ти и баща ти обясняват много. Баща ми е кратък и ясен. Просто почакай до събота. Ще му предам, че си готов.

— Искаш да кажеш, че всичко е било нагласено?

— Не, не мисля така, но знам ли. Татко ще ти обясни в събота.

Съботното чакане на опашка

Бях готов да се изправя срещу него, бях подготвен. Дори истинският ми баща му беше ядосан. Истинският ми баща, този, когото наричах „бедния татко“ смяташе, че богатият ми баща нарушава Закона за детския труд и случаят трябва да се разследва.

Образованият ми беден татко ме посъветва да изисквам това, което заслужавам. Най-малко двадесет и пет цента на час. Бедният ми баща обясни, че трябва да напусна незабавно, ако не получа повишение.

— Пък и за какво ти е тази проклета работа — възмущаваше се той. В осем часа в събота сутринта минах през същата паянтова врата, за да вляза в къщата на Майк.

— Седни и изчакай на опашката — заяви бащата на моя приятел, щом влязох. После се обърна и изчезна в малкия си офис.

Огледах стаята, но никъде не видях Майк. Почувствах се неловко; седнах внимателно до същите две жени, които бях видял тук преди три седмици. Те се усмихнаха и се отместиха, за да ми направят място.

Минаха 45 минути и вече започвах да се нервирам сериозно. Двете жени се бяха срещнали с него и си тръгнаха преди половин час. Един по-възрастен господин, който дойде след мен, също си беше отишъл.

Къщата беше празна, а аз продължавах да стоя в тази тясна дневна в очакване да бъда приет от един скъперник и експлоататор на деца. Чувах го как шумоли из офиса си, как говори по телефона, без да ми обръща внимание. Бях готов да си тръгна, но, кой знае защо, останах.

Най-накрая, след още 15 минути, точно в 9 часа, богатият ми баща се показа на вратата и ми даде знак с ръка да вляза в мрачния му офис.

— Доколкото разбирам, искаш повишение или ще се откажеш — заяви той, като се завъртя на стола си.

— Ами ти не спази твоята част от уговорката — избъбрих почти плачейки. Наистина беше страшничко за едно деветгодишно момче да спори с възрастен. — Обеща да ме научиш да правя пари, ако работя за теб. Е, аз работих за теб. Работих усилено. Отказах се да играя бейзбол, за да работя за теб. А ти не удържа на думата си. Не ме научи на нищо. Ти си мошеник, както мислят всички в града. Ти си алчен. Искаш, ако може, всички пари, и не се интересуваш от тези, които работят за теб. Караш ме да чакам и не показваш никакво уважение. Аз съм само едно малко момче и заслужавам по-добро отношение.

Богатият ми баща се залюля на въртящия се стол, подпрял брадичка на дланите си, вперил очи в мен. Все едно ме изучаваше.

— Не беше зле — каза той. — За по-малко от месец започна да говориш като повечето ми работници.

— Какво? — попитах аз. Не разбрах какво иска да каже и продължих с моето оплакване. — Мислех, че ще спазиш твоята част от обещанието и ще ме научиш. Вместо това искаш само да ме измъчваш. Жестоко е. Наистина е жестоко.

— Аз те уча — промълви тихо богатият ми баща.

— На какво ме научи? На нищо! — възкликнах ядосано аз. — Не сме разговаряли нито веднъж, откакто се съгласих да работя за нищо. Десет цента на час. Ха! Трябва да докладвам на правителството за теб. Както знаеш имаме закони за защита на детския труд. И сигурно знаеш, че баща ми работи за правителството.

— Ау! — каза богатият ми баща. — Сега дори звучиш като повечето хора, които някога са работили за мен. Хора, които съм уволнил или са напуснали.

— Е, и какво ще кажеш в своя защита? — попитах аз; чувствах се изключително смел за малко дете. — Ти ме излъга. Аз работих за теб, а ти не удържа на думата си. Нищо не си ме научил.

— Откъде знаеш, че не съм те научил на нищо? — попита спокойно богатият ми баща.

— Ами, ти никога не си говорил с мен. Работих три седмици, а ти не ме научи на нищо — нацупих се аз.

— Нима обучението е непременно разговор или лекция? — попита богатият ми баща.

— Ами, да — отвърнах аз.

— Така учите в училище — усмихна се той. — Но животът не учи по този начин, а аз бих казал, че животът е най-добрият учител. Повечето време животът не ти говори. Той просто те бута насам-натам. С всяко побутване той ти казва: „Събуди се. Има нещо, което искам да научиш“.

„За какво говори тоя? — помислих си аз. — Животът, който ме бутал насам-натам, бил искал да ми каже нещо?“ Вече бях убеден, че трябва да напусна работата си. Този човек беше за лудница.

— Ако научиш уроците на живота, ще се справиш. А ако не успееш, животът ще продължава да те бута насам-натам. Хората правят две неща. Едни просто се оставят на живота да ги бута. Други се ядосват и отвръщат. Но те отвръщат на шефа си, на работата си, на съпругата или съпруга. Те не знаят, че този, който ги бута, е самият живот.

Нямах представа за какво говореше той.

— Животът бута всички ни насам-натам. Някои се отказват. Други се борят. Малцина са тези, които научават урока и продължават нататък. Те приветстват живота, когато ги бута. За тези малко на брой хора това означава, че трябва да научат нещо и те искат да учат. Така прогресират. Повечето се отказват, а неколцина, подобно на теб, се борят.

Богатият ми баща се изправи и затвори стария скърцащ дървен прозорец, който се нуждаеше от поправка.

— Ако научиш този урок, ще станеш мъдър, здрав и щастлив млад мъж. В противен случай цял живот ще обвиняваш работата си, ниското заплащане или шефа за всичките си проблеми. Ще живееш с надежда да се случи нещо, което да разреши всичките ти парични затруднения.

Богатият татко ме погледна, за да види дали все още слушам. Погледите ни се срещнаха. Гледахме се втренчено, докато между очите ни протичаха потоци от информация. Най-накрая, след като осъзнах последното му послание, отместих поглед. Бях разбрал, че е прав. Обвинявах него, а аз сам бях поискал да уча.

— Ако си от хората без воля, тогава ще се отказваш всеки път, когато животът те побутне — продължи богатият ми баща. — Ще играеш само на сигурно, ще правиш правилните неща, ще се пазиш за събитие, което така и няма да се случи. И накрая ще умреш като скучен стар човечец. Ще имаш много приятели, които наистина ще те харесват, защото си бил мил и си работел усърдно. И така, цял живот си играл само на сигурно и си вършел правилните неща. Но истината е, че всъщност животът те е подчинил. Дълбоко в себе си ти си бил ужасен от вземането на решения. Наистина си искал да спечелиш, но страхът от загубата е бил по-голям от вълнението от победата. Дълбоко в себе си ще знаеш, че не си поел риска. Ти, единствено ти си избрал да залагаш само на сигурно.

Очите ни се срещнаха отново. В продължение на десетина секунди се съзерцавахме един друг; отделихме погледи едва когато съобщението бе получено.

— Значи досега ти си ме бутал насам-натам? — попитах най-сетне аз.

— Някои хора може наистина да го определят така — усмихна се богатият ми баща. — Аз бих казал, че просто ти дадох възможност да усетиш живота.

— Какво да усетя от живота? — възкликнах аз, все още ядосан, но вече започвах да изпитвам и любопитство. И дори бях готов да уча.

— Вие двамата с Майк, сте първите хора, които ме помолиха да ги науча как да правят пари. Имам сто и петдесет служители и нито един от тях не ме е питал какво знам за парите. Те искат работа и заплата, но не и да научат нещо за парите. Така повечето от тях ще прекарат най-хубавите години от живота си като работят за пари и така и няма да разберат за какво всъщност са работили.

Стоях и слушах внимателно.

— Когато Майк ми каза, че искаш да се научиш да правиш пари, аз реших да изобретя курс, който да наподобява истинския живот. Можех да говоря до посиняване, но тогава нямаше да ме слушате. Затова реших да оставя живота да ви побута малко насам-натам, за да ме чуете. Поради тази причина ви плащах само по десет цента.

— И какъв е урокът, който научих, като работих за десет цента на час? — попитах аз. — Че ти си стиснат и експлоатираш работниците си?

Богатият ми баща залюля стола си назад и се засмя от сърце. Най-накрая, след като смехът му се уталожи, рече:

— По-добре си смени гледната точка. Престани да обвиняваш мен и да смяташ, че аз съм проблемът. Ако според теб проблемът съм аз, тогава ще трябва да ме промениш. Ако пък откриеш, че ти си проблемът, тогава можеш да се промениш, да научиш нещо и да помъдрееш. Повечето хора искат всички да се променят, само не и те самите. Нека ти кажа, че е по-лесно да промениш себе си, отколкото останалите.

— Не разбирам — отвърнах аз.

— Не обвинявай мен за проблемите си — обясни богатият ми баща; започваше да губи търпение.

— Но ти ми плащаш само десет цента.

— И какво научаваш? — усмихна се богатият ми татко.

— Че си долнопробен тип — усмихнах се лукаво в отговор аз.

— Виждаш ли, ти си мислиш, че проблемът съм аз — каза богатият ми баща.

— Но ти наистина си проблемът.

— Добре, продължавай да се държиш така и нищо няма да научиш. Продължавай да се държиш така сякаш проблемът съм аз. И какъв избор ти остава в такъв случай?

— Ами, ако не ми плащаш повече или не показваш повече уважение и не ме обучаваш, ще напусна.

— Добре казано. Точно така и постъпват повечето хора. Те напускат и започват да си търсят нова работа, по-добро предложение и по-високо заплащане, като смятат, че новата работа или по-високото заплащане ще решат проблема. В повечето случаи обаче не става така.

— А какво ще го реши? — попитах аз. — Просто да приема да получавам тези нищо и никакви 10 цента на час и да се усмихвам, така ли?

Богатият ми баща се усмихна.

— Това правят другите хора. Просто приемат да живеят на заплата, макар да им е ясно, че по този начин и те самите, и техните семейства ще имат финансови затруднения. Но въпреки това не правят нищо, освен да чакат повишението и да се надяват, че по-голямата заплата ще оправи положението. Повечето просто приемат тази ситуация, някои дори си намират втора работа и работят още по-усилено, но пак получават малък чек.

Седях, забил поглед в пода; започвах да проумявам урока, който ми предаваше богатият ми татко. Досещах се, че това беше усещането за живота, за което бе споменал. Най-накрая вдигнах очи и повторих въпроса си:

— И кое ще реши проблема?

— Това — отвърна той и ме тупна леко по главата. — Това, което имаш между ушите си.

И тогава той сподели своята гледна точка, която го отличаваше от работниците му и бедния ми баща… и която в крайна сметка щеше да го направи един от най-богатите хора на Хаваите, докато моят високообразован, но беден татко щеше да има финансови проблеми през целия си живот. Само една гледна точка и каква огромна разлика, определяща целия живот на човек!

Богатият ми баща ми е повтарял толкова пъти тази гледна точка, че аз я нарекох „урок номер едно“.

„БЕДНИТЕ И ХОРАТА ОТ СРЕДНАТА КЛАСА РАБОТЯТ ЗА ПАРИ. БОГАТИТЕ КАРАТ ПАРИТЕ ДА РАБОТЯТ ЗА ТЯХ“.

През това слънчево съботно утро се запознах с една съвсем различна гледна точка от тази, която бях научил от бедния си баща. На деветгодишна възраст разбрах, че и двамата ми бащи искат да уча. И двамата ми бащи ме окуражаваха да уча… но да уча различни неща.

Моят високообразован татко ми препоръчваше да правя това, което е правил той самият.

— Сине, искам да учиш много, да изкарваш добри оценки, за да си намериш сигурна работа към някоя компания. И се увери предварително, че в нея плащат добре.

Богатият ми баща искаше да науча как действат парите, за да мога да ги накарам да работят за мен. Тези уроци щях да науча в живота благодарение на неговите напътствия, а не в класната стая.

И така, богатият ми татко продължи с първия ни урок.

— Радвам се, че се ядоса от недостатъчното заплащане. Ако беше приел да работиш за десет цента на час, щеше да ме принудиш да ти кажа, че не мога да те уча. Разбираш ли, истинското учение изисква енергия, страст и огнено желание. Гневът заема важно място в тази формула, тъй като страстта е гняв и любов в едно. Когато става въпрос за пари, повечето хора искат да играят безопасно и да се чувстват сигурно. Следователно не страстта ги напътства, а страхът.

— Затова ли се съгласяват с нископлатена работа? — попитах аз.

— Да — отвърна богатият ми баща. — Някои хора твърдят, че експлоатирам работниците си, защото не им плащам колкото в захарната плантация или в правителствените служби. Аз обаче казвам, че хората се експлоатират сами. Това е техният страх, не моят.

— Не смяташ ли, че трябва да им плащаш повече?

— Не съм длъжен. А и повечето пари няма да разрешат проблема. Погледни баща си. Той изкарва много пари, но въпреки това не може да си плати сметките. Повечето хора, които получават по-големи заплати, затъват заради съответното увеличаване на данъците.

— Ето защо само десет цента на час — заявих с усмивка аз. — Това е част от урока.

— Правилно. Виждаш ли, баща ти е ходил на училище и е получил безупречно образование, за да може да си намери високоплатена работа. И макар наистина да си е намерил високоплатена работа, той все още има финансови проблеми, защото в училище никога нищо не е учил за парите. На всичкото отгоре вярва, че човек трябва да работи за пари.

— Ти не вярваш ли? — попитах аз.

— Не, не вярвам — отвърна богатият ми баща. — Ако искаш да се научиш да работиш за пари, тогава си стой в училище. Там ще те научат да го правиш много добре. Но ако искаш да узнаеш как парите да работят за теб, тогава аз ще ти бъда учител. Но само ако искаш да учиш.

— Няма ли всеки да иска да научи това? — поинтересувах се аз.

— Не — отговори богатият ми татко. — Просто защото е по-лесно да се научиш да работиш за пари, особено ако при споменаването за пари първото, което чувстваш, е страх.

— Не разбирам — смръщих чело аз.

— Засега това не трябва да те притеснява. Днес е достатъчно да разбереш, че именно страхът задържа повечето хора на работа. Страхът, че няма да могат да си платят сметките. Страхът да не бъдат уволнени. Страхът, че няма да имат достатъчно пари. Страхът да започнат отначало. Такава е цената, когато учиш някаква професия, а после работиш за пари. Повечето хора се превръщат в роби на парите… а после се ядосват на шефа си.

— Да се научиш да караш парите да работят за теб е съвсем различен курс на обучение, нали? — попитах аз.

— Точно така — отговори богатият ми баща. — Точно така.

Потънахме в мълчание. Приятелите ми сигурно вече бяха започнали да играят бейзбол. Но без да мога да си обясня защо, вече бях благодарен, че се съгласих да работя за десет цента на час. Чувствах, че ми предаваха нещо, което приятелите ми нямаше да научат в училище.

— Готов ли си да се учиш? — попита богатият ми баща.

— Напълно — усмихнах се аз.

— Аз удържах моето обещание. Обучавах те от разстояние. На деветгодишна възраст ти вече знаеш какво е да работиш за пари. Просто умножи твоя последен месец по петдесет години и ще получиш някаква представа за това, което правят през целия си живот повечето хора.

— Не разбирам — казах аз.

— Как се чувстваше, докато чакаше на опашка, за да те приема? Първия път, за да те назнача и втория — за да поискаш увеличение на заплатата?

— Ужасно — отвърнах аз.

— Точно такъв е животът на повечето хора, избрали да работят за пари — обясни богатият ми баща. — А как се почувства, когато г-жа Мартин пусна три монети в ръката ти за три часа работа?

— Чувствах, че не е достатъчно. Струваше ми се, че не получих почти нищо. Бях разочарован — признах аз.

— Ето така се чувстват повечето наемни работници, когато получат заплатата си. Особено след като от нея бъдат приспаднати данъците и другите удръжки. Ти поне получаваше сто процента.

— Искаш да кажеш, че повечето работници не получават всичко? — учудих се аз.

— Не, разбира се! Правителството винаги взема първо своята част.

— И как го прави? — попитах аз.

— С данъци — отвърна богатият ми баща. — Плащаш данъци, когато печелиш пари. Плащаш данъци, когато харчиш. Плащаш данъци, когато спестяваш. Плащаш данъци, когато умираш.

— А защо хората позволяват на правителството да им причинява това?

— Богатите не позволяват — каза богатият ми баща и лицето му се озари от усмивка. — Бедната и средната класа позволяват. Бас държа, че печеля повече от баща ти и въпреки това той плаща повече данъци.

— Как е възможно? — възкликнах аз. Подобно твърдение бе необяснимо за едно деветгодишно момче. — Защо някой би оставил правителството да постъпва така с него?

Богатият ми баща замълча. Вероятно искаше да слушам, вместо само да бърборя.

Най-накрая се успокоих. Думите, които чух, определено не ми харесваха. Баща ми наистина се оплакваше постоянно от плащането на големи данъци, но никога нищо не правеше по този въпрос. Това животът, който го буташе насам-натам ли беше?

Богатият ми татко се люлееше бавно и безшумно на стола си, без да отделя поглед от лицето ми.

— Готов ли си да учиш? — попита той.

Бавно кимнах с глава.

— Та, както казах, има много да се учи. Човек учи цял живот как да кара парите да работят за него. Повечето хора ходят в колеж в продължение на четири години и с това обучението им приключва. Аз вече съм наясно, че ще уча за парите през целия си живот, защото колкото повече научавам, толкова повече неизвестни неща откривам. Повечето хора никога не изучават този предмет. Те ходят на работа, получават заплата, водят баланса на чековите си книжки… и това е всичко. А после се чудят защо имат финансови проблеми. Тогава решават, че по-голямата заплата ще реши проблема. Много малко откриват, че проблемът им всъщност е липсата на знания.

— Значи баща ми има проблеми с данъците, защото не разбира парите? — попитах аз объркано.

— Виж — отвърна богатият ми баща. — Данъците са само една малка част от изкуството да накараш парите да работят за теб. Днес просто исках да разбера дали все още изпитваш страстно желание да учиш за парите. Повечето хора нямат такова желание. Те искат да ходят на училище, да изучат някаква професия, да се забавляват на работното си място и да печелят много пари. Един ден се събуждат с огромен паричен проблем и после вече не могат да спрат да работят. Това е цената, която плащаш, ако не знаеш друго, освен да работиш за пари, вместо да се научиш да караш парите да работят за теб. Е, имаш ли все още силно желание да учиш? — попита богатият ми баща.

Кимнах.

— Добре — рече той. — А сега се връщай на работа. Този път няма да ти плащам нищо.

— Какво? — попитах аз изумен.

— Чу ме. Няма да получаваш нищо. Ще работиш пак по три часа всяка събота, но този път няма да ти плащам. Ти каза, че искаш да се научиш да не работиш за пари и щом е така, няма да ти плащам нищо.

Не вярвах на ушите си.

— Вече говорихме по този въпрос с Майк. И той започна да работи, чисти от прах и подрежда консерви, без да му плащам. По-добре побързай и ти да се върнеш там.

— Това не е честно — извиках аз. — Трябва да плащаш нещо.

— Ти каза, че искаш да учиш. Ако не научиш това сега, ще пораснеш и ще бъдеш като двете жени и възрастния мъж, които стоят в дневната, работят за пари и се надяват да не ги уволня. Или като баща ти, който получава много пари, само за да затъне в данъци до ушите и да се надява, че по-голямата заплата ще реши проблема. Ако искаш това, веднага се връщаме към старата уговорка за десет цента на час. Можеш да постъпиш и както повечето хора. Да се оплакваш, че заплащането ти е малко, да напуснеш и да тръгнеш да си търсиш нова работа.

— Но какво да направя? — попитах аз.

Богатият ми баща ме потупа по главата.

— Използвай това — каза той. — Ако го използваш добре, скоро ще ми благодариш, че съм ти дал шанс и ще станеш богат човек.

Стоях неподвижно; все още не можех да повярвам, че са ми направили подобно сурово предложение. Дойдох да искам повишение, а ми казаха да продължа да работя изобщо без заплащане.

Богатият ми баща ме потупа по главата и повтори:

— Използвай това. А сега изчезвай оттук и се връщай на работа.